Махди

Ибрахим понечи да възрази, но добре си спомняше какво беше научил за татарите, тюрките и българите, докато беше в Азов. Може би агата беше прав?

– Сто и първа орта загуби своя чорбаджия в битка. Тя и без това е позната като ортата на Ибрахим Джаббар. Искаш ли пак да бъдеш неин командир?

– Да! – извика Ибрахим. Това беше негова мечта и постоянно негово желание.

– Ние ще останем тук, за да продължим да водим битка срещу Великия везир, а ти ще заминеш на поход до Иран и ще командваш ортата си. Пази се! За да те пази, за един от твоите заместници ще бъде назначен Патрона Халил.

За да потвърди, че приема, Патрона кимна с глава. Ибрахим беше щастлив. Скоро щеше да потегли на боен поход и дори щеше отново да командва своята 101-ва орта. Вече тръпнеше. Бъдещето беше светло. Предстояха му битки, приключения и слава. Тази вест като че ли го събуди към живота. Беше се примирил, че отново ще служи като сеймен, но вече му беше омръзнало да се занимава със специални мисии. Беше му омръзнало да стои в градовете. Искаше да си почине от Истанбул и Париж. Тръпнеше, че ще посети екзотична и непозната част от света. Сега тя се наричаше Иран, но някога беше позната като великата империя Персия. Това беше държава по-стара от Римската империя. Тя беше надживяла и Византийската империя, а сега ту изпадаше под властта на султана, ту се бореше за независимост.

– Искаме да отидеш в Персия, защото султанът непрекъснато пита за теб! Той има идея да те назначи в неговата свита и винаги, когато поиска, да му бъдеш под ръка! Ти си Махди, това не трябва да се допуска!

– От това нищо хубаво няма да излезе – намеси се Кубилай Юндер ага.

– Искаме да те отдалечим от Истанбул и от султана – завърши Явуз Челик.

Мъжете тръгнаха да се изправят, това означаваше, че съветът е приключил.

– Искам да кажа още нещо – каза Ибрахим.

Всички се изправиха и останаха така, явно чакайки Ибрахим да продължи.

– Искам да взема още един мъж със себе си при похода в Иран.

– Кого? – попита Явуз Челик.

– Бахтияр Казим.

– Бахтияр?! – попита пашата. – Той жив ли е?!

– Да! – отговори Ибрахим.

– А ще може ли да служи? Нали беше ранен в битката при Прут?

- Да, паша ефенди – отговори Ибрахим. – Освен това искам да го подготвя за член на сектата на Махди.

– Бахтияр Казим – каза Абдаллах ефенди. Той явно се сети кой е и каза: – Вие с него не бяхте ли противници?

– Бяхме – каза Ибрахим, – но сега искам да го взема с мен.

– Аз също искам да помоля нещо – каза Патрона Халил. – Може ли да взема няколко мои приятели с мен?

– Колко? – попита Явуз Челик.

– Пет човека.

– Кои?

– Кючюк Муслу, Али, Кара Илен, Ахмед и Исмаил.

– Аз съм съгласен – каза Явуз Челик.

Кубилай Юндер само кимна с глава, което означаваше, че решението е прието.

После мъжете извадиха оръжия. Неджиб подсказваше на Патрона Халил какво трябва да прави. Ибрахим клекна, той също беше извадил зулфикр. Мъжете кръстосаха оръжията си над него и като един извикаха:

– Биз гилиндж Махди!!! Биз гилиндж Махди!!! Биз гилиндж Махди!!! Аллах акбар!!! Аллах акбар!!! Аллах акбар!!!

После прибраха оръжията си и се поздравиха. Докато си тръгваше, подкрепян от Неджиб, Абдаллах ефенди се обърна към него.

– Ибрахим ал-Махди, преследвай Пътя и отвори душата си за волята на Аллах! Помни всичко, на което сме те учили и подчини Иблис в себе си!

Ибрахим беше подхванал стареца от другата страна и двамата внимателно му помагаха да слезе по стръмните стълби. Двамата мъже почти държаха във въздуха беззащитния старец.

– Ще ми липсвате, Неджиб ага – каза Ибрахим. – Свикнал съм да бъда под вашето командване.

– И на мен ще ми липсва походът, битките и войната – каза сейменбашията.

– А поне Явуз Челик ли ще води похода?

– Не, и пашата ще остане тук.

– Значи с мен няма да има никой от сектата на Махди.

– Не, нали Патрона Халил ще бъде с теб.

– А, да, Патрона – каза Ибрахим, но беше недоволен. Той имаше предвид старшите еничарски командири.

На другия ден Ибрахим се облече с по-обикновените си дрехи, сложи феса на главата си, препаса зулфикр, но не взе султанската кама. Вместо нея втъкна един европейски кинжал с голям ефес от метална плетеница. Той знаеше къде отива и не желаеше да изкушава бандитите със скъпата султанска кама и някой да го убие за едното нищо. И понеже знаеше къде ще попадне, опита няколко пъти бързо да извади кинжала и го нагласи така, че да му е много удобно. Знаеше, че ако му се наложи да използва оръжие, то ще е в близка дистанция и няма да има възможност да се възползва от силата на зулфикр. Така приготвен Ибрахим се отправи към склада. Вървеше бавно. Откакто беше идвал тук за последен път, беше минало много време. Дори не знаеше дали бараката е още там, нито жив ли е въобще Бахтияр Казим и дали още е главатар на бандата. Не знаеше и какво се беше случило с Бранко.

Това обаче бързо се изясни. Колкото повече се приближаваше, толкова повече хора го изглеждаха изпитателно. Това бяха съгледвачите на бандата. Някои бяха сакати и просяци, малки деца и дори стари жени. Всички те "работеха" за бандата, която властваше над Еминьоню, Галата и Бешикташ. Когато приближи до вратата на бившия склад или корабостроителница, там вече знаеха за неговото пристигане и го очакваха. Като видя човека, който го очакваше, получи отговори на въпросите, които си бе задавал. На входа го посрещна Бранко.

– Добре дошъл, ефенди – каза той. – Кого търсите? – и се изправи пред Ибрахим, като застана на пътя му и го препречи. Явно сърбинът не го позна. Той не беше виждал Ибрахим с бръсната глава и мустаци. Освен това сега еничарът беше много по-едър, а и бяха минали няколко години от последната им среща.

– Търся Бахтияр Казим.

– Търсиш Бахти? Откъде знаеш това име? – попита Бранко.

– Заведи ме при него!

– Я чакай! Кой си ти?

– Не е важно.

Ибрахим се шегуваше със сърбина. Сега той не беше с прокъсано кожено яке, с накачени по него паници, лъжици и черпак, а беше облечен подобно на "тежък" истанбулски чорбаджия. Явно бандата печелеше добре и Бранко не само се хранеше добре, а и имаше пари.

– Повикай Белязания! – много по-строго каза Ибрахим.

Бранко го гледаше в колана, където висеше еничарският му ятаган, но явно по-голямо впечатление му правеше европейският кинжал. Сигурно за пръв път виждаше толкова голям ефес, подобен на плетеница. Ибрахим веднага разбра, че сърбинът или планираше нападение над него, или се подготвяше да отрази такова от негова страна.

Ибрахим тръгна напред. Бранко се опита да го задържи, но много по-силният от него мъж го буташе пред себе си.

– Или ще повикаш Бахти, или сам ще отида при него!

Хората вътре чуха суетнята и видяха, че един от главатарите им е бутан от някакъв висок и много по-силен от него мъж. Те наизвадиха оръжия и се завтекоха към входа, за да спрат натрапника. Много бързо, с извадени саби, го обградиха. Ако Бахти го нямаше и не успееше навреме да им покаже кой е, щеше да има кръвопролитие. Но в този момент мощен глас се разнесе някъде от сърцето на сградата. Това беше гласът на стария му приятел.

– Спрете! – даде заповед той. Думата подейства като удар с бич на хората и те притихнаха. От пръв поглед беше видно, че бившият еничар властва с желязна десница над бандата и изисква безпрекословно и мигновено подчинение от хората си. Явно Бахтияр Казим беше въвел еничарски ред в бандата си и това осигуряваше успеха ѝ над другите банди.

– Какво става? – продължи главатарят.

– Господарю Бахти – започна да обяснява запъхтеният от борбата сърбин.

– Не питам теб! – каза Белязаният. Лицето му беше все така разсечено и като че ли леко изместено. То със сигурност предизвикваше ужас у хората и подчинените му. Това лице предизвикваше кошмари. Под чалмата се виждаше русата коса на Васил. Това, което най-много впечатли Ибрахим, беше, че Бахтияр е облечен с елек, а отгоре беше наметнат с лека ентерия, но левият му ръкав висеше така все едно си държеше ръката под дрехите. Ибрахим беше шокиран от това, че ръкавът му е празен. Все пак в дясната си ръка той стискаше ятаган. Едва когато се приближи, той позна Ибрахим. За разлика от Бранко, той беше виждал българина като еничар. Лицето му не се промени, само един малък блясък се появи в очите му, който означаваше усмивка.

– Какво става? – този път въпросът явно беше насочен към този, когото допреди малко се беше борил.

– Този нахлу – отговори сърбинът.

– Ела! – каза Бахти и така, както държеше ятагана си, се обърна и тръгна към огъня.

Преди двамата да седнат, Бахтияр отправи еничарски поздрав към своя бивш командир, после в бандата те бяха ортаци, а преди това бяха съперници.

– Ибрахим Абдаллах Джаббар – каза той.

– Сегашното ми име е Ибрахим Селяхаддин.

– Селяхаддин – повтори Бахтияр. – Много точно! Кой ти го даде?

– Лично султанът – кратко отговори Ибрахим.

– Високо летиш – каза Бахтияр. Ибрахим не успя да разбере дали се шегува, или го казва като обвинение и възхита. Може би белегът го принуждаваше да не прави никакви гримаси. – Последният път беше на дъното, а сега... Селяхаддин! Явно тези години са били добри за теб и Аллах е бил благосклонен към теб!

– Не мога да се оплача, Бахтияр Казим – Ибрахим нарочно произнесе цялото еничарско име на мъжа пред себе си. Той искаше да събуди спомена за корпуса и това, че някога главатарят сам е бил еничар.

– За какво си дошъл при мен, Ибрахим Селяхаддин?

– Да те видя – Ибрахим не искаше да започва разговора по същество. Беше решил преди това да подготви Бахтияр, а и сега трябваше и себе си да подготви. Ако лявата ръка на Белязания я нямаше, това беше едно ново обстоятелство, с което трябваше да се съобрази и да помисли дали въобще може да предложи на един сакат човек да постъпи в ортата му. Така че сега той самият се нуждаеше от време.

– Ясно е, че не си дошъл само да ме видиш – каза главатарят. Той даваше ясни знаци, че не желае да си правят мохабет.

Ибрахим обаче се направи, че не го разбира.

– Бахтияр Казим ефенди – каза пак Ибрахим.

– Ха! – каза рязко Бахтияр, като го прекъсна подигравателно. – Явно ще е голяма молба. Не съм ефенди, не съм никакъв господин!

– Не – опита да го успокои Ибрахим. – Бахтияр Казим, познаваме се от толкова много години, още от времето, в което бяхме в България. Не знам обаче откъде си?

– Аз съм от едно малко село в Родопа. Казва се Бачкьой.

– Ти си от Бачкьой?!

– Да, от там съм. Сигурно знаеш селото до Бачковския манастир или Клувията?

– Не – каза Ибрахим. – Ходил съм на Сливодолското падало.

– На водопада?

– Да. Бахтияр, може ли да те попитам още нещо?

Главатарят мълчеше, явно това беше знак за съгласие.

– След като те изключиха от еничарския корпус, защо не се върна в Бачкьой?

Бахтияр се замисли. Въпреки че нямаше мимики, от лицето му лъхаше толкова много тъга.

– Мислил съм върху това, но не можах да се реша на никаква крачка. Само понякога вечер сънувам съселяните си, тучните родопски поляни и като че ли чувам чановете на стадата овце.

Как да се върна? Васил вече е мъртъв. Бахтияр Казим е непознат на майка ми и баща ми. Аз съм мюсюлманин, а те са християни. Ако се върна, ще бъда срам за родителите и брат ми. Със сигурност ще ги злепоставя в очите на съселяните ни. Не е лесно да имаш дете или брат мюсюлманин. Не искам да ги карам да се чувстват виновни и да се срамуват от мен! Бях взет при девширме, защото те бяха слаби и бедни. Аз съм тяхната гузна съвест, че допуснаха да ме вземат. Знам това, но им простих и не искам да ги измъчвам. Искам да ме забравят по най-бързия начин!

Кажи ми как да се върна, защо да се връщам и къде да се върна? Моят живот е тук! Тук, сред утайката на обществото!

Последните думи той произнесе по-високо и разтревожен Ибрахим се огледа, за да види да не би някой от бандата да ги е чул. Дори да беше така, никой не реагира.

– Тук аз успявам да се скрия! Тук е моят дом! Аз съм обезобразен и сакат, Ибрахим ефенди. За мен вече няма път назад. Аллах не беше благосклонен към мен, както към теб, Ибрахим ефенди!

Ибрахим не каза нищо. Той само философски поклати глава, не желаеше да спори с Бахтияр. Мъката на всеки човек е най-голяма за него самия и всяка чужда мъка, погледната отстрани, изглежда по-малка и незначителна.

Явно Бахтияр мислеше за детството си и си спомняше България и Родопа. Ибрахим също се замисли. Така двамата мълчаха доста дълго, без да говорят. Това бе направило впечатление на останалите, защото след малко Бранко се появи с извадена сабя в ръка.

– Какво става, Бахти? – попита той. Явно сърбинът идваше да разбере какво се случва и да провери да не би Ибрахим да му е направил нещо.

– Нищо! Нищо! – Бахтияр направи жест към сърбина да ги остави на мира и че всичко е наред. – Най-страшното е, че майка ми и баща ми ще умрат, а аз даже няма да разбера и никога вече няма да ги видя. За мен Бачкьой е най-свещената земя. Там е моят рай, но този рай не е достъпен за мен. Той ми е забранен. Повече никога няма да отида в Бачкьой! Никога няма дори да видя гроба на майка ми и баща ми!

Като слушаше Бахтияр, Ибрахим се замисли и за себе си. Досега не беше мислил за това. Винаги беше живял с идеята, че някой ден ще се върне в България. Винаги си беше представял как всички са го чакали и ще му се радват. Сега за пръв път се замисли дали наистина беше така. Откакто го бяха взели за девширме бяха минали 18 години, а откакто беше избягал от дома си – 21 години. Дали дядо му, майка му, баща му, брат му бяха още живи? Как ли изглеждаха, ако бяха живи?

Двамата мъже сигурно изглеждаха странно отстрани. Когато Бахтияр вдигна глава, Ибрахим само за миг мярна сълза. Той веднага отмести поглед, не искаше да кара приятеля си да се чувства неудобно. Еничарските сълзи бяха най-самотните и горчиви сълзи на света. Още като деца вечер Ибрахим чуваше как еничарите, оставайки насаме със себе си и спомените си, плачеха. Това беше голямата премълчавана еничарска тайна. Тези мъже, които щяха да бъдат цял живот заедно, бяха повече от братя. Всеки един от тях щеше да бъде щит за останалите. Всички знаеха кога другият е плакал и именно тези сълзи и кръвта в битките ги свързваха в монолитната армия, която се наричаше еничарски оджак.

Ибрахим не искаше да сипва сол в раната, но все пак попита:

– Помниш ли родителите си, Бахтияр?

Бахтияр кимна. Мина време преди да заговори:

– Баща ми беше голям майстор дюлгер, построил е много църкви, къщи и чешми. Манол е името му, уста Манол. Спомням си брат ми, той беше много добро момче – Сотир, но най-яркият ми спомен е за приятеля на баща ми – един суен и буен мъж, шумен, весел и много смел – Кара Тозю.

Бахтияр замълча и сведе глава. Личеше си, че отново е потънал в спомените си.

– Бахтияр ефенди, идвам да ти предложа нещо!

– Кажи!

Предварително беше решил да запретне ръкава на Бахтияр и да покаже там, където беше татуирана цифрата 101, знамето с ятагана и "Биз гилиндж мюсюлманларък!". Чудеше се дали Бахтияр беше успял да си татуира лозунга на ортата, защото беше ранен в битката при Прут, където Ибрахим го беше измислил. Сега обаче беше невъзможно да направи това, защото мъжът пред него нямаше лява ръка и аргументът му, че еничарът винаги е еничар и остава такъв завинаги, не можеше да се потвърди. Идеята му се стори уродлива и не на място. Чудеше се какво да направи.

Най-накрая реши и заговори на Бахтияр Казим.

– Бахтияр ефенди, от утре отново ме връщат като командир на 101-ва орта. Ще има поход до Иран. Искам да ти предложа да се върнеш с мен в ортата.

– Какво? – Бахтияр явно беше потресен. – Какво казваш, Ибрахим Селяхаддин чорбаджи? Искаш да кажеш, че мога отново да бъда еничар, да участвам в походи и битки?

– Искам да ми бъдеш помощник! Някога ти ми спаси живота.

Бахтияр наведе глава и покри лицето си с единствената си ръка. Ятаганът остана в скута му. Явно отстрани имаше хора, които ги наблюдаваха, защото Бранко пак се появи. Той сигурно беше решил, че Бахти е в опасност.

Когато едноръкият вдигна глава, Бранко се оттегли.

– Отново да се върна в ортата! – повтаряше Бахтияр невярващо. – Но аз съм...

– Знам, Бахтияр ефенди, вие сте сакат и обезобразен, но аз имам нужда не само от ръката ви, аз имам нужда от сърцето ви!

– Вече имате сърцето ми, Ибрахим чорбаджи! Дори да не се реша да дойда, вие вече имате сърцето ми... Завинаги... Благодарение на вас сега, за пръв път от толкова години, се почувствах човек! Благодаря!

Ибрахим се изправи.

– Ако искате да бъдете еничар, ще ви чакам утре в еничарската казарма!