Кръвен обет

Глава двадесет и осма

— Помогни ми да се надигна, идиоте — каза Тамас. — Постави възглавницата там. — Той спря и сграбчи бюрото си, изчакващ завъртелия се около него свят да се успокои.

— Добре ли сте? — попита Олем, дъвчещ края на цигарата си.

— Да. Хайде, давай.

Олем намести възглавница между Тамас и стола му.

— По-надолу — нареди Тамас. — Отлично. Сега леко извърти стола. Нека да изглежда небрежно.

След още няколко уточняващи изисквания фелдмаршалът остана доволен. Той се настани зад бюрото си и посочи към вратата на кабинета. Олем послушно отстъпи в указаната посока.

— Приличам ли на инвалид? — попита Тамас.

— Не.

— Ти се поколеба.

— Имате леко изнурен вид, сър — рече Олем. — Но не приличате на сакат.

— Отлично.

Тамас не смееше да се приведе напред, дори и да поглежда надолу. Слепешком той отвори едно от чекмеджетата и извади барутен фишек. Отвори го с една ръка и изсипа съдържанието върху езика си. Замайването го връхлетя веднага, последвано от причерняване — за момент съзнанието му се затрудняваше да обгърне прилива от възприятия. А вкусът беше селитрен, горчив. На Тамас се струваше като амброзия.

От изтощението му не остана и следа. Болката в крака се превърна в смътно усещане, просто напомнящо, че неотдавна кракът му е бил разрязван и костта — намествана.

— Трети фишек в рамките на един час, сър?

В гласа на Олем се долавяше притеснение.

— Спести си приказките — изръмжа Тамас. — Сега нямам време да се тревожа за барутна слепота.

В действителност той не можеше да се отърси от еуфорията на барутния транс. Нуждаеше се от него. И не можеше да му се насити, като отдавна отлаганите обятия на любима. С наченките на пристрастяване щеше да се оправя впоследствие. За момента имаше по-важни неща. Въпреки барутния транс, един от най-дълбоките, в които бе изпадал през целия си живот, фелдмаршалът почти не можеше да помръдне. Тялото му все още биваше измъчвано от болката, все още умоляваше за почивка — просто умът не го осъзнаваше.

— Разкажи ми за генерал Сабастениен — каза Тамас.

— Сирак — отвърна Олем, — станал част от Крилете на Адом като събирач на куршуми. Те са неговото семейство. Адро е негов баща, армията е негова майка.

— Аз съм чувал същото.

— Той ми помогна да ви открия. Измяната на Рийз го нарани дълбоко.

— Той знае ли, че Рийз е мъртъв? — попита Тамас.

Сержантът поклати глава.

— И ти никому не си казвал за невинността му?

— На никого, сър — потвърди Олем.

— Добре. Покани Сабастениен да влезе.

Бригаден генерал Сабастениен беше един от най-младите офицери в Крилете на Адом, едва двадесет и пет годишен. Но Тамас знаеше, че случайни хора не се издигаха толкова високо сред наемниците. За целта те трябваше да бъдат бързи, интелигентни, храбри и фанатично отдадени на рода Винцеслав и на Адро. И те наистина бяха такива — до появата на бригаден генерал Барат.

Сабастениен беше нисък човек, с тъмна, рошава коса, спускаща се до веждите му. За да изглежда по-зрял, той си беше пуснал бакенбарди. Те наистина му отиваха.

— Радвам се отново да ви видя, сър — каза наемникът.

— Благодаря ти. Разбрах, че си помогнал на Олем да ме намери. — Тамас кимна към телохранителя си и го отпрати. Олем излезе на балкона, а фелдмаршалът трябваше да стисне зъби заради гаденето, породено от непредпазливия жест. И да си припомни да бъде по-предпазлив.

— Помогнах, както можах — рече Сабастениен. — Ако има и друго, с което бих могъл да допринеса, само кажете. Лейди Винцеслав ми даде разрешението си да събера хора, с които да открия предателя Рийз. Той няма да ни се измъкне.

— Наистина има още нещо, което би могъл да сториш.

— Само кажете, фелдмаршале.

— Става дума за нещо дребно. Виждащ ли онзи параван? — Тамас посочи към ъгъла на стаята. Въпросната преграда предоставяше кътче уединение, където човек да се преоблече. — Бих искал да се оттеглиш зад него и да изчакаш.

— Простете?

— Скоро ще разбереш защо. За момента приеми, че това е прищявката на един старец.

Генерал Сабастениен кимна колебливо.

— Сега ли?

Тамас погледна към часовника.

— Да, би било добре.

Сабастениен се оттегли. Минаха няколко мига, по време на които Тамас стоя със затворени очи. Умът му, макар и отделен от болка и умора, които биха отнели съзнанието на обикновен човек, все още се замайваше от барутния транс. Отваряйки очи, той видя Олем на балкона, загледан в летящите над Изборния площад птици. А ако се съсредоточеше, дори можеше да долови ударите на сърцето на Сабастениен иззад паравана. Младият офицер бе спокоен.

На вратата се почука.

— Влез — рече Тамас и събра силите си. Точно сега не биваше да изглежда слаб.

През отворилата се врата фелдмаршалът зърна изчакващата отвън Влора, отпуснала ръце върху пистолетите си. Двама войници въведоха бригаден генерал Барат. За разлика от колегата си, Барат беше висок, с остри черти и сурово чело. В същото време бузите и погледът му съдържаха достатъчно мекота, за да му придадат красив вид. Той беше гладко обръснат — според войнишките слухове не толкова от обич към гладката челюст, колкото от неспособността да си пусне истинска брада. Барат беше двадесет и шест годишен. Произхождаше от семейството на виконт; баща му беше починал преди години.

Тамас не пропусна да забележи самоуверения израз върху лицето му, а също и сабята, окачена на колана му.

— Заповядай, седни — каза Тамас, сочейки към столовете от другата страна на бюрото си.

— Предпочитам да остана прав — отвърна бригаден генерал Барат. — Надявам се, че има причина за придружавалите ме войници. Може би е станало някакво недоразумение.

— Сигурен съм, че е така — каза фелдмаршалът. — Ще се наложи да отнема малко от времето ти.

Той замълча, загледан в лицето на Барат, очакващ признаци на смущение. Мина около минута.

— Това е наистина необичайно, фелдмаршале — каза наемникът.

— Извини ме. Все още се намирам под влиянието на случилото се през последните дни. Бях се замислил…

— За какво, сър?

— Чувал си за измяната на Рийз, нали? — попита Тамас.

Наемникът се вцепени.

— Той е позор за Крилете на Адом. Много се радвам, че сте добре, фелдмаршале — додаде той.

— Благодаря ти. — Тамас леко се усмихна. — Имаш ли представа защо Рийз ни е предал?

— Той беше съкрушен човек, сър — рече Барат. — Стар и озлобен.

Тамас се престори на изненадан.

— Наистина ли? Не мога да кажа, че сме били приятели, но двамата с него сме почти на едни години. Той завърши университета и академията преди мен. Нищо не можеше да се сравни с начина, по който обичаше Адро, освен това беше прекрасен баща и пълководец. Той прекрасно поведе кампанията срещу роялистите.

— Това бяха моите лични впечатления от него, сър. Аз го познавах около година. Не исках да прозвучи обидно.

— По каква причина той е бил стар и озлобен? — осведоми се фелдмаршалът.

— Не зная. Той…

— Слушам те.

— Не бих искал да се докосвам до слухове, сър, не и без да разполагам с факти.

— Малко е късно за това — отбеляза Тамас. — Рийз ме предостави в ръцете на кезиански Привилегирован. Той е гнусен предател.

Барат бе придобил леко сепнат вид при тези думи. Той облиза устни и каза:

— Не мисля, че той ме харесваше. Дразнеше го високото мнение, което лейди Винцеслав има за мен. Не одобряваше, че човек на моите години се е издигнал до подобен чин.

Тамас отново се престори на изненадан.

— Трудно ми е да си представя това. Зная, че колегата ти Сабастениен се издигна дори по-бързо от теб, без да спи с лейди Винцеслав.

— Така е, но… — В следващия миг Барат осъзна чутото. — Фелдмаршале! С цялото ми уважение към вас, ще трябва да настоя да вземете назад тези думи.

— И двамата знаем, че са истина. То е известно не само на двама ни с теб, а и сред моите войници и Крилете на Адом.

В действителност не беше така, но Барат нямаше как да знае. Тамас чу как Сабастениен се размърдва зад паравана. За момент Барат погледна натам; фелдмаршалът прочисти гърло, за да привлече вниманието му.

— Не бих се поколебал да ви призова на дуел. За да защитя своята чест и честта на милейди.

— Готов си да обявиш дуел на един барутен маг? — рече Тамас. — Наистина ли?

Барат се подсмихна.

— Точно така. И съм готов да настоя да изберете пистолети, дори и ако това ще означава смъртта ми. Готов съм да защитавам честта си.

Барат знаеше за златното късче, имплантирано в крака на Тамас, иначе не би бил тъй великодушен. Освен това той бе започнал да високопарничи, следователно знаеше, че е наблюдаван.

— Къде е синът на Рийз? — попита Тамас.

Генерал Барат го погледна сепнато.

— Моля? Как бих могъл да зная?

— Прощавай, умът ми е уморен. Вече зная къде е. Тази сутрин са извадили тялото му от канала. Намерели са го тъй жестоко удушен, че главата се е отделила при изваждането на трупа. А нозете му били оковани. Тъжно е, че едно осемнадесетгодишно момче с подобен потенциал е приключило живота си по подобен начин. Трябва да знаеш, че това е още една обща черта между двама ни с Рийз: и двамата се оженихме късно, и двамата се сдобихме със син скоро преди съпругите ни да починат.

Тамас си помисли за Таниел и за битката в планината. Какво ли би сторил той, ако някой вземеше Таниел за заложник?

С премигване той изясни започналия да се замъглява поглед, като в същото време потисна яростта си. В момента му трябваше хладнокръвие.

— Да, истинска трагедия — съгласи се Барат.

— Един свидетел от Адопещенския университет каза, че късно снощи човек, приличащ на теб, влязъл в спалните помещения. Един от състудентите на момчето го видял да излиза със същия човек.

— Невъзможно — натърти наемникът. — Никое разследване не би могло тъй бързо… — Той замълча, усетил капана. — Надявам се, че убиецът ще бъде открит и съден. Стореното от бащата на момчето не е оправдание.

— За удушаване често биват използвани струни от пиано — отбеляза Тамас. — Хората, които нямат опит в това, често порязват пръстите си. Би ли ми показал ръцете си?

Барат сключи ръце зад гърба си и направи крачка назад.

Тамас бавно си пое дъх и с висок, спокоен глас обяви:

— Баща му ме предупреди, че сред бригадните генерали има предател. Той ме предупреди, че синът му е бил взет за заложник, и ме помоли да го защитя. Не се интересуваше, че с неговия живот е свършено. Рийз не беше предател, Барат. Той беше патриот. Герой. Той ме предупреди за теб.

— Какви са тези бръщолевеници? — просъска Барат. — Вие сте си изгубили ума.

— Понякога ми се струва, че така би било по-лесно. Кой е предателят, Барат? Ще се отървеш по-леко, ако ми кажеш.

— Върви да се продъниш в ямите — навъси се офицерът. — Ти нямаш никакви доказателства, старче. А аз нямам никакво намерение да се занимавам с глупостите ти. — Той рязко се извъртя и закрачи към вратата. Тя се разклати под дръпването му, но не се отвори. — Защо вратата е заключена?

Наемникът нервно погледна към балкона. Олем наблюдаваше случващото се през прозореца, с пушка в ръце.

Барат отново се извърна към Тамас.

— Ти за какъв се мислиш? Лейди Винцеслав няма да търпи подобно отношение към един от хората си! Какво ще направиш? Ще ме арестуваш? Ще ме изпратиш на съд? Херцогинята ще ме защити. Аз дори няма да помириша килия, а ти само ще се изложиш. Абсурдните обвинения на един озлобял дъртак. — И Барат се усмихна по-широко. — Също като Рийз! Изменник, предал собствената си родина. Ти дори вече не си барутен маг.

От нагръдния си джоб Тамас извади куршум и демонстративно започна да го търкаля между пръстите си. Върху дланта на другата му ръка почиваше заряд с барут.

— Не съм ли? — Той поклати глава. — Уви, колкото и да ми се иска, това дело не е за мен. — Тамас отпусна ръце и високо каза: — Под възглавницата на дивана има пистолет. Зареден.

— Какво? — Барат изтегли сабята си и пристъпи към Тамас.

Генерал Сабастениен изникна иззад паравана. Той взе пистолета и дръпна петлето назад. Ръката му не трепваше.

Екотът на изстрела замая Тамас. Фелдмаршалът опря ръце на бюрото си, докато световъртежът отмине, и повдигна очи към трупа. Междувременно Олем влизаше обратно в стаята.

Мозъкът на Барат бе опръскал дивана и част от канапето. Тялото му все още потръпваше в последните си конвулсии. Генерал Сабастениен отпусна оръжието.

Сега ръцете на наемника бяха започнали да треперят. С пребледняло лице той хвърли пистолета на земята и се отпусна върху канапето.

— А аз вярвах, че Рийз е предател — промълви той след момент. Гласът му беше измъчен; страданието ясно се виждаше върху лицето му.

— Той беше добър човек — рече Тамас.

— Синът му…

— Наистина е мъртъв. Олем, потърсете останките на Рийз. Той беше убит с магия, така че няма да е останало много. Претърсете целия Кралски лес, ако се наложи. Искам да бъде погребан заедно със сина си, до съпругата си, с всички почести.

— Тъй вярно — тихо каза Олем.

— Какво да кажа на херцогинята? — каза Сабастениен. В този момент той изглеждаше съвсем млад.

— Ти го застреля, за да ме защитиш — успокои го Тамас. — Няма да позволя да бъдеш изправен пред военен съд.

— Аз застрелях любимия на лейди Винцеслав, свой другар — с треперещ глас каза наемникът. — Каквато и да е причината, ще бъда изхвърлен от Крилете. — Той замълча. — Свободен ли съм?

— Да. И искам да знаеш, че за теб винаги ще има място в моята армия.

Когато младият офицер излезе, Тамас се обърна към телохранителя си:

— Нека някой да го държи под око.

Олем се навъси.

— Той чу всичко и постъпи правилно. Защо го е грижа, че ще го изхвърлят от Крилете на Адом? В армията наистина няма да получава толкова, но…

— Крилете на Адом не са просто наемници, Олем — прекъсна го Тамас. Умората му започваше да разкъсва барутния транс. Болката преливаше обратно в съзнанието му. — Те са начин на живот. Братство. За тях няма по-голямо прегрешение от това да убиеш свой брат. Дори и в случаите на измяна, когато те лично въздават правосъдие помежду си, екзекуторът носи маска, за да не бъде отлъчен от останалите. С наемническата кариера на Сабастениен е свършено.

Олем насочи смръщването си към него.

— Тогава защо…

Тамас въздъхна. Той повдигна барутния заряд, който още държеше, копнеейки да изсипе и него върху езика си. В крайна сметка го прибра в джоба си.

— Предполагам, ще ме помислиш за жесток. Сабастениен ми е нужен на фронта. Ако той преживее тази война, на тридесет ще е станал генерал. — Той подмина неодобрителния поглед на Олем.

— Нека някой да му предложи да премине при нас, когато бъде отлъчен.

Тамас се приведе встрани и повърна на пода. Той обърса устата си с ръкав и улови притеснения поглед на Олем.

— Сега възнамерявам да си почина.

Олем отиде да доведе чистач. А фелдмаршалът отново се облегна назад, все още долавящ противен вкус в устата си. Ето че се беше погрижил за лисицата в кокошарника. Сега трябваше да открие лъва, примесил се сред стадото.

Нила не можеше да откъсне очи от кръвта по дивана.

Интересно дали самият фелдмаршал Тамас бе прострелял човека, чиято кръв бе оплискала един от придворните кабинети, или бе възложил делото на някого от подчинените си? Тя знаеше, че Тамас е способен да убива, без да се замисли. Та нали с очите си го бе видяла да застрелва гвардееца Бистри.

— Олем, ще… — Фелдмаршалът изникна иззад паравана и спря, когато видя Нила. — Извинявай, не очаквах, че толкова бързо някой ще се появи да почисти.

Да почисти. От тона му излизаше, че късчетата мозък и кръвта по нищо не се отличават от разпиляна храна.

— Простете, сър. — Нила направи реверанс. — Беше ми заръчано да взема униформата ви.

— Разбирам, ти си перачката. Олем! Помогни ми да съблека униформата.

Олем пристъпи вътре, свиващ поредна цигара. Той се усмихна на Нила и изчезна зад паравана.

— Проклетата кръв е навсякъде — каза фелдмаршалът.

— Така става, сър.

— По-внимателно, кучи сине!

— Простете, сър.

— Шибан крак!

— Тук има дама, фелдмаршале.

Ругатните на Тамас преляха в ръмжене. След още няколко мига Олем се появи, понесъл униформата под мишница, и я подаде на Нила.

Брадатият офицер изглеждаше по-различно от онази нощ, в която адранските войници бяха нахлули в къщата на херцога. Сред брадата му личеше сиво и бръчиците около очите му бяха станали по-дълбоки. Нила се беше натъквала на него, но той не беше показвал, че я познава.

— Ще можеш ли да изпереш и завесите? — попита Олем. — Че кой знае кога ще изпратят човек да ги почисти.

— Разбира се — отвърна тя.

Фелдмаршалът отново изникна иззад паравана и закуца към бюрото си. Той се беше преоблякъл в бяла риза и сини униформени панталони. Лицето му беше пребледняло, обезкървено.

Как ли щеше да изглежда то, след като Нила го удушеше в съня му?

Олем откачаше завесите и ги събираше на топка в ръцете си.

— Сър, ще сляза с нея, за да ѝ помогна да ги занесе, и веднага се връщам.

— Не бързай — махна с ръка фелдмаршалът. — Шарлемунд ми е изпратил някаква идиотска църковна разпоредба, която трябва да съм прочел до вечеря.

— И сама мога да ги отнеса — каза Нила, когато двамата излязоха в коридора.

Олем премести завесите под мишница.

— Нямам нищо против да помогна. Пък и фелдмаршалът понякога предпочита да остава сам.

— Ти не си ли негов телохранител?

— По-скоро негов личен прислужник — отбеляза телохранителят, но без горчилка. — Утроили сме стражата на този етаж. Ако нещо успее да преодолее останалите момчета, аз не бих могъл да го спра. Цигара?

Докато слизаха по стълбите, Нила го изучаваше с крайчеца на окото си.

— Да, благодаря — рече тя и прие предложената цигара. Олем веднага се зае да свива друга.

— Ти не изглеждаш от срамежливите — каза войникът. — А момчетата казват, че не говориш много.

Проряза я страх. Защо телохранителят на фелдмаршал Тамас бе разпитвал за нея?

— Аз също предпочитам усамотението.

— Точно каквото съм чувал. — Той помълча за момент. — Не очаквах, че след онази нощ ще те видя отново.

Сърцето на Нила трепна. Значи той я беше запомнил? Тя не искаше да бъде запомняна. Не искаше да бъде разпознавана. Ако той знаеше коя е, може би се беше досетил, че именно тя е извела Яков.

Нила отговори с неопределено кимване, за да не се издаде с треперещ глас.

— Тук изглеждаш по̀ на място, отколкото да переш ливреите в дома на някакъв благородник — продължи Олем. — Роклята ти ми харесва. По-хубава е от предишните ти дрехи.

Тя се опита да си припомни униформата си от дома на херцог Елдаминз. И осъзна, че е забравила вида ѝ. Във всеки случай предпочиташе да насочи разговора в друга посока. Не ѝ трябваше разпит.

— Ти също беше облечен различно тогава.

Олем докосна капитанското си обозначение.

— Фелдмаршалът каза, че не подобавало да има за телохранител сержант. — Той сви рамене. — Аз не ставам за офицер. Никога не съм ги харесвал. Но заплатата ми харесва.

Той свали цигарата си, премести я в другата си ръка и отново я захапа. И спря неочаквано, с което принуди Нила да се обърне към него.

— Какво ще кажеш тази вечер да отидем на театър? — предложи той.

Нила премигна изненадано. Театър? Оказваше се, че интересът му към нея не е проява на служебните му задължения.

Тя не можа да възпре облекчената си усмивка. Олем я прие за утвърдителен отговор.

— Фелдмаршалът настоя да ме освободи за вечерта. Няма по-добър начин да я прекарам, отколкото в компанията на красива жена.

— За мен ще бъде чест. — Тя направи символичен реверанс и му отправи (надяваше се) най-добрата си срамежлива усмивка.

При пералните помещения Олем я остави. Нила започна да търси нещо, което да отстрани кръвта от завесите и униформата. Докато изтриваше петната, тя си напомни, че е дошла тук, за да убие Тамас. Нямаше да позволи на Олем да я разсее или да ѝ попречи. Той беше добър човек, но служеше на противен господар. И Тамас трябваше да умре, преди да е пролял още кръв. Той беше убил мъже и жени. Дори невинни деца. Трябваше да бъде спрян.

Олем бе споменал, че той не е единственият, охраняващ фелдмаршала. Ако тя убиеше Тамас по време, когато Олем не беше дежурен, капитанът нямаше да бъде винен. Да, така щеше да бъде най-добре.

Тя започна да търка петната още по-енергично.