Махди

Мислейки така, Ибрахим зави от чаршията към улицата, на която беше къщата на Селим ага. Хасан ага беше застанал пред кафенето си и грижливо бършеше малките джамчета. Той видя уморения еничар, който безпомощно бе увесил ръце, и каза:

– Добър ден, Ибрахим ага! Сега ли се прибирате от празника?

– Не съм бил на празника, Хасан ага – като боботеше, каза умореният до краен предел еничар. – На работа бях, цяла нощ не съм подгънал коляно и не съм спал.

– Не е хубаво така, еничар ага! Какво ви има на устата?

– Нищо не зависи от нас, кафеджи ага, ние сме роби на султана!

Как ли щеше да реагира старият турчин, ако можеше да види как Ибрахим се бе отнесъл към върховния господар на всички мюсюлмани. Със сигурност щеше да се потресе от дързостта му. Хасан ага беше свикнал да се примирява.

– Виждам, че си уморен, ефенди ага, а искаш ли да седнеш да пийнеш едно кайве вътре, на твоята маса?

– Не, ага! Благодаря, като пия от твоето кайве, после няма да мога да спя! Сега искам да спя!

– А какво стана с ръката? – попита Хасан, като повдигна собствената си ръка, поставена точно така, както стоеше обездвижената ръка на еничара.

– Нищо, ага! – Ибрахим махна с ръка със същия жест, с който хората искаха да покажат или че историята е много дълга и не може да бъде разказана, или че е безинтересна и няма какво да се разкаже.

Двамата мъже обмениха по още няколко думи и Ибрахим се отправи към вратата на кесиджийската къща. Още преди да завърти ключа, отвътре чу бясно думкане. Първата му мисъл беше, че приятелят му се е заключил в помещението долу. Може би по някаква причина беше слязъл долу и не бе успял да излезе. Ето защо се бе забавил. Ибрахим се усмихна. Вече предчувстваше оправданията на Рефик и знаеше, че от това ще излезе още една хубава история, с която да се шегува с него.

Отвори трудно вратата с една ръка, защото другата много го болеше. Гледката го накара да прималее. Проснат върху пода в предверието лежеше Рефик. Ръцете му бяха разперени, а главата обърната, като че ли приятелят му искаше да погледне към гърба си. До протегнатата му дясна ръка се търкаляше червената кесиджийска торба. По всичко си личеше, че главата все още се намираше вътре. Рефик беше мъртъв, това си личеше по голямата локва кръв, която бе изтекла под проснатото му тяло. Ибрахим веднага усети миризмата на смърт. Толкова пъти беше усещал тази миризма, толкова добре я познаваше, че не можеше да сгреши. Рефик беше мъртъв! Рефик беше убит!

Думкането продължаваше. Едва сега Ибрахим разбра откъде идваше то. Всъщност убиецът или някой друг бяха направили така, че вратата вдясно, водеща към жилището на Селим ага, да не може да се отвори. Вратата там беше залостена с дървения сап на една лопата.

Ибрахим затвори очи. Случващото се му се струваше като някакъв безумен кошмар. Цялата нощ, а и денят бяха кошмарни. Струваше му се, че ако затвори очи, а после ги отвори, изведнъж ще се събуди и ще се окаже, че всичко това е било сън, лош сън. Отново затвори очи, но нищо не се случваше. Тъй като думкането по вратата продължаваше, това му пречеше да мисли. Реши да отвори на Селим ага. Прекрачи трупа на приятеля си. И в този момент осъзна какво се беше случило. Рефик беше мъртъв! Най-добрият му приятел беше мъртъв! Спомни си онова ячко жизнено овчарче, после корпуса, Иван Саръсакалов, Рефик Сарък, човекът, който беше винаги до него, във всеки труден момент го беше подкрепял и заставал зад него. Човекът, който едва в последно време бе открил, че има дар слово и може много добре да преподава и командва, че има влечение към историята. Мъжът, изпълнен винаги с толкова хъс и желание, този който беше успял да стане втори човек след сейменбашията – бостанджъбашията Рефик Сарък, беше мъртъв. Сърцето му плачеше, а очите му горяха. Защо беше воин и сега не можеше да пролее поне една сълза? Съжали, че не е обикновен човек. Нима Рефик не заслужаваше най-добрият му приятел да пролее поне една сълза за него? Ибрахим не можеше. Той вече нямаше сълзи за плачене. Горчивата топка, която бе в гърдите му, се качи и заседна на гърлото му и започна да го души. Не можеше да диша, но не можеше и да изхлипа. Сякаш някакви могъщи ръце го бяха хванали за гърлото. Без да изстене дори, той опря гръб на стената, като че ли да потърси опора, но после се свлече и така, като вцепенен, остана до приятеля си. Думкането ставаше все по-тихо и по-тихо, все едно че идваше нейде отдалеч, много отдалеч...

Мина доста време преди да види нечии крака. Вдигна поглед. Това бяха краката на Хасан ага. Ибрахим беше оставил външната врата на къщата отворена и старият кафеджия беше чул думкането на Селим ага. Българинът гледаше стария турчин, който отвори уста, за да каже нещо, но Ибрахим нищо не чуваше. Опита се да каже на стареца, че не го чува, но сам не чу гласа си. Нима беше оглушал? После, неспособен да се изправи на крака и да помогне с каквото и да е, той седеше все така и наблюдаваше случващото се около него. Никога досега не беше изпадал в толкова безпомощно състояние.

Хасан ага се мъчеше да отмести дръжката на лопатата, залостваща вратата. Двамата със Селим ага явно си говореха, защото кафеджията непрекъснато си отваряше устата. Най-накрая вратата се отвори и в помещението нахлуха Селим, Хакъ и кадъната. Те явно бяха шокирани от гледката на мъртвия Рефик. Селим забрани на Хакъ да гледа мъртвия еничар. Ибрахим не чу, но видя как той удря на сина си шамар зад врата. Явно това накара момчето да се обърне към Ибрахим.

"Вода!" – Ибрахим му направи знак, че иска вода. Хакъ се скри зад вратата, през която само преди миг толкова искаха да излязат. Скоро се върна, а в ръката си носеше стомна с чучурче в дръжката. Вместо да пие, Ибрахим обърна гърлото и изля студената вода върху главата си. Това даде резултат. Скоро започна да чува и като че ли попадна във вихъра на буря. Всички крещяха и се суетяха, говореха и се питаха един през друг, но никой не изслушваше другите. Дочули врявата, към тях скоро се присъединиха и други комшии. Сигурно имаше и случайно преминаващи. Суматохата ставаше все по-голяма. В този момент мисълта на Ибрахим се изясни и осъзна какво трябва да направи. Знаеше, че скоро на олелията ще се отзоват сеймени ясъкчии и заптиета. Той беше техен командир, беше субаши и отговаряше за сигурността на града. С жест той повика Хакъ при себе си и му каза:

– Вземи онази червена торба и я качи горе!

Нарочно не го накара да направи това скришно, защото така щеше да изостри любопитството на момчето и то да задава въпроси, а и щеше да предизвика вниманието на безцелно суетящите се хора, безмилостно утъпквайки всички улики, които убиецът или убийците може да са оставили.

Скоро наистина се появиха двама сеймени. Те разпознаха Рефик и повикаха още сеймени. Веднага беше въведен ред и повечето хора бяха изведени на улицата. Ибрахим се зарадва, че бе успял навреме да скрие главата. В този момент Хакъ слезе по стълбището.

– Хей, ти! – извика един от сеймените. – Къде ходиш?

Хакъ беше толкова притеснен, че запелтечи:

– Аз... такова...

После сейменът се наведе към него. Двамата нещо говореха, по някое време малчуганът посочи с пръст Ибрахим. Той знаеше, че Хакъ говори за него, но въпреки че главата му беше избистрена, краката му не го слушаха. Наблюдаваше с тих ужас близкия си край и нищо не можеше да направи. После Хакъ и сейменът се заизкачваха по стъпалата за горния кат. Ибрахим чуваше тежките стъпки, но нищо не можеше да направи. Мина доста време преди сейменът да се появи по стълбите. В лявата си ръка държеше червената кесиджийска торба. Беше я протегнал, за да я държи по-далеч от себе си, като че ли бе нечиста и не искаше да се докосва до нея. По изражението на лицето му Ибрахим разбра, че вече е погледнал в нея и знае какво има вътре. Той бавно слезе до площадката, на която все още проснат лежеше Рефик. Позата му беше толкова театрална, че отдавна всички следяха само него. Когато пристигна до другарите си, те се скупчиха около него и всеки искаше по-бързо да погледне какво толкова имаше в тази торба, че така бе впечатлило другаря им. Те почти сблъскаха главите си над кърмъзената торба. В следващия момент всички зажужаха като оси. Някои веднага излязоха навън, други се втурнаха нагоре по стълбите в търсене на още нещо. Двама се изправиха и застанаха на пост до външната врата, а няколко нахлуха в жилището на Селим ага.

Ибрахим гледаше всичко това като безучастен наблюдател. На него никой не му обръщаше внимание, все едно че не съществуваше. Той все така седеше на пода, опрял гръб на стената. Сеймените бяха спокойни, защото след смъртта на сейменбашията Юсуп, а сега и на втория човек

– Бостанджъбашията Рефик, техният нов командир, а сигурно и бъдещ сейменбаши, беше тук. Вярно, че беше потресен от смъртта на приятеля си, но все пак сега той беше най-висшата фигура при сеймените. Той отговаряше за цялата охрана на султана и на столицата, това им бяха казали преди малко. Сега обаче нещата се бяха променили. В торбата беше главата на сейменбашията Юсуп. Явно кесиджията, който го бе убил и бе отрязал главата му, лежеше пред тях. Всички сеймени бяха сигурни, че Рефик Сарък е убиецът на сейменбашията Юсуп. Повечето от тях го бяха видели на входа и си спомняха, че се опитваше да ги задържи, но можеше първо да го е убил, а след това да е застанал на входа. Може би затова се бе държал толкова странно и безумно. Сеймените не бяха наясно с ролята на субашията Ибрахим в цялата тази случка. Те бяха много добри приятели с Рефик, така че може би бяха съучастници. Но пък всички знаеха, че Ибрахим е много добър приятел и с Юсуп. За никого не беше тайна, че командирът гигант готви именно него за свой заместник. Не случайно официалната сейменбашийска кама на Юсуп се поклащаше на силяха на Ибрахим Джаббар. Беше ли Ибрахим съучастник на Рефик и дали сам не бе убил приятеля си? Това бяха въпроси, на които те не можеха да намерят отговори. Сеймените веднага разбраха, че се случва нещо лошо, нещо дълбоко свързано с корпуса и службата им. Бяха притеснени и няколко ат тях веднага се затичаха към Топкапъ сарай, за да отнесат въпроса до най-висшия си командир, по-велителят на еничарите – Кубилай Юндер. Само той можеше да разследва този случай.

В този момент Ибрахим си мислеше за Сабрие, представяше си тъжните ѝ очи и се питаше какво ли си мисли тя за случващото се.

Мина време преди агата на еничарите да се появи в малката затворена уличка. За пръв път толкова високопоставен сановник и командир стъпваше на нея и това си личеше – първо тя се изпълни с войници. Отначало хората не знаеха какво точно се случва, но усещаха, че е нещо, което ще се разказва дълго след това. Те наизлязоха и се скупчиха от двете страни на улицата. Всеки беше застанал пред дувара на собствената си къща. Децата тичаха и се гонеха, предчувствайки случващото се като нещо изключително и смятайки, че то ще прерасне в голям празник. Изведнъж всички хора започнаха да се побутват, откъм тесния сенчест вход на улицата като вълна се задаваше огромна група еничари. Те бяха облечени в зашеметяващи пищни униформи, а високите им еничарски шапки ги караха да изглеждат още по-едри и високи. Те се движеха като солаки^[60], бавно и тържествено. Всеки мъж беше издул гърди и изглеждаше така, все едно че след малко ще се пръсне. Навъсените им погледи и сключените вежди, освен страх, всяваха и гордост. Улицата зашумя, тя също беше горда, че в този момент еничарите са тук. И докато жените се радваха на стройните, огромни, млади и красиви мъже, мъжете бяха запленени от синхрона, стегнатата походка и красивите дрехи, с които воините бяха облечени. Децата бяха впечатлени най-много от силата и размерите на еничарите. Тези мъже, които в техните очи изглеждаха богоподобни, можеха само с един шамар да свалят конник, барабар с коня. В този момент никой от тях не се съмняваше в това. Ето защо огромните еничари не се качваха на коне. Те щяха да скършат гръбнаците на бедните животни. Другото нещо, което привлече вниманието на децата, бе оръжието. Обкованите със злато и скъпоценни камъни кании, ръкохватките на ятаганите и копията. Украсените с пискюли, орнаменти и най-фини инкрустации силяси, пушки и пищови. Еничарите вървяха като вълна, облечени в най-представителни дрехи и пълно бойно снаряжение. Те бяха изключите; на гледка. Всички ахкаха и охкаха и не можеха да се нарадват на толкова много красота и сила в едно. Сигурно нападаща във вихрена атака конница не би предизвикала толкова силно впечатление на хората, колкото групата еничари, които сега бавно "превземаха" улицата.

Но това не беше атака, а ескорт и всички жители на уличката го знаеха. Някой беше затворен между еничарите. "Кой беше този сановник?"

– Питаха се всички. Всъщност всеки знаеше, че само четири човека в цялата Империя притежават такава власт. Единият беше шейхюлислямът Абдаллах ефенди – духовният водач на всички мюсюлмани, но те знаеха, че отскоро назначеният мъдрец беше скромен и духовен човек, той не се стремеше към показност и демонстрация на власт и положение. Разказваше се често, че шейхюлислямът се обличал с най-прости дрехи и груба власеница, и така, невидим и непознат за останалите, обикалял народа и се запознавал с неволите му. Така че мъжът сред еничарите едва ли беше Иенишехирли Абдаллах ефенди.

Другите двама, които можеха да бъдат, бяха двамата най-мощни и силни мъже в Империята след султана – Великият везир Невшехирли Дамат Ибрахим паша и агата на еничарите Кубилай Юндер. Знаеше се, че Великият везир е поклонник на всичко що е европейско, в това число и охраната му се състоеше от швейцарски наемници, облечени в жълти и оранжеви мундири, които, когато не бяха на служба, ходеха със смешни, меки, малки, сини барети. Така че мъжът, който еничарите ескортираха, явно не беше Великият везир. Със сигурност ескортът беше за агата на еничарите. Всички на улицата, а и в целия Истанбул, знаеха имената на всички най-висши сановници в Империята. Те често бяха повод за разговори и биваха включвани в мохабетите на всички народи, дори и в най-отдалечените кътчета на необятните земи на султана, също така бяха любима тема за клюки на повечето жени в Империята. Да видиш някой от тях беше безценно богатство и веднага щяха да те направят център на внимание и любопитство. Жените се повдигаха на пръсти, за да зърнат човека. Агата на еничарите беше мистична личност. Него почти никой не го беше виждал. Говореше се, че се движел само нощем и винаги скрит от верните си еничари. Също, че той и заместникът му – някакъв страшен и грозен мъж с тъмна кожа и гърбав нос, можели да летят в облаците и да обменят мисли от разстояние. Повечето хора се страхуваха от силата на еничарите, а когато към това се примесеше и мистичен ужас, тогава страхът и притеснението добиваха ново измерение.

Последният човек, от великата четворка, беше самият повелител – султанът. Хората тръпнеха от вълнение дали не е той. Да видят султана беше изключително рядко събитие, дори за жителите на Истанбул. Когато султанът напускаше Топкапъ сарай, обикновено беше придружаван от огромно множество прислужници, пажове, сановници, писари, чиновници, част от харема и много еничари. Воините така пазеха повелителя, че зяпачите не успяваха дори да го зърнат. Повечето жители на Истанбул през живота си никога не бяха виждали султана. Все пак обаче бяха виждали ескорта му. Колкото много и елитни да бяха еничарите, за всички беше ясно, че са по-малко от 500. А се знаеше, че ескортът на султана е най-малко от 500 еничара. Ако имаше нужда, тяхната бройка можеше да достигне до няколко хиляди воини.

Хората вече бяха сигурни, вътре в плътното обкръжение се намираше агата на еничарите Кубилай Юндер. Скоро ескортът стигна до кафенето на Хасан ага. Старият турчин като че ли беше по-изправен от друг път, защото се гордееше с височайшето присъствие, но в същото време беше и тъжен, защото преди малко заедно с Ибрахим бяха открили трупа на Рефик, с когото се познаваха много добре. Дали неговата смърт бе предизвикала това посещение? Толкова важен ли беше еничарът, приятел на Ибрахим? Така тъгата и гордостта се смесваха в гърдите на Хасан ага.

Когато групата еничари стигна до къщата на Селим, се разтвори и Кубилай Юндер влезе вътре, без никой от събралото се множество да може дори да го зърне.

Ибрахим седеше все така подпрял гръб на стената. Времето за него бе престанало да тече. В главата му нямаше никаква мисъл. Кубилай Юндер беше тук не за да разследва случая, а по-скоро, за да види и помогне на своя подчинен – човека когото смяташе, че е Последният пророк на Бог, спасителят на света, ключът на ал-Илджин (Светата книга)

– Махди. Да, всички пророчества, знаци и поличби говореха, че човекът, който сега седеше съкрушен на земята, е Махди.

– Махнете тялото! – каза агата на еничарите.

– Но, ага, още не сме провели огледа!

– Какво разследване има да правите? Убиецът или убийците веднага да бъдат заловени и убити!

След малко същият този човек показа кесиджийската торба. Явно това стъписа агата.

– Кесиджията е убил и Рефик Сарък – каза Кубилай Юндер.

– Но, ага, ние мислим, че именно Рефик Сарък е бил кесиджията – каза мъжът.

– Еничар не може да бъде кесиджия! – каза агата по такъв начин, че всички присъстващи да разберат, че тази теза трябва на мига да се изключи от хипотезите за извършване на убийството. На всички стана ясно какво ще последва за този, който смята, че еничар може да бъде кесиджия. Кубилай Юндер изглеждаше така все едно е готов във всеки момент да влезе в битка с човека, който твърди такова нещо.

Еничарите знаеха кой е Кубилай Юндер, затова побързаха да отнесат трупа на Рефик и всеки се зае с някаква работа. Един започна да изучава следите, друг се зае с вратите и прозорците. Агата клекна на коляно пред Ибрахим. Първо направи поздрава на еничарите, а после и тайния знак на Махди. Ибрахим не реагира.

– Ибрахим Джаббар, какво става?

Ибрахим виждаше някакъв познат мъж, който му говореше, но не можеше да го разбере.

Кубилай Юндер разбра, че Ибрахим е неадекватен и има нужда от хекимин.

– Повикайте хекимин! – каза агата.

В следващия момент той погледна и видя зулфикр. Много добре помнеше как бе изкован Вторият меч на исляма, след онзи на Пророка. Не искаше мечът да изчезне или Махди да се самоубие със зулфикр. Той посегна, разкопча ятагана от силяха, но нищо не се случи. После отне от субаши и сейменската кама. Сега агата се почувства много по-спокоен както за собствения си живот и за живота на останалите еничари, така и за живота на самия Ибрахим. После заповяда на еничарите да качат субаши горе. Тъй като стълбищата бяха тесни, двамата мъже, които го подхванаха под мишниците, с доста усилия успяха да го качат горе. По някое време Ибрахим като че ли се събуди. Със силните си ръце разбута мъжете, единият от тях се препъна и политна надолу, Ибрахим се вкопчи в него и така тримата тежко се стовариха върху площадката пред краката на Кубилай Юндер. В този момент се случи нещо неочаквано, Ибрахим се втурна към вратата крещейки:

– Не съм ги убил аз! Не ме арестувайте! Аз съм невинен!

Мъжете бяха стъписани. Пазачите на вратата се обърнаха, за да видят какво става и по този начин препречиха пътя на опитващия се да избяга еничар. Той усети, че в тази посока няма накъде да бяга и се обърна. Пъргаво прескочи опитващите се да се изправят негови събратя и изтопурка по стълбите нагоре. Кубилай Юндер бе препречил пътя на Ибрахим към жилището на Селим ага. На прозорците на цялата къща имаше дебели решетки и доколкото беше забелязал, нямаше откъде да излезе.

Падналите от стълбите еничари вече се бяха изправили, изтупваха дрехите си и наместваха оръжие. И те, и еничарите на входа, гледаха въпросително към агата. Той знаеше, че са готови да се втурнат и да заловят беглеца. Това обаче не беше нужно. След като Кубилай Юндер знаеше, че Ибрахим няма къде да избяга, реши да се качи сам. Не искаше да направи нищо повече, освен да поговори с българина и да го успокои. Отначало смяташе, че ще се размине само с това, но явно този, когото смятаха за Махди, преживяваше много тежко смъртта на двамата си другари. Сега трябваше да сложи и охрана, която да пази и да се погрижи за безопасността на еничарския командир. Кубилай Юндер махна на еничарите да останат на място и бавно се заизкачва по стръмното стълбище. Беше му трудно, защото освен собствените си оръжия, в ръцете си носеше и сейменска кама на Юсуп ага, и зулфикр. Веднага след като бе получил сейменбашийската кама, Ибрахим великодушно бе подарил своята джамбия на Рефик.

Агата не бързаше. Искаше да даде време на Ибрахим да се съвземе. Не искаше да гледа мъжа, когото познаваше почти от дете, в такова състояние.

Мина доста време преди агата разтревожен да се върне при еничарите. Ибрахим Джаббар беше изчезнал. Скоро всичко еничари обърнаха наопаки къщата, но от субаши нямаше и следа. Блокираха целия квартал, но от това нищо не излезе. Ибрахим като че ли бе потънал вдън земя.

Ибрахим беше решил да се бори за свободата си. Сети се за тайния изход, през който преди толкова много години бе избягал от къщата на Велко Кехая в Козбунар. Изтича в стаята на Рефик, ръката му сама откри ключа за тайната врата в дъното на долапа. След това следваха стълби надолу. Коридорът беше със същата форма като този в къщата близнак. Оправяше се без светлина. Тайният изход се намираше в двора на една източноправославна черква. Тя беше оградена с висока кована ограда. Ибрахим грижливо прикри изхода, прескочи оградата и се оказа сред тълпата. Беше ранен, езикът му беше надут и не можеше да говори. Беше късен следобед и той се смеси с тълпата. Махна всичките си отличителни знаци и се насочи все по-далеч от Еминьоню. Обикаляше из улиците като обезумял. Не различаваше посоките, срещаше лица

– Непознати и чужди, произволно завиваше по улици. Сега трябваше да върви, без да спира и на всяка цена да избягва постовете на сеймените и заптиетата. Така скоро пред очите му във вихрена въртележка се завъртяха хора, звуци, миризми и улици. Всичко това забави своето въртене, когато над улиците на Истанбул падна здрач и порядъчните хора се прибраха по домовете. Ибрахим знаеше, че трябва да спре някъде, защото веднага ще привлече вниманието на обикалящите през нощния град сеймени ясъкчии. Той самият беше заповядал увеличаване на караулите след снощния празник на лалето. Знаеше, че ако не иска да го хванат, трябва да стои далеч от къщата на Селим ага. Как само една нощ бе променила живота му?

Мракът го свари при някакви докове. Намери един обърнат каик и се подслони под него. На дъното му зееше голяма дупка, която му служеше като прозорец, от който като омагьосан наблюдаваше дълбокото, осеяно със звезди небе. Беше вперил поглед там нейде далеч като че ли искаше да види самия Бог. Разсъждаваше за себе си и за проломите и изненадите, които съдбата му бе подготвила. Но той не се оплакваше и не проклинаше съдбата си, а разглеждаше живота си като битки, раздели и болка. Явно страданието беше неотменна част от Пътя на всеки воин.

Следващите дни минаваха за Ибрахим като мигове. Той обикаляше из улиците, като опитваше да се крие от всякакви униформени мъже. Колкото повече спеше под каика, толкова по-еднообразно и бързо започнаха да се нижат дните му. Беше благодарен, че времето е меко и топло, ако му се наложеше да се крие през зимата, не знаеше как щеше да оцелее. Още на третия ден, притиснат от глада, бе принуден да проси. Дрехите му вече бяха изцапани, но все още не беше с вид, който да предизвика състрадание. Сам скъса дрехите си, седна на калдъръма и започна да проси. Въпреки усилията си, никой не искаше да даде милостиня на големия мъж, който изглеждаше здрав, силен и в разцвета на силите си. Тази вечер отново си легна гладен. Коремът го болеше, а сънят бягаше от клепачите му. На другия ден зацапа лицето си с кал и мръсотия и още повече раздърпа дрехите си, придавайки си още по-жалък вид, но успехът отново не дойде. За цял ден просене не успя да получи нищо. Когато се прибираше към леговището си, пред очите му се въртяха шарени кръгове, а остра болка пронизваше корема му. Какво да прави, огромната му силна фигура не предизвикваше съчувствие? Къде да отиде? Тази вечер открадна за пръв път. Не изпита угризение или жал, просто взе огромна двукилограмова пита от една фурна за хляб. Няколко случайни минувачи се опитаха да спрат бившия еничар, но макар и не ял от няколко дни, той притежаваше много по-голяма сила от който и да е нормален човек. Така повлачи по улицата хората, които се опитаха да отнемат хляба му или да го спрат и те го пуснаха.

Тази вечер се наяде добре. Езикът все още много го болеше, но гладът надделя. Така започна да краде. Вземаше храна и то само толкова, колкото можеше да изяде. След това до късно се молеше и искаше прошка от Аллах. Явно Бог така искаше, щом му бе изпратил тези изпитания. Аллах искаше да го умори от глад или да го направи крадец. Ибрахим осъзнаваше, че е слаб и егоизмът му пречеше да приеме съдбата си докрай. От мизерията и глада бе започнал да краде и да върши неща, които смяташе за нередни. Това го накара да загуби самоуважението, което бе градил през целия си съзнателен живот. И всичко това беше заради егоизма и страха му да не умре. С времето разбра, че животът зависи от решения и постъпки. Ако те са правилни и ако имаш сили да отстояваш воинското в себе си, ставаш воин и герой. Именно тогава се появява самоуважението, а и уважението от доблестните хора. Ако вземаш неправилни решения, губиш самоуважението и ставаш отрепка и ренегат – такъв какъвто беше в момента. Разликата между тези двете беше колкото тънкото острие на дамаска сабя. Воинът и предателят се намираха на едно острие разстояние, на едно решение разстояние един от друг. Сега осъзна, че някога е бил надменен като е смятал себе си за воин, а другите – за по-слаби. Сега осъзна колко преходно и относително е всичко, но трябваше да мине от другата страна, за да разбере това. Всичко зависеше от решенията, иначе Бог изпращаше по равно изпитания и на честния и доблестен воин, и на човека загубил чест и воля. Изходът изглеждаше ясен и предначертан, но щом гладуваше дендва, Ибрахим отново посягаше към нещо чуждо.

Въпреки кражбите, нито веднъж не нарани човек, нито открадна от беден, или за лукс, и никога пари. Това донякъде предпазваше съвестта му. Леговището, което бе избрал, беше много подходящо. Целият бряг бе осеян с малки черни камъчета, които скърцаха под стъпките на всеки човек или животно, щом стъпеше върху тях. Когато Ибрахим влезеше под корубата на лодката, можеше да усети всеки, който би се приближил. Нямаше пари за бръснар и така след месец еничарските му мустаци, стърчащи настрани, се скриха в гъстата брада. Не знаеше дали от това, че не се бе къпал повече от месец или защото брадата му растеше, а острите косъмчета се завъртаха и дразнеха кожата му, той непрекъснато чешеше брадата си. Косата му също порасна, права и безформена, тя му придаваше вид, който щеше да бъде непознат за доскорошните му приятели еничари. От много години никой не го беше виждал с коса, а с брада самият той се виждаше за пръв път. Спомни си прякорът от младежките си години – Петко Кьосе, и му стана смешно. В такива случаи поглаждаше брадата си. Когато се огледаше в някоя локва, някакъв странноизглеждащ, оръфан, непознат мъж го гледаше от там. Това беше добре. Дори да го срещнеха, приятелите му от сейменския и еничарския корпус нямаше как да го познаят. Гладът също остави следа по тялото му. То стана сухо и слабо. Освен това вятърът, слънцето и животът на улицата направиха кожата му черна и суха, като прегоряла. Всичко това промени Ибрахим до неузнаваемост. Вече беше трудно в дрипавия клошар да се види гордия и силен еничар. Той като че ли се прегърби и стана по-слаб. Вече никой не го забелязваше. Досега беше свикнал присъствието му да предизвиква вниманието на околните и те винаги се съобразяваха с неговото мнение. Сега вече никой не го забелязваше. Като че ли беше невидим. Хората минаваха покрай него и понеже нямаше нито пари, нито сила, нито власт, никой не го забелязваше. Сякаш бе прозрачен като джам. Така осъзна колко много "невидими" хора бе имало покрай него. Малките "невидими" хора също имаха души. Те също живееха, но когато си отгоре, смяташ, че си недосегаем и те не могат да те застрашат, дори не могат да те докоснат. Сега обаче той гледаше отдолу и виждаше колко слепи са тези, които смятат себе си за повече от останалите хора.

С времето Ибрахим взе да става все по-познат на търговците и продавачите и те се пазеха, виждайки върлинестата прегърбена фигура. Освен това за няколко месеца загуби голяма част от теглото и силата си, затова не смееше вече да влиза в открити сблъсъци с продавачите. Така все по-често оставаше гладен и му се налагаше да рови и да яде от боклуците. Един път беше открил една мършава кокошка, която или беше изхвърлена на бунището, или беше легнала там да умира. Ибрахим видя нещастното животно, което безпомощно махаше с крака, и скочи. Когато го сграбчи, откри колко малко месо има в клетото пиле. Под перушината той напипваше костите му. Въпреки това се зарадва. Дори да беше болно, щеше да го изяде, колкото и да нямаше нищичко по него. Когато беше скочил върху торището, целият се бе оцапал с лайна и сега силният мирис го задушаваше. В този момент срещу него беше скочил някакъв друг просяк. Ибрахим държеше болната, умираща кокошка и я стискаше до смърт. Другият просяк показа жълтите си зъби зад брадата и изръмжа. Ибрахим също изръмжа. Това обаче явно не уплаши мъжа, защото той продължи да следва победителя. Тъй като целият миришеше на тор, трябваше да се почисти. Пилето вече беше издъхнало, Ибрахим го носеше за краката, а главата му безпомощно се клатеше наляво-надясно. Явно вонята предупреждаваше хората за задаващия се бездомник и го пазеше като невидим щит. Хората побягваха и се отдалечаваха от пропадналия тип с умряло пиле в ръка, запушваха нос и дръпваха децата си, за да не се докосне до тях. Само просякът го следваше от разстояние. Ибрахим вървеше към пробития каик, под който спеше. Вече се чудеше как точно да изяде "улова си". Ако го изпечеше, от мършавата кокошка сигурно нямаше да остане нищо, но засега не виждаше друг начин. В този момент нечии тежки стъпки изскърцаха зад гърба му. Обърна се рязко и видя брадатия мръсен просяк с жълтите зъби да върви след него. По себе си той имаше накачени много и различни неща. Най-очевидното беше един черпак, който мъжът носеше закачен като медал на левия си ревер. Ибрахим не беше говорил от няколко месеца – откакто беше избягал. Хората го мислеха за чалнат или ням и никой не го заговаряше. Така на Ибрахим му беше по-лесно, а и езикът все още го болеше. Но сега, когато поиска да прогони натрапника и да го сплаши, успя да издаде само някакъв гърлен звук.

Мъжът не реагира по никакъв начин, той спря и гледаше Ибрахим, без да промени изражението си.

– Хъъъ! – извика пак Ибрахим и размаха ръце, за да го прогони. Мъжът обаче остана като закован. Ибрахим знаеше, че човекът иска да му вземе пилето, затова трябваше да го прогони. Наведе се и взе в лявата си шепа няколко от черните, обли и много удобни за хвърляне камъни и с тях започна да замеря натрапника. Хвърляше камъните с всичка сила и се опитваше да удари мъжа в главата. Така Ибрахим успя да го прогони. След това, с един ръждясал пирон, извади вътрешностите на пилето и се готвеше да го хвърли, направо с перушината, в огъня. В този момент мъжът пак се приближи. Той беше протегнал ръце напред, като държеше някаква медна тенджера.

– Искаш ли да сготвиш? – извика той отдалеч.

Ибрахим му махна да си ходи. Не искаше някакъв бездомник да му открадне пилето или да иска част от него. Мъжът обаче продължаваше да се приближава с протегнати напред ръце. Ибрахим отново размаха ръце, за да го пропъди и най-накрая беше принуден да грабне един по-голям камък и да се изправи. Това действие уплаши мъжа и той застина. Цялата му позиция изразяваше подчинение. Ибрахим пак изръмжа. Мъжът клекна и запълзя към него, а тенджерата тропаше по камъните.

– Хъъъ! – пак изрева Ибрахим.

Той отиде и взе тенджерата. Разгледа я, за да види дали няма някаква дупка в нея. После отиде и наля вода направо от Босфора. Тя беше мръсна, но това не спря българина. Така вареното пиле щеше да стане солено. Ибрахим знаеше, че ще бъде по-добре и по-изгодно, ако направи супа, отколкото ако го хвърли в огъня и пилето съвсем се стопи. Осъзнаваше, че ако не вземе тенджерата, ще яде само няколко изгорели кости. Затова, след като наля вода в тенджерата, той я закрепи над огъня и пусна пилето вътре, направо с перушината. След това седна отстрани, за да поддържа огъня. Мъжът с жълтите зъби избоботи нещо като: "Аз ей сега се връщам!", обърна се и тръгна към града. Ибрахим си отдъхна. Мъжът го притесняваше. Скоро водата завря. Мъжът се върна отнякъде. Той взе горещото пиле, оскуба го, наля пак вода, сложи вече оскубаното пиле в тенджерата и я сложи над огъня. В пазвата си бе донесъл най-различни зеленчуци, които хвърли при пилето.

Човекът, освен черпак и тенджера, имаше лъжици и паници. Ибрахим хапна ароматна топла супа до насита. Не беше ял топла храна от месеци. След обилното похапване коремът му се затопли и му се доспа. Клепачите му се притваряха. Стресна се. Може би точно това чакаше мъжът с жълтите зъби? Може би чакаше Ибрахим да заспи и да го претрепе? Българинът се застави да остане буден и се размърда.

– Как се казваш? – попита натрапникът.

Ибрахим не искаше да разговаря и да се запознава с този мъж. Беше решил вече никога да няма приятел. Никой не можеше да замести Рефик. Не искаше никой да пострада. Беше разбрал, че е прокълнат. Явно всеки човек, до когото се докоснеше или когото харесваше и обичаше, пострадваше. Не, направо умираше. Болката му беше толкова голяма.

Мъжът разбра, че Ибрахим няма да му отговори, но вместо да си тръгне, продължи да говори. Ибрахим също мислеше какво да прави, защото, ако мъжът си тръгнеше, нямаше как да си разделят супата, която бе останала. Той нямаше да допусне мъжът да отнесе останалата супа. Ако искаше да задържи супа, нямаше в какво. Така двамата някак трябваше да прекарат вечерта и нощта, докато на сутринта не изядат всичко до дъно.

Мъжът извади отнякъде стъклено шише. То беше пълно с някаква мътна течност, в която плуваха парченца мръсотия. Извади корковата тапа, устните му станаха розови и като че ли набъбнаха. Веднага след като отпи, силна остра миризма на лоша ракия удари Ибрахим в носа. Това беше ракия. Мъжът облиза устните си, като че ли да не пропусне нито една капчица от течността. После пак отпи. Като видя, че Ибрахим му отказва, той все по-често му предлагаше от миризливата течност.

По някое време явно езикът на мъжа се развърза. Той хем говореше, хем завалваше думите.

– Аз съм еничар! – каза мъжът в пиянския си брътвеж.

Ибрахим се стресна.

– Какъв си?

– Не съм, а бяха еничар! – като каза тези думи, той се удари по гърдите. – Еничар съм! Еничар!

Българинът внимателно огледа мъжа. Беше очевидно, че не е еничар. Дългите години подготовка, воинските умения, походите и битките издаваха еничарите независимо как изглеждаха и от колко време вече не са еничари. Фигурата, стойката и движенията на еничарите ги различаваха от останалите хора. Ибрахим беше виждал хиляди еничари и всички те имаха този еничарски вид. Сега не виждаше този дух в мъжа стоящ пред него. Беше сигурен, че не е еничар и това го успокои.

Мъжът продължи да пие от миризливата ракия и да се хвали:

– Дз съм герой. Участвал съм в много битки... Чувал ли си за битката при Прут? ... Биз гилиндж мюсюлманларък!

Мъжът говореше все по-несвързано и ужасно завалваше думите, но все пак Ибрахим отчетливо чу бойния вик на собствената си орта. Грешка не можеше да има, мъжът беше казал "Биз гилиндж мюсюлманларък!"

Ибрахим за пръв път изпита желание да говори и да попита мъжа кой е и откъде знае бойния вик на 101-ва орта. Опита, но нищо не се получи. Устата му бе забравила да оформя думите. По средата, там където го бе захапал, езикът му все още беше набъбнал и го болеше. Той издаде някакви странни звуци. Мъжът обаче не го чу и продължи пиянските си брътвежи. Още преди Ибрахим да успее да попита, мъжът падна назад и започна да диша тежко. Българинът стана и отиде до мъртво пияния. Взе всички неща, окачени на мъжа с жълтите зъби, които в един момент можеха да послужат за оръжие. После взе една връв и завърза ръцете и краката му. Бившият еничар не искаше да наранява "мнимия" еничар, а само да проучи откъде знаеше девиза на неговата орта. Тъй като сега не можеше да извлече каквато и да е информация от мъртвопияния мъж, реши да го върже и на сутринта, когато изтрезнее, да го разпита.

Преди да заспи тази вечер, Ибрахим се пренесе в онова време, когато с Рефик обикаляха из Причерноморските стени. Спомни си лицата на всичките си приятели и подчинени от Ортата на ятагана. В съня му Рефик беше жив и за пръв път от много време спа спокойно и дълбоко.

На сутринта се събуди от виковете на завързания мъж, който се бе събудил и явно е искал да стане, но не бе успял и се бе опикал целия. Българинът отвърза мъжа, острата миризма го "удари" в носа.

– Не мърдай! – каза строго българинът.

Мъжът се стресна от гласа на еничара. Явно силата, с която той го притискаше, също го респектираше.

– Кой си ти? – започна разпита си Ибрахим.,

– Аз съм еничар – без да се замисли, отговори мъжът.

– Не си еничар! – каза българинът.

Това като че ли обезоръжи мъжа.

– Какъв си? Кой си?

– Аз съм герой! Участвал съм в битката при Прут.

Ибрахим се сащиса. Мъжът продължаваше да лъже най-безцеремонно. Стисна рамото му още по-силно.

– Биз гилиндж мюсюлманларък! – извика мъжът.

Не можеше да има грешка, мъжът викаше бойния вик на неговата орта. Без никакво церемонене, Ибрахим се опита да отмести рошавата коса на мъжа назад, за да си го представи с гола глава. Прикри и брадата му, при което явно го оскуба, защото мъжът се опита да извика и да изрази възмущението си.

– Да мълчиш, защото ще те утрепя ей тук, на мига! Разбра ли? –

Ибрахим беше извън себе си от яд. – да мълчиш, щото ей тук ще ти извия врата! Разбра ли?!

Думите бяха казани с толкова яд, че Ибрахим ги просъска като змия.

– Бранко. Бранко е името ми, господарю.

Явно човекът беше усетил силата на бившия еничар. Дори да не беше еничар, явно знаеше, че само човек, притежавал някога власт, може да се държи с друг човек по този начин. Затова той го бе нарекъл "господарю". Отстрани тази гледка би се сторила смешна на някой, който наблюдава. Един просяк измъчва друг просяк, а той, за да го умилостиви, го нарича "господарю". За всеки страничен наблюдател би било ясно, че никой от тези бездомници и просяци не може да е бил, да е или да бъде господар и той би грешал.

– Бранко? Ти не си турчин – каза Ибрахим.

– Нали ти казах, че съм еничар.

– Не си еничар, казвай какъв си?

– Еничар съм, господарю.

В този момент Ибрахим нанесе силен удар в корема на лежащия мъж, при което той изстена и се сви. Ибрахим се възползва и силно го натисна към земята. Когато мъжът се съвзе, прикован към земята, тихо изстена:

– Не съм еничар! Не съм еничар! – веднага си призна той.

– Какъв си?

– Аз съм сърбин, господарю.

– Сърбин!? Откъде знаеш за битката при Прут и девиза на еничарската орта? Казвай!

– Отникъде! Отникъде! – мъжът се опитваше миг по-скоро да се измъкне от силния хват на българина.

– Лъжеш, куче! Казвай!

Бранко разбра, че няма да му се размине.

– Ако ме пуснеш, ще ти кажа.

– Не се пазари, а говори!

Така Бранко, притиснат от силната ръка на еничара, разказа откъде знае за битката при Прут и за девиза на ортата на Ибрахим. Оказа се, че всичко това му било разказано от някакъв бивш еничар, сега бездомник като тях, който се наричал Бахти. Ибрахим веднага се сети, това навярно е старият му противник Бахтияр Казим. Нима този, който преди се беше наричал Васил, а сега – Бахти, беше пропаднал дотолкова? Много пъти Ибрахим беше мислил да потърси ранения си и осакатен сънародник, както бе искал да види турчето Ахмед. Явно желанието му скоро щеше да се изпълни. Вече беше видял Ахмед, а сега, ако искаше, можеше да види и Бахти.

– Води ме при този Бахти! – каза Ибрахим.

– Как да те наричам, господарю?

– Аз се казвам Ибрахим Джаббар – каза Ибрахим.

Бранко започна да се смее на глас.

– Джаббар – повтори той.

Ибрахим току що го бе пуснал и сега съжали, че е избързал.

– Господарю, та вие сте просяк. Това Джаббар (силен, мощен и велик) звучи като подигравка. Ние имаме само по едно име. Ето, аз иначе съм роден с името Вук Бранкович.

Явно човекът с жълтите зъби наистина беше сърбин. Ибрахим беше срещал гърци и сърби в Станимака. Той знаеше, че сърбите казват на вълка вук.

– Името ти вълк ли означава? – попита той.

– Да. В моя край, когато много деца от семейството умрат като малки, за да спрат това, следващото дете се кръщава Вук. Затова съм кръстен Вук.

Ибрахим знаеше този обичай, той беше познат и в България, само че момчето се кръщаваше с името Запрян. А ако се намери подхвърлено дете, го наричаха Найден.

– Така, когато бях човек, се казвах Вук Бранкович, но откакто съм бездомен скитник, всички ме знаят като Бранко.

– Ей, Бранко, а християнин ли си, или правоверен?

– Ничий съм – каза сърбинът. – Нормалните хора имат Бог и някаква религия. Затова те се наричат католици, православни и правоверни. Ние сме толкова бедни, че нямаме възможност да следваме нито една вяра. Бог се грижи за нас. Ние непрекъснато сме толкова близо до него, че нямаме нужда от религия, ние сме по-близо до "птиците божи", за които Бог се грижи, отколкото до хората. Така че не съм нито християнин, нито мюсюлманин, аз съм жив.

След това дълго обяснение, Бранко започна да претопля супата от снощи. Мина доста време и той каза:

– Господарю, измислих ти име. Ще те наричаме съкратено на Ибрахим – Ибро. Съгласен ли си?

Така от този ден, този, който беше роден като Петко Боляров, после беше носил прякора Петко Кьосе, след това Ибрахим Абдаллах, Ъшъкер, Девъл, Ибрахим ал-Махди, Ибрахим ал-Хадад, а след битката при Прут бе получил истинското си еничарско име – Ибрахим Джаббар, сега получи още едно име, с което щеше да стане известен сред бездомниците и цялата истанбулска измет – Ибро.

След като двамата се наядоха, тръгнаха да търсят Бахти. Въпреки дългото обикаляне, усилията им не дадоха резултат. Затова продължиха търсенето и през следващите дни. И докато Ибро спеше под лодката, Бранко се завиваше и спеше направо под звездите.

Един ден двамата лежаха и се препичаха на слънце, подпирайки гърбовете си на стената. За пореден път се опитваха да изпросят нещо от минаващите хора. Бяха седнали близо до една джамия и разчитаха на подаянието на някой излизащ от мюсюлманския дом. Вече беше късно лято и топлото червено слънце нагряваше двамата мъже. Бранко се беше вгледал в брадата на Ибро. Отстрани тя изглеждаше сива, но всъщност, когато я погледна отблизо, видя, че е съставена от най-различни косъмчета, които осветявани от слънцето, странно блестяха и приличаха на скъпоценни камъчета. Някои от косъмчетата бяха бели и блестяха като сняг, други бяха черни или кафяви, но много от тях бяха рижи и блестяха с бакърени (медни) отблясъци. И всичко това се смесваше и се получаваше така, че брадата му изглеждаше сива. Колкото повече порастваше брадата на Ибрахим, толкова той започваше да изглежда по-стар. Отначало сърбинът мислеше, че е много по-стар от българина, но постепенно тази му увереност изчезваше.

Бранко и Ибро живееха и се движеха заедно вече повече от месец. Откакто Бранко живееше при него, съдовете му станаха общи, от което спечели Ибрахим. Освен това за двамата беше по-сигурно да живеят и оцеляват.

– Аз утре ще ходя – каза Бранко.

Така сърбинът започна да изчезва за дендва. Когато се появяваше, обикновено беше мъртво пиян. Един ден, след като се появи и се просна пиян върху камъните, Ибрахим видя, че спътникът му е облечен с дебела кожена ентерия. Тя беше скъсана тук-там, но явно беше нова, защото не бе протрита нито на лактите, нито на яката. Когато пияният Бранко се разсъни, той видя свития и потъркващ рамената си Ибрахим. Вече беше късна есен и студеният ветрец, който подухваше от Босфора, пронизваше тялото на бившия еничар. Прокъсаните, протрити и мръсни дрехи, които бяха заприличали на дрипи, и висяха по него като парцали, не го предпазваха от студа, а вечерите до морето ставаха все по-студени.

– Ибро, трябва да намерим една зимна дреха и на теб.

– Зимата трябва да намерим друго място, където да спим.

Тази вечер двамата обикаляха из улиците. Изведнъж Бранко се нахвърли върху гърба на някакъв богат чорбаджия. Това се случи в една тъмна тясна уличка. Бранко се метна върху гърба на мъжа, както вълк се мята на бивол. Ибрахим беше шокиран. Отначало той се стъписа. Не искаше да участва в обир. Така стоеше като прикован на едно място и успя да види как Бранко удряше нещастния, дебел и пухтящ мъж с нещо по главата. Най-накрая явно успя да го уцели и дебелият чорбаджия падна тежко на земята. Сърбинът бързо свали дебелото му горно сетре. При събличането скъса дрехата на едно-две места. Сега на Ибрахим му стана ясно защо беше скъсано палтото на спътника му. Бранко мина покрай него и му подаде току що отнетото от чорбаджията палто. Ибрахим не искаше, но го пое. Оръжието, с което преди малко сърбинът беше удрял чорбаджията, се наричаше неми. То представляваше чорап пълен с пясък. Това оръжие се използваше от истанбулските бедняци, които често се събираха в престъпни банди. С него се зашеметяваше нападнатия и без да го наранява, и да чупи кости, го извеждаше от равновесие.

След тази случка Бранко много пъти предлагаше на Ибрахим заедно да извършват нападения, но той всеки път отказваше. Българинът не желаеше да цапа ръцете си с кръв. Въпреки това облече откраднатото кожено яке и то го предпазваше от студената зима. Зимата на 1718 година вече беше дошла. Снегът не беше много, но студовете трудно се понасяха на открито. Двамата мъже бяха принудени да напуснат леговището си при пристана. Бранко го заведе в една огромна дървена постройка. В нея се събираха изпаднали хора, които оформяха най-ниското стъпало на истанбулското общество. Тук Ибрахим видя хора от всички краища на Империята: деца, старци и жени. Когато мина покрай една дебела жена, тя му се усмихна с беззъбата си уста и му махна да се приближи. Ибрахим не разбра какво точно иска от него и тръгна. В този момент силната ръка на Бранко го дръпна назад.

– Не ти трябва! – каза той на Ибрахим.

Ибрахим не разбра какво става, но послуша "приятеля" си.

Двамата се насочиха към един от ъглите на сградата. Няколко от мъжете поздравяваха Бранко, явно бяха стари познати. Ибрахим постла новото си яке на земята, легна върху него, зави краката си, сгуши се и опита да заспи. Скоро разбра защо мястото беше свободно. От рядко скованите дъски на бараката духаше вятър и дори навяваше сняг. Явно най-добрите места бяха тези близо до огъня, но те бяха привилегия за по-старите жители или може би за по-силните. Помещението, в което спяха, беше някакъв изоставен склад или може би работилница за ремонт на лодки.

Бранко се промени. Всяка вечер се събираше с останалите мъже при големия огън, горящ в центъра на постройката, и се напиваха. Често се случваше, като се напият, мъжете да се карат, а нерядко и да се бият. Скандалите дразнеха Ибрахим, те го будеха, но по-лошо ставаше, когато след това сърбинът лягаше наблизо и започваше да пъшка, да стене и да хърка. Свикналият да спи като котка бивш еничар страдаше много. Вече мислеше, че еничарите може би са престанали да го издирват. "Дали още ме търсят?" – питаше се Ибрахим. Иначе, освен за убийството на Рефик, щяха да го съдят и за дезертьорство от корпуса. Той знаеше колко упорити са еничарите и сеймените, когато трябваше да открият и да върнат някой беглец. Наказанията след това бяха сурови и всички еничари знаеха какво ги очаква, ако се опитат да избягат. Това те научаваха още докато бяха аджамиоглани. Точно както еничарите не допускаха свои хора, ранени на бойното поле, да попаднат в ръцете на врага, така никога не оставяха ненаказан беглец. Когато и да избягаш от корпуса, се смяташе за предателство и те третираха все едно, че си избягал преди или по време на битка. Еничарите се намираха в непрекъсната битка. Техният живот беше война, затова бяха смятани за воини.

Освен че пиеше, сърбинът с нищо друго не пречеше на Ибрахим. Българинът подозираше, че "приятелят" му продължава да напада хора със своето неми, но тъй като не можеше да го спре, се възползваше от това, което Бранко понякога носеше. Хората, които живееха в склада, явно имаха благодетел, защото някой всяка вечер осигуряваше по един казан храна за всички. Ибрахим няколко пъти беше питал Бранко, но той не искаше да му отговори. Явно човекът не желаеше публичност. Еничарът разбра, че и сградата била негова.

Беше късна нощ, мъжете отново бяха пили до късно. За пореден път Ибрахим бе отказал, което караше останалите просяци да го считат за нещо като сбъркан и едва ли не за луд. Тези, които не пиеха с тях, те смятаха за по-нисши и недостойни. Освен това се отнасяха подозрително към човек, който никога не губи контрол над устата и постъпките си. Пияниците бяха по-спокойни, когато човекът се напие с тях и "развържеше" езика си. Те предпочитаха той да ги обиди и дори да се сбият, но не и да стои винаги трезвен. Може да се каже, че никой от мъжете не харесваше Ибрахим. Силен, непиещ, винаги с контрол, тих и мълчалив, странящ от останалите – това бяха все неща, които не им харесваха.

Една вечер късно посреднощ някой дойде, разклати рамото на Бранко и го извика да го последва. Българинът се направи, че спи, но беше достатъчно заинтригуван. Така той лежеше и се питаше какво ли се случва. По някое време дочу мъжки глас, който се извисяваше над останалите в помещението. Всъщност другите или не се чуваха, или шепнеха. Досега такова нещо не се беше случвало. Ибрахим изпълзя от кожуха и много тихо се опита да се промъкне между спящите по земята хора. Скоро с учудване откри, че почти никой не спи. Всички лежаха и се опитваха да бъдат тихи и да чуят колкото може повече от разговора, който водеха мъжете, събрани при огъня. Така Ибрахим не успя да остане незабелязан.

Там, до огъня, Ибрахим видя висок и едър мъж, с щръкнали настрани мустаци. Той говореше нещо. По властните му жестове и извиващия се глас си личеше, че е свикнал да командва. Българинът веднага разбра какво се случва. Явно мястото, където спяха, беше леговище на банда, а човекът, който говореше, беше тарторът. Този мъж всяка вечер изхранваше всички в бараката. Ибрахим най-после получи отговор на въпросите си. Мъжът беше странен на вид, облечен с кожух от агнешки кожи. Той не приличаше толкова на просяк, колкото на беден селянин. Ибрахим беше виждал така да ходят облечени влашките и бесарабски селяни. Може би мъжът беше от такъв произход. Не можеше да каже, но по дрехите, по поведението и по това как изглеждаше си личеше, че не е турчин.

Постепенно на Ибрахим започна всичко да му се изяснява. Сърбинът членуваше в банда. Затова той така изкусно въртеше немито. Истанбулските банди имаха територии, на които действаха. В тях се включваха крадци, обирджии, хора които извършваха контрабанда. Дори просяците бяха под контрола на бандите. Като сеймен той беше изучавал бандите, но понеже през цялото време беше бостанджия – охрана на Топкапъ, като ясъкчия никога не бе обикалял из улиците на Истанбул, затова не познаваше в големи подробности истанбулските банди.

По някое време мъжът извиси глас. Ибрахим не разбираше какво казва, но видя как той се приближи до един мъж, който като видя приближаващия се главатар, клекна. Това обаче не го спря, той вдигна крак и ритна мъжа в главата. Човекът се претърколи от силата на удара. Ибрахим изтръпна, стори му се, че това е Бранко. Мъжът лежеше и скимтеше. Или беше лошо ударен, или се опитваше да предизвика съчувствието на главатаря, за да не го ритне отново. Българинът за малко не скочи. Той беше учен да държи на всеки свой приятел, макар че едва ли можеше да нарече сърбина приятел. Но все пак му беше близък. След това мъжът го ритна още няколко пъти. За да не се намеси, Ибрахим реши за по-благоразумно да се оттегли и да си легне.

На другия ден Ибрахим се държеше все едно не знае какво се е случило. Бранко лежеше до него и тежко пъшкаше. Сърбинът стана към обед и се нахвърли върху един мъж с грозна рана на лицето. Обезумял, той ритна мъжа, а след това започна да го удря с немито. Мъжът, макар едър и силен, отлетя назад. Бранко продължаваше да върти чорапа пълен с пясък. Мъжът се опитваше да каже нещо, но Бранко ревеше с цяло гърло:

– Куче! Куче! – и продължаваше да удря.

Ибрахим знаеше, че не след дълго сърбинът ще успее да го уцели в главата и ще го просне на пода. Но това не се случваше. Мъжът, макар и ударен, с пъргави движения избягваше оръжието на сърбина. Набитото еничарско око на Ибрахим веднага позна, че в движението на нападнатия от Бранко мъж има школовка. Този мъж някъде и някога беше учен да се бие със сабя или поне да се бори. Сигурно някога е бил войник.

Ибрахим си спомни как снощи главатарят беше бил Бранко като куче, а сега той се опитваше да си го изкара на някого, когото смяташе за по-нисш от себе си. Това беше много лоша черта в характера на сърбина. Той се свиваше и угодничеше пред всеки по-силен, но винаги подтискаше тези, които смяташе за по-нисши. Така Ибрахим всеки път изпитваше съчувствие към сърбина, когато някой турчин или богат цариградчанин го унижаваше, а после той по същия начин малтретираше някоя жена или старец. Съвсем скоро на Ибрахим му беше все по-трудно да изпита съчувствие към "приятеля" си, когато отново го видеше да се гърчи пред някой по-силен. С това си поведение Бранко потвърждаваше, че е слаб и страхлив човек. Може би алкохолът беше виновен, но това не можеше да бъде оправдание. Сърбинът беше пример за това, че когато един човек е израснал с насилие, вместо да го намрази и никога да не допуска да стане насилник, той самият започва да бие, малтретира и да налага модела, на който някога е бил жертва.

Затова сега Ибрахим гледаше развиващата се пред очите му сцена и му беше ясно, че Бранко се опитва да си "го върне" на невинния мъж. Личеше си, че е много ядосан. Сега се беше нахвърлил върху друг мъж, друг път пострадваха жени, деца, старци или най-много някой сакат просяк. Сега мъжът, макар с грозна и страшна рана, която беше обезобразила цялата лява страна на лицето му, все пак изглеждаше силен. Най-накрая успя да избегне поредния удар на немито, после постави ръката си така, че чорапът се нави около нея и силно дръпна и отне торбата с пясък. Привлечени от шума на битката, около двамата биещи се бе събрала голяма тълпа. Те ги бяха обградили. Някои викаха името на Бранко, други просто викаха. Ибрахим гледаше най-вече другия мъж и скоро разбра какво ще се случи. Сърбинът отново щеше да яде бой. Противникът му беше по-силен и по-пъргав от него. Скоро той го удари с юмрук в лицето, а след това го ритна в корема. Бранко силно изпъшка и се озова на пода.

Мъжът се дръпна назад, явно изненадата за повечето хора, които наблюдаваха битката, беше огромна. Всички очакваха техният човек да победи. Кръгът, сключен около двамата мъже, се стягаше все повече и повече. Все по-често се чуваха насърчителни викове от тълпата. Бранко беше ударен лошо и не можеше да се изправи.

Ибрахим наблюдаваше битката, отначало тя му беше безинтересна, но постепенно уменията на противника на Бранко го заинтригуваха все повече и повече. Вече почти можеше да се закълне, че мъжът е еничар. И ударът, и ритникът му беше много добре познат. Явно този мъж някога е бил еничар.

Положението на този, когото Ибрахим смяташе за еничар, не беше добро. Тълпата го беше обградила и българинът съвсем ясно видя как един от хората подло, изневиделица, завъртя немито си и с всичка сила го удари в главата. От удара и изненадата той се строполи на земята. Само миг след това мъжът отнесе няколко ритника. Просяцитебандити – хора без чест, не изпитваха никакви угризения да ритат повален или безпомощен човек. Те не бяха воини. Те бяха като ято хищни птици, което щом усети, че някой е по-слаб, го атакуват и го кълват безмилостно, докато не го убият.

– Знаеш ли защо е така? – веднъж го бе попитал Абдаллах ефенди.

Ибрахим обичаше птиците, но поведението им му се струваше неоправдано жестоко. Наистина, нямаше смисъл да се убива ранената, саката или слаба птица.

– Ятото е толкова слабо, колкото е слаба най-слабата птица. Те знаят, че един ден тяхната верига ще се прекъсне именно там. Някой ден, чрез слабостта си, тя ще ги предаде, без дори да иска. Затова птиците кълват и убиват наранената или най-слабата птица, за да направят ятото по-силно.

Сега обаче причината беше друга. Една птица беше попаднала в чуждо, враждебно ято и бе застрашила живота на една от тях. Затова цялото ято щеше да я кълве по главата, докато не я убие. Ятото, дори и разединено, се сплотяваше и мобилизираше щом се изправеше пред външен враг.

Върху нещастника продължаваха да се сипят ритници. Ибрахим наблюдаваше битката от самото начало и знаеше, че мъжът е невинен. Бе видял как подло го бяха повалили на земята. Чувството за справедливост накара Ибрахим да се намеси. Нямаше да бъде честно някой човек да загуби живота си ей така. Грозният белег на Белязания отблъскваше Ибрахим и накара нещо в корема му да се стегне.

– Стойте! – извика Ибрахим.

Хората се стъписаха и застинаха.

– Я, той можел да говори! – възкликнаха няколко.

– Спрете! Оставете мъжа, той е невинен!

Думите на Ибрахим не трогнаха мъжете от бандата. Той нямаше никакъв авторитет сред тях. Те не го харесваха, дори не беше член на бандата.

Така мъжът на земята отнесе още няколко ритника.

– Който го ритне още веднъж, ще се бие с мен! – каза Ибрахим.

Това вече прозвуча по-сериозно на мъжете и те оставиха падналия.

Него можеха винаги да го довършат. Сега имаха по-интересна работа. Мъжете се обърнаха към Ибрахим. Някои тръгнаха една-две крачки към него. Падналият мъж рязко се изправи. Ситуацията отново се бе променила. Този, който доскоро бяха смятали за ням, макар и висок, не беше опасен. Мъжът с белязаното лице явно беше много по-опасен. На всички беше ясно, че грозният белег е получен в битка, така че всички се обърнаха към Белязания. Така около него отново се образува кръг. Мъжете извадиха бандитските си немита и ги развъртяха. В този момент Белязания вдигна дясната си ръка, свита в юмрук. За Ибрахим не беше трудно да си представи, че в ръката си държи ятаган. После мъжът с ясен глас извика:

– Аз никога не заставам на ничий път, но тежко на онзи, който застане на моя и се изправи срещу мен!

Мъжът имаше силен глас. Това като че ли стъписа нападателите. После той сви ръка и пак я разпъна нагоре със свит юмрук. Съвсем ясно мъжът извика:

– Биз гилиндж мюсюлманларък! – и се втурна в битка.

Ибрахим беше потресен. Мъжът извика бойния вик на неговата орта. Той мислеше трескаво. Думите, видът, начинът по който се биеше, всичко показваше, че мъжът е еничар. Но кой? Тогава Ибрахим се върна в онзи ден при Прут, когато Васил или Бахтияр Казим бе скочил, беше пожертвал себе си и го бе предпазил от смъртоносния удар на атамана. Белязаното лице! Нямаше грешка, това беше Бахтияр Казим!

Бахтияр явно не беше загубил воинските си умения, защото вече няколко човека от бандата лежаха и се гърчеха, кой със счупена ръка, кой със строшена ключица или с пукната глава. С всяко движение Бахтияр Казим предизвикваше болка и се чуваше някакъв вик или стон.

Ибрахим знаеше, че когато се справят с Бахтияр, мъжете от бандата ще се обърнат и ще се разправят с него. Така че сега беше моментът да се бори за живота си. Той извика силно:

– Бахтияр Казим! Биз гилиндж мюсюлманларък!

След това се хвърли в битката. Скоро чу Бахтияр също да издава вика на еничарите от ортата на Ибрахим. Всеки еничар сам по себе си е смъртоносна бойна машина, но двама еничари са голяма сила. Бахтияр и Ибрахим веднага се сработиха, все едно до вчера са били рамо до рамо. Съпротивата им беше много добре организирана. Бандитите бяха свикнали да нападат беззащитни хора, но не бяха готови да се изправят срещу равностоен противник. Повечето от тях като отделни бойци не бяха нищо особено, но когато се съберяха в группа, действаха като глутница. Сега обаче това не им помогна. Битката наподобяваше сблъсък между два силни лъва и глутница хиени. Колкото и да бяха повече хиените, колкото и да искаха да победят, не можеха, защото срещу себе си имаха лъвове.

Битката беше ожесточена, но и Ибрахим, и Бахтияр все пак се опитваха да не нараняват много нападателите. Изведнъж Ибрахим го видя. Въпреки битката, бившият еничарски командир видя човека от предната вечер, който разговаряше нещо с Бранко. Явно главатарят на бандитите разпитваше сърбина за двамата – за Ибрахим и Бахтияр.

Докато битката продължаваше, Ибрахим мислеше. Сега разбра, че всичко, което Бранко знаеше за еничарите, бе научил от Бахтияр. Не му беше ясно защо преди малко го бе нападнал така ожесточено, но явно двамата добре се познаваха.

– Спрете! – извика нечий глас.

Това беше мъжът, който предната вечер беше водил събранието и явно бе главатар на бандата.

– Герджик! – извикаха останалите. – да ги избием!

Така Ибрахим разбра как се казва мъжът. Това име беше легендарно за подземния свят. Всички знаеха, че Герджика е най-страшният главатар на най-силната истанбулска банда. Дори се смяташе, че води няколко банди едновременно. Сега този легендарен бандит стоеше срещу двамата мъже. Човекът изглеждаше като влашки чорбаджия. Вървеше срещу тях, а разбойниците му правеха път. Големите, щръкнали, заострени мустаци като че ли бяха станали още по-дълги и заплашителни.

Той беше едър мъж с голям корем.

– Давай, Герджик! Давай, Герджик! – викаха бандитите и насърчаваха главатаря си.

В този момент мъжът хвана ръкохватката и извади някаква смешна сабя. Тя беше по-къса от сабите на казаците, които Ибрахим беше виждал в степите, но малко по-дълга от пиратските саби. Въпреки смешния си и не дотам застрашителен вид, оръжието беше страшно. То беше ръждясало и лошо поддържано. Ибрахим виждаше тъпото назъбено острие. Това означаваше, че при удар то не само ще поразява или сече, но ще счупи костите на този, когото удари. Освен това то беше приспособено за улични битки, където пространството за дълго бойно оръжие щеше да бъде недостатъчно, а късата, макар и тънка сабя, щеше да свърши по-добра работа. Това, че оръжието не беше остро като ятаган или арабска сабя, беше предимство в улична битка и в битка от по-близко разстояние. Ако оръжието беше остро, то щеше да мине през врага и да го посече, но нямаше да му попречи да намушка или да посече. А дебелото острие изискваше по-малък замах и при удар не толкова поразяваше и сечеше, колкото избутваше врага. Освен това беше очевидно, че ръждясалата бандитска сабя на Герджика беше по-дебела и явно по-тежка от нормална сабя, а това, че беше къса, я правеше по-бавна във върха при сечене, но по-бърза при въртене. Опитното око на Ибрахим веднага забеляза това. Като човек, бил се с много и различни оръжия, веднага оцени силните и слаби страни на оръжието на Герджика. И когато главатарят, под настойчивите викове на тълпата, замахна, той вече имаше план. Скочи, предпази се и с рязък ритник изби оръжието от ръката на Герджика. Действията на Ибрахим бяха толкова неочаквани, че главатаря по никакъв начин не успя да реагира. Сабята изхвръкна и издрънча по дъските на пода. Наблюдателите явно също бяха изненадани. Ибрахим се възползва, наведе се рязко и взе сабята. В следващия момент действията протекоха светкавично. Ибрахим му нанесе силен удар към врата, главатарят вдигна ръка, но оръжието я удари. Не успя да я отсече, но тънкото острие, явно счупи костите, защото ръката противоестествено се огъна и отпусна като прекършено крило. Явно болката беше изключително силна, защото Герджика изпадна в шок. Еничарът се възползва от моментната му загуба на разсъдък и рязко замахна от другата страна. Острието се вклини в дясната ключица на бандита, там където вратът и тялото се събираха. Тъпото острие не успя да влезе дълбоко, но се чу силно изпращяване. Острието се задържа и остана там. Ибрахим се опита да го изтегли, при което от раната рукна кръв. Силният удар принуди Герджика да падне на колене. Докато вниманието на всички бе насочено към ударения главатар, Ибрахим, който с мъка бе извадил острието от тялото на главатаря, го насочи към най-близкия бандит. Ударът попадна отдолу нагоре и разпра корема му. Чу се звук на разкъсване на дрехите и плътта. Мъжът падна на колене. Така двамата мъже се оказаха един до друг, паднали на колене. Това вбеси останалите бандити. В следващия момент настъпи истинска касапница. Бандитите наизвадиха саби, ножове, немита и всякакви други оръжия. От първия човек, когото Ибрахим уби, отне оръжието и го подхвърли на Бахтияр Казим. Двамата се развихриха. Кръвта на Ибрахим кипеше. Бандитите, хора без особени бойни качества, искаха миг по-скоро да убият двамата изключително нагли врагове, които ги атакуваха в тяхното леговище. Тези двамата трябваше да умрат. Бандитите се нахвърлиха по-скоро с желание и с телата си, отколкото с някакви бойни умения. Така за двамата калени еничари не беше трудно на бърза ръка да положат повече от двадесетина мъртви и ранени бандити. Скоро огромната барака се изпълни със стонове на ранени и умиращи с въргалящи се по земята тела.

Още в началото на битката жените, децата, старците и сакатите избягаха и се скриха. Скоро помещението се изпълни със звън от удрящи се остриета. Мъртвите тела и тежкодишащите биещи се мъже изпаряваха дъха си, а всичко това се смесваше с тежката миризма на кръв. След още няколко мига бандитите осъзнаха колко много от тях са мъртви и ранени, че всяка съпротива е излишна и колкото по-дълго останат с оръжие в ръка, толкова повече ще са търкалящите се трупове. Скоро те се разбягаха и като че ли се изпариха. В помещението останаха само двама мъже. Ибрахим гледаше обезобразеното лице на Бахтияр, но не забелязваше грозния белег, а виждаше еничара, суровия воин, човекът спасил живота му при Прут. Кръвта още кипеше в жилите му. Той беше опиянен от битката, щастлив и жив. Гърдите му жадно поглъщаха ледения въздух, но той не го усещаше. За да изрази уважението си, благодарността и радостта, че вижда друг еничар и българин, Ибрахим извика:

– Бахтияр Казим!

Бахтияр дишаше тежко, а от устата му, като на препускащ кон, излизаше пара. Ибрахим беше направил еничарския поздрав. Бахтияр като че ли едва сега видя мъжа пред себе си и разбра кой е той. Той извика:

– Ибрахим Абдаллах!

Дори страничен наблюдател щеше да почувства радостта и преклонението в гласа му. Всички, които се бяха спотаили и наблюдаваха странната картина между двамата мъже, разбраха, че Ибрахим е по-старши и някога е бил командир на Бахтияр. Той не само беше отправил еничарски поздрав, но бе застанал на колене, показвайки почитта си към стоящия пред него мъж. Гледката беше интересна и любопитна. Никой от надничащите мъже, жени и деца – доскорошни членове на бандата, не посмя да прекъсне или попречи на двамата мъже.

Изведнъж двамата едновременно извикаха:

– Биз гилиндж мюсюлманларък! Биз гилиндж мюсюлманларък! Биз гилиндж мюсюлманларък!

Докато викаха бойния вик, еничарите вдигнаха нагоре ръцете си, в които държаха оръжията си.

Изведнъж от вратата се зададе Бранко, който беше вдигнал ръце и крещеше:

– Имаме нови главатари, да живеят Ибро и Бахти! Имаме нови главатари!

Всички бяха разбрали, че двамата мъже някога са били войници. Те крещяха, че са мечът на исляма. Хората не разбираха какво означава това. Как можеше тези бивши войници или може би заптиета, а не дай си боже еничари, да бъдат главатари на най-голямата банда в Истанбул?

Въпреки това сърбинът продължаваше да крещи:

– Имаме нови главатари! Имаме нови главатари!

От този момент Ибрахим и Бахтияр застанаха начело на най-голямата банда в града. Двамата събираха крадците, обирджиите и просяците, които даваха личен отчет пред двамата и плащаха. Всяко неподчинение се наказваше жестоко, понякога със смърт. Бандата чувстваше желязната ръка на двамата и се подчиняваше. Ибрахим и Бахтияр наложиха дисциплина, подобна на тази в ортата. Бахтияр винаги отстъпваше първенството на Ибрахим. Скоро тяхната банда набра сили. В кесията, която Бахтияр държеше, освен сребърни немски талери, все по-често попадаха и дебели златни пари. Бандата се превърна в дисциплинирана армия. Тъй като всички вършеха работата си много добре, бяха добре нахранени, доволни и силни.

Ибрахим и Бахтияр вече спяха най-близо до огъня. Бранко винаги се навърташе покрай тях. От злобата, с която преди време се бе нахвърлил върху Бахтияр, не бе останала и следа. Сега сърбинът се подмазваше на Белязания и трепереше само като се изправеше пред него. Всичко това продължи до пролетта на 1719 година, когато бандата на Ибрахим и Бахтияр се сби с бандата на Муса Страшния, която върлуваше из квартала Бешикташ, и Ибрахим лично обезглави едноокия турчин. Тяхната банда вече владееше Бешикташ, Галата и Еминьоню.

Като главатар на банда, Ибрахим не забрави мисиите, които му бе поставил Юсуп преди повече от година. Той пусна хора, които непрекъснато преследваха Джакомо Пилерини. Той се оказа грък, а не италианец, както отначало беше мислил. Шпионите му търсеха и Емануел Тимони, но той беше починал през изминалата 1718 година, който също се оказа грък, а не италианец.

В Истанбул беше плъзнала новината, че в Империята се намира една от най-благородните дами и придворни госпожи – лейди Мери Уортли Монтагю. Още от дете тя била поразена от шарка и лицето ѝ било обезобразено. Тъй като едно от децата ѝ било заразено от същата болест, тя искала да избегне участта, която я била сполетяла. Тя чула, че в Империята има доктори, способни да спасят детето ѝ и да предпазят останалите ѝ деца. Така лейди Монтагю първо посетила София, а после и Пловдив (Филибе). Когато на 13 март 1717 година стигнала Едирне, там се срещнала със султана и видяла ескорта му от 500 еничари. Тя описала еничарите и изпратила това описание в писмо. Това били първите сведения от Империята, които пристигнали в Англия.

Тимони лекувал, като с нож първо пронизвал пъпката, а после със същото това острие порязвал здравите хора, обикновено от вътрешната страна на ръката или на рамото. Децата на лейди Мери Монтагю били предпазени от една циганка, която ги ваксинирала и по този начин ваксинирането било пренесено в Англия^[61].

Така Ибрахим изпълни и двете мисии, поставени му от Юсуп, и не остана с нищо длъжен на приятеля си.

Беше пролетта на 1719 година, вече почти година откакто Ибрахим беше Ибро. За това време от просяк той, заедно с Бахтиар, беше станал водач на най-голямата и силна банда в Истанбул. Ибрахим беше мислил, че винаги ще защитава закона и никога няма да мине от другата страна на барикадата. Нима животът му щеше да премине така? Нима цял живот щеше да се крие? Вместо да се спотаи, той отново беше на "устата на топа". На няколко пъти чу, че на сеймените им е заповядано да го открият и унищожат. Така вече беше смятан за най-големия бандит в Империята и усещаше как кръгът на преследвачите му се затяга около него. И докато Ибрахим се опитваше да смекчи нападенията и да премахне безмисленото проливане на кръв, Бахтияр планираше все по-дръзки и кървави нападения. Бандитите се чувстваха все по-силни и безнаказани.

Една вечер, когато всички членове на бандата, а те бяха над 100, бяха насядали около огъня, Бахтияр изложи план как да нападнат кервана, който щеше да носи богатствата на анадолските бейове. В плана беше включено избиването на голям брой сеймени. Ибрахим се опита да се противопостави, но алчните и дръзки бандити, предчувстващи как в ръчичките им ще попадне огромно количество злато, веднага приеха плана. Вечерта, преди да си легнат, Ибрахим искаше да говори и да разубеди своя ортак. Както винаги набожен и спазващ строго правилата на исляма, Бахтияр се молеше преди сън.

– Бахти – каза Ибрахим, – това нападение ще струва живота на много наши.

– Кои наши? – попита Белязания.

– Еничари – отговори Ибрахим

– Аз помислих, че говориш за нашите хора, от бандата.

Едва сега Ибрахим осъзна, че е водач на банда, но все още мислеше за еничарите и сеймените като за свои хора. Те го издирваха и ако го заловяха, сигурно щяха да го убият или поне да го изпратят в зандана, а той мислеше за тях като за свои. Въпреки опитите си да свикне с новото положение, все още мислеше за себе си като за еничар. Сега, когато говореше с Бахтияр, разбра, че никога няма да може да престане да се чувства едно цяло с еничарите. Оттук нататък щеше да му бъде много трудно да воюва срещу тях. Това не беше живот за него. Ето, Бахтияр се бе приспособил, но за него това беше невъзможно.

– Как успя да намразиш еничарите дотолкова, че да желаеш смъртта им? – попита Ибрахим.

Отначало Бахтияр замълча, а после каза:

– Намразих ги, когато те се отказаха от мен. Със сълзи на очи ги молих да ме включат поне в корпуса на ветераните. Уверявах ги, че дори обезобразен мога да служа на султана и корпуса, но те ме прогониха. Казаха, че съм щял да предизвиквам страх с вида си и то не у враговете, а у младите еничари, които щели да се страхуват какво може да се случи с тях по време на битка. Така, като грозно пиле, като гузна съвест, бях прогонен от корпуса. Не ги мразя за това, че сменихме вярата си, че ни откъснаха от майките и бащите ни, че ни тормозеха, а за това, че ме прогониха, че белязан не мога да се върна и в България. Не искам да бъда местният изрод на селото. Затова се скрих тук, сред себеподобните си и живях години наред в мизерия, без да имам чест, достойнство и памет.

Ибрахим беше учуден от разказа на своя другар. Отначало той смяташе, че ще го разубеди да нападат еничари и сеймени, но сега осъзна колко дълбока е обидата на Бахтияр. Проумяваше и още нещо, че той беше в подобно положение.

– Изчакай още една-две години и ти ще ги намразиш. И аз отначало като бездомно псе се навъртах около това, което смятах за свой дом – еничарските казарми. Ти ги обичаш и смяташ себе си за част от тях, нали?

– Да!

– И аз бях така. Аз ги мразя, защото ги обичам! – каза Бахтияр. После помълча малко и продължи: – Ще ги избивам, защото искам да съм като тях. Искам да им докажа, че съм достоен, че мога да меря сили с тях. И накрая, не искам да умра като бездомно куче, хвърлено на боклука, искам като воин, като еничар да умра в битка! Искам да умра от ръцете на тези, които най-много уважавам и обичам! Искам да умра от ръцете на моите братя еничари!

Тази вечер Ибрахим не спа. Думите на Бахтиар го трогнаха. Времето лекува. Наистина, в последните месеци все повече беше мислил и сънувал Юсуп и Рефик. Този сън беше кошмар, започнеше ли го, в него се включваха и Кабил, и Бурчин, и накрая Ибрахим изпитваше искреното желание да умре. Горчилката на този живот се бе утаила в душата му и го караше да иска да умре. Бремето беше непосилно. Колко много смърт и нещастие бе видял в този живот? Колко много смърт и нещастие бе донесъл в този живот? Какъв беше смисълът на всичко това? Кога щеше да дойде краят? След такива вечери Ибрахим се събуждаше с опустошена душа. Сутринта, след като беше разговарял с Бахтияр, беше такава. В по-лусън той беше взел решение. Не можеше да се изправи срещу своите братя от корпуса, а и усещаше как техният обръч се сключва все повече и повече около него. Затова реши да се скрие. Искаше да живее нормално, да бъде обикновен човек. Не искаше да бъде водач на банда. Повече не искаше да носи оръжие и да сее смърт. За разлика от Бахтияр той можеше да си го позволи, защото не беше белязан, поне не външно. Вече беше преситен от смърт. Не искаше повече да убива. Искаше нов живот. Нуждаеше се от спокойствие. Взе решение да скъса с всичко това.

Тази сутрин той се държа съвсем обикновено. Никой отстрани не можеше да разбере какъв огън бушува в гърдите му. Мислено се прости с хората, с Бахтияр и Бранко, с бараката, остави всички пари, освен едно-две акчета и сабята, която преди бе принадлежала на мъртвия Герджик, и тръгна. Вървеше без да погледне назад. Плати на един каик да го прехвърли от другата страна на Босфора и така попадна в по-бедната част на Истанбул – азиатската. Тук никой не го познаваше. Беше прекъснал връзката с бандата, така че сеймените нямаше да могат да го проследят. Тук, в Юсюодар, бандата на Бахтияр не действаше. Те държаха целия европейски Истанбул, но тук, едва ли щяха да дойдат.

И така Ибрахим заживя като най-обикновен просяк в азиатската част на града. Тук, за такива като него, беше още по-трудно да оцеляват. Спеше направо на калдъръма пред някой дюкян или в някоя малка, тиха, закътана улица. Носеше със себе си кожуха и си го застилаше преди да легне на земята. В Юскюдар хората бяха много по-бедни отколкото в Бешикташ, Галата и Еминьонпю и много по-трудно даваха милостиня. Затова само след няколко дни той се изправи пред лицето на онзи враг, който го караше да загуби облика си на горд човек и воин – гладът. Припомни си дните, когато лежеше под каика и се свиваше от глад. В бандата поне винаги беше сит. На няколко пъти му идваше да прекрачи гордостта си и да се върне в бандата на Бахтияр, но успяваше да се овладее и се възпираше.

Една вечер вървеше покрай една барака, досущ като тази, която преди няколко дни бе напуснал в Галата. Отвътре го привлече шумът на битка. Разбра, че и гладът го движеше. Беше готов на всичко за коричка сух хляб или шепа ориз. Не можеше да сбърка тези звуци, това беше шум от битка и борба. Откри входа и поиска да влезе, но няколко мъже му препречиха пътя и казаха:

– Дрипльо, тук не е за теб! Хайде продължавай!

Ибрахим обаче беше гладен, а отвътре чуваше ясните звуци на битка.

– Искам да се бия!

Двамата пазачи се изсмяха.

– Ти, да се биеш? Я се виж на какво приличаш! Едва стоиш на краката си! Я си ходи по пътя, да не ти се наложи след малко с нас да се биеш!

Гладът изяждаше Ибрахим отвътре и точно той го накара да остане пред двамата мъже твърдо на краката си.

– Готов съм!

– Какво си готов, бе? – смееха се двамата. Мръсният и пропаднал клошар, който едва стоеше на краката си, ги забавляваше. Те и без това скучаеха на вратата, вместо да гледат. Вечер в бараката се събираха най-добрите бойци в Истанбул. Някога битките се провеждали официално и всеки истанбулски богаташ имал бойци и пехливани, които се биели за него и му носели пари в залозите. Султан Ахмед III обаче си падаше по други развлечения, той презираше битките и борбите. Така те вече се провеждаха тайно, на едно-две места в града. Бараката, която двамата мъже охраняваха, беше най-голямата арена в Империята. Хазартът беше страст, която изисква риск. Така за богатите това, че битките бяха забранени и нелегални, само още повече разпалваше страстта им. Почти всяка вечер да гледат бойците, освен обикновени хора, идваха и много от пашите, везирите и бейовете. Това беше любимо развлечение, ако някой истанбулски велможа имаше гости от провинцията. Така битките се радваха на голяма почит и внимание. Това беше прекрасно място, където пехливаните от всички школи поддържаха уменията, формата си и обменяха опит. Повечето от тези бойци нямаха шанс да се класират на най-големия турнир, който се провеждаше всяка година в Едирне, а и там не се печелеха никакви пари. Тези мъже, макар и с опит, нямаха шанс срещу отлично подготвените пехливани на султана или еничарите.

Скоро дрипавият мъж, който стоеше пред входа, им омръзна и вече вместо да ги разсмива, започна да им досажда.

– Аз съм воин! – каза той и с това предизвика буен смях у двамата. Дори сълзи избиха в очите им.

– Какъв си?

– Воин...

Те продължаваха да се присвиват от смях.

– И как се казваш, воине?

– Ибро.

– Ибро! – повтаряха двамата пазачи и продължаваха да се смеят. – Ибро! Добре, Ибро, хайде сега върви си, ама хубаво ни разсмя!

Двамата мъже бяха едри и силни. Ибрахим ходеше прегърбен, а и гладът го бе свил и не можеше хубаво да се изправи. Всеки от тях беше два пъти по-тежък от него. Ибрахим знаеше, че те също се бият. Може би дори участваха в битките, но тази вечер бяха поставени на вратата. Единият от хората на вратата започна да шепне на другия. Той влезе навътре. След малко излезе, съпровождан от дебел турчин, който имаше вид на евнух.

Човекът на вратата го увещаваше:

– Ще го пуснем да се бие и ще заложим срещу него. Той ще загуби и ще спечелим.

– Колко можем да спечелим? – попита дебелият мъж. – Всички ще заложат, че ще загуби, то е ясно, така няма нищо да спечелим. Ако можеше да намерите човек, който да изглежда като него, но да победи, тогава ще направим голям удар.

– Аз мога да спечеля! – убедено каза Ибрахим.

Тези думи накараха дебелия да разтресе шкембето си.

– Ти, воин, не ме разсмивай!

Ибрахим беше взел решение да живее, без да се набива на очи, но сега гладът го накара да се издаде и говореше неща, които в нормални условия никога не би казал:

– Аз съм велик воин!

Тези думи накараха мъжа отново да раздруса шкембето си.

– Ти, велик воин!? Не го повтаряй, че тук такива велики воини ги убиват. Тук се бият най-добрите воини в Империята, от всички краища на света.

Както говореше, изведнъж дебелият се втурна към един огромен мъж, който се задаваше надолу по улицата. Мъжът беше наистина огромен. Въпреки че беше облечен в скъпи дрехи, под тях ли личеше, че има силни крака и ръце, а вратът му беше като на бик.

– Ваше превъзходителство – дочу Ибрахим дебелия човек да се подмазва пред новодошлия. Българинът погледна мъжа и се сви. Нямаше грешка, това беше неговият "вечен" враг, башпехливанинът Кая. Не знаеше как ще реагира отколешният му противник, ако го познае. Освен това може би Кая знаеше, че еничарите го издирват и можеше да го задържи или предаде. Така както беше отслабнал, едва ли можеше да се противопостави, пък макар и на вече стария Кая.

Хората на вратата явно много добре познаваха башпехливанина, защото го пуснаха без никакви въпроси и дори го поздравиха с подчертано уважение.

– Старшият учител на всички султански пехливани е тук, надушил е новия велик боец, който ще се бие тази вечер.

– Може да е за удоволствие или за да избира бойци – каза другият пазач.

Ибрахим вече бе разбрал, че тази вечер няма да може да се бори, но все пак гладът го застави да попита подобния на евнух мъж.

– Господарю, как мога да участвам в битките, за да спечеля малко пари?

Думата пари привлече вниманието на дебелия мъж. Той потърка малките си нежни ръчички, с къси пухкави пръсти, целите отрупани с големи златни пръстени, на всеки пръст по единдва. Тъй като имаше пръстени и на двете ръце, те издрънчаха. Беше ясно, че мъжът не мислеше за това как гърбавият просяк да извади пари, а какво може той да спечели от цялата работа. Нещо в погледа на този мъж, а и в неговата настойчивост, му направиха впечатление. Едва ли просяк би се държал така. В погледа на този мъж имаше някакво малко, макар и далечно отблясъче, каквото той цял живот бе виждал в очите на бойците, които бе подбирал. Може би това го накара да обърне още малко внимание на просяка.

– Ако искаш да се бориш, първо трябва да се изкъпеш и да се облечеш по-добре. Освен това бих се съгласил да те пусна, само ако си платиш. Тъй като мисля, че ще загубиш, ако искаш да се бориш, трябва да заложа на теб, за да мога да те пусна на алая. За да не загубя пари, искам да си платиш. Така, ако загубиш борбата, губиш и парите си. Ако спечелиш, освен твоите пари, ще ти дам още толкова. Разбра ли!

– Разбрах! – каза Ибрахим, въпреки че въобще не знаеше откъде ще вземе пари. – Колко пари трябва да заложа? – попита той.

Човекът погледна просяка, като го преценяваше, и каза:

– За теб ще искам три жълтици.

– Три жълтици? – онемя Ибрахим. Сега вече беше сигурен, че няма откъде да намери тези пари. – Как се казваш, господарю? – попита Ибрахим.

Мъжът бе сигурен, че си губи времето и думите. Първо, просякът със сигурност щеше да се уплаши. Колкото и смел и самоуверен да изглеждаше сега, когато видеше силните бойци, щеше да се уплаши. А и откъде този скитник щеше да събере три златни пари? Дълго време се чудеше дали да каже името си, най-накрая каза:

– Ела утре вечер, потърси Мирза бей!

– Аз съм...

– Не ме интересува кой си! Измисли си име след като се измиеш и донесеш парите! – след като каза това, Мирза се обърна и казвайки няколко думи на пазачите, влезе вътре.

Когато се обърна и си тръгна, Ибрахим се усмихваше. В името на този мъж, който приличаше на евнух, имаше някаква ирония. Той се казваше Мирза, което означаваше "син на везир", "принц". Шишкото не приличаше на благородник, а на евнух. Сега най-важното нещо беше да запомни това име, защото само то можеше да го спаси от глада и мизерията.

През целия ден Ибрахим мислеше за срещата с Мирза бей. Още сутринта той изпра дрехите си в морето и се изкъпа. Водата беше солена, но все пак след банята се почувства по-чист. После започна да мисли за златните пари. В главата му се въртяха няколко възможности. Беше лошо, че не може да ги изпроси за един ден, а и щеше да е много трудно да ги открадне. Много малко хора в Истанбул носеха толкова много пари със себе си, а и тези, които го правеха, обикновено имаха голяма охрана.

Ибрахим беше гладен и отпаднал. Беше намислил, ако му се отдаде възможност, да иска четири златни пари. С едната щеше хубаво да се наяде. Скоро се хвана как мечтае и мисли само за ядене и гозби. Застави се да мисли реално и така скоро пред него се оформиха три основни пътя как да се сдобие с парите. Първият и най-отчайващ беше да открие Кая или да го причака и да изпроси парите. Рискът беше в това, че башпехливанинът можеше да няма пари. Ибрахим си спомни колко тъжно бе седял огромният пехливан преди една година на софрата на султана. Освен това Кая винаги досега му е бил противник и враг, можеше да не иска да му помогне. Тази възможност беше много рискована, откъдето и да я погледнеше. Втората възможност беше да отиде при Бахтияр и да поиска парите. Той знаеше, че новият водач на бандата няма да му откаже, а и беше сигурно, че ще има тези пари. Ако направеше това, означаваше да направи крачка назад и да се върне там, откъдето искаше да избяга. Така че този вариант хич не му хареса. И така в главата му изплува последната възможност, която като че ли беше най-приемлива. Щеше да отиде в Еминьоню, в къщата, в която доскоро бе живял. Той още пазеше ключа за входната врата, щеше да отключи вратата, да отвори тайния вход и да влезе в огромната подземна каменна зала, където двамата с Рефик бяха сложили обкования сандък с парите. При мисълта за сандъка, сърцето му затуптя. Само трябваше да внимава да няма съгледвачи пред входа на къщата, които да опитат да го заловят. Вече беше минала цяла година, едва ли някой щеше да държи една година напразно съгледвачи пред къщата.

Следващият сахат мина в препичане на слънце и мечти. Представяше си как загребва шепа златни пари. После като че ли почувства глътка от кафето на Хасан ага. Ех, колко му липсваше нормалният живот! Да можеше пак да бъде обикновен човек! При мисълта за златото и среброто, които ей така си стояха в сандъка, краката му сами искаха да тръгнат. Имаше два проблема. Трябваше да намери пари някой лодкар да го прехвърли от другата страна на Босфора и да изчака прикритието на тъмнината, за да се промъкне незабелязано в къщата на Селим ага.

Той ту тръгваше, ту спираше. Добре че беше морето, което го спираше, иначе щеше да отиде в къщата още сега и щеше да се издаде. Гладът беше лош съветник. Следващата мисъл беше: "Ами, ако закъснея?" От одеве Ибрахим мислеше, че ще вземе четири-пет пари и ще се върне, за да плати на Мирза и да участва в борбите. Едва сега се сети: "Защо ми е въобще да се бия, след като имам обкования сандък с парите? Мога да си живея като беглец и просяк и да си вземам по малко от парите." Той стисна ключа така, че се нарани. Краят на неволите му и глада беше съвсем близо. Още тази вечер щеше да си поръча едно печено пиле с ориз и студена кладенчова вода, вътре с разтворен мед. От тази мисъл коремът още повече го заболя.

Едва дочака вечерта. Така и не беше решил откъде да намери пари за преминаването си от другата страна, затова реши да действа дръзко. Каяците бяха един от основните транспорти в Истанбул. Някои от тях пренасяха хора и товари през Босфора, между двете части на Истанбул

– Европейската и азиатската, а други през Златния рог – между старата част на града и квартала Галата. Каякарите обикновено бяха бедни хора, за които каика беше основно средство за препитание. Те бранеха каиците си както живота си. Когато не ги караха, ги приковаваха за пристаните и винаги ги пазеха въоръжени със сопи. Беше ясно, че никой няма да го преведе без пари на отсрещния бряг. Така Ибрахим се чувстваше като в капан. Той беше умиращ от глад в Юсюодар, а парите и спасението бяха там, в Еминьоню, но нямаше как да стигне до тях. Ако човекът се съгласеше да го пренесе от другата страна, щеше да му плати пребогато, когато бръкне в сандъка, но не можеше заедно с лодкаря да се промъкне в къщата на Селим, а и никой нямаше да иска да го преведе през Босфора без пари, срещу голи обещания.

Така планът на Ибрахим се състоеше в следното. Той стоеше до един от многото кейове в Юскюдар. Беше го избрал, защото беше по-закътан и много спокоен. Каикът дойде, хората слязоха и си тръгнаха. Ибрахим чакаше точно този момент и когато мъжът се наведе, за да привърже въжето на лодката към един от стърчащите дървени колове, той се затича и с две ръце силно удари мъжа в задната част на главата и врата. Беше събрал цялата си сила в този удар. После взе греблото и въжето, седна в лодката и се опита по най-бързия начин да се отдалечи от кея. Досега никога не беше управлявал лодка. Беше виждал как Рефик управлява каик. Забави се доста, докато обърне каика и се опитваше да се отдалечи по-бързо. Скоро видя как мъжът се изправи, започна да маха с ръце и се разкрещя:

– Помощ! Помощ! Откраднаха лодката ми! Помощ!

– Ще ти я върна довечера и ще ти платя! – чистосърдечно извика Ибрахим.

Мъжът обаче или не чу Ибрахим, или не му повярва. Въпреки усилията си, българинът не успя много да се отдалечи, така че мъжът скочи и заплува след лодката си. Явно беше упорит мъж и не искаше да се раздели с нея. Ибрахим се чудеше какво да направи. Опита се да загребе по-бързо, но нищо не се получи. Истанбулските каици се караха с едно дълго гребло, така че гребецът стоеше прав отзад. Така Ибрахим се опитваше да се отдалечи по-бързо от кея и наблюдаваше как мъжът бързо го достига. За да го сплаши, българинът извади греблото и удари с него няколко пъти във водата. Явно тази заплаха свърши работа, защото мъжът, продължавайки да вика, заплува обратно към пристана, а Ибрахим залегна на веслото. Морето беше спокойно, само тук-там имаше малки вълнички, които опасно разклащаха лодката. Ибрахим за пореден път се убеди, че не харесва и не се разбира с морето. Разстоянието между двата бряга не беше голямо, но той нямаше почти никакви сили и много бързо се измори. Наложи се да си почине. В този момент обаче усети как силно течение отнася лодката на север. Течението беше много силно и го теглеше към Черно море. Напрегна сили, но явно му беше изключително трудно. Гребеше все по-бързо и по-бързо, напрягаше всички сили. Ситуацията беше толкова критична, че не мислеше за това какво ще стане, ако лодката се обърне. Сега разбираше, че изходът за него ще бъде същият и ако течението го отнесе към Черно море. Гребеше, гребеше, но все още виждаше как отначало носът на лодката сочеше старата част, после премина през Златния рог, Галата и Бешикташ. На едно място Босфора се стесняваше и така с последни сили спря каика до един строеж. Явно султанът беше решил да построи нов дворец в квартала Бешикташ, който беше все още много малко застроен. Когато спря на кея, който явно служеше за разтоварваше на строителните материали за двореца и си личеше, че е временен и наскоро построен, той си почина. Намираше се твърде далеч от къщата на Селим. Ако опиташе да мине бързо през града, сигурно щеше да предизвика вниманието на нощните стражи – пазванти. Не знаеше, но му се струваше, че с лодката ще стигне по-бързо. Така загреба с дива ярост покрай брега. Още малко оставаше да си хапне от печеното пиле, което си бе набелязал. Нямаше да допусне нищо да го отдалечи и забави. Напрегна последни сили. Скоро Галата изникна покрай него. Внимателно пресече Златния рог. Спря на кея, който беше най-близо до къщата на Селим. Внимателно привърза лодката. Беше решил, след като се нахрани добре, да върне лодката на клетия човек. След това вече почти тичаше. Само за миг спря пред кафенето на Хасан ага. Тук той забави ход, защото знаеше, че може да привлече вниманието на хората седящи вътре. Приближи се до толкова добре познатата врата. Внимателно и безшумно я отвори. После напипа ключа за тайната врата и тихо я отвори. Сети се за Рефик, който беше смазал вратата и сега Ибрахим можеше да осъществи плана си. Мислено благодари на приятеля си за това и опипом влезе в помещението. Лъхна го студеният въздух и тежката миризма на влага и плесен. Много добре помнеше къде бяха свещниците и чакмака с праханта. Бавно слезе по стръмната вита стълба. Беше толкова слаб, а и краката му трепереха. Трябваше да внимава да не се спъне, защото това можеше да е фатално в сегашното му състояние. Затова слизаше внимателно, като с крака и ръце опипваше пред себе си. Мина доста време преди да напипа тежкия обкован сандък, който двамата еничари бяха донесли със себе си чак от Азов. Вдигна капака на сандъка, бръкна вътре и за малко не извика. Ръката му напипваше дървеното дъно на сандъка. Като че ли, за да се убеди в това, което току що бе открил, той опипа цялото дъно и най-вече ъглите. Мисълта, че в сандъка няма нищо, още не бе достигнала до съзнанието му, но той опипваше ъглите. Знаеше, че ако има изпусната някаква пара, тя ще бъде именно там. Положението му беше толкова окаяно, че сигурно би се радвал и на една златна пара. Скоро проумя какво бе открил. Парите ги нямаше. За съжаление не можеше да разбере кога са взети. Дали Рефик бе заловил крадците и те го бяха убили, или еничарите ги бяха открили и ги бяха взели? Все пак знаеше, че еничарите щяха да вземат парите заедно със сандъка. Може би Селим все пак е знаел за тайния вход. А може би други някакви крадци случайно бяха намерили съкровището. Или пък собственикът, който беше построил къщата, се е върнал и е открил съкровището. Засега тази теза му звучеше най-приемлива. Едва ли някой крадец случайно би могъл да открие тайния вход. За да се убеди в това, което напипваше, а и за да види в какво състояние се намира залата, реши да запали свещите. Безпогрешно откри чакмака, праханта беше влажна и на Ибрахим му отне доста време, за да запали огън, а после и свещите. Когато освети помещението, внимателно го огледа. Като че ли всичко беше недокоснато. Дори се изкуши и отиде до стената, където бе подпряно арабското копие – джерид. Силата нахлу обратно в него. Ръката му доби сила и стисна силно дръжката на оръжието си. След като почувства тази сила, започна да търси "Меча на исляма". Така и не можеше да си спомни кога се бе разделил с него и къде се намираше той сега. Потърси го по всички стени, но не го откри. Явно мечът не беше тук. После взе единия свещник, занесе го до сандъка и освети вътрешността му. Така се убеди окончателно, че вътре нямаше нищо. Едва сега истината го застигна и го удари като с мокър парцал. От одеве беше толкова възбуден от връщането си тук и от откритието, че богатството им е изчезнало, че беше забравил глада. Сега обаче го обзе отчаяние. Той като че ли рухна. Краката му се подкосиха и той седна на земята. Отново усети глада, който като стадо освирепели от глад вълци го разкъсваше отвътре. Сега Ибрахим разбра – Аллах не го изпитваше, Аллах го наказваше. Какво щеше да прави? Силите му го напуснаха. Дали не трябваше да умре? Ако такава е волята на Аллах, той нямаше да се съпротивлява. Може би дори трябваше да помогне на Бог. Винаги досега беше смятал за себе си, че е десницата и волята на Бог. Трябваше да намери сили, ако Бог желае, да умре, да сложи край на мизерното си съществуване. Цял живот бе твърдял, че потиска егоизма си, за да може Бог да премине през него. Сега трябваше да се стегне и да направи това, което трябва.

Бавно запълзя към джерида. Може би Аллах искаше смъртта му, защото се бе възгордял. Сега осъзнаваше колко дребен, незначителен и слаб е. Как можеше да допусне мисълта, че е призван за нещо толкова велико, че е Махди? Силите му го напускаха, чувстваше, че скоро ще умре. Винаги беше мечтал да умре в битка, но явно това нямаше да се случи. Вече беше сигурен – смъртта щеше да го застигне в това подземие. Ако не можеше да умре в битка, поне щеше да умре от оръжие. Ибрахим помнеше думите на духовния си учител – мавляна Абдаллах ефенди, че човек се ражда по волята на Бог, но на воина е дадена силата да умре по собствена воля. Така с последни сили запълзя към джерида...

Съвзе се. Джеридът беше паднал така, че сочеше към дъното на залата, там където беше сандъкът. Толкова беше изморен, че нямаше сили. Беше му студено, тресеше го. Явно Аллах не желаеше смъртта му. Свещите продължаваха да горят и разсейваха светлината си из помещението. Ибрахим допълзя бавно и мъчително до стълбището. Пълзейки, се качи по стълбата. Не знаеше колко време беше лежал в безсъзнание, но явно не много дълго, защото свещниците още горяха. Когато се качи на горната площадка, опита да се стегне. Беше взел решение. Срамуваше се, но беше решил да потропа на вратата на Селим ага и да изпроси храна. Отначало похлопа по-леко, после все по-силно. Никой не му отвори. По това време все някой трябваше да има в стаята на Селим ага. Дори другите да бяха отишли някъде, Сабрие трябваше да бъде тук. Ибрахим побутна вратата. За негово учудване тя се отвори, българинът прекрачи прага и извика:

– Селим ага! Ей, Селим ага!

Не последва отговор. Той продължи напред. Спомни си тъжните очи на Сабрие. Представи си как Селим и Хакъ ще му се зарадват. Селим винаги го бе уважавал като господар. Какъв господар? Той беше на дъното! Продължи напред. Коридорът беше дълъг. Отново извика името на турчина, но не последва отговор. Ибрахим влезе и се втрещи. От семейството на Селим нямаше и следа. Стаята се му стори много по-голяма и самотна. Острото му обоняние долови много и различни миризми на храни. Без да мисли, той се насочи натам. В различни чували имаше брашно, каче със сирене и маслини, купчина с ябълки. Ибрахим се нахвърли върху храната. Жадно поглъщаше всичко, което можеше да се яде. Хранеше се безогледно, без да подбира. Ядеше бързо, направо гълташе. Нямаше време да дъвче. Скоро коремът го заболя. Догади му се. Сега вече започна да яде по-бавно, като дъвчеше храната. Започна да избира това, което лапаше. От това, че беше ял фурми и маслини, му се допи вода. Ибрахим много добре помнеше къде се намираше щерната^[62]. Отиде и отпи глътка направо от ведрото. Пиеше като направо потапяше устните си във водата. В този момент видя някаква светлина в коридора. Досега нямаше време да помисли какво ли се бе случило със семейството на Селим. Може би след като Рефик беше открит убит, те се бяха преместили и сега, като нормални хора, живееха горе, в господарския кат. Той с надежда се обърна към входа на помещението. Трябваше да се покаже, без да уплаши човека, който носеше светлина. Осъзнаваше, че изглежда ужасно и в тъмното би уплашил всеки човек. Освен това гъстата и дълга брада и дрипите можеха да попречат Селим ага, жена му или Хакъ да го познаят. Точно сега Ибрахим не желаеше да плаши никого, а и не искаше виковете на Селим ага, мислещ, че е крадец, да привлекат сеймените. Така Ибрахим се примъкна към една бъчва и се скри зад нея. Тя миришеше лошо на прокиснало, явно вътре имаше вино.

В този момент дочу глас на жена. Чудното беше, че тя говореше на чист български.

– Кара Тозьо, Кара Тозьо, ти ли си?

Ибрахим беше потресен. Гласът беше на младо момиче, но това не можеше да бъде Сабрие, защото тя не можеше да ходи, а и не знаеше български. Най-накрая момичето явно влезе от коридора в помещението, защото изведнъж то се озари със светлина. Момичето се насочи точно към бъчвата, зад която Ибрахим се криеше. Докато правеше това, тя мърмореше:

– Знаеш, че не бива да пиеш вино! Знаеш, че вече си стар и пак идваш тайно в избата! КараТозьо, Кара Тозьо, кога ще ти дойде умът?

В този момент Ибрахим я видя и за малко щеше да извика. Момичето не беше просто красиво. Това беше най-красивото и нежно цвете на света. Той веднага я позна, макар предният път да я беше видял отдалеч, възвишена и недостъпна. Това беше най-красивото цвете в харема на султана, тя беше лалето. Най-красивото цвете, нима беше българка? Сърцето подскачаше в гърдите му и за малко щеше да изскочи навън. Нещо в него се събуди. За пръв път от година се почувства човек. Та той беше едва на 29 години, а в последната година се чувстваше като старец и душата му бе изпепелена. Поиска да се покаже пред младата жена и да разкрие чувствата си. Възпираше го това, че се бе промъкнал като крадец и се опитваше да си представи как изглежда. Не, щеше да дойде по-късно и да я потърси, когато прилича на човек. Докато се криеше в сянката на бъчвата и гледаше приближаващата се жена, си представи как след два-три дни, богат като бей, ще се върне, за да разбере какво става и да я види. Той като че ли беше забравил, че е беден и няма никакво богатство. За пръв път от толкова време му се живееше и искаше да се бори. Само преди малко се бе опитал да сложи край на живота си, а сега търсеше пътища не само да живее, а и да се пребори за любовта на това момиче. Дори с дълбоки сенки от свещта, тя изглеждаше като ангел. Ибрахим почувства, че това е неговата жена. В нея имаше нещо, което му напомняше за всичките му жени досега. Спомни си Гергина, Бурчин, момичето от Танжер, загадъчното момиче от кервана в Арабия. Това момиче имаше аромата, грацията, очарованието и красотата на всички тези жени. Но как така ханъмата на султана бе напуснала харема? Никоя жена, никога не напускаше харема, освен мъртва. Жените и наложниците на султана бяха негова собственост завинаги, техният живот му беше посветен. В харема те бяха като жертвоприношение към султана. Никоя не можеше да се откаже от този обет, дори и никога да не го е дала или да не е било доброволно.

В този момент се чу шум от външната врата, а после тежки стъпки заскърцаха по витите тесни стълби. Момичето разбра, че е сгрешило. Този, когото беше нарекла Кара Тозю, се качваше по стълбите. Тя се обърна и с лека походка напусна помещението. Ибрахим я гледаше като омагьосан. Имаше чувството, че не ходи, а лети.

Миризмата на вино го изкуши. В живота си никога не беше пил. Помнеше как дядо му казваше, че това е сокът на живота, христовата кръв. Сам той беше следвал повелите на исляма и си бе забранявал пиенето на вино и алкохол. Сега обаче се нуждаеше от сила и живот. И без това беше пиян от любов по живота и тази жена. Какво значение имаше дали ще се напие с вино? Под канелката на бъчвата беше поставена паничка, в която да се събира вино, ако капне нещо от чучурчето. Ибрахим врътна кранчето и чу как виното потече. По звука се ориентира кога се напълни купичката. После я взе. Миризмата на вкиснато го "удари" в носа. Отпи голяма глътка. Вкусът беше кисел, стипчив и леко горчив. Ибрахим се намръщи. От вкуса и алкохола очите му се насълзиха. Чудното беше, че течността, докато беше в устата му, горчеше, а когато мина през гърлото му, потече като огън. Тя стопли корема му. Отпи още една глътка и тя се разля като топлина из него. Наистина почувства прилив на сила. Огънят се разля и го заблъска в слепоочията. Главата му леко се замая. От виното гладът му се увеличи. Взе със себе си паничката с вино и отиде да хапне още малко. Храната сега щеше да му бъде от полза. Докато хапваше, Ибрахим отново се замисли за съдбата на семейството на Селим. Какво се беше случило с тях? Не можеше да се е случило нищо добро. Ибрахим изпита съмнение да не би Селимовото семейство да е било изселено и арестувано, обвинено за смъртта на Рефик. Реши по-късно да потърси отговор на тези въпроси. От виното му се доспа, но си наложи да стане. Краката му се преплитаха, но беше толкова щастлив. Сега вече беше готов. Взе решение. Тази вечер щеше да се бори. Силите му се върнаха. Как беше допуснал да изпадне в такава дупка? Сега вече беше готов! Можеше да победи и най-силния противник, който дръзне да се изправи срещу него. Той беше еничар! Той беше воин! Той беше Ибрахим Джаббар! Той беше Махди! Кой би посмял да се изправи срещу него? Беше взел една шепа стафиди и ги постави в устата си. После отпи още глътка от виното. Чувстваше се лек. Та той беше в разцвета на силите си. Цял живот се беше борил, за да стане най-добрият воин. Сега беше дошло време това да му се отплати. Беше дошло време да спечели малко пари от всичко това. Беше му омръзнало да бъде беден и гладен. Вече беше взел решение, но от одеве краката му не му се подчиняваха и не можеше да стане. Нима това беше да си пиян? Без никога да е пил, знаеше какво трябва да направи. Отиде до ведрото с ледена вода, откъдето преди малко беше пил, и рязко потопи цялата си глава вътре. Дъхът му спря, но това го отрезви. Когато извади главата си, пръхтеше тежко. Разтърси глава. Дългата му коса и брада пръскаха вода из цялото помещение. Почти не чувстваше тялото си, но главата му като че ли се отдели от тялото и започна да мисли трезво. Насочи се към коридора, опита се да бъде тих, защото подозираше, че при потапянето на главата си във ведрото е вдигнал шум. Спря за миг. После много тихо отвори вратата, която някога беше входът на жилището на Селим, и тихо се измъкна в коридора. В този момент чу стъпки по стълбите. Те бяха така извити, че Ибрахим не виждаше човека, но знаеше, че той слиза надолу. Виждаше отблясъците на свещта. Сега Ибрахим беше притиснат. Като че ли за миг изтрезня. Бързо пъхна ключа, завъртя го тихо и бързо и се пъхна през тесния процеп на вратата. После бързо заключи. Почти беше сигурен, че човекът не е чул отключването и излизането. После през глава побегна по улицата. Много пъти сам се бе убеждавал колко добра за наблюдение и контрол над цялата улица е къщата. Знаеше, че ако човекът го е чул, ще го види, затова тичаше бързо. Краката му като че ли сами го носеха. Беше се нахранил много добре, но явно приливът на енергия не беше от храната, а от виното, защото и досега беше ял много и разнообразна храна, но никога не беше чувствал такава сила. Продължаваше да тича из улиците на Еминьоню, без сам да знае защо. Бягаше за удоволствие. Чувстваше прилив на сила. Някаква част от него осъзнаваше, че така може да предизвика интерес и преследване от страна на нощните стражи, но това не го спираше. Тичаше без мисли откога тича. Откри лодката на същото място, където я бе оставил. Обикновено лодкарите избягваха вечер да пресичат Босфора, но сега Ибрахим не се интересуваше от това. Той се питаше само едно, дали не е закъснял за срещата с Мирза бей. Представяше си как приличащият на евнух мъж го чака пред бараката. Гребеше със същото ожесточение и сила, с която преди малко бе тичал. Това обаче не помагаше за по-бързото движение на лодката, а по-скоро силно я клатеше, заплашвайки всеки момент да я обърне. Отново усети течението, но този път вече не беше изненадан. Силата в мускулите му се бе върнала и те "избухваха" при всяко движение. Скоро, като опитен лодкар, Ибрахим допря лодката до кея. Там обаче го чакаше собственикът на лодката. В ръката си той държеше дълъг нож. Положението на Ибрахим беше критично. Той взе бързо решение. Когато се приближи достатъчно, но толкова, че мъжът с ножа все още не можеше да го достигне, бързо извади дългото весло от водата и с него удари по главата нищо неподозиращия мъж. Ударът беше силен, а мъжът рухна върху дървените летви на кея, изпускайки ножа си. Ибрахим спря каика и скочи върху кея. После грижливо завърза лодката. Не искаше нещастникът, който само за един ден удари два пъти по главата, да загуби лодката си. Закле се, когато спечели пари, да плати на горкия лодкар, не само за превоза, а и за ударите. Но после му дойде друга идея. И без това имаше да му дава пари, затова реши, ако мъжът има някакви, да ги вземе на заем. Наведе се над него. Мъжът беше лошо ударен, от главата му течеше кръв, но беше жив. За съжаление човекът нямаше кесия. Или не печелеше нищо, или вече бе успял да похарчи, изпие парите, или ги беше занесъл в къщи. В един от джобовете на късия му елек Ибрахим намери две акчета, които взе. Виното му помагаше да не мисли за това, което правеше. То му даваше лекота в мисълта и настроението. Струваше му се, че всяка цел е леснопостижима и няма нищо, което да не може да постигне. Ибрахим осъзна колко силно оръжие може да бъде виното преди битка. Сигурно, ако еничарите пиеха преди битка от тази божествена напитка, нямаше да има враг, който да им се опре. Чудеше се сам на себе си защо го беше забранявал. Беше чувал, че то размътва мозъка и подвежда душата. Сега съжаляваше като си спомняше колко сурово бе наказвал своите воини, когато ги беше залавял, че са пили вино или алкохол.

Ибрахим тичаше към бараката, без да щади силите си. Скоро задъхан спря пред входа ѝ. Мъжете, които стояха отпред, бяха същите. Ибрахим стоеше пред тях наведен, като дишаше тежко, а краката му се подгъваха. Двамата го познаха и започнаха да се шегуват с него. Ибрахим обаче не ги чуваше. Когато се съвзе, изведнъж осъзна, че всъщност не беше намерил парите, за които се бяха разбрали с Мирза бей. Сега единственият му шанс беше да помоли да го пуснат да се бие без пари. Той самият осъзна, че това няма да се случи. Чудеше се какво да прави. Беше дошъл навреме, намираше се на няколко крачки от богатството и парите. Какво да прави? Как да убеди Мирза бей да го пусне? В този момент се намеси провидението. Пред входа на бараката спря голям открит файтон. Той приличаше на лодката, с която преди малко Ибрахим бе прекосил Босфора. От него се изсипа шумна и доста любопитна група от четири човека. Те викаха и се смееха на висок глас. Бяха европейци, които бяха на служба при Великия везир. Той ги познаваше добре, защото беше ходил да ги посети в лазарета. Идеята веднага се появи в главата му. Зарадван, той се затече да посрещне четиримата подпийнали гвардейци, които явно идваха да наблюдават битките.

В първия момент го помислиха за просяк и щяха да го подминат или да му хвърлят някое акче като милостиня, но Ибрахим се развика и привлече вниманието им. В следващия момент Ибрахим и четиримата мъже говореха онзи език, на който говорят пияните и някак си се разбраха. Ибрахим им разказа цялата история с нападението на кесиджията. Те си спомниха кой е той. После им поиска четири жълтици на заем. Швейцарците се поколебаха, но отстъпиха, тъй като наскоро бяха получили заплати, а и бяха достатъчно пияни, за да му дадат парите. Всеки един от тях му даде по една златна пара и така накрая той имаше четири златни пари. После се разбраха да се видят по-късно и той да им върне парите.