Кръвен обет

Глава тридесет и пета

Таниел с мъка си поемаше дъх, краката му пламтяха. За това си имаше причина: през изминалите два дни му се събираха няколко часа почивка, и то неспокойна. Само барутният транс му позволяваше да продължава. И само благодарение на него надминаваше другарите си.

Двама от граничарите бяха рухнали от изтощение и останалите бяха продължили без тях. Въпросните планинци и сами щяха да намерят обратния път до крепостта.

Условията на самото изкачване не бяха толкова лоши, определено по-добри от предишното напредване сред преспи. Отчасти снегът се беше стопил сам, а планинската стража бе разчистила оставащото. От крепостта бяха отнасяни припаси до Новин ръб. Лагерни огньове и стари конски фекалии издаваха това.

Тези дири не притесняваха Таниел — смущаваха го съвсем неотдавнашните следи.

До този момент те не бяха зървали кезианците, но бяха открили два техни лагера. Оставените дири свидетелстваха за повече от стотина души плюс товарни животни. Не би трябвало подобна група да се прокрадне незабелязана отвъд крепостта. А беше станало именно това.

Третия лагер те откриха подир пладне. Той се намираше встрани от главната пътека, край един водопад, който оставаше полузамръзнал напук на приближаването на лятото. Таниел установи, че пепелта в огнището е още топла.

Барутният маг се зае да оглежда лагера. Видът му доведе спомени от времето в далечна Фатраста, когато той с помощта на местните преследваше вражеските патрули и им устройваше засади. Само че тогава търсенето не бе протичало сред планини. И въпросните патрули не бяха съставени от Привилегировани. И пазители.

Едновременно с тази мисъл кракът му се натъкна на нещо, накарало го да застине — метален предмет с размерите на човешки юмрук. Резервоар със сгъстен въздух, с каквито оръжия си служеха именно пазителите.

— Още колко остава? — попита Бо, когато останалите от групата се изравниха с Таниел. Борбадор изглеждаше все по-зле с всеки изминал ден. Страните му бяха хлътнали, под очите му личаха огромни торбички. Неуморимото бързане го беше сломило.

— Намираме се на часове от тях — отвърна барутният маг и му подхвърли резервоара с въздух. — Трябваше да очаквам подобно нещо.

— Където има кезиански Привилегировани, ще откриеш и пазители — рече Бо.

Той захвърли металния предмет, а Ка-поел се приведе, вдигна го и след внимателен оглед го прибра в раницата си.

— Доближаваме ги — рече Таниел.

— Доближаваме и върха — рече Бо. — Новин ръб също вече не е далече.

— Всички ли са готови да продължим? — обърна се Таниел към Фесник. Младият граничар се тътреше към водопада, за да напълни манерката си.

Фесник простена.

— Как се очаква да се сражаваме след подобно катерене?

— Не само ще се сражаваме, но и ще надвием — рече Таниел и сръга Фесник с ботуша си.

— Добре, добре — рече граничарят и се изправи. — Продължаваме нагоре — провикна се той към останалите.

Таниел наблюдаваше как всички се връщат на пътеката. В граничната стража нямаше случайни хора. Но никой от тези корави планинци не можеше да се възползва от предимството на барутния транс. А и самият Таниел се чувстваше изнурен от изкачването. Какво можеха да сторят срещу Жулин и останалите Привилегировани? Как очакваха да спечелят?

Таниел се изравни с Ка-поел. Тя оформяше восъчна фигурка, за момента без лице.

— Какво правиш? — попита той.

Тя прибра куклата под мишницата си. Очаквайки обясняващи жестове, Таниел се приведе по-близо. Наместо това Ка-поел го удари по рамото. И го прогони с другата си ръка, за да се върне към работата си.

Барутният маг забави ход и тръгна редом с посърналия Бо.

— Изглеждаш много весел — рече Таниел. Лицето на Борбадор не се промени; той не усети сарказма.

— Има вероятност да закъснеем — каза Привилегированият.

— Напредваме по-добре от очакваното.

— Трябва да стигнем там по време на слънцестоенето.

— Не се притеснявай. Ще стигнем. — В този момент Таниел зърна дим. Той сграбчи Борбадор за рамото и посочи. — Това планината ли е?

По време на предишното си изкачване той не помнеше да е виждал димящия кратер от това място.

Бо пребледня.

— Не. Димът е прекалено близо. Това е Новин ръб.

Това ги накара да ускорят ход; след няма и час те достигнаха манастира.

Стената, която отрязваше пътеката, бе срината. Сякаш някакъв гигант се бе привел над склона и бе стоварил дланта си отгоре ѝ. Част от планинската скала беше останала, а остатъкът бе рухнал в бездната, останал невидим на дъното. В открилия се разрез вътрешността на манастира бе изложена като куклен дом.

Димът идваше от руините му: горящите греди напомняха на скотски скелет. Имаше места, на които самата скала се беше стопила. Невидимият удар, опустошил голяма част от манастира, бе откъснал и част от скалата. Коридорът, пресичащ целия манастир, сега беше разделен от широка двадесет крачки пропаст.

— Можем да се върнем и да поемем по един от коридорите — каза Фесник. — Вътре в планината има развъдник. Не би трябвало да ни отнеме повече от няколко минути.

Гласът му бе тих, почти почтителен. Той се оглеждаше с тъжен вид. Таниел осъзна, че граничарите трябва да са познавали тукашните монаси.

Лесно намериха прохода. Веднъж озовали се в планината, димът стана по-гъст. Трудно се напредваше сред одимения лабиринт. Кучетата на Рина не спираха да скимтят, въпреки настояванията ѝ.

Таниел поспря край една стена, забелязал кърваво петно. Каменният блок бе нащърбен. Допирът на пръстите му потвърди догадката. Отскочил куршум.

— Няма тела — тихо каза барутният маг, по-скоро на себе си. Затова се изненада, когато откри Ка-поел край себе си. Тя методично оглеждаше руините. — Трябва да има оцелели. Димът сигурно ги е прогонил на другата страна. — Той кимна.

Ка-поел го погледна по начин, изразяващ съмнение.

Проходът ги отведе от другата страна на цепнатината. Тук се виждаше краят на манастира, също и строшените стълбища, отвеждащи до другия вход. Беше пусто.

— Помогнете ни… — рече глас.

Таниел подскочи и се извъртя, без да е осъзнал кога е изтеглил пистолета си. Но в следващия миг отпусна ръка.

Монахинята направи крачка назад. Тя беше изненадващо млада.

— Простете — каза той. Видът ѝ накара ръцете му да затреперят. Лицето ѝ бе покрито с рани, по робата ѝ личеше кръв. — Има ли и други оцелели?

Жената посочи към един от проходите. На тридесетина крачки навътре, доколкото бяха смогнали да се оттеглят, стояха хора. Там димът не беше много задушлив. Таниел можа да различи седмина изправени; край тях лежаха многобройни тела, покрити с чаршафи. Сърцето на барутния маг изстина, когато започна да ги брои. Той спря на четиридесет, далеч преди да е приключил с броенето.

Фесник разговаряше с един от монасите — възрастен мъж с окъсана дреха и опърлени вежди. Таниел се приближи.

— Постарахме се да дадем най-добрия отпор, на който сме способни — казваше старецът, размахвайки бастуна си. — Те изникнаха от нищото. Трябваше да бъдем по-подготвени. Ако не бяха толкова много…

Таниел знаеше, че при всички положения манастирът не би могъл да удържи. Какво можеха да сторят шепа монаси срещу половината кезианска кралска кабала, на всичкото отгоре подкрепяна от Жулин? Тя просто си бе проправила път през самата скала. Нима Таниел и Бо можеха да я спрат?

— Това беше преди два часа — продължи възрастният монах. — Битката беше ожесточена. Не бях виждал подобно нещо. Някои от младите още не могат да повярват, че се е случило. — Той посочи към един млад мъж, седнал край стената, обгърнал ръце около себе си. — Дел до момента не е промълвил нищо. И все пак ние натрупахме добър актив.

Таниел го погледна смаяно.

— Добър актив?

Макар и сериозно, лицето на монаха излъчваше гордост.

— Половината от тези тела са техни.

Таниел отново се огледа и този път забеляза, че в ъгъла са струпани въздушни пушки. Едва сега му направи впечатление, че много от телата са необичайно големи. Петнадесет… двадесет. Пазители. А край едно от малките огнища той зърна разкъсана Привилегирована ръкавица и кезианска униформа. Таниел се смая. Тези монаси не само бяха се опълчили на кезианската кабала, а и бяха успели да я сразят частично.

Несъмнено тук ставаше дума за могъща магия. Интересно дали в манастира имаше още монаси? Не, надали. Това бяха всички оцелели. От хората, успели да се изправят срещу пазители и Привилегировани.

— Защо са ви пощадили? — меко попита Таниел.

Старецът пристегна превръзка около китката си.

— Бързаха.

— Слънцестоенето — каза Бо, изникнал край рамото на Таниел.

Монахът премигна, без лицето му да издава нищо.

— Това са древни магии — тихо каза той.

— Жена ли ги предвождаше? — попита барутният маг. — Дръзка, на около тридесет и пет, с белязано лице?

— Жена? — повтори монахът. — Не. Водеше ги огромен планински лъв, запращащ магия.

— Предпочитаната от нея форма — мрачно измърмори Борбадор.

— Ние ги преследваме — обясни Таниел. — Имате ли представа колко от тях са оцелели?

Възрастният човек го погледна раздразнено.

— Бях прекалено зает да събирам телата.

— Простете — промълви барутният маг. Тук наистина имаше много тела. Монасите бяха унищожили значителна част от врага, макар и предимно пазители.

Той погледна към Бо. Приятелят му разглеждаше труповете, леко раздвижващ пръсти. Нямаше съмнение, че той с радост би се запознал с магията на тези монаси. Изглежда дори кабалистите не притежаваха достъп до всички тайни.

Бо се върна при стария монах.

— Този манастир е бил издигнат тук, за да пази от нещо.

Лицето на стареца остана безизразно.

— От завръщането на Крезимир?

— Нищо хубаво няма да произлезе от завръщането на бога — рече възрастният монах. — Но в планината има и по-лоши неща. — Той замълча за момент. — Да, ние сме пазителите на Крезим Курга. Предеите се завърнаха. От нас се очакваше да ги спрем. — Гордостта напусна лицето му. — Но ние не успяхме.

— Ние ще сторим всичко по силите си — рече Бо.

Таниел се надяваше, че кимването му е изглеждало уверено.

Двамата се отдръпнаха от стареца и заговориха тихо:

— Той знае много повече, отколкото казва — рече Бо.

— Нямаме време да го разпитваме.

Борбадор потри ръкавиците си.

— Бих могъл да приключа бързо. Може да научим нещо важно. — Очите му блестяха от любопитство, а лицето му за първи път от седмици насам съдържаше подобно оживление.

— Не. Огледай се. Той иска смъртта на Жулин. Би ни казал всичко, което знае. Небеса, наистина ли ви карат да продадете душата си, когато постъпвате в кабалата?

— Целесъобразност.

— Трябва да вървим — рече Таниел. — Слънцестоенето?

— Днес е.

— Колко време ще ни трябва, за да достигнем върха?

— Повече, отколкото остава до настъпването на слънцестоенето.

— Ще трябва да побързаме. Имаме ли план?

Бо се навъси:

— Сред тези мъртъвци има не един Привилегирован. Може би убитите са достатъчно, за да се объркат плановете ѝ. Тя се нуждае от много сила, за да призове Крезимир. Да преодолее огромно разстояние, за да го върне. — За момент той се замисли. — Ще убием колкото се може повече от Привилегированите. Ще оставим Жулин.

— Малко трудно ще я загърбим, когато е разгневена.

— С това ще се оправяме, когато му дойде времето — въздъхна Бо.

Таниел се върна при възрастния монах. Въпросният бе коленичил край оногова, когото бе нарекъл Дел, и тихо говореше в ухото му.

— За града ще ви е нужен водач — рече старецът, поглеждайки към мага. — Там има опасни места. Дел познава пътя най-добре. Опитвам се да го убедя да…

Бо избута Таниел встрани и коленичи пред младия монах. Привилегированият допря дланта си до челото му, а другата си ръка повдигна, леко раздвижвайки пръсти — пианист, свирещ с една ръка.

— Да — неочаквано каза Дел, въздъхвайки. — Ще ги заведа.

Тези думи той изграчи. В очите му отново проблясваше разсъдък.

— Добре ли си? — попита Бо.

— Вода…

— Дай му вода — обърна се Таниел към възрастния монах. Старецът се върна след момент; тримата помогнаха на Дел да се изправи.

— Вече съм добре — рече Дел. — Ще ги заведа. Вие наистина ли можете да ги спрете?

— Ще опитаме — рече Бо.

— Трябва да достигнем Крезим Курга преди слънцестоенето.

— Имаш ли представа къде трябва да ги търсим? — попита Таниел.

Дел се навъси към небето.

— Там има колизеум, построен от Крезимир. Мястото съсредоточава магията. Мисля, че то е най-вероятната цел.

— Отлично — каза Таниел. Той придърпа Бо встрани. — Какво направи, за да го събудиш?

— Нищо — отвърна Привилегированият. — Канех се да докосна ума му, за да видя дали му е останал някакъв разум, когато той се отърси сам.

— Хубаво е да имаме водач.

Бо изрази съгласие.

Таниел се отдръпна. Двама от граничарите издърпваха тяло от вътрешността на коридора — възрастна жена. Върху нея нямаше никакви белези от насилие. Най-вероятно тя беше умряла в съня си, задушена от дима — в килията си, разположена навътре в манастира, тя надали бе чула шума на битката.

Граничарите положиха тялото ѝ при монасите и понечиха да се отдалечат в ново търсене.

— Трябва да вървим — спря ги барутният маг. Той изрече тези думи меко, но достатъчно силно, за да бъдат чути от другите. — Фесник, събери хората.

Фесник тъкмо помагаше за увиването на едно от телата. Той се надигна и уморено се огледа. Изглежда осъзнаваше срещу какво са се изправили. Това не беше приключение, а надпревара с времето, в края на която ги очакваха противници, далеч по-могъщи от тях.

Таниел завари Бо и възрастния монах да спорят.

— Не може да погребвате всички — казваше Борбадор.

— Такъв е нашият обичай — отвърна монахът. Лицето му, както винаги, оставаше безизразно.

— Кезианците изхвърлете в пропастта. Погребете другарите си, ако не можете да ги обградите с лед. Във всеки случай трябва да съобщите за случилото се в крепостта.

— Ще изпратим някого — обеща старецът.

Бо го изгледа сприхаво.

— А вие какво ще правите? Манастирът е разрушен. При тукашните нощи е немислимо да се нощува на открито. Това вече не е вашият дом!

Той започваше да повишава глас, а жестовете му изнервяха Таниел.

— Бо.

— Какво? — Приятелят му остро се извъртя към него.

— Време е да тръгваме.

Борбадор бавно си пое дъх, за да се успокои.

— Пази се — обърна се той към монаха. Съветът съдържаше известен сарказъм. — Упорито копеле — промърмори Привилегированият, докато се отдалечаваше край Таниел.

— Приятелят ви е много уморен — каза монахът.

— През изминалия месец му се събра доста.

— Не му остава много.

Таниел се навъси. Тези монаси бяха мистерия. Що за вълшебство притежаваха, за да се изправят срещу Жулин и кезианската кабала? Никой от тях не носеше ръкавиците на Привилегирован.

Той отвори третото си око, борещ се с гаденето. И го затвори почти веднага, заслепен от ярките цветове Отвъд. Магията бе прекалено ярка, за да може да различи нещо.

— Зная — каза Таниел. — А вие се погрижете да си намерите подслон.

— На добър час — отвърна монахът. Той се усмихна, на което Таниел реагира с по-голяма топлота от очакваното. — Ние им създадохме много работа. Сега те са по-слаби. Нека да не е било напразно.

Щом тези възрастни мъже и жени бяха се опълчили на Жулин, значи и той самият щеше да го стори, реши Таниел. Той си пое дъх и стисна юмрук. Моментът наближаваше.

Барутният маг стисна ръката на монаха и се приближи към хората си. Някои от граничарите им бяха оставили припасите си и резервните си одеяла — макар Таниел да се надяваше, че монасите ще успеят да извадят още от вещите си, когато димът се успокои.

Той бързо огледа групата и установи, че Рина и кучетата ѝ липсват.

Откриха я в края на манастира, приклекнала досами срутените стени, да оглежда отвеждащата до върха пътека. При появата на другарите си тя се обърна и се изправи. И трите ѝ кучета опъваха каишките и скимтяха. Опитите ѝ да ги смълчи не се увенчаваха с успех.

— На планината има и нещо друго — рече тя.

Таниел се постара да не издава треперенето си.

— Тоест?

— Пещерни лъвове. — Рина посочи земята, към почти невидими за Таниел следи. — Ловили сме ги и преди. Кучетата познават миризмата им.

Таниел си отдъхна. За момент думите ѝ му се бяха сторили особено злокобни. Той осъзна, че ръцете му все пак са започнали да треперят.

— Из всички планини има лъвове. Възможно е дори да са надушили Жулин. Монасите казаха, че тя ги нападнала в това превъплъщение.

— Не мисля, че е тя.

Сърцето на Таниел се ускори.

— Пола! — извика той. — Върни се.

Девойката се бе отдалечила на около тридесетина крачки от тях и чоплеше земята край пътеката. Тя не му обърна внимание.

— И защо мислиш така? — обърна се Таниел към Рина.

Тя разпери ръце и отвърна с неизменния си спокоен глас:

— Защото животните са най-малко петдесет.

Граничарите изругаха. Бо очерта предпазващ от злото знак.

— Какво? — сепна се Таниел. Думата излетя по-остро от възнамеряваното.

— По-нагоре — продължи Рина. — Отвъд Ка-поел, където пътеката се разширява. Слезли са от склона и са поели подир кезианците.

Таниел погледна към Борбадор.

— Възможно ли е тя да ги е призовала? Чувал съм истории за Привилегировани, които…

Прекъсна го смехът на Рина.

— Какво смешно има? — попита барутният маг.

— Лъвовете не са дошли да им помагат, а да ги ловят. — Сега в гласа ѝ се долавяше зачатъкът на истерия. — Ще нападнат и нас, когато се изкачим. — Тя придърпа кучетата по-близо до себе си и отново се загледа в дирите.

— Пещерните лъвове не ловуват на групи — каза един от граничарите.

Всички се бяха обърнали към Бо. Той отвърна на погледите им мълчаливо и с неразгадаемо изражение върху изтощеното си лице. Той опипваше въздуха с ръкавиците си, както лекар проверява за счупени кости. Сетивата на Таниел долавяха нишката на вълшебство.

— На планината има нещо нередно — рече той. Това бяха единствените му думи.

Нила се сдоби с количка за прането. Един от многобройните работници, помагащи в организирането на празника, ѝ помогна да я скове от стара вана и платформата на стара пазарна количка. Тя не бе могла да помоли войниците, макар че никой от тях не би ѝ отказал. Но се беше разчуло, че е отхвърлила Олем: те пак се отнасяха учтиво към нея, но не и по предишния начин.

В продължение на три дни тя използва новата си количка да събира прането, за да могат пазачите да свикнат да я виждат. Имаше логика — в момента ѝ се налагаше да работи повече от обичайното, тъй като половината от служителите в дома бяха изоставили обичайните си задължения покрай пира на Михали. Липсата на помощници често я оставяше сама в мазето. Така тя можа да измени курса си край коридора, в който се намираше стаята на Яков.

Тя бързо осъзна, че нощта ще бъде най-трудното време да изведе детето. Сред пустите коридори би се затруднила да скрие извеждането му. Но денем палатата гъмжеше от народ. Покрай гощавката на площада ставаше невъзможно човек да държи сметка на всички влизащи и излизащи; веднъж озовеше ли се вън, Нила щеше да се стопи сред тълпата.

В утрото на последния ден от фестивала тя бе подкарала количката си за пореден път. Спря на обичайните си места и събра достатъчно дрехи, които да прикрият дете, преди да се насочи към стаята на Яков. Подминаваше мъже и жени, войници и чиновници и кимваше на всички.

Пазачът не беше на поста си. Нила въздъхна облекчено и шепнешком благодари на Крезимир. Само възпитателката на Яков стоеше на пътя ѝ.

Тя провери скритата сред прането палка. Не ѝ се искаше да я използва, но нямаше да се поколебае, ако старицата ѝ създадеше проблеми.

В следващия момент Нила рязко спря: вратата на стаята стоеше отворена. Тази врата никога не беше отворена. С мъка тя си наложи да продължи по коридора, поглеждайки небрежно, докато минаваше.

Стаята беше празна. Никаква възпитателка. Никакъв Яков. Дали Нила не беше допуснала грешка? Може би тази сутрин Яков бе преместен в друга стая? Или изведен от страната?

След едно бързо оглеждане, за да се убеди, че наоколо няма войници, тя влезе в стаята.

Леглото не беше оправено. На масичката край него стояха играчки, в гардероба имаше детски дрехи. Изглеждаше, че стаята е била напусната наскоро. Може би беше в банята? Във всеки случай трябваше да излезе, за да не бъде заварена.

— Ти пък коя си? — изрече мъжки глас.

Нила рязко се извъртя, сепната. Двама мъже стояха на прага. Заговорилият приличаше на докер — с каскет, вълнено яке с кръпки на лактите и мърлява кафява жилетка. Другият беше джентълмен, с черно сако над кадифена жилетка с бяла риза, черни панталони и черни, лъснати обуща. Той носеше цилиндър и бастун.

— Перачката — отвърна Нила, след като се окопити. Кои бяха тези хора? Какво търсеха в стаята на Яков?

Докерът се навъси насреща ѝ, поглеждайки към количката с пране.

— Ела по-късно — заръча той.

— Бих ли могла да ви услужа с нещо? — попита Нила. По говора на докера личеше, че той е местен. Може би част от работническия профсъюз. Джентълменът мълчеше, но нещо в погледа му караше Нила да стои нащрек.

— Просто дойдох да взема дрехите и играчките — рече работникът. — Няма да се бавя.

— Точно се канех да ги взема за пране. Мога да ги изпера и да ги изпратя.

— Няма да е необходимо — заяви джентълменът. Неговият глас бе тих и плътен, с образован изказ. — Хайде — обърна се той към спътника си.

Учтиво, но решително работникът избута Нила и започна да изпразва гардероба и чекмеджетата на скрина върху бюрото. Накрая той подхвърли дървено влакче и два оловни войника и с помощта на чаршафа събра вързоп.

— Сигурна съм, че той си има пътна чанта — поде Нила.

— Няма да е необходимо — отново каза джентълменът. — Ти се погрижи за останалото спално бельо.

Той излезе. Работникът нарами вързопа и го последва. Нила също излезе, съпровождайки ги с поглед. Когато никой от двамата мъже не се обърна назад, тя насочи количката си подире им.

От разстояние тя ги проследи до главния коридор, сетне по един от страничните — тогава те влязоха в стая в края му: един от многобройните кабинети в сградата. Нила остави количката си и безшумно се приближи до вратата, за да надникне.

Нечия ръка грубо я сграбчи за рамото. Тя бе дръпната в стаята и блъсната срещу стената. Някой я сграбчи за брадичката и Нила се озова срещу безсърдечния поглед на изтънчения господин.

— Какво означава за теб момчето? — попита той. Гласът му си оставаше небрежен и спокоен, въпреки жестокостта на захвата му.

Нила промърмори изненадано, колебаеща се какво да каже. Кой беше този човек? Защо се отнасяше с нея по такъв начин? И как знаеше, че Яков означава нещо за нея?

— Какво — повтори джентълменът, извивайки лицето ѝ едновременно с всяка дума — означава за теб момчето?

— Нищо. Аз съм пера…

— Моята чудатост ми позволява да разбирам кога ме лъжат — каза той. — Давам ти пет секунди да ми кажеш, след което ще те удуша.

Нила почувства как пръстите му се затягат. Очите му продължаваха да се взират насреща ѝ. В очите на мъртъвци тя бе виждала повече живот.

Пръстите се затягаха.

— Аз… — тя се сепна, задавена. Мъжът леко разтвори пръсти. — Аз работех за семейството му преди преврата. Познавам го от малък. Исках да му помогна да избяга от Тамас.

Пръстите освободиха гърлото ѝ.

— Какъв късмет — каза джентълменът. — Имахме проблеми с гувернантката му. Ти ще заемеш мястото ѝ и ще дойдеш с нас.

— Но аз не…

Той я сграбчи за тила и я повлече със себе си, както някой би повлякъл немирно дете. Там отвори едното крило на гардероба и силом извърна лицето ѝ.

Макар и бегло, Нила помнеше възпитателката, намирала се в стаята на Яков. Тя беше едра, възрастна жена и в момента тялото ѝ лежеше под неестествен ъгъл на дъното на гардероба, втренчено с празен поглед в нищото. Нила опита да извърне глава, но пръстите на мъжа не ѝ позволиха.

— Това се случи с нея — любезно обясни той, — защото тя си позволи да недоволства. Ако ти си позволиш да недоволстваш или да не се подчиниш на някое нареждане… няма да се поколебая да те убия с голи ръце. Аз съм лорд Ветас и от този момент аз съм твой господар. Сега ела.

Джентълменът затвори вратата на дрешника и изведе Нила обратно в коридора. Докерът изчакваше там, нарамил вързопа с дрехите на Яков. Ветас посочи към нея:

— Тя ще бъде новата бавачка на детето. Отведи я, аз имам още работа.

С бързи крачки Ветас се отдалечи. Нила не можеше да откъсне поглед от него. Сърцето ѝ биеше оглушително, а краката ѝ се бяха налели с олово. Никога преди не беше изпитвала подобен страх. Нито когато я беше заплашвало изнасилване, нито когато като малка едва не се беше удавила в Адморието. Този човек представляваше същинска въплътена злина.

Работникът сви рамене и хвана Нила за ръката. През една странична врата той я изведе на улицата, където чакаше карета. Дори зад Благородническата палата имаше тълпа.

Нила погледна към докера. Той не я стискаше особено силно; тя можеше да се освободи от него и да избяга сред тълпата.

Двамата се намираха съвсем близо до каретата. Някакво отвратително предчувствие ѝ подсказа, че ако тя влезе в купето, никога няма да успее да избяга от лорд Ветас. Тя започна да преценява възможностите, напрегната, стиснала полата си с една ръка, за да може да побегне.

— Госпожице Нила? — Яков изникна на вратата на каретата. Косата му беше разрошена, дрехите му бяха смачкани, но самият той изглеждаше невредим. — Госпожице Нила! Не знаех, че сте тук!

Нила отпусна полите си. Тя прие ръката на Яков и се покатери в купето.

— Не се тревожи — каза тя. — Дойдох да се грижа за теб.