Кръвен обет

Глава седемнадесета

— Търся Привилегирования Борбадор.

Таниел стоеше на прага на кръчма. Помещението бе голямо и много старо. Някога половината покрив бе пропаднал и бе поправен зле.

Пивницата се наричаше „Виещото вендиго“. Името си бе получило от начина, по който вятърът свистеше сред покрива му. В момента този звук се чуваше ясно, защото всички разговори бяха затихнали.

Над петдесет чифта очи се взираха в него. Таниел беше сам, оставил Жулин и Ка-поел да чакат отвън.

Долу можеше и да е пролет, но крепостта Рамензид все още се намираше в обятията на зимата.

— И защо един барутен маг се интересува от нашия Привилегирован?

„От нашия Привилегирован.“ Тази реплика не му харесваше. Явно Бо се беше сприятелил с тукашните отрепки. Бивши престъпници, бедните и отчаяните — това бяха хората, изграждащи планинската стража. Те не се доверяваха лесно, а на посетителите се радваха толкова, колкото в града биха се радвали на епидемия. Те бяха най-коравите бойци във всичките Девет държави.

Таниел бавно си пое дъх. В момента той не беше в настроение за подобни разговори. Дошъл съм да го убия. Тъй му се искаше да отвърне. Ако някой се опита да ми попречи, ще си спечели куршум в черепа.

— Това е моя работа.

Един от присъстващите се изправи. Той беше с около година по-млад от Таниел, гърчав и брадясал. Напук на студа планинецът носеше риза без ръкави. По ръцете му личеше, че това е човек, свикнал да прекарва времето си във влачене на трупи и в мините.

— И наша.

— Фесник, остави го — намеси се друг. — Да не искаш Тамас да започне да ни диша във врата?

— Млъкни — подвикна през рамо Фесник. И отново се обърна към Таниел. — Какво ще направиш, ако не ти кажем?

— Ти ли си най-коравият тук?

Фесник го погледна неразбиращо.

— Лесен въпрос — разясни Таниел. — Ти ли си най-коравият тук? Човекът, който е опънал най-много от местните кози и най-млад е убил баща си?

Поусмихнат, Фесник се престори, че няма намерение да се занимава повече. Сетне той рязко се извърна, изваждайки ножа си. Таниел повдигна и двата си пистолета. Дулото на единия блъсна устата на Фесник, строшавайки зъби. Едновременно с това то спря и устрема на въоръжената му ръка.

Другият пистолет се насочи към първия постови, скочил на крака.

— Аз съм Таниел Двустрелни — високо се представи барутният маг. — Тук съм, за да се срещна с Бо, моя най-добър приятел. Ще бъдете ли така добри да ми кажете къде мога да го намеря?

— Таниел Двустрелни? — повтори глас. — Защо не каза веднага? Бо е високо в планината.

— Истина ли е? — обърна се Таниел към Фесник.

Мъжът кимна, все още вперил поглед в дулото пред лицето му.

Таниел прибра и двата пистолета.

— Съжалявам — рече Фесник, проверяващ зъбите си. — Бо заръча да не казваме на барутните магове къде е. Само на теб. Рече, че имало вероятност ти да се появиш.

Таниел се постара да не допусне смръщването си.

— Съжалявам за зъбите — рече той. И по-високо добави: — Следващите напитки са от името на фелдмаршал Тамас!

Обявената почерпка предизвика одобрителни възгласи. Таниел привика Фесник по-близо до себе си и сред възвърналото се оживление попита:

— Значи той е нависоко в планината?

— Оттегли се преди почти две седмици. Веднага след като един адопещенски инспектор мина да го посети.

— Каза ли кога ще се върне?

— Не.

Таниел се почеса по брадичката. От последния сблъсък с Привилегированата насам не беше се бръснал; сгъстяващата се брада го дразнеше.

— А защо се е изкачил?

Фесник поклати глава.

Неприятно усещане плъзна по гърба на Таниел. Бо знаеше, че Тамас ще изпрати някой да го убие.

— И ви е казал да предадете единствено на мен.

— Да. Той ни разказа много неща за теб. Каза, че двамата с него сте другарували от години.

Тези думи срязаха Таниел. Той стисна зъби и се насили да се усмихне. Дали Бо умишлено бе споменал това? Или просто ставаше дума за пиянски приказки?

— Така е. За колко време човек може да стигне до върха?

— Той няма да се е изкачил до самия връх — рече Фесник. — Нагоре има манастир за поклонниците, две мили преди Крезим Курга. Сигурно ще да е спрял там.

Крезим Курга. Свещеният град. Название от самите легенди. За последно Таниел бе чувал за този град като малък, когато бавачката му го беше водила в храма. Тогава той бе смятал, че въпросният град е измислица.

С усилие насочи мислите си към настоящето. Не можеше да си позволи да чака тук. Трябваше да намери Бо и да го остави заровен сред снега. И щеше да се е върнал в Адопещ, преди местните да са узнали, че Привилегированият е мъртъв.

— Тогава ще се изкача да го потърся.

— По това време на годината? — Фесник поклати глава. — Дори и опитен страж не би се наел да те заведе. А без водач гарантирано ще се изгубиш. Нагоре пътеките са смъртоносни по-рано от лятото.

— Баща ми спомена човек на име Гаврил — рече Таниел. — Негов стар приятел. Каза, че това бил най-добрият ловец в Деветте държави. Какво?

Фесник бе започнал да се смее.

— Гаврил може и да успее. Ще ида да го потърся.

И той се смеси с тълпата. Таниел се върна на улицата, където завари Жулин неприязнено да се взира в Ка-поел. Девойката се беше загледала в околните склонове.

— Бо е там — рече Таниел, сочейки към върха. — Ще го последваме.

Жулин присви очи.

— Вероятно е капан. Той трябва да се е досетил, че Тамас ще изпрати човек.

— Така е. Но е заръчал на местните да ми кажат къде е, ако се появя. Това означава, че на мен има доверие.

— Или смята, че може да те убие първи.

— Познавам Бо. Означава, че ми има доверие. — Той въздъхна. — За негово нещастие.

— Ще ни трябват припаси и оборудване — рече жената. — И зимни дрехи.

— Ти няма да дойдеш.

— Моля? — Тя се вторачи в него.

— Заради тебе на няколко пъти едва се разминавам със смъртта.

— И смееш…

— Млъкни. Ще продължим двамата с Пола. Двамата ще свършим работата и ще се върнем обратно. Тихо и спокойно. Ако вземем и теб, ти ще започнеш да запращаш магии и не само цялата планинска стража ще разбере какво правим, но и ще се окажем затрупани от лавина.

Жулин го изгледа презрително.

— Съмнявам се, че ще успееш да се справиш. Ти си слаб. Няма да успееш да дръпнеш спусъка.

— Убиването на Привилегировани е моята специалност. — Таниел вдъхна малко барут, колкото да успокои нервите си. Подир миг колебание той вдъхна отново. — Бо представлява опасност. С опасностите аз зная как да се оправям. Сега върви да си намериш стая. Има и друга причина да настоявам да останеш тук. Ако Бо успее да ме изненада или да се измъкне, искам да има резервен вариант. В такъв случай го убий веднага. Ще се справиш ли?

Ръцете на Жулин трепереха. Личеше, че тя изгаря от желание да се нахвърли върху Таниел и да разкъса гърлото му със зъби. Ако не беше барутният транс, Таниел вероятно би се смутил от подобна гледка. Но в момента му беше все едно.

— Попитах те нещо. Ще се справиш ли?

Жулин рязко се извърна и започна да се отдалечава.

— Ще приема това за потвърждение.

От кръчмата изникна Фесник, нахлузващ дълго до коленете палто от еленова кожа. Следваше го един от най-едрите мъже, които Таниел някога бе виждал. Непознатият носеше дебели кожени дрехи, попили миризмата на пот и бира. Залитащ, той се подпря на стената и заяви:

— Аз съм Гаврил.

— Прекрасно — заяви оглеждащият го Таниел.

Таниел поспря да загърне лицето си по-плътно срещу мраза. Той сведе ниско глава, макар Гаврил да беше предупредил, че подобно крачене е опасно — човек винаги трябваше да оглежда снега пред себе си, за да не се натъкне на някоя хлътнатина или пропаст.

Но Таниел не изпитваше страх от подобно пропадане. Натрупвалият се мраз не беше оставил място за други усещания. На три хиляди метра под него фермерите разораваха нивите си сред напредващата пролет. След още няколко седмици в Адморието щеше да може да се плува. А ето че Таниел се намираше край върха на една от най-високите планини в Деветте държави (а според някои — и на света), с прикрепени към ботушите снегоходки, въоръжен с пушка и пистолети, които най-вероятно нямаше да успеят да произведат изстрел, поел да убие най-добрия си приятел и воден от пияница.

Към Гаврил го свързваше дебело въже. Тъй като в момента вятърът бе утихнал и не развяваше снежни парцали, Таниел можеше да види и самия водач на десетина крачки пред себе си.

Изкачването беше стръмно, но поносимо стръмно — все пак под целия този сняг се криеше път. Гаврил твърдеше, че през лятото този път бил оживен.

Тук властваше почти неспирен вятър, който разместваше слоевете натрупан сняг. А Таниел можеше да се закълне, че воят, с който вихрите запращат мраз в лицето му, прилича на детски смях. Планината определено беше противно място.

Към него бе привързано друго въже, отвеждащо до борещата се със снегоходките си Ка-поел; зад нея вървеше нисък мъж на име Дардън. Въпросният възрастен деливец бе настоял да ги придружи, за да посети свой братовчед в манастира. Таниел се съмняваше в думите му. Може би това беше друг от приятелите на Бо?

Гаврил беше от хората, които пиенето развеселява; той прояви изненадващ интерес към пътуването им и ги поведе часове подир появата им. Първият ден той се люлееше на снегоходките си, но още на втория бе изтрезнял.

Таниел поспря за момент, за да провери пистолета си. Затворът бе замръзнал, задръстен с лед, но барутът все още изглеждаше сух, куршумът стоеше фиксиран. За един Отличник това беше единственото, което имаше значение. Той можеше и сам да създаде искра, за да изстреля куршума. Проблемът беше друг…

Той отново погледна Гаврил. Дали водачът нямаше да му създаде проблеми след застрелването на Бо? Ами монасите? Таниел провери втория си пистолет. Щеше ли да успее да слезе сам, без Гаврил, ако се стигнеше до това?

По времето, когато четиримата оставиха зад себе си най-ветровития участък, барутният маг бе престанал да чувства краката си. Виелицата утихна, появиха се лъчите на слънцето, които едва не го ослепиха. И пътеката се изправи — под краката си Таниел можеше да види земята. И то не просто прокарана пъртина, а истинска пръст. Някой бе разчиствал наскоро.

При опита си за усмивка барутният маг установи, че и лицето му е замръзнало.

— Как сме?

Гласът на Гаврил го откъсна от мислите му. Приятно беше отново да чуеш човешка реч без фона на виещия вятър и подигравателния кикот на планината. Особено след три дни и половина.

Таниел осъзна, че през цялото досегашно пътуване те не са разменили и дума, дори по време на нощувките (когато четиримата се притискаха един до друг в Гавриловата палатка).

— Дофре — изфъфли той, спирайки край едрия планинец. Двамата зачакаха Ка-поел и Дардън да ги настигнат. Таниел затвори очи и се опита да разпусне устата си. — Добре. Оше… още колко остава?

— Там е мястото. — Гаврил посочи нагоре.

Таниел заслони очи, но и това не му помогна.

— Нищо не виждам. Слънцето блести прекалено силно. Ти как успяваш?

— След толкова години на планината не ми трябва да го видя, за да зная, че е там. Ние сме точно под него.

Приближилият се Дардън разтегли в усмивка напуканите си устни. Той беше дребен и възрастен колкото Тамас.

— Почти стигнахме — потвърди тъмнокожият. Таниел с раздразнение забеляза, че мъжът не е задъхан.

Барутният маг доближи кутията си до едната ноздра и вдъхна направо, след което внимателно я прибра обратно. Приливът на транса го замая за момент, след това дишането му се успокои, а мускулите му се отпуснаха.

Останалата част от пътя до манастира четиримата преодоляха без снегоходки. Нагоре пътеката се стесняваше. От лявата им страна се издигаше стръмен склон, над който се намираше манастирът. А от дясната страна се виждаше единствено бяло небе — склонът изглеждаше бездънен. Когато навлязоха в сянката на постройката, Таниел можа да погледне нагоре и да я разгледа.

Новин ръб изглеждаше като част от планината. Манастирът бе изграден от същата сивкава скала, а някои части от него бяха изсечени направо в планината. Той запречваше пътеката — по-точно пътеката спираше пред прага на манастира. Сградата се издигаше на близо тридесет метра височина. От дясната страна постройката стърчеше над пропастта. Как ли монасите се примиряваха с мисълта, че се намират на хиляди метри над нищото?

Самият манастир притежаваше сдържан вид — никакви украшения не покриваха каменните блокове, арките на вратите и прозорците бяха заоблени на върха. Нямаше заострени кули и величествени фасади. Самото му разположение му придаваше великолепие — заради дързостта да се издигне над бездната.

Таниел пристъпи встрани от пътеката, все така загледан нагоре. Той осъзна това едва когато Гаврил рязко го сграбчи за дрехата. Още метър — и барутният маг щеше да е стъпил в пропастта.

Двукрилата врата се отвори със стърженето на несмазани панти. Таниел посегна към пистолета си, но осъзна, че пред него не стои Бо. Мъж и жена, и двамата колкото Таниел на ръст, почтително сведоха глави. Те определено бяха високи за жители на Нови. А кожата им имаше маслинен оттенък, смугла почти като тази на Дардън.

— Обикновено не посрещаме пилигрими по това време на годината — отбеляза мъжът, докато въвеждаше посетителите.

Таниел погледна към оръжията си, към дебелите дрехи и към катераческото оборудване на спътниците си. Веднага личеше, че четиримата не са поклонници.

— Дошъл съм да посетя Привилегирования Борбадор — тихо обясни Таниел. Въпреки това думите му бяха понесени от ехото на каменния проход: струваше му се, че той шепне в недрата на самата планина. — Къде бих могъл да го намеря?

Той искаше да приключи колкото се може по-бързо. Ако Бо заподозреше нещо…

Жената кимна бавно.

— Разбирам. В такъв случай се боя, че пътуването ви още не е приключило.

Таниел изруга и веднага след това се извини.

— Ще го намерите няколко километра по-нагоре. В една пещера — продължи монахинята.

— Сещам се за нея — рече Гаврил.

— Бо каза ли защо е дошъл тук?

И двамата свещенослужители поклатиха глави.

— Каза само, че имало вероятност някой да дойде да го търси — рече мъжът. — Той ни помоли да не спираме посетителите.

Бо определено очакваше някого. Нямаше как.

— Как се стига до тази пещера? — попита барутният маг.

— През манастира — обясни жената. — Това е единственият път нагоре през планината, дори и през лятото. Ние сме пазителите на Крезим Курга.

Сърцето на Таниел трепна.

— Той наистина съществува?

Монасите повдигнаха вежди.

— Свещеният град наистина е там горе? — продължаваше барутният маг.

— Руините му — отвърна мъжът. — Преди много време Нови повелил на хората си да пазят въздигнатите места в Деветте държави. Крезим Курга е изоставен отдавна, защитата на Крезимир е зачезнала, но въпреки това ние не сме изневерили на дълга, завещан ни от нашия светец.

Гаврил пристъпи до Таниел, а Дардън се приближи до свещенослужителите и заговори с тих глас. Барутният маг се опита да се вслуша; той успя да долови думите болен и братовчед, преди деливецът и мъжът да се отделят.

— Каква е тази защита на Крезимир? — попита Таниел.

Главата на Гаврил почти опираше в тавана.

— Богът създал могъща магия, благодарение на която никой — здрав или болен, млад или стар — да не се безпокои от височинната болест.

— Височинна болест?

— Тялото се измъчва високо в планината — рече Гаврил. — Дардън и аз сме свикнали. Иначе се ожаднява, потича кръв от носа, заболява глава, стомахът се свива. Разбира се, ти няма защо да се притесняваш.

— Няма? И защо?

Гаврил не отговори. Монахинята се приближи обратно към тях.

— Бихте ли искали да починете, преди да продължите?

Таниел знаеше, че трябва да отдъхне, само че не можеше да рискува да се разчуе за пристигането му.

— Не, благодаря ви.

— Изкачването не би трябвало да ви затрудни — каза тя, докато ги повеждаше. — Вече започнахме да разчистваме пътя към върха.

Четиримата подминаха множество коридори, навлизащи навътре в планината, и десетки килии, в които имаше монаси — и мъже, и жени. Пред една от тези стаи Таниел спря за момент. На пода ѝ седеше монах, приведен над кутия пъстроцветен пясък, и чертаеше с дълга, закривена пръчка. По коридорите не се срещаха много монаси, но от по-широките коридори долитаха гласове. Той не бе си представял, че Новин ръб е толкова голям. Или че в планината живеят толкова хора зиме.

Ка-поел се спираше пред всяка килия, усмихната досущ като любознателно дете. На няколко пъти се наложи Таниел да я повлича след себе си.

След дълго изкачване по каменни стълби на пътя им изникна друга двукрила врата — досущ като допусналата ги в манастира.

— Вратите ще бъдат залостени подир излизането ви — каза жената. — От тази страна на планината има… и други.

При тези ѝ думи Таниел се обърна към нея с намерението да попита, но жената вече се отдалечаваше обратно. Барутният маг остана с Гаврил и Ка-поел.

Едрият планинец сви рамене в отговор на пренасочения към него поглед.

— Монасите разказват странни истории за създания, които бродят из зимните месеци. Всяка следваща година те пускат поклонниците по-късно и по-късно. — Той отново сви рамене. — Аз самият никога не съм виждал нещо странно, най-много някой пещерен лъв. Тръгваме ли?

Таниел протегна ръка пред гърдите му.

— Нагоре продължавам сам. — Той се обърна към Ка-поел. — Искам да останеш тук.

Девойката се навъси.

— Искам да говоря с Бо насаме. Няма да ми отнеме дълго, а и монасите казаха, че пътят е разчистен.

Ка-поел повдигна пръст, сетне посочи с палец към себе си.

— Не — рече Таниел. — Ти оставаш тук, с Гаврил.

Гаврил дъвчеше бузата си.

— Наистина би било добре… — изръмжа той.

— Не — решително заяви Таниел и повдигна винтовката си. — За пещерните лъвове си имам това.

Планинецът беше този, който залости вратата след излизането му. Интересно дали той подозираше същинската цел на идването му? Но пък с пияниците човек можеше да се оправи лесно. Преди заминаване Таниел просто щеше да го почерпи…

Отвъд манастира пътеката отново се разширяваше, отмествайки на по-голямо разстояние края на пропастта. Стръмният склон от лявата страна постепенно се превръщаше в каменист, заснежен хълм. Пътят също бе поносим; снегоходки не бяха нужни.

Той забеляза пещерата много преди достигането ѝ. Съзирането ѝ беше лесно: входът беше огромен. Малко по-нагоре Таниел се натъкна на подходящ хълм. Той бе разположен съвсем малко по-високо от пътеката, между нея и пропастта.

Барутният маг се покатери внимателно и зае позиция в снега. Идеална позиция за един Отличник. От това място той можеше да види целия вход на пещерата, а преспите го скриваха.

Единственият недостатък на хълмчето бе разположението му непосредствено край бездната. Дъното ѝ можеше да се намира на хиляди метри…

Таниел се притисна към земята. Ако Бо го усетеше, само с едно движение на пръста си щеше да го запрати във въздуха и в пропастта.

Няколко минути той наблюдава неподвижно. Барутният транс му позволяваше да различава дребни подробности дори и от подобно разстояние. Входът се намираше почти право срещу него. До пещерата отвеждаше тънка пътека — от лявата ѝ страна се издигаше стръмен заледен склон, а от другата започваше бездната.

Личеше, че пещерата е обитавана: от входа се процеждаше тънка струя дим, издигаща се право към небето, а по пътеката личаха множество дири. Таниел разтвори третото си око, за да се убеди — Бо наистина беше там; пастелното му сияние потрепваше край запаления огън.

Барутният маг леко се отдръпна и започна да се приготвя.

Движенията му бяха методични; проверяващи всеки елемент с несъзнателната лекота на опита. Той почисти затвора и подсипа и провери дулото, преди да се приготви за изстрела. Със зъби разкъса фишека и зареди куршума и барута. Попадналите върху езика му прашинки задълбочиха транса. След като затъкна дулото, Таниел извади скицника си и го отвори на една от първите страници — Бо. Тази скица той бе направил по време на пътуването към Фатраста. Тя изобразяваше Бо гладко избръснат, с къса коса и месести бузи, подсмихнат. Магът потупа по образа с пръст и отново зае позиция.

Той остана там и когато слънцето отмина най-високата си точка и започна да се спуска на запад. Въздухът се проясни; ако погледнеше надясно, от мястото си Таниел можеше да види далечните поля и градове на Кез, разстлани на хоризонта пред залязващото слънце.

Чакането позволи на мислите му да блуждаят. Те, разбираемо, се насочиха към Влора. В началото на познанството им двамата бяха се измъквали от тренировки, за да наемат стая в някоя евтина гостилница. Тези спомени го накараха да се усмихне и развълнуваха сърцето му. Но вълнението не бе подходящо за дебненето на жертва.

При завръщането си от едно подобно бягство той бе заварил Тамас, който го бе уведомил, че ще го омъжи за Влора, когато двамата навършат пълнолетие. Така бе започнал годежът им.

Размислите върху тази тема довлякоха със себе си спомена за Влора в леглото с друг мъж. Ръцете му не спряха да треперят, докато не прогони тези образи. Той потърси успокоение в обективността на барутния транс. Дали я обичаше? Може би. Винаги беше се чувствал добре в присъствието ѝ. Но дали я обичаше истински?

Понякога му се струваше, че обичта представлява някаква непозната идея — нещо, съществуващо единствено в поемите. Влора беше първата жена от смъртта на майка му, към която той се бе привързал истински. Майка си помнеше смътно. Повечето от нещата, които знаеше за нея, бе научил впоследствие: тя била барутен маг, част от адранската аристокрация, макар да била родом от Кез по майчина линия. Била сурова жена, не по-малко сурова от Тамас, но Таниел помнеше, че тя е способна и на мекота. Макар че той бе отглеждан от гувернантка, майка му винаги бе присъствала в живота му.

След смъртта ѝ шестгодишният Таниел бе преминал през редица гувернантки, с които впоследствие подозираше, че Тамас е преспивал. А в един момент баща му беше престанал да наема нови слугини, явно наситен. Следващата жена, появила се в живота им, беше Влора.

Таниел ясно си спомняше съревноваването си с Бо. Това беше единственият път в живота му, когато бе успял да надделее над приятеля си в това отношение. Означаваше ли това, че тя е неговата единствена обич? Не. Това беше прекалено силно казано.

Изненадващо беше колко рядко мислеше за нея сега, седмици подир развалянето на годежа. Той притисна ръка към джоба си, където съхраняваше откъсната скица. Не, Таниел не я обичаше. Предателството ѝ го бе наранило, но най-вече защото бе засегнало гордостта му. А бракът им бе нещо, решено отдавна вместо тях. Още му беше странно да свикне с мисълта, че това предрешено събитие е отпаднало от бъдещето му.

Къде ли беше зачислена тя сега? Дали още беше част от щаба на Тамас? Баща му не беше сантиментален. Макар и разгневен заради пропадането на сватбата, той не би отпратил барутен маг с таланта на Влора.

Таниел осъзна, че е започнал да скърца със зъби. Не бил сантиментален. А ето че беше изпратил собствения си син да убие най-добрия си приятел. Защо? Може би като наказание, задето бе позволил на Розалия да си отиде? Или пък някакъв тест, за да провери лоялността му?

Не. Не ставаше дума за нито едно от тези неща. Всичко опираше до обикновена логика. Таниел беше най-добрият стрелец в армията, способен да снеме нечия шапка от пет километра във ветровит ден. Пак той беше способен да се приближи до Бо и да го наръга. Кога ли Тамас щеше да се научи, че целесъобразността не всякога е правилна? Та нали баща му сам бе показал това, хвърляйки Никслаус в морето?

Макар и нецелесъобразна, Таниел пак изпитваше гордост от тази постъпка на Тамас.

— Все някога ще излезеш по нужда — промърмори Таниел, когато чакането се проточи. Той си спомни едно подобно продължително причакване, на хълм край Кралския лес в Адопещ. Тогава той беше на четиринадесет. Бо беше открил мястото в реката, където кралицата и нейните прислужнички имаха навика да се къпят. Двамата бяха чакали почти цяло денонощие, преди жените да се появят. Бо беше въоръжен с далекоглед, а Таниел щеше да се осланя на рог барут и взора на барутния транс. Начинанието им беше рисковано — и двамата знаеха сериозния бой, който рискуваха да си навлекат, но се говореше, че кралицата е една от най-красивите жени в Деветте държави.

И наистина се оказа така. Чакането и рискът си струваха.

В пещерата имаше раздвижване. Бо изникна на входа и потърка ръце, извърнат по посока на пропастта, намираща се на няма и метър от него. Как височината не го замайваше?

Таниел си пое дъх и се приготви да стреля.

Бо се обърна, за да огледа склона, и свали кожената си шапка. Таниел се прицели към приятеля си от детинство. Косата му бе станала по-дълга, лицето му бе покрито с рядка брада. От последната им среща насам той определено беше отслабнал.

Сега Бо гледаше по протежение на пътя.

Таниел устоя на порива да се отдръпне. Бо гледаше право към него. Той заслони очи от слънцето и разсеяно намести ръкавиците си. Покриващите ги символи заблестяха под лъчите на слънцето.

Интересно дали приятелят му се бе обградил с въздушен щит? Въздухът бе най-силният елемент на Бо. И дали той знаеше, че Таниел е тук? Дали не изчакваше, развеселен, готов да атакува, когато барутният маг издадеше позицията си? Дали го наблюдаваше с третото си око?

Но Таниел не усещаше нито мистичния му взор, нито някакъв щит. Той започна да обира спусъка.

Бо остана там около минута, преди да влезе обратно.

Таниел тихо изруга. Защо не беше стрелял? Беше получил добра позиция…

Той въздъхна. Знаеше отговора.

— В ямите да се продъни — гласно рече той и се изправи, за да слезе от хълма и да продължи към пещерата.

И какво щеше да каже, когато стигнеше? Здравей, Бо, как си? Аз дойдох да те убия. Но ти не се тревожи, аз размислих. Надявам се, че се разбрахме.

Таниел събра мислите си и решителността си — или поне каквото беше останало от нея. Току-що беше се оказал принуден да избира между дълга и най-добрия си приятел. Дано избраното да го правеше истински приятел, защото го беше превърнало в лош войник.

След първата крачка по пътеката Таниел застина: Бо отново бе изникнал от пещерата. Деляха ги петдесетина крачки. Над рамото му Привилегированият ясно можеше да различи пушката. Дали щеше да го разпознае? Барутният маг се постара да отгърне лицето си и да се усмихне. И повдигна ръка в поздрав.

Бо присви очи. Таниел преглътна. Борбадор подръпна ръкавиците си. Белотата им се сливаше със снега — само златистите символи личаха.

Таниел понечи да изрече поздрав.

— Нито крачка напред — изкрещя Бо. — Остани на място!

Той отново намести ръкавиците си. Върху лицето му Таниел видя нещо, което не му допадна. Привилегированият знаеше защо Таниел е дошъл.

Бо повдигна ръце над главата си. Позата бе почти комична. Бо не беше едър, а хлътналите бузи и рядката брада го караха да изглежда като юноша. Но той бе започнал да диша напрегнато, очевидно в подготовка за някакво значително усилие.

И без да отваря третото си око, Таниел знаеше, че Бо се пресяга Отвъд. В реалността започна да се излива магия. Барутният маг стисна очи.

— Залегни, глупако! — изрева Бо.

Таниел рязко отвори очи. Нещо го блъсна в гърба и го запрати към една пряспа. Нещо голямо профуча край него. Нещо огромно, обвито в кожи. Гаврил?

Барутният маг застина. Не, не беше Гаврил, а пещерен лъв.

Името беше подвеждащо. Животното не приличаше на лъв. Задните му лапи напомняха котешки, но предните притежаваха огромни като сърпове нокти. То имаше напомняща тигрова глава над широка гръд и грива.

До този момент Таниел не бе виждал или чувал за планински лъв с подобна големина. Пред него някоя фатрастанска блатна мечка би изглеждала дребна.

Изправено на задните си лапи, съществото се стрелна към Бо.

Пръстите на Привилегирования продължаваха да разместват невидими струни. Сред грохота на гръм от небето се отдели мълния, врязвайки се в главата на лъва.

Макар че от гривата му се отдели дим, създанието продължи да напредва, вече на четири лапи.

Борбадор рязко замахна с едната си ръка. Ледът върху склона неочаквано се понесе в овладяна лавина, блъсвайки лъва. Ледените късове се разцепиха около създанието, но не успяха да спрат устрема му. Не го забави и запратеният към муцуната му огнен вятър.

Лъвът се намираше на петнадесет крачки от Бо. Привилегированият бе започнал да се изтощава; челото му беше покрито с пот. Въпреки това той продължаваше да движи пръсти. Под влияние на тази му магия създанието застина.

Но в следващия момент то тръсна гривеста глава и отново продължи.

— Какво чакаш?

Таниел усети как бива изправян на крака. Лицето на изникналия до него Гаврил бе зачервено от изнурителен бяг. Той стискаше ловно копие.

— Застреляй проклетата гадина!

Таниел смъкна винтовката си и се прицели. Създанието тръсна глава, замаяно, и нададе вой. То удари главата си с лапи и я блъсна в земята, за да отърси някакво неприятно усещане.

Барутният маг дръпна спусъка. Главата на създанието отскочи от попадението. С изумление Таниел осъзна, че куршумът просто е отскочил от противната муцуна — също като с Привилегированата в Адопещ. Съществото отново нададе вой и презрително махна към Таниел с ноктестата си лапа.

Това създание притежаваше магия, от онази на боговете.

Снегът под Таниел експлодира. Младежът бе запратен във въздуха, към ръба. Той се приземи тежко и се хлъзна, неспособен да се задържи. Пръстите му напразно диреха опора. След миг щеше да полети в пропастта.

Тогава ботушите му се блъснаха в нещо твърдо — скала, стърчаща от склона на планината. И тази скала се беше появила изневиделица.

Таниел запълзя обратно нагоре. Някой го сграбчи.

— Държа те — каза Дардън. Възрастният граничар бе въоръжен с копие, също като Гаврил. Със свободната си ръка той помогна на мага да се изкачи.

Ка-поел също помагаше. За момент тя хвърли сепнат поглед към Таниел, сетне забърза подир останалите.

Младият мъж подири пушката си. Тя бе отхвърчала прекалено далече. Щеше ли да има време да я вземе и презареди?

Един поглед към Бо му показа противното.

Привилегированият се беше оттеглил в пещерата си, притиснал гръб към стената. Планинският лъв отново се изправи на задни лапи и се хвърли към него. Създанието напредваше трудно заради възпиращата го магия, но напредваше.

Гаврил първи достигна лъва. Той замахна с копието и го заби в хълбока на създанието. С вой звярът се обърна към него. Планинецът успя да отскочи от замаха на ноктите и да се хвърли назад. Дардън прескочи търкалящия се Гаврил и на свой ред се хвърли в атака, повдигнал копие.

И експлодира. Само за миг той бе заменен от празнота, разхвърляла кръв и месни късове по склона. Пещерният лъв нададе триумфален рев.

Без да се замисля, без да обръща внимание на кръвта, оплискала дрехата му, Таниел повдигна пистолетите си и стреля.

Сред способностите на всеки барутен маг попада умението да увеличава обсега на куршумите си, единствено с цената на мисловно усилие и известно количество барут. И можеше да използва енергията, отделена от подпаления барут. Един добър Отличник е в състояние да придаде на куршума си достатъчно сила, за да пробие скала или стомана.

Таниел подпали целия си барутен рог и насочи енергията от взрива в куршумите си.

Те пронизаха пещерния лъв. Създанието изрева; кипяща зеленикава кръв опръска леда. То обърна гръб на Бо, продължаващо да вие, и повдигна лапа. Таниел почувства сгорещяването на въздуха, указващо елементална магия.

Ка-поел изникна пред него, заставайки на пътя на звяра.

— Пола, върни се!

Девойката решително повдигна ръце. В едната си ръка тя стискаше кукла — восъчна, с големината на длан. Фигурката представляваше съвършено подобие на жена. Жулин.

В другата си ръка тя стискаше дълга игла, с която прободе куклата. Пещерният лъв отново изрева и притисна лапа към тялото си. Ка-поел повторно забоде иглата, този път в главата на фигурката. Създанието се сгърчи, раздирайки ушите и лицето си.

Ка-поел се приведе, пое си дълбок дъх и духна върху куклата.

Пещерният лъв избухна в пламъци. Бо поднови атаката си: ледени късове изхвърчаха от пещерата, за да се врежат в звяра. Треперещ, Таниел зареди един от пистолетите си — барутът в рога му беше свършил, но той все още разполагаше с няколко заряда. Ала щяха ли те да се окажат достатъчни срещу подобна твар? Тя беше притисната между магиите на Бо и Ка-поел, но отказваше да умре. Щяха ли да успеят да издържат още дълго?

Таниел рязко се извърна към Гаврил.

— Дай ми барутницата си!

Планинецът се намираше прекалено далеч, затова му подхвърли рога.

При улавянето Таниел прецени тежестта му. Почти пълен. Отлично. Той отново се обърна. Бо изглеждаше изцеден, а Ка-поел подмяташе пламтящата кукла в ръцете си, продължаваща да я пробожда с удовлетворено изражение.

— Залегнете! — изкрещя Таниел и хвърли рога. В следващия миг той сграбчи Ка-поел за раменете и я дръпна към земята. Барутницата падна между склона и пещерния лъв. С една мисъл Таниел подпали съдържанието.

Умът му насочи експлозията, за да я подсили. Чудовището бе запратено във въздуха, отхвърчайки на петдесет крачки право нагоре, преди да започне да пада. При това то виеше и размахваше нокти. Воят преля в писък, защото зверското тяло се превърна в тялото на жена. То се блъсна в склона, далеч под тях, и продължи да пада, изчезвайки сред облаците.