Кръвен обет

Глава осемнадесета

Тамас поспря под една улична лампа, за да провери адреса, който си бе записал преди няколко часа.

— Номер сто седемдесет и осем — промърмори той, присвиващ очи към табелите. Олем крачеше малко назад, прикрил пистолети под палтото си.

Тази част на града бе заможна; банките и оцелелите от старите търговски гилдии все още работеха. Земетресението почти не бе я докоснало, а гражданската война — изобщо. Пресечките бяха обградени с малки, но отлично поддържани къщи на бизнесмени, чиновници и търговци. Всички фенери светеха. На всяка улица имаше полицейски патрул. Тамас започна да се чуди, дали не е попаднал в погрешната част на града.

Лошо място да убиеш човек, каза си той. Но трябваше да си вземе казаното обратно, защото по-напред по улицата забеляза участък тъмнина. Подир приближаването си той можа да види, че шест лампи са угаснали — или по-точно угасени. Той отново направи справка с табелите и се отправи към къщата, където почука трикратно. В нея също отсъстваше светлина — изглеждаше необитавана.

Вратата се открехна; Тамас и Олем веднага бяха пропуснати. Олем остана да изчаква във всекидневната, а фелдмаршалът бе отведен в друга стая. Там блесна клечка кибрит, запалваща свещ.

Над пламъка ѝ Тамас видя познато лице.

— Радвам се да те видя отново, Тамас — каза Сабон.

— Аз също. Надявам се, че не пристигам със закъснение.

— Бръснарите още не са дошли.

— Това е добре. Искам да наблюдавам работата им.

Тамас се огледа. Беше заведен в малка кухня, с голи дъски и шкафове. На масата в ъгъла седеше непознат, захапал незапалена лула. Той беше дребен, сдържан и имаше гъста черна брада, която скриваше чертите на лицето му. Той наблюдаваше Тамас и дъвчеше мундщука на лулата си.

— Приемам, че ти си нашата свръзка? — каза фелдмаршалът.

— Аз съм Чевръстия — представи се мъжът.

— Това надали е истинското ти име. — Тамас повдигна вежда.

— Псевдоним. За моя защита.

Той наблюдаваше Тамас с известен размисъл, погледът му се движеше бавно, преценяващо. Фелдмаршалът усети нещо необичайно в него.

— Ти си Чудак — каза той.

Чевръстия отстрани някакво боклуче от тъмното си палто.

— Така е. Много шпиони са Чудаци. Работата се върши по-лесно, когато притежаваш специални таланти.

— Покрай същите тези таланти е адски трудно да възстановя старата шпионска мрежа.

— Страхът за собствения живот е силен мотив да изчезнеш. — Чевръстия местеше поглед между Сабон и Тамас. Личеше, че не му е приятно да се намира в една и съща стая с двама барутни магове.

— А ето че ти си тук — отбеляза Тамас.

— Чакат ме гладни гърла. — След кратко мълчание Чевръстия добави. — Моята чудатост е съвсем дребна. Аз съм способен да отварям ключалки без шперц.

Тамас бе чувал, че учените наричат подобни умения телекинеза.

— Нищо, което би представлявало заплаха за мен — каза Тамас. — Да, разбрах намека ти. Но извън кралската кабала аз нямам нищо против никого — освен ако някой няма нещо против мен. Шпионите на Мануч са ми нужни. Нека се знае, че ние ще плащаме двойно повече от Мануч.

Чевръстия извади лулата си и се закашля в дланта си.

— Смееш ли ми се? — рече Тамас и погледна към Сабон. Деливецът сви рамене. — Какво е толкова забавно?

— Думите ти за повишеното заплащане — обясни Чевръстия. — Нещата не стоят така.

Тамас присви очи:

— А как?

— Шпионите не са като войниците, фелдмаршале. Войникът има своята лоялност, но в крайна сметка той е верен заради храната и заплатата. А шпионите вършат своето, защото обичат да се занимават с това. Те обичат страната си и своя владетел.

— Искаш да кажеш, че няма да мога да разчитам на някогашната мрежа?

Чевръстия посочи с лулата си към Тамас.

— Нищо подобно, фелдмаршале. Някои от нас бяха верни на самия Мануч. Те или са напуснали страната, или вече работят за Кез. Но останалите обичаме Адро и ще се върнем. Подозирам, че колкото по-дълго аз, Чудакът, оставам жив, толкова повече шпиони ще се появят.

Тамас разтърка очи. Подир появата им той трябваше да преценява кои от тях са двойни агенти. Само нови главоболия.

— Стори ми се, че ти спомена нещо за гладни гърла — отбеляза той.

Чевръстия кимна.

— Е, може и да съм послъгал.

Сабон изсумтя; Тамас го стрелна с поглед. Макар че и самият той не обичаше шпионите. С огромна радост би се отървал от всички тях, но за съжаление му бяха нужни.

— Бръснарите тук ли са? — попита фелдмаршалът.

— Не зная — отвърна шпионинът.

Тамас посочи с палец към вратата.

— Върви да узнаеш.

— Някой ще ни съобщи.

— Върви.

Чевръстия побърза да напусне стаята. Тамас се облегна на масата и потри шевовете в гърдите си.

— Нужен ми е съвет — каза той.

— Не се съмнявам. Без мен ти си безпомощен като пеленаче.

Последвалото мълчание се проточи няколко мига. Тамас ясно можеше да разчете мислите на приятеля си. „Ако аз не бях заминал, онзи пазител нямаше изобщо да се доближи до теб.“

— Става дума за Михали. Лудият майстор готвач.

— Нима това е толкова важно?

— Той готви за цялата армия. Духът на хората никога не е бил толкова висок. И всичко това заради него.

— Научи ли нещо ново за него?

— Той е беглец от Хасенбурската лудница.

— Значи наистина е луд.

— Те определено мислят така. Изпратили са хора да го отведат. Но Михали твърди, че бил изпратен там от завистливите си близки.

— Параноик?

Тамас сви рамене.

— Възможно е.

— Отърви се от него — рече Сабон. — Храната му е добра, но заради нея не си струва да си навличаш неприязънта на стопаните на лудницата. Знаеш ли кои са те?

— Той е само един. Някой си Кларемон.

Сабон замълча за момент.

— Новият управител на Брудано-Гурланската търговска компания?

— Същият.

— В такъв случай е решено. Не можем да рискуваме доставките на селитра.

— Не съм сигурен, че е толкова просто.

— Онези глупости във вестниците ли имаш предвид? — изсумтя Сабон. — Където Михали твърди, че е прероденият Адом? Това само доказва лудостта му. Не са много образованите хора, вярващи на подобни митове.

— Говориш така, защото не си го виждал.

Сабон прокара длан по обръснатото си теме.

— Искаш да кажеш, че му вярваш?

— Не ме гледай така. Естествено, че не му вярвам. Но той е безобиден.

— Тогава по каква причина го държиш в кухнята?

— Магия — отвърна Тамас.

— Той Привилегирован ли е?

— Чудак. Неговата чудатост е свързана с готвенето. Той създава продукти от нищото.

— Не ми звучи като нещо кой знае какво — отбеляза Сабон.

— Да си чувал за човек, способен да създава материя от нищото? Още повече Чудак?

— Подобен човек би бил най-богатият на света.

— При нужда Михали би могъл да изхранва цял Адро, дори по време на недоимък. Ако войната се проточи, може да се наложи да се възползваме от тази му способност.

— Сигурен ли си, че не става дума за някакви фокуси? — усъмни се смуглокожият.

— Не мисля. Аз го наблюдавах много внимателно, Олем също беше с мен. Михали окачи празен котел над огъня, а следващия път, когато надникнах вътре, съдът беше пълен и кипеше. През това време той постави десет хляба в пещта, а извади стотина.

Сабон се намръщи.

— И все пак може да става дума за някакъв номер. А може той да е Привилегирован и да крие същинската си сила. Никой не знае на какво са способни Привилегированите. Дори кабалистите не са изцяло запознати с особеностите на излъчванията.

— И на мен това ми мина през ума. Във всеки случай слуховете се разпръскват. Опасявам се от изникването на култ, и то сред собствените ми хора. Олем казва, че Михали вече е много популярен сред седма бригада. Те обожават храната му.

— Какво ще правиш?

— Не мога просто да го изпратя обратно в лудницата — каза Тамас. — Не и след онова, което видях. Той е много силен Чудак, от чиито способности се нуждаем. Както казах, по време на война храната придобива още по-голяма ценност.

Прекъсна ги изникването на Чевръстия.

— Всичко е готово — каза шпионинът. — Последвайте ме.

Той ги отведе до малка стая на втория етаж, от която се виждаше улицата. Завесите бяха дръпнати, но въпреки това помещението бе тъмно. Чевръстия ги отведе до два стола, поставени близо до прозореца. Тамас и Сабон заеха местата си и зачакаха.

— Значи там живее той? — тихо попита фелдмаршалът и кимна към отсрещната къща. Едва в следващия миг осъзна, че останалите не биха могли да видят движението му.

— Да — потвърди Чевръстия. — Отдавнашен кезиански шпионин. Той притежава малка търговска фирма. Пазителят, който се опитал да ви убие, е бил вкаран в страната с един от неговите товарни кораби.

— И си сигурен, че той е замесен?

— И още как. Той е банкер, има приятели в градския съвет. По време на тукашните заседания често е говорил как барутните магове щели да докарат смъртта на всички ни, как трябвало да свалим въстаническия комитет и да се предадем на Кез.

— Доста дръзко от негова страна — забеляза Тамас.

— Така е. Бих си помислил, че е прекалено дръзко за един шпионин, ако не го бяхме наблюдавали от самото му заселване тук, преди петнадесет години. Няма съмнение, че той е замесен в довеждането на пазителя.

— Искам нещо да е напълно ясно — с тих глас каза фелдмаршалът. — Не искам клане. Не искам полицейска държава. Правим това, за да се отървем от кезианските шпиони. Освен ако не разполагаш с доказателства, че този човек наистина е шпионин, просто предай на местния полицейски началник да го държи под око. Нямам намерение да обявявам война на Кез и на собствените си сънародници.

Последва момент мълчание.

— Разбрано.

— Радвам се. Добре ли вървят нещата с Бръснарите? — каза Тамас. — Трябва да призная, че таях известни съмнения.

— Те са удивителни — отвърна Чевръстия. — Дори сред нашите убийци не бях виждал нещо подобно. Изненадан съм, че не сме ги използвали преди.

— Нима са толкова добри? — попита Сабон.

— Изчерпателни са. Те убиват тихо и по съвършен начин почистват след себе си. Нито капчица кръв не остава на мястото, телата просто изчезват. Безгрешно.

Тамас си спомни барикадите и телата на роялисти, лежащи с прерязани гърла в креватите си.

— Излиза, че те все пак притежават известна сдържаност?

Чевръстия се засмя, разгадал мисълта му.

— Когато искат телата да бъдат намерени, работят за ефект. Това поддържа репутацията им и не позволява на по-големите шайки да се занасят с тях. Но ние ги помолихме да работят сдържано. И те го сториха.

Гласът му съдържаше почти недоловимо огорчение, но Тамас го различи.

— А какъв е проблемът?

— Понякога не остават никакви следи от тялото. Когато жителите на дадена къща изчезнат, без в дома да е разместено нищо, започват да се разнасят слухове. От вредните слухове, за призраци, демони и богове.

Тамас си помисли за Южната планина, димяща в далечината, за обяснението на Адамат и тайнствените предупреждения на Михали. Глупости. Простолюдието бе склонно да повярва на всичко.

— Спрете слуховете. Постарайте се нещата да изглеждат по-естествени.

— Ще се постараем.

На улицата Тамас зърна нечий силует. Той потупа Сабон по ръката и посочи към улицата. Още няколко силуета изникнаха долу.

— Скоро ще се върна — каза Чевръстия. Той напусна стаята безшумно; миг по-късно неговият силует се присъедини към останалите. Тамас различи бръснарска престилка.

— От този момент нататък ще се бръсна сам — тихо рече той.

— Ставаме двама — отвърна Сабон.

— Как стои въпросът с местната полиция?

— Предупредени са. Те няма да се намесват, защото знаят, че така ще имат един проблем по-малко.

Тамас разтвори третото си око. В този взор Чевръстия сияеше слабо; очертанията му личаха дори през стените на къщата. Сиянието влезе в отсрещната къща и се изкачи към спалните.

— Шпионинът, когото ще убиваме, е магьосник. Дори не Чудак, а Привилегирован.

След миг мълчание Сабон изруга.

— Вземи. — Той се надигна от стола си и подаде пушка на Тамас.

Фелдмаршалът насочи оръжието единствено по усет.

— Готова за изстрел?

Сабон потвърди.

— Доста шум ще се вдигне — рече Тамас. — Няма да има съмнение за случилото се тук.

— За всеки случай — рече Сабон.

Тамас се загледа към прозорците на спалнята. Той виждаше сиянието на лежащия Привилегирован и стоящия пред вратата Чудак. Някакви сенки се движеха в мрака.

Фелдмаршалът инстинктивно сведе глава, когато мистичното сияние изпълни прозорците. Блясъкът бе последван от приглушено кънтене, след което настъпи тишина. Тамас отново се прицели. Чевръстия се намираше на стълбището, лежащ по корем, а Привилегированият бе коленичил на пода на спалнята. Тамас предполагаше, че до шията му е допрян бръснач — иначе щяха да последват още прояви на магия.

Чевръстия бавно се изправи на крака и влезе в спалнята. Тамас сведе оръжие.

Минаха няколко минути, преди тъмните силуети да излязат от къщата. Те прекосиха улицата; вратата на долния етаж се отвори. Тамас остана на стола си, оглеждащ улицата за любопитни минувачи или съседи. Сабон слезе да провери.

Всичко изглеждаше спокойно; след миг Чевръстия изникна със свещ в ръка и кисело изражение.

— Вие не ни предупредихте, че той е Привилегирован.

— Ти трябваше сам да забележиш това. Щом си Чудак, трябва да имаш и трето око. Това беше значителна проява на немарливост.

— Не обичам да го отварям — промърмори шпионинът. — После цяла седмица сълзя кръв.

— Онзи Привилегирован можеше да те убие — каза Тамас.

Чевръстия изсумтя.

— Всичко беше показно, само светлина и звук. Илюзия. Макар в първия миг да си помислих, че ще се стопя жив.

— Уплахът те прави честен. — Тамас отмести ударника и подпря пушката на стената. — Видях, че сте довели съпругата — додаде той.

— Тя се събуди при блясъка. Спалнята трябва да е била защитена със заклинание, защото той беше буден, когато Бръснарите се доближиха до леглото му. — Шпионинът поклати глава. — Виждал съм ги да убиват съпруга и да вземат тялото му, без лежащата до него жена да се събуди. Ако не бяха заклинанията, всичко щеше да е протекло много по-гладко.

Очевидно Чевръстия се опасяваше, че Тамас го смята за некадърен.

— Справихте се добре — рече фелдмаршалът. — Съобщи ми каквото узнаете от разпита.

— Вие няма ли да присъствате? — изненада се другият.

— Противно на нещата, които си чувал, аз нямам желанието да мъстя на Привилегировани.

Чевръстия сви устни.

— Не мисля, че той ще каже много. Изглежда ми корав.

— Предай му, че ако не е проговорил до пет минути, ще изгуби едната си китка. След още пет — и другата.

Чевръстия го изгледа смаяно. А Тамас се усмихна сухо.

— Е, може и да изпитвам известно ожесточение към Привилегированите. Във всеки случай зная как да се оправям с тях.

Чевръстия напусна стаята. Останал сам, Тамас започна да се ослушва за писъци. Такива не последваха. Където и да бяха отведени пленниците, стаята бе изолирана добре.

Скоро Сабон се върна.

— Чевръстия имаше нездрав вид — каза той.

— Заръчах му да отреже китките на Привилегирования, ако се наложи.

— Това е опасен прецедент. Така ли ще се отнасяме с Привилегированите, които не принадлежат към кабала?

— Бога ми, не — отвърна Тамас. — Но този негодник е кезиански шпионин. А в случая нямаме време.

Не след дълго Чевръстия се появи отново. Лицето му бе бледо, а ръцете му леко трепереха.

— Той съобщи три имена.

— Сред тях има ли хора от съвета? — с известно вълнение попита Тамас.

— Не. Той твърди, че не е влизал в контакт с висшестоящи; занимавал се е единствено с кодирани съобщения и посредници. Но ни каза, че съпругата му също е замесена. — Чевръстия замълча. — Ако притиснете някого прекалено силно, фелдмаршале, той е готов да обвини собствената си майка. Има си причина да ограничаваме мъченията. Те са готови да кажат всичко, за да спрат болката.

— Всичко е в мисълта — каза Тамас. — Предполагам, че не ви се е наложило да режете?

— Не…

— Разпитайте съпругата. Когато приключите, предайте ги на войниците ми, те ще се погрижат за екзекуцията. Имат ли деца?

— Една дъщеря — рече шпионинът. — В момента тя е в девическо училище в Нови.

— Неутрална територия — рече Тамас. — Били са подготвени. Изпратете писмо до директорката: нека да я задържат за неограничено време.

Чевръстия кимна неспокойно.

— Какво друго знаем за тези шпиони? — продължи фелдмаршалът. — Имаме ли някаква представа за бройката им?

Чевръстия раздразнено захапа лулата си.

— Отговорът няма да ви хареса.

— Не искам да ми харесва, а да зная.

— Стотици. Само от първите няколко случая ние се сдобихме с десетки имена — и то сериозни имена. Много са потвърдените шпиони, още стотици са под въпрос. Видно е, че кезианците са се подготвяли с десетилетия.

Тамас затвори очи. Не на подобен отговор се бе надявал той. Това означаваше, че щеше да има шпиони в армията му, в града и в провинцията, във всяка адопещенска постройка. Дори един от съзаклятниците му вече го беше предал. Колцина още щяха да му изменят?

— Отлична работа — тихо каза той. Шпионинът изчака още миг, преди да се оттегли, вперил поглед в Тамас. — Ще трябва да удвоя парите, които плащам на Бръснарите — обърна се фелдмаршалът към Сабон. — Срещу подобно заплащане те ще увеличат усилията си.

— Рисковано е да разчиташ прекалено много на тях.

— Това е риск, който ще трябва да поема. Тези шпиони могат да разрушат всичко, което постигнахме с толкова усилия. Ще удвоим патрулите и ще дадем повече власт на полицейските служители. Може да ни се наложи да забавим някои от подготвяните реформи.

— Още от самото начало знаехме, че ни предстои да тръгнем по тежък път — отбеляза Сабон. — Просто не забравяй народа.

— Не бих могъл. Как върви обучението? Поне ти ми кажи някаква добра новина.

Деливецът се усмихна изтощено:

— По-добре от очакваното. Андрия е луда глава, но младите го харесват. Оказа се, че от Вадалслав става наставник. На онези, които притежават най-слаб талант, показахме как да търсят барутни магове и ги изпратихме да набират хора. Дори и в този момент има повече кандидати, отколкото смятах за възможно.

— А именно?

— До този момент тринадесет талантливи. Двама от тях притежават потенциала да ме надминат. За съжаление няма човек, който да може да се сравнява с теб или с Таниел.

— Тринадесет? — повтори Тамас. — Шегуваш се. Трябваха ми години, за да сформирам настоящата ни барутна кабала.

— Аз самият не бих повярвал, ако не бях видял — каза Сабон. — Не забравяй, че преди по-малко от сто и петдесет години в Адро е имало прочистване. Всички поданици, притежаващи барутен потенциал, са били екзекутирани. Хората са свикнали да крият тази си способност. Или поне така беше досега. В момента се опитваме да разработим система, с която да откриваме барутните магове директно.

— Нещо като Привилегированите търсачи?

Сабон кимна.

— Кралската кабала разполагаше с по-силна магия и с повече хора. Но съм сигурен, че ще успеем да измислим нещо.

Тамас го потупа по рамото.

— Дръж ме в течение. Справяш се отлично, още повече, че става дума за задача, която не ти е по сърце.

— Има нещо, за което бих искал да те попитам — каза Сабон с известно колебание.

— За какво става въпрос?

Другият отвърна бавно, подбиращ думите си:

— Таниел и Влора трябваше да сключат брак. Ти умишлено ли ги беше събрал?

— Какво искаш да кажеш? — попита Тамас, макар отлично да разбираше казаното от приятеля си.

— Питам дали си ги събрал, за да бъдат децата им барутни магове?

Фелдмаршалът не отговори веднага. Неговото насърчение определено не беше изцяло безкористно.

— Тази мисъл ми е минавала през ума.

— Дори кралските кабалисти не са прибягвали към подобно чифтосване — каза Сабон. Разочарованието му беше видно.

— Нима? Защо мислиш, че кралят предоставя на всеки от магьосниците си собствен харем? От добра воля? Нищо подобно, Сабон. Те умишлено създават Привилегировани, макар това да е известно на малцина. Само Привилегированият Закари имаше над хиляда деца.

— И колко от тези хиляда деца са се оказали Привилегировани?

— Едно — рече Тамас. — Един от младите кабалисти. Разбира се, той не подозираше кой е баща му.

Сабон го погледна ужасено.

— А какво се случва с останалите деца?

— Трудови лагери, сиропиталища, планинската стража — сви рамене Тамас. — Някои биват убити като малки. Кралската кабала никога не е била приятно място. И аз не бих допуснал с барутните магове да се случи нещо подобно. Но наистина очаквах, че децата на Влора и Таниел ще бъдат Отличници. Според проучванията ми способността на барутните магове се предава по наследство далеч по-често от способностите на Привилегирован.

— От колко време проучваш това? — попита Сабон.

— Започнах още преди с теб да се срещнем.

Другият го погледна мрачно.

— Ерика беше барутен маг.

Тамас потисна ожесточението, понечило да изникне върху лицето му. Все пак Сабон с право предполагаше това.

— Дори не си го помисляй — рече Тамас. Думите му изхвърчаха под формата на гневно изръмжаване, въпреки усилията му. — Аз обичах съпругата си. Бих дал всичко, ако можех да си я върна. — Той се задави за момент. — Таниел не беше експеримент.

Сабон кимна, очевидно удовлетворен от този отговор.

— Надявах се, че с оглед на случилото се неотдавна ти ще ме отзовеш от школата — рече той след кратко мълчание.

Тамас поклати глава:

— Съжалявам, но ти си нужен там, да обучаваш новите барутни магове. Аз и сам мога да се грижа за себе си.

Ясно се чу как Сабон скърца със зъби.

— Някой ден твърдоглавието ще ти изяде главата. Следващия път те ще изпратят неколцина пазители.

— Не е изключено, но няма да е точно сега. Възнамерявам да поспя. Преди да поемеш обратно, предай на хората, че искам главата и ръцете на шпионина да бъдат изпратени в Кез заедно с вдовицата му. Нека Ипил да знае, че шпионите му ще пристигат във все по-малки кутии, освен ако не ги отзове сам.