Кръвен обет

Глава тридесет и шеста

Облегнат в стола си, отпуснал крак върху табуретка, Тамас наблюдаваше как пирът на Михали привлича половината град на закуска. Целият площад бе задръстен, улиците преливаха от чакащи. Сред тълпата имаше жонгльори, които развличаха събраните, а стоящите близо до средата на площада ядяха овесена каша прави и наблюдаваха играта на трупа актьори върху разположената там платформа. Това беше последният ден на фестивала; никакви пари не бяха пестени за развличане на масите.

Голям чадър бе разпънат над Тамас, за да го пази от набиращото сила слънце. Той се беше разположил на стълбището пред палатата, заедно с кошница кифлички, оставена му от Михали преди около час. От месеци фелдмаршалът не се бе чувствал толкова добре.

— С този крак мястото ти е в леглото — отбеляза лейди Винцеслав — Сигурен ли си, че си достатъчно добре?

Забелязал цвета на кожата ѝ, Тамас имаше основание да я попита същото.

— Разбира се, херцогиньо. Отдавна не съм се чувствал толкова добре.

Дръзки думи, но пък искрени. Кракът му наистина се възстановяваше. Тамас почти можеше да усети как силата му се възвръща. Той знаеше, че има работа, но нищо от това нямаше значение. За пръв път от смъртта на съпругата си насам той се чувстваше цялостен.

Дори лейди Винцеслав изглеждаше по-добре. Тя бе избрала да се изправи пред тълпите напук на неотдавнашния скандал с бригаден генерал Барат. Херцогинята вече не отговаряше за организацията на празника — тази работа бе преминала в ръцете на Михали — но поне присъстваше.

— Смяташ ли, че всички ще се явят? — попита тя.

Тамас огледа тълпата.

— Мисля, че целият град се е стекъл тук, херцогиньо.

— Визирах съветниците. — Тя шеговито го удари по ръката.

— Рикар се навърта още от шест и половина — рече Тамас. — Раздава храна и вино редом с работниците си.

Освен това той се намираше под стриктно, но дискретно наблюдение, докато Адамат не се завърнеше с доказателства за вината или невинността му. За момента нищо в поведението на председателя не показваше, че той е запознат с опита за убийство срещу Адамат.

— Наистина ли? — Дамата изглеждаше изненадана от това. — Удивително.

— Ондраус също е някъде тук, крещейки на хората си — продължи Тамас. — Олем каза, че преди час е видял евнуха. От Шарлемунд няма следа. А там — той посочи — идва ректорът.

Той наблюдаваше как възрастният учен си пробива път през тълпата. Родилното петно върху лицето му изглеждаше по-тъмно от обичайното. Ректорът поглеждаше към околните маси, но ги подминаваше, целенасочен. Той поспря за момент под строгите погледи на Тамасовите телохранители, преди да пристъпи в сянката на чадъра и да повдигне шапка към лейди Винцеслав.

— Стол? — предложи Тамас, правейки знак на телохранителите си.

— Да, моля — каза ректорът. Докато изчакваше, той наблюдаваше тълпата, а когато столът бе донесен, новодошлият се настани край Тамас. — Днес изглеждаш в необичайно добро настроение.

— Наистина ли? — рече фелдмаршалът. — Та ние разменихме няколко думи.

Ректорът прочисти гърло.

— Усеща се. Като студент първа година, който знае, че ще стане любимец на всички професори. Дразнещо е.

Ректорът отново се огледа. Той не спираше да поглежда към масите с храна и слугите, изнасящи купи, чинии и прибори.

Тамас го погледна косо.

— Не става дума само за мен. Това е целият град. — Той посочи към десетките хиляди безгрижно пируващи с вкусотиите на Михали. — Едни до други седят бедни и богати, благородни и простолюдни. Никога не бях виждал нещо подобно.

Ректорът хвърли небрежен поглед към струпаните хора.

— Не ми казвай, че вярваш в тези глупости. За майстора готвач, който бил бог. — Той се загледа в един казан с каша.

Тамас се поколеба, опитвайки се да разгадае тона му. Думите на учения бяха прозвучали необичайно. Въпреки остротата им, те очакваха потвърждение.

— Бог? Не. Силен Чудак. Може би малко луд. Но безобиден. Но пък… — Той замислено повдигна ръка. — Кой знае как изглежда един бог? Какво прави един бог? Как бих могъл да позная божество?

Фелдмаршалът засмяно поклати глава в отговор на изтерзания поглед на ректора.

— Михали определено е даровит човек. Много даровит. Но не мисля, че е бог. Ами ти? Ти си човекът, който в най-голяма степен би трябвало да знае. Ти познаваш цялата история на Деветте държави. В някоя от книгите говори ли се за Адом?

— Още преди много време осъзнах, че Крезимир никога няма да се върне. — Ректорът замълча. А Тамас осъзна, че няма представа за възрастта на събеседника си.

— А Адом…? — подкани фелдмаршалът.

— Той е обожавал храната — призна ректорът. — Има си причина той да е покровител на готвачите. Бил е едър, силен, властен и — той се загледа в една от помощничките на Михали, понесла чиния с пълнени гъски върху главата си — е бил много популярен сред жените. Обичал е всяка една от над четиристотинте си съпруги — във всеки един смисъл.

— Четиристотин? — повтори Тамас. — Аз с една едва се оправях.

Той побърза да отстрани образуващата се в гърлото му буца и промени темата:

— Но ти говориш така, сякаш си го познавал сам.

Ректорът не каза нищо.

— И Михали звучи като добър кандидат — продължи Тамас.

— Има прекалено много въпроси — каза накрая ученият. — По тази земя не е бродило божество от стотици години. Крезимир си отишъл, за да продължи да изследва космоса, а Нови и Бруд го последвали подир дни. Останалите или напуснали на свой ред, или просто изчезнали. Имало слух, че един-двама останали…

Тамас любопитно се спогледа с лейди Винцеслав.

— Добре ли си? — попита Тамас.

Ректорът го погледна за момент.

— Би ли ми повярвал, ако ти кажех, че Михали е даровит вълшебник?

— Без никакво съмнение. Но не е Привилегирован. Той е Чудак.

— Друг път Чудак. Ами ако ти кажех, че е най-могъщият вълшебник на света? Или ако кажех, че боговете на практика не са нищо повече от изключително могъщи вълшебници?

— Хипотетично? — уточни Тамас, разкривайки скептицизма си.

— Най-могъщите, живели някога?

— Шегуваш се.

— Това беше просто въпрос — тросна се ректорът.

— Е, и какво ако Михали наистина е такъв?

— Проблемът при логиката — рече ученият — е, че понякога си принуден да повярваш на собствената си хипотеза, дори и да не го желаеш. Какво усещаш, когато погледнеш към Михали с третото си око?

— Чудак, както вече ти казах. Той притежава онова меко сияние. Но е по-слаб от Привилегирован. Далеч по-слаб.

— Сигурен ли си?

С въздишка Тамас отвори третото си око и погледна към Михали. Сред толкова голяма тълпа имаше много Чудаци, но майсторът беше лесен за откриване. Нещо в него го открояваше от останалите. И въпреки това неговото сияние не беше по-ярко.

— Да — каза Тамас, наблюдавайки лицето на ректора. Старецът се въсеше към Михали. — Нали не мислиш, че е възможно той наистина да е бог?

Ректорът затвори очи и дълго мълча. Тамас реши, че старецът е задрямал, но в този момент клепачите му отново се повдигнаха.

— Прекалено много въпроси — рече той.

— Ти спомена за другите богове — каза фелдмаршалът. — Мислех, че Крезимир е единственият бог.

Ученият се намести в стола си и загледа как един чиновник търкаля бъчва с пиво по стълбите.

— Това не е съвсем точно.

— Такава е църковната догма. Самият Шарлемунд ми го припомни неотдавна.

— Приетото за догма не е задължително да съвпада с истината.

— Разбира се — рече Тамас. — Всеки образован човек…

Той замълча заради навъсването на ректора.

— Образован човек — изсумтя онзи. — Имало е десетима богове. Не един бог с деветима светци. Крезимир е дошъл най-напред, а след това е поискал помощта на братята и сестрите си, за да основе Деветте.

— Десетима богове? — Тамас се стараеше да си припомни уроците по история. — Винаги съм смятал, че Кез са избрали Крезимир за свой покровител. Тогава кой е десетият?

Ректорът поклати глава.

— Това не е правилният въпрос. По-скоро трябва да се запиташ следното: ако Михали е бог, защо е дошъл?

Южната планина бе скрита зад постройката, но и двамата се обърнаха в нейна посока. Тамас си припомни предупрежденията на Бо и Таниел. Древни магове, опитващи се да призоват бога. Това беше почти нелепо, като от някаква книжка. Страхове, породени от месеците батален стрес. Но пък първите предупреждения бяха пристигнали още преди началото на обсадата.

Тамас почеса ранения си крак. Болката побърза да се отзове.

— Чувал ли си за Обета на Крезимир? — неочаквано попита той.

— Глупости — отсече ректорът.

— Глупости? Значи знаеш за него? Аз научих, че това е тайна на кабалистите, известна само на тях и на владетелите.

— Наистина е така. — Възрастният учен попи челото си с кърпичка.

Тамас се канеше да настои за повече подробности, но му попречи разнеслият се писък.

Последва друг, сетне и трети. Вълна на ужас светкавично се разля сред тълпата, заедно с рева. Седящите край масите започнаха да се надигат, търсейки източника на паниката.

— Какво става? — Тамас сграбчи патерицата си и с мъка се надигна. — Разбери защо е тази паника — обърна се той към един от войниците. — Влезте вътре — заръча той на ректора и лейди Винцеслав.

Пред очите му Михали скочи върху една маса, ловък въпреки килограмите си, и се помъчи да види какво става.

— Успокойте се! — провикна се майсторът. Гласът му се разнесе над събраните с изненадваща сила. — Моля ви, върнете се по местата си.

Хората колебливо застинаха. Чакащите не искаха да изгубят местата си, но се тревожеха от случващото се. Всички си спомняха драгуните от Изборния ден.

Самият Тамас не виждаше нищо. Суматохата се бе зародила в далечния край на масите. Някои хора бягаха, блъскащи се срещу онези, които се опитваха да се приближат, за да видят какво става.

— Дайте ми пистолета — нареди Тамас. Той забеляза, че ректорът се е изправил и се опитва да види отвъд пречещите редици. Лейди Винцеслав стоеше край вратата заедно с телохранителя си. — Влезте вътре — отново заръча фелдмаршалът. — Не искам да бъдете стъпкани от пощурялата тълпа.

Ректорът не му обърна внимание.

— Твоя воля — изръмжа Тамас, вземайки единия от пистолетите за дуел. Той се убеди, че оръжието е готово за стрелба, преди на свой ред да се взре в тълпата.

— Ето там — посочи ученият.

Въпросният човек се намираше на няколкостотин метра от тях. Тълпата се бе отдръпнала от него; той стискаше нещо в ръката си. Тамас захапа барутен заряд и залитна под връхлитащия транс. След няколко предпазливи вдишвания усещането за гадене отмина, последвано от познатото изостряне на сетивата.

Мъжът беше облечен като Бръснар — с бяла риза и тъмен панталон под бяла престилка. Самата престилка вече не можеше да се нарече бяла, защото беше опръскана с кръв. В краката му лежеше тяло — жена с дълга руса коса.

Той обърса бръснача в престилката си и се затича към тълпата.

— Бръснарите от Черната улица — бавно изрече Тамас. — Какво…

Последваха още писъци. Фелдмаршалът се огледа. Бръснарите бяха десетки. Те се бяха врязали сред пируващите, посичайки мъже, жени и деца. Сред техните движения личаха кървави плисъци.

— На оръжие — изрева Тамас. Първият му изстрел простреля Бръснар в челото от сто крачки. За подобен изстрел не му трябваше магия. — Ще презаредиш ли? — рече той, подавайки пистолета на ректора. — Дайте куршуми!

Един от телохранителите му преустанови прицелването си, за да му връчи шепа куршуми и още толкова барутни заряди. Тамас хвърли един от куршумите във въздуха и подпали заряд с мисъл. Още един от убийците рухна, сетне още един.

— Защо изобщо ти е изтрябвало оръжие? — попита ректорът, докато му подаваше презаредения пистолет.

— За по-голяма точност — рече Тамас, изненадан, че един учен е способен да зарежда тъй бързо. Тълпата започна да се разделя с паниката на добитък. Тамас се напрегна, забелязвайки, че някои от присъстващите поглеждат към отворените врати на палатата.

— Затворете вратите — обърна се той към един от войниците и повдигна пистолета си. — Погрижете се да отведете лейди Винцеслав.

— Ето там! — Ректорът насочи Тамасовия пистолет към Михали. Тамас видя един от Бръснарите да изниква близо до майстора готвач. Той дръпна спусъка и онзи се свлече.

— Сабон трябваше да се погрижи за Бръснарите — каза Тамас, след като изруга. — Михали! Махни се!

Майсторът не го чу. Той продължаваше да стои върху масата, да размахва ръце и да крещи, без да обръща внимание на мъртвия убиец.

— Още един — посочи ректорът. — Целта им е Михали.

— Но защо? — рече Тамас. Той подаде изпразнения пистолет на учения и подхвърли нов куршум. Изстрелът прелетя край рамото на Бръснар и се вряза в тълпата, където един от пирувалите се преви. Фелдмаршалът сгримасничи. — Прекалено далече сме. Не мога да му помогна много без още оръжия.

Той трескаво започна да рови из джобовете си. Куршумите бяха свършили.

— Мамка му. Бог или побъркан, сега той ще трябва да се оправя сам. Донесете ми още куршуми!

— Не. — Ректорът бавно поклати глава. — Не можем да го оставим сам.

— Ще трябва. Няма как да си проправим път през тази тълпа.

Тълпата отчасти се беше успокоила, явно убедена от виковете на Михали. Но той не можеше да успокои страховете им изцяло.

— Ще трябва да опитаме — каза ректорът. — Хайде, поведи хората си. — Той сграбчи Тамас за ръката.

Лейди Винцеслав изникна от другата му страна. Тамас преглътна ругатнята си.

— Херцогиньо, прибери се вътре!

— Няма да оставя войниците си сами — спокойно отвърна тя, стискайки юмруци. — Дайте ми оръжие. Ще си проправим път до готвача и…

Сепнатият възклик на ректора стресна Тамас:

— Това е той. Отвори третото си око!

— Откъде…

На Тамас не се налагаше да го прави. Той почувства магията да се разлива над него като вълна.

— Адом — каза ректорът. — Вече не се прикрива.

— И какво прави? — Тамас се чувстваше безпомощен. Никога досега той не беше усещал подобно вълшебство. Ако магията на Привилегирован приличаше на горещината на свещ, това усещане приличаше на горещината на фурна.

— Той насочва заклинание.

— Не разбирам.

— Насочва! Моментите, в които магьосникът се нуждае да повлияе на излъчванията Отвъд. Не е нещо видимо, но е насочвал в продължение на цяла седмица. Храната, хората. Всичко това е част от него. Той вплита излъчвания в самия град. Ако Бръснарите го достигнат, това ще унищожи целия му труд.

— Откъде знаеш всичко това?

— Нямаме време! — Ректорът пусна ръката на Тамас, защото част от тълпата се насочваше към тях. Един от телохранителите на Тамас бе повален на земята, за малко да бъде стъпкан, преди да го издърпат встрани. Тълпата се гърчеше, заплашвайки да помете всичко. Войниците не можеха да я успокоят.

— Трябва да се приберем, фелдмаршале. — Олем стоеше край Тамас, стиснал пушката си. Той се бе намирал сред масите по време на първоначалната суматоха.

Тамас местеше поглед между него и ректора. Наистина бе най-удачно да се оттеглят, да изчакат паниката да се уталожи. С Бръснарите той щеше да се разправи по-късно. С тях така или иначе беше свършено.

Той направи крачка назад, стиснал патерицата си. Какви бяха тези думи на ректора? Насочване на магии? Та нали Тамас би усетил?

— Залостете вратите на палатата. Не искам паплачта да влиза вътре.

— Сър?

— Отиваме да помогнем на Михали.

— Това е самоубийство, сър.

— Строй се! — нареди Тамас.

Телохранителите му заеха позиции около него. От вътрешността на сградата се присъединиха още войници. Само след мигове фелдмаршалът разполагаше с тридесет души. Но тридесет души не можеха да сторят нищо срещу сто хиляди.

— Херцогиньо, съветвам те да се оттеглиш — за последен път каза Тамас.

Някой беше дал винтовка на лейди Винцеслав. Тя стискаше оръжието умело; в очите ѝ отсъстваше страх. Това беше достойно за почит.

— Без щикове — нареди фелдмаршалът. — Удряйте с приклада. Къде е ректорът?

— Там — каза Олем.

Тамас се обърна. Ученият стоеше встрани, досами тълпата.

— Някой да го издърпа! — тросна се Тамас. — Старият глупак ще си намери смъртта.

Един от войниците се отдели и изтича до ректора, сграбчвайки го за дрехата. Възрастният мъж се освободи с изненадваща сила. Отвъд, далеч сред тълпата, Михали продължаваше да стои на масата. Той бе престанал да крещи и навъсено се вглеждаше в тълпата. Въпреки оживлението никой не се приближаваше до масата.

Докато един от Бръснарите не проби кръга.

— Пистолет — нареди Тамас. — Бързо!

Втори Бръснар разкъса тълпата. Той тръсна глава, сякаш объркан, сетне се спогледа с другаря си. Последва ги трети; тримата започнаха да настъпват към Михали.

— Дайте ми оръжие! — изкрещя Тамас.

Войникът не бе успял да отведе ректора вътре. С периферното си зрение фелдмаршалът зърна как старецът бавно бърка в джоба си и изважда чифт бели ръкавици, украсени със златночервени руни. Той си ги сложи и повдигна ръце.

Тамас смаяно се извърна към него. Излизаше, че ректорът на Адопещенския университет, възрастният и пълничък професор по история, е Привилегирован? Как бе възможно Тамас да не е узнал?

Старият учен движеше пръсти като диригент. С отчетлив звук в тълпата се образува тунел с широчината на карета. Невидими стени удържаха наплива; някои от присъстващите се оказаха изблъскани от тях.

— Отведи войниците си — каза ректорът през рамо.

Тамас се поколеба за момент.

— Вървете — нареди той. Сам фелдмаршалът закуца към ректора, грабна оръжието си и се прицели към един от Бръснарите. Той разполагаше само с един изстрел, без резервни заряди. Намираше се прекалено далече, за да накара куршума да отскочи, а хората му нямаше да достигнат готвача навреме.

Тази преценка му отне само частица от секундата. Тамас се прицели към най-едрия, най-опасен на вид от Бръснарите. И дръпна спусъка.

Бръснарят се стопи във въздуха. Куршумът проряза облак червеникава мъгла и се вряза в рамото на някаква жена. Тамас удивено повдигна оръжието си, за да провери дулото. Всичко изглеждаше наред.

Той отново погледна към Михали.

Вторият Бръснар бе спрял, втренчен в облака, изникнал на мястото на другаря му. Димът бързо се разнасяше. А третият убиец се затича към Михали, повдигнал бръснач. Чу се лек пукот, сред който този Бръснар също изчезна с все дрехите и металното си оръжие. И от него остана облаче червена мъгла, разнесла се бързо. Вторият асасин се обърна да побегне. С подобен пукот той също се стопи. Тамас поклати глава, когато звукът продължи да се разнася. Някой изпищя.

Площадът се изпразни. Михали остана сам, възкачен върху масата си, скръстил ръце. Той мрачно се взираше в бягащите. Храна бе разхвърляна по земята, маси и столове се търкаляха преобърнати. Чинии, купи и чаши бяха изоставени. Едно от гърнетата бе преобърнато, бавно изливащо кашата си. Отливът на тълпата бе оставил след себе си посечени тела. Недалеч някаква жена стенеше.

— Вървете да ѝ помогнете — нареди Тамас.

Зад него вратите на сградата се разтвориха; започнаха да изскачат войници.

— Какво стана, фелдмаршале? — попита изникналата край него Влора.

— Бръснарите — процеди Тамас. — Адамат и Сабон не са си свършили работата.

— Къде са?

— Аз застрелях двама. Те…

Фелдмаршалът млъкна. Ранените Бръснари бяха изчезнали. Стори му се, че различава червеникави облачета.

— Имаше и други. Сигурно са избягали с все тълпата. — Той си проправи път край Олем и закуца надолу по стълбите, спирайки край ректора.

Ученият бе пъхнал ръце в джоба си и със загрижен взор оглеждаше опустелия площад.

— Кой си ти? — попита Тамас. Ръцете му трепереха. Магията, обляла го преди минути, бе изчезнала, отново скрита. Тя със сигурност бе дошла от Михали. Но ректорът? Тамас трябваше да го е усетил.

Ректорът извади едната си ръка от джоба и започна да барабани по корема си. Той си беше свалил ръкавиците.

— Ти си един от тях — сам си отговори фелдмаршалът, когато стана ясно, че ректорът няма да отговори на въпроса му. — Един от предеите. Също като Жулин.

Оказваше се, че всичко е истина. Отвратително усещане прободе стомаха му.

— Стой тук — заръча Тамас и се отправи към Михали.

Едрият майстор готвач бе слязъл от масата си и изправяше столове. Той спря край преобърнатия казан с овесена каша и навъсено отпусна ръка върху ръба му.

На десетина крачки от него Тамас спря. Разлятата каша изчезна пред очите му, както капките изчезват от нагорещения паваж. Михали с лекота изправи казана, който тежеше поне сто и двадесет килограма, и го постави обратно върху железен триножник.

Тамас отвори третото си око и веднага бе сполетян от замайване. Всичко около него сияеше. Паветата, върху които кашата се беше разляла, блестяха в розово. Цветовете се виеха около Михали като серпентини, макар че никога не докосваха самия майстор.

Михали се отпусна в един стол и подпря брадичката си на лакът. Той забеляза Тамас.

— Благодаря ти за закрилата — каза майсторът.

— Намирах се прекалено далеч, за да ти бъда от полза — каза Тамас.

Михали се усмихна слабо.

— И все пак. В това тяло съм уязвим.

— Те разрушиха пиршеството ти — рече фелдмаршалът.

— Хората ще се върнат. — Михали прокара ръка през челото си. Една от помощничките му се приближи до него и нежно отпусна ръка върху гърба му. С едната си ръка той я придърпа и я целуна по челото. — Ще има и още — въздъхна той. — Работата ми не беше разрушена. Забавена, но не и разрушена.

— Ректорът каза, че си подготвял заклинание — рече Тамас.

Михали погледна над рамото му.

— Наблюдателно от негова страна. — За момент той стисна ръката на помощничката, преди да я прогони. — Спомням си те — каза майсторът готвач на приближаващия се учен. — За последно се виждахме преди много време.

— Някъде четиринадесет века — потвърди ректорът. — Значи наистина си ти… В началото не вярвах. Не исках да повярвам. — Той бавно си пое дъх. — Вярвах, че изминалото време показва, че Крезимир няма да се върне. Вярвах, че е време за промяна. Смятах, че тревогите на Розалия са напразни, а Жулин живее в миналото. Вярвах, че сме сами.

— Моят народ никога не е оставал сам — рече Михали. — Останалите може и да са си отишли, но аз не го сторих.

— Какво направи на онези Бръснари? — попита Тамас.

Майсторът придоби недоволен вид.

— Те вече не съществуват — обясни той. Думите му бяха мрачни: това беше гласът на човек, сторил нещо нежелано. — За момент кипнах. Аз не обичам… — Михали замълча. — Те не почувстваха болка. Не обичам да наранявам хората.

Тамас го наблюдаваше мълчаливо. В главата му напираха стотици въпроси, но нещо го възпираше да ги зададе.

— Фелдмаршале — докладва изникналият край него Олем, — не успяхме да открием нито един от Бръснарите.

— Няма и да откриете — отвърна Тамас. И си пое дълбок дъх. — Той е бог, Олем. Истински бог от плът и кръв.

Това знание не му носеше щастие. Главата го болеше. Стомахът му се бунтуваше.

— Това не е добре.

Олем замислено се взираше в Михали.

— Защо? Не е ли добре, че е бог?

Тамас погледна към небето. Денят беше прекрасен, топъл, без да е горещ, прохладен, без да е ветровит, с приятно меко слънце.

— Защото — каза фелдмаршалът — Михали не е единственият бог. Съществува Крезимир. Това означава, че Крезимир може да бъде призован. Означава, че Крезимир ще ме потърси. Означава, че предупрежденията на Борбадор не са били измислица. А това не е добре.

Нечия голяма длан се отпусна върху рамото му. Михали бе застанал до него.

— По-лошо е — рече майсторът. — Бих съжалявал дори и ако ставаше дума само за теб, но…

Отвратително предчувствие споходи Тамас. Кракът му бе започнал да пулсира отново. Раздвижването му донесе остра болка. С мъка той овладя гаденето си.

— Какво имаш предвид?

— Той ще разруши цялата страна — рече Михали. — До последния човек и последното живо създание. Ще я изравни със земята.

— Защо?

— Брат ми не е от добрите богове — отвърна Михали. — За него ще е по-лесно просто да започне отново.

Тамас стисна пестници. Богове. Как можеше да се оправи с тях? Можеше ли изобщо да стори нещо?

— Тогава защо още не го е сторил?

Михали погледна към Южната планина.

— Брат ми се отправи на дълго пътуване. Не мисля, че той е възнамерявал да се върне. Но той ще бъде призован. Има хора, които се опитват да постигнат това, и други, които се опитват да го предотвратят. — Той се обърна към Тамас. — За теб вече е прекалено късно да се насочиш в това сражение. Аз ще се опитам да защитя Адро от него, но ти ще трябва да се погрижиш за себе си.

— Предателят — прошепна Тамас.

— Ако последват още подобни пречки… — Михали посочи около себе си.

— Но аз не зная кой е предателят — рече Тамас.

— Той може да знае — посочи Олем. Фелдмаршалът се извърна, за да види забързаните Сабон и Адамат.