Кръвен обет

Глава тридесет и осма

— Как ще обясните това пред църквата? — попита Олем.

— Лесно — отвърна Тамас с увереност, ограничаваща се само до гласа му. — Подобно на нас, църквата също не обича да бъде лъгана. Шарлемунд сам ще ни предостави нещата, с които ще го злепоставим в нейните очи; той обожава да високопарничи, но след няколко часа разпит ще е разкрил достатъчно.

Каретата се поклащаше силно по пътя към вилата на архидиоцела. Тамас погледна Олем. Телохранителят му беше войник, щеше да изпълни възложените му нареждания. Но освен това не беше глупак. Олем искаше да се убеди, че не се е втурнал стремглаво срещу смъртта си.

— Ще измъчвате архидиоцел? — попита Олем. Той връчи почистения и зареден дългоцевен пистолет обратно на Тамас. Поне около барут той не пушеше. — Наистина ли очаквате, че той ще ни каже онова, което ни е необходимо?

— Да — отвърна Тамас с надеждата, че е отвърнал достатъчно уверено. Арестуването на архидиоцела бе безумно рисковано. Ако се окажеше, че в действителност Адамат не притежава достатъчно доказателства, или ако църквата избереше да подмине тези доказателства — или дори самия случай — всичко, градено от Тамас с толкова усилия, щеше да рухне. Дори безчетните кезиански шпиони и убийци не бяха в състояние да унищожат нечий живот с изчерпателността на църквата.

Каретата рязко спря. Тамас погледна през прозореца. Край тях препусна драгун, сетне и втори. Сабон се приближи до прозореца.

— Превзехме портата. Във вилата няма никакво движение.

— Много добре. — Тамас повдигна пистолета си в израз на почит. — Да вървим.

Каретата отново се понесе, прекосявайки портата на вилата. Двама стражници в мораво-златни униформи (цветовете на църквата) стояха на колене, сключили пръсти зад главите си, и се взираха неприязнено в преминаващите коли. Пазеха ги двама от войниците на Тамас.

— Надявам се, че ще проявите здравия разум да пуснете най-напред нас, фелдмаршале — каза Олем.

— И да пропусна изражението на Шарлемунд, когато чува в какво е обвинен? За нищо на света. Ще се дотътря заедно с вас.

— Той може да окаже съпротива — рече телохранителят.

Тамас прокара пръст по дулото на пистолета си.

— Горещо се надявам да го стори.

— И рискувате да се изправите срещу въздушните оръжия на охраната му? — продължи Олем. — Достатъчна е само една пушка със сгъстен въздух…

— Ти изглежда полагаш големи усилия да ми развалиш настроението, Олем.

След няколко минути каретата отново спря. Сабон отвори вратата.

— Къщата и околните постройки са обградени. Хората ни провериха параклиса и повечето от тях. Каретата му е тук; най-вероятно архидиоцелът е в самата вила — докладва той. Не изглеждаше доволен.

— И? — подкани го Тамас.

— Никъде няма и следа от работници. Денят е прекрасен. Лозето и тренировъчните поля би трябвало да гъмжат от хора. Наместо това мястото е пусто. Аз…

Прекъсна го куршумът, влетял в лявото му слепоочие. Сабон се свлече без звук; кръвта му опръска купето на каретата.

Пукотът на пушки със сгъстен въздух бе последван от крясъците на изненаданите войници. Куршум прелетя над главата на Тамас. Изрева кон. Фелдмаршалът бързо се насочи към вратата.

— Не излизайте, сър — настоя Олем и го сграбчи за дрехата.

Тамас го изблъска встрани и се приведе навън. Сабон лежеше в калта, вперил невиждащи очи към небето.

Фелдмаршалът изруга и се извърна към вилата, обхващайки я за миг с опитния си взор. Тя имаше бяла фасада с високо разположени, тесни прозорци, които даваха преимущество на бранителите. Въпросните прозорци бяха най-малко петдесет. Стрелците можеха да се намират зад всеки един от тях — или зад всички тях.

Тамас зърна дулото на въздушно оръжие и стреля към въпросния прозорец. Веднага подир това той се прибра в купето, подканен от рикоширащите куршуми. Той започна да подготвя пистолета си за нов изстрел.

В следващия миг Олем скочи от каретата, сграбчи Тамас, метна го на рамото си и се затича към лозята.

— В ямите да се продъниш! — каза Тамас. Той изсумтя, когато бе захвърлен на земята. Олем се хвърли край него, задъхан, стискащ винтовката си. Двамата се намираха в изкоп. Кракът на Тамас пламтеше от болка, преливаща в ума му.

Фелдмаршалът грабна барутен заряд от джоба си и го разкъса, за да изсипе съдържанието му в устата си. Той задъвка яростно, без да обръща внимание на серистия вкус и болката в зъбите си.

— Какво беше това? — остро попита Тамас.

Олем надникна над ръба на канавката.

— Каретата нямаше да издържи обстрела — каза той.

Тамас не отговори, обземан от барутния транс. За момент светът се завъртя около него и той се вкопчи в тревата, за да остане неподвижен. Сетивата му се успокоиха. До него достигна звукът на изстрели — неговите хора бяха започнали да отвръщат на огъня. Звукът бе придружен от миризмата на барут. Тамас вдъхваше дълбоко, усилвайки барутния си транс. Болката в крака му отслабна.

— Те имат доста повече от няколко въздушни пушки — рече Олем. Той отново надникна над ръба на канавката, насочи винтовката си и стреля. — Най-малко двадесетина, може би и повече — продължи телохранителят, докато отново залягаше. — И пазители също.

— Сигурен ли си?

— Току-що видях един от уродите да наднича.

Тамас зареди пистолета си. Болката в крака беше изчезнала.

— Пазители — промърмори той. — Мразя пазители.

На свой ред фелдмаршалът надигна глава. Самата фасада на вилата изглеждаше обичайно, но прозорците бяха отворени, протегнали дула. Той различи гротескните силуети на пазители, насочващи оръжия, а също и ярките униформи на охранителите на дома. Тамас стреля и изгори допълнителен заряд, за да насочи куршума в желаната цел. Едно от дулата изчезна от прозореца.

— Кой ги е предупредил? — процеди Тамас. — Сред собствените ми хора има шпионин! Сред най-елитните!

— По-скоро трябва да се тревожим дали сме довели достатъчно хора — каза Олем. — Разполагаме с по-малко от стотина. Ако пазителите вътре са повече от няколко, ще загазим.

Влора се стовари край тях.

— Фелдмаршале, трябва да се оттеглим — каза тя. — Загубите ни са прекалено големи. Самата аз изгубих двама от хората в каретата си, докато търсех прикритие.

Излизаше, че те наистина не разполагат с достатъчно хора, за да заловят Шарлемунд. Но ако се оттеглеха, след няма и час той щеше да е избягал. А не беше възможно да се върнат с подкрепления достатъчно бързо.

— Ще го притиснем. Той няма как да излезе. И няма как да знае колко хора сме довели. Върви при гарнизона, Влора. Не, чакай. Иди в дома на лейди Винцеслав, той е по-близо. Искам две хиляди от наемниците да са тук до час.

— Слушам. Ще изпратя някого.

— Не, ще отидеш сама. — Тамас стисна очи. В мислите му Сабон рухваше отново и отново. Днес той нямаше намерение да изгуби още един приятел. Той я потупа по рамото. — Това е заповед, войнико. Върви.

Влора се отдалечи тичешком. Тамас отново се надигна към вилата.

Един от конете, ранен, беше се откъснал от каретата си, обръщайки я настрани. Четирима войници се бяха прикрили зад колата и отчаяно зареждаха оръжия.

— Това е лоша позиция — рече фелдмаршалът. — Трябва да прикрием оттеглянето им до лозето.

Магическата експлозия не дочака довършването на думите му, преди да се вреже в преобърнатата кола. За момент Тамас присви очи, заслепен от ярката светлина. Каретата бе разсечена на две. Войниците полетяха във въздуха; един се приземи близо до канавката на Тамас.

Фелдмаршалът захвърли пистолета си и се изтегли на ръце.

— Сър!

Под влиянието на барутния транс Тамас не усещаше земята под себе си. Само за миг той допълзя до войника и го сграбчи за крака. Над него гръмна изстрел: Олем се беше изправил, за да привлече вражеския огън към себе си. Телохранителят се приведе, сграбчи Тамас за гърба и го издърпа обратно с все войника.

— Да не се опитвате да умрете, фелдмаршале? — попита Олем.

— Как е той?

Сега Тамас сам можа да види, че войникът е бил директно разсечен от магията. Гърдите му бяха разкъсани; беше невъзможно да се открие разлика между разкъсаната униформа и разкъсаната плът. Олем доближи ухо до устата му и поклати глава.

Магията избухна отново. Откъм градината, където някои войници бяха подирили укритие, долетяха крясъци. Тамас стисна зъби.

— Трябва да е Никслаус — каза той. — Къде си, кучи сине?

Той отвори третото си око, гневно прогони замайването и започна да оглежда вилата.

— Виждам те — сам си отговори Тамас. Сливането на няколко цветни петна издаваше, че магьосникът се крие недалеч от предната врата, приклекнал зад един прозорец.

Фелдмаршалът скръцна със зъби. Тухлената стена щеше да спре куршумите, но също така щеше да им позволи да отскочат. Той приготви заряд и понечи да започне да обира спусъка, когато някакъв проблясък привлече вниманието му.

— Огледала — изруга той. — Той е в огледална кутия.

— Огледална кутия? — повтори Олем.

— Брониран сандък. Скритият вътре магьосник разполага с огледала, за да вижда в какво се прицелва. Така той може да унищожи цели армии, без да се притеснява от прострелване. Вътре е задушно, но за сметка на това остава жив. Шарлемунд е бил подготвен.

— Какво пречи да простреляте огледалото?

Тамас вече се прицелваше.

— Той ще има резервни. — Винтовката подскочи в ръката му; куршумът пръсна стъклото. — Но това може да ни спечели известно време.

Олем го подръпна за ръкава.

— Сър, те спряха да стрелят.

Трясъкът на огнестрелни оръжия отекваше нарядко, а пукотът на въздушните пушки бе заглъхнал съвсем. Фелдмаршалът мъчително си пое дъх. Колко ли хора беше изгубил до този момент?

— Тамас! — разнесе се вик откъм вилата.

— Възможно е той да се опитва да определи позицията ви, сър — каза Олем.

— Тамас, трябва да поговорим!

— За екзекуцията ти — промърмори фелдмаршалът.

— Бъдете внимателен — предупреди Олем. — Не са ни останали много хора. Би било добре да узнаем какво иска.

— Тамас! — продължаваше да крещи Шарлемунд. — Аз имам пазители и магьосник. Ще разкъсаме хората ти, преди да сте се оттеглили.

Тамас си пое дъх, целящ да задуши гнева му. Трупът на Сабон лежеше пред очите му, на алеята.

— Ще го изслушам.

Олем отпусна ръка върху рамото му, когато Тамас понечи да се надигне.

— Нека аз, сър. — Той запълзя встрани и изкрещя: — Прекрати стрелбата! — преди да се изправи.

— Къде е господарят ти? — извика Шарлемунд.

— Какво искаш? — каза Олем.

Последва мълчание.

— Да преговарям. Сигурен съм, че ще успеем да постигнем споразумение. Тамас, ще се срещна с теб под бяло знаме.

— И защо той да ти се доверява? — рече Олем.

— Съмняваш ли се в мен, момче? — изрева архидиоцелът.

Олем дръзко се взираше във вилата.

— Заклевам се в светите си одежди, че във вилата ми няма да му се случи нищо.

— Щом искаш да преговаряш, излез отвън — каза Олем.

— Където ще ме посрещне куршум? Прекалено добре познавам Тамас. Аз съм човек на светото въже.

Тамас възнамеряваше да го удуши с това въже. Той даде знак на Олем, който отново залегна и запълзя обратно.

— Това е самоубийство, сър — каза телохранителят. — Аз му нямам доверие.

— А ние нямаме достатъчно хора, за да го заловим — отвърна Тамас. — Докато Никслаус е вътре, не можем да сторим нищо. Няма как да стрелям по магьосника.

— Тогава какво ни остава?

— Да изчакаме помощ. Да изчакаме останалите от моята кабала. Ако успея да удължа преговорите до появата на Андрия, Вадалслав и Влора…

— Това ще отнеме часове.

— И все пак… — Тамас оглеждаше вилата. Все още нямаше следа от Шарлемунд. Но присъствието на пазители и кезиански Привилегирован му показваше, че не е допуснал грешка: архидиоцелът наистина беше предателят. Може би той щеше да се опита да се измъкне с преговори? Или просто искаше да залови Тамас? Той се беше заклел в светото въже, но колко значеше думата на човек като него?

— Нареди да доведат подкрепления — рече Тамас.

Олем бързо запълзя към близките войници.

— Сторено е — заяви той при завръщането си.

— Тамас! — извика Шарлемунд. — Няма да чакам цял ден. Продължаваме ли да стреляме, или ще ми позволиш да обясня? Бъди разумен!

— Разумен! — процеди Тамас. — Негодникът ме предава и ми говори за разумност. Какво ли ще каже? Че се е опитвал да постигне споразумение с Кез, за да спаси Адро?

— От него може да се очаква всичко, сър — отвърна Олем. — Никога не се доверявайте на човек, който се обгражда с красиви жени. Още по-малко църковен служител.

— Мъдри думи.

— Вие ще влезете, нали — предположи Олем.

— Да.

— Идвам с вас.

Тамас понечи да отвърне.

— Затъкнете си възраженията, сър. Идвам с вас. — Телохранителят му се надигна и се обърна към най-близкия войник. — Не им позволявайте да избягат, дори и ако заловят фелдмаршала. Стреляйте на месо.

Дворецът на Крезимир беше огромен. Никъде в Адопещ, в Кез или Фатраста Таниел не беше виждал нещо, което дори да се доближава до величието му.

За разлика от останалите постройки в Крезим Курга, неговите блокове не бяха потъмнели от вулканичната пепел. Самите те бяха изградени от вулканична скала, сякаш излети от самата планина и застинали в настоящата си форма. В тяхната лъскавина човек можеше да се огледа. Никъде не се виждаше и едничка цепнатина, която да показва, че това е дело на човешка ръка.

— Това е цял комплекс — обясняваше Дел, докато те обикаляха в търсенето на вход. — Крезимировият дом. Той и предеите са живели тук десетилетия наред.

— Помня, че бях чел за това място — рече Бо, допрял пръсти до високата стена. — Но как ще влезем? С магия ли?

— Има вход — отвърна Дел.

— Лъвове!

Викът дойде от задната част на малката група. Дел отново затрепера, притискайки се към стената. Таниел го сграбчи и го повлече със себе си.

Първото създание изникна от улицата, която те бяха напуснали неотдавна. Черните му лапи глухо удряха паважа, а ноктите му се врязваха в камъка. Лъвът беше три пъти по-едър от куче, с остри зъби. Муцуната му беше изцапана с кръв.

Групата продължи диренето на входа тичешком.

— Явно им е омръзнало да преследват Жулин — промърмори Таниел към Бо.

— Или тя ги е прогонила — задъхано отвърна Борбадор. Той започваше да изнемогва; наложи се барутният маг да го стисне за рамото и да го повлече.

Още пет лъва изникнаха подир първия.

— Пола, ако си предвидила някакъв номер, използвай го!

Ка-поел се затича напред, изпреварвайки другарите си. Там тя спря и извади няколко кукли от торбата си. Тези восъчни фигурки не се отличаваха с човекоподобността на предишните, а имаха животинска форма — формата на пещерни лъвове. Тя сграбчи две и ги размаза в стената.

Един от лъвовете изрева, хвърли се на земята и започна да замахва с лапи към главата си. Ка-поел захвърли една от фигурките и започна да я тъпче. Рухналият лъв се пръсна, като смазан от невидима ръка.

Ка-поел прибра останалите фигурки.

Пещерните лъвове се нахвърлиха върху смазания си другар. Нокти и зъби енергично се заеха да разпределят месото на порции. Едно от създанията отхапа само веднъж и отново се затича към Таниел и граничарите, сипейки кървава диря след себе си.

— Недей, това ще вдигне твърде много шум! — възкликна Таниел.

Късно, Фесник вече дърпаше спусъка. Куршумът закачи главата на лъва и го накара да застине сепнато. Ехото на изстрела се понесе сред сградите, прогонило тишината. Над Фесник се издигна облаче дим. Останалите лъвове престанаха да се хранят и повдигнаха глави към тях.

Таниел преглътна мъчително. Дотук с елемента на изненадата.

Пронизително изсвирване разкъса тишината, завърнала се след изстрела. Таниел се огледа.

Рина държеше костна свирка. Кучетата наостриха уши.

— Дръж — нареди тя.

Освободени, трите едри кучета се хвърлиха към пируващите лъвове. Планинските зверове не обърнаха внимание, защото бяха възобновили храненето си. Един от лъвовете изрева стреснато, когато Крезим връхлетя върху него. Мастифите директно се хвърляха да убиват; лъвове и кучета изчезнаха сред мятаща се козина.

Макар по-дребни и без подобни нокти, кучетата бяха нападнали изневиделица. Те разкъсаха три от лъвовете с удивителна бързина и се нахвърлиха върху оставащите два. А на улицата изникваха още от скотовете.

— Бягайте! — кресна Таниел.

— Насам. — Бо се беше отдалечил пред тях и трескаво им правеше знак да го последват. При достигането му те откриха, че в стената има очертания на врата. Нейната тежест отстъпи едва пред двойни усилия.

Когато и последният влезе, те затвориха вратата след себе си. И от тази страна тя беше съвсем гладка.

— Къде е Рина? — попита Бо.

Наложи се отново да отворят. Рина стоеше на улицата, изтеглила пистолет. Тя цялата се тресеше и безпомощно наблюдаваше как лъвовете разкъсват кучетата ѝ.

— Върви! — изкрещя Таниел.

— Няма да ги оставя — отвърна тя. Гласът ѝ бе тих, но ясен.

Бо пристъпи отвън, повдигна ръка и раздвижи пръст, потропващ по невидимо стъкло.

На улицата изникна вихрушка. Рина напразно понечи да сграбчи шапката си. Сдавилите се животни бяха разделени от вятъра. Хълбоците и на трите кучета бяха покрити с кръв, но по чудо и трите бяха живи. Всички животни се извърнаха към Бо.

Вятърът продължаваше да ги обгръща. Кучетата се озоваха понесени във въздуха, далеч от лъвовете. Те полетяха към Рина, която се присъедини към полета им. Борбадор отстъпи назад. Трите кучета и жената влетяха вътре. Вратата се затвори, обгръщайки ги в мрак.

Вън нещо се стовари върху вратата. Таниел опря гръб на нея. Останалите последваха примера му. От другата страна лъвовете напразно ръмжаха.

Някой запали клечка кибрит. Нейната светлина показа, че Бо лежи на земята, редом с кучетата и Рина. Един от песовете скимтеше. Привилегированият и жената бяха в безсъзнание, може би мъртви. Във всеки случай лицата им бяха покрити с пот и пепел. Пепел? Тя пък откъде се беше взела?

Таниел сведе очи към пода. Дебел слой пепел покриваше земята. Явно в даден момент в двореца беше бушувал пожар, опустошил всичко — само постройката беше останала.

Той погледна към останалите си спътници. Всички те бяха полагали толкова усилия, за да стигнат тук. И защо? За да бъдат преследвани като животни в един мъртъв град?

Започваше да го обзема отвратителното усещане, че се е провалил.

— Къде е Дел? — попита той. От монаха нямаше и следа. Таниел го повика. Не последва отговор. Но сред килима пепел личаха дири, отвеждащи към средата на сградата. Вратата се разклати за пореден път, раздирана от нокти.

Все още опрял гръб на преградата, Таниел вдъхна щипка барут. Сега сетивата му можаха да уловят нищожните ивици светлина. Той и другарите му се намираха в обширна зала, по-скоро напомняща мина, отколкото на постройка. Той бавно си пое дъх.

— Това не ми прилича на дворец — каза той.

— Таниел!

Гласът отекна край тях.

— Дел? — повика барутният маг.

— Тук съм, Таниел. Бързо!

— Бо е ранен.

— Няма време. Трябва да дойдеш.

Вратата отново се разтресе. Навън един от пещерните лъвове изскимтя.

— Ще успеете ли да удържите? — попита Таниел.

— Върви — отвърна Фесник — Ще се справим. Върви и им дай да се разберат.

— Ти остани тук — обърна се магът към Ка-поел. — Помогни им да задържат вратата.

Той не обърна внимание на раздразнения ѝ жест и се затича. Подът бе гладък, напълно равен. Вероятно под слоя пепел се криеше мрамор.

Оставил светлината на пламъчето зад себе си, барутният маг се отправи по посока на звука. В крайна сметка той се отказа и предпочете да се ориентира по стъпките. Благодарение на транса си младият мъж успяваше да ги различава в иначе непрогледната за нормален поглед тъма.

Той откри Дел край огромно стълбище — като онези, каквито обикновено се срещаха в кралските бални зали. То нямаше перила и очевидно бе изработено от същия материал като стените на двореца, за да оцелее в пожара.

— Това място не ми прилича на дворец — отбеляза Таниел.

Дел трепереше ужасно, с мъка се задържаше на крака. Той умолително протегна ръце към Таниел.

— Някога това беше величествен дворец. Хиляди и хиляди стаи, изпълнени със злато, скъпи мебели и килими. Ако имаше светлина, щеше да видиш пепелта. Само външността на двореца е от застинала скала — дело на Крезимир. Вътрешността на двореца бе дело на човешка ръка. От нея не е останало нищо.

— Няма ли прозорци?

— Да вървим — Дел посочи към стълбището. — Горе се вижда колизеумът. Слънцестоенето наближава.

Олем помогна на Тамас да се изкатери от изкопа. Фелдмаршалът приглади униформата си, изтупа панталони и намести колана си.

— Трябва да си взема сабята — каза той.

Двамата се отправиха към каретата, където Тамас обърна гръб на вилата и се приведе над тялото на Сабон.

— Прости ми, приятелю — каза той. — Моята арогантност ни доведе в този капан. И е на път да ме въведе в нов. Прости ми.

Олем му подаде сабята и торба барутни заряди — достатъчно, за да убият цяла рота.

— А куршуми? — попита Тамас.

Олем потупа нагръдния джоб на униформата си.

Тамас си закачи сабята и се обърна към вилата. Той се отправи натам бавно, подпрян на бастуна с едната ръка и върху рамото на Олем с другата. Нека да го помислят за слаб. Той наистина беше слаб, но се стараеше да подсили тази представа.

При всяка крачка той очакваше да чуе пукота на сгъстен въздух или да зърне разноцветния проблясък на зараждаща се магия. Но нищо такова не последва и той безпрепятствено достигна входа на вилата.

— Още не съм убит — промърмори той.

Олем го изгледа продължително.

— Това не ме успокоява.

Едно от крилата се отвори. На прага пристъпи пазител, стиснал въздушна пушка. Олем помогна на Тамас да се изкачи по стълбите и да влезе вътре. Отвъд вратата фелдмаршалът спря, за да позволи на очите си да привикнат. Той преброи четирима пазители и трима от гвардейците на църквата, насочили въздушни оръжия към него.

Фоайето на вилата се отличаваше с умишлено опростен стил, изградено изцяло от мрамор. В средата му се издигаше мраморен бюст на Шарлемунд.

Това каменно копие на домакина представляваше бегъл израз на тщеславието му. Отвъд околните врати се виждаха ярки помещения, отличаващи се с пъстротата на злато и кадифе.

— Остави вратата отворена, за да ме виждат хората ми — обърна се Тамас към най-близкия пазител. Уродът го изгледа презрително.

Шарлемунд влезе във фоайето от една от стаите.

— Хванете го — каза той.

Някой затръшна вратата зад Тамас. Фелдмаршалът посегна към сабята си, но един от пазителите го сграбчи за китката. Друг пазител стовари приклада на оръжието си в стомаха на Олем. Телохранителят тежко се отпусна на колене. Загубилият опората си Тамас залитна, болката в крака му за момент измести барутния транс.

— Виждам колко струва думата ти — изръмжа Тамас.

— А аз виждам, че си глупак — отвърна Шарлемунд. — Освен това аз не съм излъгал. Нищо няма да ти се случи с мен. Но не мога да обещая същото, когато достигнеш Южната планина.

— Южната планина?

Шарлемунд приглади дрехите си на дуелист.

— Да.

— Как така Южната планина? — каза Олем. Той бе започнал да се изправя.

— Накарайте този помияр да млъкне — каза Шарлемунд.

Един от пазителите замахна с приклад към лицето на телохранителя. С разцепено чело Олем рухна на пода.

Тамас стисна юмруци и устоя на изкушението да подпали барута. Трябваше да изчака и Никслаус.

— Моли се той да не е пострадал сериозно.

— Аз също бих искал да зная какво имахте предвид, Ваша милост. — Изпотеният Никслаус влезе във фоайето. Кезианската му униформа беше зацапана и смачкана от престоя в огледалната кутия. — Тамас няма да отива на Южния връх, а ще ме придружи в Кез.

Шарлемунд се обърна към него.

— Промяна в плана. Крезимир ще пристигне днес. Единствената ни надежда да предотвратим пълната разруха на Адро е да отведем свинята там.

Никслаус намести ръкавиците си.

— Аз не споделям вашите суеверия, Ваше превъзходителство, нито съм подчинен на църквата. Аз отговарям единствено пред своя владетел, а той настоява да получи главата на Тамас.

— Ако не умилостивим Крезимир, няма да остане Адро, който да поделяме — рече Шарлемунд.

Никслаус стисна юмруци.

— Без мен вие няма да напуснете тази страна.

— Същото се отнася и за теб.

Олем се раздвижи. Тамас се облегна на бастуна си и се приведе, за да му помогне да се опре.

— Можеш ли да се изправиш?

От челото на Олем капеше кръв. Той обърса очите си и внимателно опипа слепоочие.

— Пратете ги в ямите, сър.

Тамас се изправи и опря ръце на бастуна си. Никслаус се обърна към него с присвити очи, усетил опасност.

Фелдмаршалът усети как Привилегированият отваря третото си око.

— Той може да използва магията си! — възкликна кезианецът и трескаво повдигна ръце.

Тамас подпали барута. Олем подхвърли кесията с куршуми във въздуха; фелдмаршалът се съсредоточи върху нея. Торбата се разкъса, посипвайки парчета по пода. Още преди падането им наоколо се свличаха простреляни тела, редом до изтърваните си оръжия. Кръв рукна върху снежнобелия мрамор. Пред Никслаус избликна блясък — там куршумите се сблъскаха с припряно издигната стена от въздух.

— Бягайте! — изкрещя Никслаус, продължаващ да шава с пръсти.

Шарлемунд остана загледан за миг в Тамас, преди да се обърне и да побегне.

— Не го оставяй да се измъкне — нареди Тамас, без да откъсва очи от Никслаус. И най-малката грешка щеше да доведе до смъртта му: той трябваше да задържа Привилегирования зает. Фелдмаршалът запали още барут и насочи десетина куршума във въздуха, до един насочени към кезианеца. Пръстите на Никслаус продължаваха да се движат из въздуха. Третото око на Тамас зърна отблясъци, с които куршумите му се врязваха в невидими прегради. Той подпали още барут, увеличавайки силата им.

Олем се изправи на крака. Той се втурна край Никслаус, стиснал сабята си, но пътят му се оказа препречен от петима църковни гвардейци. За момент те погледнаха към безмълвното сражение между Никслаус и Тамас, след което се насочиха към Олем.

Тамас стисна дръжката на бастуна си. Всяка негова атака се доближаваше до целта: Привилегированият не можеше вечно да отстранява куршуми, а в напрежението не му оставаше време да издигне по-добра бариера.

Фелдмаршалът бързо погледна към Олем. Телохранителят му бе посякъл един от противниците си, но останалите го притискаха. Той се оказваше оттласкван назад, почти край Никслаус.

Барутът на Тамас привършваше. Шарлемунд щеше да избяга.

В едно от припрените си движения Никслаус сгреши, давайки на Тамас възможност да запрати шепа куршуми към гвардейците. Куршумите пронизаха очи и челюсти, покосявайки противниците на мига. Олем прескочи рухналите тела и се затича подир Шарлемунд.

Никслаус отново обърса нос.

Тамас се ухили.

— Алергия?

Никслаус направи крачка назад. Тамас се облегна на бастуна си и пристъпи напред. Привилегированият стисна зъби и отново се отдръпна. Тамасовият бастун отбеляза нова крачка.

Пръстите на кезианеца не спираха да се гърчат, но по челото му бе започнала да избива пот. Поредните куршуми, запратени от Тамас, отскочиха. Зарядите на фелдмаршала привършваха. Той си пое дълбок дъх. Миризмата на изгорял барут вля плам в жилите му, трансът му се задълбочи.

Никслаус рязко замахна и изкрещя.

С вик Тамас рухна на пода, загубил съсредоточението си. Той се вторачи в разполовения си бастун, сетне повдигна очи към Никслаус. Привилегированият стоеше над него, леко свил пръстите на протегнатата си ръка. Ризата му беше подгизнала от пот; косата му беше разрошена.

— Стар глупак — процеди той, презрително поглеждайки към Тамас.

— Хубаво, ти печелиш — рече фелдмаршалът и подпали фишек.

Никслаус изрева и отстъпи назад, вкопчил се в лявата си ръка. Той се блъсна в колоната, носеща бюста на Шарлемунд. Бюстът полетя към земята, строшавайки мраморна плочка, а Никслаус се препъна в колоната, която бе съборил току-що.

Тамас се изправи на колене, глух за болката в крака си. С помощта на по-дългото парче от бастуна той докуца до Никслаус и подпали още барут. Привилегированият изрева повторно: един куршум бе пронизал дясната му китка, обгаряйки мистичните символи върху ръкавицата му. С това и двете му ръце ставаха продупчени. Ръкавиците му бяха почервенели от кръв; руните вече не се виждаха.

— Сега знаеш какво е усещането да останеш безсилен — каза Тамас.

Той изтегли сабята си и се настани на пода до Никслаус. Там сграбчи едната му ръка и издърпа ръкавицата. Кезианецът простена.

— Деликатни пръсти имаш — отбеляза фелдмаршалът.