Махди

Поляната имаше форма на полегат обръч. От горната – по-високата, страна беше построена беседката, а надолу нямаше нищо. Пред беседката бяха забити множество специални поставки, на всяка от които стоеше по един сокол. До всеки сокол имаше доганджия, който се грижеше за красивата и скъпа птица. Някои разрошваха перата им, а други слагаха или махаха качулки на главите им. За султанските соколи се грижеха по-добре отколкото за хората от раята. Те бяха пашите сред птиците и като че ли го осъзнаваха. Ибрахим знаеше, че освен пиршествата и изкуствата, друго любимо занимание на султана беше ловът. Тъй като не се славеше като човек уважаващ битките и опитен пълководец, явно кръвта на воините и великите пълководци от рода на Осман бяха избили в неговия правнук под формата на страст към лова. Ибрахим беше чувал за пищните ловни хайки, които Ахмед III организирал. Султанът предпочитал лов с кучета на лисици и други животни, но от кон. Това беше шумен и много скъп лов, подобен на представление, в който бедното животно е в неравностойно положение спрямо хайките от ловци, коне и кучета. Този лов не се нуждаеше от голямо майсторство.

Ахмед III явно беше приел любовта към лова, природата и животните от баща си Мехмед IV, наречен Авджъ (Ловеца). Ибрахим си спомни за любовта на Ахмед III към кучетата. Смяташе се, че той има най-добрите и скъпи гончета в целия свят. Грижите за неговите кучета понякога бяха по-големи отколкото тези, които се полагаха за самия султан.

Но тук гледката, която Ибрахим наблюдаваше, беше коренно различна. На поляната цареше тишина, спокойствие и горска идилия. Султан Ахмед не беше седнал в беседката, а стоеше пред нея. Той беше облечен в прибран ловен костюм. Цялата му дясна ръка беше облечена в нещо като кожен ръкав и кожена ръкавица. Гледката беше магична, защото това, което беше върху ръката на султана, придаваше този приказен момент. Султанът държеше ръката си свита в лакътя, а върху предмишницата му бе кацнала голяма хищна птица. Отначало, когато се намираше по-далеч, птицата се стори на Ибрахим малко странна, с големи изцъклени очи и малък клюн. Когато се приближи обаче, освен че видя изключително красиво украсения кожен ръкав и кожената ръкавица, разбра, че птицата има на главата си също така красива кожена качулка или шапка. Точно там, където мислеше, че са очите на птицата, имаше скъпоценни камъни. Когато се приближи, това, което му направи най-силно впечатление, бяха ноктите на птицата. Те бяха като стоманени, хищно сключени един срещу друг. Султанът стоеше неподвижен и гледаше птицата. Той не обърна никакво внимание на приближаващите се мъже, като че ли те изобщо не съществуваха. Двамата се приближиха и по знак на церемониалмайстора спряха. Явно трябваше да изчакат. Сега вече Ибрахим разгледа спокойно султана, беседката и птицата. Тя имаше сива, почти черна перушина на крилете, в горната част – червенокафяви пера, а клиновидната опашка, в най-тясната и в долната широка част, беше украсена със снежнобели пера. Птицата сякаш осъзнаваше, че е кацнала на ръката на самия повелител на правоверните. Тя също беше придобила царствена осанка и се държеше така все едно, че е султана на всички птици. Освен това тя изглеждаше дори по-горда от самия повелител на Империята на исляма, като че ли птиците бяха по-велики и горди от хората. Когато се приближи до птицата, Ибрахим забеляза още нещо, а то беше, че "сянката на Аллах на земята" говори с птицата, но на някакъв странен, непознат за него език. Той беше гърлен и груб, със странни хрипове и подвиквания. Досега Ибрахим не беше чувал такъв език. Все пак беше видимо, че султанът говори на птицата, а тя го слуша. Явно султанът знаеше езика на птиците и умееше да разговаря с тях. Това продължи доста дълго време. После мъжът плавно се обърна и с лявата си ръка подаде ръкавицата си и хищните нокти на птицата се прехвърлиха от едната на другата ръка. Едва сега Ибрахим забеляза, че султанът има ръкавица и на другата си ръка. После с усилия султанът поднесе тежката птица към една специално закована в земята поставка за птици. От момента, в който птицата се вкопчи в дървото, което играеше ролята на клон, наоколо се разтичаха няколко мъже, облечени, подобно на султана, в красиви ловни костюми. Това явно бяха доганджиите на султана и турнаджи башъ^[65]. Те веднага се погрижиха за птицата. Султанът остана да гледа като омагьосан птицата.

В този момент церемониалмайсторът тръгна напред, спря на известно разстояние и каза:

– Ваше Величество и сянката на Аллах на земята, Ибрахим Джаббар.

Султанът не трепна, той все така, застинал в една поза, наблюдаваше соколите. Ибрахим помисли, че султанът не ги е чул. Церемониалмайсторът обаче не повтори представянето.

– Ибрахим Джаббар! – изведнъж се чу глас като от преизподнята. Мина доста време преди Ибрахим да се убеди, че това е гласът на самия султан. – Ибрахим Джаббар, ела тук!

Ибрахим все още стоеше и му се струваше, че само той чува този глас. В този момент обаче мъжът, който стоеше до него, го побутна напред. И така Ибрахим вече се изравни и застина редом до повелителя на правоверните. Намираше се на една ръка разстояние от Ахмед III, владетелят на най-голямата държава в света и в същото време най-голям противник на еничарите и еничарския корпус капъ кулу. Чувството, да стои до такъв човек, беше разтърсващо. Султан Ахмед III – наследник на най-могъщата и стара династия в света, тази на Османите, и до него Петко – бедното българче от рода на Боляровите. Така двамата стояха и гледаха в една посока. Турнаджиите бяха привързали една тънка кожена лентичка, която висеше от единия крак на сокола и така птицата не можеше да отлети. Освен това тя имаше и качулка на главата. В този момент една от птиците разпери силните си криле, направи два-три резки маха, като че ли да намести перата на крилете си и нададе пронизителен звук, който разтърси Ибрахим. В този момент силният мъж гледаше острия, подобен на нокът, език на птицата. Той почти не се различаваше от клюна им.

– Усещат чужд човек – просто каза султанът.

– Досега не съм виждал сокол от толкова близо, Ваше Величество.

Султанът продължи да гледа птицата все така, като омагьосан, а в погледа му имаше любов, възхищение и в известна степен страхопочитание.

– Виж колко са красиви! – продължи султанът, но по-скоро говореше на себе си. – Изглеждат силни и тежки, но са стремителни и бързи. Сега ги виждаш тук, непохватни и впиващи нокти в дървото, но като литнат, веднага стават господари на небето. Това са небесните господари. Ние само си мислим, че можем да ги контролираме и владеем, всъщност те споделят с нас само земното си време, но никога небесното. Тези очи – каза султанът и махна качулката на един от соколите – сега гледат мен и теб, а след миг могат да ни наблюдават от небето. Виж колко бърз и свободен е соколът! Сега все още е тук, защото го задържам, но ако го бях пуснал, вече щеше да е далеч от тук. Вече щеше да лети сред облаците.

Откакто ѝ бяха махнали качулката, птицата рязко извърташе глава, очите ѝ – жълти, с големи зеници, като че ли не оглеждаха, а пронизваха хората и предметите. Птицата имаше някакво надменно, намръщено изражение и на Ибрахим му се струваше, че тя гледа така само него, защото е недоволна, че редом до султана стои някакъв най-обикновен еничар.

– Виж каква сила! – каза султанът, като посегна и леко удари кръглите изпъкнали гърди на сокола. Птицата се държеше така все едно не забеляза движението на господаря си. Тя се извърна подобно на човек сякаш искаше да покаже, че го търпи, но все пак той да знае, че ѝ досажда. – Виж колко е съвършена! – султанът сякаш не забелязваше пренебрежителното и надменно изражение и поведение на птицата. – Като изсечена от дърво е, виж, не трепва! Гледай! – каза султанът и посочи към поляната.

Ибрахим погледна към поляната и видя един заек, който подскачаше, без да подозира опасността. Султанът отвърза сокола и го пое с дясната си ръка. После започна да му говори нещо и като че ли му показваше заека. Изведнъж султанът извика и махна с ръка. Соколът грозно изкрещя, разпери криле и величествено се спусна по извивките на падината. Заекът подскочи и се опита да се скрие. Соколът изведнъж огъна крилете си надолу и протегна железните си нокти към заека. Последва удар, заекът се превъртя, но птицата, разперила криле, за миг го скри от очите на султана, Ибрахим и останалите зрители. Всъщност с крилете си соколът спираше заекът да не избяга. Когато прибра криле, соколът беше впил дълбоко ноктите си и мачкаше заека, сякаш го месеше. Клетото животно беше като хипнотизирано. То не мръдваше, сякаш очакваше, като стои неподвижно, соколът да загуби интерес и да го пусне. Това обаче не се случи и когато след малко, с тежко махане на крилете, излетя, вдигна и заека. Главата на мъртвия заек се клатеше като откъсната от тялото на горкото животно. Соколът донесе мъртвия заек и го постави пред краката на султана. После се разходи по него сякаш мъртвото животно беше пухкав килим, в който се впиваха железните нокти на сокола. В този момент соколът изкрещя с пронизителния си писък все едно че надаваше боен вик, за да ознаменува победата си. После остро удари с железния си клюн и откъсна малко кърваво парче месо, което глътна като вдигна глава. В този момент султанът извика нещо и соколът отлетя на дървената поставка, от която преди малко го беше взел.

– Това е обикновен сокол – каза султанът. – По-труден е ловът със сокол скитник. Ела утре, тогава ще ловя със соколи скитници!

На другия ден Ибрахим отново отиде на поляната, но вече без церемониалмайстора. Ловът със сокол скитник беше нещо съвсем различно. Султанът пляскаше с ръце отдолу и приличаше на вдъхновено малко дете, което си играе. Неговите соколи скитници според него бяха най-добрите в света. Ибрахим не знаеше, но се оказа, че това е най-бързата птица в света. Гледката беше зашеметяваща. Тя накара кръвта на еничара да кипне. Едва сега осъзна, че между него и сокола скитник има нещо общо. Соколът скитник беше воин както всички еничари. Султанът пусна гордата птица и тя бързо набра височина. В небето се виеше ято гълъби. Те се стрелкаха из небето. Соколът скитник се извиси за секунди, докато не стана точица. После тази точка започна да расте. Изведнъж се видя, че соколът е свил криле и се спуска със скоростта на куршум. Гълъбите като че ли усетиха връхлитащата ги опасност. Някои от тях започнаха да правят каваци. В този момент се случи нещо странно. Ибрахим явно беше мигнал и не успя да види кога във въздуха се бе появило малко облаче от пухкава перушина. Помисли си, че соколът е ударил с гърди някой от гълъбите. След удара един проскубан гълъб, приличащ на жалка карикатура, падаше като стрела надолу. Явно освен че беше проскубан, гълъбът беше и със счупено крило. Птицата се спусна тежко и се удари в земята. Соколът сграбчи с ноктите си горкото птиче. После се вдигна и отнесе гълъба към султана.

Султанът беше щастлив. Ловът със сокол скитник беше много вълнуващ и за Ибрахим. Така султанът започна да го учи как да лови птици със сокол скитник. Гледката на спускащия се сокол караше кръвта на еничара да кипи. Ибрахим се учеше много бързо. Постепенно султанът и Ибрахим започнаха да ловят заедно със соколи скитници и да се състезават. След лова обикновено готвачите изпичаха или сготвяха уловените от двамата мъже птици.

Докато ловуваха, мъжете понякога разговаряха. Темата винаги се определяше от султана. Еничарските командири подучваха Ибрахим какво да му казва и какво не. Чрез познанството на двамата се бе появила възможност и те се опитваха да насочват и променят възгледите на султана. Така един път между двамата протече следният разговор. Султанът каза:

– Има два вида империи – стари и нови. Стари са били Римската, Византийската, Персийската империя. Ние сме наследници на старите империи. Днес обаче са силни новите, млади империи, те набират мощ. Те са нагли, брутални и както винаги преди се е случвало, смятат, че именно на тях ще им се отдаде да покорят света. Това винаги се е случвало – повтори султанът, – но поне старите империи са знаели, че преди тях е имало други империи и опит, и не са били толкова арогантни и самонадеяни. А днес Англия, Франция и Америка, след като надделяха над Испания и Португалия, смятат, че светът започва от тях. Те си придават прекалено голяма важност и вярват, че са най-значителното нещо в света. Но не са!

– Аллах е най-важното нещо! – каза Ибрахим.

Със знак на дълбоко съгласие султанът поклати глава и повтори:

– Аллах е велик!

Ибрахим продължи мисълта на султана и подучен от своите учители, каза:

– За разлика от старите империи, когато светът се превземаше от воини с оръжие в ръка и битки очи в очи, когато честта и доблестта властваше на земята, днешните империи се движат от машини. Те искат да превземат света с машини...

Ибрахим насочваше султана към това, че трябва да се придържат към традицията и ценностите на воина, за да оправдае съществуването на еничарския корпус, но вместо това султанът каза:

– Да, Османската империя от стар вид трябва да се превърне в нов вид. Ще вземем от Европа машините, ще се научим от тях и ще делим мегдан със сегашните нови империи. Ние не сме най-старата империя!

Ще оцелеем и ще победим! Ние сме единствената оцеляла стара империя! Моята династия е най-старата в света! Трябва да предам на следващия султан една модерна империя!

Така именно Ибрахим накара султана да се замисли за това да създаде нова империя. Той не посмя да каже на командирите си как разговорът беше взел неочакван и за него обрат и така продължиха срещите и разговорите им. На Ибрахим беше много трудно да направлява мисленето на султана и понякога действията и думите му предизвикваха обратен ефект. Султанът беше видимо щастлив и изискваше Ибрахим всеки ден да се явява при него. Така дойде денят, в който султанът предложи двамата да излязат на истински лов. Цялата армия от прислужници, охрана, чиновници, вестоносци излезе извън града. Ибрахим яздеше редом с Великия везир, веднага след султана. Невшехирли Дамат Ибрахим паша явно не харесваше новия султански любимец, защото може би принадлежеше към лагера на еничарите, но не го показваше открито. Той помнеше, че младият сеймен някога го бе спасил и сега, каквото и лошо отношение да покажеше, щеше да означава неблагодарност.

Свитата на султана беше следвана от голяма група доганджии. За да се харесат на султана, всички сановници си имаха собствени кучета и соколи. Сега всеки сановник водеше собствен доганджия и най-доброто си животно. Единствено Ибрахим нямаше собствен сокол. Отглеждането на соколи беше много скъпо и само най-богатите управници на Империята можеха да си го позволят. Сега Ибрахим щеше да ползва от соколите на султана. Това обаче се видя много интересно на султана и той нямаше нищо против. Така султанът и еничарът още повече се сближиха.

Цялата процесия се движеше в посока към Едирне. След като стигнаха до една красива поляна, султанът заповяда и започнаха построяването на лагер от палатки с най-различни цветове. В миг настана суматоха. Пред палатката на султана бяха забити поставки за соколите, които бяха извадени от красиви кафези. Клетките бяха много красиви. Върху някои от тях бяха изписани имената на най-добрите птици ловци. Повечето сановници знаеха наизуст имената на най-добрите султански соколи. Някои от клетките дори бяха с позлатени решетки. Сега птиците седяха и крещяха, превъзбудени в очакване на предстоящия лов. Досега султанът и Ибрахим бяха ловили само питомни гълъби, което беше много по-лесно отколкото да се ловят истински диви птици. Освен това днес за пръв път щяха да ловят яздещи на кон. Ибрахим и султанът първи яхнаха конете си. Останалите висши сановници ги последваха. Всички бяха с кожени ръкави. Султанът беше дал на Ибрахим и ръкав. По-точно му го беше подарил. Също така и чифт дебели кожени ръкавици, които бяха с три пръста. Те бяха изрязани така, че малкият и безименният пръст бяха открити. Двамата се приближиха до двата ловни соколи скитници, които султанът бе избрал за днешния лов.

– Ти вземи десния! – каза султанът. – Дай ми кама, за да отсека кожената връзка! – Явно ножът на султана не му беше под ръка.

Ибрахим посегна, но откри, че няма кама, тъй като я беше дал на сейменбашията Неджиб.

– Нямам кама – каза Ибрахим.

– Какво? – попита султанът. Не можеше да се разбере дали не беше чул, или не можеше да повярва.

После султан Ахмед III бръкна дълбоко под колана си и извади най-красивата кама в света. Тя цялата бе отрупана със скъпоценни камъчета. И канията, и дръжката беше от злато. Явно камата беше дело на най-добрите майстори златари в Империята. Тя беше с красиво дълго острие. Острието беше заточено от двете страни. По всичко си личеше, че това е отлично оръжие. Острието беше много тънко и остро. Само с едно леко дръпване султанът отсече кожените ремъци на соколите.

След като освободи птиците, владетелят се обърна, прибра камата и я подаде на Ибрахим. Българинът се стъписа. Този жест можеше да означава само едно, че султанът му подарява личната си кама. Това беше огромна чест. Всички конници се умълчаха. Ибрахим не посмя да посегне да вземе камата. Всички наблюдаваха внимателно сцената. Това означаваше, че младият, силен и висок сеймен израстваше в йерархията и се издига до най-високо ниво любимци на султана. Знаеше, че Ахмед III обича жените и високо цени женската красота, но се носеха слухове, че не е безразличен и към мъжката красота. Явно всички смятаха, че е нормално новият силен и снажен мъж, със силни ръце и фигура на пехливанин, да бъде харесан от владетеля. Сега всички искаха да видят какво ще се случи.

– Не може висш турски воин да няма кама! Къде е вашата кама, момко?

– Аз, Ваше Величество, носих камата на сейменбашията Юсуп, която трябваше да предам на сегашния сейменбашия Неджиб ага.

Ахмед се усмихна.

– Ти си "носителят на ками". От този момент ще носиш моята кама!

Ибрахим държеше камата. Това беше най-красивото оръжие, което беше виждал в живота си. Той не се стърпя и извади острието. То беше тънко и гладко, а на двете му страни, с най-красиви арабски букви, беше изписана строфа от корана. Тя трябваше да защитава оръжието и неговия притежател от посегателства и зли сили. Ибрахим прибра острието и благодари на султана, който прекъсна потопа от думи.

– Как може еничар да е толкова лошо въоръжен? Дай да видя оръжието ти!

Искането на султана беше неочаквано. Ибрахим не знаеше какво да прави, не може да откаже на султана. Дали султанът знаеше нещо? Дали някой шпионин не се бе добрал до тайната на сектата на Махди? В свитата на султана бяха и Явуз Челик, и Кубилай Юндер. В безпомощността си Ибрахим погледна към двамата си учители. Кубилай Юндер съвсем незабележимо направи знак на Ибрахим да покаже зулфикр на султана. Той го направи с неохота. Това беше неговият ятаган, а и не само. Много добре помнеше как бе изкован Вторият меч на Исляма. Това не беше обикновено оръжие, а най-специалното в света.

Притежателят му щеше да властва не само над телата, но и над душите на всички мюсюлмани. Той щеше да спаси душите на следващите го. Дали султанът не знаеше всичко това и не се домогваше до Втория зулфикр? Въпреки това Ибрахим подаде ятагана си на султана. Владетелят на всички правоверни го държеше като ценител на ювелирното изкуство, но не и като воин. Той внимателно разгледа украсата на ножницата и дръжката. После извади ятагана и се загледа във фигурите, които се бяха получили от нагъването при коването. Видя и надписа и каза:

– Оръжие от най-добро качество! Откъде имате това оръжие?

За миг на Ибрахим му се стори, че въпросът на султана е преднамерен и той знае всичко за оръжието и за сектата на Махди. Може би не беше случайна близостта, която в последно време султанът преследваше с Ибрахим? Може би знаеше, че той е Махди? Ибрахим не знаеше как да отговори.

– Купих го случайно от Шам (Дамаск) – отговори Ибрахим.

– Дамаска стомана – каза султанът. – Толкова добро оръжие няма дори Великият везир. Ибрахим Дамат, покажи оръжието си!

Невшехирли показа оръжието си. Султанът също вдигна зулфикр. Всички присъстващи видяха колко по-добро е оръжието в ръката на султана. Невшехирли свали своето оръжие, като че ли призна победата на оръжието в ръката на султана.

– Това е ятаган достоен за султана! – каза Невшехирли Дамат Ибрахим паша.

Точно от това се опасяваше българинът. Султанът обаче не беше доволен. На него му хареса да побеждава с качествата на оръжие на най-обикновен еничар. Той разсъждаваше така: именно това, че ятаганът е в неговата ръка, носеше победа. Той като че ли помагаше на еничара и на неговото оръжие да извоюват победа. Ако оръжието беше негово, не би се радвал толкова. Беше нормално султанът да има най-красивото и добро оръжие и всички да го признаят. Откакто беше станал султан, винаги имаше по-добри вещи от хората около себе си и никой не му се противопоставяше. Сега, като държеше чуждо оръжие, виждаше недоволството на Великия везир да признае, че някакъв най-обикновен войник може да има по-добро и ценно оръжие от него – Върховният главнокомандващ. Все пак султанът държеше ятагана и нищо не можеше да се направи, но това определено не се хареса на Ибрахим паша. Явно султанът имаше някакво свое желание да го унизи и оръжието беше само повод за това.

Но султанът сякаш не осъзнаваше сконфузното положение, в което поставяше хората, а и Ибрахим, и продължи:

– Кубилай Юндер ага, извадете оръжието си!

С неохота агата на еничарите извади своето оръжие, което беше същият медж взет от Дамаск, от ковачницата на ал-Хадад. В друга ситуация и с друг човек, опитващите се да угодят на султана млади мъже от свитата сигурно биха се подиграли на най-обикновеното оръжие. То дори не беше инкрустирано със злато или скъпоценности, както бяха техните ятагани. Никой обаче не посмя да каже нищо. Всички знаеха кой е агата на еничарите Кубилай Юндер и бяха чували за страховития му гняв. Те знаеха, че ако го ядосат, в следващия момент главите им могат да се търкалят по земята и никой, дори султанът, не можеше да ги спаси.

– По-добър! Моят ятаган е по-добър!

След това султанът по същия начин сравни ятагана в ръката си с всички останали и накрая беше искрено доволен, когато това се оказа най-доброто оръжие сред цялата свита. Но това като че ли не беше достатъчно и султанът реши да се забавлява по следния начин. Той подаде своя личен ятаган на Ибрахим и го накара да го вдигне над главата си, а той направи същото със зулфикр.

– Кое оръжие е по-добро?

Сега вече хората бяха объркани. Те не знаеха какво да отговорят. Не можеха да изберат оръжието в ръката на султана, защото така щяха да обидят истинския султански ятаган, който освен на Ахмед бе принадлежал и на славните му предци. Не можеха да изберат и ятагана в ръката на Ибрахим, защото това означаваше да пренебрегнат султана. Така хората стояха като вцепенени, без да знаят какво да направят. В така поставената ситуация те нямаха правилен ход. Като че ли стъписването на хитрите сановници и политици, свикнали винаги да лавират, му беше достатъчно и той много щастлив не дочака отговор. Върна ятагана на Ибрахим, прибра своя и се приготви да тръгва. Ибрахим предложи да му върне камата, която преди малко повелителят така щедро му бе подарил, но султанът с жест му показа да я задържи. Това означаваше, че тя остава негова.

Докато Ибрахим вземаше своя сокол, султанът вече беше взел голяма преднина. През този ден уловът беше много по-оскъден от друг път. В небето имаше основно ята от врабчета, но Ибрахим не пускаше сокола си срещу толкова малки птици. До края на вечерта беше хванал само две птици. Вечерта първите мъже в Империята прекараха на открито до огъня или спейки в палатките. Султанът беше осигурил фокусници, танцьори, певци и други развлечения.

Ибрахим си легна рано. Отдавна не беше спал под звездите, но не в града, а сред природата. В града човек не може да види звездите и дори когато спи навън, не се чувства така. Спомни си нощите преди битката при Прут. Помнеше степите и бойните походи. Сега се чувстваше по същия начин, като че ли момчетата от ортата бяха някъде наблизо. Толкова много му липсваха тези времена. Преди да заспи си спомни Козбунар и как беше лежал под небето, докато водеха стадата на Георги Кехая, спомни си и хубавата и изящна като малка кукла Гергина. Колко отдавна беше всичко това. Като че ли не се беше случило на него, а на някого другиго. Сега спеше редом до султана и сред най-избрания елит на Империята. А до вчера беше сред най-презрените. "Какво нещо е животът!" – помисли си Ибрахим и се унесе.

Тази вечер спа като че ли за пръв път в живота. Не му пречеше твърдата земя под постелята, звуците, които животните издаваха, гората и това, че възглавницата му беше неудобна. Всичко това не успя да му попречи, защото се беше слял с майката земя. Мисълта му се беше сляла с небето и въобще целият се бе разтворил в природата.

На сутринта бойните рогове възвестиха събуждане и продължение на лова. Ибрахим и Ахмед III се втурнаха като обезумели. Явно султанът беше решил да бъде пръв. На него му харесваше истинското съревнование, в което хората отсреща не се предават само за да му угодничат или да му се подмазват. По всичко си личеше, че еничарът няма такова намерение. Така двамата, препускайки върху конете си, се отдалечиха в преследване на ято диви гълъби. Това ято бяха чакали те от два дни. Разбира се, двамата имаха късмет да попаднат на скали и от там видяха ятото. Сега, когато го бяха открили, трябваше да се възползват. Един след друг двамата пускаха и направляваха своите соколи. Това беше опияняващ лов. Птиците с гърдите си разсичаха ятото, удряха някой гълъб и го поваляха. После пак се втурваха. Двамата мъже се стремяха да държат ятото далеч от останалите ловци. Ловът беше толкова интересен и завладяващ. Двамата нямаха миг покой и почивка. Цялата поляна, над която се водеше надпреварата, беше "украсена" с кръгчета от пух и перушина. Това бяха местата, на които бяха паднали мъртвите или ранени гълъби. Ибрахим беше като обезумял. Той изпращаше отново и отново сокола си. Султанът също беше опиянен. Той ту беше концентриран и изпращаше воина си в небето, ту като обезумяло малко щастливо дете пляскаше с ръце и се въртеше, пееше и се заливаше от смях и сълзи от щастие. Тази радост беше предизвикана от това, че двамата ловци вече пускаха соколите си едновременно и понякога двете птици се вкопчваха в някоя жертва и разкъсваха горкото животно още във въздуха. Когато соколът на султана изпревареше този на Ибрахим или успееше да открадне нещо, султанът се заливаше в искрен смях. Това беше най-интересният лов, на който султанът беше присъствал. Ахмед III се чувстваше като истински султан, нещо което не му се случваше често. Кръвта на предците му се бе събудила у него. Той изпращаше своята победоносна армия (сокола), после я направляваше и ако успееше да победи, беше истински щастлив.

Постепенно ятото намаля. Гълъбите усетиха, че соколите ги избиват, но докато в природата соколът би убил един гълъб и би заситил глада си, сега двете птици с железни нокти се вдигаха и убиваха, и пак, и пак... Ятото се стрелкаше наляво-надясно, но беше попаднало в капан. Нито можеше да избяга, нито да кацне и да се скрие. Гълъбите се опитваха по всякакъв начин да се спасят, но чрез умели маневри, двамата мъже успяваха така да направляват ятото, че да го връщат всеки път срещу смъртта. Скоро в небето останаха само няколко нещастни гълъба. Атаките на соколите ставаха все по-трудни и се увеличаваха неточните пикирания. Може би хищните птици също се умориха. Ибрахим изпита съчувствие към няколкото уморени и наранени гълъба, беше му жал и за соколите. Прекрасните животни все по-трудно и бавно успяваха да наберат височина. Хищните им спускания ставаха все по-неточни. Като че ли хищността и настроението на птиците убийци бе намаляло.

Ибрахим все по-често започна да вика своя сокол и да му дава почивка на ръката си. Ахмед III почувства своя шанс да изпревари еничара по улов, затова продължи да избива нещастните гълъби и изпадаше в искрен възторг, когато в небето се появяваше малко облаче пух.

– Какво става? Отказа ли се? – попита той.

– Малко почивка – отговори Ибрахим.

Тъй като току що беше изпратил сокола си в небето, султанът се приближи до еничара. Красивото му деликатно лице беше озарено и вдъхновено. Изведнъж, с коренно различен глас, той каза:

– Нали не ми даваш нарочно да те изпреваря?

Питането беше много сериозно и Ибрахим веднага почувства това.

– Не, повелителю, просто ми е жал за птиците.

– За кои птици? – попита все така сериозен султанът. – Ако ти е жал за гълъбите, това означава, че си мекушав и в битка ще се смилиш над враговете си. Ако ти е жал за сокола, това означава, че ще щадиш себе си в битка и ще се опитваш да запазиш силите си. За кои птици ти е жал?

– Жал ми е и за двете птици, повелителю. Като воин, аз съм учен, че освен да убивам и потискам, когато разбера, че съм по-силен, трябва да проявя великодушие и това ще различи воина от обикновения звяр или убиец. Затова ми е жал за гълъбите. Никога в природата не трябва едно нещо да се изтребва до крак. Това противоречи на волята на Аллах. Щом го има, значи то има някаква роля и е нужно на Бог. Ако унищожим нещо напълно, то престава да съществува и повече никога няма да можем да го възстановим. И никога няма да можем да се сравним с него и отново да го победим. Така колкото повече избиваме тези под нас или по-слабите, толкова по-близо до дъното стигаме. Един ден ще се окаже, че ние сме най-слабите и всички останали са над нас и ако те имат нашата логика, ще се опитат да ни унищожат. Или, ако сме най-силните, ще се окажем сами, унищожили и победили всички под нас, най-силни, но единствени и сами.

Султанът слушаше внимателно, но явно думите на еничара не му харесваха.

– На такава философия ли ви учат в еничарския корпус? – беше искрено изумен султанът. – Ти не си само воин, Ибрахим Джаббар, ти си истински философ! От този ден ще имаш ново име, което ще заличи старото ти и ще разкрива много по-точно същността ти.

Султанът говореше, а сега беше ред на Ибрахим да се изненада и намръщи. Той харесваше името си и не искаше да го сменя, но волята на султана беше закон.

– Нека от днес нататък името ти е Ибрахим Селяхаддин!

Селяхаддин означава "привързан към религията и вярата". Много често хората, които разговаряха с Ибрахим, забелязваха неговата склонност винаги да търси по-дълбок смисъл и обяснение на нещата. Всички смятаха, че младият еничар е надарен с особена духовност и странен интерес към религиите. Понякога му казваха: "Ти не си роден за воин, а за духовник!" Така името Селяхаддин, което султанът избра за Ибрахим, беше много точно.

Ибрахим не се нуждаеше и не желаеше да има ново име, но нямаше избор. Той скочи на земята и направи нисък поклон пред султана. Явно идеята на Ахмед III, да стане кръстник на Ибрахим, му хареса все повече.

Ибрахим отново благодари. Ахмед III повика сокола си. С това той обяви на Ибрахим, че ловът е приключил. Птиците наистина бяха уморени. Въпреки това те бяха превъзбудени от лова. За да ги успокоят, мъжете им сложиха качулките.

Ибрахим очакваше, че двамата със султана ще съберат улова си и ще се приберат. Това обаче не стана. Ахмед III скочи на земята. Едва сега султанът осъзна колко изморен е всъщност. Той седна на затоплената земя и се остави на милващи лъчи на залязващото слънце. Времето беше приятно и тихо. Никакъв повей на вятъра не нарушаваше идилията.

Без никакви церемонии, Ибрахим седна до султана, така направо на земята. Българинът седеше, слънцето го затопляше приятно и напичаше гърба му, а земята като че ли изтегляше умората от краката и ръцете му.

Изведнъж султанът се загледа в няколко цветя. Без никаква подготовка, той каза:

– Ибрахим, върху гроба ми искам да засадят червени лалета! Някога нашите предци са умирали в степите и над гробовете им са пониквали тези красиви степни цветя. Това цвете растяло само върху гробовете на нашите предци. То пътува с нас от там нейде, от Изток, от далечната степ.

После султанът показа тюрбана си и каза:

– Тюрбанът ми е любима шапка, защото легендата разказва, че тя е измислена като подобие на лалето. Персите са измислили тюрбана, а ние и индийците го ползваме. Дори името на лалето в Европа е тюлип. Русите му казват тюлпан и оттук шапката се нарича тюрбан.

Ибрахим се загледа в червения тюрбан на султана. Наистина, той поразително приличаше на красивото степно цвете.

Султанът седеше и по някое време каза:

– Как искам да спра времето и да живея само в този миг...

В този момент ги откриха турнаджъ башъ и доганджиите. Те се погрижиха за соколите и за улова. Тази вечер Ахмед III беше особено доволен. Той беше център на празненството. По някое време обяви новото име на Ибрахим, после почерпи по този повод и така от този момент официалното име на Ибрахим беше Ибрахим Селяхаддин.

Всички висши турски сановници го поздравиха за новото име и за честта лично султанът да му го даде. Явуз Челик и Кубилай Юндер също го поздравиха. Те като че ли бяха доволни от новото име на българина. Ибрахим така и не успя да разбере искрени ли са командирите му, или в думите им има ирония.

В следващите дни Ибрахим продължи да ходи в Топкапъ сарай и да участва в ловуване със соколи. Но сега му оставаше все повече време и той реши да продължи разследването на къщата на Селим ага.

Неджиб все още твърдеше, че Чичек ханъм е все още в харема и никога не го е напускала. Всичко това изумяваше Ибрахим. Беше сигурен, че сейменбашията греши, но не можеше да го докаже. Така дори когато Ибрахим беше на лов със султана, всяка вечер ходеше и тайно наблюдаваше къщата, в която някога бе живял. За съжаление Хасан ага нищо повече не можеше да му каже.

Ибрахим често посещаваше Хасан ага и неговото кафене. Понеже знаеше как е устроена къщата, той гледаше да води наблюдението от кафенето, иначе на улицата лесно щеше да бъде забелязан от хората, които биха наблюдавали отвътре. Ибрахим си спомняше как предният път за малко не го разкриха, затова беше внимателен.

Един ден Ибрахим поиска среща с Неджиб. Той искаше да помоли да изпрати сеймени, за да открият Селим и семейството му. Но още преди Ибрахим да опише семейството на бедния турчин и Неджиб да ги пусне за издирване, сейменбашията каза:

– Ибрахим Селяхаддин, нещо интересно се случи. В последно време още някой се интересува твърде много от същата тази, от която ти се интересуваше.

– От коя, от Чичек ли?

– Да! Някаква група се интересува от точно тази султанска ханъма. Какво има около нея? Коя е тя? Другите жени, когато влязат в харема, изчезват. Те умират за външния свят. Какво става? Защо тази жена предизвиква такъв голям интерес? Кажи ми, Ибрахим! Ако знаеш нещо, ми кажи!

Ибрахим мълчеше и се чудеше какво да прави. Той знаеше, че постът, който Неджиб заема, е много важен за партията на привържениците на войната и на сектата на Махди. Не биваше да се случва нещо, което може да разклати поста на албанеца. Искаше да помогне на бившия си командир, но не знаеше как да му каже всичко, което знаеше. Мълча, мълча и накрая каза:

– Сейменбаши, тази Чичек добре ли я огледа?

Неджиб наведе голямата си глава в знак на съгласие.

– Какво ще кажеш?

– Не искам да я оценявам! Моята задача е да я пазя, не да я оглеждам!

– Какво ще кажеш, Неджиб ефенди, ако ти кажа, че една вечер срещнах същата тази Чичек извън харема, извън Топкапъ, из улиците на Истанбул!

– Какво?! – извика албанецът и подскочи. По всичко си личеше че думите на Ибрахим го потресоха. – Това е невъзможно! Такова нещо никога досега не се случвало! Това е скандал! Ако не знаех кой си, Ибрахим Селяхаддин ал-Махди, щях да си помисля, че ме лъжеш и искаш да ми навредиш! Това е невъзможно! Нещо си се заблудил!

– Видях я, Неджиб ефенди, така както виждам теб!

– Ааах! – извика аранаутинът. Явно твърдението на Ибрахим го нараняваше. Но в момента нито можеше да докаже нещо, нито да направи нещо по затягане на режима за достъп до Топкапъ. Ако някой можеше да излезе от харема, това означаваше, че някой може и да влезе вътре. Какъв срам! Харемът, считан за затворен и непристъпен, честта на султана, която всички пазачи на Топкапъ досега бяха успявали да запазят затворен за външните очи! Нима той щеше да бъде първият, който щеше да обезчести името си? Неджиб беше воин, воювал във всякакви битки, нима тук, в сърцето на Истанбул, щеше да се изложи?

Сейменбашията искаше да подскочи и веднага да отиде да пази, ако трябва лично, но да запази честта си, тази на султана, на харема и на Топкапъ. Ибрахим почти със сила го задържа. После бавно му описа семейството на Селим ага. Едва след това го пусна.

Когато отново тръгна към кафенето на Хасан ага, той се замисли върху някои неща. Първо, кой друг можеше да се интересува от султанската ханъма Чичек? Другото нещо, върху което мислеше Ибрахим, бяха думите на Рефик. Българинът си спомни в подробности онази вечер, преди повече от една година, на празника на лалето. Спомняше си как беше показал Чичек на Рефик, а той беше твърдял, че Аристовата щерка страшно много прилича на Чичек. Това си мислеше Ибрахим, докато вървеше към кафенето на Хасан ага.

Преди да влезе в кафенето, Ибрахим внимателно огледа къщата, в която беше живял. Като влезе в кафенето, Хасан ага веднага му разчисти масата. Той беше щастлив, че приятелят му се е съвзел и отново е възвърнал положението си. Старият турчин помнеше колко окаян беше еничарът преди една година. Ибрахим вече изглеждаше по друг начин. Силен, едър, с врат като бик, а ръцете му бяха огромни, като бурета. Българинът седеше на старото си място, пийваше благо кафе и си почиваше. Мислите обаче се рееха в главата му. Беше решил тази вечер да потърси и намери отговорите на въпросите, които го измъчваха. Освен това искаше да си върне арабското копие. Вечерта кафенето се изпълни с много хора. Повечето от тях познаваха Ибрахим и сърдечно го поздравяваха. Той пък черпеше всички с по едно кайве. Това още повече издигаше Ибрахим в очите на неговите бивши комшии.

Един от тях Ибрахим искаше да види, но той така и не се появи. Мислите му се въртяха около това, че Арист и щерка му отначало бяха отседнали в къщата на Адюлазиз Левни ефенди. Може би старият миниатюрист щеше да му разкаже повече за натрапниците в дома на Селим ага?

По всичко си личеше, че Адюлазиз Левни ефенди няма да се появи.

– Хасан ага, какво става с Адюлазиз Левни ефенди? – попита по някое време еничарът.

– Болен е нещо Адюлазиз Левни – отговори кафеджията. – Не е идвал отдавна.

– Може ли да отидеш до тях и да попиташ дали мога да го посетя?

Хасан ага кимна и тръгна.

– И ага – спря го Ибрахим, – може ли да стане по-скрито, без да се набива в хорските очи?

Хасан ага излезе. След малко се върна и скоро една голяма сянка се "хлъзна" из хладните калдъръмени плочи на улицата, внимателно отвори портата, прекоси малката градинка и тихо влезе в кабинета на Адюлазиз Левни. Той много добре помнеше разположението на къщата. Хасан ага му беше казал, че миниатюристът е полегнал в кабинета си. Ибрахим много добре си спомняше кабинета и впечатлението, което му беше направил предния път.

Адюлазиз Левни ефенди беше полегнал на протрития миндер. Лицето му беше бледо и уморено, а наболата четинеста брада го караше да изглежда много по-стар.

– Добър вечер, Адюлазиз Левни ефенди! – каза Ибрахим.

– Добър вечер и на теб, Ибрахим ефенди! – каза миниатюристът и опита да се изправи, но не можа.

Ибрахим видя колко изтощен е рисувачът, затова направо зададе въпросите си:

– Адюлазиз Левни ефенди, знаете колко много ви уважавам! Винаги ми е било приятно да разговарям с вас. Вашата компания винаги е била чест за мен.

– Да, да, Ибрахим ефенди, знам всичко това!

В гласа на Адюлазиз Левни се усети умора и желание по-бързо да привършват с разговора. Ибрахим реши повече да не го мъчи, а да премине към същността.

– Хората, които сега са се настанили в къщата на Селим ага, където някога живеех под наем, по-рано живееха у вас и бяха ваши гости. Може ли да проведем този разговор без те да научат?

Адюлазиз Левни ефенди направи знак с глава, че е възможно.

– Какви са тези гърци, Адюлазиз Левни ефенди, откъде са?

– Не знам как да ви отговоря, Ибрахим ефенди. Знаете, че съм спокоен човек, целия си живот съм отдал на рисуването и миниатюрата. Изкуството е моят хляб и вода, то е моят свят. А знаете, че имам и щерка. Не знам как да ви отговоря.

Думите на миниатюриста силно разтревожиха Ибрахим. Това, че старецът шикалкавеше и спомена дъщеря си, също беше показателно за това, че имаше нещо нередно около познатите на болния мъж.

– Нали старецът и дъщерята не са ви роднини, Адюлазиз Левни ефенди?

– Не! – турчинът тъжно изпъшка.

– Защо ги взехте да живеят при вас? Знам, че нямате нужда от пари. Като придворен художник печелите добре.

– Полакомих се, Ибрахим ага. Полакомих се. Отначало при мен дойде единият от тях, после дойде този, който се нарече господин Арист. Изглеждаше достолепен, улегнал човек. Със себе си водеше момичето. Хубавица беше и на възрастта на Шакюре. Реших, че двете може да станат приятелки. Сама отрасна Шакюре и познаваше само мен, братовчед си и прислужницата Хайрие.

Примоли се Арист. Каза, че няма къде да отседнат, а уличката много му харесала. Искал да бъде на закътано. Похвали Шакюре. Каза, че иска двете с щерка му да станат приятелки. И мен похвали, каза, че ще му е приятно да беседва с един толкова учен и начетен мъж. После поговорихме за рисуване и миниатюра. Начетен беше Арист. Знаете, че са ми слабост разговорите за рисуване и миниатюри. А когато предложи и тройно по-високо цена, отколкото струва наемът на стая в квартала, полакомих се. Глупак бях, че не се замислих откъде Арист знае, че съм рисувач, защо предложи толкова много пари и веднага предплати със златни махмудии. Не се замислих тогава. Взех парите.

Скоро разбрах, че двамата – мъжът и жената, са странни. Не общуваха, държаха се някак странно и страняха от нас. И ако Шакюре и момичето все пак се сближиха, аз не намерих никакъв подход към стария мъж. Изведнъж той се промени, стана дръпнат, остър и като че ли беше забравил разговора от първата вечер. Тъй като беше предплатил, реших да изчакам времето да изтече и тогава щях да се отърва от тях. Разбрах, че съм сгрешил. Бях свикнал да работя по цяла вечер и да не спя, но когато чуех и най-малкия шум и изкашляне на "гостите", се чувствах неудобно. Не съм свикнал да имам чужди хора у дома. За да творя се нуждая от спокойствие. През годините си бях изработил табиети и не можех да рисувам, ако ги наруша. Така с нетърпение чаках трите месеца да изтекат. С времето разбрах, че Аристотелис не е добър човек. Остър като недялан камък, той бързо се изпокара с хората от улицата. Дори Хасан ага не го хареса. Започнах да се страхувам от него. Особено лют ставаше, когато вечер се върнеше пиян. Всичко това продължи, докато един ден на гости на двамата не дойдоха двама мъже. Единият беше добър и свит човек. Той като че беше наплашен. Но другият ми направи силно впечатление – силен и много потаен. От него се боеше дори Аристотелис.

– Как се казваха, ефенди? Как се нарекоха те?

– Никак. Дойдоха една вечер по тъмно и дори не искаха разрешение да останат. Вярно, настаниха се и спяха при мъжа и жената. Не разговаряха с мен, освен онзи първият. Имах чувството, че някаква много важна работа ги е довела до тук, но аз нищо не знаех. Преследваха някакви свои си цели. Откакто двамата мъже пристигнаха у нас, Арист престана да пие и да се прибира по нощите. Личеше си, че се страхува от русолявия мъж. Един ден, това беше точно по времето, когато ви нарисувах онези картини, двамата мъже си тръгнаха. Русият каза, че имали спешна работа. Но прислужницата ми каза, че като влязла в стаята, видяла на лицето на другия мъж грозна рана. Лицето му било посечено на две. Не разпитвах. Двамата мъже си тръгнаха. Отново останаха Арист и момичето. Двамата излизаха и по цели дни се запиляваха нанякъде.

Разбрах само, че не са гърци. Арист наистина говореше гръцки, но не като грък. Аз съм израсъл с гърчета и знам, че не беше грък. Момичето пък въобще не знаеше езика. Колкото пъти ги чух да говорят помежду си, винаги говореха на някакъв гърлен, непознат за мен език.

– Какво стана като изтекоха трите месеца? Изгонихте ли ги?

– Наречете ме слаб и страхлив, но не посмях. Тези хора са някакви адски изчадия! Те са слуги на Шейтана! Те са самият Шейтан! Арист ме погледна сурово и само ми предплати за още три месеца. Хайрие, при която се отбивах понякога вечер, престана да ме пуска при нея. Твърдеше, че Арист я задявал. Особено вечер, като бил пиян. Нарече ме, че не съм мъж. Чаках русолявия мъж, за да му кажа. Един ден той пак се появи. Беше късна нощ. Влезе направо в къщата, дори не се обади. Водеше със себе си много интересен гост. Това беше един гяурски миниатюрист. Бях показал на русия мъж мои рисунки. Той ме беше подпитвал и сега ми доведе този човек. Сигурен съм, че беше монах или папаз^[66]. Не можах точно да определя вярата му, но беше християнин. С него надълго и нашироко се разговорихме за миниатюра. Изведнъж като че ли попаднах в друг свят. Човекът говореше с такава страст за рисуването и миниатюрите, все едно виждах себе си отстрани. По цели нощи обсъждахме, спорехме, рисувахме. Мъжът имаше твърда ръка и сигурен рисунък. Личеше си, че години наред е рисувал под зоркото око на опитни майстори. От разговорите с него много се обогатих. Имах чувството, че съм в рая. За човек като мен, който с голяма част от съществото си е сред облаците и в изкуството, такъв човек беше дар. Бях готов дори да преглътна неудобствата, които останалите от групата ми създаваха, само и само да водя разговорите с папаза. Бях на седмото небе от щастие.

Докато Арист и русият мъж излизаха навън и се прибираха по никое време, папазът оставаше при мен и никъде не искаше да ходи. Личеше си, че на него също много му харесва да си говори с мен. Умен и много начетен мъж беше той. По цели дни и нощи бяхме заедно. Той имаше желание да рисува чудовища и да разкрие всички скрити, мрачни страни на човешката душа. Папазът беше взрял поглед в очите на Шейтан и искаше да нарисува дявола във всеки един от нас.

Една вечер, след като се прибра, мъжът, който имаше излъчване на Шейтан, този русият, дойде при нас двамата, а ние седяхме в моя кабинет. По-скоро се бяхме излегнали и правехме сладък мохабет. Та той дойде и ни разказа за своята мечта. Искал да му направим книги, а той щял да ги напише. Бил ни събрал нарочно двамата. Много бил харесал моите рисунки и понеже не можел да ме отведе от султанската работилница, довел папаз ага, за да нарисуваме миниатюрите за книгите. От този момент двамата заработихме. Бяхме толкова различни като рисувачи, но под четките ни излизаше нещо толкова красиво, съчетаващо Изтока и Запада, християнството и исляма, Персия и Турция, Византия и Гърция. Рисувахме по цели нощи, а през дните се потапяхме в сладък мохабет и си почивахме. Скоро съвсем престанах да ходя в Топкапъ сарай. Беше ми толкова интересно и така се "запалих". Предизвикателството беше голямо. Това, че наскоро бях правил книга за вас, много ми помогна...

Ибрахим нетърпеливо прекъсна Адюлазиз Левни ефенди. Знаеше, че той може с часове да разказва подробности за рисунките, но това не го интересуваше.

– Нарисувахте ли книгите, Адюлазиз Левни ефенди?

Старецът само кимна.

– Когато на другия ден видях този Шейтан, го заговорих. Той обеща скоро да ме оставят. После мъжът пак изчезна. Така се появяваше и изчезваше. Скоро стана нещо, защото той съвсем изпадна, започна да ходи с дрехи като най-нисш просяк и бездомник.

Не знам какво става, Ибрахим ефенди. Вие сте еничар. Може ли да ми помогнете? Не са ми роднини, заложник бях на тези хора. Не посмях нищо да им кажа. Повече от година двамата живяха при мен, но като че ли не ме забелязвах^. Нямах никакво колебание какво щеше да се случи с мен и с Шакюре, ако счупя хатъра на тези хора. Страх ме беше, ефенди, и все още ме е страх! Всички на улицата смятат, че Аристови са мои приятели, но аз не ги харесвам, страх ме е от тях!

Една вечер се преместиха в къщата на Селим ага. На другия ден чух, че ги изхвърлили вечерта, направо на улицата. Не посмях нищо да попитам. Оставиха при мен коня и магарето си.

– Добре де, Адюлазиз Левни ефенди, с вас сме толкова близки, защо не ме предупредихте?

– Едва ли някой щеше да ми повярва, а и те са опасни хора. Сигурно са главатари на банда, единият от тях е нещо много по-лошо – бунтовник и дори по-лошо от това. Клел съм се обаче да не казвам, защото, ако ви кажа, ще ме убият! Много пъти съм мислил за това. Или са щпиони. Говорят странен, непознат език. Ако не ме бяхте попитали, никога нямаше да ви кажа. Ако знаете как видях единия от тях с момичето, там, в Едирне...

Ибрахим обеща, че ще запази целия разговор в тайна и ще се погрижи за безопасността на Адюлазиз Левни, и особено на Шакюре. После еничарът благодари и се върна в кафенето на Хасан ага.

С напредването на вечерта хората в кафенето започнаха да намаляват. По някое време Ибрахим повика Хасан при себе си и му каза:

– Хасан ага, може ли да остана малко до по-късно у вас.

– Разбира се, Ибрахим ага!

Когато всички си тръгнаха, старият турчин се зае да приготви миндера, на който досега бе седял Ибрахим, за да си легне на него.

– Няма нужда, Хасан ага, аз няма да спя – спря действията му Ибрахим.

Българинът се чудеше дали да обясни на турчина какво възнамерява да прави, но прозорливият старец го спаси от затрудненото положение, като каза:

– Ибрахим ага, знам, че вие сте умен мъж и сам Аллах действа чрез делата ви. Ще е голяма обида аз да ви давам акъл или да ви казвам да внимавате и да не вършите глупости. Не само, че не бих посмял да направя забележка на един толкова умен мъж като вас, но бих скочил и бих ви защитил от всеки, който би си позволил да ви отправи забележка.

По някое време Ибрахим чу, че стражите се сменят. Беше дошъл неговият ред да действа. Тази вечер в бившата къща на Селим ага никой не запали свещ и Ибрахим предположи, че или хората са легнали рано, или вътре няма жива душа. Беше решил да действа в това глухо време, защото искаше да бъде невидим и незабележим. Щеше да използва кафенето на Хасан ага като база, така нямаше да му се налага да тича из цялата улица, ако някой го подгони.

– Хасан ага, може ли да оставиш вратата на хана отворена, ако ми се наложи бързо да вляза вътре?

Старецът вече беше разбрал какво си е наумил Ибрахим и явно нямаше нищо против. Той видимо съчувстваше на бедното семейство на Селим и ненавиждаше арогантните гърци, които го бяха изхвърлили от къщата и оставили на улицата. Сега той се усмихна тънко и каза:

– Аз ще стоя буден до вратата, Ибрахим ефенди, и щом се зададеш, независимо дали ходиш, или тичаш, ще ти отворя вратата, а после бързо ще я затворя и ще я заключа след теб.

Ибрахим беше доволен от предложението на кафеджията. Излезе спокойно на улицата. Беше осигурил тила си и можеше да бъде спокоен. Трябваше да бъде бърз, защото на другия ден по обед отново беше поканен на лов със султана и не искаше да закъснява. Това означаваше, че така или иначе до зазоряване трябваше да е свършил с мисията си, а после да се наспи.

Вечерта беше топла. Ибрахим внимателно огледа къщата. Нищо в нея не предизвикваше притеснение. Внимателно се приближи до вратата и много тихо я отвори. Все още имаше ключ за нея. Бързо се шмугна в малкото коридорче. Всичко му беше толкова добре познато. Вратата към жилището на Селим вдясно, стълбата напред и вляво, зад външната врата се намираше тайната врата за подземната каменна зала. Именно тази врата интересуваше Ибрахим. Ръката му веднага напипа тайния ключ и го дръпна. Вратата безшумно се отвори. Българинът бързо се шмугна зад нея. Той знаеше, че опасността за него е докато стоеше отвън. Вътре, в залата, щеше да бъде защитен. Новите собственици едва ли знаеха, че къщата има подземна камена зала. Но след шмугването му в залата, изненадата му беше голяма. Ибрахим едва се беше приближил, приготвил чакмак и свещ. Не можеше да ходи със свещ из улицата или незабележимо да влезе в къщата, ако в ръката си държеше горяща свещ. Така че се беше приготвил да запали свещта, след като влезе в залата. Сега Ибрахим стоеше седнал на най-горната площадка на стълбището и беше готов да удари чакмака в кремъка, за да запали свещта, но нямаше нужда от това, защото помещението беше светло. Да, цялото помещение беше осветено. Долу свещниците, които Рефик толкова грижливо беше избрал и купил, бяха запалени и се чуваше силен шум. Ибрахим надзърна внимателно и видя нещо странно. Целият под на залата беше разкопан. Дупки в пода, а до тях купчини пръст. Еничарът виждаше един мъж. Явно подът не беше достатъчен, защото той разкопаваше и стените на залата. Това място беше толкова важно за него и Рефик, а сега някакъв го разрушаваше. Кръвта му кипна. Той хвана ръкохватката на ятагана с дясната си ръка, а камата на султана беше в лявата му ръка. Мъжът, доколкото можеше да види, не беше въоръжен. Ибрахим заслиза бързо по стълбите. Не се прикриваше. Скоро разбра, че мъжът го видя, в ръката си той държеше лопата. Като видя Ибрахим, той пребледня и извика от страх.

– Въц, Шейтан! – Ибрахим веднага го позна. Това беше този, когото наричаха господин Арист – нисък стар мъж със сплъстена коса. Понеже беше рядка и бяда, почти не се забелязваше и в първия момент остави впечатление у Ибрахим, че мъжът е плешив. Младият българин обърна внимание на косата на мъжа едва когато той грабна от земята същата онази шапка от стригана кожа, която предният път бе направила впечатление на Ибрахим. Нямаше съмнение, ниският мъж беше един от нападателите, които предният път го бяха атакували и бяха успели да го ранят в крака. Ибрахим веднага го позна по шапката, а и ръстът му съответстваше. Това означаваше, че посещението им не е било случайност. Може би залата криеше някаква тайна и мъжът се опитваше да се добере до нея.

Ибрахим забеляза шапката и косата, но всъщност в мъжа пред него най-забележителни бяха мустаците – дълги, прави, в основата широки, а към върха – изострени. Това бяха мустаците на български хайдутин, а не на някакъв си грък. Друго нещо, което направи силно впечатление на еничара, бяха стойката и очите на мъжа. Стойката му беше изправена и стегната. По косата и по белите му мустаци си личеше, че Арист е човек на възраст, но стройната, макар и ниска, фигура му придаваше младежко излъчване. Ибрахим си помисли, че може да нарече Арист стар човек или стар мъж, но не и старец. След това забеляза очите му. Те бяха светли и хулигански. Това бяха очите на млад човек, който още не е свършил с глупостите, вироглав, навита глава, очите на заядлив побойник и хайта. Ибрахим веднага го позна. Хасан ага и Адюлазиз Левни ефенди толкова добре го бяха описали.

Ибрахим бързаше към Арист, но дупките и купчините му пречеха да стигне по най-бързия начин до него. Така той ту прескачаше дупките и по-малките купчини, ту се катереше по по-големите или ги заобикаляше. Когато стигна до Арист, мъжът беше готов да посрещне атаката. Ибрахим силно замахна с ятагана отстрани. Разстоянието между двамата беше твърде голямо, защото гъркът беше вдигнал срещу него дългата лопата, с която допреди малко беше ровил стената. Така еничарът трябваше да се съобразява с желязната лопата, остра като копие, и дългата дебела дървена дръжка. Първият удар на ятагана Арист успя да парира именно с тази дръжка. Хищното острие на зулфикр се впи почти до половината в дебелото печено дърво. Най-накрая Ибрахим успя да извади острието на ятагана от дръжката на лопатата. Той знаеше, че при втората или най-много при третата атака ще удари Арист. Беше взел решение да не се колебае нито за миг, а при първа възможност да го посече. Замахна отново по същата траектория, като се опитваше да избегне металната част на лопатата, която Арист умело използваше. Понеже дръжката на лопатата беше доста по-дълга от ятагана, мъжът боравеше с нея твърде умело. Той успя да избегне и второто замахване на Ибрахим. Сега вече нямаше да му се размине. Мъжът отсреща беше пропуснал втория удар, но ятаганът беше много по-бърз от лопатата и сега, сечейки отвътре навън, от лявото си рамо, Ибрахим беше сигурен, че ще успее да го изпревари. Ятаганът изсвистя високо във въздуха, българинът се беше разтегнал, за да нанесе изключително силен удар, който да посече мъжа през дръжката на лопатата, ако той все пак успееше да се защити. Замахна зверски и в този момент дойде изненадата. От една дупка като сянка се появи втори нападател. Всъщност Ибрахим въобще не го видя. Само някаква черна сянка се размаза пред очите му. Острието влезе силно, някъде в ребрата на лявата му страна. Чу изпращяване на ребрата си. Мислеше да се задържи на крака, но беше застанал на ръба на една купчина. Това беше пробождане. Оръжието беше тънко и право, може би нещо като медж. Макар да беше тънко, острието успя да изхвърли тялото му настрани. Тъй като беше вдигнал ятагана високо, от противоположната част на тялото си, Ибрахим залитна, подхлъзна се и падна лошо в една от дупките. Веднага разбра какво се беше случило. Докато беше изцяло зает с Арист, човекът беше минал по дупките и от дупка в дупка беше стигнал до него, а после подло от сянката го бе изненадал. Шейтан! Сигурно това беше човекът, за когото Адюлазиз Левни беше казал, че приличал на Шейтан. Въпреки удара и нападението, Ибрахим нито за миг не загуби съзнание. Все още стискаше дръжката на ятагана в дясната си ръка, а султанската кама – в лявата. Макар и паднал, беше готов да се бие. Преди да умре, щеше да положи поне още един труп до себе си. Все пак щеше да умре тук, в тази зала, в това подземие. Раната явно беше сериозна, защото чувстваше лявата си страна топла и лепкава. Това със сигурност беше изтичащата от него кръв. След падането съзнанието му се беше изчистило. Чуваше силно и ясно всички шумове. Погледът му беше добил онази кристална яснота, която обзема хората преди да умрат.

– Кой беше този? Какъв беше този? – мъжете говореха някъде високо над него. Странното беше, е че те не говореха нито на турски, нито на гръцки, а на чист български.

– Убихме ли го? – попита единият.

– Затрих го! – отвърна другият.

Ибрахим вече различаваше гласа на Арист от този на неговия спътник. Сега се питаше само едно: "Кой от двамата ще посмее да се спусне при мен в дупката, за да провери дали съм умрял, или за да ме обере?" Беше се притаил и слушаше движението и гласовете. Не биваше да помръдва, защото, ако двамата крадци усетеха, че е жив, можеше да го мушкат с джерида, докато го убият и той нямаше да може нищо да направи. Друга мисъл смрази кръвта в жилите му: "Може жив да ме погребат!" Погребан жив в тази яма, в това мрачно подземие, щяха да минат стотици години преди някой да го открие. Рефик беше убит горе, в предверието на къщата, а той щеше да умре от раните си, докато кръвта му изтече, затрупан жив тук долу, в подземието. Колко тъжно, двамата с приятеля му щяха да умрат толкова близо един до друг, разделени само от една година време.

– Кой беше този? Какъв беше този? – това се питаха мъжете. – Откъде се появи?

Ибрахим чакаше, но нищо не се случваше. Мъжете продължаваха да си говорят, но нито един от тях нямаше намерение да се спусне при него. Вместо това мъжът Шейтан по някое време каза:

– Трябва да напускаме веднага!

– Да бягаме! – каза Арист.

След това Ибрахим отчетливо чу стъпките им, а после и проскърцването на вратата. Явно не искаха да се занимават с него. Щяха да го оставят да умре от раните си. Не, той щеше да се бори. Нямаше да умре тук. Еничарът се мобилизира, прибра ятагана и камата и започна да драпа с ръце и крака нагоре, за да излезе от изкопа. След това запълзя към стълбите. Мъжете бяха оставили свещниците да светят и с това го бяха улеснили. Бързаше колкото можеше, но дупките и купчините го забавяха. Раната го болеше все повече и повече. Когато стигна до стълбите, двамата мъже вече отдавана ги нямаше. Запълзя бързо нагоре, ятаганът му пречеше и се влачеше по стълбите. Стигна до горната площадка и се опита да бъде внимателен. Опасяваше се, че ако мъжете усетят, че е жив, ще го убият. Затова трябваше да бъде тих и почти невидим. Ибрахим отвори тайната врата и се опита бързо да излезе, но не можеше. Ребрата много го боляха. Точно когато се готвеше да прескочи прага, му прималя, за миг щеше да загуби съзнание, но му се размина. Така успя да изпълзи в коридора, но нямаше сили да протегне ръка и да затвори тайната врата, която водеше до подземието. Така лежеше по лице върху дървените греди на пода, а кръвта му изтичаше и попиваше в тях. По някое време в полусъзнание дочу тежко скърцане на стълбите. Трябваше да направи нещо, но нямаше сили. Само опита да повдигне глава, но дори това не успя да направи. Така лежеше напълно в съзнание. Дори разбра, че стъпките са на няколко човека. Скоро дочу глас:

– Този е изпълзял.

Мъжете продължаваха да си говорят на български.

– Да го убием ли? – попита глас зад него. Това със сигурност беше Арист.

– Не, не, остави го! Той и без това ще си умре тук.

– Да го обърнем по лице, поне да го видим кой е!

– Какво значение има кой е, той вече е мъртъв. Сигурно е Ибрахим.

За Ибрахим нямаше съмнение, че мъжете желаят смъртта му. Скоро обаче чу леки стъпки, не се съмняваше на кого принадлежат те. Гласът ѝ беше ангелски, както и изглеждаше тя самата. Досега Ибрахим беше преброил двама човека.

– Какво е станало? – попита тя. От въпроса ѝ личеше, че нищо не знае. – Вуйчо, какъв е този човек? Откъде е дошъл тук?

Двамата мъже не бяха доволни, че младата красива жена вижда проснатия на земята мъж. Едва сега Ибрахим разбра защо все още е жив. Явно двамата злодеи криеха всичко, с което се занимаваха, от младата жена и сега те не искаха да го убият пред нея. Той лежеше на същото място, на което преди повече от година мъртъв бе лежал приятелят му. Ако имаше сили, би се усмихнал на тази ирония на съдбата. Ако имаше сили, щеше да се разгневи, но сега лежеше полумъртъв и нищо такова не можеше да направи.

– Какво се е случило тук, вуйчо? – продължаваше да пита младата жена.

Ибрахим чу леките ѝ стъпки, които се спускаха над него. Той беше останал без шапка и лежеше по лице, а кръвта, която изтичаше от него, беше толкова много, че чувстваше как лицето и единият му еничарски мустак са в гъстата, лепкава и солена течност. Изведнъж, докато момичето се навеждаше, почувства солен топъл вкус на кръв в устата си.

– Но, той умира! – каза ангелът и се завтече към Ибрахим.

В следващия момент тя хвана главата му и се опита да го обърне. Тялото на еничара обаче беше много тежко, за да може така лесно да се обърне. От известно време прободеното място беше спряло да го боли. То беше изтръпнало. Но сега, в опита си да го обърне, тя направи така, че болката се върна. Ибрахим глухо изстена.

– Какво се е случило, Кара Тозьо ефенди?

– Нищо, някакъв крадец – отговори мъжът.

Думите на стария мъж събудиха възмущението на Ибрахим. Тези бандити смееха да наричат него, бившият еничарски чорбаджия и сегашен кетхуда на сеймените – Ибрахим Селяхаддин ал-Махди, крадец.

– Някакъв просяк се е промъкнал да краде – продължи този, когото момичето беше нарекло Кара Тозю^[67].

Ибрахим се зарадва. Сега поне знаеше името на единия си изедник. Значи Арист всъщност се казваше Христос и не беше грък, а българин. Някой ден щеше да подири и открие мъжа. Тази мисъл му вля нови сили. Чувството за мъст го завладя. Усмихна се. Дали същите тези двама бандити не бяха убили и Рефик? Усмивката му премина в болезнена гримаса. Сега разбра, че никога нямаше да отмъсти на двамата мъже. Колкото и да му беше трудно осъзна, че умира и съвсем скоро ще бъде мъртъв.

– Него го боли! – каза момичето. – Не мога да го оставя така!

– Ще се изцапаш! – скара ѝ се Кара Тозю. – Хайде да ходим!

– Няма! – тросна се момичето. – Дори и да е крадец, не е християнско да го оставим да умре в такива мъки!

– Хайде, момиче! – подкани я със сух глас русият мъж – Аз ще се погрижа за него!

От одеве Ибрахим не чуваше и не виждаше най-старшия мъж. Момичето успя да го обърне. Той усети как краката ѝ се хлъзнаха в кървавата локва, която се бе образувала под него. Сега тя беше седнала направо в кръвта и държеше главата на умиращия мъж. Ибрахим се чувстваше обиден. Беше разбрал, че по-младият мъж, който е на неговите години, не е никакъв на момичето. И колкото и странно да беше, имайки предвид положението, в което се намираше, това, че момичето не е ничия жена, много го зарадва. Всъщност как можеше жена на султана да има нещо общо с когото и да е било друг. Но какво значение имаше всичко това, след малко той щеше да бъде мъртъв. Все пак искаше да изчисти името си и да обясни на момичето, че не е крадец. Опита се да го каже, но от устата му излизаше само неясен шепот. Тя се наведе, за да чуе какво казва мъжът. Чу само едно нещо. Мъжът каза:

– Чичек – но не успя да продължи, защото гъста червена пяна изби от устните му.

Много добре чу името, което умиращият произнесе. "Чичек" – тя знаеше какво означава това име. Гледаше треперещите му устни и червената пяна, която беше избила по тях, и ѝ се струваше, че мъжът във всеки момент ще издъхне. В този момент тежкият мъж отвори външната врата. Явно беше ходил някъде навън. Ибрахим чу стъпките му. Като видя жената и главата на умиращия в нея мъж, той се развика. Гласът му беше рязък и като че ли върна Ибрахим в съзнание.

– Хайде, тръгваме!

Тогава Ибрахим ги видя. Момичето, което държеше главата му, русия мъж, когото Адюлазиз Левни ефенди наричаше Шейтан, който надзърташе в тайния вход, и Кара Тозю.

– Ставай веднага! – развика се русият мъж на чист български. – Тръгвай, иначе ще го убия тук, на мига!

Ибрахим чуваше стъпките на мъжете и се ядоса не на шега, искрено съжаляваше, че нямаше сили. Искаше Аллах да му позволи да си пожелае нещо, а то щеше да е ръката му да укрепне само за миг. Очите му се премрежваха. Събра всичките си сили. Хвана ръкохватката на султанската кама. Правото острие на камата беше толкова остро, че ако натиснеше малко повече, щеше да премине през човека, към когото го насочи.

Мъжът продължаваше да крещи на момичето. Макар и премрежено, еничарът виждаше добре. Дали щеше да има сили да нанесе последния решителен удар? Той беше воин. Щеше да се почувства поне малко удовлетворен, ако можеше поне един враг да завлече в гроба.

Изведнъж русият мъж се наведе към момичето. Явно беше решил да я подхване под мишниците и да я изправи на крака. Той бързаше и искаше да тръгнат колкото се може по-бързо и не му харесваше, че момичето се бави. Ибрахим събираше сили и стискаше камата. Момичето беше залепнала от неговата кръв за пода, а краката ѝ се хлъзгаха. В този момент еничарът събра цялата си сила, извъртя рязко глава и замахна зверски. Искаше да убие някого. Всички те бяха врагове. От болката, от гърлото му излезе странен вик. Ушите му бяха заглъхнали. Не виждаше нищо. Не можа да усети удар или съприкосновение на камата в нечие тяло. За миг загуби съзнание. Той умираше. Лявата ръка, с която държеше камата, сега беше безчувствена. Той самият беше безчувствен. Вече беше труп. Стори му се, че лежи безчувствен само за миг. От унеса го изведоха горещи капки, които като дъжд падаха по лицето му. Постепенно дъждът премина в порой. Нямаше грешка, камата беше попаднала в плът, а по лицето му "валеше" кръв. Беше успял! Сега можеше да умре спокоен. Неговата собствена кръв и тази на врага му се смесваха в локвата, в която лежеше. Каква ирония – в смъртта си двамата мъже щяха да бъдат слети. Черна пелена се спусна пред очите му. Миг преди това почувства как главата му се движи. Явно някой го местеше или го риташе. Въпреки това смъртта на Рефик, а може би и неговата, отчасти бяха изкупени...

Отвори очи. Не помнеше нищо. Мина доста време преди да започне да разбира какво се случва. За него се грижеха най-добрите хекимини. Всеки ден на посещение му идваха най-различни хора. Трябваше да мине много време преди да си спомни, че познава тези мъже отпреди. Постепенно разбра кой е и едва накрая си спомни какво се беше случило. Въпреки усилията, всичко, което му се беше случило онази нощ, убягваше от паметта му. Все пак картината постепенно се разкри пред очите му. Отново се беше разминал на косъм от смъртта. Аллах се беше смилил над него и беше решил да го остави жив. Или може би това не беше милост и положителен жест? Животът му беше само страдание и мъка, досега той беше изпълнен с болка, загуби на хора, раздели, лишения и смърт, толкова много смърт. Цял живот беше сял смърт, доколкото можеше да си спомни, беше убил много над сто човека. Беше раняван толкова много пъти, че почти нямаше здрава част по себе си. Той самият беше "ангел на смъртта". Беше цяло чудо, че е още жив. Явно Аллах го обичаше и го искаше сред живите.

Ибрахим лежеше в несвяст вече повече от седмица. После повече от две седмици не можа да осъзнае какво се случва. Опитваше се да се изправи и да ходи, но краката му бяха много слаби и силно трепереха. Беше му много трудно. От посетителите разбра, че Хасан ага го беше спасил от сигурна смърт. Старият турчин наистина беше стоял до вратата и забелязал как Арист и семейството му тичешком напу скат къщата. Те бързали толкова много, че оставили вратата на къщата отворена. Това силно учудило стареца. Той почакал още малко, но от къщата така и никой не излязъл. Тогава старецът се престрашил и нарушил уговорката с еничара. Излязъл на улицата и за свой ужас видял широка кървава диря, която водела към вратата на къщата. Въпреки притесненията си, Хасан ага тръгнал по дирята към вратата и там открил огромна локва кръв, сред която лежал Ибрахим. Като видял толкова много кръв, опитният кафеджия и бръснар разбрал, че трябва да се действа бързо. Убедил се, че Ибрахим още е жив, след което тичал като обезумял из чаршията, докато не намерил ясъкчийски пост. Съобщил на сеймените, че е извършено убийство на сейменски кетхуда и така единият от нощната стража хукнал за хекимин, а другият последвал турчина. Самият Хасан ага потропал на вратата на един познат хекимин, който живеел на същата улица и това бил първият човек, който се заел със спасяването на българина. Този ход също беше допринесъл за спасяването му.

Всичко това или поне повечето му беше съобщено от Неджиб ага.

– На кого е била кървавата диря по улицата така и не се разбра – каза старият му учител.

Ибрахим много добре знаеше, но си мълчеше. Не искаше на негова сметка да се води смъртта на още един човек.

– Какво стана с къщата?

– Нали това е къщата, в която живя с Рефик?

– Да! – Ибрахим отговаряше кратко, защото все още се чувстваше слаб.

Неджиб не питаше, но Ибрахим разбра, че той вече е информиран за това, че именно там, където го откриха, преди това са открили трупа на Рефик.

– Каква е тайната на този дом? – попита той.

– Искам да купя къщата – каза Ибрахим.

– Ще ми кажеш ли каква тайна витае около дома?

Ибрахим не знаеше какво да каже. Самият той все още не си беше отговорил на въпросите.

– Не знам – каза той. – Искам да проведа разследване, но съм прикован тук! Ще ми помогнеш ли?

– Разбира се! – по всичко си личеше, че Неджиб има огромно желание да разбере всичко и не пита просто ей така.

– Добре тогава – каза Ибрахим. – Как мога да купя къщата?

– Къщата е поверена на мен. Оказа се, че няма собственик. Агата на еничарите проумя ценността на къщата и със заповед на Великия везир и лично на султана тя беше дадена на еничарския корпус.

– Значи къщата е твоя, Неджиб ага?

– Да, какво ще правя с нея зависи от мен.

– Искам да я купя?

– Добре, добре, ще ти я прехвърля без пари, Ибрахим Селяхаддин ал-Махди, само не се вълнувай! Считай я за своя! И без това нямаш къща в Истанбул.

– Благодаря, сейменбаши!

Така къщата, някога принадлежала незнайно на кого, после дълго време служила за дом на Селим ага, стана собственост на Ибрахим. Неджиб ага му я подари, без на българина да се налага да плаща нищо. Това стана докато Ибрахим още беше под наблюдение на хекимините. В Неджиб ага се затвърди убеждението, че около къщата, в която се бяха случили толкова странни неща и бяха открили таен вход с огромна подземна зала, и то цялата разкопана, витаеше някаква мистерия. Агата предполагаше, че в нея е скрито някакво имане или поне се носеха такива легенди. Но не можеше да си обясни каква връзка има това с Ибрахим и Рефик. Явно българинът го държеше далеч от това, което знаеше. Все пак той беше ал-Махди и не беше длъжен да му казва всичко.

– Неджиб ага, може ли да провериш дали джеридът ми е там?

– Там е! – каза сейменбашията. Явно той лично беше провел оглед и разследването беше преминало под негово наблюдение.

– Намерихме и празен сандък? – продължи Неджиб, като следеше реакциите на Ибрахим.

– Знам! Неджиб ага, какво стана с човека, който трябваше да издирите?

– Този, Селим ага ли?

– Да.

– Много неща ни се струпаха тези дни – каза сейменбашията. – И нямах време да обърна внимание.

– Какво се е случило? – попита разтревожен Ибрахим, тъй като чувстваше някакво напрежение в сейменбашията.

– Същата вечер, в която се случи това с теб, над султанския харем беше извършено нападение. Някой се опита да проникне вътре. За малко щях да бъда обезчестен. Сега провеждам разследване и в харема. Само твоето предупреждение ме спаси, Ибрахим ага, за което съм ти много благодарен. И двамата мисля, че знаем към какво са се стремили нападателите.

– Чичек! – каза Ибрахим.

Неджиб само кимна.

– Какво става с нея? – попита Ибрахим.

– Разпитвам я всеки ден – без да се забави, отговори началникът на сеймените.

– Тя в харема ли е? – изуми се Ибрахим.

– Да, да, не са успели да я отвлекат!

Новината наистина потресе Ибрахим.

– Значи все пак те са успели – каза той като на себе си.

– Какво? Какво? – беше ред на Неджиб да се развълнува.

– Успели са! – каза Ибрахим. – Чичек е успяла да се върне.

– Къде да се върне? – попита Неджиб.

– Неджиб ага, вечерта когато ме нападнаха, Чичек беше там!

– Чичек! – извика Неджиб. – Не може да бъде!

Той помълча малко сякаш обмисляше нещо и каза:

– Това е невъзможно!

– И аз искам да разбера! – каза Ибрахим. – Неджиб ага, кажи ми нещо повече за Чичек! Тя е българка, нали?

– Да, наистина, тя е българка. Откъде знаеш?

Явно Ибрахим знаеше много повече, отколкото му казваше.

Мина доста време. Ибрахим вече ставаше сам. Наближаваше времето, когато трябваше да го пуснат. Тъй като все още беше слаб и не можеше да се движи, лично султан Ахмед III му изпрати паланкин и четирима яки носачи. Неджиб пък му беше изпратил охрана. Агата се бе погрижил къщата да бъде грижливо почистена и с нищо да не му напомня за последните събития. Освен паланкин, султанът беше изпратил и прислужници, които да помагат на Ибрахим, докато се оправи. Те бяха от неговите лични чашмигири.

Ребрата много го боляха. Почти не можеше да става. По стар навик спеше в своята стая, а тази на Рефик остави празна, в памет на приятеля си. Къщата и стаите си бяха същите, както ги беше оставил. Долният кат на Селим ага, от изба, отново беше превърнат в кухня. Прислужниците живееха там, а понякога ходеха по домовете си или в сарая. Ибрахим не усещаше, но в къщата никога не го оставяха сам. Винаги, когато плеснеше с ръце, тихо и безшумно се появяваше някоя прислужница.

Първият човек, който посети Ибрахим, беше Хасан ага. Ибрахим му плати щедро и го помоли всеки ден да му носи от неговата ароматна напитка. Старецът промърмори нещо за старите си болни колена, но си личеше, че ще се радва да вижда приятеля си. Той разтушаваше еничара и му разказваше какво се случва из Империята. Неджиб ага идваше през два-три дни. Ибрахим разбра, че освен прислужниците, пред дома му непрекъснато има двама души въоръжена охрана от сеймените. Веднъж, докато сейменбашията беше при Ибрахим, сеймените качиха джерида през прозореца при него. Той вече беше извадил Тайната книга и тази на Даубманус. Вече всичките му "богатства" бяха на едно място. Зулфикр стоеше под леглото му. Когато Хасан ага го беше открил, забелязал скъпата и чудно красива султанска кама и я взел. Така я беше запазил да не изчезне. Сега тя се намираше у Ибрахим и непрекъснато стоеше втъкната в пояса му. Именно по камата всички разбраха, че нападението над него не е било случайно или с цел обир. Неджиб му беше дал много пари, но тъй като всички се грижеха за него, той нямаше за какво да ги харчи.

Ибрахим искаше да види и Адюлазиз Левни ефенди, но старецът все още лежеше болен и не можеше да го посети. Еничарът много добре си спомняше какво беше обещал на миниатюриста, затова помоли Неджиб да постави охрана и пред къщата на Адюлазиз Левни ефенди.

Друго нещо, което веднага направи Ибрахим, след като се настани да живее в кесиджийската къща, беше да смени бравата на вратата. Вратата беше огромна, желязна и много здрава. Наложи се да се направи брава по поръчка. Изкова я самият султански ключар. Той правеше най-здравите брави в Империята. Ибрахим поръча три ключа. Той все още живееше с идеята, че ако някой ден открият Селим и семейството му, на тях също ще им трябва ключ. Ибрахим поръча и два катинара. Те бяха големи, здрави, от специална стомана, с много красиви златни инкрустации. Сега Ибрахим беше много по-спокоен. Той много добре си спомняше колко пъти сам се беше възползвал от това, че имаше ключ от вратата. Така като смени бравата, направи крепостта отново непристъпна. Освен с ключ, външната врата се заключваше и с катинар, а другият катинар беше сложен на тайната врата долу в антрето.

Един ден при Ибрахим нахлу Неджиб и възбудено каза:

– Открихме го!

– Кого открихте? – Ибрахим не успя да разбере за какво говори сейменбашията.

– Открихме този Селим – поясни Неджиб.

– Къде е той? – попита Ибрахим и се опита да се навдигне.

– Не беше в Истанбул, затова толкова се забавихме.

– Къде са сега? – попита Ибрахим.

– Водят ги насам.

Ибрахим въздъхна. Всичко се нареждаше. Беше загубил толкова много хора в последните години, но поне някои от тях щеше да си ги върне. Беше си върнал Хасан ага, а сега и Селим.

– Само че не са четирима, а трима.

– Какво? Какво?

– Не са четирима, а трима души.

– Нищо, нищо, сигурно малкият хулиган е побягнал някъде. Пак ще се съберем.

В този момент покрай двамата мъже мина една прислужница. Горе на покрива някой от бившите собственици на къщата беше направил гълъбарник и гледаше гълъби. Сега прислужницата се качваше горе, за да храни гълъбите. Понякога Ибрахим слушаше гукането на гълъбите и си мислеше за лова със соколи. Неджиб беше заповядал да донесат всичкия му багаж и сега той все по-често гледаше с тъга към красивия кожен ръкав и ръкавиците за лов със соколи. Мечтаеше за времето, когато с Ахмед III ловуваха и той беше неотменна част от свитата му. Сега Ибрахим беше наследил гълъбите и беше принуден да се грижи за тях.

Султан Ахмед III много пъти показваше уважението си към Ибрахим. Той поддържаше непрекъсната връзка с къщата на еничара и често изпращаше цветя. Всеки ден отделяше от храната на софрата си или беше заповядал за Ибрахим да се готви отделно, специално. Така българинът непрекъснато се хранеше с вкусни ястия и се радваше на най-екзотични блюда. Султанът му изпращаше най-различни меса, готвени или печени с екзотични подправки. Имаше различни гозби от различни кътчета на Империята. Понякога му поднасяха храна, която беше направена в Европа. Така той опита френско сирене, странна английска каша и други неизвестни му ястия. Някои от нещата не му харесваха, а други, като охлювите с чесън, му се струваха направо отвратителни. Дори един ден храната беше от Румелия, защото имаше печен на скара суджук. Явно той беше направен без свинско месо, защото малко се отличаваше от този, който помнеше от дядовия си хан. Имаше гъст фасул готвен в гювече и баница със сирене. Всичко беше толкова вкусно и му напомни за България. Учуди се как нещо толкова малко може да му донесе такова удоволствие. Така Ибрахим се върна в спомените си и като че ли за миг забрави настоящето, болката и мъката. "Дали животът ми можеше да премине по друг начин?" – по някое време се запита Ибрахим. Той се замечта. Представяше си себе си като собственик на малка къщичка, някакъв малък имот, едно-две волчета и семейство. Хубава, млада, здрава жена и много деца. "Можеше ли животът ми да бъде такъв? Дали гцях да бъде по-щастлив, ако живеех по този начин?" Българинът знаеше, че винаги това, което нямаш, ти се струва много по-примамливо. Човек винаги мечтае за това, което не може да има. Дали ако сега седеше в една малка мрачна стаичка, там нейде около Станимака и тънеше в бедност с жена и деца на главата, нямаше да седи и да мечтае за Истанбул, за това да бъде свободен и воин? Отърси се от тези мисли. Беше сигурен, че притежава душата на воин. Едва ли щеше да бъде щастлив като орач или овчар. Воинското в него винаги щеше да иска да се изяви. Той имаше душа на воин и не биваше да я отрича или да се опитва да избяга от нея.

Веднъж султанът му изпрати печени диви гълъби, уловени лично от него при лов със соколи, и съобщение, че ловът без него вече не е същият. Изпращаше му и пожелание за по-бързо възстановяване. Гълъбите бяха придружени с много плодове. Имаше ябълки, лимони, портокали, фурми. Ибрахим беше трогнат от вниманието и грижите на Ахмед III.

Вниманието на султана не остана незабелязано от хората на улицата. Хасан ага ежедневно споделяше клюките, които се носеха за най-богатия и известен комшия. Ибрахим даде пари на кафеджията, с които да плати на хекимина, който в нощта на нападението му беше помогнал и обеща, че по случай оздравяването си, ще направи курбан за цялата улица. Така спечели своите съседи и молитвите им по-бързо да оздравява. Освен това накара кафеджията всеки ден да носи по един филджан кафе на Адюлазиз Левни ефенди.

Селим ага трябваше да се появи на следващия ден, но дойде чак след два дни. Той веднага се втурна и започна да целува краката и ръцете на Ибрахим и по този начин го накара да се чувства неудобно.

– Селим ага, моля ви! – опитваше се да се изплъзне Ибрахим.

Селим обаче продължаваше да плаче и да целува ръцете и краката на лежащия болен мъж. Положението беше толкова притеснително за Ибрахим, че той се опита да се изправи, но болката го принуди да изохка. Турчинът като че ли не забеляза това, а продължаваше да стои на колене и да нарича Ибрахим свой благодетел и спасител. Тази сцена продължи дълго. Селим ага все така стоеше на колене и плачеше. Ибрахим виждаше колко много горчивина и мъка се бе насъбрала в душата на турчина.

– Селим ага, аз съм ранен – започна да говори Ибрахим, но Селим го прекъсна, като хлипаше:

– Аллах здраве да ви дава, благодетелю наш, Ибрахим бей!

– Селим ага, не мога да ставам, за да сляза до долу и да ви посрещна както подобава.

– Вие да ме посрещате? Вие сте светец, вие сте мъдрец...

– Селим ага, искам да донесеш Сабрие, да я видя и да ми кажеш къде е Хакъ, този калпазанин!

Думите на Ибрахим като че ли смачкаха Селим. Все едно че някаква невидима сопа го удари в главата и го повали напред. Както си беше на колене, Селим ага се захлупи напред. Той застана като в положение за молитва, но не се молеше. Той плачеше.

Ибрахим се стъписа от поведението на турчина. Той стоеше и се питаше какво предизвика тази негова реакция. Мина доста време преди да се престраши и да попита:

– Какво става, Селим ага? Какво се е случило?

Селим продължаваше да хлипа.

– Няма я, няма я вече Сабрие, Ибрахим паша!

Ибрахим беше като ударен. Кръвта се изтегли от лицето му и то стана бледо, като восъчно.

– Няма я вече! Умря от глад и мизерия! – продължаваше турчинът. – Държах я в ръце и я изпуснах! Злочест съм! Изгубих моето малко птиче, с най-тъжните очи на света! Лош баща съм! – простена Селим. – Лош баща съм, Ибрахим! Тя толкова ви обичаше, Ибрахим ефенди! Само вие успявахте да я накарате да се почувства като човек и да бъде щастлива! Единствено вие ѝ дадохте толкова внимание и любов! Тя толкова много ви обичаше! Аллах отне Сабрие, взе я при себе си! Повика я при себе си! Какво ли хубаво видя тя в своя живот?

Селим продължаваше да ридае. Очите на Ибрахим бяха сухи и горещи. Ако можеше да плаче, би се разплакал, но не можеше.

Докато Селим продължаваше да оплаква горчивата си съдба и тази на Сабрие, Ибрахим се замисли. Сабрие беше поредният човек, когото бе обикнал и Аллах или съдбата му беше отнела. Чак сега осъзна, че е прокълнат. Всички хора, които му бяха по-близки, всичките му приятели и любими, вече бяха при Аллах. Явно беше обречен на самота. Трябваше да свикне с тази мисъл.

Селим ага и семейството му отново се настаниха в приземния етаж. Еничарът даде на турчина много алтъни, с които да купи продукти и съдове за домакинството. Купиха мангали, одеяла и голяма печка, на която да се готви. Селим ага беше правоверен и не пиеше, но сега от мъка по Сабрие или от близостта с огромната каца, няколко дни беше пиян. Той буйстваше и викаше долу, а Ибрахим го чуваше. Еничарът вече можеше да слиза по стълбите, но болката му се възобновяваше при всяко движение. Въпреки това намери сили, слезе долу и каза:

– Селим ага, ти си добър човек, изтърпял си много мъка, но това не е повод да пиеш и да утежняваш още повече положението си!

Селим стоеше като малко дете, на което строгият му баща се кара. Виновно беше навел глава и слушаше думите на благодетеля си.

– Повече няма да се повтори, повелителю мой!

– За да махнем виното, още утре започвам да организирам огромно пиршество, на което ще поканим всички от улицата. Давам ти срок една седмица!

В следващите дни Селим ага се зае с организирането на празненството.

Един ден Хасан ага отново се оплака, че му е трудно да се качва до втория кат на подобната на крепост къща. Явно стръмната вита стълба затрудняваше стария кафеджия. Той седеше задъхан до Ибрахим, мачкаше колената си и каза:

– Не ми е удобно всеки ден да качвам стълбите, Ибрахим ефенди, само от голямото си уважение към вас го правя. Стар съм вече, а и ми е много трудно да намирам кой да остане да пази кафенето. Нямам деца, нямам внуци, няма кой да ме отмени и замести.

– Време ви е вече да си вземете отмяна, Хасан ага – каза Ибрахим.

– Каква отмяна, ефенди, едва вадя пари, за да живея.

– Всичко съм измисли, Хасан ага. Ще наемете човек, който аз ще ви посоча и ще му плащате заплата, която аз ви давам.

– Кой настоявате да взема за помощник? – попита кафеджията.

– Хакъ – каза просто Ибрахим. Той знаеше, че Селим ага преживява тежко време, така Хакъ хем нямаше да хайманосва, хем щеше да помага, като носи пари вкъщи.

– Много е палав – каза Хасан ага.

– Ще го държите със здрава ръка – каза еничарът.

Така от този ден вече кафето на Ибрахим се носеше от Хакъ, който въпреки нежеланието си, работеше в кафенето отсреща. Всъщност момчето искаше да стане еничар. То непрекъснато гледаше Ибрахим и го молеше да му разказва бойни истории. Детето беше толкова напористо, че си измоли обещание от Ибрахим, когато еничарът оздравее, двамата пак да се упражняват с дървени оръжия и българинът да продължи да го учи.

Денят на празненството настъпи. По дължината на цялата улица беше скована дълга дървена маса, а от двете ѝ страни бяха наредени дървени пейки. Селим ага беше купил цял вол и сега на бавен огън в дъното на улицата, точно пред къщата на Адюлазиз Левни ефенди, на голям шиш се печеше като чеверме. Няколко човека непрекъснато мажеха печащото се огромно животно, за да не загори или изсъхне месото му. За да стане месото крехко, трябваше огънят да бъде слаб и опичането да става много бавно. Това отне почти цял ден. Но хората не можеха да останат гладни през цялото време. Ибрахим беше купил два коча, които вряха в два отделни котела. Така Селим ага беше решил през деня хората да ядат курбан и да чакат печеното за вечеря. Всеки, който сядаше на масата, сам си носеше прибори. Специални хора непрекъснато доливаха на хората, които искаха да пият. Всички хора от улицата през целия ден бяха навън. Някои от семействата от години не се бяха виждали. Понеже улицата беше задънена, тези, които живееха в нейното начало, почти не познаваха тези в дъното ѝ. Така сега всички се запознаваха, говореха, смееха се. Децата с пълни кореми играеха и се гонеха. За тях нямаше прегради. Хората ги гонеха с ръжени и метли, да не се навъртат около огъня и ги лъжеха, че ако гледат пламъците, ще се напикаят през нощта. Но докато някои деца чакаха гладни и с нетърпение печащото се животно, и го оглозгваха с поглед, други се гонеха, прескачаха пейките или се навираха под масите. Друг път това би предизвикало недоволството на възрастните, но днес всички бяха щастливи и никой не им обръщаше внимание. За това може би спомагаше огромната каца червено вино, от което мъжете жадно отпиваха. Всички те все по-често отправяха благодарности и благопожелания към човека дал този зиафет. Хората твърдяха, че това е най-голямото празненство, за което са чували и досега нито на сватба, нито на сюнет са виждали толкова много хора.

Освен гостите от улицата, Ибрахим беше поканил всички сеймени и приятели. Беше поканил и пазачите, и двамата мъже на Мирза бей, които му помагаха да се подготви за битките. Хасан ага и хекиминът бяха сред почетните гости. Дори Адюлазиз Левни ефенди, подкрепян от красивата Шакюре, дойде и седна на масата. На поканата се отзова и Бахтияр Казим. Като видя сеймените, той се намръщи, а Бранко си намери повод и направо си тръгна. Той искаше да покани и йолдашите си от 101-ва орта, но те все още бяха във Видин, където потушаваха бунта на Патрона Халил.

Официалните гости седяха на отделна ниска софра в софата на горния кат на къщата. Хакъ и майка му непрекъснато им носеха месо и гозби.

Сред официалните гости бяха сейменбашията Неджиб, агата Кубилай Юндер, Явуз Челик, башпехливанинът Кая. Ибрахим беше поканил още няколко пехливани, включително и Янис, но гъркът беше изчезнал и не го уважи. Затова пък швейцарските гвардейци бяха тук и вдигаха повече шум, отколкото всичките сеймени, които бяха пет пъти повече от тях. Формално, за да не се обидят, Ибрахим покани и Великия везир, и султана, въпреки че знаеше, че практически е невъзможно двамата да присъстват. Ако се появеше султанът, това сигурно би било прецедент в цялата история на Империята. На празненството не дойде и Абдаллах ефенди. Не беше прието шейхюлислямът да присъства на такива гощавки.

Така Ибрахим отново си говореше с Неджиб, Кубилай Юндер и Явуз Челик. Привечер, когато градусът на настроението беше най-висок, Ибрахим слезе сред хората на улицата. Държа реч, в която им благодари и ги поздрави. На всички обяви, че вече е собственик на къщата. После мина и се поздрави с всички. Съседите бяха очаровани. Освен това те знаеха, че Ибрахим ефенди е поканил сейменбашията, агата на еничарите, някакви чуждоземци, че сред гостите горе има бейове, паши и везири. Някой беше разказал, че самият султан бил поканен. Ибрахим ефенди си говореше с шейхюлисляма, Великия везир и дори със султана. Той беше толкова богат, а не искаше собствен сарай и живееше сред тях, на тяхната уличка. От тази вечер Ибрахим ага беше специален човек. Той беше господарят на улицата. Той беше техен благодетел, опора и спасител. Всички бяха щастливи и държаха да му го покажат.

След като поздрави всички, Ибрахим се върна в къщата. С усилия се изкачи цо стълбите. Чувстваше се уморен. Когато седна на почетното място на трапезата, беше задъхан. Всички бяха на "висок градус" на разговорите. Тези, които пиеха вино, вече бяха със зачервени лица, разкопчани яки и викаха. Другите, като че ли прихванали от тях, също викаха. Всеки говореше и ръкомахаше буйно. Ибрахим слушаше глъчката в стаята. През отворените надвесени прозорци на втория етаж чуваше и глъчката, която се носеше от масата навън и изведнъж се почувства ужасно уморен. Единствените, които оставаха по-изолирани и сякаш не вземаха участие във веселбата, бяха хората от сектата на Махди.

По някое време Ибрахим забеляза, че Кубилай Юндер прави таен знак на всички да излязат. Българинът също с таен знак посочи вратата вдясно от него. Така след малко един по един Неджиб, Явуз Челик, Кубилай Юндер и Ибрахим се озоваха в бившата стая на Рефик.

Кубилай Юндер започна пръв. Едва сега си пролича, че през цялото време агата е мислел. Гласът му звучеше злокобно и странно, с трезвеността и разума си, на фона на шума и пиянските брътвежи, които се чуваха отвън. Преди последен да влезе в стаята на Рефик, Ибрахим беше поставил Хакъ пред вратата със заповедта да не пуска в стаята никого. Внуши на момчето колко важна и отговорна е задачата, която му поставя, и така то с готовност и плам беше останало да брани вратата. Това даваше спокойствие на Ибрахим, че в стаята няма да нахлуе случаен човек.

Кубилай Юндер каза:

– Ибрахим Селяхаддин ал-Махди, ти пак постави живота и здравето си на карта. Обясни ни какво се случи?

– Нищо, Юндер ага – каза Ибрахим. – Някакво случайно нападение.

– Разбира се, че не е било случайно! Аз и Неджиб ага държим да ни изясниш случая.

– Аз самият не знам много – отговори Ибрахим в стремежа да го оставят на мира.

– Сигурен съм, че знаеш – настоя агата. – Стават твърде много съвпадения, за да е случайност откриването ти ранен точно в тази къща. Кажи кои бяха нападателите? Обясни ни какво става?

– Не знам, мисля, че всичко, което ми се случва, е случайно.

– Не може да е случайно! Ти си Махди и всичко, което ти се случва, е свързано директно с Аллах. Така че разкажи ни!