Кръвен обет

Глава трета

Таниел поспря на най-горното стъпало на Благородническата палата. Постройката бе мрачна и притихнала като гробница толкова рано сутринта. На стълбите, на улицата и край всяка врата стояха на пост войници. Това бяха хората на фелдмаршал Тамас — личеше по сините куртки. Мнозина от тях той познаваше. А непознатите виждаха сребърния символ във формата на барутно буре, прикрепен към униформата му.

Един от войниците повдигна ръка. Таниел отвърна на поздрава, след което извади кутията си и изсипа ивица барут върху опакото на ръката си.

Погълнатият през ноздрите барут веднага вля оживление. Ефектът изостри сетивата и мислите. Накара сърцето му да бие по-бързо и успокои изопнатите нерви. За един Отличник барутът бе живот.

Потупан по рамото, той се обърна. Спътничката му бе с цяла глава по-ниска от него, а тялото ѝ носеше нежността на дете. Дори дебелото палто не можеше да ѝ придаде особена пълнота. Тя носеше широкопола шапка, която скриваше по-голямата част от лицето ѝ. Хладината на ранната пролет все още се усещаше, а Ка-поел бе родом от много по-топло място.

С въпросителен жест тя посочи към залата. Таниел трябваше да си припомни, че тя никога не е виждала подобна сграда. Шестетажна, обширна като бойно поле, тя представляваше нервният център на адранското правителство и бе достатъчно голяма, за да побере кабинетите на всички благородници и техните служители.

— Да, това е мястото. — Гласът на Таниел звучеше необичайно остър сред притихналото утро. — Тук ни казаха да отидем войниците. Но той няма кабинет тук. Тази нощ ли се е случило? Можех да избера по-добро време…

Той замълча.

Фактът, че той се е раздърдорил по подобен начин пред една няма, издаваше нервността му. Тамас щеше да побеснее, когато научи за Влора. И, естествено, щеше да обвини Таниел.

Мъжът осъзна, че все още държи кутията за енфие. Ръцете му трепереха. Той изсипа още една ивица барут върху палеца си и отметна глава. Очертанията на съзираното се изостриха, звуците станаха по-силни. Таниел въздъхна удовлетворено и пробно протегна ръка пред себе си. Тя вече не трепереше.

— От много време не съм виждал Тамас — продължи Таниел. — Той не е суров единствено към малцина от най-близките си приятели. Сабон. Лайош. Докато аз съм просто поредният войник. — Изпод шапката го наблюдаваха зелени очи. — Разбираш ли?

Ка-поел кимна леко.

А Таниел измъкна скицника от вътрешния си джоб. Скицникът бе захабен, разпарцалосан от многобройните пътувания, подвързан в захабена телешка кожа. Младият мъж започна да разгръща страниците, докато не откри рисунка на фелдмаршал Тамас. Очертанията на нанеслия го въглен бяха започнали да се размазват, но дори и така личеше суровостта на фелдмаршала.

Няколко мига Ка-поел разглежда лицето му, след което върна книгата.

Таниел избута една от огромните врати и влезе в преддверието. Мястото бе мрачно; само край едно от стълбищата личеше светлина. На стената висеше самотен фенер; под него дремеше някакъв уморен човек.

— Виждам, че Тамас е започнал да се издига.

Таниел одобри начина, по който собственият му глас се разнесе из огромното фоайе; остана доволен и от сепването, с което Сабон скочи от стола. По лицето на тъмнокожия личаха бръчки: подробност, която Таниел можеше да различи благодарение на барутния транс. Сабон изглеждаше сякаш остарял с десет години, а не с действително изминалите две откакто не го бе виждал.

— Тук не ми харесва — додаде той, спускайки винтовката и раницата си на земята, за да разтрие краката си. След дванадесет часа в пътническата кола те определено се нуждаеха. — Зиме е прекалено студено, а лете е твърде самотно. Освен това подобен простор направо си плаче за гости.

Сабон се засмя. Той стисна десницата на Таниел, а сетне го прегърна.

— Как са нещата с Фатраста?

— Официално, Фатраста все още воюва с Кез — отвърна Таниел. — Неофициално, Кез вече преговаря за мир. Само няколко полка още не са се върнали. Фатраста спечели независимостта си.

— Нали не си забравил да убиеш някой и друг Привилегирован от мое име? — престорено се уплаши Сабон.

В отговор другият повдигна оръжието си към светлината. Сабон прокара пръст по редицата резки върху приклада и подсвирна.

— Включително и неколцина пазители — рече Таниел.

— Виж, тези са трудни за убиване.

Посетителят кимна:

— Да, при тях с един куршум не става.

— Таниел Двустрелни — рече Сабон. — От година насам из Деветте се говори за теб. Кралските кабалисти се бяха подплашили здравата. Искаха Мануч да те отзове. Лош прецедент е Отличници да убиват Привилегировани, пък били те и кезиански.

— Предполагам, че вече е сторено? — Таниел огледа просторното фоайе. Да, би трябвало. Иначе той не би се намирал тук. Ако всичко бе протекло по план, Тамас трябваше да е избил цялата придворна кабала и да е пленил Мануч.

— Преди няколко часа — потвърди Сабон.

За момент Таниел забеляза мрачност в погледа му.

— Нещо се е объркало? — предположи той.

— Изгубихме петима. — Сабон изреди имената.

— Нека Крезимир бди над тях — изрече Таниел, но и на самия него ритуалната фраза прозвуча кухо. — Ами Тамас?

Смуглокожият въздъхна.

— Той е уморен. Отстраняването на Мануч е само първата стъпка. Тепърва ни предстои екзекуцията. А също и установяването на новото правителство, ситуацията с Кез, бедните, недоимъкът. И какво ли още не.

— Той предвижда ли проблеми с народа?

— Тамас предвижда проблеми с всичко. Ще има роялисти. Би било глупаво да мислим противното в едномилионен град. Просто още не знаем точния им брой и степента, в която са организирани. Тамас се нуждае от теб. От теб и Влора. Тя не е ли дошла с тебе?

Таниел погледна към Ка-поел. Тя беше единственият друг човек в преддверието. Бе оставила багажа му на пода и бавно се разхождаше, разглеждайки картини, които почти не можеше да види в сумрака. Раницата си бе преметнала само на едно рамо.

Таниел стисна зъби.

— Не.

Сабон безмълвно кимна към Ка-поел.

— Тя е моя слугиня — отвърна Таниел. — От Диниз.

— Дивачка? — рече Сабон. — Нима Динизийската империя вече е отворила границите си? Виж, това се казва новина.

— Не е. Някои от техните племена живеят в западната част на Фатраста.

— Тя по-скоро прилича на момче.

— Внимавай да не те чуе — предупреди Таниел. — Тя е малко чувствителна на тази тема.

— Хубаво; по-скоро прилича на момиче — поправи се Сабон. — Може ли да ѝ се има доверие?

— Аз съм спасявал живота ѝ по-често, отколкото тя е спасявала моя — каза младият мъж. — Диваците се отнасят към тези неща изключително сериозно.

— Значи не заслужават да ги наричаш така — промърмори Сабон. — Както и да е, Тамас ще иска да знае защо Влора не е дошла.

— Аз ще се погрижа за това.

Разбира се, Тамас щеше да попита за Влора още преди да се осведоми за случилото се във Фатраста. Таниел отлично знаеше, че две години няма да са променили нищо.

Две години. Наистина ли бе изминало толкова време? Преди две години Таниел бе напуснал страната на едно кратко посещение до Фатраста, една от колониите на Кез. За да си проветри главата, както се бе изразил Тамас. Таниел пристигна седмица преди Фатраста да заяви независимост; той бе принуден да се включи в последвалите сблъсъци.

Сабон кимна.

— Тогава те водя при него.

Той откачи фенера, а Таниел се зае да си събира нещата. Когато двамата тръгнаха, Ка-поел пое подире им.

Благородническата палата бе огромна и смайваща. Дебелите килими приглушаваха стъпките им, което допълваше призрачната атмосфера. Тази тишина не се нравеше на Таниел. Тя му напомняше на горите, смълчани заради вражеско присъствие.

Поредният ъгъл изведе пред тях светлина, долитаща от стая в края на коридора. От същото помещение долитаха гласове; гневни гласове.

Таниел поспря на прага ѝ — преддверието на някакъв благороднически кабинет. Вътре, на фона на огромна камина, стояха двама души, готови да се вкопчат един в друг. Те стояха съвсем близо един до друг, стиснали юмруци. Трети човек, телохранител, притежаващ чертите на боксьор, стоеше встрани и се колебаеше дали да се намеси.

— Ти си знаел! — казваше по-ниският мъж. Неговото лице бе почервеняло; бе се повдигнал на пръсти, за да изглежда равностоен с другия. Той бутна очилцата си нагоре, ала те отново се спуснаха към носа. — Кажи ми истината, от самото начало ли си замислял това? Знаел ли си?

Таниел наблюдаваше как фелдмаршал Тамас вдига ръце пред себе си с дланите напред.

— Естествено, че не знаех — отвърна той. — Сутринта ще обясня.

— На екзекуцията! Що за преврат… — Дребосъкът забеляза Таниел. — Излез, това е личен разговор.

Таниел свали шапката си и се облегна на вратата.

— Но разговорът точно започваше да става интересен — възрази той, започнал да си вее с шапка.

— Кое е това момче? — обърна се дребосъкът към Тамас.

Момче? Таниел погледна към фелдмаршала. Тамас нямаше как да го очаква още тази нощ, но въпреки това възрастният човек не изглеждаше изненадан. Той нямаше навика да издава емоциите си. Интересно дали изобщо изпитваше емоции?

Тамас въздъхна.

— Радвам се да те видя, Таниел.

Наистина ли? Тамас не изглеждаше зарадван. През изминалите две години косата му бе започнала да проредява; сред брадата му сивото преобладаваше. Тамас остаряваше.

Таниел кимна бавно.

— Таниел, това е председателят Ондраус. Ондраус, запознай се с Отличника Таниел — рече Тамас и след миг мълчание добави — един от моите магове.

— Това не е място за едно момче. — В този момент Ондраус забеляза Ка-поел, спряла зад Таниел. — Или за диваци — додаде той след кратко колебание, изпълнено с присвиване на очи. Все още неубеден в онова, което бе видял, управителят промърмори нещо под нос.

Тамас бе представил Таниел като барутен маг. Това ли беше всичко, което той представляваше за фелдмаршала — пореден от войниците му?

Тамас понечи да каже нещо, само че Таниел го изпревари.

— Аз съм капитан от армията на Фатраста, барутен маг в служба на Адро. Известно ми е всичко за преврата. Мога да убия двама Привилегировани от два километра с единствен изстрел; на няколко пъти съм го правил. Далеч не съм момче.

Ондраус изсумтя.

— Значи това е твоят прословут син, Тамас.

Таниел прокара език зад зъбите си, загледан в баща си. Постъпи добре, като му напомни, Ондраус. Той има навика да забравя това.

— Таниел има пълното право да присъства тук — рече Тамас.

Ондраус продължаваше да разглежда Таниел; гневът му бе заменен от размисъл.

— Искам гаранции — рече той, когато отново се обърна към фелдмаршала. Емоциите бяха напуснали гласа му; сега разговорът бе станал изцяло делови. Това съдържаше нотка на заплаха, далеч по-смущаваща от предишния му гняв. — Останалите ще се ядосат не по-малко от мен, но ако ми позволиш да се запозная с кралските счетоводни книги преди екзекуцията, аз ще те подкрепя.

— Колко мило от твоя страна — сухо рече Тамас. — Ти си кралски магистрат, вече имаш достъп до тези книги.

— Не — възрази Ондраус с тон, с какъвто обикновено се обяснява нещо на дете. — Аз съм председател на градския съвет. Интересуват ме личните книги на Мануч. В продължение на десет години той харчеше като курва в бижутерски магазин. Възнамерявам да ги прегледам.

— Разбрахме се да отворим съкровищата му за бедните.

— След като аз прегледам сметките.

Тамас се замисли за момент.

— Така да бъде. Имаш време до екзекуцията. До пладне.

— Разбрахме се.

Ондраус се отправи към вратата, подпирайки се тежко на бастуна си. Пътьом той направи знак на едрия мъж да го последва. Двамата минаха край Таниел и изчезнаха в коридора.

— Той дори не се сбогува — отбеляза Таниел.

— За Ондраус светът се свежда до дебит и кредит — махна с ръка Тамас. Той се възползва от жеста си, за да подкани Таниел да влезе. Двамата се здрависаха.

По време на допира Таниел се взираше в очите на баща си. Дали възрастният човек щеше да го прегърне, както правеше с другарите си подир дълга раздяла? Но Тамас вече се мръщеше към стената, замислен над поредния проблем; Таниел подмина темата.

— Къде е Влора? — попита фелдмаршалът и любопитно погледна към Ка-поел. — По пътя за насам не се ли отби при нея в Илеман?

— Тя пътува с друга кола — рече Таниел, като се стараеше да задържа гласа си безизразен. Ето че Тамас действително се бе поинтересувал най-напред от нея. Не беше изненада.

— Седни — рече Тамас. — Трябва да говорим за много неща. За начало… Коя е тя?

Ка-поел бе оставила раницата и пушката на Таниел в ъгъла и разглеждаше стаята с известен интерес. До този момент тя не бе имала възможност да разгледа градовете на Деветте, защото тя и Таниел бяха пътували почти през цялото време, в бързането си да достигнат Адопещ.

— Името ѝ е Ка-поел. Тя е от Диниз, родом от племе в западна Фатраста. Пола — обърна се Таниел към нея, — свали си шапката.

С извинителна усмивка той се обърна към баща си.

— Все още я уча на адрански обноски. Техните обичаи са различни от нашите.

— Динизийската империя е отворила границите си? — със съмнение попита фелдмаршалът.

— Някои от коренните жители на империята живеят отвъд границите ѝ, във фатрастански земи.

— Фатрастанските генерали притесняват ли се за реакцията на империята?

— Да се притесняват? При самата мисъл те само изтръпват. Но все още няма признаци, че тамошната гражданска война е към края си. Поне за момента Динизийската империя си има други проблеми.

— А Кез? — попита Тамас.

— По времето, когато заминавах, те предлагаха мир.

— Жалко. Надявах се, че Фатраста ще ги занимава още известно време. — Тамас огледа Таниел. — Виждам, че още носиш бойната си униформа.

— И какво лошо има в това? Похарчих всичките си пари за пътуването до дома. — Таниел подръпна кожената си куртка. — Тези дрехи са отлични. Топли, издръжливи. Бях забравил колко студен е Адро. Радвам се, че ги нося.

— Разбирам.

Тамас пристъпи до Ка-поел и я огледа. Тя, стиснала шапката си с две ръце, невъзмутимо отвърна на погледа му. Нейната коса бе огненочервена, а бледата ѝ кожа бе покрита с лунички — нещо невиждано в Деветте държави. Освен това тя беше дребна и нежна. Нищо общо с облика на едър, жесток воин, който биваше асоцииран с Диниз.

— Удивително — продължи Тамас. — Как така се натъкна на нея?

— Тя разузнаваше за нашия полк — отвърна Таниел. — Помагаше ни да откриваме Привилегировани. На няколко пъти аз ѝ спасих живота. Оттогава тя не се отделя от мен.

— Тя говори ли адрански?

— Тя не говори, защото е няма. Но разбира.

Тамас се приведе напред, загледан в очите на Ка-поел. Той разглеждаше бузите и ушите ѝ — както човек би оглеждал кон. Интересно дали щеше да поиска да провери и зъбите ѝ? Ка-поел определено би го ухапала в отговор на подобна постъпка. А Таниел откри, че се надява това да се случи. Гласно той каза:

— Тя е магьосница, костноока. Това е динизийският еквивалент на Привилегирована. Но тяхната магия е по-различна.

— Диви магове — рече Тамас. — Чувал съм за тях. Но тя изглежда много дребна. На колко е години?

— На четиринадесет — отвърна Таниел. — Така мисля. Те са дребни хора, но на бойното поле са същински демони. И да стрелят ги бива. И като заговорихме за това — възкликна той, подсетен, — искам да ти покажа нещо.

Той посочи към пушката си. Ка-поел отвърза раницата от оръжието и му го донесе. Таниел усмихнато подаде винтовката на баща си.

— Това… това ли е пушката, която си използвал за онзи изстрел? — попита Тамас.

— Именно.

Фелдмаршалът взе оръжието за дулото, завъртя го в ръцете си и се прицели.

— Страшно е дълга. Добре балансирана. Майсторски нарез, покрит подсип. Прекрасна изработка.

— Обърни внимание на името.

— „Хруш“. Отлично.

— Не става дума само за дизайна — продължи Таниел. — Това оръжие е изработено от самия Хруш. Във Фатраста прекарах един месец с него. Той ми го подари.

В очите на Тамас пролича изумление.

— Оригинална изработка? Не съм виждал по-качествени пушки. Преди година закупихме права за патента и започнахме да въоръжаваме армията с тях, но до този момент бях виждал само една, изработена от самия Хруш.

Таниел се чувстваше доволен от искреното удивление на баща си. Най-сетне нещо ново. Нещо, от което Тамас да се гордее.

— Кез също се опита да закупи патента — рече Таниел.

— Наистина ли? При положение, че са воювали с Фатраста?

— Нима наглостта им те изненадва? Пък и те определено имаха основание, защото пушките „Хруш“ ги смазаха. Почти никога не засичат, дори и при лошо време. Що се отнася до самия Хруш, той нямаше никакво намерение да им продаде тайната, дори за цяло графство. Техните оръжейни майстори не са способни да пресъздадат работата му.

— Никой не е способен на това — с изключение на онези, обучени от самия него. — Още няколко минути Тамас разглеждаше пушката, преди да я върне.

— Харесва ли ти?

— Забележителна изработка.

Но интересът му изглеждаше изчезнал едновременно с допира до оръжието.

Таниел се поколеба.

— В такъв случай това ще ти хареса — все пак каза той и протегна ръка към Ка-поел. Тя му донесе дървена кутия, малко по-дълга от лакът, изработена от лакиран махагон. — Това е подарък за теб.

Тамас постави кутията върху бюрото и повдигна капака.

— Удивително — промълви той.

— Пистолети за дуел. Изработени са от най-големия син на Хруш, за когото се говори, че е по-добър майстор и от баща си. Кремъчният механизъм е усъвършенстван, колесен, подсипът е водоустойчив. По-точни от останалите, макар и гладкоцевни.

Начинът, по който бащиното му лице бе започнало да сияе, възвърна приятното усещане на Таниел.

Тамас повдигна единия пистолет и прокара пръсти по осмоъгълното дуло. Украшения от слонова кост уловиха отблясъка на лампата.

— Невероятни са. Ще наскърбя някого умишлено, само за да имам повод да ги използвам.

Таниел се засмя. Тамас определено би сторил подобно нещо.

— Наистина са много добри — рече Тамас.

На Таниел се стори, че е зърнал очите на баща си да проблясват. Може би той се гордееше? Изпитваше благодарност? Не. Невъзможно. Тамас не познаваше значението на тези думи.

— Иска ми се да имахме повече време да поговорим — каза фелдмаршалът.

— Но вече трябва да пристъпваме към работа?

Разбира се. Няма време за празни приказки. Никакъв интерес към дълго отсъствалия син.

— За съжаление — потвърди Тамас, подминал или неосъзнал сарказма. — Сабон — подвикна той. Тъмнокожият изникна на прага. — Доведи наемниците.

Сабон изчезна отново.

— Тъй. А къде е Влора? Нужни сте ни и двамата. Сабон каза ли ти за загубите?

— Да, каза ми. Тъжни новини. Що се отнася до Влора: в един момент тя също ще се появи — сви рамене той. — Не съм разговарял с нея кога възнамерява да пристигне.

Тамас се навъси:

— Но нали…

— Открих я в леглото на друг мъж — каза Таниел и изпита задоволство от сепването върху лицето на Тамас. Шокът върху бащиното лице се превърна в гняв, сетне в мъка.

— Как така? Кога? От колко време? — промърмори Тамас в миг на искрено объркване. Интересно дали някой някога бе виждал подобна реакция от негова страна? И дали щеше да види?

Таниел се облегна на оръжието си, потискайки кисела усмивка. На какво основание се беше загрижил Тамас? Нали не ставаше въпрос за неговата годеница?

— От няколко месеца, ако вярваме на клюките. Онзи я съблазнил заради пари. Някакъв благороднически син, привлечен от предизвикателството и облога.

— Заради пари? — попита Тамас, присвил очи.

— Дребнаво отмъщение — отвърна Таниел. — Несъмнено дело на някой заможен благородник.

Той не бе отделял време да търси виновника, но бе сигурен в произхода му. Благородниците мразеха Тамас. Фелдмаршалът произлизаше от простолюдието и се бе възползвал от влиянието си върху краля, за да не позволява на заможните да си купуват длъжности в армията. Само способните се издигаха. Това бе нарушило традицията, но и бе направило адранската армия една от най-добрите в Деветте държави. Аристократите се страхуваха от Тамас, за да го нападнат директно, но това не им пречеше да нанасят всякакви укрити удари, включително и през сина му.

Тамас стисна зъби.

— През нощта арестувах половината благородници. Те ще отидат на гилотината, заедно с краля си. Ще открия кой е поръчал това. И тогава…

Таниел се почувства уморен. Години той бе участвал във война, която не го засягаше, месеци бе пътувал при отвратителни условия, а при завръщането му го очакваха измяна и преврат. Вече не му бяха останали сили да се гневи.

Той изсипа ивица барут върху ръката си и я вдъхна в ноздрата си.

— Гилотината е достатъчна. Запази хората си.

Запази гнева си, макар Крезимир да е свидетел, че гняв имаш достатъчно. Но не и състрадание към предадения си син.

Тамас разтърка очи.

— Трябваше да уредя да я наблюдават.

— Тя е свободна да прави каквото си иска — отвърна Таниел. Или по-скоро процеди.

— Сватбата?

— Приковах годежния пръстен към негодника, който спеше с нея.

Сабон отново изникна в стаята. Този път той бе придружен от двама съмнителни на вид хора, чиито дрехи показваха, че те често спят на седлото или на пейката в някоя кръчма. Единият от тях беше мъж, дългурест и с плешивина, която почти достигаше тила му, макар че той нямаше повече от тридесет години. Той носеше колан, покриващ целия му стомах, четири меча и три пистолета с различен калибър. Наемникът носеше ръкавиците на Привилегирован — макар че наместо бели с цветни руни, те имаха небесносин цвят, а символите им бяха златни. Това издаваше, че той е неутрализатор: Привилегирован, отказал се от уменията си в замяна на способността да неутрализира чуждата магия.

Спътничката му беше по-възрастна от него, облечена в кожени панталони и жакет. Ако не беше белегът, започващ от крайчеца на устната ѝ и стигащ до слепоочието, тя би била красива. Тя също носеше ръкавиците на Привилегирована, които ѝ позволяваха да се докосва Отвъд. Нейните ръкавици бяха бели, с кървавочервени руни. Интересно защо тя не принадлежеше към някоя кабала? И без да отваря третото си око, Таниел можеше да усети силата ѝ.

Това бяха поръчаните от Тамас наемници. Е, двамата определено имаха подобаващ вид. Привилегирован и неутрализатор представляваха опасна комбинация. Те бяха способни да се изправят и срещу Чудаци, и срещу Отличници, и срещу Привилегировани. Какво ли замисляше баща му?

— Една Привилегирована успя да избяга от двореца — поде Тамас. — Тя не принадлежеше към кралската кабала, но пак е могъща. Искам вие тримата… вие четиримата — поправи се той след един бърз поглед към Ка-поел — да я намерите и убиете.

С тези думи Тамас влезе в ролята на човек, свикнал да дава наставления на войниците си. Таниел осъзна, че неговото завръщане по нищо не се отличава от явяване за възлагането на задача. Преследването на Привилегирована.

Таниел погледна към наемниците. И двамата изглеждаха умели; във Фатраста той се бе справял и с по-некадърни хора. От друга страна… тази Привилегирована бе убила петима опитни барутни магове за по-малко от секунда. Тя щеше да бъде опасна; освен това Таниел не беше преследвал в град. Но пък преследването щеше да му помогне да се разсее…

Той отново повдигна кутията и изсипа ивица върху опакото на дланта си — без да обръща внимание на неодобрителния поглед на Тамас.

Нила поспря за момент, загледана в огъня, облизващ казана. Тя потърка напуканите си ръце и ги приближи над пламъците. Водата скоро щеше да кипне; тогава Нила щеше да довърши прането. Оставаше ѝ малка купчинка мръсни дрехи; по-голямата част от дрехите на семейството и слугите вече киснеха в топла вода и луга. Те трябваше да бъдат изварени, изстискани и прострени. Но преди това тя трябваше да изглади церемониалната униформа на херцога: в десет часа той трябваше да се яви при краля. До този момент все още оставаха часове, но пък цялата работа по изпирането и гладенето трябваше да е приключила преди събуждането на готвачите.

Вратата на пералнята се отвори; вътре влезе петгодишно момче, търкащо очите си.

— Пак ли не можеш да спиш, млади господарю? — попита Нила.

— Не мога — потвърди Яков. Той беше единственото дете на херцог Елдаминз — болнаво дете, с руса коса и бледо лице с тесни скули. Той беше по-дребен и по-умен за дете на неговите години; и по-добронамерен към прислугата, отколкото се очакваше от наследника на един херцог. Нила бе на тринадесет, едва помощник-перачка, когато той се беше родил. И още подир прохождането си Яков се бе сприятелил с нея: за огромно възмущение на майка му и възпитателката.

— Ела, седни. — Нила намести чисто, сухо одеяло край огъня. — Но само за няколко минути. После ще трябва да се върнеш в леглото. Преди Гани да се е събудила.

Детето се настани върху одеялото и започна да гледа как тя нагрява ютиите и приготвя дрехите на баща му. Скоро то започна да се унася и се отпусна край огъня.

Нила точно издърпваше голям леген край железния котел, за да излее водата в него, когато вратата се отвори отново.

— Нила!

Гани стоеше на прага, отпуснала юмруци на хълбоците си. Тя беше на двадесет и шест, но далеч по-строга, отколкото би могло да се очаква от жена на нейните години. Това качество я правеше подходяща за гувернантка на един бъдещ херцог. Кестенявата си коса бе стегнала в кок. Дори и в нощницата си имаше по-изискан вид от перачката с проста рокля и светлокестеняви коси.

Нила повдигна пръст до устните си.

— Знаеш, че той не бива да идва тук — продължи Гани, но все пак снижи глас.

— Какво бих могла да направя? Да го изгоня?

— Разбира се!

— Остави го, той най-сетне се унесе.

— Така ще настине.

— Няма как да настине край огъня — отвърна Нила.

— Ако херцогинята го намери тук, ще побеснее! — закани се гувернантката. — Не очаквай да се застъпя за теб, когато тя поиска да те изхвърли.

— А нима някога си се застъпвала за мен?

Гани присви устни.

— Още тази вечер ще препоръчам на херцогинята да те освободи. Още от самото начало ти му влияеш зле.

Нила понечи да отвърне остро, но не го стори заради спящото дете. И по още една причина: тя нямаше нито роднини, на които да се осланя, нито връзки. Херцогинята вече бе започнала да изпитва осезаема неприязън към нея. Херцог Елдаминз имаше навика да се заглежда в слугините; в последно време той често се заглеждаше в Нила. При тези условия тя не можеше да си позволи да привлича внимание към себе си.

— Извинявам се — рече Нила. — Сега ще го отнеса в спалнята му. Имаш ли някакви дрехи за пране?

— Това е по-подобаващо отношение — отвърна Гани. — И друго…

Прекъсна я блъскане по предната врата; достатъчно шумно, за да се чуе из цялата къща.

— Кой е дошъл толкова рано? — Гувернантката обви ръце около себе си и се отправи към фоайето. — Ще събуди господарите!

Нила постави ръце на кръста си и погледна към Яков.

— Заради теб ще загазя, млади господарю.

Детето премигна насреща ѝ.

— Съжалявам…

Нила приклекна край него.

— Всичко е наред. Сега ще те отнеса в леглото.

Тя го повдигаше, когато дочу първия писък. Последваха още викове; гръмовни стъпки поеха нагоре по централното стълбище. Съпровождаха ги гневни мъжки гласове, които не принадлежаха на лакеите.

— Какво става? — попита Яков.

Нила го остави да стъпи на земята, за да скрие треперенето на ръцете си.

— Бързо, скрий се под дрехите.

Долната устна на детето затрепера.

— Защо? Какво става?

— Скрий се!

Яков пролази в легена; слугинята го затрупа с мръсно пране и бързо се отправи към коридора.

Почти веднага тя се натъкна на войник, който я изблъска обратно в кухнята. Последваха го други двама, сетне и четвърти, стиснал Гани за шията. Въпросният блъсна гувернантката на пода. Тя остана да лежи със стреснат поглед, примесен с презрение.

— Тези двете ще свършат работа — рече един от войниците. Той носеше тъмносинята униформа на адранската армия, с две златни ивици на гърдите и сребърен медал, който показваше, че е служил на короната отвъд. Той започна да разкопчава колана си, пристъпвайки към Нила.

Слугинята грабна една от нагряващите се ютии и го зашлеви през лицето. Удареният отхвърча назад сред виковете на другарите си.

Някой я сграбчи за ръцете, друг сграбчи краката ѝ.

— Бойна е — рече един от войниците.

— Ще му остане белег — каза друг.

— Какво означава това? — Гани най-сетне бе успяла да се изправи на крака. — Имате ли представа на кого принадлежи този дом?

— Млъкни. — Удареният войник се надигаше; възпален белег покриваше половината му лице. Той удари Гани в стомаха. — И твоят ред ще дойде.

Нила напразно се бореше срещу ръце, които бяха прекалено силни за нея. За миг тя погледна към легена с надеждата, че Яков няма да види. И затвори очи, очаквайки удара.

— Хитло! — кресна глас.

Тя се осмели да отвори очи, защото войниците я пуснаха.

— Какво в името на ямите си мислиш, че правиш, войнико?

Притежателят на непознатия глас носеше същата униформа, но към яката му бе прикрепен златен триъгълник. Той имаше руса коса и прилежно подрязана брада. В единия ъгъл на устата му висеше цигара. За първи път Нила виждаше брадат войник.

— Просто се забавляваме, сержанте. — Хитло заплашително я изгледа и се извърна към сержанта.

— Забавлявате се? Това е армията, войнико. Известни са ти нарежданията на фелдмаршала.

— Но, сержанте…

Сержантът се приведе и вдигна захвърлената ютия. След като разгледа дъното ѝ, той хвърли поглед към лицето на войника.

— Искаш ли да имаш симетричен белег?

— Кучката ме удари по лицето — процеди Хитло.

— А аз ще те ударя по задника, ако още веднъж те заваря да опитваш да изнасилиш адрански гражданин. — Сержантът посочи към него с цигарата си. — Тук не ти е Гурла.

— Ще докладвам на капитана — изсумтя Хитло.

Сержантът сви рамене.

— Не го предизвиквай, Хитло — обади се един от останалите войници. — Простете, сержанте, той е нов в ротата.

— Тогава го дръжте под око — рече сержантът. — Той може да е нов, но вие двамата нямате оправдание.

Той помогна на Гани да се изправи, сетне отдаде чест към Нила.

— Госпожице, търсим сина на херцог Елдаминз.

Гани погледна към Нила. Личеше, че гувернантката е ужасена.

— Той беше с теб — рече Гани.

Нила си наложи спокойно да посрещне погледа на синеокия сержант.

— Току-що го сложих да си легне.

— Вървете да го намерите — обърна се сержантът към войниците си. Четиримата побързаха да напуснат кухнята. Самият той не последва примера им, а бавно се огледа. — Нямаше го в леглото.

— Той има навика да броди из къщата — отвърна Нила. — Сигурно е бил уплашен от шума. Какво става?

Случващото се не беше инцидент; тези войници отлично знаеха в чий дом се намират. Сержантът бе споменал за някакъв фелдмаршал. В Адро имаше един-единствен човек с подобно звание: фелдмаршал Тамас.

— Херцог Елдаминз и неговите близки са арестувани по обвинение в измяна — обясни сержантът.

Гани пребледня, готова да припадне.

Стомахът на Нила се сви. Измяна. Подобно обвинение можеше да доведе до разпитването на целия персонал. Тя бе чувала за един ерцхерцог, племенник на Железния крал, замислял преврат. Ерцхерцогът бил изпратен на гилотината, заедно с всичките си близки и слуги.

— Вие сте свободна — каза сержантът. — Ние се интересуваме единствено от херцога и неговите близки. — Навъсено, той пристъпи към легена. — Ще трябва да си намерите нова работа. В действителност най-добре би било да напуснете града поне за няколко дни.

Военният отново захапа цигарата и повдигна чифт панталони от легена.

— Олем!

Сержантът се обърна към повикалия го войник.

— Намериха ли момчето? — попита Олем, забравил легена.

— Не. Фелдмаршалът е наредил да се явиш при него.

— Специално на мен? — усъмни се сержантът.

— Веднага докладвай на командир Сабон.

— Отивам — рече Олем и загаси цигарата си върху кухненската маса. — Вие дръжте Хитло под око; не му позволявайте да се занася с жените. Ако трябва да напълните ръцете на момчетата с плячка, сторете го.

— Но нали имаме нареждане да не…

— Момчетата така или иначе ще нарушат някои от заповедите. По-добре това да са онези нареждания, заради които няма да ги обесят.

— Разбрах.

Олем хвърли един последен поглед към кухнята.

— Съберете ценностите си и си вървете — рече той. — Херцогът повече няма да се върне.

Сержантът отново отдаде чест към Нила и Гани и излезе.

„Затова вземете каквото си искате“, довърши неизреченото Нила.

Гани ѝ хвърли един бърз поглед, преди да изчезне в коридора. Миг по-късно гувернантката вече търчеше нагоре по стълбите.

Нила извади ключа на иконома от скривалището му над камината и отключи шкафчето със сребърните прибори. Общата стойност на вещите, които тя бе скътала под матрака си, възлизаше на нищожен процент от тази на ценностите, които нахвърляше в един зеблен чувал.

Перачката изчака да се убеди, че войнишките гласове са затихнали, преди да извади Яков от легена. Тя му помогна да съблече нощната си риза и му подаде чифт мръсни панталони и ризата на един от пажовете. Дрехите му бяха малко големи, но пак щяха да свършат работа.

— Какво ще правим? — попита Яков.

— Ще те заведем на сигурно място.

— Ами госпожица Гани?

— Мисля, че тя повече няма да се върне.

— Ами мама и тате?

— Не зная — каза Нила. — Те биха искали да дойдеш с мен.

Тя загреба шепа изстинала пепел от огнището и я размеси с няколко капки вода.

— Стой мирен — заръча слугинята и се зае да замърсява лицето и косите му. След това го хвана за ръката и с нарамения чувал се отправи към задния вход.

В двора стояха двама войници. Нила се отправи към тях със сведена глава.

— Чие е това дете? — попита единият.

— Мое — отвърна Нила.

Войникът повдигна брадичката на Яков:

— Не прилича на херцогски син.

— Да ги задържим ли, докато намерим момчето? — каза другият.

— Сержант Олем каза, че сме свободни да си вървим — рече Нила.

— Върви тогава — разреши войникът. — И без теб си имаме достатъчно работа.