Махди

5 ГЛАВА

ФИЛИБЕ

В този студен ноемврийски ден на 1740 година един конник бавно яздеше великолепно животно из тесните калдъръмени улички на Истанбул. Мъжът явно беше воин, макар облечен в прости дрехи. Освен че в ръката си държеше бойно копие, на кръста му висеше ятаган, а и Стойката, с която яздеше, беше на воин, с изпънат като струна гръб.

Ибрахим оглеждаше града и му се любуваше отново. Той като че ли попиваше всяка миризма, всеки звук и картина. Яздеше из уличките на квартала, в който толкова години бе живял. Мина през чаршията. Още беше ранна утрин, но майсторите вече бяха наизлезли и спокойно оглеждаха дюкяните си, докато даваха напътствия на калфите. А те от своя страна с дълги тежки летви сочеха на чираците какво е заръчал майсторът и ако нещата не се вършеха с нужната бързина или прилежност, тогава дългите летви се спускаха с все сила върху главите на клетите чираци. Тази суетня и приготвянето на сергиите за деня бяха толкова приятни за Ибрахим. Те го караха да си спомни за ранните си години, когато беше аджамиоглан в корпуса на еничарите. Колко отдавна беше това? Колко вода бе изтекла от тогава? Това бяха много хубави времена! Ако можеше, би искал да се пренесе там – в еничарския корпус, в Едирне, и отново да бъде млад. Тогава беше мислил, че не е свободен и се беше съпротивлявал на всичко, което му се беше случвало. Колко глупав е бил тогава. Не беше разбрал още, че свободата е нещо измамно и относително. В еничарския корпус може да си по-свободен, отколкото навсякъде другаде из света, защото най-опасният затвор е този, който всеки сам си строи и тогава той те съпътства навсякъде, където и да отидеш. Свободата е измамно видение, което никога не може да се постигне. Тя е мираж и примамва всички, които имат окови в душата си. Тя има много по-голямо значение за младите хора или поне на тях така им се струва, но за тези, които гледат към залеза на своя живот, тя вече е без значение. По себе си Ибрахим знаеше, че дори когато се беше чувствал най-свободен, е бил окован. Ето например сега той имаше кон, беше богат, можеше да отиде където си поиска и да живее както си иска, но не можеше да направи нищо такова. Той беше длъжен да направи това, което правеше. Много от хората, които можеха да са свободни и нищо не им пречеше да са такива, наричаха своите затвори: дълг, чест, мисия. Така хората казваха: "Длъжен съм!" Някои са длъжни да работят, да гледат родителите или децата си, или са длъжни към семействата си, към султана, религията си, към този или онзи... Дългът е най-големият затвор за хората. Хората са длъжни да живеят по определен начин, да спазват определени норми и да упражняват насилие над себе си. Ибрахим също не беше свободен. Освен дълга това, което го "оковаваше", се наричаше чувство за мисия. Именно мисията го беше водила през целия му живот. Доскоро той беше живял съвсем обикновен живот, високо в планината, но Злото го откри и отново му напомни, че е Махди. Той, Ибрахим, трябваше да бъде предводителят на армиите на Доброто. Така бяха смятали всички членове на сектата на Махди и той самият бе започнал да мисли по този начин, макар да имаше своите моменти на съмнения и слабост. Отначало българинът бе приел с вдъхновение мисълта, че е Махди. Тогава мислеше за себе си, че е значим, специален, нещо повече от другите хора и това му доставяше удоволствие и гъделичкаше егото му. По-късно беше изпаднал в криза на вярата, защото животът му беше твърде обикновен и никакви чудеса не му се случваха, и в много редки случаи чувстваше подкрепата на съдбата. Наистина, той беше надарен с голяма сила, късмет в битките и двубоите, но това беше най-обикновена сила. В нея нямаше нищо магическо или свръхестествено. Сега той беше сигурен, че не е Махди. Твърде дълго се беше лутал от една крайност в друга, твърде объркан бе животът му, така че едва ли беше Махди. И понеже не беше Махди, не беше и Доброто. Какво друго му оставаше освен да бъде Злото? Дали именно като ръка на Злото не беше убил иранския шах? Дали нямаше да се окаже, че шах Махмуд е бил истинският Махди? Ибрахим знаеше, че в нормално време Доброто трябва да победи Злото, но явно днес Злото трябваше да бъде победено от друго, по-голямо Зло. Именно той, Ибрахим Селяхаддин, беше най-голямото Зло и сега вървеше по следите на кесиджията убил неговия учител – агата на еничарите Явуз Челик.

Всички следи на кесиджията водеха към Истанбул, но Ибрахим не се притесняваше. Сигурно беше по-лесно да се открие човек в цялата Империя, отколкото в най-големия град на света. Кесиджията нямаше да може да го открие в града, освен ако не се срещнат случайно или ако убиецът не знаеше къде да го дебне. Също и Ибрахим не може да го проследи в града.

Погледът на Ибрахим се хлъзна и видя дюкяна, който бе принадлежал на Патрона Халил преди смъртта му. Явно търговията с фесове процъфтяваше и Селим ага бе закупил и съседния дюкян. Ибрахим гледаше как калфите приготвят дюкяните, само че човекът, който надзираваше всичко това, не беше Селим ага, а Хакъ. Да, мъжът, който гледаше дюкяна, беше около тридесет годишен. Ибрахим се доближи до него. Той дочу подкованите копита на коня, обърна се и се вгледа в лицето на еничара. Чак сега Ибрахим осъзна колко се е променил през изминалите пет години.

- Ибрахим ага! – почти извика Хакъ, който вече беше зрял мъж. Ибрахим си спомни онова малко пъргаво хлапе, което бе обрало приятеля му Рефик. Хакъ направи тайния поздрав на Махди. Ибрахим отвърна със същото.

– Хакъ!

Ибрахим скочи от коня, но го направи внимателно, защото от дългите дни яздене и от това, че бе прекосил целия Анадол, краката му не го държаха.

– Учителю, какво правите тук? Кога се прибрахте?

Ибрахим направи знак на младия мъж да не ръкомаха и да се държи по-дискретно.

– Току що пристигам, но не привличай внимание!

След това Ибрахим тръгна към малката, толкова добре позната му уличка. Хакъ даде няколко последни наставления на калфите и бързо последва Ибрахим. Кафенето на Хасан ага все още работеше. Българинът влезе вътре. Седна на миндера и си спомни за Рефик. Хакъ донесе две кафета и почтително седна до по-възрастния мъж.

– Знаех, че ще дойдете! – каза Хакъ.

– Откъде знаеше? – изуми се Ибрахим.

– Колкото и да е чудно, преди два дни се случи нещо, което ме накара да съм нащрек.

– Какво се е случило?

– Имах предчувствие, а и се чу, че някой пак е влизал в къщата на Адюлазиз Левни и вечерта в къщата се виждала светлина.

Какво можеше да означава това, което казваше Хакъ? Ибрахим си спомни Арист, а после и дъщеря му Шакюре, султанския харем, а после и Персика.

– Как е Махидевран? – попита най-накрая той.

Хакъ се обърна, зад тезгяха се мяркаше чорлава глава на 4-5 годишно момче.

– Ибрахим! Хей, Ибрахим, я ела насам!

Малчуганът се приближи до Хакъ. Той се изпъчи, а от нослето му към устата се спускаше тънка прозрачна струйка.

– Избърши си сополите! – строго каза Хакъ.

Момчето недоволно се отдалечи.

– Нарекохме го на вас – каза той, като погледна Ибрахим. – Имаме и дъщеря, която кръстихме Сабрие!

– Сабрие! – Ибрахим повтори името и си спомни момиченцето с най-тъжните очи на света. – Явно търговията с фесове се развива добре. Как е Селим ага?

– Селим ага почина преди три години – каза Хакъ и лицето му помръкна.

Ибрахим също се натъжи заради загубата на Селим ага.

– И така от моите познати само Али Мюзекки ли остана?

– Не, персиецът отиде да изучава някакво духовно учение във Филибе.

– Какво духовно учение?

– Каза ми някакви неща, но аз не ги разбрах. Било свързано със суфите. Ако свикате съвета на Махди, той ще ви обясни. Сега аз, Махидевран и децата живеем в къщата.

Ибрахим мислеше какво да прави. Не можеше да остане в Истанбул, защото кесиджията щеше да го намери. Той стана и тръгна към кесиджийската къща. Хакъ отключи новата брава и двамата бързо влязоха в къщата. Младият мъж напипа ключа на тайната врата. Като отвориха вратата, миризмата на залата ги "удари" в носа. Хакъ запали няколко факли, Ибрахим взе една и огледа съкровището. То бе станало още повече. Към персийското злато се беше натрупало още толкова от търговията с фесове. Гледката на съкровището и многото злато го зарадва. Ибрахим си спомняше какъв проблем беше да качат сандък на втория кат на къщата. Но и какъв смисъл имаше да качват цялото това богатство горе, като там щеше да им бъде още по-трудно да го опазят. Цялата къща беше пронизана от тайни входове, които помагаха човек да избяга от нея, но ако ги знаеш, не беше трудно и да влезеш вътре. Ибрахим знаеше, че не може да остане в къщата дори за една вечер, освен ако не искаше да се срещне със султанските джелати или с кесиджията. Така той оглеждаше помещението и си спомняше славните години, когато тук се бе упражнявал с Рефик и Хакъ. Сега трябваше да отнесе по най-бързия начин съкровището.

– Хакъ, искам да отидеш до Топкапъ сарай и да повикаш сейменбашията Неджиб! Кажи му, че съм тук! Нека дойде веднага!

Хакъ веднага излезе. Ибрахим извади зулфикр и започна да го върти в тъмното. Представяше си, че се бие срещу много и различни противници. Мечът на исляма беше в него отскоро. След като доста време не беше в ръката му, може би затова изпита радост, докато го въртеше и се биеше с въображаемите противници. Толкова много се вживя, че не усети колко време е останал в подземната зала. Зулфикр сякаш стенеше и му говореше. Той също се радваше, че отново беше в ръката на този, заради когото бе изкован. Не мина много време и на вратата застана Хакъ, който водеше със себе си сейменбашията. Сърцето на Ибрахим трепна. Радваше се да види поне един от учителите си жив и здрав.

Двамата мъже първо се поздравиха с тайния знак на Махди, а после и с еничарския поздрав.

Ибрахим клекна и така както беше извадил зулфикр, го насочи нагоре. Неджиб ага извади арабската си сабя, а Хакъ – някакъв ятаган от тези, които бяха подпрени на стената. Тримата мъже изпълниха ритуала на сектата, след това Ибрахим се изправи и каза:

– Това сме! Само това останахме! Ние тримата и талибът Али Мюзекки. Това сме сектата на Махди. Сега обаче талибът не ни трябва – Ибрахим замълча за известно време и после допълни: – Искам да ви уведомя, че трима от членовете на сектата починаха.

Двамата мъже се размърдаха. По всичко си личеше, че особено Неджиб ага иска да узнае повече. Ибрахим знаеше, че той иска да пита най-вече за Явуз Челик, който беше и негов учител и командир.

– Мустафа и Бахтияр Казим умряха. Бяха убити преди пет години и костите им са погребани в аула на Султанбек Алиев, в сърцето на Кавказ. Там до тях е положен и агата на еничарите Явуз Челик.

– Кога се случи това? – попита Неджиб.

– Преди по-малко от месец.

– Как стана?

– Султанът е изпратил по петите ми кесиджия.

– Знам, някой си Вълчан. Двамата с агата включихме целия корпус на еничарите, за да го разкрием и да се опитаме да го спрем, но засега нищо не сме постигнали.

– Кесиджията го уби. Изби още много хора, почти целия елит на кавказците.

– Къде е сега кесиджията? – Неджиб ага стисна ръкохватката на сабята си. Сейменската му и еничарска душа явно въстана. – Ще го открия и ще го убия!

– Оставете го на мен, Неджиб ага. Един кесиджия може да бъде убит само от друг кесиджия.

– Да наемем кесиджия ли? – учуди се албанецът.

– Не, ага, аз ще го убия! – никога досега Ибрахим не беше признавал, че е бил обучаван някога за главорез. – Цялата картина ми е ясна, само едно искам да знам, какво стана с една ханъма, която беше жена на султан Ахмед III?

Неджиб явно беше учуден. Беше му трудно да превключи от смъртта на тримата еничарски командири към въпроса за някаква ханъма. Той се замисли, а после каза:

– Всъщност с тази ханъма се случи нещо странно. Това наистина е интересно. Преди четири години тя избяга от харема на султана.

– Как така избяга?

– Избяга от харема. Да, колкото и да е странно, преди четири години тя някак си избяга от харема. Разбира се, това стана от Ески сарай, а не от Топкапъ сарай, но все пак е странно.

Неджиб се опита да обясни нещо, но Ибрахим не се нуждаеше от оправдания, затова го прекъсна.

– Хакъ, трябва да останете с Махидевран да живеете в къщата! Тази къща е специална! Около нея има някаква тайна и ние трябва да държим къщата! Вие трябва да живеете тук! – Хакъ явно беше изненадан. – После ще ти покажа тайните изходи!

След това Ибрахим извади ятаганите близнаци – оръжието, което бе принадлежало на агата на еничарите Явуз Челик. При смъртта на стария ага, той ги беше взел със себе си и ги бе донесъл до тук.

– Това са ятаганите на Явуз Челик. Те са изковани от едно парче метал и са монолитни, както са монолитни недрата на могъщата планина. Но са разделени, както са разделени народите живеещи върху планината. Нурсултан Алиев търсеше Меча на емира и помисли, че това е зулфикр, но той грешеше, защото това всъщност беше оръжието на агата на еничарите. Него търсеше и Гири Берулава, а то през цялото време е било под носа му. Ятаганите така и останаха у нас, което означава, че няма да има мир и единство в Кавказ.

Ето ви тези прекрасни оръжия, защото те трябва да останат в сектата на Махди.

– Но когато са разделени, те губят своята изключителност. Те са уникални, защото са напълно еднакви. Изкуството е да ги завъртиш и двата – възрази Неджиб.

Ибрахим знаеше, че да притежава двата ятагана, е мечта на албанеца още от времето, когато му беше командир в корпуса. Още тогава той с надежда в гласа го бе разпитвал за оръжието на неговия благодетел и покровител Явуз Челик.

– Никой освен Явуз Челик не е достоен да притежава двата ятагана!

– Каза Ибрахим и с това попари надеждата на Неджиб да получи великолепните оръжия.

След това Ибрахим извади двата ятагана и без да ги избира, ги подаде на Хакъ и Неджиб. Ятаганите като че ли изплакаха, усещайки раздялата. Може би сега за пръв път те усетиха, че предишният им притежател е мъртъв.

Двамата мъже бяха видимо доволни. Като опипваше безупречното острие на единия от "Близнаците", Хакъ каза:

– Ибрахим ага, искам да приемете нови членове в сектата, щом останахме само четиримата!

– Искам да кажа още нещо, което ме мъчи от много години! Аз мисля, че не съм Махди! Дори да е така, не мога да нося отговорност за сектата! Смятам в този момент да закрия сектата!

Двамата мъже бяха толкова изненадани, че изреваха от възмущение.

– Да, аз смятам, че спасение чрез секта е невъзможно! Всеки човек е свободен и само личният му Път може да го спаси, а не някаква вяра или членуване в секта! Човек не трябва да бъде вярващ. Ако е вярващ, това означава, че е последовател, а последователят не може да постигне свобода и спасение!

– Но сектата беше нашата надежда за спасение! Много хора умряха, за да съществува тя! Дори да постигнеш някакъв личен Път на спасение, как без сектата ще го направиш достояние за останалите хора?

Ибрахим не беше готов да отговори. Не беше имал време да обмисли добре всички тези въпроси. Сега имаше по-важни задачи.

– Аз съм Махди и закривам сектата! Ако някога имам съобщение за вас, ще ви го отправя! Ако има нужда пак да се съберем, ще се съберем!

– Но в какво да вярваме дотогава? – попита Неджиб. – На какво да разчитаме? На какво да се надяваме?

Ибрахим направи поздрав. Неджиб се обърна и си тръгна объркан и разочарован. Докато се отдалечаваше, той пипна канията на ятагана "близнак". Така Ибрахим и Неджиб се разделиха. Българинът поведе Хакъ след себе си. Хакъ беше накарал Махидевран да излезе някъде из града, докато трае сбирката на сектата на Махди. Ибрахим искаше да я види, но сега нямаше време. Той показа на Хакъ тайния коридор от стаята, която отначало беше на Рефик, а по-късно на Махидевран и Персика. Сега в нея отново живееше Махидевран, но този път с мъжа си Хакъ. Децата живееха в стаята на Ибрахим. После му обясни всяка част от къщата за какво служи и как може да се използва в мирно време и при битка.

– Какво стана с Персика? – попита той, като разчиташе, че Махидевран може да е чула нещо за приятелката си и да му е казала.

– Нищо не сме чули за нея. Знаем само, че е в харема на султан Махмуд I. Не знаем нито дали е жива, нито дали е добре. Само това успя да научи Неджиб ага.

Ибрахим отдели една кесия с пари и накара Хакъ да отиде да купи една каруца и два коня, а той легна и заспа за последен път в стаята си. Спа сладко, като дете, като че ли отново се намираше в една от къщите близнаци в Козбунар и във всеки момент щеше да го повика баба Василка, за да му даде да закуси мекици с мед, а след това щеше да види Велко, Гергина, Божура и Ирис. Струваше му се, че ако отвори очи, ще се окаже, че целият му живот е бил само един сън и той пак е дете, и щеше да хукне да пасе овцете заедно с Иван Саръсакалов. Шумът от стъпките на Хакъ го събуди. Ибрахим се усмихна с тъжна усмивка. Дори споменът за съня го караше да се чувства щастлив. Истината обаче беше тъжна. Той не беше тринадесет годишен, а четиридесет и девет годишен и по-голямата част от живота му бе преминала в преследване на някакви цели, които, както се оказа, дори не бяха негови. Досега винаги беше живял заради други хора. Вече беше време да поживее за себе си. Цял живот бе скърбял над гробовете на чужди хора, а не знаеше какво е станало с неговите родители, с баба му, с брат му. Не знаеше дори дали са живи. Подозираше, че вече отдавна не са сред живите, но не знаеше нито къде е гробът им, нито кога и как са починали.

Двамата натовариха сандъците в каруцата. После Ибрахим се сбогува, върза Арабкан на задната ритла и напусна улицата, квартала и Истанбул. Беше късен следобед. Слънцето напичаше лениво. Той вървеше към залеза, мина покрай Михримах джамия, премина през Едирне капъ и продължи напред. Когато сутринта влезе в Истанбул, загуби следата на кесиджията. Затова сега беше решил да следва сърцето и главата си. Сърцето му говореше да се върне в родината си, да се поинтересува поне отдалече за участта на родителите си. Единствената следа, която му бе останала, беше името на кесиджията. То беше Вълчан. Ако Ибрахим не се лъжеше, това име имаше нещо общо с Козбунар и може би с къщите близнаци. Така разумът му говореше, че трябва да продължи търсенето на кесиджията в Козбунар.

Ибрахим беше скрил сандъците под сламата в каруцата. През първото денонощие не спря конете, после започна през деня да се вози в каруцата, а вечерта спираше и почиваше. Движеше се по Цариградския път и така достигна до Папазлий (днес Поповица). Една част от пътя се отклоняваше наляво, към Станимака. Именно покрай този път беше изграден родният му Боляров хан. Ибрахим се изкуши да завие наляво и да се срещне директно със спомените и оцелелите от роднините си. Какво ли щеше да завари? Дали ханът беше цял и все още беше там? Той беше минавал по този път като дете. През цялото време вървеше по горния ръб на един голям баир, който продължаваше чак до Станимака. Боляровият хан се намираше някъде по средата между Папазлий и Станимака. Преди това беше минал през Аджилиз махала (Хаджилиз – Хаджи Елиз махала – днес Първомай). Оттам отбивката вляво водеше през село Дебър, Поройна и стигаше до Козбунар (днес Дълбок извор), Прангите (днес Патриарх Евтимово) и Арапово (днес Златовръх). Това беше пътят, по който бе преминало юношеството му и именно по него, преди толкова години, го бяха отвели при девширмето като еничар. Сега спомените го заляха със страшна сила, но той не намери сили в себе си да се отклони наляво, нито при Аджилиз махала, нито при Папазлий, а продължи напред и привечер навлезе в най-големия град в България – Филибе. Ибрахим бързаше към Филибе, защото трябваше по най-бързия начин да прибере сандъците със златото на сигурно място. Колкото по-дълго останеше на пътя, толкова по-голям риск от нападение поемаше. Така пътят му щеше доста да се удължи, но не смееше със съкровището да отиде до Козбунар. Освен това можеше да се натъкне на кесиджията и сам да влезе в бърлогата на мечката. Ако това се случеше, талигата със съкровището щеше да му бъде в тежест. Филибе беше едновременно достатъчно близо до Станимака, Козбунар и Боляровия хан, в същото време не беше прекалено близко и нямаше как да се срещнат случайно с кесиджията. Освен това Ибрахим беше живял достатъчно в дивите кавказки планини, далеч от всякакви градове и сега искаше да поживее малко в град.

Филибе, освен най-големият, беше и най-богатият български град. Най-богатите и тежки български фамилии живееха на три от седемте тепета. Там къщите бяха големи, пищни и много красиви, изрисувани и изпипани до най-малките детайли. Във Филибе се намираше и най-голямата турска общност. Българите бяха малка част от този град. Там живееха гърци, арменци, араби, сърби и хора от всякакви други народи. Българските родове търгуваха с цялата империя. Градът беше най-голям и единствен производител на аба и гайтани в Османската империя. Аба, произведена в града, се търгуваше от Персия до Мароко, от Австро-Унгария до Судан. Всичко това беше довело до бързо и безпределно забогатяване на филибелии, а това се отразяваше и на целия град, който беше най-големият пазар в Тракия и България. В три от дните на седмицата имаше големи пазари, в които селяни от местните села, а и от по-далече, возеха стоката си за продан. Тук селяните от низините носеха жито, ябълки, круши, сливи; от Родопа овчарите сваляха огромни стада от овце, крави или кози. Каракачаните на път от Стара планина за Родопите и Гърция минаваха от тук и продаваха във Филибе най-мазните си кочове. Но тук се продаваха и силни атове и жребци от най-скъпи породи. Пазарите бяха в понеделник, четвъртък и събота. Тогава се продаваха фъстъци, бадеми, пестил, петмез, черги, губери, орехи и всякакви други неща. Градът беше разположен в сърцето на най-плодородната, надарена от бога земя, по-плодородна и от иракското междуречие и долината на Нил – това беше Тракийската низина.

По северните скатове на Родопа планина, които бяха полегати, а и в самата низина, зрееше най-хубавото грозде, което наливаше сок и горещото българско слънце го изпичаше, докато зърната не заприличаха на кехлибар. Затова тук се правеше такова вино, толкова гъсто, сладко и силно, че другите народи и особено гърците, които бяха големи ценители, го пиеха разредено с вода. Българите го пиеха неразредено, но те бяха свикнали. Във Филибе имаше специален Гроздов пазар (Емиш пазар), в който освен грозде, вино и ракия се продаваха и всякакви други плодове.

Ибрахим влезе в града. Търсеше кервансарай. Един от площадите се наричаше Айкел мегдан. Той беше кръстен на голямата каменна чешма с два чучура, която се наричаше Айкел. Все пак за всички филибелии този площад си беше Джумаята, защото вдясно се извисяваше Джумая джамия. Ибрахим се спусна надолу по чаршията. Отначало вървеше отдясно, като мислеше, че се движи покрай различни дюкяни. Чак накрая се обърна и разбра, че всичките двукати дюкяни са опрели гръб в огромна каменна стена, която бе едната от четирите високи стени на най-голямата постройка на Балканския полуостров, така нареченият Куршум хан. Той беше наречен така, защото покривът му не беше от керемиди, а от огромни оловни куполи. Входът на огромния кервансарай беше дълбок. За да се стигне до огромната кована желязна врата се минаваше през арка, подобна на тунел. Отвън кервансараят приличаше на голям манастир. От двете страни на входа също имаше пристроени маази (дюкяни). Филибе, освен пазарен център, център на най-богатите търговски фамилии, беше и център на всички занаяти. Тук бяха най-добрите ковачи, които спореха по майсторство с габровските, грънчари си оспорваха първенството с троянските, имаше също дърводелци, тъкачи, калпакчии.

Ибрахим влезе в Куршум хан. Докато водеше конете с каруцата, огледа четирите долни двуетажни крила, които затваряха голям правоъгълен двор. Усещането беше все едно влиза в огромна джамия. И външните и вътрешните приземия на сградите се ползваха като търговски складове. Горе бяха одаите с аркаден чардак пред тях, който обикаляше целия вътрешен двор. На долния кат имаше заслони за добитъка и голяма чешма с много чучури и корита. Ибрахим погледна и прецени, че сигурно от коритата на чешмата можеха да пият едновременно десет коня. Сградата беше изградена с дебели до два метра стени от редуващи се камъни и тухли. Най-отгоре се виждаше покривът. Той не беше както на къщите с цигли (керемиди), а с многобройни куполи, обшити с дебели куршумени (оловни) листове, като на джамия. Чак когато влезе вътре, Ибрахим разбра, че в Куршум хан се влиза през ъглов входподлез с еркер, а вратата не беше желязна, а тежка дъбова, обкована с метални ленти, напластени една върху друга като броня на древен воин. Вратата се закатанчваше с вериги. Дворът беше настлан с големи каменни плочи, а до чешмата, като ръце протегнати нагоре, растяха кипариси и тополи. Те бяха толкова високи, че се извисяваха над помещенията на кервансарая.

Куршум хан се държеше от няколко ханджии. Ибрахим искаше само да попита за одая, но без да разбере, вече му бяха дали стая. Той остави сандъците в едно помещение долу. То беше малко и с дебела обкована вратичка, която беше толкова ниска, че се налагаше да се навежда, за да влезе вътре. Няколко млади селяни, явно от околните села, му помогнаха да свали сандъците. Той беше опитал да ги качи в одаята си, но ханджията не му разреши. Така беше принуден да ги остави долу.

– За склад или за мааза ще ви трябват? – беше попитал ханджията.

– За склад! – беше отговорил Ибрахим.

Така Ибрахим се сдоби с тази малка стаичка. Тя се изпълни само от сандъците, но това, че нямаше прозорци и друг вход, му хареса. След сандъците, Ибрахим внесе и един дълъг денк, увит с кожи. В него беше поставил джерида и зулфикр и така ги беше скрил. Единственото оръжие, което висеше на кръста му, беше персийската кама. Сега обаче еничарът подпря джерида зад вратата и скри зулфикр в дрехата си. Можеше да остави цялото съкровище на света в склада, но не и зулфикр далеч от себе си. След като провери още веднъж всичко, Ибрахим затвори вратата. Нямаше с какво да я заключи, защото беше върнал катинара, който ханджията му предложи. Да заключи персийското съкровище с катинар за който някой друг може да има ключ му се струваше ненужно. За да защити все пак съкровището, той така постави каруцата, че да препречи вратата, а в нея постави сламата и завърза конете така, че да пасат и също да препречват вратата.

Ханджията качи Ибрахим до горната стая, която беше определена за него. Когато влезе вътре, еничарът се учуди. Стаята беше напълно празна, нямаше дори миндер. Явно хората, които посещаваха Куршум хан, си носеха черги и завивки и спяха направо върху пода. Ибрахим взе ключа на стаята, заключи вратата и веднага излезе. Вече беше на здрачаване, но той трябваше да купи катинар. Трябваше да намери ковач, който да му го изкове. Ибрахим излезе да се разходи из търговската улица на града. Цялата чаршия беше осветена от факли и горящи светилници. Много хора се разхождаха, дюкяните бяха отворени, в гледката имаше нещо мистично, нещо магическо. Движенията на хората бяха спокойни и забавени. Всички те бяха добре облечени и изглеждаха щастливи. Майсторите и чираците бяха облечени в различни дрехи и самите им дрехи издаваха положението им и това с какъв занаят се занимават. Лек, топъл ветрец подухваше над града и като че ли милваше лицето на еничара. Не можеше да сгреши, намираше се в България. Този ветрец, съвсем недалеч оттук, беше милвал лицето му като дете. Ибрахим никога не можеше да обърка или забрави този вятър. Сега той се разхождаше бавно, преминаваше от дюкян на дюкян и във всеки един наблюдаваше това, което майсторът изработваше. Но не само това, ако останеш достатъчно дълго, можеш да станеш свидетел на това как някой майстор изработва свирка, как друг прави цървули или от една проста черна нишка изработва гайтан, навит наляво или надясно и оформен като листенца или животни. Това беше цяло представление. Омагьосан, Ибрахим спря пред един ковач, изработващ тави и медни съдове. Отначало си помисли, че при него може да поръча катинар, но съвсем скоро осъзна грешката си. Но той остана, вперил поглед в устабашията, не толкова заради това, което правеше, колкото за това, че докато почукваше с малкото си чукче, той оформяше мелодия, а медните съдове подрънкваха като камбанки и сякаш акомпанираха на ритъма на чукчето. Той отминаваше и с една крачка попадаше в друг свят. Хората се разхождаха бавно и подобно на Ибрахим се наслаждаваха на може би последната топла вечер от тази година. Ибрахим беше много впечатлен от ароматите на някои сергии, в които се готвеха различни манджи. Тук печаха месо, там къкреше котел с боб. Ароматите се смесваха, пламъците на факлите и огньовете танцуваха по лицата на хората. Целият град беше излязъл и се разхождаше по Джумаята. Никой обаче не бързаше, личеше си, че са излезли да се видят помежду си и да се покажат, а не толкова да купят нещо. Ибрахим се огледа, сякаш целият град се познаваше. Всички се усмихваха и се поздравяваха. Докато по-възрастните се спираха да си поговорят, децата се гонеха, провираха се между тълпата и обмисляха някоя нова беля. Майсторите в дюкяните и гостилничарите се опитваха да им попречат. Целият град беше като покрит с някаква голяма палатка. Джумаята беше осветена и все едно стоеше под купол. Ибрахим се сети за огнените тържества на султан Ахмед III в Топкапъ, но тук зрелището беше още по-величествено. Виждаха се араби с бели дрехи, богати българи с кожени ентерии, европейци със смешни чадъри от дантели в ръце и гъркини с бели рокли, като царици. До тях пристъпяха гърци с бели дрехи, с дълги ръкави и къси поли облечени над панталоните. И всичко това беше споено от една ненатрапчива, но достатъчно силна глъчка. Всички говореха помежду си и явно се разбираха, но отстрани се чуваше само приглушен шум, който тук-там се прекъсваше от кикота на някоя кокона или от тежкото изкашляне на някой мастит ръководител на еснаф.

Ибрахим гледаше тази картина като омагьосан. Той веднага усети атмосферата на града и тя му хареса. Миризмата, глъчката, движението на хората, светлините го бяха омагьосали и той не можеше да отдели поглед. Чак сега почувства, че е отново в България. Следващото нещо, което усети, беше глад. Преди да излезе на чаршията, не беше гладен, но сега беше спрял до една гостилница. Направо на пътя беше стъкнат огън и над него къкреше котел с гъст боб. Майсторът гостилничар беше сложил в гърнето цял стрък чубрица, чийто аромат накара корема на еничара да се обърне. Той бръкна в пояса си, извади едно акче и го подаде на дебелия мъж, чиято риза някога е била бяла, но сега по нея си личеше какво е готвил през последната седмица. Мъжът взе акчето и внимателно го огледа. Ибрахим беше облечен с най-обикновени дрехи. Те издаваха, че е турчин, с бедни, но здрави и чисти дрехи, без нито една кръпка по тях. Може би фесът или нещо друго го издаваше, че съвсем скоро е бил в столицата на света. Мъжът не можеше да повярва, че Ибрахим му е подал цяло акче. Все пак парите си бяха пари. Той взе една голяма обла пита, явно току що изпечена, защото Ибрахим усети аромата ѝ. Мъжът я опря в шкембето си и с голям нож я разполови на две равни части. Остави едната половина, а другата я разцепи и разтвори, така че се получи голям джоб и за няколко секунди я остави върху парата, издигаща се от къкрещия в котела боб. Така питата омекна и пое от миризмата. След това мъжът взе една дървена лъжица, загреба от гъстия боб и го напъха в питата, докато не я препълни и тя не се изду. После я подаде на Ибрахим и каза:

– Да ви е вкусно, ага ефенди!

– Сполай, гостилничар ага!

Ибрахим грабна издутата питка и гладно захапа. Беше толкова вкусно, колкото и ароматно. Може би в Куршум хан имаше ахчийница, но гладът го бе преборил. Това не беше глад, по-скоро някаква спонтанна лакомия го бе обзела. Изведнъж от минарето на джамията, което беше срещу него, се разнесе гласът на мюезина. Площадът беше останал без турци. Българите, арменците, евреите също се разотиваха и скоро на площада и по чаршията не остана никой. Само тук-там като сенки майсторите, току що спуснали кепенците на дюкяните си, се прибираха.

Ибрахим стоеше и гледаше всичко, което се случваше около него. Той продължаваше да отхапва от препечената корица на питката и гъстия боб. Беше благодарен, че е бекташ и за него не са задължителните пет молитви на ден. Когато вечерната молитва приключи и големците и всички мюсюлмани, които се молеха в тази голяма джамия, си тръгнаха, и той тръгна с тях. Куршум хан беше съвсем наблизо. Оказа се пред портата миг преди стражата да затвори огромната, дебела, дъбова врата. Стражата се състоеше от пет-шест човека, въоръжени с пищови, стари пушки, ятагани и дори копия. След вечерната молитва, началникът на пазачите изсвири сигнал и малко след това портата се затвори. Това стана с огромни тежки синджири. Стражарите запалиха няколко големи кандила и легнаха до портата. Ако по среднощ дойдеше някой гост и похлопаше на вратата, го приемаха вътре, поднасяха му ядене, но навън никой не се пускаше да излиза.

Тъй като не беше купил катинар, а и нощта беше топла, за да пази съкровището, Ибрахим легна в колата със сеното. Беше сложил нишан на вратата, за да разбере дали някой не се е опитвал да влезе. Никой не беше побутнал и дори докоснал вратата. Въпреки че беше на открито, тъй като бе много уморен, спа добре. Така поне не се притесняваше. Зулфикр беше до него, скрит под сламата. Ако беше отишъл да спи горе, в стаята, щеше да се притеснява и едва ли щеше да спи по-спокойно, отколкото сега в сламата.

На развиделяване гостите се разшаваха. Началникът на стражата подкани със сигнал всички да стават. Отначало Ибрахим не разбра какво става и гледаше с интерес. Стопаните и собственици на стока слязоха от одаите, в които бяха спали сами или с домочадията си, след което всеки внимателно прегледа стоката и багажа си. Ханджиите викаха:

– О, последователи на Мохамед! Имането, дрехите и животните ви налице ли са?

Всички пътници, един след друг, отговаряха:

– Всичко е на мястото, бог да прости благодетеля!

Ибрахим не беше проверил сандъците си, но и не смяташе, че е нужно да прави това. Все пак, когато го попитаха, той отговори по същия начин. Чак след това пазачите отвързаха веригата и вече всички можеха свободно да влизат и излизат от хана. Атмосферата на града отново го погълна. През деня магията на града беше същата, както привечер. Дюкяните вече бяха отворили. Скоро мюезинът запя за сутрешна молитва, но това ни най-малко не промени ритъма на живот. Сега обаче улиците бяха по-многолюдни, отвсякъде бяха придошли селяни. Наложи му се да обиколи доста, преди да успее да купи катинар. Той беше здрав, тежък, с дебели масивни части, които като че ли предизвикваха евентуалните крадци, опитващи се да го отворят. Ключалката беше масивна, а ключът с големи зъбци. След като тръгна да се прибира отново, мина покрай гостилницата и отново си взе половин пита, като джоб, пълна с гъст боб. Тръгна към хана, като сладко гризеше от питата. Влезе в Куршум хан, отиде до склада, отново провери сандъците. Като се убеди, че всичко е недокоснато, опипа джерида, който се намираше зад вратата. После заключи с катинара, но въпреки това постави нов нишан. След като изяде питата, Ибрахим излезе отново в града. Той беше тук поради две причини, първо, трябваше от Филибе като база да търси кесиджията и да го намери преди той да намери него, и второ – трябваше да открие Али Мюзекки. Хакъ му беше казал, че персиецът е именно тук. Тъй като градът можеше да се окаже поле на среща и на битка между кесиджията и него, той трябваше да го проучи. Трябваше да изследва уличките и различни места, където можеше да се скрие. Ибрахим се разхождаше като останалите хора, които търсят нещо или вършат някаква друга работа. Откакто беше във Филибе, задължително говореше на турски, защото беше облечен с турски дрехи и всички го смятаха за турчин. Въпреки това, докато вървеше, той се заслушваше в говора на местните българи. Не беше говорил на родния си език от много години. Сега слушаше българските думи и смисълът им като че ли сам се появяваше и изплуваше някъде дълбоко от паметта му.

Както се разхождаше, в една сергия видя всякакви лакомства. Денят отново беше топъл, а на щанда като че ли бяха струпани всички примамливи неща на света. Група деца се навъртаха зад тезгяха и опитваха да вкусят от вкусотиите с нослетата си, с които душеха наоколо. А на тезгяха се продаваха локуми, големи тави с нещо като баклава, петмез, сладко от сини сливи – пестил, и стъклени чаши с шербет. Това, което привлече погледа на еничара обаче бяха няколко захаросани ябълки, поставени в една тава. Те бяха червени, но не както е червена една ябълка, а от карамела, с който бяха залети. Във всяка ябълка беше забита по една клечка, която да служи за дръжка, докато я ближеш. Устата на Ибрахим се изпълни със слюнка. Такава ябълка беше ял последно преди много години, когато като дете дядо му го беше водил на панаир. Той се приближи. В кесията си беше развалил няколко златни пари на акчета, за да има при дневните харчове. Беше оставил и няколко златни монети, ако се наложеше да купи нещо по-голямо. Всичко това беше направил, за да разполага с достатъчно пари и да не му се налага за щяло и нещяло да отключва склада и да бърка в сандъците.

Приближи се до продавача и му даде едно акче. Продавачът му подаде две ябълки и локум. Ибрахим даде едната ябълка и локума на преглъщащите отдолу деца. Те се разбягаха, без да благодарят, като всички тичаха след онзи хлапак, който с високо вдигната ръка държеше червената ябълка над главата си. Малчуганите или щяха да се сбият, или да си поделят лакомствата. Ибрахим проследи отдалечаващата се с викове групичка. Беше направил грешка, беше привлякъл вниманието върху себе си. Премести се на по-закътано място, под сянката на едно дърво. В бъдеще трябваше повече да внимава. Така остана известно време. След като изчака достатъчно, излезе и продължи обиколката си. Обърна се и зави нагоре по улицата, която се качваше към тепетата. Отначало мислеше, че това е едно тепе, а всъщност бяха Небет тепе, Джамбаз тепе и Тексим тепе. Вървеше бавно и се оглеждаше. Филибе, макар и най-големият град в България, беше много пъти по-малък от Истанбул, но беше по-чист и китен. Тук липсваха градските бедняци, които в столицата на Империята бяха навсякъде. Ханджията му беше казал къде се намира Мавляни хане^[117] – най-големият дервишки манастир, след този в град Коня. Той го търсеше, но не го откри. Въпреки това не съжаляваше, защото все пак трябваше да опознае града. На обяд се прибра в Куршум хан и отиде в ахчийницата. Тя беше голямо помещение, в долната част на кервансарая, цялото изпълнено с пейки и маси, а на зиданата печка, която гореше, дори в най-горещите дни винаги къкреха няколко казана с най-различни гозби. Така в кервансарая винаги имаше топла храна.

Ибрахим се наяде хубаво, а после пак излезе и продължи да обикаля из улиците на града. Вечерта се прибра уморен. На другия ден щеше да тръгне на запад, към квартал Гюлхане, който се намираше след Сахат тепе, чак до Бунарджика. Така той си направи план да тръгне от Джумаята надясно.

Сутринта, когато стана, пазачите вече питаха стопаните за стоката. На Ибрахим не му харесваше това, че в Куршум хан трябва да спи направо на дъските на пода. Освен това, оставането тук, както и плащането, трябваше да става ден за ден. Не му харесваше и буденето по този начин, всяка сутрин, както и това, че вечер не можеше да излиза, нито да се прибира, когато си поиска. Предната вечер Ибрахим си беше направил план да се запознае със западната част на Филибе, но сега, като се събуди, се замисли за това, че зимата чукаше на вратата. Ако искаше да проследи кесиджията, трябваше да действа по най-бързия начин. Той препаса зулфикр, втъкна камата в силяха си и намести дрехите си. Слезе долу, оседла коня и напои животните. След което седна, сипа си една паница и взе комат хляб, плати и хапна. Не яде много, защото щеше да язди доста, а не искаше да му бъде тежко на корема.

Когато стана, Арабкан вече танцуваше и пръхтеше. Ибрахим не се качи на коня, а го поведе за повода. Забави се още малко, защото, когато мина покрай Джумая джамия, чу призива на мюезина. Българинът прие това за знак, завърза повода на Арабкан, после отиде до каменното корито, свали кожените си обувки и калцуните и след като изми ръцете, краката и лицето си, влезе в джамията.

Ибрахим беше влизал в много джамии, но тази беше една от най-големите. Тя беше точно копие на голямата джамия в Едирне. Във Филибе имаше около 50 джамии. Небето над целия град беше прободено от белите минарета, остри като игли. Разбира се, най-високо беше минарето на Джумая джамия.

Джумая джамия се наричаше още Улу джамия или Мурадие джамия. Тя е била построена по времето на султан Мурад I, след превземането на града от неговия непобедим военачалник Лала Шахин – един от най-големите турски пълководци. Джамията беше иззидана от дялани камъни, редувани с тухли. Под покрива, с девет оловни кубета, бяха оформени девет свода. В дъното на храма имаше богато украсена олтарна ниша (михраб), а вдясно от нея – амвон (мимбар), с оригинално островърхо покритие. Под централния купол беше изграден шадраван. Ибрахим се огледа. Цялата сграда отвътре беше изпъстрена със стенописи – цветя, клонки, гирлянди, геометрични фигури и огромни надписи с цитати от корана, които приличаха на медальони. В североизточния ъгъл на джамията беше вградено минаре с богата украса. По него, като серпентини на живота, се катереха ситни фигурки, направени от червени тухли, контрастиращи върху бялото минаре.

Според преданието някога на мястото на Мурадие джамия имало черква, построена от Иван Асен II в памет на Света Петка. По-късно цар Иван Александър уголемил храма. След нашествието на турците, църквата е превърната в Улу (главна) джамия, а мегданът до нея бил наречен "Джумая". През 1410 година, по време на противоборството между Сюлейман, Муса и Мехмед – синовете на Баязид, джамията била опожарена. През 1436 година султан Мурад II наредил да я построят отново за прослава на загиналия на Косово поле султан Мурад I. Затова е наречена Мурадие. Хората обаче я наричаха Джумая, вследствие на не съвсем точна транскрипция на "Петка джамия" – Петъчна джамия, на името "Света Петка", както се е наричал християнският храм, съществувал на същото място преди падането на града под османска власт.

След като молитвата свърши, Ибрахим излезе и се обу. Отиде и отново хвана поводите на Арабкан. На противоположния ъгъл на минарето отвън имаше иззидан слънчев часовник. Ибрахим го погледна и се забърза. Вместо обаче да се качи на гърба на кавказкия кон, започна да обикаля из дюкяните. Купи си потури, бяла риза, ямурлук и пояс. Така след малко върху Арабкан яздеше не турчин, а българин, облечен с чисто нови дрехи. Дългата овчарска дреха му помагаше по-лесно да скрие зулфикр. Едва след като се преоблече като българин, Ибрахим запраши по пътя за Станимака. Беше решил да се облече така, за да не привлича вниманието из селата, през които щеше да мине. Най-краткият път за Козбунар беше покрай Боляровия хан, но еничарът реши да мине през Станимака. Притесняваше се, че посещението на Боляровия хан би го забавило. Затова тръгна за Козбунар през Станимака. Не бързаше. Яздеше бавно Арабкан. Искаше, когато стигне в Козбунар, конят му да не бъде уморен. Когато минаваше покрай Арапово, вдясно от пътя мерна белите сгради на Араповския манастир и си спомни детството. Не позволи обаче на спомените да го превземат. Не искаше да губи концентрация преди евентуалната среща. Така Ибрахим, бързайки, продължи към Прангите и скоро вървеше по онзи път, по който преди тридесет и пет години беше бягал вечерта. Така влезе в Козбунар. Все така бавно яздеше. На челото си бе прихлупил калпак, но все пак му се струваше, че всички го оглеждат, сякаш го познаваха. Дръпна ръкава на бялата риза, така че да скрие татуировката на лявата си предмишница, на която бе изписано името на ортата му и нейния знак.

Яздеше бавно и със сетивата си поемаше всичко около себе си. Мина покрай мегдана и скоро се изправи пред високите порти близнаци. Остана така и като че ли не успяваше да намери сили в себе си да провери какво имаше зад вратите. Ако кесиджията се казваше Вълчан, сигурно имаше нещо общо с рода на Шейтановите от Козбунар. Сега Ибрахим стоеше изправен точно пред техните две къщи крепости. Ако кесиджията наистина беше Шейтанов, кой ли беше? Така той стоеше пред портите, а хората минаваха покрай него и го оглеждаха. Отвътре не се усещаше никакво движение. Най-накрая събра кураж. А и времето вече бе напреднало. Ако не искаше да закъснява и да се прибира по мръкнало, трябваше да действа. Чак сега усети колко далеч се намира от сандъците със съкровището. През нощта се чувстваше по-сигурен, но през деня всичко зависеше от един катинар. Сега той почувства несигурността.

Ибрахим остави коня, който отиде да пасе от тревата, пораснала между дувара и плочките. След това българинът бутна малката вратичка, която беше изрязана в портата. Избра да влезе в къщата през дясната врата – тази, която някога принадлежеше на Георги Кехая. Ако имаше хора в къщите, ако в тях живееше някой, трябваше да е в тази къща. Дали Василка беше още жива? Какво ли правеха Божура и Ирис? Ибрахим си спомни Велко. Той беше останал там, някъде под водата на Сливодолското падало. Доколкото знаеше, той беше живял сам на света и не бе оставил никой след себе си. Разбира се, някое от момичетата беше негова дъщеря, но тя не знаеше това. Нямаше и откъде да знае. Така че, ако въобще имаше хора в къщите, те щяха да са в дясната къща. Вратата подаде и Ибрахим влезе. Краката му потънаха в меката трева. Това, което видя, накара краката му да се подкосят. А той виждаше пред себе си руини. Двете къщи ги нямаше. Те бяха съборени. От тях бе останала само голяма купчина бели камъни. В един момент на Ибрахим му се стори, че камъните белеят, както костите на мъртво животно. Няколко стени все още стояха. И навсякъде дебели дървени греди, които са представлявали скелета на къщата, стърчаха, както стърчат костите на разлагащо се животно.

Ибрахим беше шокиран от гледката. Някаква невидима, но могъща сила бе съборила къщите близнаци.

– Какво търсиш тук, синко? – чу глас на възрастна жена зад себе си.

Без да се обръща, Ибрахим отговори:

– Някога познавах Георги Кехая и жена му Гергина.

– Ааа, няма ги вече. Отдавна умряха и двамата.

- А двете им дъщери и една жена, дето ги гледаше – Василка, знаеш ли какво стана с тях?

– Тя, Василка, отдавна умря! Мъката я умори нея.

– Каква мъка?

Ибрахим се изправи и обърна. Жената като че ли се стъписа от ръста и големината на еничара. Той я гледаше отгоре и във въпроса му имаше нещо заплашително. Ибрахим очакваше тя да му каже за смъртта на Гергина, но жената заговори за съвсем друга история.

– Преди време турци отвлякоха едната сестра. Два пъти я отвличаха. Като сълзички бяха – хубави, усмихнати, добри и работни. Живееха при Василка, но турци харесали едната и я отвлякоха. Поболя се старата и умря.

– И никой ли не ги потърси?

– Имаше едно момче, което се грижеше и помагаше на бабата и щерките, но от много години нищо не сме чули за него. Така се затри целият род на Шейтановите. Те иначе не бяха от Козбунар. Още старият Въльо дойде отнякъде, но откъде, никой не знаеше. Къде се пръкна после, също никой не разбра. Тук обаче, с тези две къщи, умря всичко. Тук, в Козбунар, беше краят на този род.

Само едно нещо не му беше ясно в цялата история, затова Ибрахим попита:

– Какво беше това момче?

– Никой не знаеше. Не беше тукашно. Никой не знаеше от къде дойде. Запиля се и то нанякъде. Казаха, че тръгнало да търси момичето, но кой знае?

Доскоро Ибрахим имаше нужда да поговори с някого, който да му разкаже, какво се беше случило и много се зарадва на жената. Сега вече не се нуждаеше от нея, но тя не си тръгваше. Любопитството ѝ надделяваше и тя гледаше странния мъж. В погледа ѝ имаше някаква мнителност. Тя сякаш се опасяваше мъжът да не открадне нещо. На еничара жената му изглеждаше като някакво страхливо куче, което няма смелост да захапе, но инстинктът му го кара да стои и да "пази". Тъй като не можеше да я изгони, Ибрахим обиколи големия двор, качи се върху останките от къщата, като че ли търсеше нещо. После отиде там, където някога се намираше градинката на Гергина. Времето се бе оказало не по-милостиво и към нея. После той се върна към руините на къщата. Отиде до зида, който отделяше дворовете на двете къщи. Вратата, макар и разкривена, все още си стоеше там. Докато я отваряше, тя се разпадна в ръцете му. Ибрахим прекрачи в двора на Велко. Отиде и разгледа руините и на другата къща. В съзнанието му всичко беше толкова живо. Това не беше заради спомените му, а защото толкова години в Истанбул бе живял в къща двойник на къщите близнаци.

Действията на Ибрахим явно още повече възбудиха любопитството на старата жена, защото тя го последва в другия двор. Ибрахим ходеше върху руините на къщите и като че ли тъпчеше собствения си живот. През целия ден си бе налагал да не се поддава на спомени. Сега обаче те го заливаха като вълни една след друга. Той гледаше руините на къщите, погледна двора и отново се почувства като малко момче. Толкова много искаше да е млад, а Аллах да му е приготвил друга участ.

– Търсиш ли нещо? – старата жена прекъсна мислите му. Явно любопитството ѝ надделя.

– Не! – Ибрахим осъзна колко силно възбужда интереса на старата клюкарка. Нищо не можеше да направи, трябваше да тръгва, иначе щеше да предизвика много въпроси. Явно кесиджията Вълчан нямаше връзка с Козбунар и с рода на Шейтановите. Интуицията му го бе подвела. Сега трябваше да се връща.

– Как се казваш? – попита жената.

– Няма значение.

Ибрахим нямаше никакво желание да казва на жената как се казва, нито да разкрива кой е. Беше видял това, което искаше. Беше загубил следата на кесиджията и можеше да разчита само на това този Вълчан също да е загубил неговите следи. Той се обърна с порив, после пресече двора. Жената бързо пристъпваше след него и се опитваше да го догони. Той се обърна и отново огледа руините, като че ли искаше да запомни тази картина и да я запечата в паметта си. После скочи на гърба на Арабкан и без да чува и вижда нищо, препусна в галоп обратно към Филибе.

Прибра се в Куршум хан миг преди да затворят портата. Първо провери катинара и нишана, после се погрижи за Арабкан. Конят беше препускал доста дълго и по муцуната му бе избила пяна. Ибрахим го почисти и подсуши, напои го и му сложи сено в каруцата, която му служеше за ясла. Чак след като се погрижи и за останалите коне, влезе в ахчийницата. Топлата чорба много му хареса. Той ядеше и мислеше за всичко, което му се бе случило през деня. После обаче топлината се разля из тялото му и му се доспа.

Ибрахим следеше вестите, които идваха от Истанбул. Можеше да научи нещо за кесиджията. Скоро се чу, че еничарите имат нов командир. Старият Явуз Челик ага беше изчезнал и слуховете говореха, че вече не е между живите. Новият ага на еничарите се казваше Неджиб ага. Ибрахим искрено се радваше за приятеля си. Това беше добре и за сектата, която макар и официално разпусната от Ибрахим, трябваше да запази позициите си. Еничарите щяха да бъдат сигурни и спокойни под управлението на приятеля му и негов учител – Неджиб ага.

Следващите дни отдели за опознаване на града, но вече не обикаляше пеша, а оседлаваше някой кон и яздеше из улиците на Филибе. Беше решил да остави Арабкан да почива. Така винаги щеше има под ръка отпочинал кон. Ибрахим оседлаваше останалите два коня, които бяха теглили каруцата със съкровището. Те не бяха толкова добри, но вършеха добра работа. След няколко дни откри къде се намира дервишкият манастир. Той беше единствената мюсюлманска култова сграда във високата част на Трихълмието. Това беше единственият манастир на Ордена на мавлянитите – персийската секта на "танцуващите дервиши", последователи на знаменития мъдрец и поет Руми. Манастирът имаше не много висока джамия, голяма правоъгълна зала за ритуални песни и танци, както и жилища. Именно в една такава килия живееше талибът Али Мюзекки. Персиецът много се зарадва на Ибрахим. Помещението, в което Али спеше, беше малко, но чисто и уютно. Целият манастир беше богато украсен със стилизирани форми на птици, цветя и плодове. Таваните навсякъде бяха резбовани с най-различни орнаменти.

Ибрахим имаше нужда от сигурност за сандъците си. Така след няколко дни той напусна Куршум хан и се засели в Мавляни хане. Дервишите му дадоха отделна стая, в която той постави съкровището си и в същото време спеше. В стаята скри джерида, зулфикр и арабската кама. Братята мавлянити приемаха в текето си само скитащи дервиши и светци. Ибрахим им дари каруцата с двата коня. Така той се отърва от ненужния товар и в същото време накара братята мавлянити да се отнасят благосклонно към него. Ибрахим прекара цяла зима в Мавляни хане. Тъй като и без това беше тук, еничарът се отдаде на медитация и изучаване на учението на мавлянитите. За две години Али Мюзекки беше навлязъл доста в учението на сектата и тъй като беше учен, към него се отнасяха с голямо уважение. Ибрахим прекарваше по цял ден в разговори с талиба. Понякога към двамата мъже се присъединяваше и водачът на дервишкия манастир – човек начетен и с голяма дълбочина на мисълта, искрен последовател на мавляна Руми. Мавлянитите бяха учудени от големите знанията на Ибрахим и от интересната призма, през която пречупваше ислямските секти.

– Това е велик човек и учен богослов – представи го Али Мюзекки на останалите мавлянити. – Той е личен мюрид (ученик) на шейхюлисляма Йенишехирли Абдаллах ефенди.

Мъжете явно бяха впечатлени от името на стария шейхюлислям.

– Значи разбира от мюсюлманските секти и от суфи – казаха те. – Старият шейхюлислям беше светец и дълбоко навлязъл в сектите в исляма. Всички знаеха, че официално той се водеше бекташ, но подозираха, че сам е създател на някаква нова секта, която се пазеше в най-дълбока тайна.

- Нашият гост знае ли нещо за това? – поинтересува се най-старият от дервишите.

– Нищо такова не знам! – категорично отговори бившият еничар и потърси с поглед Али Мюзекки, като че ли да получи подкрепа и защита.

– Името на нашия гост е Ибрахим Селяхаддин.

– Селяхаддин. Селяхаддин – повтаряха мавлянитите и явно името на Ибрахим им хареса, защото то беше свързано с духовното у човека.

Така Ибрахим бе приет сред мавлянитите. Той можеше да се премества на които поиска занятия. Започна да се учи да свири на саз, да пее и да медитира, въртейки се. Молитвата на "танцуващите дервиши" беше динамична. Те отдаваха благодарност на Твореца и чрез танци, музика, въртене, размисли и лекции, чрез непрекъснати повторения на думи от корана, се стремяха към единение с Бог.

Въртенето му се получаваше много добре. Българинът се сети, че вече бе преживял такова нещо, без сам да знае, че това е духовната практика на мавлянитите. Спомни си онази вечер, там далеч в Анадола, когато двамата с Бурчин се въртяха и гледаха звездното небе от върха на хълма. Чувството на единение с Бог и любовта, която бе изпитвал тогава, се връщаше всеки път щом Ибрахим се завъртеше. Може би затова тази практика толкова много му хареса. Той разказваше на мавлянитите какво изпитва, докато се върти, а те, като хора много по-дълго преследвали единение с Бог по този начин, бяха искрено възхитени от дълбочината, до която успяваше да достигне новият член на братството. Това въртене се наричаше сема. Отначало то беше по-бавно, но след това постепенно се превръщаше във вихрено въртене в ритъма на танца. Освен на движенията, те го учеха и на това как да държи главата си, в коя посока да се върти и как да изпълнява стъпките. Всеки човек има собствена посока на въртене, собствен ритъм на стъпките и въртене. Те го научиха как да разбира своите. Сема имаше четири части, Али Мюзекки го учеше на всяка от тях. Първата част се наричаше "Към Бог", втората беше "Със Бог", третата – "Във Бог", четвъртата част представляваше завръщане.

Един ден Ибрахим за пореден път разпитваше и Али Мюзекки му каза:

– Някои уроци не могат да се преподават, те трябва да се изживеят. Когато човек гледа света, той го прави с двете си очи. Понеже ние не сме завършени и единни, а сме разделени, виждаме света не в единството му, а разделен, но това не е защото светът наистина е разделен, а защото всеки един от нас има в себе си разделителна линия. Знаеш ли как се казва тя? – попита Али Мюзекки и се усмихна.

– Предполагам, че това е разделението на его и Аз – сериозно отвърна Ибрахим.

– Да – съгласи се талибът, – но ѝ казват още и нос. Сема помага да съберем погледа си и да видим света единен.

– Но това е един размазан поглед?! – учуди се Ибрахим.

– Статичният свят, който повечето хора познават, не е по-истински от света в движение и вихрен танц. Всъщност не е ли животът ни непрекъснато движение? Много от мъдреците са се опитвали, чрез постигане на неподвижност и вцепенение, да "спрат света", ние напротив завъртаме света и се опитваме да го раздвижим все по-бързо и по-бързо. Това е много по-близо до воинското състояние. Когато съм в сема, за мен е по-лесно да продължа да се движа, да се въртя, по-естествено е, отколкото да спра. Спирането коства усилие, мъка и страдание. Спирането забавя живота и те отдалечава от Бог. Спирането за мен е равнозначно на смърт. Така е и с хората. Когато се родим, ние се завъртаме и след това цял живот се въртим. По-лесно и естествено е да ускорим хода на въртене и да добием нова скорост на живот и близко общуване с Бог, отколкото да спрем.

Ибрахим се учеше и да свири на лютва. Това беше тръстикова свирка, която пригласяше, докато суфите на мавляния се въртят в сема.

"Суфите са мистиците на исляма" – беше му казал Али Мюзекки.

Ибрахим много добре си спомняше думите на Абдаллах за мавлянитите и суфите, но сега мислеше и слушаше внимателно, защото по-добре да чуеш едно нещо два пъти, отколкото, поради нетърпение, да го пропуснеш и никога да не го чуеш и разбереш.

Това, което Ибрахим успя да научи за мавлянитите през тази зима, беше следното. Всеки мюсюлманин знае, че след смъртта си, ще се срещне с Аллах, но суфите са нетърпеливи и протягат ръце към Бог още приживе. Те се стремят към Бог във всеки един момент в този, а не в отвъдния живот. Според суфите етапите на постигане на просветление са три: екстаз и екстазно преживяване, отдаденост и любов към учението и изучаване същността на Бог и пътя на себереализация. Суфите смятаха, че човек е в непрекъсната връзка с Бог. Той не е отделен от него със стена и няма какво да се разбива. Бог и човек са в едно помещение, в една стая и всъщност нищо обективно не ги отделя. За това, че човек не вижда Бог и неговата същност, са виновни множество воали. Всеки един от тях е ефирен и на хората им се струва, че не е важен, но всъщност именно той им пречи. Суфизмът представлява премахване на воалите, които пречат да се види и опознае Бог, а така да се самоопознае и човекът.

Суфите смятаха, че Пътя трябва да се описва косвено, защото идеите са по-важни от думите. Мъдростта на суфите може да бъде открита в истории, поезия, калиграфия, ритуали, медитативни практики, танцови движения и молитви.

Много от историците смятаха суфизма за мистичното сърце на исляма и твърдяха, че появяването му е станало заедно със зараждането на исляма. Според много суфи обаче основните истини на суфизма лежат във всички религии.

Ибрахим си спомняше, че суфите смятаха Иса (Исус Христос) за свой Пророк. Според тях тяхното учение е съществувало много преди исляма и всички останали религии.

Али Мюзекки му разказа историята на създателя на сектата – Мохамед Джалаледдин Руми (Мохамед Джалалуд-Дин Руми), като че ли беше написана, а той я чете от книга.

На 30 септември 1207 година в град Балкх, намиращ се в Източна Персия (Афганистан), в семейството на най-известния по онова време учен мистик – Бахауддин Уалад, се родило момче. То получило името Мохамед Джалаледдин и израснало в града на учени и мистици. От дете всички го наричали мавляна Хадевендегер, което означава "Нашият Учител". Неговият баща, удивен от твърде рано проявилата се святост, му дава това прозвище още като дете. Наричат го така в цялата Империя на султана. Често към името му се добавя Руми, което идва от Анадола – "от Рум". И така по-късно целият ислямски свят го познава под името Руми.

Понякога Мохамед отивал в медресето на баща си, сядал в някой ъгъл и слушал с дълбока концентрация думите му. Внимателно анализирал всяка дума и учудвал присъстващите със своите детски, но толкова мъдри въпроси. Близки приятели на Бахауддин Уалад обучавали Джалаледдин на наука и философия.

По това време армиите на Чингиз хан достигнали границите на Хорасан и Балкх. Навсякъде след себе си те оставяли руини. Когато вестта за безчинствата на монголите достигнала до Балкх, хората започнали да мигрират с конвои на запад – към Иран и Анадола – наричан Рум.

Бахауддин Уалад решил завинаги да напусне Балкх и един петък, след голямата обедна молитва, събрал малкия си керван, взел книгите си и цялата си покъщнина и поел на път. Цялото му семейство, заедно с най-близките му ученици, го съпътствали. По това време Джалаледдин бил на десет години, но вече бил млад учен, със зрелост необикновена за дете на тази възраст. Поради известността на Бахауддин, керванът навсякъде бил посрещан с почит и грижа. Те били тръгнали на хадж, но преди това спрели в град Нишапур. Там срещнали големия поет мистик Фариуддин Аттар, който, впечатлен от малкия Джалаледдин, му подарил своята "Книга на тайните" и му предрекъл, че скоро ще запали огън в сърцата на всички страстни поклонници на мистиката. Мавляна запазил завинаги голямо възхищение към Аттар, за когото казвал: "Той прекоси седемте града на Любовта, докато аз съм все още на завоя на една негова уличка."

След Нишапур, Бахауддин бил приет горещо в Багдад. Там семейството на Уалад се установило в медресето и по време на престоя си той изнесъл много проповеди, беседи и молитви. След кратък престой в града, керванът потеглил към Мека, Медина, Йерусалим и Дамаск. Първоначално се установили в Арзанджан – малък град в Армения, владение на династията Алс-Медкюджан. През 625 година от Хиджра Арзанджан е завладян от селджука Алауддин Койкобад, който по-късно поканил семейството на Джалаледдин в Коня, но преди това те пребивавали в Ларенда (Караман).

Тъй като видя, че Ибрахим го гледа с голямо внимание, Али Мюзекки попита:

– Ибрахим ефенди, искате ли направо да ви прочета какво е написал Афлани – житиеписецът на мавляна?

Ибрахим само кимна и персиецът зачете: "От място на място Бахауддин Уалад пристигна в Ларенда, прилежащ към Коня. Там се намираше един от ислямските наместници – Алауддин Койкобад, наричан емир Муса, който беше глава и управител на тази провинция – турчин с безхитростно, смело и искрено сърце. Научил, че такъв виден мъж пристига от Хорасан, той отиде на края на града, за да го посрещне, последван от всички граждани и войници. Когато се оказаха в присъствието на Бахауддин Уалад, всички станаха негови последователи. Въпреки поканата да отседне в двореца, светеца не прие предложението на управителя и поиска да му посочат някое училище, в което да се настани. Емир Муса нареди да построят специално за него, в центъра на града, училище, което казват, че светецът обитавал в продължение на седем години. Когато Джалаледдин възмъжа, го ожениха за дъщерята на Худжиджа Шарифуддин Лала, който бил най-близкият ученик на бащата на Джалаледдин. Скоро след сватбата единствената съпруга на Бахауддин Уалад починала, последвана от по-големия брат на Джалаледдин – Мохамед Аледин. Жената на мавляна се казвала Гаухер Хатун. Тя била много красива и грациозна, с несравнима хубост и съвършенство. Бащата на Гаухер Хатун бил от Самарканд, почитан човек с благороден произход.

Скоро след смъртта на майка му и брат му, на мавляна му се родиха две деца, първото кръстил на баща си – Султан Уалад, а второто на брат си – Аледин Челеби. Тези деца се появили като успокоение на болката от смъртта на майката и брата на мавляна.

През 1228 година новината за установяването на Бахауддин Уалад стигнала до турския султан Алауддин Койкобад, който бил крайно недоволен от това, че емирът на Ларенда не го осведомил по-рано за присъствието в града на личност като Уалад. Той поканил семейството на Уалад да дойде да живее в Коня. Бахауддин Уалад приел поканата и същата година, заедно със семейството си и неговите ученици, се преместил в Коня. Там му било отредено да живее само две години. Той починал на осемдесет и пет годишна възраст, на 12 януари 1231 година. След смъртта му неговите ученици и последователи се събрали около мавляна, като единствен наследник на баща си. Тогава Джалаледдин бил на двадесет и четири години. Година по-късно при него пристига бившия ученик на баща му – Бурхануддин Мунаккин от град Тирмиз, който иска да се срещне с някогашния си учител. След като не го намира жив, остава при Джалаледдин и става негов духовен учител в продължение на девет години. Първото нещо, което новият шейх^[118] Бурхануддин Мунаккин направил, било да затвори мавляна в една стая за четиридесет дни изолация и тогава всеки ден го научавал на нещо. Всеки ден той разкривал мистериите на божествената истина, една след друга. След това изпраща младия мъж да учи в Халеб – процъфтяващ културен център. Като завършил обучението си, заминал за Дамаск, където останал няколко години. Един от най-големите мистици на исляма

– Мухниддин Ибнал-Араби, прекарвал там последните дни от живота си. Руми вече го познавал от първото си пребиваване в Дамаск, когато с баща си и с целия керван минали от там. Разказват, че виждайки Джалаледдин да върви зад баща си, Ибн ал-Араби възкликнал: "Хвала на бога! Океан върви зад езеро!"

След седем годишно отсъствие, Руми се върнал в Коня и се установил в своето училище. От 1240 до 1244 година преподавал там и се занимавал с духовни напътствия.

Един ноемврийски ден на 1244 година, връщайки се от медресето, където изнесъл лекция на пазара в центъра на града, мавляна срещнал странстващ дервиш, който изцяло променил живота му. Той бил известен като Шамс от Тебриз. Двамата станали неразделни. Шамс разкрил на мавляна екстаза на сема – танца на дервишите.

Затваряйки се за дълги периоди, Шамс и мавляна не допускали никого до себе си. Това породило ревност в учениците на Руми и в техните очи Шамс се оформил като враг, лишаващ ги от присъствието на учителя им. С минаването на времето клюките и завистта на хората растели. През март 1246 година това достигнало критична точка и Шамс напуснал незабелязано града. Когато мавляна влязъл в напуснатата от Шамс стая, той почувствал дълбока празнина. Тази раздяла го променила и го накарала да пише стих след стих, поема след поема.

Той многократно изпращал хора да търсят Шамс. И тогава, благодарение на Бог, дошли новини от Шамс. Мавляна незабавно изпратил сина си Султан Уалад да го открие и придружи отново до Коня. През месец май 1247 година Шамс се завърнал при мавляна. Радостта на Джалаледдин била неописуема. Отново започнали сбирките на сема, посещавани от най-големите мистици по онова време. Те пак се затваряли в медресето за дълги периоди, танцувайки сема и общувайки помежду си.

Мавляна бил осиновил момиче, което се казвало Кимия Хатун. Тя израснала като негова ученичка и така навлязла дълбоко в мистицизма. По-късно я предложил за съпруга на Шамс, надявайки се това да е причина Шамс да не напусне отново града. Шамс бил неспособен да му откаже и се оженил за Кимия Хатун през зимата на същата година. Скоро след това Кимия Хатун починала и хората в града отново се настроили срещу Шамс. Те твърдели, че смъртта ѝ е следствие на суровото поведение на Шамс към нея. Той се затворил от мъка в стаята си и единствената му утеха било присъствието на мавляна. Нова вълна на завист и омраза се надигнала в града. През една нощ на декември 1247 година седем ученици на мавляна устроили засада в двора на къщата му...

На сутринта седемте ученици лежали в безсъзнание, а на входната алея имало няколко капки кръв, вероятно от Шамс. Никой вече не го видял.

През 1258 година нова светлина се появила на хоризонта, в живота на мавляна. Това бил ученикът му Челеби Хюсамеддин, който, подобно на Шамс, не се отделял от него.

Един ден, докато се разхождали през лозята на Мерем, покрай поток течащ през градините, Хюсамеддин предложил на мавляна да напише творба с духовно значение и наставления. Мавляна извадил лист хартия от гънките на тюрбана си и го подал на Челеби.

Така мавляна започнал да диктува несравнимата поема "Масневи" или "Куплети с духовно значение", която по-късно става най-известната книга за суфизма, състояща се от шест тома. Това се случвало навсякъде, докато вървят или почиват, на пазара или в банята. Мавляна диктувал без почивка, понякога с дни и Челеби бил винаги до него, записвайки тези думи на върховна мъдрост. В завършения си вид на персийски език "Масневи" съдържа 25618 куплета.

През декември 1273 година мавляна се разболял и на 17-ти същия месец напуснал тялото си и тленния живот. Било по време на вечерната молитва, когато новината за смъртта му се разпространила и из града се разнесли викове на плач. В деня на погребението в Коня се събрали толкова хора, колкото градът не бил виждал дотогава. Султани, емири, свещеници, араби, турци, хора от всякаква класа, раса и религия се събрали в този ден. Мюсюлмани, християни, евреи и зороастрийци чели своите молитви в памет на мъдреца."

Почти веднага след това във Филибе бил открит манастирът Мавляни хане. Така тези два града станали центрове на сектата. Ибрахим беше станал последовател на сектата на Джалаледдин Руми. Той изпълняваше всичко и то с радост. За пръв път в живота си изпита екстаз от нещо друго освен от битка. Науката за любовта и за постигане на единение с Аллах, чрез любовта, отначало беше непонятна. Това беше антипод на всичко, на което бе обучаван и беше правил в живота си. Любовта и ненасилието му бяха чужди. Мина доста време преди да се помири и да оцени по нов начин живота си.

Отначало го правеше насила, но после се сети за думите на Йенишехирли Абдаллах ефенди, че всеки еничар и бекташ трябва в края на живота си да стане последовател на сектата на мавлянитите. Всъщност само по този начин еничарът можеше да поиска прошка от Аллах и да унищожи гордостта си.

Ибрахим разбра и още нещо. Християнството беше учение, което, чрез любовта, се стремеше да доведе до познаване на Бог. Именно това бяха думите на Христос. Но християнството беше само първата крачка по този път. Сектата на мавляна беше много повече. Идеите в нея бяха много по-ясни и развити докрай. Всъщност само чрез учението на мавляна можеше да се разбере християнството. То беше много по-чисто и силно от него. Именно тази секта в исляма беше истинското християнство.

Чак след като започна да изучава текстовете на мавляна Руми, Ибрахим започна да разбира християнството и то с неподозирана за него дълбочина.

Така мина зимата. Една пролетна сутрин на 1741 година Ибрахим се събуди на петдесет години. От известно време той се замисляше какво да прави със съкровището. Тогава се сети за някои от легендите за Вълчан войвода, който успял да събере толкова съкровища, че да може да купи цяла България и така да създаде частна държава. Тази идея преди години му се беше сторила налудничава, но сега сериозно се замисли. Вече не можеше да живее сред българите, защото беше мюсюлманин. Никой българин и християнин нямаше да се замисли какви са истинските му вярвания. За тях той винаги щеше да си остане читак, тоест друг, чужд. Щеше да е много по-трудно, ако българите разберяха, че е бивш еничар, тоест човек, който някога е сменил бащината си религия. Не искаше да живее и като турчин. Сега идеята да си създаде нещо като собствена държава, съвсем не му се видя толкова лоша. Разбира се, не можеше да купи много земя, но съкровището сигурно щеше да стигне за изкупуване землищата на няколко села.

Следващият въпрос беше коя земя да купи. Той помнеше, че Козбунар и землището му, почти цялото вече беше купено от Въльо чорбаджи, а после той го бе оставил на Георги. Проучи въпроса и разбра, че след това земята е била притежание на някой си Кара Мустафа, който по-късно я продал на друг, но на кого така и не можа да разбере. Той реши да купува земя около родния Боляров хан. За това използва кантората на богата филибелийска фамилия – на хаджи Аргириди. Главата на фамилията беше впечатлен от богатството на "Ибрахим паша" – както той го наричаше. Чрез купци и агенти на кантората, Ибрахим изкупи големи ниви и парцели между селата Избегли, Конуш, Ходжиново (днес Богданица). Така на изток земите му граничеха със землището на Прангите и Козбунар. На запад земята му опираше до Боляровия хан. За него не смееше дори да пита. Ибрахим използваше за посредник Аргириди и хората му, за да не го познаят.

Докато купуваше земя, Ибрахим беше гост в огромната къща на Аргириди. В нея живееше цялото домочадие на богатия филибелия. Атанас Аргириди имаше голяма фамилия, но в къщата живееше и прислугата, и голяма част от писарите, и служителите от кантората. Къщата беше на два ката. Прислугата и чиновниците живееха долу, в приземния етаж, а хаджи Атанас Аргириди, като същински цар в къщата си, обитаваше втория кат. Там той имаше огромен резбован стол, подобен на трон. На втория кат на къщата живееше и щерката на Аргириди, мома, която се наричаше Николина. Тя обичаше да чете романи и гледаше на живота с отнесеност и романтика. Николина непрекъснато въздишаше и беше недоволна, когато говори с някой местен момък, който, привлечен от огромното богатство на хаджията, опитваше да се навърта и да я ухажва. Момичето беше надарено с някакъв драматически талант и умееше неприкрито да изразява презрението и отегчението си от ухажорите си, изразявайки колко обикновени и досадни са. Тя презираше чиновниците, които раболепничеха пред баща ѝ, и смяташе, че има право да се отнася с тях по този начин.

Ибрахим, който беше възрастен мъж и определено не спадаше към обкръжението на баща ѝ, беше твърде различен и скоро Николина си внуши, че го обича. Бившият еничар забеляза замечтаните погледи на момичето и въздишките ѝ. Той се опитваше да я избягва. Опасяваше се старият лихвар и търговец да не си помисли, че той е провокирал с нещо дъщеря му, която беше с повече от тридесет години по-млада от него. Затова винаги, когато посещаваше дома Аргириди, вземаше със себе си Али Мюзекки.

Атанас Аргириди търгуваше с тютюн. Тази култура беше намерила добро място и в Източните Родопи се гледаше във все повече села. Освен с тютюн, той се занимаваше с търговия на вълна, внасяше и дървен материал чак от Ливан. Кантората извършваше и всякакви сарафски операции, а и не отказваше каквато и да е търговия, която можеше да донесе достатъчна печалба на богатия търговец. Всички операции трябваше да се одобрят лично от Атанас Аргириди.

Хаджи Аргириди беше българин, но както много от богатите филибелийски родове се гърчееше. Останалите хора ги наричаха лангера^[119]. Те бяха измислили и използваха помежду си някакъв смешен език, който беше български, но накрая на всяка дума поставяха "ис" и така се правеха, че са нещо повече от останалите българи. Всичко излизаше на яве, когато се изправяха пред някой истински грък и се оказваше, че не разбират нито думичка гръцки, а езикът, на който говорят, е напълно измислен.

Атанас – възрастен, тежък, достолепен мъж, с фес на главата и дебело, богато украсено със скъпи кожи палто, седеше пред Ибрахим и каза:

– Ибрахим паша, питаш ме за моето богатство! Знаеш, аз имам една рецепта – за да станеш богат, търгувай с нещо, но така че да бъдеш единственият. Ето, аз открих джебела (тютюн). Всичкият тютюн в Румелия минава през мен. Ако искаш да печелиш, трябва да си единствен. Отначало, като реших да се занимавам с джебела, всички казваха, че ще загубя, но ето, аз спечелих.

– Да, но с какво да се занимавам, едва ли е останало нещо за мен?

– Ако не можеш да откриеш нещо, в което да си пръв, направи така, че да останеш сам.

Ибрахим разбра, той отпи от кафето, което Николина лично бе дошла да им сервира. Али Мюзекки недвусмислено погледна Ибрахим. Той също бе разбрал намека на хаджи Аргириди. Като стар и опитен търговец, Аргириди никога не питаше човек от къде и от какво са парите му, но такова съкровище, каквото му бе показал единият от тези мъже, никога не беше си представял. Мъжът може би беше везир или паша, но откъде идваше? Все пак той потисна любопитството си в името на това, че печелеше пребогато от сделките със земята, които сключваше от името на седящия пред него турчин. Мъжът държеше той да купи цялата земя и да води сделките. Явно пашата беше решил да си строи чифлик.

– Ибрахим паша, какво ще правите с толкова земя? – каза Аргириди.

– Казах ви, Аргириди ефенди, не съм паша, аз съм най-обикновен човек.

Дебелият възрастен мъж се усмихна. Той знаеше, че скромността на един толкова богат мъж може да бъде само престорена.

– Да, да, ефенди, но само персийският шах и падишахът сигурно са по-богати от вас.

Като чу тези думи, Ибрахим се сети, че двата сандъка наистина бяха от Персия, но си спомни и за камата, която не бе успял да открие и бе останала някъде там, в Кавказ. Какво ли щеше да каже пухтящият мъж, ако можеше да види султанската кама?

– Аргириди ефенди, искам в центъра на имението да си построя конак! Ти трябва да намериш дюлгери! Искам да бъде голям, като сарай!

– Чифлик ли искате да си построите, Ибрахим паша?

– Не, по-скоро сарай! Искам в него да преживея последните години от живота си!

– Но вие сте толкова млад, в разцвета на силите си, а и тепърва трябва да си намерите жена, да създадете семейство!

По начина, по който говореше, стана ясно, че старецът е в течение на това, което чувства щерка му и очевидно няма нищо против.

– Някоя жена уловила ли е окото ви, Ибрахим паша?

Ибрахим изпита отвращение. Аргириди беше готов да предложи дъщеря си на чужденец турчин и друговерец, само и само да се намира близо до парите му.

– Сарай, Аргириди ага, сега това е най-важното!

Следващите две години Ибрахим лично надзираваше строежа. Построи конака точно там, където река Сушица се вливаше в една друга малка рекичка, която се наричаше Черкезица. Конакът беше на равно разстояние от Ходжиново и Боляровия хан. От конака се виждаше целият баир и район. Той беше закътано място, беше построен в долина – широка и гладка като тепсия, от двете страни на която имаше баир, а в далечината се виждаше могъщата Родопа планина. Земята, която беше купил, и околните земи се намираха в нещо като огромна подкова и имението му беше в центъра ѝ.

Ибрахим лично надзираваше и следеше строежа на конака. Отначало той искаше да издигне само къща. Намери дюлгери от Бачкьой (днес Бачково), които се славеха като най-добри строители и те, по неговите думи и чертежи, изградиха къща, която беше същата като къщите близнаци в Козбунар и кесиджийската къща в Истанбул. После я огради с висок зид. Толкова много беше свикнал с къщата в Истанбул, че му се стори, че просто я премести тук. Беше му удобно, имаше чувството, че в конака беше живял и с Рефик, и с Персика, и с Махидевран, и с Велко Кесиджи. Струваше му се, че във всеки момент в софата ще влезе Гергина или Василка. Така тази къща върна спомените му и целият му живот.

Когато Али Мюзекки видя за първи път конака, той започна да се смее. Направо се качи и влезе там, където в Истанбул беше стаята му. До една от стените на високия каменен дувар, който ограждаше къщата, имаше постройки, където трябваше да живеят прислужници и ратаи. Имаше и складове, и дори обор, където Арабкан вече се ширеше.

Така Ибрахим взе Али Мюзекки да живее при него. Тъй като имаха много земя, българинът бе избрал управители, които наемаха аргати и така конакът процъфтяваше. Ибрахим не се занимаваше с имотите и земята. Той беше изхарчил цял сандък за земята и почти половин за сарая. Сега в каменната подземна зала беше оставил оставащите два сандъка с персийското съкровище и два сандъка от истанбулското злато.

Ибрахим прекарваше времето си спокойно и приятно. Всяка вечер водеше интересни разговори с Али Мюзекки. През деня се качваше на гърба на Арабкан и обикаляше наоколо. Природата, особено през пролетта, беше много красива. Той се наслаждаваше на току що разлистилите се върби и каваци, и на малката ленива рекичка, която течеше между тях. Ибрахим си правеше разходки на гърба на Арабкан и се чувстваше щастлив.

Боляровия хан му беше като трън в петата. Всеки път го заобикаляше и дори не го беше видял. Дали все още беше там? Дали нямаше да се окаже, че ханът е съборен и въобще го няма?

За да не им е скучно, Ибрахим постоянно канеше гости в конака. Понякога сам или с Али ходеше до Станимака или Филибе. Хаджи Аргириди също им идваше на гости. Колкото повече земя присъединяваше към конака, толкова Аргириди по-натрапчиво предлагаше Николина за жена на Ибрахим. Еничарът не искаше и да чуе. Той не беше забравил кесиджията, но вече няколко години нищо не се беше случвало. Джеридът и зулфикр винаги му бяха под ръка.

На няколко пъти Ибрахим бе забелязал голямо ято гълъби. Той постави задача на Аргириди и през един щастлив ден в ръцете си държеше сокол. Младата, красива птица се казваше Бурак. Ибрахим вече няколко пъти бе излизал да лови гълъби с нея. После ги изпичаше и двамата с Али Мюзекки им се наслаждаваха.

В тази ранна пролетна утрин Ибрахим се облече. Реши да сложи български дрехи, но без шапка. Един стар прислужник му помогна да обуе ботушите си. Тъй като ловуваше сам, не вземаше доганджии със себе си. Всъщност старецът вършеше работата и на доганджия, и освен за конюшните, грижеше се и за Бурак. Арабкан беше оседлан и нетърпеливо чакаше, като че ли предчувстваше какво предстои. Ибрахим яхна тръпнещото животно, отпусна зулфикр покрай левия хълбок на коня и опипа персийската кама. Старецът му подаде ръкавицата, която стигаше чак до лакътя му. Най-накрая птицата с качулка, като две големи надути очи, стъпи и се вкопчи с острите си и твърди като стомана нокти в дебелата кожа на ръкавицата. Така, с изправена стойка, придружаван от сухите кресливи писъци на птицата, той напусна конака.

Ибрахим не бързаше. Той се любуваше на прохладния въздух, който миришеше на зеленина. Природата отново бе победила и доскоро нежната тревичка, сега беше набрала сила и вече се извисяваше нагоре, където върху клончетата, пъпките вече бяха набъбнали и се раззеленяваха. Всичко беше толкова спокойно и красиво. С настъпването на старостта Ибрахим се бе научил да се радва на малките неща. Младостта му беше буйна и свързана с големи изпитания. Може би затова сега не бързаше. Той можеше да открие цялата красота на света в едно клонче, листенце или тревичка, в песента или полета на една птичка, или в гледката на една риба, която бавно плува в прозрачните води на река.

Сега той яздеше и вдишваше от чистия прохладен въздух. Наслаждаваше се на всичко, на предстоящия лов и на това, че Аллах му беше дал възможност да доживее живота си спокойно. Беше го дарил с пари и възможности и така той се бе обградил само с красиви неща и хора. Всеки път, когато ловуваше със сокола, не можеше да не си спомни за стария си приятел султан Ахмед III. Животът беше твърде благосклонен към Ибрахим. Той беше надживял един от най-великите владетели на света.

Мина доста време преди да слезе от Арабкан. Заби в земята бастуна, който служеше за поставка на сокола. Птицата се вкопчи с ноктите си в дървената дръжка. Ибрахим отиде да завърже Арабкан за дебелия клон на едно дърво. Остави му дълъг повод. Така животното щеше да е на сянка и да пасе от свежата зелена тревичка.

Още не беше стигнал до сокола, когато видя ятото гълъби пак да се вдига над една малка горичка. Тя се намираше недалеч от река Черкезица. Ловният инстинкт се събуди в еничара. Кръвта му кипна. Ловът беше заместител на битките от младостта му. Соколът също усети летящите гълъби и издаде остър, пронизващ като кинжал звук. Ибрахим вече тичаше. Трябваше час по-скоро да освободи птицата и да махне кожената ѝ качулка. За да ѝ помогне, той пое ноктите ѝ, усети натиска им през ръкавицата и после замахна нагоре, за да ѝ даде начална скорост. Бурак излетя. Той беше млад сокол и имаше голяма сила и бързина, но все още не се подчиняваше напълно и не бе научен да изпълнява всички команди на водача си.

Сега Ибрахим гледаше нагоре и с интерес следеше движенията и заходите на Бурак, като се опитваше да го направлява. На еничара му липсваше голямото ловуване със соколи. Тук, в Румелия, никой не ловуваше по този начин. В Станимашко единствено той го практикуваше, а Бурак беше единственият ловен сокол. Това беше добре, защото щеше да има повече птици, но от друга страна беше лошо, защото младата птица нямаше с кого да се съревновава и от кого да се учи. На Ибрахим се налагаше непрекъснато да гледа нагоре, да вика и да дава знаци на летящия сокол.

Ловът го връщаше към живота. Само при него Ибрахим усещаше истинската свобода. Сега той се наслаждаваше, предчувствайки удоволствието от това, което предстоеше. За него нямаше значение колко гълъба щяха да бъдат убити. Докато гледаше нагоре, изведнъж слънцето го заслепи. Ибрахим наведе просълзените си очи надолу. В този момент видя протичващата по земята сянка на сокола. За миг тя му заприлича на пухкаво космато животно. Той проследи сянката по земята и го видя. Не беше забелязал фигурата, която бе излязла от гората, и сега, спокойно и неподвижно, го наблюдаваше. Сигурно дълго не би я видял, ако не беше заслепен и не бе проследил пробягващата по земята сянка. В първия момент се стресна. Човекът беше там и го беше наблюдавал. Ибрахим не знаеше от колко време. Еничарът в него се почувства обиден. Чувството му за чест бе наранено. Беше свикнал винаги да предусеща хората, да ги оценява и да е безупречен. Сега този селянин го беше изненадал. Добре че не беше за нещо сериозно и нямаше свидетели на небрежността му. Всъщност човекът сигурно не беше видял неговото колебание и яда, който изпита към самия себе си. Сега това щеше да остане без последици и да мине ей така. Някога, когато беше млад, дълго време не би си простил такова нехайство. Че човекът беше селянин, Ибрахим съдеше по това, че се намираше в неговата земя. Цялата земя наоколо беше негова и никой, освен селяните, които работеха, не можеше да влиза в земята му. Но ядът му постепенно премина в раздразнение към селянина, който все така неподвижно стоеше и го наблюдаваше. Наглостта му го изуми. Той беше господар, с кон, ятаган и сокол! Как някакъв дрипльо смееше да го зяпа така открито?! Ибрахим Селяхаддин беше воин. Цял живот беше учен да подтиска гнева и гордостта си. Не искаше да бъде груб. Цял живот беше убивал, сега, на старини, искаше да живее спокойно. Той тръгна бавно към човека. Искаше да разбере какво става, а след това, когато селянинът си отиде, да се отдаде изцяло на заниманието си. И дума не можеше да става да ловува, докато някакъв непознат го зяпа.

Ибрахим вече съвсем ясно виждаше фигурата му. Тя ясно се очертаваше на тъмния фон на гората. Колкото по-ясна ставаше тя, толкова учудването на Ибрахим нарастваше. Отначало забеляза, че мъжът не е облечен като селянин, а по-скоро като чорбаджия. Дрехите му бяха сини, с много гайтани по тях. Потурите му бяха стегнати и Ибрахим виждаше оформените му яки прасци. Мустаците му стърчаха настрани, руси и буйни. Това не бяха тънки еничарски мустаци, каквито носеше Ибрахим, а буйни мустаци. Косата на мъжа беше руса или бяла, от толкова далече не можеше да определи. Ризата му беше бяла, със светлосини черти, а елекът – къс, и той обхващаше само гърдите и горната част на гърба, а кръстът и коремът на мъжа бяха открити.

Външният вид на мъжа не беше най-необичайното нещо в него. Това, което най-силно впечатли Ибрахим, беше оръжието, което висеше на пояса на мъжа. Да! Мъжът беше въоръжен! В Империята на раята беше забранено да носи оръжие. Този натрапник не само се намираше в землището му, но беше и въоръжен. Ибрахим забави крачка и постави дясната си ръка върху кокалената дръжка на ятагана. Този жест със сигурност щеше да изплаши натрапника. Но мъжът не трепна. Вече беше достатъчно близо и бившият еничар видя, че оръжието, е което бе въоръжен мъжът, беше най-странното нещо, което беше виждал. Това беше право двуостро оръжие. В Империята нямаше такива оръжия. Това беше испанска или френска рапира, или персийски медж. Мъжът беше успял изцяло да привлече вниманието на Ибрахим. Той вече беше забравил за лова със сокола. Приближаваше се бавно, като опитваше да запомни всичко. После, докато обядваха, щеше да разкаже на Али Мюзекки. Как ли щяха да се смеят двамата? Той знаеше, че персиецът обича подробностите и сега опитваше да ги запомни. Какво ли щеше да се окаже? "Разбойник!" – изведнъж тази мисъл се появи в главата му. Нима наистина стоеше очи в очи с разбойник.

– Кой си ти? – извика отдалече Ибрахим. – Какво правиш на моя земя? – очакваше, че суровият му глас ще стресне натрапника и той бързо ще му отговори, и ще се извини. Това обаче не се случи. Мъжът отсреща не помръдваше и дори нямаше намерение да отговори. Ибрахим също стоеше неподвижно. Все още не можеше добре да види лицето на мъжа стоящ пред него и да разбере дали го познава и колко е възрастен. Мина доста време преди мъжът, със също така твърд глас, да каже:

– Тези гълъби, дето твоят сокол ги избива, са мои!

Ибрахим беше заговорил непознатия на български и той му беше отговорил на същия език. "Значи е българин!" – помисли си Ибрахим.

– Защо си въоръжен? – попита на свой ред той.

– Така си ходя.

Наглия му отговор стъписа Ибрахим. Раята нямаше право да носи оръжие, а този тук дори не го криеше. Вътре в себе си много се разгневи, но не го показа. От одеве двамата стояха далеч един от друг и Ибрахим не смееше да се приближи, защото се страхуваше натрапникът, който сигурно беше разбойник, да не извади пищов или в сенките зад него да не са скрити други като него. Ибрахим беше сигурен, че е някакъв хайдут или разбойник, иначе никой нямаше да посмее да разговаря така с правоверен и открито да носи оръжие.

– Ще се приближа да те видя – предупреди Ибрахим, като "опипваше почвата", за да види дали мъжът има пищов. Той нищо не каза и Ибрахим бавно тръгна към него, като все така държеше дясната си ръка върху кокалената дръжка на зулфикр.

– Не искам повече да ловиш моите гълъби!

Тези думи не бяха казани като молба, а по-скоро като заповед и ядът на Ибрахим нарасна. Как смееше този натрапник да му говори по този начин? Та той се намираше в землището си! Зарече се, че след малко ще просне нахалника на земята и ще го набие собственоръчно. Съжали, че в себе си няма бич.

– Ако не спреш да убиваш гълъбите ми, ще прострелям сокола ти!

Това вече беше прекалено. Кръвта на Ибрахим кипна. Твърде много беше търпял, а мъжът бе прекрачил всякакви граници. Беше си позволил да го заплашва. Беше го заплашил, че ще убие сокола му. Черна пелена падна пред очите му. Той почти се затича. Нищо не чуваше, нито виждаше. Мъжът стоеше все така неподвижен и като че ли контролираше ситуацията. Ако бяха в битка, мъжът сигурно би имал преимущество. След миг обаче Ибрахим щеше да го просне на земята, така че сега това нямаше никакво значение. Още десет крачки оставаха и в този момент се случи нещо, което го накара да извика от ужас. Беше влязъл в капан. Премигна няколко пъти. Не можеше да повярва на очите си. Струваше му се, че не вижда добре. Беше се случило нещо много лошо. Това, което толкова силно го бе впечатлило и го бе накарало да застине, беше това, че в пояса на мъжа, точно до' меджа, на силяха му висеше закачена султанската кама на султан Ахмед III! Точно тази кама, която султанът му бе подарил, която беше носил толкова години и толкова добре познаваше! Камата, с която беше купил Персика и се бе оказало, че е принадлежала на персийските шахове! Най-скъпата кама в света беше втъкната в пояса на този мъж! Странна мисъл като вик се появи в главата му и като че ли я разцепи: "Кесиджията!!!" Мъжът стоящ пред него, този който толкова много го беше ядосал... Въоръженият натрапник се беше оказал кесиджията! Убиецът най-накрая го бе открил и го бе изненадал. Нямаше начин друг човек да носи камата му. Ибрахим си спомни онази сутрин, когато беше търсил камата сред труповете на тримата братя Алиеви. Беше помислил, че оръжието се е загубило, а истината е била съвсем друга. Явно кесиджията я е харесал и след като беше убил братята, я беше взел за себе си. Сега именно тя го издаде. А може би е разчитал Ибрахим да тръгне след камата?

Ибрахим стоеше пред убиеца на агата на еничарите Явуз Челик и се взря в лицето му. Погледът му беше толкова остър, че сигурно би могъл да направи дупка с него. Постепенно той виждаше и започна да разбира нещо дори още по-страшно от това, че мъжът пред него е кесиджията. Това ново откритие го накара да се ококори. Вече не можеше да се контролира. Стоеше и продължаваше да оглежда мъжа пред себе си, а изумлението му растеше с всяка изминала секунда. Най-накрая пусна дръжката на зулфикр и изумен до дъното на душата си, потресен до най-дълбоката си човешка същност, той извика с глас, в който беше примесен въпрос и удивление. В същото време мъжът отсреща каза нещо, но Ибрахим не го чуваше. Ушите му бяха заглъхнали и той повтаряше:

– Ти?!? Ти?!? Ти?!?

край на втора част