Махди

– Не искам малкия крадец тук! – отговори Рефик.

На Ибрахим му се наложи дълго да увещава приятеля си. Най-накрая каза:

– Следобед ще се борим. Ще купиш ли много дебел персийски килим?

Рефик се зарадва. Той смяташе приятеля си за непрактичен и предпочиташе сам да купува всичко, за да знае, че всяко нещо, за което дава пари, си струва. Освен това разбра, че Ибрахим ще посети семейството на Селим. Мизерията и болното момиченце напомняха на Рефик за родното му село и го натъжаваха. Той няколко пъти беше ходил при семейството, както и тази сутрин, за да говори със Селим. Сега дълго време не искаше отново да влиза при тях.

Ибрахим и Рефик се качиха горе. Рефик замина да купува персийски килим, а Ибрахим почука на вратата. Скоро се дочу шляпане на боси крачета. Рошавата глава на Хакъ се появи пред Ибрахим.

– Тук ли е баща ти? – попита Ибрахим.

– Ъхъ – потвърди детето.

– Заведи ме при него или го извикай!

Момчето се обърна и го поведе по дългия коридор, който водеше към стаята на семейството. Ибрахим влезе в стаята, но като че ли не забелязваше нищо друго освен големите тъжни очи на момичето. Те толкова много му напомняха за Бурчин.

Ибрахим не беше усетил как пред него се бе изправил дребничкият глава на семейството.

– Селим ага! – сепна се Ибрахим. – Искам да поговорим за Хакъ.

– Добре! – каза дребничкият сух човечец.

– Той е будно и схватливо хлапе! Може ли да го ползваме за дадени задачи срещу заплащане? Помисли, Селим ага! Да не става хаймана и да не седи на улицата!

Селим ага се замисли. Ибрахим разбираше, че е разколебан и продължи да говори, за да унищожи съпротивата му.

– За месец работа, готвене и прислужване ще му плащаме по една златна пара, както и на теб ще плащаме по една златна пара.

Селим помисли още малко, но само от самоуважение. Той явно бе доволен от сумата, която Ибрахим ага му предлагаше. Малкият и без това нямаше какво да прави по цял ден, все още нямаше сили да работи като докер на пристанището или да помага на рибарите, а за училище или за нещо друго Селим нямаше пари. Така че предложението на Ибрахим беше много добро.

Двамата мъже стиснаха ръце. Разбраха се всяка сутрин момчето да ги чака долу на площадката, за да му поставят задачи. Ако го извикаха, трябваше да се качи горе.

Селим ага извика малчугана и започна да му обяснява какво са се договорили с Ибрахим. Момчето видимо не беше доволно. Вместо да скита, трябваше да работи. Освен това Ибрахим знаеше, че двамата с Рефик не се харесваха много. Силният еничар не пропускаше случай да зачерви врата на момчето или да извие ухото му така, че после дълго време то да боли и тлее. Ибрахим слушаше с половин ухо наставленията и обясненията на Селим, но през цялото време вниманието и погледът му бяха привлечени от дълбоките като кладенци очи на Сабрие.

– Ибрахим ага – каза Селим, – ще може ли да ви готвим тук, долу при нас, а Хакъ после да ви носи храната?

– Да! Да! – отговори като в несвяст българинът, но той отдавна не чуваше мъжа.

– Селим ага – каза младият силен мъж, – Сабрие някога излизала ли е навън?

Селим ага замълча. Явно му трябваше време, за да проумее какво го пита Ибрахим. След това отговори:

– Да, понякога, когато е слънчево я извеждаме и тя подпира гръбче на напечената стена.

– А виждала ли е града?

Човекът явно не можеше да разбере защо младият мъж го пита всички тези неща.

– Не, само във вътрешното дворче.

– И никога не е излизала на улицата?!

Една щура мисъл се появи в главата на Ибрахим.

– Селим ага, може ли да взема Сабрие малко с мен из града?

Бащата се замисли и погледна жена си. Явно разрешението трябваше да дойде от нея. Мина доста време преди това да стане. После майката грижливо приготви момиченцето. След това Ибрахим внимателно го пое и понесе по коридора. Двамата излязоха навън. Детето стоеше със свита главичка между крехките си рамене. Тъй като не знаеше как да я носи, той я постави на раменете си. Накара я да се хване за шапката му и двамата тръгнаха да обикалят из улиците. Отначало той говореше и разказваше каквото се сети. Показваше ѝ хората, улиците и сергиите. Сабрие мълчеше плахо. Мина доста време преди да се успокои и да започне да пита. Отначало тя говореше плахо и несигурно. Разходката продължи дълго. Най-накрая двамата тръгнаха да се прибират по уличката. Изведнъж бившият еничар реши и кривна към кафенето на Хасан ага. Преди да мине през ниската врата, той я свали и пипна ръцете и нослето ѝ. Времето беше студено и тя се бе помръзнала. Внесе я и я постави на миндера, където обикновено седеше Рефик. Хасан ага веднага дойде и лъчезарно се усмихваше на тъжното момиченце.

– Хасан ага, за мен кайве, а за принцесата локум, шербет и бяло сладко.

– Ибрахим ага, вие ще искате ли нещо сладко за вас?

– Да, може! – отговори еничарът.

В този момент Ибрахим видя Рефик, който почти тичешком прекоси улицата. Явно приятелят му го беше видял през шпионските прозорчета на къщата.

– Къде беше? – попита Рефик и в този момент видя детето. – А, Сабрие! – каза той.

– Рефик ага – каза Ибрахим, – имаш ли пари в себе си?

Тъй като съвсем наскоро беше ходил да купува свещници, Рефик се бе запасил с доста жълтици, които носеше в кожената торба около кръста си. За да потвърди, Рефик кимна с глава.

– Малката се помръзна. Рефик ага, отидете до чаршията и купете две кожени елечета, но от тези топлите, дето на яката и ръкавите имат обърната кожа!

Рефик отначало се намръщи, но после се примири, защото в гласа на приятеля му имаше метална нотка, която той много добре познаваше и знаеше, че няма нужда да противоречи. Кимна и излезе.

Ибрахим посръбваше от черната ароматна напитка на Хасан ага и гледаше как момиченцето бавно и с наслада си хапва от локума. После двамата ядоха бяло сладко. Хасан беше излял сладкото на дъното на две полупрозрачни стъклени чашки с дебели стени. Те бяха долети със студена вода, а във всяка имаше малка, красиво изкована лъжичка, дело на голям стар майстор. Ибрахим се забавляваше, като показваше на детето как да загребва от твърдото сладко, после да го близва и да го оставя леко да се разтвори във водата. Бялото сладко на Хасан беше малко по-различно от това, което Ибрахим досега беше ял. То имаше много по-силен аромат на борова смола. Вкусът беше нов за него, но много му хареса. Момиченцето също отначало се намръщи, но после сладкото ѝ хареса. След малко на вратата на кафенето се появи Рефик. Той каза, че на чаршията не е открил шити кожени ентерии, но се е уговорил с шивача да заведе двете деца за мерки. Тъй като Сабрие вече беше изяла всичко, той я грабна на ръце и я изнесе от топлото и леко задимено кафене. След малко Ибрахим видя приятеля си в ръце с момиченцето и следван от Хакъ да отиват към чаршията. Усмихна се. Знаеше, че Рефик ще изпълни заповедта и децата са в сигурни ръце.

Така Сабрие и Хакъ се сдобиха с чисто нови, топли, кожени ентерии. Сега те приличаха на чорбаджийски деца. Хакъ ходеше гордо изпъчен и държеше всички да видят новата му придобивка. По цял ден той беше на разположение на двамата еничари. Рефик се стремеше времето на момчето да е уплътнено до секунда.

– Всеки миг, в който мързелуваш, си крадец, защото ти плащаме за целия ден – казваше той със заплашителен тон на момчето.

Иначе двамата мъже всеки ден слизаха по два пъти в залата. Единият път се биеха и упражняваха с мечове. Мястото беше достатъчно и понякога Ибрахим дори си позволяваше да си припомня техниките с джерида. Рефик бе поръчал на един дърводелец и майсторът от здраво дърво му бе изработил оръжия, подобни по форма на ятаган, арабска сабя и на правия персийски медж. На ковач пък беше платено и той направи по-тежки, по-дълги и по-дебели разновидности на оръжията. Рефик отстъпваше на Ибрахим по височина, тежест и сила, но не и по упоритост, така че заниманията на двамата бяха много тежки.

Следобед двамата мъже се бореха и разработваха техниките, поръчани от Юсуп. Рефик беше на много високо ниво като борец. Ибрахим беше започнал да го учи още в Козбунар, после и в Азов, така че двамата се разбираха от половин дума. Голяма част от техниките бяха по идея на Рефик. Той беше толкова обсебен от задачата, поставена им от Юсуп, че понякога будеше Ибрахим по среднощ и двамата приятели обмисляха и отработваха идеите си до зори.

Въпреки занятията, които провеждаха през целия ден, Ибрахим намираше време и всеки ден слизаше до стаята, в която живееше семейството на Селим ага, качваше малката Сабрие на раменете си и я разхождаше из улиците на Истанбул. Малката все повече се привързваше към него и двамата вече много повече си говореха. Сабрие започна да се променя, отначало говореше трудно и мъчително, и сякаш със сила вадеше думите от устата си. Скоро седеше много по-смело на раменете му и въпреки студа, чуруликаше като малко птиче. Умът ѝ беше пъргав и не бе увреден от недъга ѝ. Малкото красиво дете като че ли се бе родило за втори път. Тя все повече разговаряше и със Селим ага, и с майка си, за което турското семейство беше искрено благодарно на еничара.

Една вечер, когато се прибра със Сабрие от разходка, той за малко не се спъна в седналия на пода на площадката Хакъ. Опасното беше, че навсякъде около него бяха нахвърляни оръжия, които малкият прислужник трябваше да почисти. Ибрахим остави Сабрие в стаята на Селим ага. Като излезе от стаята, отново мина покрай малкия "оръженосец".

– Ей, Хакъ, какво правиш? – попита Ибрахим, за да го заговори. Иначе той много добре виждаше какво прави прислужникът им. Ибрахим съжаляваше момчето, което Рефик непрекъснато хокаше и не оставяше нито за миг свободно. Сега еничарът взе бързо решение. Седна с кръстосани крака направо на земята, взе едно острие и започна да го почиства. Почистването на оръжие беше тежка работа и не бе по силите на малкото момче, а и имаше опасност то да се нарани. Двамата чистеха и се шегуваха. По някое време Ибрахим бавно замахна със сабята, която почистваше, към момчето. Младото момче на шега се опита да се защити. Движението беше горе-долу добро. Хакъ сигурно някъде беше гледал битка с оръжие. Ибрахим скочи на крака, Хакъ го последва и така двамата започнаха една импровизирана битка. Еничарът внимаваше да не нарани момчето.

От този ден Ибрахим започна да отделя малко време и за Хакъ. Показваше му елементарни техники и похвати от борбата и работа с оръжие. Момчето се справяше много добре, беше схватлив, гъвкав и много подвижен.

До крайния срок оставаха няколко дни. Един ден, след като отново беше извел Сабрие на разходка и двамата седяха в кафенето на Хасан ага, вътре влезе Адюлазиз Левни ефенди. Двамата с Ибрахим се поздравиха. После миниатюристът подмина навътре и седна на една празна маса.

– Адюлазиз Левни ефенди, ще ми окажете ли честта да ми правите компания? – на висок глас каза еничарът.

– Да не ви преча, Ибрахим ага?

– Не, не! Какво говорите? Заповядайте!

Миниатюристът предупреди Хасан ага и се премести на ъгловия миндер до Ибрахим и Сабрие. Разбира се, нямаше нужда да прави това, защото прегърбеният старец и с гърба си усещаше какво става в кафенето. Когато седна, миниатюристът помилва главичката на момиченцето.

– Как сте, Ибрахим ага? Какво правите? – от уважение, като гост на масата, попита турчинът. Той знаеше, че след като някой те покани, трябва пръв да подхванеш разговора.

Ибрахим осъзна, че Адюлазиз Левни ефенди иска да си правят мохабет, но той имаше конкретна цел, с която бе поканил рисувача при себе си. От известно време я бе обмислял. Въпреки това не можеше да говори направо, а трябваше да започне разговора по-отдалеч.

– Адюлазиз Левни ефенди, как върви работата в султанските ателиета?

– Добре, Ибрахим ага, отдавна не съм ви виждал в Топкапъ сарай.

– Имате ли много работа в момента? Над какво работите?

– Отскоро имаме поръчка от султана, нека Аллах го дари с дълъг живот, да нарисуваме един голям "Хюнер наме". Скоро ще започнем да го изписваме. На мен ми се паднаха ловните сцени. Понеже бащата на сегашния султан беше голям почитател на лова, Ахмед III гледа да не остане по-назад. Иска да изпиша сцените по-добре и пищно от тези в "Хюнер наме"^[52], издаден по времето на султан Мехмед IV Авджъ. Султанът е поръчал да направим по-големи рисунки, да покажем всичките начини на лов и всички животни, дори и такива, каквито не сме виждали. Като разбраха това, всички везири започнаха да плащат, за да ги изпишем и тях редом до султана.

– Значи имате много работа! – със съжаление в гласа каза Ибрахим.

– Ние винаги имаме много работа. Кажете, Ибрахим ага, за какво става въпрос.

– Сейменбашията ми постави задача да измисля специални техники, които сеймените на султана да изучават. Техники на борба, изкълчване, как да се задържи нападател и да се възпре нападение над султана или Великия везир. Аз и приятелят ми ги измислихме, но искахме, за да е по-прегледно, а и за да се подсещаме, да ги оформим в нещо като книжка, а вие, Адюлазиз Левни паша, да нарисувате картини към текста.

Адюлазиз Левни ефенди се замисли дълго. Мина доста време преди да каже:

– Добре, да започнем утре.

На другия ден Адюлазиз Левни дойде рано и рисува през целия ден. Когато свърши, тримата изпиха по едно кафе при Хасан ага. След това се разделиха. Адюлазиз Левни каза, че отива да рисува и ще прави това цялата вечер. Ибрахим настояваше да разбере колко ще струва книгата. Ако Юсуп не се съгласеше да плати, бе решил да направи това от собствените си пари. Ибрахим знаеше, че това да ти прерисуват книга или да ти напишат и илюстрират собствена нова книга е много скъпа работа. Адюлазиз Левни каза една не лоша цена. Двамата приятели се прибраха в софата и обсъждаха точно това. Рефик се радваше, че ще минат толкова евтино, а Ибрахим настояваше да платят колкото струва, защото не искаше да бъде длъжник на миниатюриста. Рефик не можеше да разбере защо трябва да дадат повече пари, отколкото турчинът иска.

На следващия ден Адюлазиз Левни ефенди им показа готовите рисунки. Те бяха много красиви. Там където се налагаше да покаже само някой детайл или да обърне внимание, той бе направил по-големи рисунки, разкривайки всички тайни на това, което двамата сеймени му бяха показали предния ден. Ибрахим остана изключително доволен. В най-смелите си мечти не си бе представял, че рисунките ще бъдат толкова красиви. Адюлазиз Левни беше оцветил двете фигури с много хубави цветове и воините ги бе "облякъл" със сейменски униформи, с каквито бяха облечени Рефик и Ибрахим. Там където трябваше да се пише, миниатюристът бе оставил бели места. Когато Ибрахим прегледа изрисуваните листове, веднага реши какво да напише в полетата. Този ден беше последният преди крайния срок. Работиха усилено целия ден и дори и вечерта. Бяха толкова притеснени от времето, че дори нямаха време да отидат да изпият по едно кафе. Късно вечерта Адюлазиз Левни си тръгна. Ибрахим и Рефик се чувстваха много уморени, Но знаеха, че миниатюристът въобще не е спал и сега се прибира, но ще рисува цяла вечер. Тъй като смяташе, че няма да му стигне времето, на тръгване старият майстор каза, че ще вземе сина на сестра си да му помага. Той също бил миниатюрист, макар и още чирак. С негова помощ искаше до сутринта да е завършил рисунките и да ги е оформил в книга.

От известно време при Адюлазиз Левни ефенди бяха отседнали един възрастен мъж и неговата щерка. Момичето бе станало приятелка с Шакюре – дъщерята на домакина. Отскоро към тях се бяха присъединили още двама мъже. Хората говореха, че ходели облечени като гърци, а единият имал грозен белег на лицето. Други не вярваха, защото не ги бяха виждали тези двамата. Миниатюристът беше предупредил Ибрахим, че има гости, но все пак се нагърби с поръчката. Еничарът се чувстваше неудобно, въобще не знаеше кога той успява да обърне внимание на гостите си.

Рано сутринта Адюлазиз Левни ефенди похлопа на вратата на къщата на Селим ага. Ибрахим тръпнеше и почти не беше спал през нощта. Рефик също не беше спал, поне така каза, защото беше отделил исканата от Ибрахим сума, но все не искаше да дава повече злато, отколкото Адюлазиз Левни бе поискал.

След като плати, Ибрахим взе книгата и бавно разгледа рисунките. Те бяха нарисувани с изключително майсторство. Българинът поглъщаше с поглед всяка рисунка. Понеже беше видял как изглеждаха скиците снощи, не можеше да повярва, че толкова бързо се бяха превърнали в красиви и завършени рисунки. Майсторството на Адюлазиз Левни ефенди беше неоспоримо. Ибрахим беше щастлив. Беше написал собствена книга. Какво ли би казал приятелят му Инокентий, ако можеше да го види днес? Не можеше да разбере как тази идея бе съзряла в него, но сега разбра колко добра е тя. Дали не приличаше твърде много на мечтата на приятеля му от манастира? Инокентий също беше написал книга и я бе изрисувал, но тя беше за "Ето". Опитваше се да не сравнява двете книги. Инокентий също беше майстор на миниатюрите, но той рисуваше в друг стил – християнски, а Адюлазиз Левни по-скоро в турски. Ибрахим не знаеше, че повечето турски миниатюристи рисуват в персийски стил или по-скоро в стил съчетал достиженията на старите персийски майстори, индийци, араби и дори китайци. Докато разглеждаше книгата, Ибрахим заговори за книгите, които е виждал в скрипторията в Араповския манастир. Адюлазиз Левни не можеше да не изрази изумлението си. Той не можеше да повярва, че Ибрахим му казва всичко това. После двамата продължиха да говорят за стилове в миниатюрата, за предпочитания и техники на рисуване. Адюлазиз Левни беше изумен откъде пазачът на султана знае толкова много за миниатюрата. По някое време султанският миниатюрист започна да му разказва за най-големия миниатюрист от старите майстори – иранския майстор Бехзад. На Ибрахим не му беше много интересно, но слушаше от уважение. Еничарът осъзнаваше, че миниатюристът не е спал от две денонощия, затова поне беше длъжен да го слуша и по този начин да изрази уважението си.

Двамата отидоха в къщата на Адюлазиз Левни. Турчинът го предупреди да пази тишина, защото всички спяха. А вътре, освен Шакюре и Адюлазиз Левни, живееше и прислужницата Хайрие, мъжът и жената – гърци, и техните гости. Внимателно отвориха портата, прекосиха малкото дворче и влязоха в къщата.

Ибрахим не можеше да не изрази възхищението си от малката, но с много вкус и любов подредена и поддържана градинка, която красивата дъщеря на Адюлазиз Левни ефенди поддържаше. На долния кат на къщата, от вратата вляво, се намираше кабинетът на Адюлазиз Левни. Това беше голяма стая, в която цареше творчески безпорядък. Навсякъде по пода и миндерите бяха нахвърляни листове с рисунки, етюди, имаше мастилници с туш, пера и четки от всякакъв вид, а малките изтумбени бурканчета, пълни с най-различни цветове, бяха така разхвърляни из цялата стая, че Ибрахим не знаеше как ги намира, когато му се наложи. За еничар като него, привикнал към ред, простота и дисциплина, тази стая се стори ужасно разхвърляна. Той веднага изпита желание да почисти и въведе ред в нея, но не го направи. От Инокентий беше чувал, че всички творци обичали около тях да цари привиден безпорядък, в който обаче те много добре знаели всяко нещо къде се намира. Рисувачите най-много мразеха някой външен човек да мине и да "подреди" нещата им. Защото всеки ред в техния подреден безпорядък предизвиквал хаос. Затова, като влезе в кабинета, Ибрахим веднага си сромни думите на Инокентий и не посмя нищо да пипне или да премести. Най-важното нещо в кабинета беше голямата дървена маса, на която майсторът миниатюрист рисуваше по цели нощи. Тя беше полирана и с много равна повърхност, а на едно място имаше голяма гладка мраморна плоча. Ибрахим видя свещите, които все още горяха и разтопеният им восък се бе разтекъл надолу. Сети се за скрипторията и за забраната да гори свещ в нея. Двамата продължиха да говорят. По-скоро говореше Адюлазиз Левни, а Ибрахим помоли за туш, след което взе една тънка четка от катерича опашка, потопи я в черния първокачествен туш "Осман паша" и започна да пише текста, който беше мислил през цялата нощ. Пишеше с арабски букви и бавно изписваше всяка завъртулка. Сети се за времето, в което беше в скрипторията, как тогава беше смятал, че арабските букви не са истинско писмо, а са завъртулки, написани безразборно от арабите и нищо не означаващи. Най-накрая книгата бе готова. Навън вече беше ден. Докато чакаха написаното с туш да изсъхне, двамата мъже продължиха да говорят за миниатюри. Това предизвикваше огромен интерес в Адюлазиз Левни. Най-накрая Ибрахим остави изнурения старец да почива и се прибра в къщата на Селим ага. Рефик вече го чакаше в софата. Той поиска да види книгата, но Ибрахим му обясни, че трябва да бързат към двореца. По пътя му показа книгата, която бе подвързал и надписал. Рефик остана изумен и не искаше да повярва, че вече е готова. Най-накрая се съгласи, че си е струвала парите. Вече бяха готови със задачата, поставена им от Юсуп. От много време не бяха виждали преследвачи, но тази сутрин това не ги интересуваше.

Двамата се представиха пред сейменбашията. След като ги изслуша, сейменбашията им заповяда да го последват. Те бяха застанали на една тераса на Топкапъ, която беше в северната част на двореца. От нея се откриваше великолепна гледка към Златния рог и квартала от другата страна на залива, който се наричаше Галата. Точно така се наричаше и фарът. Той беше висока кула. Строежът ѝ бе започнал още от венецианците, а после достроен от византийските императори. И така Юсуп ага водеше двамата сеймени към малко пристанище, намиращо се най-близо до Топкапъ, но от страна на Златния рог.

Тримата се качиха на малка и тясна лодка. Юсуп заповяда на Рефик да гребе. Всъщност това беше лодка с едно гребло, което трябваше да се движи зигзаговидно и така лодката се придвижваше плавно напред. Въпреки че никога не беше управлявал такава лодка, Рефик се справяше много добре. Това даде възможност на сейменбашията и на Ибрахим да се уединят в предната част на лодката.

Юсуп вече беше направил тайния поздрав на сектата на Махди и сега каза:

– Великият везир има уши и очи навсякъде и това е единственият начин да се видим насаме.

– Да, и нас постоянно ни следят някакви хора – каза Ибрахим.

– Всички сме така. Хората на султана и Великия везир преследват всички нас.

– Готови сме със задачата – каза Ибрахим.

– Не се съмнявах, Ибрахим – меко каза Юсуп и Ибрахим позна в него своя стар приятел, с когото имаха толкова много спомени. – Знаех, че ще се справиш много добре. От днес нататък всеки понеделник сутринта всички свободни сеймени ще бъдат на твое разположение. Ще се събирате пред големия каракол на Топкапъ. Искам много добре да ги подготвиш!

Ибрахим показа книгата на сейменбашията и той се изуми. После договориха хазната на султана да плати за нея. Хазинедар башията^[53] щеше да плати, след като Юсуп уговори всичко. Арапът внимателно разгледа книгата и я прибра като най-голяма ценност.

– Как ще я наречем?

– Може би "Сеймен китаб" – отвърна Ибрахим и се усмихна.

Лодката се хлъзгаше по гладката като стъкло повърхност на Златния рог. В залива нямаше големи кораби, които да браздят водната повърхност и всичко беше много спокойно и красиво. В огледалната повърхност се очертаваше целият квартал Галата.

– Исках да поговорим, защото имам няколко специални задачи за теб. Знаеш, че въпреки че си сеймен, ти си запази длъжността на чорбаджия в бюлюка. Бяхме решили да те скрием като най-редови сеймен, но ти се открояваш и така или иначе, чрез знанията и уменията си, изпъкваш. Така реших да те скрием в тайната полиция на сеймените. Ще ти бъдат поставени различни задачи. А какво ще стане с обучението на сеймените? Рефик Сарък може ли да ги води?

– Да, разбира се! – Ибрахим беше сигурен, че приятелят му ще се справи.

– Добре! – просто каза сейменбашията. – Случи се нещо странно – каза Юсуп. – В двореца се е появил кесиджия.

Докато говореше, черният гигант гледаше изпитателно очите на приятеля си.

– Ти разбра, че нападението е от кесиджия, нали? – попита Юсуп. – Ти знаеш много неща за наемните убийци, нали ти ме научи да се бия с ортома?

Ибрахим само вдигна рамене. Той беше мислил много и подозираше Юсуп, но сега, когато бяха сами, нямаше нужда приятелят му да го разиграва. Нима Юсуп му не беше кесиджия? Нима е грешал? Ако приятелят му беше нападателят на Великия везир, никога не би говорил по този начин. Но тук дойде и следващият удар за Ибрахим, Юсуп се наведе към по-младия си приятел и каза:

– Ибрахим Джаббар, кажи ми, нали ти не си кесиджията?

Ибрахим зяпна от учудване.

– Но аз бях там! – каза той. – Имам свидетели. Всички ме видяха.

– Ти сам ми каза, че кесиджиите, освен бързи, са можели да заблуждават сетивата на своите врагове и да замъглят съзнанието им.

Въпросът на Юсуп окончателно убеди Ибрахим, че приятелят му не е бил нападателят. Беше му странно, че сам трябва да се защитава и оправдава, че не е кесиджията. Не можеше да повярва, че някой може да се усъмни в него и да го подозира.

– Наскоро кесиджията пак е нападнал и е убил трима души: един висш сановник, прислужник и един от сеймените. Нападението отново е било насочено към Великия везир или султана, пострадал е и Кара Мустафа, но е жив. Имам усещането, че Невшихирли Дамат Ибрахим паша сам инсценира тези нападения. Той иска да хвърли обвиненията за тях върху нас. Не мога да си обясня как кесиджия ще има толкова неуспешни нападения. Искам да го заловим и убием. Ти знаеш правилото, че един кесиджия може да бъде проследен, уловен и убит само от друг кесиджия. Искаш ли тази задача?

– Но, учителю – изненадано каза Ибрахим, – аз не съм кесиджия.

Юсуп като че ли не чуваше възраженията му. Познаваше го твърде добре, за да знае, че никога няма да откаже на предизвикателство и колкото по-голямо е то, толкова по-сигурно беше, че ще приеме. Беше сигурен, че Ибрахим ще се съгласи, така че какво значение имаха думите.

Лодката неусетно беше стигнала брега на Галата. Юсуп се обърна към Рефик и му заповяда да върне лодката обратно. Явно сейменбашията не желаеше твърде много да доближават брега, откъдето можеха да бъдат подслушвани. Като неопитен лодкар, Рефик загуби твърде много време за обръщане на лодката и описа твърде широка дъга, но това само даде повече време на двамата мъже да поговорят.

Юсуп снижи глас и каза:

– Ибрахим, обещай ми нещо!

Поведението на приятеля му беше странно и го озадачаваше, затова той изчака сейменбашията да продължи:

– Обещай ми, че ако уловиш кесиджията, няма да го оставиш жив!

Молбата на сейменбашията беше твърде странна.

– Но нали като жив той ще е по-ценен, ще може да го разпитаме!

Юсуп обаче не искаше и да чуе. Той се наведе напред, така че почти докосна лицето на българина.

– Обещай ми, че ще го убиеш! Чуваш ли?!

Ибрахим беше объркан от това искане. Не можеше да разбере какво се случва.

– Щом искате, ще го убия – каза той, но все още не можеше да разбере защо.

– Помни какво ми обеща! – каза твърдо Юсуп с тон, който означаваше, че очаква обещанието, което Ибрахим е дал, да бъде изпълнено.

Ибрахим наистина беше произнесъл тези думи, но вътре в себе си все още не беше съгласен. Той опита да си изясни защо трябва да убие кесиджията, но Юсуп отказваше да говори и само повтаряше:

– Помни какво обеща!

Така Ибрахим получи първата си тайна задача в сейменския корпус. Освен това даде обещание, което нямаше намерение да изпълнява.

Мина доста време и лодката вече бе изминала почти половината път обратно към малкото каменно пристанище, откъдето бяха тръгнали, когато Юсуп отново заговори:

– За да прикриеш мисията си по откриване и унищожаване на кесиджията, ще ти бъде поставена официална задача. Зад нея ще прикриеш истинската си мисия. Всички ще знаят, че работиш по отвличащата вниманието мисия. А тя ще се състои в следното: от една година насам имаме съгледвачи във всички големи европейски градове. Нашият съгледвач в Лондон – столицата на ингилизите, ни съобщи, че някой си Джон Удуърд публикувал доклад и го защитил пред Английската академия на науките. В доклада му ставало въпрос за предпазване от едра шарка чрез инокулация^[54]. Според нашите хекимини, освен едра шарка, така човек може да бъде предпазен и от много други болести. Ти самият сигурно също си ваксиниран.

Ибрахим се замисли, но не можеше да се сети.

– Не, учителю, не знам за какво говорите.

– Спомни си, преди първата битка – настоя сейменбашията.

Ибрахим се замисли и наистина си спомни, как преди битката хекиминът бе направили така, че бе лежал няколко дни като болен. Явно тогава наистина е бил инокулиран.

– Всички еничари минават през това.

Като си представи какво са му правили, цялата му ръка изтръпна. Стомахът му се сви. Нима и в неговото тяло са били вкарани някакви мъртви неща? Тази мисъл не му хареса.

– Какво трябва да направя? – попита младият българин, по-скоро за да спре да мисли и да си представя какво му се бе случило преди битката при Прут.

– Трябва да проучиш откъде този лондонски лекар... – Юсуп за миг се замисли, явно за да си спомни името му. Ибрахим се сещаше за името на английския лекар, но да прекъсне по-стария си приятел би било проява на неуважение, затова мълчеше и слушаше. Мина доста време преди сейменбашията да продължи: – Този... Джон Удуърд е научил за лекуването по този начин. Бъди невидим, тих и деликатен!

– Джон Удуърд – повтори на себе си Ибрахим.

Рефик вече гребеше с много по-голямо майсторство и плавно плъзгаше лодката към каменното пристанище, от което бяха тръгнали. Юсуп вече смяташе разговора за приключен, когато Ибрахим като на себе си попита:

– А какво още знаем за кесиджията?

Това показа на сейменбашията за какво мисли по-младият му приятел и негов подчинен. Беше недоволен, затова сухо отвърна:

– Нищо не знаем. Това ще бъде твоя задача!

В следващите месеци времето започна да тече монотонно. Тъй като имаше поставени не една, а две задачи, Ибрахим им отделяше цялото си време, но и в двете не можеше да попадне на следа. За кесиджийските нападения все още нищо не можеше да направи. Той знаеше, че в момента кесиджията изчаква най-доброто време и скоро отново ще нападне. Велко му беше разказвал достатъчно и сега той знаеше как би разсъждавал един наемен убиец. Докато той не нанесеше следващия си удар, нищо не можеше да се направи и никой не беше в състояние да спаси следващата му жертва. Ибрахим знаеше, че трябва да бъде търпелив. Разбира се, и сеймените, и хората на Великия везир бяха назначили големи групи, които да разследват атаките в Топкапъ. Те провеждаха разпити, опитваха се да възстановят ситуациите, но по-скоро шумяха и отчитаха дейност, отколкото да търсят кесиджията. Всъщност те още не бяха сигурни, че е кесиджия. Дейността на комисията отекваше в Топкапъ и беше повод на обсъждане и клюка не само в султанския сарай, но и из целия Истанбул. Ибрахим следеше действията на заптиетата и искрено се забавляваше.

Другата мисия, която му бе поставена, за ваксините, също не вървеше. Отначало младият сеймен отдели повече време на нея. По всичко си личеше, че му се пречи или поне не му се помага. На няколко пъти разпитваше хекимините в Топкапъ и дори самия сейменбашия. Въпреки че той му беше поставил задачата, едва на третия разговор Ибрахим успя да измъкне информация от него. Юсуп му каза, че някой си Емануел Тимони бил изпратил писмото на Джон Удуърд. Това вече беше следа, която прехвърляше разследването в Истанбул. Ибрахим очакваше точно това. Той откри лекаря. За съжаление той живееше в Юскюдар, тоест от другата страна на пролива, в Азиатската част на Истанбул. Непрекъснатото пресичане на Босфора скоро му омръзна. Волю или не, българинът се наложи да изучи огромния град, в който живееха хора от всички кътчета на света.

Емануел Тимони разполагаше с голяма къща, почти сарай. Тя беше много красива. По самия ѝ градеж си личеше, че собственикът ѝ е много богат, знатен и начетен мъж. Тя беше издигната по модерен начин, а фасадата и орнаментите издаваха, че принадлежи на чужденец и то европеец. Иначе къщата се намираше в квартал, обитаван от богати хора. Той се наричаше Кадъкьой. Много от заможните бейове, паши и търговци държаха, освен основните си къщи, които се намираха в стария квартал или в Галата, Бейоглу и Еминьоню, да имат и по едно жилище от другата страна на Босфора. И тези техни къщи, по-скоро вили, се намираха в Кадъкьой.

Ибрахим дебнеше европейския хекимин и си водеше бележки за всички негови излизания и за режима му на живот, но това с нищо не му помагаше. Самият той не знаеше какво да прави с тази информация и за какво ще му послужи, но я събираше.

Освен проучването по двете мисии или по-скоро изчакването, всеки ден Ибрахим и Рефик се занимаваха с борба. А всеки понеделник Рефик учеше сеймените на техники за обезоръжаване и възпиране на врага. Самите сеймени се отнесоха много сериозно към заниманията. Отначало те бяха резервирани, но постепенно осъзнаха, че това, на което Рефик ги учеше, е полезно и ще им свърши добра работа. Новият им учител беше много силен и с всяко действие причиняваше болка. Той крещеше и се караше, а когато показваше някой болезнен прийом, беше безпощаден и често се случваше човекът, на когото се показва, да загуби съзнание от болка. Рефик Сарък се вживяваше и беше сърцето и душата на понеделнишките занимания. Сеймените може би роптаеха от синините при паданията или от изкълчените си крайници, но никой не смееше гласно да изрази недоволството си. Рефик крещеше и обикаляше оформилите се двойки. Без да разбере, той беше взел много от похватите и дори жестовете на предишния си командир Неджиб ага.

Иначе сеймените се бяха уморили постоянно да идват различни хора и да ги учат. Обикновено им показваха техники, добри за битка, но напълно неприложими за охрана или за тесните пространства, в които им се налагаше да действат. Сеймените не харесваха това, че останалите еничари ги смятат за еничари втора ръка. А службата на сеймена не беше нито по-лека, нито по-малко отговорна от тази на джемаат и бюлюк (бойните еничари). Другото нещо, което ги дразнеше, беше това, че почти винаги за техен началник – сейменбашия, се назначаваше човек от останалите еничари. Затова те приветстваха назначението на Юсуп за техен командир. Човек израсъл и излъчен от сеймени, познаващ тяхната служба, мъките и тревогите им.

В последно време някакъв неуловим човек или дух нападаше сараите и почти при всяко негово нападение имаше убити сеймени. Сега те осъзнаваха, че това, на което Рефик ги учеше, е добро за тях и може да се наложи именно то да спаси живота им. Ако не бяха нападнатите сеймени, едва ли биха изтърпели издевателствата на Рефик над тях.

Понякога на тези занимания присъстваше и сейменбашията Юсуп, който само наблюдаваше. Той беше видимо доволен от това, което виждаше. Усилията на Рефик направиха така, че той напредна в йерархията на сейменския корпус.

Рефик и Ибрахим се упражняваха през свободното си време, но постепенно Ибрахим започна да се отегчава. Рефик вече беше напълно подготвен и се справяше отлично със заниманията на сеймените.

Един ден, както си обикаляше из Капалъ чаршъ – най-големият закрит пазар в света, Ибрахим попадна на странна книга. Доколкото можеше да се разбере, тя беше западна и представляваше указание за работа със сабя. Подвързията ѝ беше кожена, с красив обков и украсена с различни по големина скъпоценни камъчета, които бяха свързани помежду си с тънки сребърни нишки. Отначало именно странната подвързия привлече вниманието му. Едва по-късно отвори книгата. Вътре пишеше на непознат език. Много от думите му бяха познати от френски и от английски. Веднага се досети, че това е латински. Книгата беше написана от някой си Даубманус. Продавачът беше турчин и нищо не разбираше от написаното вътре, но заради подвързията и скъпоценните камъни поиска твърде висока цена. Сейменът се пазари, но не успя да смъкне кой знае колко цената. Оказа се, че няма достатъчно пари, за да си я купи, затова се наложи да остави като залог сейменбашийската кама на Юсуп. Опита се да запомни къде точно се намира сергията на продавача. Това не беше лесно сред 600-те сергии на най-големия базар в света. А после трябваше отново да се върне в Капалъ чаршъ. Така Ибрахим се сдоби с тази странна книга. В нея бяха описани непознати за него удари и защити. Всички те бяха съобразени със зодиака и различните съзвездия. Това беше толкова неочаквано за Ибрахим и Рефик, че понякога се налагаше двамата по цели нощи да разкодират написаното. Въпреки че беше пролет, в подземната каменна зала беше все така студено. Ибрахим беше помолил Селим да изважда два-три мангала на площадката на долния кат. Старецът смяташе, че мъжете ги качват горе, за да топлят горния кат, но по-често те ги сваляха в каменната зала. Мангалите, разбира се, не можеха да затоплят огромното помещение, голямо колкото зала в Топкапъ, но все пак премръзналите мъже можеха, докато четат или почиват, да си топлят ръцете.

В книгата бяха описани различни съзвездия и сабята трябваше да се движи по тях. Умението беше много сложно. Имаше точно определени "звезди", през които може да се прекъсне даден прийом. За да се справят, на приятелите им се наложи да се занимаят с астрология. Така те трябваше да научат различните зодии и да знаят коя е земна, коя въздушна, водна или огнена. Водните зодии се защитаваха със земни, ако искаш да ги преградиш или канализираш, с огнени, ако искаш да ги изпариш, и с въздушни, за да ги отнесеш. Връзките в книгата бяха много сложни, но доставяха страхотно удоволствие на двамата приятели. Навсякъде в книгата се твърдеше, че най-висшето ниво на работа с оръжие е работата със завързани очи. Вечер Ибрахим се питаше кой и какъв е бил този Даубманус. Дали е бил генуезец, или венецианец? Никога не беше чувал това име. Даубманус! Дали беше древен воин, или съвременен философ и звездоброец? Пишеше, че книгата е издадена във Венеция, но това нищо не означаваше.

Мина доста време преди двамата да започнат да водят битки в мрачното подземие, без да палят свещите. Една вечер, след като беше чел Тайната книга, а после и книгата на Даубманус, и се бе опитал да свърже двете книги, той получи просветление и разбра. Всичко беше толкова ясно и през цялото време е било пред очите му. Отново прочете Даубманусовото писание, за да се убеди в това, което бе прозрял. Всичко беше ясно. Той извади зулфикр и бавно слезе в залата. За пръв път беше вникнал отвъд очевидното в Даубманусовата книга.

Без да запали нито една свещ, Ибрахим застана в центъра на залата. Затвори очи и се опита да си представи цялото звездно небе над себе си. Въпреки че стоеше неподвижен, с изваден ятаган в ръка, духовният му взор бе отправен нагоре и виждаше небосвода като да беше над главата му. За миг забрави, че се намира дълбоко под земята. Досега беше изучавал съзвездията отделно, а сега ги виждаше всичките в едно. В съзнанието му се изписаха не само връзките между звездите, както беше показано на корицата, но дори животните, хората и боговете, които те представляваха. И всяко животно, предмет и съзвездие оживя. Те бяха преплетени и навлизаха едно в друго.

Ибрахим започна да движи зулфикр по различните съзвездия. Отначало по-бавно и плахо, но постепенно все по-смело. Движенията му ставаха все по-бързи и по-бързи, като че ли някаква могъща невидима сила движеше ръката му. Все по-бързо и по-бързо, докато накрая всичко се завъртя в шеметен танц. Като дете в България беше виждал големи хора, съставени от няколко кръга танцуващи хора, въртящи се в различни посоки. Сега усещането беше същото. Ибрахим вече не чувстваше тялото си, не знаеше в какво положение е – дали е прав, легнал или наклонен. Изведнъж движението беше толкова бързо, че атаките, защитите и придвижванията се сляха. И той постигна това, което подозираше. Изведнъж въртенето рязко спря и застана неподвижно на място. Това беше съвършеното изкуство, не бой със сабя. Цялата схема беше съвършена, точна и завършена. Всъщност противникът не можеше да нанесе удар или да защити, без да използва някоя от схемите, които така отчетливо стояха пред очите му. Но небосводът не беше изграден само от звезди и връзките между тях, които ги оформяха в съзвездия. Тук-там имаше празни места. Ибрахим насочи вниманието си именно натам – към една такава празнина, намираща се в съзвездието Кентавър. Навлезе в него и изведнъж пред погледа му се разкри друг свят, друго небе и друг звезден купол. Ибрахим гледаше като омагьосани, не знаеше какво да мисли. Прозря, че Вселената, в която се намираше, не беше единствена. После се върна. Провери и останалите празни места. Явно в битката това щяха да бъдат връзките с други светове или както в християнската свещена книга бяха описани – "различни небеса". В този момент разбра в пълнота идеята на Даубманус. Всъщност неговата система за бой със сабя се заключаваше в това, чрез изучаване на съзвездията, зодиите и всички взаимносвързани движения, да се постигне едно състояние на творец, защото според Даубманус сабльорът трябваше да застане в бойната си система точно там, където във Вселената стои Бог. Той трябваше да бъде оста на Вселената. Всъщност сабльорът, въртящ оръжието си, повтарящ божия промисъл, е като Бог създаващ Вселената.

Дълбочината на това прозрение накара Ибрахим да настръхне. Едва сега почувства колко е студено в каменната зала. Излизането от концентрация го учуди. В следващия момент чу странен шум някъде високо над дясното си рамо. Точно там според него трябваше да се намира тайният вход за залата. Рефик беше забелязал отсъствието на приятеля си и сега идваше да го потърси. Въпреки че беше смазана, вратата все пак издаде ясен шум и стоящият долу мъж чу как тя се отваря. Ибрахим стоеше с гръб към стълбището, зулфикр беше все още в ръката му. Той чуваше трополенето на приятеля си по стълбите. Тежкият еничар вдигаше доста шум, макар да си личеше, че се опитва да запази тишина. Приятелят му носеше свещ, защото като отвори очи, Ибрахим видя огромната си тъмна сянка разпростряла се над стената пред него. Обърна се рязко. Нямаше търпение да сподели с Рефик откритието си. Свещта, която беше между двамата, му пречеше добре да го види. В този момент дойде изненадата. Нещо зад гърба на Рефик се размърда. Не, нямаше съмнение, там в мрака, скрит зад другаря му, имаше друг човек. Изненадата обезсили ръката на младия еничар. Само за миг той не знаеше как да постъпи. После се окопити, насочи погледа си към човека, който държеше свещта, и веднага разбра. Това не беше приятелят му. Мъжът беше много по-висок от Рефик, висок почти колкото него. Не можеше да проумее това, което се случваше. Откъде тези мъже знаеха входа за тайното помещение? Крадци ли бяха, или истинските господари на дома, в който Рефик и Ибрахим бяха просто натрапници? Всички тези мисли минаха само за миг през главата му. Той все още не беше решил какво да предприеме, когато двамата мъже го нападнаха. Това внесе ред в мислите му. Всичко беше ясно. Мъжете бяха врагове и той трябваше да се защити. Всъщност не го атакуваха двамата, а мъжът отзад. Ибрахим не виждаше добре човека, който стоеше отзад. Той беше нисък и на главата си носеше ниско нахлупен кожен калпак. Точно такива калпаци носеха българи и сърби, а ако отгоре имаше червено парче плат, същите шапки носеха поляци и украинци. Доколкото успя да види, мъжът замахна с дясната си ръка, явно там имаше някакво оръжие, но то изчезна в мрака.

Ибрахим беше в отлична форма, беше загрял и се чувстваше лек и бърз. Интуитивно посегна да се защити и в този момент видя, че другият човек, който държеше свещта, бе насочил към него дълго право острие. Това оръжие му беше много добре познато. Това беше персийски медж. Дали мъжът беше взел меджа от оръжията, които бяха оставили с Рефик, или го носеше със себе си? Само за миг Ибрахим се усети излъган и подмамен. Двата удара вървяха почти едновременно към него. Единият беше сечащ, а другият – мушкащ. Ибрахим беше работил с две оръжия под ръководството на Явуз Челик, но сега в ръката му беше само зулфикр. В този момент разбра, че ако не предприеме нещо категорично, след миг ще е мъртъв. Затова взе бързо решение, вместо да се концентрира върху двете остриета, се насочи навътре в себе си. За миг си възвърна концентрацията от преди малко. Отново видя звездите. Ниският човек го атакуваше в съзвездието Хидра, затова той защити с Козирог, а мушкането на персийското острие беше в Змия. Така защити сеченето. Мушкането беше насочено към корема и за да се защити, еничарът вдигна крак и така острието го прободе в бедрото. Не почувства болка, а само леко парене. Това не можеше да го спре. Зулфикр все още някак радостно звънтеше. Трябваше да действа решително. Знаеше, че ако премахне светлината, предимството на двамата мъже ще изчезне и може да се самонаранят. Освен това допреди малко той бе работил на тъмно и беше нормално да има предимство пред тях. Решението му се стори добро и тъй като нямаше какво да губи, а и не можеше да измисли нищо по-добро, със силен замах с плоската част на ятагана изби свещта от ръката на човека. Чу как изгасената свещ се удари със сила в стената. Действието на еничара бе неочаквано за двамата мъже. За миг всичко потъна в гъст, лепкав, плътен мрак. Такъв мрак можеше да има само под земята. Разбра, че нападателите са объркани и шокирани по това, че не помръдваха. Явно се притесняваха да не се намушкат взаимно и чакаха очите им да свикнат с мрака. Миг преди да избие свещта, Ибрахим бе запомнил къде се намират двете остриета и сега нанесе силен удар в сабята на нападателя, който беше от лявата му страна. Чу се силен метален удар. Нямаше време да ликува, с бърз замах се опита да "намери" и второто острие на меджа. Там където замахна обаче не го "откри". Това, че беше оставил единият нападател без оръжие, беше добре, но знаеше, че трябва да бъде бърз. Притесняваше се да не би някой от крадците да извади пищов и да го простреля.

Предимството на Ибрахим беше очевидно. Системата на Даубманус много му помогна. По шума и движението на телата в мрака или благодарение на някаква невидима сила, той почти през цялото време предчувстваше къде се намират нападателите и как са разположени в пространството. Скоро стана ясно, че двамата нямат пищов или друго оръжие освен меджа. Това направи действията на Ибрахим още по-дръзки. На няколко пъти му се стори, че ятаганът разсече плът и може би това принуди нападателите да отстъпят. По някое време, при едно от замахванията си, чу приглушен вик и стон. Явно беше уцелил единия от нападателите някъде в главата. По едно време Ирахим забеляза нещо чудно, което се случи пред очите му. Изведнъж едно от телата на хората, които се бяха натрапили, започна да сияе. Да, то излъчваше някаква светлина, но не самото тяло, а нещо по-глямо като пашкул, в който стоеше тялото на нападателя. Това сияние беше синкаво. Дали това не беше ореолът, който християните рисуваха около главите на своите светци? Какъв беше този човек? Светец ли беше? За пръв път Ибрахим виждаше такова нещо, ако беше в друга ситуация, щеше да се учуди и да се замисли, сега обаче нямаше време за това. По стълбите те се защитаваха с дългото право острие. На Ибрахим му беше трудно да ги преследва. В откритите пространства на залата ятаганът беше доказал своите предимства, но сега, в тясното стълбище, противникът само мушкаше и му беше много по-лесно да се брани, докато еничарът нямаше пространство, за да замахне. Така той изчака, докато двамата се качат по стълбите. Но когато предпазливо стъпи на най-горното стъпало, от тях нямаше и следа. Той излезе на площадката. Там също нямаше никого. Ибрахим внимателно затвори тайната врата, после седна направо на земята и подпря гръб на стената. Трябваше му време да осмисли случилото се. Скоро обаче напипа кръв по бедрото си и раната го принуди да се качи горе. За да не притеснява приятеля си, Ибрахим не му разказа за нападението. И без това на другия ден случката му се струваше толкова призрачна и нереална. Ако не беше раната в крака му, той самият би се усъмнил в достоверността на случилото се. Рефик мислеше, че приятелят му е получил раната при нападение навън или се е самонаранил при упражненията, затова не питаше.

На сутринта откри, че цялата площадка долу е в кръв. Кръв имаше и пред площадката, колкото и да беше странно, тя не отиваше към изхода на улицата, а навътре. Сега обаче никой нямаше време да се замисли за това. Рефик внимателно изми площадката и кръвта пред вратата на къщата. Той не искаше да дава основания за клюки и да притеснява семейсвото на Селим ага.

Раната заздравяваше бавно. Въпреки риска и това, че се наложи да платят много пари, нещо което Рефик не разбра и беше против, по изрично искане на Ибрахим той отиде и нае един много скъп хекимин. Той се казваше Емануел Тимони и всеки ден пътуваше чак от Кадъкьой, за да преглежда раната на еничара. Така Ибрахим, въпреки че не можеше да се движи, все пак провеждаше някакво наблюдение над лекаря. Освен това двамата разговаряха и еничарът се опитваше да изкопчи информация. Рефик се чудеше защо трябва да дават толкова пари за точно този лекар. Учуди се и когато той каза, че раната вече е почти заздравяла и не се налага всеки ден да посещава болния. Тогава Ибрахим, за учудване на другаря си, настоя лекарят да продължи всеки ден да ги посещава. Рефик усещаше, че става нещо странно. Той познаваше Ибрахим като корав и силен мъж, който издържа на болка и не се превзема излишно.

Докато беше ранен, всеки ден на посещение при Ибрахим идваше и Адюлазиз Левни ефенди. Двамата си правеха мохабет и на дълго и широко разговаряха за изкуство, миниатюри и въобще за човешката душа. Ибрахим го разпитваше за вестите от сарая и за всякакви новини. Той искаше да разбере какво се чува из Топкапъ за кесиджията. Миниатюристът му разказваше всяка новина, до която се докопаше. Ибрахим беше отлично осведомен за действията на комисиите, които разследваха нападенията в двореца. Двамата му гости си бяха отишли, тъй като единият от тях получил лоша рана. И така при Адюлазиз Левни бяха останали само старецът и момичето. Може би затова сега миниатюристът се чувстваше спокоен, явно скучаеше и имаше свободно време. Еничарът се радваше, защото без да става, следеше Тимони и научаваше всичко за султанския дворец и кесиджията.

Хакъ ставаше все по-добър с оръжие, ловкостта и подвижността му бяха невероятни. Докато Ибрахим беше ранен, той продължаваше заниманията си с Рефик. Отначало бившият овчар беше скептичен към това да си губи времето с малкия хаймана. Момчето обаче се отнасяше твърде сериозно към това, което правеха. То непрекъснато питаше и се интересуваше от техниките със сабя, освен това оставаше сам и се упражняваше в софата. Всичко това "топеше" сърцето на Рефик и скоро започна с удоволствие да се занимава с момчето.

Рефик беше щастлив и спокоен, защото усилията му се оценяваха от Юсуп ага и го бе издигнал в йерархията на сеймените. А Ибрахим, още докато беше на легло, стана бостанджъбашъ и командваше всички бостанджии. Това беше най-високият пост при сеймените, след сейменбашията. Рефик също беше началник и това много го радваше. Ибрахим се радваше, че приятелят му, освен ораторските си качества, носеше в душата си и друго умение – това да бъде учител и да преподава.

И докато Рефик се справяше много добре и уроците вървяха отлично, не така гладко вървеше разследването на Емануел Тимони. С огромни усилия Ибрахим успя да научи, че знанието за ваксинацията и лечението на едра шарка Тимони е научил от местен лекар, който работи в Истанбул и се казва Джакомо Пилерини. Отначало сейменът помисли, че човекът е италианец, но по-късно Тимони потвърди, че живеел и работел в Истанбул. Така вместо да стигне до човека, предал знанието за ваксинирането, Ибрахим проследяваше все по-дълга верига. И все пак това беше напредък. Отначало се притесняваше, но после се успокои. Колкото и да беше дълга нишката, щеше да я проследи и да стигне до вътрешния човек.

Другарят му непрекъснато го учудваше. Ибрахим виждаше колко добре се чувства той и колко е щастлив заради уважението, влиянието и парите. Едва ли като дете бе мечтал някой ден да живее в такава къща, да бъде уважаван и да разполага с много пари. Не можеше да се каже, че Рефик беше особено религиозен, така че Ибрахим не виждаше да е особено притеснен от това, че е мюсюлманин. Освен това не беше особено сантиментален и почти не се сещаше за живота си преди еничарството. За разлика от него повечето българи бяха хора, дълбоко и трагично свързани със земята си и когато биваха отдалечавани от нея, те боледуваха. Това беше по-мъчително за тях дори от смяната на религията.

Като се сетеше за приятеля си, друго нещо притесняваше Ибрахим. Всичките им пари и злато се намираха в подземната зала, която доскоро бяха смятали за най-сигурното място. Той не беше казал на Рефик за нападението. Знаеше колко важно за приятеля му е сандъчето, но сам не знаеше какво да предприеме.

В момента обаче Рефик не мислеше за пари. Вниманието му бе насочено другаде. С времето той бе опознал всички семейства, живеещи на уличката, а и хората вече ги познаваха и поздравяваха всеки път, когато излизаха. Дори можеше да се каже, че семействата и особено по-старите се гордееха със силните, богати и красиви мъже, живеещи на тяхната уличка. На уличката живееше едно чуднокрасиво момиче. Старецът, с когото преди време бе пристигнало, се казваше господин Арист. Те живееха в къщата на Адюлазиз Левни ефенди като негови гости. Веднага щом я бе видял, Рефик беше обезумял по нея. Луташе се вкъщи, тръгваше нанякъде и забравяше накъде е тръгнал, замисляше се и понякога с часове стоеше и гледаше в една точка. Освен това постоянно се щураше из улицата с надеждата още веднъж да срещне красивата млада жена. Явно не само Ибрахим виждаше как се държи Рефик, защото и бабите и дядовците, насядали пред къщите и в кафенето на Хасан, се по-бутваха, когато видеха младия сеймен да се щура из улицата.

Скоро кесиджията извърши още едно нападение над Топкапъ сарай. За съжаление Ибрахим все още не беше оздравял напълно, изпусна момента и отново се налагаше да чака. Скоро започна да ходи по-често в двореца. Султан Ахмед III почти ежедневно организираше пищни празненства. Всичко беше изпълнено с изящество и красота, но предстоеше нещо изключително. Целият Топкапъ бе украсен и подготвен за грандиозно празненство. Алеите бяха украсени, навсякъде бяха изградени сцени, украсени с тюл и златотъкани платове. Беседките и кьошковете също бяха украсени. Иначе и така красивият дворец, сега изглеждаше като красавица, облечена в пищна премяна. Нямаше сграда, зала или алея, която да не е променена. Предстоеше празникът на лалето. Наближаваше време, когато любимото цвете на султана щеше да цъфне и всички тези приготовления бяха за това. По всичко си личеше, че именно лалето ще бъде в основата на празника. Алеите с лалета бяха най-многочислени. Цялата градина, а и из двореца, навсякъде висяха закачени безчислен брой причудливи фенери с форма наподобяваща на лале. Те бяха като големи лалета и се поклащаха от вятъра. Всяка вечер ги запалваха и те осветяваха двореца и вътре, в Топкапъ, беше като ден. Говореше се, че гледката на двореца и от града била впечатляваща. Той целият сияел. По алеите, по които трябваше да ходят султанът и неговите гости, бяха застлани дебели, меки, пъстри персийски килими. Те също бяха специално осветени. Дори по тревата и между самите цветя бяха разположени множество светилници, които вечер горяха. И още едно нещо бе измислил султанът. Неговите градинари бяха уловили стотици костенурки и на корубата на всяка една бе закрепен светилник. Така, след като го запалеха, пускаха костенурките да обикалят из градината. Зрелището беше вълшебно. Ибрахим гледаше като омагьосан. Все едно се намираше в приказка. Всички пламъчета трептяха и се движеха. Той беше тук, за да наблюдава и дебне кесиджията. Целият елит на Империята тази вечер беше тук. Ако имаше нападение над някой сановник, би могло да бъде само тук. Разбира се, това беше малко вероятно, защото целият Топкапъ беше обграден от пазванти, сеймени, бостанджии и капуджии. Всички пазеха. Рефик отговаряше за охраната на двореца, а Юсуп и останалите командири му помагаха. Ибрахим беше сигурен, че тази нощ кесиджията няма да се появи, просто нямаше защо да рискува и затова се бе отдал на съзерцание. Досега не беше виждал султана и свитата му и беше шокиран и от тази гледка.

Цялата градина беше осветена като ден. Всички бяха облечени в красиви дрехи, носеха златни и сребърни бижута и скъпоценни камъни, които проблясваха със светлината на свещите. Ефирните коприни "танцуваха" нежно, движени от повея на морския вятър. Самата природа бе притихнала като че ли в съзерцание на тази гледка. Във въздуха се носеше нежният аромат на най-скъпи парфюми и благовония. Екзотичните аромати се сливаха в опияняваща феерия и омагьосваха сетивата. Ибрахим усещаше аромата. Той беше сладък и мистичен. Аромат на смирна и тамян от арабската пустиня, на мандаринов цвят от Танжер, на маслина от Гърция, на роза от България, на праскова от Персия. Но над всичко това беше ароматът на лалето. На най-различни места в двореца имаше композиции от най-изисканите, красиви и редки видове лалета. Удивителните им форми и неповторими цветове предизвикваха възхищение и възторг. Нямаше човек, който да остане безучастен пред такава красота. Ибрахим забеляза, че дори сеймените, които рядко някой можеше да изненада, сега стояха като зашеметени и се движеха като омагьосани. "Всички хора са подвластни на красотата – и най-суровите бойци, и най-безмилостните убийци" – мислеше си Ибрахим.

Тази нощ целият дворец беше отворен. Нямаше затворена врата, вън беше станало вътре, а вътре – вън. Само това би могло да изкуши кесиджията. Но навсякъде имаше толкова много хора, че едва ли някой би дръзнал да организира нападение.

В по-тъмните и потайни части на градината цяла нощ звучаха мотиви, изпълнявани от малки оркестри. За обитателките на султанския харем в този ден и нощ им се предоставяше уникалната възможност да бъдат пред очите на своя повелител – султанът. Всяка от тях имаше възможност да привлече вниманието на султана върху себе си. Надпреварваха се коя да му покаже по-красиво цвете и да го нарече с по-красиво и поетично име. Празникът продължи с богато угощение. Пирът беше съпроводен с танци, много пиене и музика.

Много от предшествениците на Ахмед III, освен смели воини и пълководци, бяха истински мъже, способни да се грижат за многото си жени, прислужници и робини. Ахмед III беше възхваляван от придворните поети като покорител на женските сърца. Говореше се, че харемът му надхвърлял 120 ханъми. Той наистина обичаше жените, но не търсеше в тях само любовта. Като изтънчен мъж, той искаше жената да му доставя цялостна наслада, да бъде ослепително красива, интелигентна, да разбира и цени изкуствата. Жените на Ахмед четяха поезия, а повечето и сами можеха да пишат и да създават стихове. Някои рисуваха, други пееха. Всички поддържаха телата си безупречно и успяваха според настроението на господаря си да изберат най-подходящия аромат, така че да допълнят преживяването. Повечето от тях сами създаваха своите парфюми и мазила, за да им подхождат и в същото време да завъртят главата на повелителя на мюсюлманите.

Жените и наложниците на Ахмед III бяха най-красивата гледка, която Ибрахим бе виждал. Изтънчен ценител и любител на женската красота, султанът се отнасяше към тях като с цветя. Това беше най-красивата градина на света. Руси украинки и рускини със светла кожа, афганки с тънки вити вежди, тюркменки с дълги до кръста плитки, арабски момичета, туркини, както и жени от покорените народи – раята. Всякакви жени: с черни коси, с руси и червени; мургави и с бяла кожа, високи и ниски. Красота! В харема всичко беше посветено на красотата, чувствеността и еротиката. Ибрахим беше чувал, че някои от пашите, везирите и бейовете имали хареми, които по великолепие и по красотата на жените могат да съперничат с този на султана, но сега, когато гледаше султанския харем, разбра, че това е невъзможно. Сети се за харема на Али ага и разбра колко мизерен е бил той. Никъде другаде не можеше да има толкова много красота и изящество на едно място.

Без да иска, както ги гледаше, Ибрахим започна да си избира коя жена е най-хубава. Все пак и сред газелите трябваше да има една най-красива, с най-стройните и дълги крака и грациозен отскок. И сред райските птици щеше да има една с най-шарените и красиви пера, и щеше да пее с най-сладкия глас. Така Ибрахим внимателно оглеждаше всяко едно от "цветята" от райската градина на султана. Всяка беше толкова вълнуваща, различна и красива по свое му. Ахмед III имаше жени за всеки вкус и настроение. Въпреки че ги оглеждаше бавно и внимателно, разколебан от многообразието, все още не си бе избрал фаворитка. Разбира се, той и не мечтаеше да види някоя по-отблизо, но все пак играта му харесваше. Така, прикрит зад един голям храст, наблюдаваше чудното представление, което се разиграваше пред очите му. Цялата атмосфера бе приказна. Вдишваше от ароматния въздух и оставяше опиянението да изпълва гърдите му докрай. По някое време му се струваше, че не издишва, а само вдишва аромат, очарование, красота и мечта. Сега разбра защо хасасините са умирали. Много пъти се бе опитвал да си представи хуриите в джнана (Рая), а сега ги виждаше. Да, това беше раят! Тази вечер беше най-красивата в живота му. След това, което сега виждаше, не можеше да си представи как някога отново ще си хареса жена. Вече разбираше защо според много хора на духа жените са адски изчадия, които, чрез красотата си, омагьосват мъжете и ги отклоняват от праведния път. Явно това се отнасяше само за красивите жени, такива, каквито сега имаше пред очите му. Той ги гледаше и бавно проумяваше какво е еротика, чувственост и красота. Всяка частица от тях излъчваше сласт. Това не бяха обикновени жени, родени да работят и да стоят в къщата на някой мъж. Това не бяха жени за всеки ден. Те бяха специални, превръщащи всяко нещо, до което се докоснат, в произведение на изкуството. Те бяха музи, издигнали женското и еротиката до ниво на изкуство. Ибрахим имаше чувство, че жените на султана бяха толкова красиви, че светеха и сами излъчваха някаква феерична, магична, матова светлина. Всичко, до което се доближаваха, като че ли оживяваше и започваше да излъчва светлина.

Ибрахим се сети – жените не бяха само дяволски създания. Те бяха опасни и смятани за лоши, защото в техните души се съчетаваха душите на ангели и демони...

Докато прехласнат гледаше по посока на султанската свита, без дори да обърне внимание на "сянката на Аллах на земята"^[55], незабелязано зад гърба му го изненада Рефик.

– Ибрахим Джаббар! – строго каза той.

Въпреки сериозния тон си личеше, че приятелят му се шегува. После потупа приятелски Ибрахим по рамото и внимателно се присъедини към него. Ибрахим гледаше и мълчеше, но Рефик скоро започна да издава звуци на одобрение и възхищение. Ибрахим знаеше, че приятелят му е влюбен в дъщерята или сродницата на господин Арист, но пред толкова много и такава красота никой не можеше да остане равнодушен.

По някое време Рефик се скри зад гърба на приятеля си. Ибрахим отначало се учуди, но веднага видя какво го бе уплашило. Откакто султанът беше седнал и празненството – преминало, Юсуп се бе развихрил. Той обикаляше постовете. Следеше за бдителността на подчинените си и пренареждаше стражите и постовете, ако забележеше някаква слабост. Гигантът се опитваше да бъде тих и деликатен, но това не му се отдаваше. Огромното тяло и тромавата му уморена походка му пречеха. Колко години бяха минали откакто го бе видял за пръв път. Юсуп беше започнал да остарява. Ибрахим направи тази тъжна констатация, докато гледаше стария си приятел.

Рефик се беше скрил, защото за разлика от Ибрахим, който тази вечер беше свободен, имаше задължения и беше на пост. А наскоро назначеният командир знаеше колко страшен може да бъде гневът на сейменбашията и колко сурова е десницата му. Когато Юсуп се скри от погледа им, двамата мъже отново се отдадоха на съзерцание. Все пак Рефик държеше едното си око насочено към мястото, откъдето можеше да се появи. Това обаче беше нощ на красота и любов, а не на война и страх.

По някое време Рефик сбута Ибрахим в ребрата и показа едно момиче. Тя явно не беше от фаворитките на султана. След като Рефик му я показа, той започна да я следи. Тя беше дребничка, но изящна, като китайска порцеланова кукла. Отначало Ибрахим наблюдаваше само ръцете ѝ, те бяха нежни, с дълги изящни пръсти. Фигурата ѝ беше лека, с много тънък кръст. Въпреки очевидно тънките и леки кости, това, което се хареса на Ибрахим, бе красивата, тежка гръд, която се движеше игриво под копринения ѝ кафтан. Русата коса на момичето и красивите черти направиха така, че в следващите минути Ибрахим да не може да отдели очи от нея. Въпреки че всичко в момичето беше красиво, най-много му харесаха алените ѝ устни. Те бяха леко набъбнали, като току що напъпил цвят на лале. Най-накрая премести поглед и видя красивото ѝ носле и очи. Не можеше да определи дали са сини, или зелени, но бяха много красиви.

Момичето беше прелестно. Понякога природата прави така, че на пръв поглед много красиви детайли съчетани в едно правят нещо не чак дотам красиво. Поглеждаш една жена и виждаш, че всичко в нея, иначе поотделно изящно и съвършено, изведнъж събрано не я прави красива. Сега обаче не беше така. Всяко движение на тази ханъма беше завършено, изящно и съвършено.

Ибрахим я следеше и не можеше да отдели поглед от нея. Това беше неговият избор. Това беше неговото цвете сред цветята. Сега, когато гледаше само нея, с всеки миг той откриваше колко е хубава. Тя беше момиче на не повече от 18-19 години. Освен красотата на чертите, притежаваше онази странна красота, която дава духовната чистота, непорочността и невинността. Скоро Ибрахим откри, че красивото момиче не е само неговият избор, явно това бе изборът и на Рефик. Колкото и да беше странно, това откритие жегна сърцето му. Беше учуден как можеше да ревнува от приятеля си и то заради жена, с която никога нямаше дори да може да разговаря.

– Знаеш ли коя е тя и как се казва? – като омагьосан попита Ибрахим.

Рефик само повдигна рамене. Явно и на него му беше трудно да отдели поглед от красивото момиче. Тя явно не беше сред султанските фаворитки, защото стоеше малко встрани и беше по-скромна от другите. Мисълта, че може да има хора, които не оценяват красотата на неговата избраница, подразни Ибрахим, но и го успокои. Това означаваше, че момичето все още е невинно и дълго ще остане такова. Тази мисъл също го стресна. Та той ревнуваше ханъмата на султана от самия ѝ мъж! Абсурдността на мислите, които се въртяха в главата му, го притесни. Не можеше да разбере какво се случва с него. Нима можеше от пръв поглед толкова да хареса една жена, че да започне да мисли глупости? Смяташе себе си за сериозен мъж и едва ли можеше така лекомислено да "хлътне" и то по жена, която виждаше отдалеч и никога нямаше пак да види. Та той дори не знаеше името ѝ и никога нямаше да го разбере. След смъртта на Бурчин, Ибрахим мислеше, че сърцето му се е превърнало в пепел и никога вече няма да има огън, дори жар в него. Можеше ли сега да изневерява на паметта на Бурчин с някаква одалиска от харема на султана? Мисълта го накара да се намръщи. Нима наистина изневеряваше на Бурчин – истинската си любов, с някакво момиче, което виждаше за пръв път? Поиска миг по-скоро да насочи мислите си в друга посока и това се случи. Чувството за вина изчезна. Спомените му го отнесоха в онова далечно време, там нейде в градината на Гергина. Спомняше си колко красиви бяха цветовете и как ароматно ухаеха. Никъде цветята не бяха толкова красиви и не миришеха толкова силно, колкото в България. Никъде земята не беше толкова топла и мека, колкото в България. Отново се върна в детството си, спомни си колко беше влюбен в Гергина и каква странна любов беше това. Сега изпитваше нещо подобно, но ако тогава можеше все пак да докосва чорбаджийката и да говори с нея, сега разстоянието беше по-голямо. Кадъната на султана беше недосегаема. Общото в двете жени беше недостъпността и невъзможността на такава любов. Явно от паралела, който правеше между двете, скоро чертите им се сляха. Ибрахим отдавна не беше мислил за Гергина и чертите ѝ бяха започнали да избледняват в паметта му. Но сега, като гледаше султанската наложница, имаше чувството, че вижда Гергина. Двете жени можеха въобще да не си приличат, но явно паметта му погаждаше номера. Скоро съвсем се обърка и в спомена му Гергина се явяваше с лицето на момичето, което наблюдаваше. Всичко това беше толкова странно, че Ибрахим поиска да го спре, но сам не можеше да прекъсне нито спомените, нито съзерцанието.

В този момент Рефик отново го сръга с лакътя си. Ибрахим беше забравил за неговото присъствие и се стресна, а това го върна към действителността. Но най-странно беше това, което Рефик му каза:

– Това момиче потресаващо прилича на Аристовата сродница!

Отначало Ибрахим не вникваше в думите на приятеля си. После се замисли. Може би тази нощ наистина имаше някаква магия. Не може едно и също момиче в паметта му да се слее с образа на Гергина и в същото време на Рефик да му прилича на момиче, което е срещнал на улицата, на която живееха. Ибрахим осъзна, че тази вечер се държи странно. Може би от красотата или в упойващия аромат на цветята имаше някакъв опиум. Не можеше да разбере какво се случва. Не можеше да намери реално обяснение на това, което току що бе казал приятелят му. Не искаше да повярва, че чертите на лицето на това момиче приличат на чертите на някой друг или на много други хора. Или пък момичето успяваше да "открадне" чертите на други жени, които живееха в паметта на мъжете. Нали точно това се беше случило с образа на Гергина. Ибрахим се уплаши. Ами ако жената, която безспорно беше могъща магьосница, а може би преродена сред хората хурия, откраднеше чертите и на любимата му Бурчин?

После ненадейно спомените му го отнесоха в един град, който беше близо до Азов и се наричаше Таганрок. При един разговор с хана на златната орда Девлет Гирай, той му разказа за племето, което някога живяло на мястото на татарите. Те се наричали хазари. Хазарските жени упражнявали лицата си, така че да могат да променят чертите си. Когато вечер мъжете им се прибирали, хазарките умеели да направят така, че да изглеждат красиви или грозни. Ако желаели близост, те правели така, че да бъдат красиви и неустоими. Ако искали да се харесат или не на други мъже, го постигали чрез промяна на лицето си. Когато вечер жените заспивали, лицата им се разсипвали като пясък. А според Девлет Гирай понякога мъжете цял живот живеели с някоя жена и не знаели всъщност как изглежда тя. Това се наричало "хазарско лице".

Дали жената, която от одеве двамата наблюдаваха, не беше хазарка или имаше "хазарско лице"? Това обяснение малко го успокои. Освен това забележката на Рефик, че момичето му прилича на гъркинята, също го успокои. Значи все пак приятелят му харесваше Аристовата сродница. Мисълта, че някога двамата могат да харесат една и съща жена, го притесняваше.

– Ако искаш да научиш името ѝ – каза Рефик, – може да питаш сейменбашията Юсуп. Той е единственият мъж, който има достъп до харема и може да говори с управителя на харема.

Това беше точно така и Ибрахим го знаеше. В харема беше позволено да влизат само евнуси, но те бяха скопци (кастрати). Въпреки това за евнуси се избираха само арапи^[56]. Така султанът беше сигурен, че всички деца са от него. Никой не можеше да си представи какво ще стане, ако някое от децата на султана се роди с черна кожа. Никога нескопен човек не влизаше в харема. Сеймените пазеха харема само отвън и никога нямаха достъп до жените, наложниците, прислужниците и робините на султана. Само да погледнеш ханъма на султана, наказанието беше смърт. Затова този празник беше толкова необичаен. Понякога се случваше жена отвътре да се шегува или да дразни някой сеймен, но това можеше да стане само на едно място в целия харем. Там прозорчето беше малко и тясно, на височината на втория етаж, и на него имаше гъста плетеница от ромбчета и изящна дърворезба. Юсуп знаеше това място и често го проверяваше. Сейменбашията беше влизал само няколко пъти в харема. Това беше възможно само защото се наложило да разследва смъртта на една от наложниците, отровена от друга султанска наложница. Все пак, ако не беше арап, това едва ли щеше да бъде възможно и въпреки това, докато беше в харема, винаги покрай него имаше по няколко евнуси или дебели прислужнички, обикновено жени на стария султан. Така, въпреки че всички го знаеха като "човекът влизал в султанския харем", той всъщност почти нищо не бе видял от харема. Ибрахим обаче не знаеше всичко това и се чудеше дали да попита Юсуп. Замисли се как ли ще реагира приятелят му. Дали Махди можеше да има жена? Доскоро този въпрос въобще не го интересуваше, но сега, попаднал под магията на това момиче, си зададе дори този въпрос.

Изведнъж Рефик отново прекъсна мислите му. Той буташе с лакът приятеля си и възбудено повтаряше:

– Това не е ли? Това не е ли? ...

Ибрахим погледна натам, накъдето сочеше Рефик. Красив, снажен и облечен с много красиви дрехи мъж се приближи и се сля със султанската свита. Ибрахим не можеше да определи дали мъжът е паж, писар, съветник на султана или на някого от приближените му, но беше очевидно, че е достатъчно приближен, за да се присъедини към свитата. Рефик беше прав. В красивия младеж Ибрахим също позна чертите на приятеля им от корпуса – Ахмед. Спомни си първия път в който го беше видял – слаб, дребен и изнемощял. Колко пъти го беше спасявал? После натрапчиво в паметта му се "заби"случката с хамама в Одрин и най-накрая спасението на Ахмед, който бе избран за ичоглан. Колко много се бе издигнал приятелят им? В този момент султанът се обърна назад и нежно помилва Ахмед по бузата, а в очите му имаше същия блясък, с който допреди малко беше гледал любимите си жени и наложници. Не, нямаше грешка, явно Ахмед беше един от любимците на султана и негов доверен човек. Той реагира съвсем спокойно и не се посвени нито притесни, а прие съвсем нормално султанския жест. Ибрахим беше чувал, че това е нормално за сараите, но в това отношение той беше по-близо до гяурите и все още беше останал на позицията на християнството, където любовта между мъже се считаше за содомия и не се допускаше.

Откакто се намираше в Истанбул, много пъти беше мислил да потърси Ахмед. Също така искаше да открие Бахтияр Казим, който макар отначало да му беше враг, постепенно бе намерил общ език с него, а най-накрая същият го бе спасил в битката при Прут. Не го беше виждал оттогава, нито знаеше какво е станало с него. Сега обаче, когато видя Ахмед, разбра колко са се отдалечили двамата. Начинът на живот ги бе променил и макар любимецът на султана да можеше много да му помогне в кариерата, не можеше да си представи как ще започне разговор с него и за какво точно ще си говорят.

Изведнъж Ибрахим се сети за още един човек, който отдавна не беше виждал. При предишните султани той би заемал централно място при празненството, но султан Ахмед III не беше воин и явно не ценеше мъжката сила, а красотата. Потърси го и го видя. Там някъде в края на софрата седеше някак дребен, стар и прегърбен той, някогашното страшилище за бойците от цял свят. Сега изхвърлен в края на угощението, без поздравления от страна на султана или приближените му, с примирение в очите седеше Кая. Ибрахим си спомни онзи силен мъж и му стана жал. Лицето на башпехливана бе подпухнало, тялото му – огромно, но вече по-скоро тлъсто, беше облечено в безформени развлачени дрехи. Вместо да се гордеят, беше очевидно, че наконтените бейове и аги около него по-скоро се срамуваха от присъствието му. Личеше си, че за тях е унизително да седят до него и всеки се бе отдръпнал като от прокажен. Така около Кая се беше отворило пространство, което караше бореца да изглежда още по-самотен и тъжен. Големият мъж сигурно осъзнаваше всичко това и не толкова тялото, колкото духът му бе съкрушен. Цялата тази гледка наскърби Ибрахим. Нима такова щеше да бъде и неговото бъдеще? Макар да бяха врагове с Кая, той изпитваше уважение към силата и духа на този мъж, защото Кая беше воин, той беше лъв. Тежко беше да гледа как престарелият цар на животните е унижаван от банда лешояди – хора, които никога не са се били нито някога ще бъдат воини и лъвове. Ибрахим изпита симпатия към Кая, като човек на честта. Той го уважаваше и би предпочел да умре в битка, отколкото да бъде унижаван по такъв начин.

От доста време не беше наблюдавал нежното цвете и отново насочи погледа си към нея. Докато я търсеше и погледът му блуждаеше... и в този момент го видя. Отначало не можеше да го отдели от една сянка, но после нещо в мрака се размърда. Не можеше да бъде! Та това беше безумие! Нима кесиджията планираше нападението си именно в тази магична нощ, подчинена на красотата, изкуството и магията? Нима в такъв момент и сред толкова красота можеше да има човек, който да сее смърт? Нима това можеше да бъде нормален човек? Рефлексите на воин се задействаха в Ибрахим и той бързо се съвзе. Трябваше да действа! Сега най-важното нещо беше да бъде бърз. Как само се беше подвел от обстановката? Как беше оставил магията на нощта да завърти главата му? Дали не беше фатално закъснял?

Тихо и гъвкаво като дебнеща котка Ибрахим тръгна към кесиджията. Вече нямаше никакво съмнение, там в сянката на храста дебнеше кесиджията. Вървеше тихо, но достатъчно бързо, всяко забавяне сега би било фатално. Докато се придвижваше се молеше дано приятелите му сеймени и Юсуп не го видят. Опасяваше се техните действия и намеса да не уплашат нападателя. Освен от сеймените, Ибрахим се криеше и от наемния убиец. Скоро откри, че приятелят му Рефик не го следва. Това засега беше добре, защото нямаше време да му обяснява. Ибрахим беше приклекнал и тихо се придвижваше. Беше благодарен, че е облечен удобно. Хвана ръкохватката на зулфикр. Тихо и бавно извади хищното острие, което като че ли оживя в ръката му. Трябваше бързо да определи коя е целта на нападението. Градината беше идеално осветена, но именно това пречеше на Ибрахим. В стремежа да освети цветята от всички посоки, султанът бе заповядал на височината на гърдите да се поставят светилници. Сега те пречеха на Ибрахим да го види и не можеше да разбере накъде гледа мъжът. Кесиджията беше с черни дрехи и черна качулка. Еничарът бе насочил погледа си към храста и нито за миг не изпускаше мястото, където смяташе, че е човекът. Но в един момент се случи нещо неочаквано. Изведнъж почувства нечий поглед върху себе си. Ибрахим владееше таваджух и усети как изпълненият със сила поглед на кесиджията вече е насочен към него. Той беше разкрит. Убиецът го беше усетил, а сега го виждаше и го следеше. За миг почувства смразяващата сила на този поглед. Мъжът не беше обикновен човек. Това беше същество с неимоверна сила. Можеше ли убиецът да не е човек, а демон? Ибрахим си спомни как при предишното нападение, на което бе свидетел, нападателят беше изчезнал, като се бе разтворил във въздуха. Можеше ли съществото да е демон, а може би самият Шейтан? Беше сигурен, че голямата сила, която излъчва нападателят, не може да остане скрита за хора, които владеят таваджух. Ако Юсуп, Явуз Челик или Кубилай Юндер бяха наблизо, те вече бяха усетили врага и със сигурност се насочваха към него. Изведнъж осъзна, че има непосредствена опасност за живота му. Убиецът, човек или не, можеше във всеки момент да нападне. Ако съществото не беше човек, а дух, може би самият Ибрахим беше цел на неговата атака. Ако той наистина беше Махди, може би демоните идваха за битка с него. Мисълта го обърка. Можеше ли от ловец да се превърне в жертва? Тази мисъл го накара да спре. Трябваше да обмисли ситуацията. Не беше готов за такова развитие. Не беше очаквал, че на кесиджията може да бъде платено за неговата глава. Спря и в този момент сбърка, защото човекът в сянката, вместо да го атакува, изведнъж побягна. Той се движеше толкова бързо. Ако Ибрахим не беше спрял, а бе продължил и скочил срещу нападателя, сигурно би го заловил, но сега го изпусна. С отчаяние в погледа наблюдаваше как черната сянка пъргаво се покатери по една от стените. Той използваше сянката на един бръшлян и умело се прикри. Ибрахим горещо съжаляваше и се проклинаше за това, че бе спрял. Тъй като вече нямаше нужда да се прикрива, той тичаше с бързи, широки крачки и изваден ятаган. Кесиджията беше далеч напред, но в него се бе разпалил инстинктът на хрътка, преследваща заек. Тичаше, а гърдите му изгаряха и се разкъсваха в стремежа да поемат колкото може повече въздух. Скочи. Хвана се за бръшляна и като котка се покатери по него. Беше сигурен, че сеймените, Рефик и висшите османски сановници са го видели. Тичащ човек с ятаган в ръка можеше да означава само едно – опасност. Така Ибрахим бе успял донякъде. Беше осуетил нападението на кесиджията, беше предупредил останалите сеймени и бе предпазил човека, определен да бъде убит.

След миг вече беше върху високата зидана ограда. От другата страна беше мрак. Поколеба се само за миг, но явно инстинктът на хищник и преследвач в него беше по-силен дори от инстинкта за самосъхранение. Скочи в мрака. Учудващо за него се приземи върху нещо меко. Не можеше да повярва, но явно кесиджията се бе подготвил добре, като си бе осигурил пътища за отстъпление. Оказа се в тъмен коридор между две високи стени. Не виждаше беглеца, но той можеше да е избягал само в две посоки. Лявата водеше навън, към крепостната стена на Топкапъ, а другата – навътре, обратно към градината, която току що бе напуснал. Кесиджията никога не би тръгнал надясно, защото от онази посока можеше да дойдат сеймени и войници, които да се притекат на помощ на Ибрахим. Самият Ибрахим вече чуваше викове и кратки заповеди, които се носеха от градината с лалетата. Явно изчезването му по този начин бе активирало сейменбашията. Посоката беше само една. Ибрахим се затича между високите стени. Беше готов за всичко. В отчаянието си кесиджията можеше да се върне и да го атакува. Опитваше се да тича бързо, но наскорошната, все още не напълно заздравяла рана в крака му се "обади". Скоро започна да куца, а придвижването му ставаше все по-мъчително и бавно. Вече все по-ясно чуваше тропота на краката на войниците, които го следваха. Дали нямаше да е по-благоразумно да се откаже от преследването? Може би тичащите зад него момчета, които бяха здрави, щяха да го хванат. Това бяха глупости. Осъзнаваше, че е пръв и ако някой въобще има шансове да залови тичащия кесиджия, това е само той. Не беше станал Ибрахим Джаббар, защото се бе отказвал. Вярно, че беше на 27 години и вече не беше първа младост, но какво от това. Болката в крака наистина му пречеше, но ако се откажеше, това нямаше да бъде оправдание. Нямаше да си прости, ако се откажеше, затова напрегна и последни сили. Скоро чу някакво изхлопване. Там някъде имаше порта, а беглецът не беше взел голяма преднина. Изстена от болка и се затича още по-бързо. Стигна до портата. Явно в бързината кесиджията не беше имал време да я затвори и тя все още стоеше полуотворена. Без да се замисля и нито за миг да спира, Ибрахим се втурна през нея. Попадна в голям парк с красиви дървета. Тази градина и преди му беше направила впечатление. Тя беше изумителна с красивите си цъфнали вишни, така че я познаваше добре. Тъй като в нея нямаше цветя, а само дръвчета, явно беше изключена от празника на лалето и не беше осветена. Все пак от съседните градини, въпреки високите стени, се излъчваше светлина, така че градината не беше съвсем тъмна. Нападателят беше някъде тук. Ибрахим спря. В този момент се сети за специалния начин за гледане в тъмното. Ибрахим клекна и спази всички изисквания. Мярна сянката на беглеца, която се движеше сред мрака. Човек, който не знаеше този начин за нощно виждане, никога не би видял сянката.

Това, което озадачи Ибрахим, беше, че кесиджията не се придвижваше навън, с цел по най-директния път да напусне Топкапъ сарай, а влизаше навътре и то към главния каракол на сеймените. Можеше ли човек, планирал толкова внимателно досегашните си нападения и пътищата си за отстъпление, да се заблуди? Всичко това би го притеснило, ако имаше време да го осмисли, но сега нямаше и миг на разположение, така че се втурна напред. "Сянката" все пак имаше преднина. Кракът го болеше, но бойният му дух, изкован през всичките тези години, го накара да тича като вятър. Скоро започна да го мярка за все по-дълго време. Човекът тичаше с тежка походка. Явно той също се бе уморил. Ибрахим напрегна сетни сили. Явно беше взел преднина пред тичащите след него сеймени, защото вече не чуваше стъпките им. Тичаше бързо и следваше тук-там появяващата се черна сянка. Вече беше загубил представа къде точно се намира. Когато преследваният прескочеше ограда, и Ибрахим я прескачаше, когато се втурнеше през градина или влизаше в някакви помещения, той го следваше. Всичко друго беше загубило смисъл. Беше останала само целта, която преследваше. Ибрахим беше толкова концентриран, че не забелязваше нищо около себе си. Дори в този момент да се блъснеше в султана, нямаше да го забележи. Сега беше важен само той – кесиджията. Явно човекът познаваше прекрасно Топкапъ. Сега той не само се върна в сърцето на сарая, но влезе в едно помещение. Спусна се по една много тясна, вита каменна стълба. Ибрахим не знаеше къде точно се намира. Дали това не бяха складове, кухни или стаите за спане на прислужниците и робите? Коридорите бяха тесни и къси, объркващи, подобни на лабиринт и капан. Тук кесиджията имаше много по-голям шанс да се скрие. Освен това във всеки момент можеше да се обърне и да нарани Ибрахим. Човекът обаче не спря. Той слезе още по-надолу, в някакво мрачно подземие, в което никой не живееше. Всъщност то трябваше да се намира някъде съвсем близо до главния каракол, може би под него. "Много странно място да се скрие!"

– Помисли си еничарът. Помещението беше голямо, без стаи и прозорци. Това беше голяма зала, подобна на тази, в която се упражняваха с Рефик. Сигурно се намираше под земята. Мъжът беше някъде тук. Ибрахим го усещаше, въпреки че не чуваше никакъв шум. Явно се беше спотаил някъде, защото помещението имаше само един изход и Ибрахим бе застанал на него. Сега кесиджията беше затворен като мишка в капан. Ибрахим знаеше, че в такава ситуация мишката може да нацадне дори котка, и най-слабият и страхлив човек може да стане опасен убиец, какво остава за човек, който цял живот се е готвел да изпълни поставената му задача. Едва сега разбра колко голяма бе опасността. Опита се да се взре в мрака, но въпреки усилията, нищо не можеше да различи. Скоро разбра, че така нищо няма да постигне. Клекна и вместо да разчита на зрението, се опита да "види" врага с останалите си сетива. За да не му пречат очите, той ги затвори. Сега осъзна колко полезни са му били последните занимания с Рефик в подземието и работата с оръжие в тъмното. Когато затвори очи, пред него се нареди цялото звездно небе. Това го изненада. Не беше очаквал такова нещо. Решението да затвори очи беше трудно. В такава ситуация беше разумно да отвори всичките си сетива и да влезе в битка с всичките си "оръжия". Той беше тренирал техники и беше водил битки със затворени очи, но това да тренираш нещо е едно, а да го използваш в бойна ситуация, когато животът ти зависи от него, е друга работа. Трудно е в критичен момент да разчиташ на интуицията си. Иначе Ибрахим беше чувал за много бойци, които в битка разчитали на това неуловимо, почти магическо качество. Но сега, когато се лиши от зрението, което имаше най-важно, водещо и изпреварващо значение за всеки човек и воин, беше принуден да разчита на останалите си сетива и на това последното, което даже не можеше да нарече с думи. Отначало, когато затвори очи, се почувства слаб и уязвим. После, когато в мрака се нареди зодиака и системата на Даубманус, беше изненадан. Мина време и Ибрахим се убеди, че стратегията, която бе предприел, е успешна. "Видя" кесиджията като сянка, застанала в една от пролуките в небосвода. Той не само бе клекнал, а и беше вдигнал някак странно ръка. Ибрахим знаеше защо е постъпил така. Кесиджията дебнеше и явно знаеше това, което знаеше и Ибрахим. Човешкото око има способност в тъмнината и дори по най-малките белези да различава силует. Нашето око е кодирано да различава всяко очертание, което наподобява човешко тяло. Но това не беше валидно само за хората. Така например ловците, освен че откриваха лесно силуети на хора, бяха настроили погледа си така, че да могат да различават силуетите на животните, които ловят. Мъжът беше застанал по този странен начин, за да може тялото му да загуби очертанията на човешки силует и така да не може да бъде разкрит. Ибрахим обаче го виждаше с вътрешния си взор, затова заблудата на кесиджията не бе успяла.

След като вече "виждаше", Ибрахим реши да действа. Той знаеше, че трябва да се възползва, докато инициативата и изненадата са на негова страна, но реши да действа по нетрадиционен начин. Вместо да се приближи и да нанесе удар, българинът се шмугна в най-близката дупка в небосвода и излезе точно от входа, който се намираше зад гърба на притаения кесиджия. Вече беше отворил очи и го различаваше. Направи още една тиха крачка и нанесе силен мушкащ удар. Отначало не знаеше къде точно ще попадне ударът. Човекът изстена. Явно го беше ударил в гърба и ребрата. Но тъй като ятаганът беше много широк, не успя да прониже врага. Ако беше нанесъл удара с камата на Юсуп, със сигурност човекът вече щеше да е мъртъв. Ибрахим осъзна грешката си, бръкна в силяха си и скоро държеше сейменбашийската кама в лявата ръка, а зулфикр – в дясната. Човекът отсреща стоеше тихо и не помръдваше. Ибрахим беше сигурен, че врагът му има сериозно нараняване и кърви, така че с времето предимството щеше да бъде все по-очевидно. Другата му идея беше да атакува, докато човекът още не се е окопитил и съвзел след първоначалното стъписване и изненада. В този момент някакъв страховит удар изби "меча на исляма" от ръката му. След като ръкохватката излетя от ръката му, пръстите му конвулсивно се свиха. Какво беше това? Учудването трая само миг. Веднага се сети. Много добре познаваше това страховито оръжие и този страшен удар. Това беше ортома. В момента, в който ятаганът му още не беше паднал на земята, Ибрахим направи бърза крачка към врага, а лявата му ръка се "изстреля" към него. Острието беше толкова остро и тънко, че почти не усети съпротива при влизане в тялото. Не чу и строполяване. Нанесе още няколко удара. Едва при последния чу дълбок стон, придружен от гъргорене. Явно най-накрая уцели. Човекът пред него тежко се строполи на земята. В този момент концентрацията го напусна. Ибрахим чу зад себе си трополенето на сеймените. Чуваше и кучешки лай. Сети се, че сеймен или секбан означава кучкар. Това бяха хората, грижещи се за кучетата на султана. Сега сеймените бяха извели кучетата и ги използваха за преследване на следата. Тичаха, тропаха, разритваха боклуците по пътя си. Явно още не можеха да открият къде са двамата мъже. Пазачите бяха като побеснели. Хлопаха на всички врати, залостените ги разбиваха с ритници. Всички носеха в ръцете си факли. Най-накрая откриха помещението. Отначало се появи някаква мъждива светлина. Едва сега Ибрахим можа да огледа помещението. То наистина беше само с един изход. Явно кесиджията се беше объркал. Стана му жал за горкия воин. Да загуби живота си заради грешка. Но животът на воина беше такъв, всяка допусната грешка може да коства живота ти. Сега кесиджията беше сгрешил и Ибрахим се бе възползвал. Той беше насочил поглед към черната купчина, която все още леко се движеше. Все пак българинът знаеше, че не трябва да се възгордява, защото, ако днес кесиджията беше допуснал грешка и той се бе възползвал, утре по същия този начин можеше той да допусне грешка и да бъде мъртъв. После се сети – как кесиджията, който така внимателно бе планирал всичко и показа толкова добро познаване на двореца и скритите и потайни кътчета, бе допуснал такава грешка? Не само това, той бе обиколил всички постове, охраняващи отряди и караули. Може ли човек с такава подготовка да сгреши толкова фатално? Човекът, който бе застанал на входа и осветяваше мрачното помещение, извика с добре познат на Ибрахим глас:

– Ибрахим, Ибрахим Джаббар!

Ибрахим много добре позна гласът на приятеля си. Това беше гласът на Рефик. Ибрахим не изпускаше от очи прободения, но все още помръдващ кесиджия. Той беше паднал по очи. Ибрахим беше внимателен, защото знаеше, че от кесиджия трябва да се очаква всичко. Този обаче беше паднал така, че Ибрахим виждаше лявата му ръка. На нейната китка бе закачено смъртоносното оръжие на кесиджиите – ортомата. Но в това положение нямаше как да се изправи бързо. Това донякъде го успокояваше, но все пак не смееше да отдели поглед от него. Гласът на Рефик го успокои и тъкмо когато се канеше да се обади и да повика помощ, лежащият мъж, с тих, но достатъчно силен глас, за да може българинът да го чуе, каза:

– Ибрахим! Ибрахим Джаббар!

Ибрахим чу тихия хрип и не повярва на ушите си. Не можеше да разбере дали раненият кесиджия беше произнесъл името му, или чуваше ехо от гласа на Рефик. Беше очевидно, че мъжът е ранен. Вече се виждаше локвата кръв, в която нападателят лежеше. Това, разбира се, не беше доказателство, защото кесиджиите много често носеха у себе си торбичка с кръв от петел, с която можеха да заблудят врага, че са ранени и така да го накарат да се приближи, за да го убият. В битка те се напръскваха и напояваха дрехите си с тази кръв и така успяваха да заблудят, че са мъртви и да се спасят. Затова Ибрахим не се доверяваше на това, което виждаше, но пък усещаше силната миризма на топла кръв. Грешка не можеше да има, човекът беше прободен. Въпреки това много предпазливо се наведе към купчината, която представляваше агонизиращият кесиджия. При вида на падналия враг сърцето му изпита възторг. Той беше победил. Беше изпълнил успешно поставената му задача. Беше пленил кесиджията. Колко ли щяха да се гордеят с него Юсуп, Неджиб, Явуз Челик и Кубилай Юндер? Беше се справил и може би бе спасил живота на повелителя на правоверните. Едва сега осъзна това, което бе направил. Колко ли би се гордял с него Велко Кесиджи, ако видеше как се справя ученикът му?

Като опря върха на камата в ямката, която се получава там, където черепът се събира с врата, и беше готов във всеки момент да прекъсне гръбначния стълб, и да парализира лежащия на земята враг, в този момент той отново прошепна:

– Ибрахим Джаббар, ти ли си?

Грешка нямаше. Падналият произнасяше неговото име. Той го зовеше.

– Кой си ти? – учуден попита Ибрахим.

– Ибрахим, помниш ли обещанието? Ибрахим!?

Думите на падналия човек го разтърсиха. Явно мъжът го познаваше. Гласът му беше хрипав и тих, затова не можеше да познае кой му говори.

Сега вече Ибрахим не издържа. Осъзнаваше големия риск, но хвана лявото рамо на облечения в черно мъж и рязко го обърна. Ако човекът държеше в ръката си пищов, това щеше да е голяма грешка, може би последната за еничара. Но нищо такова не се случи. Ибрахим ахна, а от учудване долната му челюст увисна. Пред него на земята, с кървава пяна на лицето, лежеше старият му приятел Юсуп. Ибрахим беше убил именно него. Не, това беше някакъв кошмар. Ибрахим се спусна да помогне на другаря си, но не знаеше какво да направи. Както беше наведен, краката му се подгънаха и той падна на колене пред другаря си.

– Ибрахим! Ибрахим Джаббар, ти ли си?

Явно Рефик беше чул някакъв шум, защото предпазливо започна да се приближава по посока на двамата мъже.

Ибрахим бършеше с ръкави лицето и устата на Юсуп. В лявата си ръка все още държеше сейменбашийската кама. Беше убил приятеля си с неговата кама. Юсуп направи жест на Ибрахим, той го молеше да се наведе. След това зашепна в ухото му:

– Помниш ли какво ми обеща на лодката?

– Да! – каза Ибрахим.

– Убий ме! – просто каза Юсуп и се усмихна приятелски с най-лъчезарната усмивка, която някога Ибрахим беше виждал на лицето му. Единственото нещо, което го стъписа, беше това, че по белите зъби на приятеля му имаше кръв. Ибрахим беше толкова близо до умиращия, че чувстваше дъха му, а той миришеше на прясна кръв.

Българинът започна да разбира всички неща, които се бяха случили. При първото нападение Юсуп беше нападнал, а после се бе преоблякъл като сейменбашия и бе поел командването на потерята, която трябваше да го залови. Може би и сега планът е бил такъв, затова Юсуп бе влязъл в това помещение. Ибрахим разгърна черния бурнус, с който бе облечен кесиджията, а отдолу се показа официалната му златотъкана дреха. Какво беше направил? Изпита искрено съжаление. Ех, ако знаеше никога не би го настигнал! Сега му стана ясно откъде кесиджията толкова добре познаваше плана на двореца и защо по пътя си не бяха срещнали нито един сеймен. Всъщност активността, която Ибрахим наблюдаваше на празника, е била подготовка за нападението. Юсуп беше пренаредил охраната така, че да му бъде по-лесно. Това обясняваше как кесиджията е влизал в Топкапъ сарай – през главния вход. После Ибрахим си спомни как бе видял Юсуп още там, в Анадола. Откога приятелят му беше кесиджия и на кого ли служеше? За него той винаги беше като ангелхранител. Колко пъти го бе спасявал. Спомни си как го наричаха хората, които го бяха виждали – Шейтан. Шейтанови бе официалната фамилия на Велко и Георги от Козбунар. Дали имаше връзка между Юсуп и Шейтановите от Козбунар? После си спомни как бе запознал приятеля си с кесиджийското оръжие – ортома. Дали тогава Юсуп не е играл театър, а всъщност от много отдавна да е познавал това оръжие? Толкова много въпроси. Ибрахим реши да попита приятеля си.

Наблизо обаче чу стъпките на Рефик, а светлината ставаше все по-силна. Вече съвсем наблизо се чуваха гласовете и лаят на кучетата.

– Ибрахим?

Приятелят му явно бе станал особено предпазлив. Той чуваше шум, но това, че Ибрахим не му отговаряше означаваше, че или не е сред живите, или се е заблудил и той е станал пръв преследвач, въпреки че никъде не го беше срещнал, а през цялото време бе тичал след него. Той беше тръгнал почти веднага след Ибрахим, но докато даде разпореждания, защото беше най-старшия сеймен след Юсуп и докато вземе факла, се бе забавил. Сега като нищо можеше той, Рефик, да се окаже очи в очи с кесиджията. Ибрахим му беше разказвал толкова страшни истории за наемните убийци, затова беше изключително внимателен.

Ибрахим почувства напрежението в гласа на приятеля си и за да го успокои, каза:

– Рефик! Рефик Сарък!

– Ибрахим, ти ли си? – вече по-весело звучеше гласът на приятеля му.

– Рефик!

– Ибрахим!

Ибрахим усети, че приятелят му тръгва към него. Имаше толкова много неизяснени въпроси, затова реши да разпита Юсуп.

– Рефик, заварди входа и не пускай никого!

– Какво? – невярващо попита Рефик.

– Заварди входа и не пускай никого!

Скоро отдалечаващата се светлина показа, че приятелят му изпълнява заповедта. Той беше учен да изпълнява заповеди, дори когато му се струват абсурдни и да не може да вникне в общия замисъл. Сега Рефик се подчини и осигури така нужното на Ибрахим време. Еничарът се обърна към Юсуп. По лицето на другаря му отново бе избила кървава пяна. Той дишаше бавно и мъчително, а от гърдите му се чуваше някакво странно свистене. Ако искаше да го спаси, трябваше да побърза.

– Убий ме! – с болка в гласа изхриптя Юсуп.

– Няма да те убия! Ще те спася! – каза Ибрахим.

– Не! Не! Знам, че ако тръгна с теб, ще се спася и ще оцелея, но не знам дали искам да живея. Мисля, че не искам да преживея още едно оцеляване. Вече не искам. Искам да умра! Чувствам, как Аллах иска това от мен. Не знам защо, но така трябва. Готов съм да пренебрегна себе си и егото си в името на Аллах.

Юсуп явно не искаше да чуе, че Ибрахим няма да го убие.

– Помниш ли какво ми обеща? Трябва да ме убиеш!

Ибрахим не искаше да спори. В никакъв случай нямаше да убие приятеля си. Наистина той беше обещал да убие кесиджията, но тогава не знаеше, че това ще се окаже самият сейменбашия. Разбира се, че няма да убие приятеля си. Сега обаче трябваше да намери отговорите на всички въпроси, които се въртяха в главата му. Затова, без повече да спори, Ибрахим започна да задава въпросите си.

– Юсуп, искам да ми кажеш откога си кесиджия? Какво правеше в Анадола? Защо ме спасяваше всеки път? На кого служиш? Кого трябваше да убиеш тази нощ? ...

Ибрахим продължаваше да задава безкрайните си въпроси, докато с властен жест с лявата ръка Юсуп не го спря.

– Нямаме време да говорим!

Приятелят му говореше все по-тихо и на Ибрахим му се наложи съвсем да се наведе, за да чува гласа на Юсуп.

– Ибрахим! Не бива да попадам в ръцете на преследвачите! Не бива да бъда разпитван! Ибрахим! Отрежи главата ми и я скрий! Нека никога да не се разбере кой е бил кесиджията! Можеш ли? Ибрахим! Ти ми обеща!

– Но, приятелю, не мога да те убия! Юсуп, ти си ми приятел! Ти си един от най-добрите ми приятели! Ти си мой учител!

– Убий ме! – вече съвсем тихо промълви Юсуп.

– Но, Юсуп, ти си ми командир!

– Ибрахим, не искам да умра разкъсан от тълпата! Винаги съм мечтал да умра в битка! Искам да бъда убит от ятаган! Ибрахим! Моля те най-горещо, убий ме със зулфикр! Бръкни в пазвата ми!

Ибрахим бръкна и напипа някаква торба. Извади я. Беше най-обикновена дебела, тъкана, червена торба. Веднага я позна, това беше кесиджийска торба. Именно в такива торби кесиджиите поставяха отсечените глави на убитите от тях хора и ги отнасяха на поръчителите. Явно Юсуп се бе подготвил. Торбите бяха боядисани в червено, за да не си личи, ако пропие кръв от отрязаната глава. За да се запази главата, обикновено в торбата се слагаше негасена вар на прах.

– Ибрахим, отсечи главата ми, а след това я постави в торбата! После я вземи със себе си и я зарови някъде! Моля те, спаси душата ми! Ибрахим, моля се на Аллах ти да си Махди! Нека аз бъда първият човек, спасен от Махди! Моля те!

Ибрахим беше като зашеметен. Приятелят му искаше да умре от неговата ръка, за да бъде спасена душата му. Много добре разбираше всичко, но не искаше да става убиец на приятеля си. Целият му живот бе преминал под знака на смъртта, страданието и убийствата. Цял живот беше убивал, цял живот беше губил хора, които обича и на които държи. Това беше животът му. Можеше ли животът му да поеме още едно убийство, това на приятеля му? Трябваше ли? Наистина, той беше обещал! Наистина, само преди миг бе готов да убие кесиджията, но сега...

Ръката му беше омаломощена, за малко щеше да изпусне камата.

– Няма да те убия! – каза той.

Изправи се, коленете му изпукаха като пречупващи се сухи клони, под нечии тежки стъпки. После отиде надясно. Беше чул къде издрънча зулфикр и сега отиваше да го вземе. Не беше свикнал толкова дълго да стои разделен от него. Когато го взе в ръка, започна тихо да му се извинява. Ибрахим не го запаса в силяха си. Приближи се до издъхващия вече кесиджия.

– Ибрахим! – отново го призова Юсуп.

Ибрахим беше ядосан, защото сейменбашията не бе отговорил на нито един от въпросите, които бе задал.

– Приятелю, ще повикам помощ и ще те спасим! – отново каза Ибрахим.

– Не! Не! – промълви Юсуп и му направи знак да се приближи. Българинът се наведе към него. В този момент Юсуп го сграбчи и го придърпа към себе си. Това го изненада и Ибрахим залитна и падна на колене. Юсуп беше сграбчил с дясната си ръка лявата ръка на Ибрахим, с която той все още стискаше камата. След това я изкълчи, така че острието ѝ сочеше към Ибрахим и върхът ѝ бе опрян в лявото му рамо. Сейменбашията притегляше приятеля си към себе си, а сейменбашийската кама бавно се забиваше в рамото на по-младия сеймен. Шега нямаше, камата, която Юсуп му бе подарил, бавно се забиваше в рамото му. Болката беше непоносима. Чувстваше как топлата му кръв се стича по ръката му. В миг болката стана много по-силна, явно Юсуп завърташе острието. Цялата му ръка изтръпна. Ибрахим се опитваше да се измъкне от смъртоносната хватка на все още силния сейменбашия. Само преди миг можеше да се закълне, че Юсуп всеки момент ще умре. От усилието, от устата на Юсуп отново бликна кървава пяна, но въпреки това той не намали силата на притегляне. Болката беше нетърпима, но Ибрахим се опитваше да не загуби съзнание и присъствие на духа. Не можеше да разбере какво цели приятелят му. Беше ясно, че не иска да го убие, а само да го нарани, но защо? Ако Юсуп искаше да го убие, щеше да постави острието една педя навътре, там където се намираше сърцето му. И въпреки това болката беше нетърпима. В следващия момент Ибрахим реши да избута тялото на Юсуп и опита да вкара дясната си ръка между себе си и приятеля си. В тази ръка той държеше зулфикр, но тъй като дрехата на Юсуп беше пропита с лепкава кръв, която се хлъзгаше, беше много трудно. Ситуацията беше абсурдна, Юсуп опитваше да забие все по-дълбоко острието на камата и да я завърти, за да му причини билка, а Ибрахим – да се изплъзне. Отстрани сигурно причаха на хора, вкопчени в смъртоносна битка, но всъщност не беше така.

Все по-отчетливо се чуваше глъчката, която се носеше откъм входа на помещението, което щеше да стане лобно място на Ибрахим или на Юсуп. Явно сеймените и кучетата бяха надушили къде е кесиджията и сега напираха на вратата. Рефик обаче, верен на приятеля си, въпреки че сам не разбираше какво става, се опитваше да ги спре. По някое време на Ибрахим му се стори, че на входа спорещите преминаха в юмручна битка. Не беше сигурен, но като мислеше за тях, се развличаше и опитваше да не загуби съзнание.

– Ибрахим! Убий ме! – съвсем тихо прошепна Юсуп. Българинът го чуваше, защото лицата им бяха едно срещу друго. – Защо не ми позволиш да умра с достойнство?

– Не мога! Не искам! – просъска Ибрахим.

После Юсуп много тихо заговори нещо на ухото на по-младия си приятел. Докато говореше, постепенно отпусна захвата. Ибрахим слушаше като омагьосан и също отслаби съпротивата си. Юсуп бавно извади камата. С плавни движения Ибрахим се изправи. Нещо в поведението на българина показваше, че е в състояние на хипноза. Очите му бяха широко отворени. Юсуп продължаваше да шепне неразбираемите слова. Ибрахим не усещаше тялото си, струваше му се, че друг го управлява. Сякаш някой бе отнел волята му. Той приличаше на дървена кукла, окачена на конци и движена от някаква могъща ръка. Гласът на умиращия мъж беше връзката, с която тази велика воля го направляваше.

Въпреки че от ръката му течеше кръв, продължи да държи в нея камата, подарена му от Юсуп. В дясната си ръка, която също някак безпомощно висеше, стискаше меча на исляма – зулфикр.

С голяма мъка Юсуп застана на четири крака, обърна глава така, че Ибрахим да му бъде от лявата страна. Той вече бе престанал да шепне думите, които бяха внесли такава промяна в ситуацията.

Борбата на вратата беше ожесточена. Явно Рефик нямаше да може да издържи още дълго. В този момент Юсуп, с учудващо силен глас, извика:

– Биз гилиндж Махди! Аллах акбар!

Без никаква страст, с чисто и силно движение, Ибрахим вдигна ятагана, а след това го спусна със страшна сила и главата на приятеля му се търколи на земята. Тялото за мигдва като че ли се чудеше какво да направи, после ръцете се подвиха някак неестествено, а краката се изпънаха. Тялото рухна напред, така че ако имаше глава, можеше да се каже, че падна по лице. Главата на Юсуп се търкули. На нея сейменбашията бе вързал дълга черна кърпа, която скриваше главата му до веждите. Отзад тя беше спусната, но можеше да се подмуши така, че на човека да се виждат само очите. Такива кърпи Ибрахим беше виждал в Танжер и Арабия и знаеше, че се наричат шамии (шамия). С тях бедуините пазеха главите и лицата си от пясъка и суровата пустиня. При отсичането, дългото парче явно бе паднало някак отстрани и не бе пострадало. Сега Ибрахим зави главата в шамията и я мушна в кърмъзената^[57] кесиджийска торба. След това се изправи, постави връзките на торбата през глава, така че да се преметне на гърба му. Бавно избърса ятагана, камата и ръцете си в черната дреха на Юсуп. Тя беше от мек памучен плат. Като в унес Ибрахим свали кесиджийската му дреха, сгъна я и внимателно я натъпка в торбата при главата.

След това изведнъж като че ли се събуди. Не можеше да си спомни нищо от това, което преди малко се бе случило. Беше гледал случващото се някак отстрани и като че ли не бе участвал в него. В него нямаше никакво съжаление за това, което бе извършил. Просто за миг бе станал ръката на Всевишния. Той беше Махди. Вече беше сигурен в това. Той беше Махди, а това, което се случваше, беше предопределението и той можеше да участва в него само по два начина. Единият беше недостоен, съобразяващ се със себе си, чувствата и егоизма си. Заради тях бе отказал да убие приятеля си. Но можеше да постъпи и достойно, да остави тялото си под властта на Великата сила и да бъде ръката, която изпълнява волята на Аллах. Беше трудно, защото трябваше да загуби себе си, а като воин беше учен винаги да бъде себе си. Сега обаче се бе оставил в ръцете на Бог. Сети се за едно изречение, което бе прочел в Тайната книга: "За да бъдеш себе си, трябва да загубиш себе си!"

Без никакви емоции, обзет от трезв разсъдък и като че ли с прочистено съзнание, Ибрахим се изправи и тръгна към изхода. Там врявата и суетнята бяха неописуеми. В действията и мислите му имаше яснота, знаеше какво трябва да прави, като че ли му бе нашепвано от Бог.

– Рефик, пусни ги! – с властен глас каза Ибрахим. Гласът му беше силен, като че ли не беше негов и дори на него му прозвуча чужд. Сякаш друг говореше с неговата уста.

Сеймените като огнена река се разляха из помещението. Като потоци светеща лава минаваха между колоните. Те не знаеха какво се случва и се чудеха как да тълкуват действията на двамата си командири – Рефик и Ибрахим.

От борбата и опита да задържи сеймените, Рефик едва стоеше на краката си. Ибрахим свали презрамката на червената торба и я преметна през главата и рамото на приятеля си. Рефик с учудване гледаше действията на Ибрахим.

– Отнеси тази торба в къщи! Тайно! После веднага се върни!

– Какво?! – попита учуден Рефик.

– Отнеси я у дома, а после се върни! – просъска Ибрахим. Сега нямаше време за уточняване и поясняване. Рефик разбра това. Приятелят му беше категоричен. Без повече въпроси и забавяне, той се обърна и за пореден път започна да изпълнява заповед, без да разбира защо.

Ибрахим реши някой ден да предложи Рефик да влезе в сектата на Махди. Приятелят му беше достоен за това. Сега обаче нямаше време, а и сили да мисли за това.

Ибрахим се върна обратно. Вече беше спокоен. Сеймените току що бяха открили мъртвия труп и учудено го оглеждаха. Всички те знаеха, че е най-добре да заловиш врага жив, за да може после да го разпиташ и да изкопчиш информация от него. В краен случай, ако се наложеше, можеше да го убиеш, но такова нещо за пръв път виждаха, някой бе отсякъл главата на човека.

– Някакъв сановник е – каза единият от сеймените, като приближи факлата до тялото.

Едва сега Ибрахим видя огромната локва кръв, която бе изтекла от отсечения врат. Тук-там кръвта се бе съсирила, но все още изтичаше гъста, с кървави парчета вътре.