Кръвен обет

Глава двадесет и девета

Таниел се вслушваше в ритмичния тропот на копита, отекващ по склона. Подпрян на оръжието си, той вдъхна малко барут. Още от късния следобед магът бе наблюдавал приближаването на конника: ездачът идваше откъм кезианската предна база. И носеше бяло знаме.

Пратеник.

— Доведи Гаврил — обърна се барутният маг към Фесник. Младият граничар присви очи към сумрака и с кимване се насочи към вътрешността на крепостта.

На Фесник се бе паднало вечерното дежурство. Таниел бе останал с него под предлог, че му прави компания, ала в действителност имаше намерението да наблюдава възстановителната работа на инженерите и зидарите.

Залязването на слънцето щеше да отбележи края на Фесниковата смяна. Таниел също възнамеряваше да се оттегли по това време и една нощ да се наспи истински. Ако съдбата беше милостива, пратеникът щеше да съобщи, че кезианците се оттеглят.

Планините бяха притихнали. Единствените звуци долитаха от масивната армия, струпана в подножието на склона. Тази вечер врагът не се подготвяше за щурм, също както и през изминалата седмица. Последната битка бе отслабила и двете страни — в продължение на дни те бяха прибирали тела, бяха попълвали запасите си и опитваха да отдъхнат.

Но тази притихналост изнервяше Таниел.

Барутният маг се извърна по посока на доближаващите го стъпки. Това беше Морисей, нарамил мускет.

— Аз съм дежурен за през нощта — обясни той.

Таниел се протегна.

— Дежурството е твое.

Морисей беше мълчалив човек, рядко многословен, но за сметка на това беше отличен другар по чашка. Двамата бяха прекарали много часове във „Виещото вендиго“.

Още няколко минути Таниел остана на стената — достатъчно дълго, за да проследи как ездачът бива пропуснат през портите, а от крепостния град се отделя малка група, за да го посрещне. Сред последните веднага се различаваше огромният силует на Гаврил.

Последвалата размяна на реплики беше кратка и съвсем скоро конникът вече се отправяше обратно.

Таниел завари преговарялите тихо да се съветват. Появата му извърна всички глави към него.

— Какви вести изпраща фелдмаршал Тайн? — попита магът.

— Да считаме бойните действия за възобновени — каза Гаврил. — Има ли някакви признаци за нощно нападение?

Мамка му.

— През целия ден нямаше никакво движение на склона.

— А копачите?

— И от тях нямаше следа.

Сапьорите бяха продължили да работят през цялото това време. Таниел бе възнамерявал да излезе и да ги прогони, но Гаврил бе настоял примирието да бъде спазено.

— Защо копаят? — изръмжа Гаврил. — Намират се прекалено далеч, за да изникнат тук. А Бо каза, че не използват магия.

— Ти изобщо виждал ли си го как изглежда? — рече Таниел. — Цяла седмица не е спрял да се налива с бира. Прилича на човек, пропълзял от ямите. Съмнявам се, че би могъл да усети магия, дори и тя да го зашлеви в лицето.

— Хайде сега — обяви глас. — Не е чак толкова зле.

Таниел се извърна и видя, че Привилегированият е застанал недалеч от тях. Там ли се бе намирал през цялото време?

Барутният маг се навъси насреща му. Бо стискаше плоска бутилка и се опираше на Катрин, която изгледа Таниел с унищожително презрение.

— Трябва да спиш, а не да пиеш — каза Таниел.

— Там става нещо. — Борбадор посочи към кезианската армия. — Кой знае какво са замислили…

— Няма какво да направим — рече барутният маг. — Оръдията не могат да ги докоснат. А обстрелът на склона над тунела им нямаше никакъв ефект. Нямаме представа колко е дълбок въпросният тунел, нито къде отвежда. Възможно е да се опитват да изникнат отвъд стената, в самото сърце на крепостта или пък, с помощта на магьосниците, направо да изникнат от другата страна на планината.

— Неприятна мисъл — каза Привилегированият. — Но нали ти сам заяви, че цял ден не си зървал копачите.

— Не се съмнявам, че те все още работят.

— Точно затова взех решение — рече Гаврил. И двамата погледнаха към него. — Възнамерявам да поведа щурм, за да прочистя тунела им.

— Кога? — Таниел вдъхна щипка барут.

— Утре. Стига да успея да отрезвя Бо.

— Аз и сега съм си трезвен — заяви споменатият. В същия момент той залитна и щеше да рухне, ако не беше подкрепата на Катрин.

Гаврил не обърна внимание.

— Искам да изтъкна, че няма да има голям риск. Армията им се намира на часове от мястото. Но ако заварим Жулин там — или дори двама от по-слабите Привилегировани… Бо няма да е достатъчен. — Той погледна с очакване към Таниел. — Участието ще бъде доброволно.

Таниел изсумтя, при което синусите му пламнаха. През последната седмица той се бе постарал да не вдъхва барут. Не бе успял, но поне носът му бе спрял да кърви.

— Разбира се, че ще дойда.

— Благодаря ти — кимна Гаврил с облекчен вид. — Но няма да се нуждая само от теб.

Барутният маг се навъси за момент, преди да се сети.

— Ка-поел.

Гаврил отново кимна.

— Не съм сигурен… — рече Таниел. — Тя е съвсем млада.

— Тя е магьосница — каза Гаврил. — И то могъща. Разговарях с Бо. Той проявява голям интерес към нея.

— Голям — потвърди Привилегированият.

Таниел се навъси и към двамата. Подир момент Гаврил добави:

— Не в този смисъл.

Отличникът продължаваше да се мръщи.

— Ка-поел се намира под моята защита — каза той. В действителност беше обратното, поне така му беше казал Бо. — Да, тя ми е помагала да преследвам Привилегировани, сблъсквала се е с някои неприятни случаи…

Той си спомни как девойката се беше хвърлила пред него, за да го защити от Жулин. Ка-поел беше по-силна, отколкото изглеждаше.

Бо въздъхна.

— Таниел, пред нея повечето от кезианските кабалисти изглеждат като деца. Ще имаме нужда от нея.

Таниел неочаквано си спомни сблъсъка с Розалия в музея на Адопещенския университет. Възрастната жена бе изглеждала особено смутена от присъствието на Ка-поел. Явно предеята бе усетила нещо, неосезаемо за него…

— Това не зависи от теб — добави Гаврил.

— Нима?

— Аз вече я попитах. Тя е съгласна.

Таниел го погледна невярващо.

— И просто си ме подминал?

Гаврил изду бузата си с език и, загледан в очите на Таниел, отвърна:

— Зная какъв риск ще поемем там. В този момент тя е по-ценна от Бо. Исках да зная дали тя е съгласна да дойде, преди да мога да реша.

Барутният маг го изгледа остро; планинецът не обърна внимание.

— Утре вечер? — попита Таниел.

— Утре вечер — потвърди Гаврил.

Таниел пъхна ръце в джобовете си и се отправи към вътрешността на крепостта. Дните бяха започнали да се затоплят, нощите определено губеха хладината си — приближаващото се лято се усещаше дори и тук, високо в планината, макар че тя нямаше да позволи задух. Затова Таниел се уви по-плътно и се отправи към кръчмата, заслушан във воя на вятъра. Свистенето го накара да потръпне неволно.

По средата на улицата той спря. Струваше му се, че към стенанието на вятъра се е присъединил и друг вой, който в крайна сметка го замени. Звукът напомняше на животинско ридание.

С ново потръпване магът се огледа. Звукът идваше от склоновете над тях; в ясна нощ като тази, в която нищо не скриваше светлината на звездите, звуците се разнасяха надалеч.

Той се загледа към североизточния проход. И в следващия момент разтърка очи, преди да се вгледа по-внимателно. Струваше му се, че там нещо се движи.

Воят се понесе отново, див и смущаващ звук. Таниел бе чел, че в тази планина няма вълци, само пещерни лъвове. А този рев не приличаше на пещерен лъв. С мъка той отклони погледа си от склона.

С периферното си зрение различи раздвижване — някой се промъкваше към него. Таниел сепнато се обърна. Силуетът рязко изчезна. Барутният маг се хвърли подире му, край ъгъла на една стена.

— Какво ти става? — Той сграбчи Ка-поел за дрехата; ръцете му трепереха. — Не ме плаши така.

Тя го погледна с огромни зелени очи, поглъщащи лунната светлина. Таниел я пусна и приглади собствената си дреха.

— Здравата ме стресна. Какво правиш тук?

Ка-поел посочи към очите си, сетне към него.

— Пазиш ме? От какво, в името на Крезимир?

Тя повдигна рамене.

Таниел шеговито я удари по главата. Тя бе подстригала косата си още по-късо, почти до ушите.

Барутният маг напусна пресечката и приседна на една веранда. Ка-поел понечи да се отдалечи.

— Ела — каза Таниел, стараейки се да не звучи грубо. Тя се настани край него с движенията на девойка, заплашена от баща си, която знае, че невинната усмивка ще я отърве от наказанието. — Защо не ми каза, че Гаврил е говорил с теб за предстоящата вилазка?

С повдигната вежда Ка-поел посочи към гърлото си.

— Да, зная, че не можеш да говориш. — Таниел подбели очи. — Но винаги успяваш да ми предадеш нещата, които искаш.

Ка-поел се нацупи.

— Не се прави на срамежлива. Както казах, винаги успяваш.

Тя обви ръце около себе си, сетне посочи към Таниел. Таниел поклати глава. Девойката удари с длан по гърдите си, над сърцето, и отново посочи към него. Тя ме обича? Не, надали беше това. Той отново поклати глава в знак, че не разбира. Ка-поел въздъхна. Тя замахна с въображаем меч и повдигна другата си ръка.

— Щит? — отгатна Таниел.

Девойката кимна и посочи към него.

— Да защитава мен? Искаш да ме защитиш? Та ти си на… петнадесет? Имаш си по-важна работа от това да защитаваш мен. Та ти съвсем доскоро си си играела с кукли. — Тук Таниел си спомни фигурката на Жулин. — Е, ти все още си играеш с кукли. По опасен начин. Но не бива да ме защитаваш.

Таниел си спомни себе си на петнадесет. Твърдоглаво, хилаво момче с права черна коса и едва набождаща брада. Впоследствие той бе наедрял, заякнал и се бе издължил. И носеше белезите на доказал се войник. Вече се чувстваше стар, макар да беше само на двадесет и две.

Ка-поел му обърна гръб.

— Хайде сега, недей да…

Тя скръсти ръце.

Таниел се изправи и се приближи до нея. Девойката бързо разпери пръсти пред него.

— Моля?

Тя повтори жеста си.

— Деветнадесет… Искаш да кажеш, че си на деветнадесет? — изненада се Таниел. — Винаги мислех, че си дете. Динизийките биват омъжвани на шестнадесет години.

Девойката поклати глава, все така без да го поглежда, и посочи към себе си.

— Но не и ти.

Кимване.

— Не ме е грижа на колко си. Не искам да ме защитаваш.

Тя рязко се обърна към него. Лицата им се намираха достатъчно близо, за да може той да усети дъха ѝ. Той беше сладостен, като мед. Таниел неволно се замисли за това.

Много жалко, изрекоха устните ѝ.

Таниел стисна зъби. Проклето момиче.

— Защо си толкова притеснена за мен? — бавно попита той.

Тя се приведе близо до него, почти допряла устни до неговите. Таниел се взираше в очите ѝ. Те улавяха блясъка на звездите и сами проблясваха пакостно. Освен това тя се подсмихваше. Таниел откри, че сърцето му трепва.

Тя се обърна рязко и се затича по улицата.

Таниел рязко си пое дъх, загледан подире ѝ.

— Това пък какво беше? — тихо промърмори барутният маг. Той облиза устни и установи, че се е замислил за потенциалния вкус на целувката ѝ. Побърза да прогони тази мисъл от ума си. Тя беше слугиня, необразована дивачка.

Таниел пъхна ръце в джоба си и продължи по улицата с надеждата, че при прибирането си в офицерската казарма няма да я завари вътре.