Кръвен обет

Епилог

Олем мислено изруга, докато телата биваха подреждани пред Тамас.

Валеше дъжд, вятърът не спираше да подръпва платнището над главите им. Наоколо долиташе пищене, което нямаше как да е породено от нечие смъртно гърло, а миризмата на сяра задръстваше обонянието му.

През поклащащите се дървета той можеше да види Южния връх. Целият склон — не, целият югоизточен небосвод — блестеше като горски пожар. Близостта до това явление го изнервяше, напук на уверенията на фелдмаршала. Планината се беше променила. Познатият кратер се бе сринал откъм южната страна, разливайки течен огън към кезианските равнини.

Олем се надяваше, че лавата ще залее цялата кезианска армия. Във въздуха над тях се носеха огромни облаци дим, препращащи обратно към земята сиянието на планинската кръв. Пепелта валеше, принуждавайки всеки да носи омотана над лицето си кърпа.

Под погледа на Олем огнен език се отдели от южния ръб и изчезна, оттичайки се към Кез. Войникът потръпна. Избълвалият огън бе достатъчно голям, за да обгърне град.

Крепостта Рамензид беше изчезнала, пометена от склона по същия начин. Последните евакуирани току-що бяха пристигнали в лагера на Тамас. Граничарите се бяха оттеглили навреме; те бяха довели със себе си оцелелите от битката на върха — заедно със слухове, от които всяка душа можеше да потръпне.

— Мъртви ли са? — попита Олем. Той докосна новата си цигара до мангала и вдъхна сладостния дим.

Доктор Петрик го погледна остро. Олем също се усети. Трябваше да проявява по-голямо уважение, все пак говореше за сина на фелдмаршала.

Телата бяха три, изцяло омотани, за да бъдат предпазени от сипещата се пепел. Едно от тях със сигурност беше живо. То принадлежеше на среден на ръст човек, изтерзан. Той бе внесен на носилка; ръцете и краката му бяха вързани. Ръцете му бяха подпрени с чаталести клони, за да бъдат виждани по всяко време. Явно това беше Привилегированият Борбадор. Последният от адранската кралска кабала. Бо оглеждаше стаята. Устата му не беше запушена, но той мълчеше.

Другите две тела принадлежаха на млад мъж и млада жена. Войниците ги размотаха, за да може доктор Петрик да ги прегледа. Жената — по-скоро девойката, предвид дребния ѝ ръст — беше дивачка с луничава кожа и коса, която най-вероятно имаше огненочервен цвят, когато не беше толкова обгорена. Олем не можеше да разбере дали тя диша.

Младежът беше Таниел. Него Олем познаваше, подобно на всички Тамасови войници.

Олем се приближи до носилката на Привилегирования и си придърпа стол.

— Зле ли беше горе? — попита Олем. За момент той сгърчи лице от болката, пронизала гърдите му. Раната от Шарлемунд не се беше оказала смъртоносна; Михали бе успял да я изцери с някакво неразбираемо за войника вълшебство. Но макар и излекуван, между ребрата пак го наболяваше.

Бо го погледна.

— Цигара? — Олем сви нова цигара и я постави между устните му, запалвайки я с клечка кибрит. Бо вдъхна дима и се задави. Олем улови цигарата и я постави обратно в устата му. Бо леко кимна. — Чух, че сме извели всички хора, преди склонът да се свлече. Това е късмет.

Бо не каза нищо.

— Чуват се слухове, че на върха някаква силна магьосница се сражавала с теб и Таниел. Тя оцеля ли?

— Не зная.

Думите бяха почти прошепнати, изречени със стиснати устни, които придържаха цигарата.

— Жалко — рече Олем. — Ако е така, да се надяваме, че се намира от другата страна на планината.

Бо не отговори.

В палатката влезе човек. Ширината на раменете и кожените дрехи спокойно му позволяваше да си припише същината на мечка. Жилетката му носеше емблемата на граничен началник.

Тамас се надигна край носилката на сина си.

— Якола — кимна той към новодошлия.

— Как е момчето? — попита Якола.

— Живо е.

— Същинско чудо — рече мъжът. — Благодари се на девойката. Тя заслужава същото внимание, което отделяте на Таниел. Ако той оцелее, то ще е благодарение на нея. От това, което хората ми казват, всеки от нас ѝ дължи живота си.

Тамас погледна към дивачката.

— Тя се е вкопчила в живота по-немощно от Таниел. Не зная с какво бих могъл да ѝ помогна.

— Постарай се да откриеш — рече Якола. — Все пак имаш и други лекари освен този бухал.

Той се приближи до походното легло на Тамас и се настани отгоре му, изваждайки плоска бутилка от вътрешния джоб на жилетката си.

Олем се навъси. Дали трябваше да му направи забележка? Този мъж беше три пъти по-едър от него. Сабон беше единственият, който си бе позволявал да говори на фелдмаршала така.

— Якола… — рече Олем. — Това име ми е познато.

Бо леко поклати глава:

— Аз го познавах под името Гаврил.

Олем взе цигарата му, за да изтръска пепелта.

— Якола — промърмори той, докато отново я връщаше между устните на Бо. — Якола… Сещам се. Якола от Пенсбрук! — Войникът погледна удивено. — Това той ли е?

— Не питай мен — каза Бо.

Олем се настани обратно на стола си и дръпна от цигарата си, припомняйки си какво знаеше за този човек. Сред войниците се говореше, че Якола е един от най-близките приятели на Тамас. Някои казваха, че той е брат на мъртвата му съпруга. Интересно дали тези слухове съдържаха истина? Якола беше изчезнал още преди Олем да постъпи в армията.

Тамас докуца до носилката на Бо и се настани край нея. Той не бе позволил на Михали да го лекува, не и преди да е открил сина си. По тази причина състоянието на крака му беше лошо, но упоритостта му оставаше.

— Имам няколко въпроса към теб — каза Тамас.

Олем махна цигарата от устата на Бо.

— Какво стана на върха? — продължи фелдмаршалът.

Бо мрачно се взираше в него. Не изглеждаше склонен да говори.

— Нямам намерение да те екзекутирам — рече Тамас. — Поне не и сега. Това — той посочи към въжетата — е просто предпазна мярка. Предполагам, че повелята все още тегне над теб?

Бо кимна.

— И двамата с Таниел не сте намерили начин да я разрушите?

— Последните няколко месеца прекарахме в битка с нашествениците — дрезгаво отвърна Бо. — Нямахме време да проучваме.

— След колко време тя ще те убие? — попита ветеранът.

— Не зная.

Тамас се замисли.

— За момента ще останеш в това състояние. Ще се опитаме да ти осигурим удобства. Зная, че желанието ти да ме убиеш не идва от теб самия.

Бо не изглеждаше особено облекчен.

— Какво стана на върха? — отново попита Тамас. — Таниел наистина ли е прострелял Крезимир?

— Да — потвърди Привилегированият.

— Ти видя ли го с очите си?

— Почувствах, когато се случи. Всеки Привилегирован в Деветте държави го е усетил. Сякаш душата ми биваше разкъсвана. Ти усети ли го?

Тамас поклати глава.

— Олем, ти усети ли нещо?

— Съвсем не. — Той дръпна от цигарата на Бо, за да я поддържа запалена. — Но може и да съм. Заради дажбите имам лошо храносмилане. Липсва ми храната на Михали.

— Усещането не би могло да се сбърка — каза Бо.

Тамас се облегна назад, потръпвайки от болка.

— Значи Крезимир е мъртъв — каза той. И се опря на ръба на носилката.

Олем се навъси.

— Къде ви е патерицата, сър?

Бо започна да се смее — в началото тихо, дразнещо. Постепенно веселието му се усилваше.

— Какво е толкова смешно? — попита Олем.

Бо поклати глава.

— Няма нищо смешно — рече той. — Ти не разбираш, Тамас. Не е възможно да се убие бог.

Тамас седеше край тялото на сина си. Животът на Таниел тлееше. Лекарите казваха, че той се намира в кома. Не беше ясно кога (и дали) той ще се събуди.

Тамас трябваше да настои за идването на Михали. Сега му оставаше единствено да се надява, че Таниел ще оцелее пътуването до Адопещ. Несъмнено един бог щеше да успее да го излекува. Подир това фелдмаршалът щеше да накара Михали да се погрижи за крака му.

— Ти се справи добре — каза Тамас, отпускайки ръка върху челото на Таниел. То пламтеше. — Сега недей да умираш. Не мога да те изгубя. Изгубих майка ти, няма да изгубя и теб.

Платнището бе отметнато; огромен силует затули пламтящия склон.

— Момчето ти е истински боец.

Тамас повдигна очи към шурея си, който тъкмо се настаняваше в единствения друг стол.

— Якола или Гаврил да те наричам? — попита Тамас и прокара ръка през лицето си. Надяваше се, че посетителят не е забелязал сълзите му.

— Гаврил става.

Гаврил. Името, под което Якола се укриваше от копоите на кезианския крал подир неуспешния опит за убийство. Това се беше случило отдавна, страшно отдавна. И Гаврил беше станал известен като пияница. Но в момента той изглеждаше достатъчно трезвен.

— Докато слизахме от планината, видяхме кезианската армия да се отправя на запад — рече Гаврил. — Към Васалови порти.

— Възнамеряват да нападнат — каза Тамас. — Никакъв отдих.

— Сега те разполагат с подкрепата на бог — ако казаното от Бо е истина и Крезимир е жив.

— Ние също.

— Моля?

— Адом. Братът на Крезимир — каза Тамас. — Но той не е войнолюбец. Когато стане дума за война, везните натежават в полза на Крезимир.

Гаврил се облегна назад, но бързо трябваше да се намести, защото столът започна да скърца под тежестта му.

— Бог — промърмори той. — Двама богове. И древни магове. Това не е светът, който познаваме, Тамас.

— В момента не мога да мисля за нещо друго освен това. — Тамас посочи към сина си.

Гаврил замълча за момент.

— Петнадесет години скърбих за смъртта на сестра си — рече той. — Ако се стигне до най-лошото, не прави моята грешка. Умолявам те. И недей да скърбиш за него, преди да имаш основание.

Тамас кимна. Какво друго можеше да стори.

— Чух за Сабон — продължи Гаврил. — Съжалявам.

— Сред хората ми имаше предатели — рече фелдмаршалът.

Другият се навъси.

— Инспекторът, на когото разчитах да открие предателя сред съзаклятниците ми. — Тамас си пое дъх. — Той успя, но се оказа, че самият той също ме е предал, за да защити семейството си. Това доведе до смъртта на Сабон.

— Какво ще правиш с него?

— Ще го накарам да отговаря за постъпките си.

— Не позволявай на омразата да те погълне — предупреди Гаврил.

— Това не е омраза, а справедливост.

— В проява на справедливост Крезимир би изпепелил цял Адро.

Тамас се надигна и съпътстван от остра болка, се приближи до сандъка си. Той повдигна капака и извади дуелните пистолети, които Таниел му беше донесъл.

— Синът ми се намира на прага на смъртта — каза Тамас и се върна обратно на стола, полагайки оръжията в скута си. — Съпругата ми отдавна е мъртва, мнозина от приятелите ми я последваха. — Той провери дулото и опъна ударника, насочвайки пистолета към стената на палатката. — Не ми е останало нищо, което да ме тласка към състрадание. Ще пресрещна силите на Ипил край Васалови порти и ще ги отблъсна. Ще ги отблъсна чак до двореца му.

Фелдмаршалът дръпна спусъка и празният пистолет щракна.

— А на Крезимир ще покажа истинската справедливост.