Кръвен обет

Глава четиридесета

Едва към края на изкачването, проточило се сякаш с часове, Таниел осъзна истинските мащаби на Крезимировия дворец. От сградата наистина бе останала само външността — черупката от хиляди стаи, коридори и галерии. Само черупката — и огромното стълбище, извиващо се по протежение на стената. По-нагоре слоят пепел изтъняваше. Стъпките им започнаха да отекват; скоро Таниел осъзна, че нищожната светлина, която е съзирал над себе си, идва от прозорци. Той си наложи да се изкачва енергично, без да се интересува дали Дел го следва.

Сред почти пълната тишина той имаше усещането, че самото време е застинало. На моменти му се струваше, че съзира белезникави цветове да проблясват сред сенките: призрачните отзвуци на отдавна погинала магия. Понякога се издигаха облачета пепел.

Близо до върха той видя прозорци, но те се намираха прекалено високо над стълбището, а Таниел не разполагаше с начин да се покатери до тях. Затова той продължи да се изкачва нагоре, където в един момент стълбището започваше да се стеснява едновременно със стените. Докато двамата не достигнаха платформа, огряна от ярка светлина, покрита с пепел. Над главата си Таниел различи сводест таван и редици прозорци.

Той се облегна на стената и зачака Дел да го настигне.

— Къде? — попита барутният маг, когато задъханият монах се появи. Той притича напред и го сграбчи за робата. — Нали каза, че от това място ще мога да стрелям. Посочи ми някой прозорец? — Той разтърси монаха.

— Ето там! — захленчи Дел. Със затворени очи той посочи над рамото на Таниел.

Магът го пусна и се обърна. При повторния оглед го побиха тръпки; сърцето му застина.

Това беше тронната зала на Крезимир. В края на залата се издигаше подиум с тринадесет стъпала и потъмнял престол. Иззад престола се разливаше светлина.

С бързи крачки Таниел се изкачи до празния трон. Отвъд имаше арка, която той пристъпи.

Помещението, в което се озова, го накара да застине. Стаята бе добре осветена, мебелирана. Стените бяха покрити с гоблени. На прозорците имаше стъкла, в средата на помещението се намираше огромно легло с балдахин. Обкръжаваха го тапицирани столове и позлатени маси. Стъпките му оставяха пепел върху белия килим. Сякаш от някоя пещера той се беше озовал в Небесния дворец.

— Остави ли Бо? — попита женски глас.

Таниел потръпна. Откъм балкона се появи Жулин.

— Да, госпожо. — Дел изникна до него.

— А девойката? — продължи тя, сбърчила устна.

— Тя го пази.

Дел стоеше изправен, отметнал глава. Той беше престанал да трепери. Освен това вече не изглеждаше както преди. На лицето му изникнаха бръчки; под погледа на Таниел мнимият монах извади от джоба си ръкавиците на Привилегирован и ги намести.

Жулин пристъпи до Таниел, повдигна брадичката му с пръст и го накара да я погледне. Той се чувстваше съкрушен.

— Усещах, че ще ме последваш тук — каза тя. — Радвам се, че оставих Джекел. Какъв беше планът му? — обърна се тя към Привилегирования.

— Да застреля достатъчно от нас, за да ти попречи да призовеш Крезимир.

— Замисълът би проработил — призна Жулин. — Нужни са много сили, за да бъде призован Крезимир през Нищото, отделящо световете.

Таниел копнееше да грабне пистолет. Поне мнимия монах можеше да убие. Но пръстите му не намираха смисъл. Той усещаше, че е изгубил.

— Защо? — промълви той. И си пое дъх, търсещ думи.

— Защо призовавам Крезимир? — Жулин подбели очи.

— Не. Защо ти беше тази измама? Той лесно можеше да ни избие. И защо просто не ме убиеш сега?

Жулин сви рамене.

— Ако баща ти успее да преживее задаващия се ад, ще те използвам като разменна монета. Той не е изобретателен, но е упорит.

Таниел се опитваше да осмисли думите ѝ.

— Просто ме убий — каза той.

Тя го потупа по врата с ноктите си.

— Ще го сторя, ако се наложи. — Жулин повдигна ръка. Барутният маг затвори очи. Не последва нищо и той отново погледна, за да бъде зашлевен. Ноктите ѝ одраха кожата му.

— Това е задето ме хвърли от скалата — каза предеята и му обърна гръб.

Таниел размърда пръсти. Все пак те можеха да се движат.

— Крезимир ли ще призоваваш?

Тя се изкиска:

— Вече е сторено. Ще наблюдавам как той слиза. Добре дошъл си да се присъединиш. При последния си допир със земята той срина половината планина. Може да се възползваш от защитата на магията ми.

Джекел побърза да излезе подир Жулин. Таниел отпусна ръка върху дръжката на пистолета си и ги последва.

Балконът бе пълен с хора. Две дузини Привилегировани, а може би и повече. Всички те се взираха към небето. Таниел се намираше близо до върха на огромната постройка.

Той си проправи път сред кабалистите и погледна надолу. Със задавен наплив на истеричен смях той различи, че долу наистина има колизеум. От това място той се виждаше ясно.

— Приятно гледане — прошепна глас в ухото му.

Джекел. Мнимият монах се подсмихваше презрително.

— Ти и останалите като теб ме отвращавате. Но Крезимир веднъж завинаги ще унищожи барутните магове.

Таниел го сграбчи за робата. Джекел повдигна ръце, но не успя да стори нищо, защото Таниел го изхвърли през балкона.

Писъкът на Привилегирования долита дълго, дори и след първите няколко сблъсъка с вулканичната стена.

— Какво става?

— Кой е този? — попита друг.

Таниел изтегли пистолет, макар да не осъзнаваше какво би могъл да стори. С крайчеца на окото си той зърна светлина сред облаците. Лицето му пребледня; той стисна оръжието. Поне щеше да отнесе неколцина от тях със себе си.

Един от кабалистите повдигна ръце към Таниел, раздвижвайки пръсти. Барутният маг насочи дулото към него, но в следващия миг се поколеба, защото Привилегированият неочаквано — и неразбираемо, заради злорадството върху лицето си — се хвърли от балкона.

Последва го втори. Трети кабалист се свлече на земята, впил пръсти в очите си. Таниел рязко се извърна към вратата на балкона.

Там стоеше Ка-поел, стъпила здраво на земята, разперила ръце. Яката на жилетката ѝ се беше разместила, а торбата ѝ лежеше в краката. Наоколо бяха пръснати фигурки. Тя повдигна ръка.

Фигурките, десетки на брой, се повдигнаха във въздуха. Те се подредиха пред нея, държани от невидими ръце. Жулин зърна Ка-поел и изпищя.

Последвалото се случи едновременно. Привилегированите посегнаха към ръкавиците си. Жулин застина, а Ка-поел поде атаката си.

Огънят, изхвърчал от пръстите ѝ, порази няколко от куклите. На балкона кабалисти избухнаха в пламъци. В ръката на девойката изникна игла, на свой ред полетяла към фигурките. Викове на болка съпровождаха движенията ѝ.

Някой от кабалистите успя да насочи мълния към девойката. Без да трепне, Ка-поел я насочи към поредна от фигурките. Нападналият я Привилегирован бе изпепелен на прах.

Със същото ожесточение някоя мангуста би се нахвърлила срещу змийско гнездо — а Таниел се намираше насред самия кипеж на битката. Той изпразни пистолета си срещу един Привилегирован, канещ се да нападне Ка-поел. Подир това захвърли пистолета и извади втория. След повторния изстрел смъкна винтовката от рамото си.

Сред намаляващата бройка кабалисти Жулин най-сетне се опомни. Тя стисна юмруци и закрачи към Ка-поел, яростно кривейки лице. Таниел изпита страх, и то не за себе си. Заета с кезианските Привилегировани, Ка-поел нямаше да успее да се защити от нея.

Барутният маг се хвърли към предеята, готов да я разсече с щика си. Тя махна с ръка; в следващия момент Таниел полетя във въздуха. С неприятен звук той се блъсна в парапета на балкона. Успя да предотврати падането си в последния момент, а винтовката изтрака далеч от него.

Край Жулин лежаха мъртви и умиращи Привилегировани; тя продължаваше да се приближава към Ка-поел.

Фигурките се топяха едновременно с умиращите кабалисти. Ка-поел раздвижи ръце; оставащите фигурки се разместиха пред нея. Таниел разпозна миниатюрата, съответстваща на Жулин.

Предеята се засмя, когато Ка-поел започна да движи пръсти във въздуха над фигурката. Девойката отвори уста.

— Таниел, бягай!

Гласът бе дошъл от Жулин, но не беше нейният. Думите бяха изречени с девически глас, в който се долавяше отчаяние.

— Бягай!

Жулин не забелязваше, че е изрекла чужди думи. С приведено чело тя се хвърли към Ка-поел, изстрелвайки огън от пръстите си. Пламъкът обгръщаше всичко, което докоснеше: и плът, и камък. Той опръска някои от фигурките; двама Привилегировани се загърчиха на пода на балкона.

Таниел повдигна винтовката си. Оставащите Привилегировани дори не го забелязваха. Те се бяха отдръпнали колкото се може повече от Ка-поел, разпръснати, и трескаво движеха пръсти, за да се освободят от магията ѝ.

Не, той нямаше да избяга. Нямаше да остави Ка-поел да се сражава сама.

Бързата проверка на дулото показа, че куршумът е изпаднал. Таниел зареди нов куршум, сетне още един — два от кървавите обръчи. Накрая натъпка барут.

Един от кабалистите се извърна към него, повдигнал ръце. Магът прониза окото му с щика си.

Той бързо откри подходящо място, от което да насочи изстрела си. Сиянието, което бе зърнал по-рано, вече се спускаше от небето. То приличаше на сияещ облак, ускоряващ падането си.

Облакът прелетя край тях, спускайки се към средата на колизеума. Таниел облиза устни. Безшумно прочисти гърло. Понечи да успокои ръцете си. Щипка барут прочисти ума му и изостри погледа.

Колизеумът се намираше прекалено далече. Най-малко на девет километра. Нямаше как да стреля толкова далече. Той си пое дъх. Облакът докосна земята.

От облака изникна крак, последван и от останалия силует. За момент на Таниел му причерня.

Мъжът, напуснал облака, беше по-красив от всеки, когото Таниел бе виждал през живота си. Кожата му имаше съвършен оттенък, косата му бе дълга и златиста. Той носеше туника досущ като от пиесите, развиващи се по Времето на Крезимир.

Край облака той спря. Съвършеното му лице бе помрачено от смръщване.

Таниел рязко сви очи, за да прогони капките пот, и дръпна спусъка. Пукотът отекна необичайно шумно за слуха му. Отпуснал оръжие, той по-скоро усещаше, отколкото виждаше как двата куршума летят към Крезимир. Волята на барутния маг ги задържа във въздуха дълго след момента, в който те трябваше да са паднали на земята. Режеща болка започна да припламва в ума му; ръцете му затрепераха. Барутът в рога му бързо се изчерпваше. И въпреки това Таниел продължаваше да насочва куршумите.

Единият куршум прониза дясното око на Крезимир. Другият порази гръдта му, потъвайки в сърцето. Тялото на бога се сви и рухна.

Барутният маг неволно изхлипа. Той беше убил бог.

Той се отпусна на пода на балкона.

Не му бяха останали сили да повдигне поглед, когато чу освирепелия рев на Жулин. Последва остро трополене, светът започна да се тресе. Таниел обгърна оръжието си с ръце и се сви. Сградата се рушеше.

Аз убих един бог.

Ка-поел. Тя жива ли беше? Той с мъка се изправи на крака, захвърляйки винтовката. От Ка-поел нямаше и следа. Жулин също беше изчезнала. Дворецът се олюляваше под него. Долу, насред езерото изригна гейзер. Приливът на горещина се чувстваше дори тук. Той напусна балкона.

Ка-поел лежеше недалеч от входа на тронната стая. От устата, носа и крайчеца на едното ѝ око течеше кръв. Тя се взря в Таниел, все още стиснала една от фигурките си. Куклата изобразяваше Жулин, с лице на опустошителна ярост.

Таниел се отпусна на колене до нея.

— Не мога да те отведа на безопасно място — рече той. — Защото не са останали безопасни места. Аз убих бог.

Ка-поел го погледна. Таниел се задави.

— Пола?

Тя се усмихна, повдигна ръка и я обви около тила му, придърпвайки го към себе си с неочаквана сила.

В следващия момент сградата се срина под тях.