Махди

4 ГЛАВА

ИСТАНБУЛ

Свитата на Ибрахим влезе в града откъм Юскюдар. Еничарът веднага почувства миризмата на стария Истанбул и му стана толкова мило. Този град умееше да омайва хората и да ги накара да се привържат към него с невидими, но много силни връзки. Този, който веднъж е живял в Истанбул, после не можеше да го забрави и винаги държеше една нишка, която го свързваше с Градът. Така се беше наричал Константинопол през цялото време. Неговите жители просто го бяха наричали Градът. Смяташе се, че той носи името на Истанбул от времето на първите нашествия на Омаядите. Тогава арабските военачалници крещели: "Истинболи", което означава "Към града!". Мирните арабски търговци казвали: "Стинполи" – "Отивам в Града." По-късно променили името на Исламбол, за да покажат, че Градът трябва да стане мюсюлмански. А наследникът на Осман – султан Мехмед II Фатих (Завоевателя), където и да се намирал, от която и страна да обхождал града на василевсите, за да насърчи своите воини, сочел към града и крещял: "Към града! Към града!" Така името на стария Константинов и Царев град официално станало Истанбул.

Ибрахим си припомняше тази история докато, изправен върху палубата на една лодка, гледаше светлините от другата страна на Босфора. Те бяха разположени и разделени на тераси. Беше ранна вечер, морето беше тъмно и гъсто като зехтин и никакъв повей на вятъра не се долавяше. В лодките се намираха повечето еничарски командири. Те бяха изоставили ортите си, които се връщаха от Иран, в покрайнините на Истанбул и утре щяха да навлязат в града. Заповедта на султана беше на другия ден да се явят лично пред него, в Топкапъ сарай. От слухове и мълви еничарските чорбаджии бяха чули, че султанът и Великият везир готвят нов поход срещу Персия и че цялата войска първо ще се събере в Скутари.

Сега обаче лодката се насочваше към Топкапъ сарай. Още на входа на Истанбул ги бе причакал някакъв командир на сеймените. Човекът явно го позна и специално го поздрави:

– Къде ни водите? – попита по-тихо Ибрахим.

– Заповядано ми е да ви отведа в Топкапъ сарай! – кратко беше отговорил техният водач.

Сега всички пътуваха към неизвестното и не знаеха какво да очакват. Обикновено посетителите на Топкапъ минаваха покрай фонтана, построен от Ахмед III, после влизаха през главния вход Бабихумаюн, след което по дълга алея достигаха до вътрешния град и портата Орта капъ. Сега обаче водачът ги поведе, така че вместо да влязат от главния вход и Първи двор, минаха някак отзад, откъм морето, и се озоваха в Четвърти двор. Тъй като този двор беше най-близо до Градините на лалетата, любимото място на Ахмед III, Ибрахим очакваше всеки момент да се изправи пред султана. Това обаче не стана. Всички еничари бяха въведени в широкото помещение – Арз одасъ. Тук ги чакаше сейменбашията Неджиб ага. Ибрахим веднага позна своя учител. Той го посрещна с тайния знак на сектата на Махди.

– Седнете всички и се настанете удобно! – каза сейменбашията.

Макар да не им беше пряк командир, сейменбашията заемаше по-високо място в йерархията на корпуса, затова те се подчиниха. Отнякъде се появиха прислужници, които предложиха на еничарските командири лека закуска, кафе, съдове с вода и пешкири, за да се измият и избършат.

– Ибрахим Селяхаддин, вие ме последвайте!

Ибрахим веднага разбра, че ще има лична среща или със султана, или ще има съвет на сектата на Махди. Последва Неджиб ага в съседното помещение. Там вече го очакваха агата на еничарите Явуз Челик и Патрона Халил. Като видяха Ибрахим, го приветстваха с поздрава на сектата на Махди.

– Ибрахим ефенди! – каза Явуз Челик ага, който сега беше най-възрастният от членовете на братството. – Добре дошъл сред нас, нека Аллах ви дари с много здраве и гласът ви да се носи над земята, както рев на лъв се носи над пустинята! Нека всички треперят пред вас и падат в краката ви, Ибрахим ал-Махди!

Ибрахим се почувства неловко от цялата тази тирада. Явуз Челик, един човек, когото обичаше като свой баща и толкова много уважаваше, говореше така все едно се намира пред султана. Нормално би било обратното, той, по-младият, да говори така за своя учител и покровител. Иначе човекът, който стоеше пред него, нямаше почти нищо общо с онзи висок, силен мъж, с орлов поглед и нос, който той бе видял преди толкова години в Козбунар. Пред него стоеше един уморен, отпуснат и прегърбен мъж. Може би само жестовете му издаваха, че някога е бил голям воин. През тези пет години, в които Ибрахим беше в Персия и не го беше виждал, пашата се бе променил. Освен че беше остарял, изглеждаше някак сломен. За това сигурно имаше вина и скорошната смърт на неговия учител, командир и много добър приятел – Кубилай Юндер.

Като че ли, за да потвърди сломения си дух, след като отправи благопожеланията към Ибрахим, новият ага на еничарите замлъкна. Колко стар, слаб и скромен изглеждаше мамелюкът. Думата взе Неджиб ага. Той също много се беше състарил. Ибрахим направи една бърза сметка: ако през 1705 година, когато Ибрахим попадна в девширмето и в корпуса, той е бил на 14 години, тогава Неджиб ага е бил поне на 25 години или повече. Сега, през 1730 година, когато Ибрахим беше на 39 години, албанецът трябва да беше на около 50 години. "И той е остарял!" – помисли си Ибрахим, въпреки че с времето 40-50 годишните хора не му изглеждаха вече толкова стари. Иначе, когато беше млад, 30 годишните вече му се струваха стари, а 50 годишните направо миришеха на пръст. Смееше се, когато баба му казваше: "Умре млад човекът!", а ставаше въпрос за някой петдесет годишен. Сега обаче започна да разбира защо тогава на баба му 50 годишните хора ѝ са се стрували млади.

– Ибрахим ал-Махди, нашата секта е изправена пред угрозата съвсем да изчезне. От много години сред нас не е приеман нов член. Ние остаряваме.

Сейменбашията го каза така, че да се разбере преди всичко за него и за агата, но на Ибрахим му стана ясно, че се отнасяше и за него, и за Патрона Халил.

– Загубихме двама много силни и свети членове, Аллах да ги озари със светлина за вечни времена! Не виждам как някой нов член може да замести Кубилай Юндер и Абдаллах ефенди! С тяхната смърт ни напусна силата и мъдростта! Загубата ни е неприжалима, но ние трябва да продължим борбата! Имаме нужда от нови, по-млади членове, които да поемат по-отрано знамето на борбата. Ибрахим ал-Махди, нека Аллах ви подскаже кои да бъдат тези мъже!

Ибрахим сам осъзнаваше, че положението е критично. Бяха останали само те четиримата, а явно ги очакваха бурни времена.

– Вие искате ли да ни кажете нещо, Ибрахим ал-Махди? – попита Явуз Челик.

– Да, искам да кажа първо, че Абдаллах ефенди почина много тихо. Как почина Кубилай Юндер? Има ли някакво притеснение около смъртта му?

– Не! – каза Явуз Челик. – Агата почина в съня си. Почина от естествена причина, нямаме никакво притеснение, че е бил отровен или убит.

– Тогава за какво е този бунт, който Патрона Халил готви?

– Бунтът е нужен на нас и на хората! – пламенно произнесе албанецът.

– Не ми говори така, аз не съм част от тълпата! Искам да знам причините!

– Битката е на живот и смърт, Ибрахим ефенди! – новият ага на еничарите защити подчинения си. Трябва да вземем решение да атакуваме веднага, още тази вечер, докато враговете ни са слаби.

– Да, но да атакуваме нашия истински враг Невшехирли Дамат Ибрахим паша, а не султана! Султанът е свещен, той е пряк потомък на Осман и Орхан, неговата кръв е свещена! Според хората той е наместникът на Аллах на Земята. След договора с персийския шах, султанът носи и титлата халиф^[109] – духовен водач на правоверните, връзката им с Аллах и управляващ и водещ молитвите на правоверните. Това е султанът! Той винаги е олицетворявал Империята и единството. Той е бил арбитър в споровете, не бива да насочваме гнева на тълпата срещу него!

– Напротив – каза Патрона Халил, – вие, Ибрахим ефенди, забравяте колко пъти еничарите са сваляли султани и са въздигали на техните места други. Ние не се борим срещу султана, а срещу човека. Султан Ахмед III ви е личен приятел и аз знам, че имате добро мнение за него, но трябва да признаем, че той се оказа слаб и недостоен човек. Той е вреден за Империята, за народа, за еничарите, за войската и за нас – сектата на Махди. Султан Ахмед III трябва да си върви!

Думите на Патрона Халил прозвучаха като произнесена присъда. Ибрахим много добре осъзнаваше силата на тълпата, особено направлявана от опитни манипулатори и водачи. Патрона Халил умееше да води множеството. На него като че ли му беше вродено да произнася пламенни речи и да възпламенява тълпата. Ибрахим много добре усети, че думите на албанеца, че султанът трябва да си върви, означават само едно нещо, че султанът ще бъде убит.

Ибрахим наистина харесваше Ахмед III. Досега от него той не беше видял нищо лошо, дори напротив. Султанът му харесваше със своята изтънченост, грамотност и интелигентност, с това, че обичаше да чете и да се образова, беше чувствителен и четеше стихове, имаше тънко чувство за хумор и беше щедър, поне към своите любимци.

Ибрахим се чувстваше длъжен да защити своя приятел. Той прие една линия на поведение, която можеше да го вкара в спор най-вече с Патрона Халил.

– Султан Ахмед III не бива да бъде убиван! Нека поискаме живота на Великия везир и останалите виновни от Дивана!

– Султанът избра страна в спора! Той е наш враг!

Ибрахим се чувстваше уморен от смъртта. В живота си беше убил достатъчно хора и когато в битка ти се наложи да се изправиш срещу враг и единственият ти път да оцелееш е като го убиеш, това все пак е оправдано и му се струваше по-нормално и доблестно. Но да стоиш в някаква стая и да решаваш съдбата на друг човек, който сега сигурно спеше, лежеше, хранеше се или правеше любов, му се стори нечисто и безчестно.

– Нека помислим! Ако свалим султана, кой ще дойде на негово място? Решили ли сте кой ще възкачим?

Тук в разговора се намеси сейменбашията. Тъй като той отговаряше за кафеза^[110], явно най-добре знаеше кой е затворен там.

– Най-големият син на султана е принц Мустафа. Неговата майка е Михримах султан. Той е буден младеж, сега е на 23 години. Много прилича на баща си, но изглежда е с малко по-твърд характер.

– Не! – каза Патрона Халил. – Не можем да допуснем на престола да се качи нов Ахмед III, но много по-млад и с твърда ръка! Еничарите едва преживяхме Ляле деври, не е приемливо сега да се наложи още един такъв султан. Има ли друг?

– Принцовете са много, но повечето от тях са още малки – отвърна Неджиб. – Има принцове, които са синове на Мустафа II – братът на сегашния султан.

– Те сигурно ни мразят – каза Явуз Челик, – защото ние бяхме причината през 1703 година той да абдикира от престола и да предаде властта на брат си Ахмед III.

Тук в главата на Ибрахим се появи една нова мисъл и той каза:

– Ако Ахмед III не бъде наследен от някой от синовете си, можем да му оставим възможност да абдикира.

– Ако го наследи някой от синовете му, ще трябва да го убием, защото той ще управлява чрез сина си. Ако на престола сложим някой негов племенник, който досега той е държал в кафез, това няма да може да се случи.

Когато Неджиб спря да говори, Ибрахим продължи:

– Хайде, Неджиб ефенди, кажете кои са птиченцата в кафеза?

– Те са двама. Единият е Махмуд, който сега е на 34 години, и брат му Осман – три години по-малък. Тъй като Осман е странен, а е и по-малък, мисля, че въпросът е решен.

– Какво означава странен? – попита Ибрахим.

– Направо си е луд – отговори сейменбашията.

– Добре тогава, ако на престола застане Махмуд, да спасим Ахмед III, като му предложим да абдикира! А на синовете му да предложим да подпишат декларация за отказ от претенции към престола и ако те направят това, да пощадим и техния живот!

– Ибрахим Селяхаддин! – каза Патрона. – Знаете, че някога името ви е било Джаббар. Чувал бях за вас легенди, как сте избили няколко стотин човека! Какво се е пречупило във вас? Остарял ли сте, или сте се уплашил?

Ибрахим стисна конвулсивно ръката си в юмрук. Ако имаше начин, би вдигнал бича, за да набие албанеца, като краставо псе. Това беше обида. Този неистински еничар си позволяваше да му говори така, но най-лошото беше, че той продължи:

– Още след победата при Тебриз ми направи впечатление, че се прекършихте.

"Храни куче да те лае" – Ибрахим се сети за тази стара българска поговорка. Той беше държал Патрона, а и хората му, при себе си, а сега албанецът, вместо благодарност, го обиждаше и злепоставяше пред братството.

– Защо имате притеснения да убием султана или някои от синовете му? Ние сме в навечерието на бунт. При такива сблъсъци винаги умират и невинни хора. Един или двама повече, голяма работа.

– Патрона Халил ефенди – каза Ибрахим, като овладя гласа си. – Аз съм воин и наистина съм избил стотици врагове, но всички те са били въоръжени и с оръжие в ръка. Аз не съм джелати и^[111] и никога не съм убивал невинни хора! Никога не съм убивал за удоволствие! Никога не съм убивал само заради себе си! Това е разликата между мен и вас! Вие не сте воин! Не сте участвал в една истинска битка! Не знаете какво е цялото поле под нозете ви да е осеяно със смърт! Ти си страхливец, Патрона Халил, където и да отидеш, знаеш само бунтове да вдигаш!

– Ибрахим ал-Махди! – Явуз Челик се намеси в спора. Явно усети, че напрежението между двамата нараства и се опасяваше да не се стигне до битка, нещо, което беше недопустимо между членове на сектата. Такова нещо по времето на Кубилай Юндер и Абдаллах ефенди не можеше да се случи. – Аз реших Патрона Халил да предвожда въстанието. Избрах го най-вече заради бунта във Видин. А това, което казахте, Ибрахим, също беше обидно. Вие намекнахте, че сте воин, а Патрона ефенди – убиец.

– Нека да кажа нещо повече – каза Ибрахим. – Аз съм капъ кулу, воин – на езика му беше да каже, че не си вади прехраната, като продава стари дрехи на чаршията, но после се сети за търговията с фесове и замълча. Откакто беше в Истанбул беше срещнал стотици хора с червени филцови фесове на главите. Не знаеше дали са купени от неговата работилница, която бе отворил със Селим и скоро трябваше да провери това. Спомни си, че с Патрона Халил делят един дюкян, затова замълча. Може би наистина беше отишъл твърде далеч, в стремежа си да спаси Ахмед III и синовете му.

– Бунтът е организиран и ще бъде подкрепен от нас. Султан Ахмед III трябва да абдикира! – каза Явуз Челик. – Патрона Халил ще застане начело на безредиците. Аз ще синхронизирам всичко, а вие, сейменбаши, ще ни съдействате. Отначало ще се направите, че сте лоялни към султана, но ще очаквате моите заповеди. По-добре султанът да бъде охраняван от вас, отколкото да ви заподозре и да прибегне до охраната на други войски.

– Да, ефенди! – каза Неджиб ага.

– Кога ще започне бунтът? – с горест в гласа попита Ибрахим. Нощта беше напреднала и Ибрахим се чувстваше уморен. Той копнееше за среща с леглото в къщата си. Вече беше твърде късно и сигурно нямаше да може да види уличката, кафенето на Хасан ага и Селим, но все пак щеше да си почине добре в кесиджийската къща. Нямаше търпение да се прибере и да заспи, без да мисли за Патрона и бунта, без да си спомня Персия. Копнееше за почивка.

– Бунтът ще бъде вдигнат след малко – каза Явуз Челик.

– Сега, вечерта ли? – попита Ибрахим.

– Не, в ранна утрин.

– Няма ли да имаме време да поспим?

– Не, тази нощ няма да се спи – уверено отговори агата на еничарите.

После Явуз Челик погледна Ибрахим и каза:

– Ще ни разкажеш ли за това, какво се случи в Персия?

Ибрахим кимна и каза:

– Открих този, когото шиитите смятат за Махди. После го ударих с кесиджийско оръжие и той полудя. След това опита да избие всички претенденти и принцове, но новият шах го уби.

– Кой беше техният Махди? – попита Явуз Челик.

Чак сега Ибрахим осъзна, че всъщност на никого не беше разказал за откритието си.

– С Абдаллах ефенди се чудехме кой е шиитският Махди. След дълго мислене, открих, че претендентът за Махди в Иран е самият шах на Персия – Махмуд.

– Шах Махмуд?! Мир Махмуд?!

Явно всички в стаята бяха учудени, Патрона Халил не по-малко от останалите.

– Така сега за претендент за Махди оставаш само ти? Така ли е? – попита агата на еничарите.

– Да! – кратко отговори Ибрахим.

– Значи пророчествата на Кубилай Юндер се оказаха верни, а мъдростта на Абдаллах ефенди ни доведе до правилния път.

– Да! – отново потвърди Ибрахим.

– Добре, сега имаме нова задача. Нека проведем въстанието! – каза агата.

След този призив Ибрахим клекна, като държеше зулфикр насочен нагоре. Останалите мъже извадиха своите оръжия и ги кръстосаха над главата му. После всички в един глас извикаха:

– Биз гилиндж Махди! Биз гилиндж Махди! Биз гилиндж Махди!

Мъжете се изправиха и бавно се насочиха към вратата, от другата страна на която седяха еничарските командири. Патрона Халил вървеше най-отпред, Неджиб беше след него, а най-накрая ходеше агата на еничарите. Ибрахим се обърна към Неджиб и му поиска обикновена еничарска униформа. В този момент агата каза:

– Ибрахим ага, искам да не се отделяш от Патрона! Не се намесвай, но се навъртай около него!

Ибрахим не искаше да участва, но явно сега предстояха събития, които изискваха неговото участие или поне неговото присъствие. Неджиб го дръпна в един коридор вдясно, агата ги последва, така че когато Патрона Халил отвори вратата, той се изправи сам пред командирите на еничарските орти. В коридора, по който се движеха, в лявата им страна имаше ефирни ажурни дърворезби. В тях имаше големи дупки, чието предназначение явно беше оттук да се наблюдава и подслушва всичко, което се случва в залата. Ибрахим и Неджиб слушаха пламенната реч на Патрона, но продължиха да се движат по коридора, а агата изостана, за да чуе какво ще каже младият еничарски командир. Ибрахим облече униформата на редови еничар и се почувства много по-добре. Тя беше от по-груба материя, без много украшения и гайтани, но удобна и практична. След като я облече, веднага изпита желание да участва в битка. Той извади зулфикр и го развъртя.

– Не си остарял, Ибрахим! – усмихна се Неджиб. – Все още ми напомняш за онова пламенно момче, което нищо не знаеше, но гореше!

– Много години минаха оттогава, учителю! Много години! – тъжно отговори Ибрахим.

– Гордея се с теб, Ибрахим! – учудващо каза Неджиб. – Още в началото усетих, че у теб има някакъв плам, но никога не съм си и представял, че ще станеш такъв воин и ще участваш в такива битки! Никога не съм очаквал, че двамата с теб ще стигнем толкова далеч!

– Неджиб ага, някога много ви мразих, но това беше само докато бях аджамиоглан! Сега съм ви благодарен за всичко, на което сте ме научили!

– Скромен си, Ибрахим ага, и това те прави още по-велик. В нашия случай обаче с пълна сила може да се каже, че ученикът далеч е изпреварил учителя си!

– Дори не съм се замислял да се сравнявам с вас, с Явуз Челик, с Кубилай Юндер или Абдаллах ефенди. Винаги съм ви поставял много пред и над мен.

– Да действаме! – каза Неджиб.

Той посочи пътя на Ибрахим, а сам се обърна и тръгна в противоположна посока. Беше ясно, че сейменбашията, като човек, който трябва да охранява султана и да се грижи за реда в целия град и Империята, не желае да го виждат заедно с бъдещите метежници. Ибрахим много добре бе запомнил откъде беше дошъл и сега уверено вървеше към залата. Тя обаче беше твърде тиха. Ибрахим отвори портата и видя, че залата е празна. Тръгна да я прекоси и в този момент видя Патрона Халил седнал на едни стълби, направо на мраморния под. Залата вече не беше толкова добре осветена и албанецът седеше в сянка, хвърлена от една колона. Ибрахим се сети, каква заръка му беше дал агата и сега се приближи до Патрона. Албанецът държеше в ръка крива арабска сабя. Ибрахим веднага я позна. Това беше сабята на Неджиб ага. Познаваше тази сабя много добре, още от времето, когато беше аджамиоглан в Едирне. Явно, както Юсуп беше сметнал Ибрахим за свой заместник и му беше дал камата си, така Неджиб беше решил, че Патрона Халил ще го наследи и затова му беше дал сабята си.

– Ибрахим ал-Махди – каза албанецът.

– Патрона Халил – отвърна по същия начин българинът. Той направи това без никаква страст, така както към него се бе обърнал седящият мъж. Без покана, Ибрахим седна срещу него.

– След малко ми предстои да направя нещо, за което съм се готвил цял живот. Винаги съм мечтал да застана начело на тълпата. С времето започнах да си мисля, че това, пред което ще застана, е армия. Може би непобедима еничарска орта. Ибрахим ефенди, ти не можеш да ме разбереш. В своя живот сигурно си точно това, което искаш. Ти си от хората късметлии. Ти си призван. А аз съм най-обикновен човек. Човек като всички останали хора по улицата. Знаеш ли каква е разликата между нас, Ибрахим ефенди? – Патрона Халил говореше, но гледаше надолу. Той изглеждаше някак странно, като човек току що пушил опиум.

– Имаш погрешно мнение за мен – каза Ибрахим. Той знаеше, че албанецът се лъже. Той беше капъ кулу. Беше истински еничар и бе преживял неща, които албанецът дори не би могъл да си представи.

Патрона продължи. Явно не се интересуваше от мнението на Ибрахим.

– Разликата между мен и вас е тази, че вие смятате, че чрез подготовката и постигането на бойно ниво ще станете добри. Вие, еничарите капъ кулу, сте учени така и смятате, че можете да достигнете всичко чрез воля, смелост и желание. Аз обаче разчитам на прозрението, на това, че ще получа пророчество. Това е моят Път. Аз разчитам на интуицията, на вдъхновението, на случайността. Ще хвърлим хората в несигурността и Аллах ще ми покаже Пътя. Той ще реши дали ще победим, или не.

И така аз ще разчитам на вдъхновението и прозрението от Аллах, който ще направлява десницата ми. Аз ще предвождам не толкова еничарите, колкото тълпата. Вие разбрахте, че на мен ми е било писано да застана начело на тълпите бедняци, тези които са като мен, такъв какъвто беше баща ми и всички хора в планинската ми родина, които живеят бедно и просто.

Ибрахим слушаше Патрона и едва сега осъзна защо агата и Неджиб бяха определили именно него за водач на въстанието. Албанецът имаше харизма да бъде водач. Той произлизаше от простолюдието и обичаше бедните, обикновени хора. Беше живял дълго в Истанбул, беше продавал дрехи и познаваше много добре живота и неволите на градските бедняци и обикновените хора. Беше много умно да изберат Патрона да води въстанието, а Ибрахим, който щеше да се разбира много по-добре с еничарите, щеше да му помага. Това решение на агата Явуз Челик беше много добро и точно.

Беше ранната утрин на 28 септември 1730 година. Двамата мъже постояха още малко и си поговориха. Колкото повече Ибрахим говореше с албанеца, толкова по-симпатичен му ставаше той. Сега, когато останаха насаме, албанецът се разкри и Ибрахим видя колко добър човек е той. Той беше чувствителен и дълбокомислен и наистина изпитваше любов и загриженост към обикновените хора, нещо, което отначало му се струваше, че той играе по заповед на агата и сейменбашията. Сега обаче Ибрахим разбра, че всичко е било истина и това са истинските мисли и чувства на този толкова странен мъж.

– Имам заповед да бъда до теб! – най-накрая си призна Ибрахим. – Къде са командирите, които дойдоха с мен? – от одеве Ибрахим искаше да зададе този въпрос. Студът на ранното утро го прониза и той потрепера.

– Изпратих ги да доведат войската на Ат мейдан.

На Ибрахим му беше ясно, че нещо се е случило, защото такава смела и открита подготовка за бунт, под самия нос на султана и Великия везир, не беше възможна, затова попита:

– Къде е султанът?

– В Скутари. Там са всички сановници и целият Диван. Агата и сейменбашията също са там и тази нощ не са идвали в Истанбул и в Топкапъ сарай.

Това изясни нещата. Ето защо всичко беше толкова открито. Освен това агата и Неджиб щяха да се разграничат от бунта. Всичко беше толкова добре измислено. Но дали тъжният мъж, седящ срещу него, щеше да се справи, да организира и доведе докрай един бунт, едно еничарско въстание? Ибрахим не виждаше с какво може да помогне.

В този момент вратата на Арз одасъ се отвори с трясък. Някакви мъже, шумни и арогантни, нахлуха в покоите. Дали заговорът нямаше да бъде унищожен още преди да се е провел?

Патрона се изправи с извадена сабя. Ибрахим също го последва. Мъжете бяха еничари. Те се приближиха към двамата мъже. Бяха Кючюк Муслу, Али и другите приятели на Патрона. Ибрахим веднага ги позна, а те него не, защото не го бяха виждали с обикновена еничарска униформа.

– Към Ат мейдан се стичат недоволни еничари и граждани! – разпалено каза Али.

– Осигурете повече граждани! – каза Патрона със странна повелителна нотка в гласа.

Ибрахим не можеше да повярва, че това е същият мъж, срещу когото беше седял преди малко и бяха разговаряли толкова човешки.

С решителни крачки той се измъкна от задния вход на Топкапъ и двамата с Ибрахим тръгнаха да обикалят скришом големия султански дворец. Явно албанецът държеше да не се вижда, че току що излиза от султанските покои. Хората му обаче минаха напряко, през алеите на двореца. Докато заобикаляха големите постройки, които си бяха цял град, за да се окажат на Ат мейдан, мина доста време, но то беше достатъчно на Ибрахим да проумее, че се забърква в нещо изключително рисковано и опасно. Ако въстанието не успееше, главата му, заедно с тази на Патрона Халил, щеше да се търкаля в прахта.

Ат мейдан вреше и кипеше. Площадът беше преизпълнен с хора. Всички бяха наблъскани един до друг и бяха възбудени. Множеството шумеше и всички се въртяха като че ли очакваха някого и скоро той се появи. Патрона Халил се отправи към едно тясно подиумче, което еничари или граждани бяха издигнали, а може би това бяха направили неговите хора, които се бяха скупчили около импровизираната трибуна. Те помогнаха на албанеца да се качи отгоре и в този момент той заприлича на Ибрахим на орел, който разперва криле над всички. Той извиси глас и каза:

– Братя – после замълча и допълни – и сестри, султанът и нашите велможи живеят в охолство! Те са потънали в разкош и лукс и вече не се интересуват от своите поданици...

Докато Патрона говореше, Ибрахим потърси с очи еничарите. Като дисциплинирани воини, дори в тълпата, те се бяха строили по орти, а командирите им бяха пред тях. Не беше трудно, защото 98-ма – ортата на Патрона, се намираше току под него. Тя беше водеща в събитието, което се случваше. До нея беше 99-та – ортата на Мустафа. Ибрахим мина покрай него и го поздрави специално. По всичко личеше, че чорбаджията не е особено ентусиазиран от това, което чува и се случва. Погледна приятеля си така все едно, че само заради него участва във всичко това. В погледа му имаше известен упрек. Ибрахим не се задържа дълго при него, може би заради този поглед. След като мина покрай 100-на орта, най-накрая се изправи пред Белязания и 101-ва орта. Момчетата много се зарадваха, че виждат чорбаджията си.

– Биз гилиндж мюсюлманларък! – тихо произнесоха те.

Ибрахим ги приветства с еничарския поздрав.

– Защо не се прибираме в казармите, Ибрахим ага?

– Имаме малко работа да свършим – каза им той. После подпря гърба на Бахтияр със силната си ръка и го изтегли малко встрани.

– Къде са жените ми? – попита той.

– Тук са – каза Бахтияр и посочи някъде неопределено назад. – Нямах време да ги оставя където и да е.

– А талибът, с тях ли е?

– Да! – кратко отговори Белязания.

– Къде е джеридът ми?

– Той е с тях, с багажа ви.

– Донеси ми го!

Бахтияр Казим изчезна нанякъде. След малко донесе джерида. Ибрахим го взе в ръката си. Познатата ръкохватка и тежестта на копието му подействаха успокояващо. Той тръгна към подиума, от който Патрона Халил продължаваше пламенната си реч.

– Имах сън – крещеше албанецът, – имах сън, в който Аллах ми изпрати откровение. Той почете своя нисш роб и ме натовари с мисия. Мисия, която трябва да изпълня, но с ваша помощ. Днес ние сме призвани от Аллах да унищожим алчните, тиранични везири и да свалим самия султан от власт. Чрез алчността си, те направиха нашата Империя слаба и нищожна, крадейки от заплатите на еничарите и войските. Плащат ни с акчета, в които среброто вече е много малко. Те разоряват армията, а самите живеят охолен, празен и безсмислен живот, в непрестанни пиршества и разгул. Нашите сановници вече не мислят за народа и не се грижат за нас. Те ни изтощават и ни товарят като магарета. Докога ще търпим това, братя? Ние вече нямаме друг избор, или султанът и везирите, или ние, това е изборът...

Тълпата беше видимо въодушевена от думите на албанеца. Когато най-накрая той извади кривата си арабска сабя, всички изреваха. В дясната си ръка стискаше дръжката на кривата сабя, а в другата – някакъв парцал, който също размахваше над главата си. Патрона се обърна надолу. Той явно бе видял джерида, който Ибрахим държеше.

– Дай ми това копие, Ибрахим ага! – каза той на българина.

Ибрахим не искаше да му го дава, но албанецът хвана върха му и го изтръгна от ръцете му. После бързо наниза това, което държеше, и чак тогава се видя, че това е знаме. То беше разделено на две. Горната част беше червена, а долната – бяла.

– Да вървим да събудим всички! – крещеше албанецът.

Тълпата поде виковете му. Явно той вече бе набелязал маршрута, защото ортите се пръснаха и тръгнаха из улиците на Истанбул. И еничарите, и гражданите крещяха и приканваха останалите граждани да се присъединят към тях. Сто и първа орта тръгна на север.

– Накъде сте? – попита Ибрахим.

– Ние сме към Бешикташ. Имам задача от Патрона Халил да говоря с Бранко и във въстанието да включим и бандите, на които главатар бяхте първо вие, а после и аз – отговори Белязания.

– Това не е въстание! – каза Ибрахим. – Това е заговор! Метеж!

– Не е въстание, но ще стане! Патрона Халил ще се справи! Вие сам знаете как може да влияе на тълпата!

– Мислех, че не го харесвате! – каза Ибрахим, като знаеше много добре какво изпитва приятелят му към албанеца.

– Аз все още не го харесвам, но това не ми пречи да мисля, че е прав и че ще се справи.

– Жените и талибът нека тръгнат с мен.

Няколко еничари, с жените и Али Мюзекки, тръгнаха след него. Другите вървяха отзад, те пазеха каруцата, в която беше натоварен целият му багаж и двата безценни сандъка. Никой не знаеше какво има вътре, но все пак ги пазеха добре, за да не навлекат гнева на командира върху себе си. Ибрахим беше решил, въпреки заповедта, да се отдели и да заведе жените и иранския талиб на сигурно място, в кесиджийската къща. Той също смяташе да остане в къщата, докато нещата не се успокоят. Ибрахим тръгна към уличката, която водеше към чаршията в Еминьоню, а от там и към уличката с кафенето на Хасан ага. За негово съжаление ортата на Патрона Халил се движеше пред него, а отзад тълпата от хора, които се присъединяваха към тях, ставаше все по-голяма.

Отпред Патрона Халил, с червена чалма и извадена сабя, а еничарите с извадени ятагани крещяха и като че ли пожар обземаше всяка улица, по която минеха. Отначало хората учудени се появяваха по прозорците и питаха какво се случва, по-късно слизаха и се присъединяваха към бунтовниците. Скоро към знамето на Патрона се присъединиха и други знамена. Ибрахим искаше да се отдели от тълпата, но това беше невъзможно, защото арнаутинът водеше ортата си и тълпите точно по пътя, по който трябваше да мине и той. Жените, които толкова бяха мечтали да видят столицата на света, най-големия и красив град – Истанбул, сега гледаха малко уплашени. Те не разбираха какво става, но тълпата и мъжете с развъртени ятагани явно ги плашеха. Ибрахим беше сигурен, че Али Мюзекки е не по-малко впечатлен и притеснен от Персика и Махидевран.

Ортата на Патрона тръгна по чаршията. Явно хората го познаваха, защото му подвикваха и го поздравяваха, а той им отговаряше. Когато стигна до собствения си дюкян, той се спря. От дясната страна на дюкяна беше този на Ибрахим. За малкото време, откакто беше в Истанбул, Ибрахим беше видял много хора с фесове. Явно работата в шапкарницата вървеше добре. Ибрахим се придвижи напред и видя Селим ага. Личеше си, че Патрона смята да остане тук по-дълго. Старият му хазяин беше все така слаб, но облечен с много хубав кожен кожух, като на богатите истанбулски търговци или занаятчии. На главата си съвсем естествено мъжът бе поставил червен фес, с черен пискюл отгоре.

– Селим ага – каза Ибрахим, защото беше сигурен, че старецът няма да го познае.

– Ааа, Ибрахим ага! – старецът, макар богато облечен, клекна и започна да целува ръцете на Ибрахим. Българинът се притесни. Гледката сигурно беше любопитна за околните, как един възрастен мъж целува ръцете на някакъв еничар. – да сте жив и здрав, господарю! Чакахме ви! Толкова ви чакахме да се върнете!

После явно старецът се сети, че идеята за шапкарницата и парите бяха на еничара и той се почувства длъжен да се отчете, затова каза:

– Ибрахим ага, търговията ни много се разрасна. Вие вече сте много богат. Държим цялата търговия на фесове в Империята. Имаме много дюкяни и работилници с много усти (майстори). Доволен ли сте, Ибрахим ага?

– Да! Да! – сега имаше време да осъзнае думите на Селим.

Той изтълкува това безразличие като неверие и каза:

– Вашите пари не се губят, Ибрахим ага. Всичко съм събрал в един сандък.

– Да! Да! Селим ага, смятам да живея в къщата, ще е удобно ли?

– Но какво говорите, ефенди ага? Къщата е ваша, ние само я пазихме за вас, нека Аллах ви дари с вечен живот! Вече сме богати и можем да си купим наша къща, ако ви пречим или искате да живеете повече хора!

– Ще се разберем, само не сега, Селим ага.

Ибрахим бързаше. Не искаше повече да стои с жените, талиба и златото из опасните улици на Истанбул. Притесняваше се тълпата да не го завлече със себе си. От опит знаеше, че тълпата е неконтролируема и стихийна и ако някой реши да насочи гнева си към сандъците или багажа, който беше взел от Иран, еничарите едва ли щяха да могат да опазят съкровището на емира.

Ибрахим бързаше, но Селим ага като че ли не разбираше това. Той го задържа, после хвана ръката на едно високо силно момче с гарваново черна коса и тънки, вити като на момиче вежди. Момчето беше много красиво и макар и слабичко, широките му рамене издаваха, че е силно. То беше облечено в същата униформа като Ибрахим. Селим не само го притегли към себе си, но и го буташе надолу. Скоро българинът разбра, че старецът бута сина си да падне на колене пред този, който смяташе за свой благодетел. След като клекна, той явно трябваше да целуне ръката на Ибрахим. За да прекъсне неловката ситуация, Ибрахим дръпна ръката си. Той знаеше, че за един млад еничар е унизително да коленичи пред когото и да е.

– Селим ага, Селим ага, моля ви!

– Това е синът ми Хакъ, Ибрахим ефенди – говореше старецът с треперещ глас и продължаваше да натиска момчето надолу. – Вижте какъв силен мъж израсна благодарение на вас! Благодарение на вас е еничар!

– Да! Да! Селим ага, пуснете момчето!

Чак сега старецът като че ли осъзна, че бута сина си надолу.

– Искам да отида в къщата! – каза Ибрахим.

– Да! Да, Ибрахим ага, Хакъ ще ви придружи!

Младежът вече се бе изправил и изтупваше коленете си. За да не се бави повече, Ибрахим само кимна с глава.

Скоро цялата група се оказа пред къщата.

– Къде е Хасан ага? – попита той, когато минаха покрай затвореното кафене на стареца.

– Хасан ага почина! – отговори Хакъ.

– Какво?

Изненадата на Ибрахим премина в тъга. Мисълта за смъртта на стареца го натъжи.

– Как почина? Кога?

– Преди около година. Разболя се, залежа и след около месец си отиде.

– Лошо ли боледува?

Хакъ не отговори, затова Ибрахим продължи:

– Той нямаше близки, някой грижеше ли се за него? В последния му ден и за погребението, кой се погрижи?

– Цялата улица се грижеше за него, но най-много ние с баща ми и майка ми.

– Сега кафенето работи ли?

– Не, той го завеща на мен, но аз служа в оджака и нямам време.

– Не бива уличката да остава без кафене! Без кафене, тя вече няма да е същата!

Ибрахим се насочи към така добре познатите му малки квадратни джамчета и докосна топлите дървени черчевета. Ръката му се хлъзна и помилва вратата и тази част от нея, която беше неподвижна и оформяше рамката. Старецът щеше да му липсва, с добрия си характер и кафето, което правеше. Колкото и да беше странно, Ибрахим не тъжеше само за прегърбения мъж, а и за себе си, защото с Хасан ага си бе отишла и част от него. Той знаеше, че тя няма да се върне никога вече. Така с всяка загуба той ставаше все по-самотен и като че ли отиващите си от живота отнемаха и част от душата му. Той вече не беше същият човек. И никога повече нямаше да седи на миндера и да посръбва от божествената напитка на стария турчин. Ибрахим осъзна, че може би, защото беше еничар и нямаше дом и родина, за него домът бяха хора като Абдаллах ефенди и Хасан ага. Това беше неговият дом. Да, къща си имаше, но домът бяха хората, при които се връщаше, където и да е бил. Хората, заради които се връщаше, хората заради които вършеше всички тези неща. Сега беше загубил още една от стените на своя дом.

Той се обърна и настоя пред Хакъ да отвори вратата на къщата със собствения си ключ, за да се убеди, че той все още отключва. След това качи жените на горния кат. Настани ги в стаята на Рефик, а талиба в една малка одая до неговата стая. Еничарите бяха свалили двата тежки сандъка на площадката, където беше намерен убит приятелят му, а багажа му качиха в стаята му. След като се настани, Ибрахим излезе на улицата. Хакъ го следваше през цялото време. Младежът беше особено вдъхновен да участва в случващото се на улицата.

– Ще дойдат много по-добри дни за хората, а и за нас, еничарите! – говореше той разпалено. – Ибрахим Джаббар Селяхаддин, учителю, вие ли сте това?

– Да, аз съм! – с нежелание отговаряше мъжът.

– За вас се носят легенди в корпуса на еничарите. Вярно ли е, че сте познавали лично стария ага на еничарите – Кубилай Юндер?

Ибрахим кимна с глава.

– А познавате ли сегашния ага и сейменбашията?

Той пак кимна.

– А султана лично познавали ли сте?

Този път не кимна. Сети се каква участ очаква султана и му стана неприятно. Животът никога не е бял или черен, както и човек никога не е чернобял. Сега в младежа, както и в самия Ибрахим, се бореха двете същности. Султан Ахмед III безспорно имаше недостатъци, но и своите добри страни. Личеше си как Хакъ беше разколебан между образа на добрия султан, на когото беше служил и заради когото би трябвало да е готов да загуби живота си, и случващото се. Султанът – любител на изкуствата, едва ли беше заслужил участта, която го очакваше. Ибрахим знаеше, че тълпата иска смъртта на Ахмед III, но вътрешната му мъдрост, всичко до което беше стигнал през живота си, говореше нещо друго. Невежи бяха хората, които се бореха с други хора. Когато се бориш с друг човек, всъщност се бориш със себе си, защото ти проектираш в стоящия срещу теб собствените си недостатъци. Но вместо да се бориш със себе си и да опитваш да унищожиш платното, върху което си се нарисувал, по-добре да променяш себе си. Така неуките хора винаги се изправят пред следващия и следващия воин. И дори когато воинът е различен, те воюват срещу същите черти в него и предизвикват към битка винаги едни и същи неща. Някои воини наричат това, заради което воюват, принципи, а други – доблест, но това е едно и също отражение на себе си. Човекът просто се оглежда в една локва и когато не хареса това, което вижда там, го нарича враг и започва да воюва срещу него. Но колкото и да удря и настъпва локвата, след време нейният образ се изчиства и той отново вижда следващия враг. Всъщност той вижда само себе си и винаги воюва срещу себе си. Ибрахим беше разбрал, че не бива да се воюва срещу човека, а срещу недостатъците му. И мотивът ти да се изправиш срещу някого на бойното поле не е за да го накажеш, а за да се опиташ да му помогнеш. Той беше разбрал, че винаги воюва срещу себе си и ако не се промени, не е удържал никаква победа, а само е загубил времето, силите си и е пропилял още една възможност. Ибрахим беше мислил много върху тези неща през последните години, докато беше отседнал в Урмия, особено след като беше избил толкова хора в Исфахан и в битката при Тебриз. Сега той знаеше, че тълпата ще поиска смъртта на султана, защото Патрона Халил се справяше много добре като водач. Ибрахим щеше да се опита да го спаси и то не защото го познаваше, не защото Ахмед III му беше подарил камата и го считаше за приятел, а защото не бива да се воюва с човек, защото така се наказва човешкото у него.

Така вместо да остане в къщата, Ибрахим излезе на улицата. Трябваше да открие Патрона и да бъде до него, за да опита да внесе мъдрост в постъпките му. Така Ибрахим и Хакъ, който се движеше плътно до него, станаха свидетели на всичко, което се случи през този ден.

След като останаха още известно време пред дюкяна на Патрона Халил, множеството ставаше все по-голямо. Албанецът продължаваше да говори пред тълпата и да призовава гражданите да се вдигнат на бунт. Той повтаряше, че всички еничари подкрепят действията му. Така, след като градусът в тълпата нарастваше, хората, предвождани от мъжа с разветия байряк и арабската сабя, тръгнаха из града. Те вървяха, както се струваше на Ибрахим, произволно, но чак по-късно разбра, че всички групи се бяха движили по предварително начертани маршрути. Може би затова по едно и също време от различни места към централния площад Ат мейдан, започнаха да се стичат потоци от хора. Множеството беше неизброимо. Досега Ибрахим не беше виждал толкова много хора на едно и също място. Хората се бяха въоръжили кой с каквото намери. Площадът продължаваше да се пълни. Обстановката ставаше все по-опасна. Толкова много въоръжени хора и всички желаещи мъст. Инерцията не биваше да се губи и всички хора да се нагнетяват в Ат мейдан. Ибрахим, следван от Хакъ, се втурна да каже всичко това на албанеца.

– Знам! – каза той. – Последвай ме, Ибрахим ага, трябва да говорим със султана!

Това беше добра идея. Ибрахим направи знак на Хакъ да ги последва. Тримата мъже заобиколиха централния вход на Топкапъ и скоро стигнаха до едно малко прозорче. Това по-скоро беше амбразура, тясна и с дебели решетки.

– Биз гилиндж Махди! – каза Патрона, а отвътре някакъв глас отговори същото. – Неджиб ага, какво е положението в двореца?

Патрона и Ибрахим се наведоха, за да чуват по-добре, а Хакъ остана да пази гърбовете им.

– Султанът и везирът са още в Скутари. Доскоро не знаеха за въстанието. Преди малко нарочно оставихме мюфтията и още няколко човека от обкръжението да избягат и те скоро ще ги предупредят.

– Но какво да правим? – явно Патрона беше изумен от вестта. По всичко си личеше, че той беше подготвен и бързаше за среща със султана. – Тези хора трябва да правят нещо, не може да чакаме до утре така!

– Не знам – отвърна Неджиб ага.

– И султана го няма, така ли? – с отчаяние попита Ибрахим.

– Да, няма го.

– Какво да правим?

– Насочете гнева на хората срещу везирите. Плячкосайте няколко сарая! Така ще се вдъхне самочувствие на хората и ще намалите малко напрежението!

Съветът беше добър. Мъжете бързо се върнаха при тълпите на площада. Тази вечер Истанбул беше най-неспокойният град в света. Тълпите се втурваха и нападаха сараите на богатите бейове и везири. Те разбиваха врати, отмъкваха каквото могат с идеята, че по право им принадлежи. Колкото повече тълпата грабеше, толкова повече озверяваше. Те бяха прекрачили прага. Повечето от тях знаеха, че връщане назад няма и ги чака бесилото, затова ставаха все по-дръзки. В цялата тази суматоха бандите, организирани много по-добре, също взеха своето. Еничарите също се поддадоха на изкушението. Ибрахим обикаляше и му направи впечатление, че капъ кулу не мародерстват и не крадат, а другите еничари, които са събирани от градското население, обират къщите на своите роднини, комшии и родители. Въобще цялото това въстание приличаше на организирано само от новите еничари. Старите истински еничари, тези, които изграждаха орти като 101-ва и 99-та, не се намесваха в обирите и безчинствата. Най-активната орта беше тази на Патрона Халил. Ибрахим усети много добре тази разлика, защото Хакъ беше до него през цялото време. Той чуваше коментарите на младия мъж, слушаше вътрешния си глас и осъзна колко различни са новите еничари от капъ кулу. За другите еничари тази служба беше работа, от която трябваше да се печели. Тя им даваше привилегии и сила, които използваха срещу другите хора.

Бахтияр и Мустафа оставиха ортите си цяла вечер на Ат мейдан и не допуснаха включването им в непристойните действия. Ибрахим ги гледаше. Това бяха истинските еничари. Той знаеше, че ако сега се започне битка, по-голяма част от тълпата и новите еничари ще се разбягат. Всеки от тях щеше да се опита да запази безценните си придобивки и плячка, но нямаше да се хвърли в битката. А и с коя ръка щяха да го направят, като повечето от тях се бяха награбили и не можеха да носят плячката си с две ръце?

Ибрахим наблюдаваше момчетата от двете орти и беше сигурен, че всички те се възмущават от случващото се, че у тях се пораждат импулси да спрат тази анархия и да въведат ред. Това, което се разкриваше пред очите им, противоречеше на това, за което бяха воювали и цял живот се бяха борили.

На сутринта всички еничари и граждани отново се стекоха на площада. През нощта султан Ахмед III и везирите му бяха успели да се върнат в града. Пред насъбралото се на Ат мейдан множество беше изпратен посланик, който от името на султана подкани хората да се разотидат по домовете си, за да се избегне разправа. Заплахите обаче не стреснаха хората. Повечето от тях вече бяха прекрачили чертата, от която можеха да се върнат. Освен това те се уповаваха на еничарите, които се намираха между тях. Така, без никакъв ефект от думите му, пратеникът се прибра в Топкапъ сарай.

Скоро пред портите на Топкапъ хората на султана поставиха свещеното знаме на Пророка. Чу се, че Ахмед III призовал всички верни нему мюсюлмани да тръгнат след него. За тези, които го последват, било обещано и голямо възнаграждение. Въпреки това желаещите не бяха много. Скоро се чу, че султанът се опитва да привлече на своя страна християнското население на Истанбул. Всъщност тази информация беше дадена на Патрона от Неджиб на същото онова прозорче. За да парира насрещни действия, албанецът разпръсна еничарите из града и те разнесоха предупреждението на водачите на бунта, че обещават пълна безопасност за гражданите, които останат по домовете си. Така, останал без никаква подкрепа, Ахмед III беше принуден да води преговори с Патрона Халил.

Отначало въстаниците искаха да получат живи Великия везир Невшехирли Дамат Ибрахим паша и още няколко от най-ненавистните за народа висши сановници. За това, везирът и висшите чиновници да бъдат искани живи, не малка заслуга имаше Ибрахим Селяхаддин. Султанът се опита да спаси зет си Дамат Ибрахим паша, като го уволни. Този ход обаче не подлъга хората отвън. Те се ядосаха, че с такъв елементарен ход султанът се опитва да ги излъже. Напрежението на Ат мейдан се повишаваше. Всички тези вести се разнесоха из града и скоро на площада се стече голяма част от жителите на града. Усещането беше все едно, че целият град се е събрал на площада. Ако отначало въстанието беше започнало с три хиляди души, на четвъртия ден те вече бяха над 80 хиляди. Недоволните граждани завзеха складовете с барут и боеприпаси и монетния двор. За да ускорят капитулацията на двореца, те прекъснаха снабдяването му с вода и продоволствия. Скоро Ахмед III се почувства притиснат. Той разбра, че няма друг избор освен да отстъпи. Вечерта той издаде заповед на джелатите за екзекуция на исканите от въстаниците везири, чиито тела сутринта бяха хвърлени на Ат мейдан.

Ибрахим, Патрона и останалите водачи отидоха първи да разгледат телата.

– Те се подиграват с нас! – Патрона крещеше и гледаше към това, което трябваше да бъде тялото на Великия везир Невшехирли Дамат Ибрахим паша. Цялото лице на трупа бе нарязано. То беше направено на пихтия, кълцано и влачено по каменните алеи на двореца. Лицето беше обезобразено до неузнаваемост. Можеше да се познае, че това е Великия везир само по дрехите.

– Защо са ги убили, ние ги искахме живи? – викаше Ибрахим.

– Това може да не е Ибрахим паша. Може да е всеки – продължаваше да крещи албанецът.

Ибрахим гледаше черепът, чиито кости тук-там прозираха под кървавата пихтия от коса, кожа и кърваво месо. Това беше останало от този толкова умен и красив мъж. Това беше врагът на всички еничари, на неговия наставник Кубилай Юндер и на цялата секта на Махди. Сега той го гледаше, мъртъв и обезобразен, и би трябвало да се радва, но нищо такова не изпита.

– Знам какво става – каза Патрона Халил. – Султанът се опитва да ни измами. Той ни подхвърля някакъв труп, който дори може да не е на Великия везир. Иска да успокои обстановката, да разпуснем хората по домовете им, а после да ни издири и избие. Всички вие знаете как преди около 30 години безмилостно се разправи с еничарите, които го бяха издигнали на престола! Вие знаете за жестокия и отмъстителен нрав на султана! Трябва да предприемем нещо! Не бива да се успокояваме! Ако сега не сме достатъчно категорични, утре това може да коства живота ни!

Еничарските командири слушаха думите на албанеца и бяха съгласни с него. Сега не биваше да се спира. След като вече бяха тръгнали, трябваше да стигнат до край.

– Искаме Ахмед III! – каза Патрона. – Или той, или ние!

След това Патрона се качи на импровизирания подиум, развя знамето и извика:

– Братя и сестри, султанът се подиграва с нас! Ние искаме той да отстъпи престола в полза на племенника си Махмуд! Искаме Махмуд за султан!

Тълпата явно вече бе готова за тези искания на водача на въстанието, защото поде неговите викове.

В следващите дни султанът се съгласи да абдикира, при условие, че той и семейството му ще бъдат пощадени. Тук намесата на Ибрахим също не беше малка.

Нощта на 1-ви срещу 2-ри октомври 1730 година принц Махмуд – синът на брата на султан Ахмед III – Мустафа II, прекара в напрегнат разговор с чичо си Ахмед III. Напътствията и съветите, които старият султан му даваше, скоро щяха да му потрябват.

Шахзаде Махмуд прие султанското име Махмуд I. Той изиска всички синове на Ахмед III да дадат клетва за вярност и всички принцове му се поклониха. След което Ахмед III и семейството му бяха съпроводени до Стария дворец, където бяха поставени под стража и така беше прекъснат всеки техен достъп до външния свят.

На сутринта Махмуд I имаше среща с "виновника" за своето възкачване. По-скоро срещата беше провокирана от Патрона Халил, за да покаже, че той е важният човек, от когото зависи всичко, което се случва. Патрона Халил се появи на срещата бос, с простите си дрехи и препасан със сабята на Неджиб. След него вървяха Ибрахим, Мустафа, Бахтияр и Хакъ. Хората на Патрона бяха с тях. Така цялата еничарска група пристигна пред стаята, в която бе отседнал новият султан. Това беше дълъг салон, не много голям, отдясно, на височината на рамото, бяха разположени два големи прозореца, през които се виждаше здрачевината на настъпващото утро. В долната част на стените имаше големи мраморни плочи, чиито шарки оформяха основа, върху която бяха разположени синьо-бели теракотени плочи, които оформяха дребни шарки и красиви орнаменти. Но най-впечатляваща беше лявата стена, в която бяха оформени три арки, запълнени с тънко венецианско стъкло. Там светлината струеше и макар матова, създаваше изключителна феерия. Стъклата бяха украсени със сини шарки, подобни на клонки или на цепнатини в напукан лед. Новият султан стоеше в дясната страна на стаята, а точно над него имаше зелена ниша с малко пано, на което беше извезан текст от Корана. Над нишата като фриз бяха оформени два реда с текст от Корана.

Хората на Патрона останаха да пазят пред вратата, а в помещението влязоха само Патрона Халил, Ибрахим, Мустафа, Хакъ и Бахтияр Казим. Султанът седеше на една широка табуретка. От лявата му страна имаше дълга пейка с масичка пред нея, а отдясно – две красиви столчета, представляващи две кръстосани летви, върху горната част на които се сядаше. Патрона тръгна към султана и направи ниско темане. Останалите мъже също го поздравиха. Султанът, видимо притеснен, отвърна на поздрава на еничарската делегация. След поздравите, албанецът седна на стола с кръстосани крачета от дясната страна на султана, а четиримата мъже се настаниха на меката пейка срещу него. Пръв до султана седеше Ибрахим, до него Мустафа, Бахтияр Казим, а най-накрая Хакъ. Приятелят му Мустафа, иначе толкова спокоен и добър командир, сега беше видимо притеснен. Бахтияр също беше смутен, но безспорно най-притеснен беше Хакъ. Той беше съвсем млад и усещаше, че участва в нещо велико.

– Ваше величество – Патрона Халил заговори пръв, с което за пореден път показа неуважение и наруши етикета. Знаеше се, че винаги пръв трябва да започне разговора султанът и никой човек няма право да прекъсва владетеля или да отговаря, ако не бъде изрично запитан. – Поздрави за новия султан! Пожелавам ви здраве и дълъг живот! И нека Аллах ви закриля, и да насочва десницата ви в правия път, и нека водите без колебание правоверните към слава и величие!

– Благодаря! – кратко отговори Махмуд. – Готов съм да изпълня всяко ваше желание! Кажете какво искате?

– За себе си нищо не желаем. Това, за което сме дошли, е заради хората! Те искат справедливост и по-добър живот! Искат да се премахне увеличението на старите данъци и да отмените новите.

– Добре! Това ще бъде направено, а за себе си какво искаш?

– За себе си нищо не искам, аз вече получих онова, което исках – да видя вас, Ваше величество, на трона. Това, което виждам, е моята сбъдната мечта, а самият аз знам какво да очаквам – бърза и безчестна смърт.

В следващия момент Ибрахим се поизправи, краката му стъпиха на мекия килим. Това беше неочаквано за всички, дори за султана и Патрона. На Махмуд I явно му беше трудно да се ориентира, защото трима от мъжете бяха облечени с най-обикновени еничарски униформи и само един – Мустафа, беше с униформа на еничарски командир. Султанът знаеше, че албанецът е човекът, който предвожда въстанието, но не познаваше мъжете, седнали от другата му страна.

Махмуд беше едновременно радостен, но и притеснен. По-голяма част от живота си бе прекарал в кафез. Кафезът всъщност беше по-луксозен затвор, в който попадаха всички принцове, претенденти за престола, и братя на султана. Единствената вина на тези хора беше, че са от рода на Осман, но не са успели да станат султани. Те живееха в лукс, но нямаха никаква връзка с външния свят. Единственото нещо, което им липсваше в кафеза, беше свободата. Така османовият род, освен най-дълго управлявалият в света и с най-много владетели, беше и с най-много затворници, защото освен султана, всъщност всички останали от този род ставаха затворници. Все пак това беше много по-хуманна традиция, която поне не отнемаше живота на всички принцове. Старата традиция беше продължила до тринадесетия османски владетел Мехмед III, през 1595 година, когато той по традиция ознаменувал възцаряването си, отнемайки живота на всичките си братя. Според тогавашните османски закони дъщерите на султана, както и техните деца, не можели да наследят трона и така те били спасени от участта да бъдат убити. До 1595 година обаче съдбата на всички принцове, които не можели да заемат престола, била само една – смърт. Начинът на екзекуциите бил неизменно един и същ. Както на Запад обезглавяването е смятано за умъртвяване достойно за коронованите особи, така в Османската империя смъртта чрез удушване с копринена връв е запазена единствено за членовете на султанското семейство. И така в студения зимен ден на 28 януари, събралото се на Ат мейдан множество, дошло да приветства възкачването на султан Мехмед III, видяло потресаващата гледка. Деветнадесетте принца, братя на 28 годишния Мехмед III, цветът на османската империя, удушени и положени в набързо сковани и приготвени за тази цел ковчези. Сред тях били невръстните му братя, почти бебета и по-големите, някои от които били любимци на народа и армията. Повечето от тях вече били добре познати на хората дошли да ги видят в мразовития януарски ден. Хората и еничарите, като видели процесията на мъртвите принцове, се разплакали и започнали да молят султана тази традиция да бъде премахната.

Султан Махмуд I, владетел от династията на Осман, знаеше тази история и беше благодарен, че въобще е жив. След опасността от удушаване от собствения си брат, еничарите бяха втората опасност за всеки владетел. Баща му Мустафа II и чичо му Ахмед III, а и дядо му Мехмед IV (Авджъ) бяха свалени от престола именно от еничарски бунтове. Махмуд седеше като на тръни. Той знаеше колко е несигурно положението му. Знаеше, че всяко хрумване на един от тези мъже може да го свали от престола и на негово място да постави лудия му брат Осман.

Ибрахим стоеше от лявата страна на султана и изведнъж думите му като че ли сами започнаха да излизат от устата му. В този момент той се сети за всичко, което му бяха говорили Явуз Челик и Абдаллах ефенди. Сега то му изглеждаше по друг начин. Този извод беше нов за него, но все пак го изрече пред новия султан.

– Има една голяма тайна, която стои в основата на управлението на султаните. Тази тайна ще научиш сега, ще я запомниш и ще забравиш, че съм ти я казал, все едно никога не е било! Ако искаш да управляваш дълго и щастливо, трябва да знаеш, че в Империята има една сила, много по-голяма от силата на султана. Тази сила винаги е стояла зад успешните султани и е осигурявала тяхната мощ и величие. Това е ставало, защото те са признавали и почитали тази сила. Тези, които не са я почитали, са били унищожавани от нея.

Махмуд стоеше, не трепваше и сухо преглъщаше. Това, което чуваше, сигурно не му харесваше, но нищо не можеше да каже. Освен това той вече го знаеше. Ибрахим продължаваше:

– Тази сила сме ние – еничарите. Ние имаме мисия! Всички ние сме членове на сектата на бекташите, а хората от нашия елит са членове на сектата на Махди. Ние смятаме, че сред нас, еничарите, ще се появи последният Месия! Този, който е наследник на Адем, Нох, Мойсей, Иса и Мохамед. Този, който ще постави началото на края на света и ще дойде в Съдния ден. Ние смятаме, че единствената секта, която ще остане накрая, сектата посочена от Мохамед, сме ние. Ние сме истинските правоверни! Ние сме тези, които ще останат единствени! Ние сме мечът на Махди!

Ти ще стоиш начело на Империята и привидно ще управляваш, но всъщност помни, че си на власт само благодарение на нас и защото ние искаме това! Ахмед III забрави всичко това и се опита да воюва срещу нас, но сам виждаш какво стана. Ако вдигнеш ръка срещу нас, и с теб ще се случи същото!

Това предупреждение явно дойде в повече на Махмуд, чиято кръв на наследник на Осман Гази заговори. Все пак той се овладя и само лицето му силно почервеня, но продължи да слуша. По всичко си личеше, че мъжът пред него е убиец и няма да се поколебае да го убие, ако дори по най-малкия начин покаже несъгласието си.

Все пак най-опасен и страшен от всички изглеждаше безръкият мъж, облечен в проста еничарска униформа и страшен белег, който разсичаше лицето му. Другите мъже също бяха страховити, но този караше вътрешностите на новия султан да се обръщат. Точно така той си бе представял джелатите – ужасът на всички султани. Този мъж или такива като него се бяха появявали в сънищата на принца, когато беше по-млад. Сега, 34 годишен, той все още изпитваше ужас от погледа на този мъж. Постоянно му се струваше, че във всеки един момент Белязания ще скочи и ще го съсече с ятагана си. Махмуд искаше еничарите да си тръгнат колкото се може по-бързо, за да се почувства в сигурност.

Ибрахим знаеше, че султанът е изненадан от думите му, но в същото време не по-малко изненадани бяха Мустафа, Бахтияр и Хакъ. Те не знаеха нищо за сектата на Махди. Всъщност той нарочно беше избрал именно тях да влязат и останат при султана, а хората на Патрона Халил беше оставил да пазят пред вратата. Ибрахим вече беше решил именно тези трима мъже да бъдат новите членове на сектата на Махди.

Именно затова, когато излязоха от помещението, тримата се оглеждаха стъписано. Ибрахим усети това и каза:

– Довечера искам всички да дойдете тук, в Топкапъ сарай, но в Арз одасъ – после погледна към Патрона Халил и каза: – За вас също е задължително!

Патрона Халил кимна, за да покаже, че е разбрал. После направи еничарски поздрав и тайния знак на Махди, след което си тръгна, отвеждайки със себе си хората си. Ибрахим го последва, а след него, все още стъписани, тръгнаха и бъдещите членове на сектата.

– Приятелю, аз през цялото време си мислех, че се намирате под влиянието на албанеца, а чак сега разбрах, че всичко е било точно обратно – каза Мустафа.

– Аз също се бях притеснил – каза Белязания.

Ибрахим знаеше за предпазливостта и мнителността на Бахтияр към албанеца и веднага разбра, какво притеснение е имал той.

– Всичко това, което казахте на султана, вярно ли е? – попита Мустафа.

Той се осмели да зададе въпроса, който вълнуваше и останалите мъже, затова те въпросително впериха погледите си в Ибрахим. Но сега Ибрахим не искаше да говори, затова каза:

– Довечера в Арз одасъ.

След това си тръгна. Докато Патрона Халил продължаваше въстанието и организираше церемонията по възкачване на новия султан, самият Махмуд се зае да изпълни исканията на метежниците. Затова не можеше да се отпусне и зарадва на това, че владееше една от най-големите империи в света и беше един от най-богатите хора на земята.

В този момент Ибрахим се насочи към къщата си в Еминьоню. Сега имаше още една важна задача, която трябваше да изпълни. Прибра се в къщи, за да подготви последното попълнение в сектата. Откакто жените живееха в къщата, те помагаха на жената на Селим ага и придадоха на дома друг вид и уют. Всеки път Ибрахим се прибираше с приятното усещане, че в къщата ще го чака топла храна, чисти дрехи и постели. Но и всеки път, в който минеше покрай кафенето на Хасан ага, си спомняше и му ставаше тъжно за добрия старец и в устата му се появяваше вкусът и ароматът на кафето, точно такова, каквото го правеше старецът. Откакто беше пил кафе тук, повече никога не беше пил такова кафе. Никъде другаде тази напитка не му носеше такава наслада и винаги, където и да се намираше, пийнеше ли кафе, се сещаше за Хасан ага.

След като влезе в къщата, Ибрахим се отби в стаята на Али Мюзекки. След това двамата проведоха дълъг разговор, в който българинът разказа на персиеца всичко, което знаеше за сектата на Махди. Беше решил да включи в сектата и един учен, както беше свикнал да бъде, докато Абдаллах ефенди беше жив. Сега това щеше да бъде Али Мюзекки.

Като продължиха да говорят, двамата мъже излязоха от къщата, тръгнаха из истанбулските улички и неусетно стигнаха до Топкапъ сарай. Али Мюзекки се притесни. Явно иранецът не беше виждал толкова голям град и дворец.

– Сигурен ли сте, че ще ни пуснат? – попита иранецът, но като видя как хората на портата отдадоха чест и поздравиха Ибрахим, осъзна, че човекът, който е с него, наистина е влиятелен, макар и странен. Той живееше сам в къща, без деца, харем и семейство. Сякаш нямаше роднини. Явно мъжът беше много богат, но странен. Сега това, което чуваше, обясняваше голяма част от странностите на еничара. Цял живот беше живял с разказите на шиитите за имамите и Махди и изведнъж това, което мъжът му разказваше, го изуми.

След като двамата влязоха в Топкапъ сарай, Ибрахим уверено прекоси дворовете, помещенията и коридорите на султанския дворец. Явно много добре познаваше лабиринтите на султанския дворец. Али Мюзекки отдавна вече щеше да се е загубил.

В широкото помещение, където преди няколко нощи Патрона Халил беше свел плана си за въстание пред еничарските командири, сега се бяха събрали Мустафа, Бахтияр Казим и Хакъ. Те все още бяха зашеметени от думите, които бяха чули от Ибрахим Селяхаддин, които той изрече пред току що избрания султан Махмуд. Сега всеки един от тях предчувстваше, че всичко това ще има продължение, но никой не смееше да фантазира какво може да се случи и в каква тайна още ще бъдат посветени.

Ибрахим поздрави насядалите мъже. После подкани талиба да седне до тях и да изчака. Сам той влезе в друго помещение, където вече го чакаха агата на еничарите Явуз Челик, сейменбашията Неджиб ага и Патрона Халил. Всички те поздравиха Ибрахим с тайния знак на Махди. След това Ибрахим каза:

– Времената са смутни. С всеки един от нас може да се случи нещо, затова съм избрал още четирима достойни мъже, които да попълнят бройката на нашата секта.

– Но така ще станем повече от седем – каза Патрона. – Доколкото знам, досега сектата винаги е била от седем човека.

Ибрахим не се беше замислял за това, но според него бройката не можеше да бъде пречка. По-скоро беше добре членовете на сектата на Махди да са повече, отколкото по-малко.

– Кои са мъжете? – попита Явуз Челик и челото му се намръщи като че ли очакваше някаква неприятна изненада от избора направен от по-младия мъж.

Тримата мъже седнаха срещу Ибрахим. По средата седеше агата на еничарите, от дясната му страна беше Патрона, а отляво – сейменбашията Неджиб. Седяха така все едно, че ще подложат Ибрахим на разпит.

– Първият мъж, когото смятам да предложа, се казва Мустафа. Той е чорбаджия на 99-та орта.

Ибрахим пое дъх, за да разкаже нещо повече за приятеля си, когато агата на еничарите го прекъсна и каза:

– Познавам Мустафа ага. Приемам го!

– И аз. И аз. – потвърдиха Неджиб и Патрона.

Ибрахим едва сега се замисли, че тримата мъже познават много добре Мустафа. Явуз Челик му беше командир, Неджиб също доскоро беше командир в оджака. Освен това той беше отговарял за обучението на младите еничари и като нищо можеше да се окаже, че Мустафа е негов ученик. Патрона Халил пък беше участвал в похода в Иран по времето на който Мустафа, в по-голямата част от времето, беше "ага на двете луни" и съответно командир и на Патрона Халил. Освен това в момента Патрона Халил беше командир на 98-ма орта, а Мустафа – на 99-та, което означаваше, че в бойния строй на корпуса винаги се строяваха един до друг. Така че, както се оказа, всички познаваха Мустафа и веднага го одобриха.

– Вторият човек, когото искам да ви представя, е Бахтияр Казим.

– Одобряваме! – казаха веднага тримата.

Ибрахим се замисли. Веднага се сети откъде тримата познават неговия заместник, командир на 101-ва орта.

– Третият човек е един млад еничар. Казва се Хакъ Селим. Той е мой стар ученик. Ловък и бърз воин. Като дете беше крадец, но сега е еничар.

– Хакъ Селим – повтори Явуз Челик. – Одобрявам, но ще го проуча.

Другите двама мъже се съгласиха. Те знаеха, че дори да грешат и момчето да се окаже неблагонадеждно, няма какво да направи срещу сектата. То изцяло беше в тяхна власт. В най-лошия случай щеше да се наложи да го ликвидират, така че дори да грешаха, с нищо не можеха да навредят на сектата.

Последен Ибрахим представи талиба Али Мюзекки. Това беше най-дългото и спорно представяне. На българина се наложи дълго да гарантира и да се застъпва за персиеца. Въпреки това всички бяха подозрителни към неговия избор. Явуз Челик веднага се сети, че Ибрахим е избрал талиба като заместник на Абдаллах ефенди.

– Никой не може да замести шейхюлисляма! – каза той. – Ако искаш заместник на мавляна, защо не избра някой от нашите сунитски духовници? Ако си искал учен, защо не избра турски учен?

– Защо да избера турски учен? – попита Ибрахим. – В тази стая има двама арнаути – Неджиб ага и Патрона Халил, вие сте мамелюк, мисля, че сте арменец, а аз съм българин, така ли е?

– Но този иранец е чужд! Защо не взехте някой от сегашните религиозни преподаватели в корпуса? Те поне са сунити и бекташи! Как може в нашата секта да членува шиит?

Спорът продължи дълго и мина много време преди останалите мъже да склонят да допуснат до сектата и талиба. Все пак те продължиха да бъдат резервирани. Ибрахим знаеше, че от тук нататък приемането на иранеца е в неговите ръце. Той щеше да го посвети и да му разкаже всичко, на което го бе научил шейхюлислямът Абдаллах ефенди.

След това четиримата мъже бяха въведени в стаята, при членовете от сектата, и бяха посветени в цялата церемония. Тримата мъже зададоха церемониалните въпроси на новите членове, а те отговаряха. После един по един ги запознаха с правилата и със същността на сектата. Най-накрая всички се заклеха да пазят в тайна съществуването и целта на сектата на Махди. Ибрахим седеше отстрани и наблюдаваше церемонията, която толкова добре познаваше. Спомни си Шам (Дамаск), неговото лично посвещаване и изковаването на зулфикр. Мислите му се върнаха към онези щастливи дни от неговата младост, когато всичките му учители бяха живи и целият свят и животът му бяха пред него. Сега обаче беше доста по-спокоен и като че ли малко резервиран към бъдещето и идеята, че той е Махди.

Когато всичко свърши, Неджиб ага показа на новите членове тайния знак на сектата, по който ще се разпознават. Ибрахим се изправи и кимна, извади Втория меч на исляма и го насочи нагоре. Останалите мъже кръстосаха остриетата си над главата му и всички като един извикаха три път: "Биз гилиндж Махди!"

Когато церемонията свърши, Мустафа каза:

– Научих за пророчеството на Кубилай Юндер ага, но не мога да разбера как ще търсим Махди?

– Ние вече намерихме Махди – убедено каза сегашният ага.

Новоприетите членове възкликнаха от изненада.

– Но кой е той? – попита Мустафа.

Тогава агата каза:

– Някога той се казваше Петко Боляров.

Като чу това име, Бахтияр, който познаваше Ибрахим от България и знаеше християнското му име, щеше да падне на земята от изненада.

– По-късно се казваше Ибрахим Абдаллах, после Ъшъкер, ал-Хадад, Джаббар, Селяхаддин, но всъщност за нас той е Ибрахим ал-Махди.

– Ибрахим! – с учудване извика Мустафа.

– Да, Ибрахим Селяхаддин според Кубилай Юндер е Махди. Той е нашият спасител и водач на сектата. Той е нашата най-скъпо пазена тайна...

Учудването у всички нови членове беше безкрайно. Ибрахим знаеше, че ще се нуждаят от време, за да възприемат и свикнат с идеята. Вече беше късна нощ, така че най-добре беше да се разотиват.

Вечерта, докато Ибрахим и Али Мюзекки се прибираха към къщи, иранецът попита:

– Ибрахим ага, разбрах, че сте велик човек и военачалник, но ми се струва, че грешите относно мен. Извинявам се, ако някога съм се съмнявал във вашите възможности и съм смятал, че няма да се справите или че някои думи, които ползвате, са преувеличени, но смятате ли, че моето място е в сектата? Та в нея всички са еничари!?

– Вие имате специална мисия, Мюзекки ефенди. Трябва да попълните мястото на моя духовен наставник, учител и приятел, шейхюлислямът Абдаллах ефенди.

– И шейхюлислямът ли е членувал в сектата? – изумено попита той.

– Разбира се!

После Ибрахим се сети, че Али Мюзекки, за разлика от останалите мъже, които бяха еничари, не познава хората, които го възпитаха и въведоха в сектата.

– Високият мъж, с червения нос, е агата на всички еничари – Явуз Челик. От дясната му страна седеше сейменбашията Неджиб ага, а отляво

– Водачът на въстанието Патрона Халил.

Явно от клюката, която се носеше из града, Али Мюзекки реагира само на името на Патрона Халил. Иранецът отнякъде беше чул името на водача еничарския и народен бунт.

Двамата повървяха още малко из безлюдните улици на Истанбул, преди талибът да попита:

– Ибрахим ал-Махди, пътуването ви в Иран имаше ли връзка със сектата?

Ибрахим беше решил да посвети талиба във всички тайни на сектата, затова реши да говори направо. Той пое дълбоко дъх и каза:

– Всъщност това пътешествие предприех заедно с моя духовен наставник Йенишехирли Абдаллах ефенди.

– Как, нима шейхюлислямът е пътувал с вас из Иран? Шейхюлислямът, в сърцето на шиитски Иран!?

– Да! – отговори Ибрахим, като че ли това беше най-нормалното нещо.

– Какво стана с него, защо не ви видяхме с него?

– Докато бяхме в Казерун, шейхюлислямът почина.

– Какво? Толкова близо до Шираз? Но това означава, че съвсем скоро след това сте се запознали с нас. – Али беше изумен. – Бил съм толкова близо до шейхюлисляма. Само няколко дни са ме делели да се запозная с човека, чието място заемам.

– Да, два или три дни след неговата смърт се запознах с вас – Ибрахим не можеше да се сети точно колко дни бяха, но сега това едва ли имаше някакво значение. – Всъщност пътуването ми из Иран не беше свързано с това, че съм еничар или че съм извършвал разузнаване. То беше една мисия, поставена ми от сектата. Дойдох в Иран, за да открия и унищожа този, който се бе самопровъзгласил за шиитски Махди.

– Да, чух нещо такова, но така и не се разбра кой е този човек – каза Али.

– Аз знам кой беше той.

– Бихте ли ми казал? – учуди се талибът.

– Да! Това беше шах Махмуд!

– Какво? – спътникът му беше наистина учуден. – Но Мир Махмуд не е иранец! Той е афганец от Кандахар?!

– Никъде не е казано, че претендентът за Махди трябва да е свързан с Иран.

– Е да, но нали трябва Махди да е свързан с родовете на имамите?

– И аз бях притеснен, но с очите си видях, че Мир Махмуд – шахът на Иран, се опитваше да се представи за Махди.

– Ти трябваше да убиеш шаха на Иран, затова ли беше в Персия?

– Да!

Али Мюзекки явно беше изумен и дори скандализиран от думите на еничара. Изведнъж като че ли това, че беше иранец, надделя у него и с някакъв странен блясък и задоволство той каза:

– Все пак не успя да изпълниш мисията си.

Али Мюзекки беше сигурен в това, иначе той щеше да знае. Тук обаче Ибрахим го попари:

– Всъщност изпълних задачата си.

– Какво? – сега вече ученият мъж беше наистина потресен. – Ти си убил шаха на Иран?

За да му отмъсти, Ибрахим го попита:

– Защо мислиш напуснахме така Исфахан?

– Нима си убил шах Махмуд?

Ибрахим не искаше да усложнява обяснението си, затова просто кимна.

В следващите дни Ибрахим разказваше на талиба за сектата на Махди и всичко, което беше научил и му се беше случило, откакто беше еничар. Али Мюзекки беше потресен. Никога не беше допускал, че в света има толкова дълбока тайна. За пръв път се сблъскваше с тайна секта и както му се струваше сектата на Махди беше най-дълбоката от тях. Скоро иранецът откри, че тези знания го вдъхновяват и му става все по-интересно. И ако отначало му трябваше време да свикне с мисълта, че сектата на Махди наистина съществува и той е неин член, скоро осъзна каква дълбочина му дават мислите и идеите, които Ибрахим споделяше с него.

В този момент въстанието продължаваше, а Патрона Халил, заедно с новия султан Махмуд I, бяха главните действащи лица. Властта практически беше в ръцете на въстаниците. На 6 октомври тържествено шествие тръгна по най-големия столичен булевард Диванйолу от Топкапъ сарай към джамията Еюб, където по традиция се извършваха церемониите по препасване на свещения ятаган, носен от всички султани – кълъч алайъ. Кой ли беше този ятаган? Ибрахим си спомни всички свещени мечове, за които им бе разказал ал-Хадад. Трябваше да проучи кое беше това оръжие.

Процесията пресече почти цял Истанбул, в най-старата му част. Първоначално минаха покрай Баязид джами, после завиха на север, като преминаха покрай Стария дворец, който остана от лявата им страна, където в момента беше настанен старият султан Ахмед III. Когато процесията стигна до Еминьоню квартал, а Рустем паша джами остана отдясно, тогава тя продължи покрай Златния рог и мина покрай Селимие джами. Православната патриаршия и еврейската синагога вече се намираха в квартала известен като "Фенер". Минаха покрай арменската черква "Балат", после през квартала Айван сарай влязоха през Еюб капъ в квартал Еюб, малко по-надолу се намираше Еюб джами.

Пред новия султан вървяха Патрона Халил и помощникът му Али Уста и заедно с Махмуд I хвърляха сребърни монети на събралите се граждани. Когато Патрона Халил се появи, новият Велик везир стана на крака, а гордият албанец и не помислил да слезе от коня си, докато разговаряше с първенците от двореца.

Сабята на султана всъщност беше препасана на новия султан от шейховете от мавлявийската секта, към която се смяташе, че принадлежи династията. С това се показваше, че властването му официално започва. По протокол преди това той трябваше да се поклони пред останките на предишния владетел. Тъй като Махмуд I встъпваше в длъжност не поради смърт, а защото Ахмед III беше абдикирал, той не изпълни това. След като препаса кълъч алайъ, отново с процесията си той прекоси целия Истанбул и се върна в двореца си. След като султанът се представи пред гражданите на Истанбул, предстоеше и те да се представят пред него. Махмуд I се качи върху златния трон, който бяха извадили пред Бабюс Сааде^[112]. В този момент събралото се множество започна да изразява верноподаничеството си. Хората се бяха оформили по професионални еснафи. Първи изразиха лоялността си държавните служители. С възгласи: "Отечеството и народът са на султан Махмуд I!", отначало поздравиха султана, а после тръгнаха из града, за да възвестят това на всички хора. След това всички истанбулски еснафи и цялата войска минаха, за да поздравят султана и да изразят верноподаничеството си. Така Махмуд беше официално ръкоположен за султан, но действията му бяха направлявани от гордия албанец.

В следващите месеци нещата се развиваха бързо. Ибрахим се бе оттеглил от живота в двореца. Той посвещаваше времето си на обучението на Хакъ и Али Мюзекки. Мустафа и Бахтияр Казим се бяха ангажирали да помагат на албанеца. Освен обучението, Ибрахим се запозна с работата на Селим ага. Цял Истанбул, въобще цялата Империя носеше фесовете на Ибрахим. Тези шапки бяха леки и удобни и ставаха все по-популярни, отначало сред гражданите, а по-късно и в цялата Империя. Освен за фесовете, Ибрахим мислеше как да възобнови старото кафене на Хасан ага, защото без него уличката вече не беше същата, а това променяше и неговата къща. Еничарът съзнаваше, че самото кафене, без Хасан ага, няма да бъде същото, но все пак кафето, неговият вкус и мястото за събиране и отдих му липсваха. Кафенето беше завещано на Хакъ, който беше помагал на стареца да прави кафе и да се грижи за помещението. Една вечер Ибрахим помоли младия си ученик да направи кафе и той приготви най-ароматната и добра напитка, която беше пил от много години насам. Тя се доближаваше много до това, което правеше Хасан ага. Може би липсваше малка щипка магия, която да го направи съвършено. Така планът се оформи в главата на българина. Само Хакъ можеше отново да отвори кафенето. Хакъ беше еничар и дума не даваше да се каже, че може да бъде нещо друго освен воин. Може би защото не беше капъ кулу, той беше привърженик на Патрона Халил и неговите действия.

Махмуд I явно се чувстваше много обиден от действията на еничарите и особено на Патрона Халил, и не остави нещата така. Той като че ли забрави предупреждението, което Ибрахим му бе отправил. Оказа се, че той има свои виждания как да управлява и действаше предпазливо, но решително. Отначало султанът предложи на заговорниците високи постове в провинциалната администрация. Ибрахим отказа. Тогава султанът се опита да всее разкол и да разцепи редиците им. Опита да привлече капъ кулу и старите, разумни еничари към себе си. Така клинът беше забит и в самата секта – между Мустафа и Бахтияр от една страна и Патрона Халил и Хакъ от друга. Капъ кулу леко оттеглиха подкрепата си. Те и без това не бяха особено вдъхновени още по време на въстанието. Мустафа, Бахтияр и Ибрахим се опитваха да върнат "старите" еничари към въстанието, но това беше невъзможно. Така и тримата разбраха каква цепнатина се е отворила в еничарския корпус. Скоро капъ кулу бяха последвани от духовенството и шейхюлисляма. На 12 октомври 1730 година султанът подписа договор с Патрона Халил и сподвижниците му. Патрона Халил беше предупреден от Мустафа за намаляващата подкрепа от страна на "старите" еничари. Така той, притиснат от обстоятелствата, се подписа под това, че той и сподвижниците му гарантират, че ще бъдат покорни, а султанът ще запази живота им. Още на 26 октомври султанът подмами Патрона Халил и другарите му да отидат в Топкапъ на среща с него. Там те бяха избити, а телата им хвърлени в морето. През следващите три дни се проведе жестока разправа с участниците във въстанието и седем хиляди души бяха екзекутирани. Така сектата на Махди отново намаля с един член.

Съветът на Махди не се беше събирал цяла зима. Ибрахим почти не излизаше навън. При себе си той държеше Али Мюзекки и Хакъ. Българинът принуди момчето да се крие, защото всички го бяха виждали с Патрона Халил. Двамата разработиха и отвориха кафенето на Хасан ага и така Хакъ стана кафеджия. Действията на Ибрахим бяха подкрепяни от Селим ага, на когото българинът обясни, че това е единственият начин да запази живота на сина си.

На няколко пъти Ибрахим се поинтересува за съдбата на другия човек, с когото му беше много интересно да общува и който също бе живял на същата улица. Вече знаеше, че Адюлазиз Левни е завършил книгата на живота си. Из цялата империя се носеше вестта за това, което бе нарисувал в "Хюнер наме" на Ахмед III. Той беше нарисувал миниатюрите си с колорит и цветове недостижими дори за старите майстори.

От Хакъ разбра, че Адюлазиз Левни ефенди бил изчезнал загадъчно няколко седмици преди Ибрахим да се появи. Шакюре нещо се побъркала, може би от смъртта на баща си, защото твърдяла, че в къщата има зъл дух или Шейтан и я напуснала. Сега тя така си пустеела. Понякога по-среднощ хората виждали загадъчни светлини вътре в къщата или покрай оградата, но никой не смеел да провери какво става и кой я обитава. И сенки се прокрадвали в среднощния мрак към запустялата градина.

Ибрахим реши, че ще провери случая. Нещо странно се случваше в къщата на човека, който толкова много уважаваше, затова трябваше да провери какво става. Сега обаче имаше много по-важни дела.

Веднага след въстанието, Ибрахим си беше взел джерида от Патрона Халил, който известно време беше служил като дръжка на знамето на въстанието. Цяла зима Ибрахим и Хакъ заравяха дупките в подземната каменна зала, а после поставиха каменните плочи обратно на местата им. Така залата отново доби стария си вид. Джеридът и още еничарски оръжия бяха поставени в залата. В нея бяха и двата сандъка от съкровището на емира. От Исак нямаше ни вест, ни кост. Али Мюзекки не претендираше за съдържанието на сандъците и така Ибрахим вече смяташе съкровището за свое. В отделно малко сандъче Ибрахим постави книгите и камата подарена му от султан Ахмед III. Това, от което най-много се притесняваше, беше Персика да не я види, защото веднага щеше да разбере какво се беше случило с баща ѝ и кой е виновен за това. Затова в този сандък той пазеше тайна не по-малко скъпа от съкровищата, намиращи се в другите сандъци. Освен двата сандъка, Ибрахим беше принуден да купи и да постави още два, в които събираше златото, което Селим ага му даваше от продажбите на фесове.

Залата, освен за съкровищница, служеше и за тренировки. Тук почти всеки ден Хакъ и Ибрахим се упражняваха с дървени или истински оръжия. С всеки изминат ден Ибрахим все повече се убеждаваше, че вече е стар. Макар ръката му все така здраво да стискаше ръкохватката на оръжията, трябваше да признае колко бърз, силен и пъргав е Хакъ. Младежът беше с почти двадесет години по-млад и се възстановяваше много по-бързо. Когато Ибрахим се задъхаше и вече не можеше да продължи, младежът се упражняваше сам до пълно изтощение.

В същото това помещение, вечерта на 22 март 1731 година, беше проведено тайно събиране на сектата на Махди. Подземната зала беше избрана, защото трима от мъжете така или иначе живееха в къщата. В току що падналия мрак на ранния пролетен ден членовете на сектата се промъкваха към кесиджийската къща. Ибрахим следеше отгоре дали няма "опашка" към някого от късните му гости. Българинът благодареше на строителите, че са изградили къщата по този начин и може спокойно да наблюдава цялата улица. В последните месеци репресиите и натискът срещу еничарите, взели участие в бунта на Патрона Халил, не намаляха. Еничарските командири бяха отишли извън Истанбул, където по заповед на султана бяха изпратени еничарските орти. Затова най-внимателно към къщата на Ибрахим се промъкваха Бахтияр и Мустафа. След тях на врата потропа Неджиб, най-накрая пристигна и агата на еничарите.

На този съвет беше взето решение еничарите да предприемат контрадействия. Така на 24-ти и 25-ти Бахтияр Казим, с помощта на бандите, вдигна бунт, който обаче беше бързо потушен. Хакъ също се беше включил в бунта и след неговото потушаване осъзна, че само работата в кафенето може да го спаси. По всичко си личеше, че решението беше много трудно за младия мъж. Личеше си, че му е тежко да спре да мечтае да бъде еничар и на такава възраст, в разцвета на силите си, да стане кафеджия. Откакто беше взел това решение, Хакъ още по-усилено се упражняваше в подземието.

Още преди да знае, че ще свалят султан Ахмед III, Ибрахим беше разпитвал за Чичек и беше помолил Неджиб временно да му намери място в корпуса на сеймените. Ибрахим още не беше забравил смъртта на приятеля си и нямаше да се откаже да разследва смъртта му и да отмъсти на убийците му. После обаче преместиха абдикиралия султан в Стария дворец. Ибрахим не знаеше дали със султана бяха преместили и целия му харем, или само някои от жените, които имаха деца. Не знаеше къде са прислужниците и въобще жива ли е Чичек.

По-късно, покрай потушаването на въстанието, Ибрахим беше твърде притеснен и зает, и беше забравил за разговора, който беше водил със сейменбашията и за молбата, която му бе отправил. Затова беше изключително учуден, когато един ден Неджиб дойде в къщата и каза:

– Намерих ти място в корпуса на сеймените, ще бъдеш един от малкото, които пазят харема.

– Харема? – чак сега Ибрахим се сети за молбата, която бе отправил към сейменбашията.

Така Ибрахим започна службата си в харема. Харемът беше град в града. Той беше самостоятелно оформена крепост в самия султански дворец. Това беше сърцето на Топкапъ сарай, най-пазеното и сигурно място в Империята. И за да бъде такова, вина имаха сеймените, евнусите и старите жени – прислужнички. Харемът се намираше в северната част на сарая. Той се състоеше от множество сгради с прохладни вътрешни дворове, в които през лятото множество фонтани разпръскваха живителна хладина. На няколко места в харема имаше китни паркчета и градини, като малки късчета от рая. Харемът си имаше собствен хамам, който беше по-красив и голям от този на султана. В него се къпеха само жени. Всички мъже си представяха, че там е раят. Жени по-красиви от хуриите, как се къпят, сплитат косите си и се грижат една за друга. Фантазиите с харема в повечето случаи бяха свързани с хамама.

Ибрахим беше един от малкото избрани, които пазеха харема, разбира се, отвън. Той беше сред малцината специално одобрени хора. Избираше ги сейменбашията, а ги одобряваха султанът и старият евнух, който беше управител на харема. Въпреки сериозния подбор, на пазачите беше абсолютно забранено да влизат в харема и в нито един момент те не контактуваха с жените на султана, които се намираха вътре. Жените също не излизаха от харема. Единици бяха султаните като Ахмед III, който позволяваше на жените си да излизат и да се разхождат из двореца, разбира се, това ставаше само по време на Празника на лалето и то при изключителни мерки за сигурност. При Ахмед III имаше и други странности, които отличаваха неговия харем от тези на останалите султани. Той имаше 18 официални жени, но всички знаеха неговата любов и привързаност към жените. Жените на Ахмед III не бяха само държанки и жени за удоволствие, те бяха високо образовани и културни. Всяка имаше собствен характер, облик и беше специалистка в някое от изкуствата, които султанът обичаше. Всичките му жени можеха да рецитират стихове, рисуваха или пишеха красиви текстове, които повелителят обожаваше да чете. Самият султан обичаше да измисля стихове в движение. За да го радват, жените му трябваше също да могат да създават стихове, не по-малко красиви и добри от тези на султана.

Някога харемът се намирал в Стария дворец, познат още като Ески сарай, построен през 1454 година от покорителя на Истанбул Мехмед II (Фатих) Завоевателят. Харемът последвал султана и от Стария дворец се преместил в султанския дворец Топкапъ сарай, който също бил изграден от Мехмед II, но пет години по-късно, върху руините на древна византийска цитадела. Харемът бил преместен под влияние на Хуррем султан, по времето на султан Сюлейман Великолепни. Оттогава харемът неизменно се намираше в Топкапъ сарай.

Отначало на Ибрахим най-интересни му бяха евнусите. Първоначално той изпитваше погнуса и отвращение към тях. Те бяха мъже, лишени от мъжествеността си, пълна негова противоположност. Той цял живот се бе стремял да бъде воин и бе изграждал себе си като мъж, а тези мъже бяха загубили мъжествеността си. Въпреки че ги осъждаше, един ден Ибрахим осъзна, че не е много добре запознат какво всъщност представляват евнусите и какво точно означава евнух. Един ден му беше заповядано да пази именно онзи прозорец, единственото място, през което жените от харема можеха да наблюдават Топкапъ сарай. За да са по-сигурни, освен един пазач от сеймените, към него се прикрепяше винаги един от евнусите или прислужниците вътре в харема. Това се правеше, защото понякога жените си позволяваха да водят разговори и да се закачат с пазещите ги отвън сеймени. Така целта на хората отвътре беше да познаят кои са жените и да ги накажат.

Така в този ден Ибрахим седеше до най-старшия от евнусите, този който ръководеше, командваше и отговаряше за целия харем. Двамата с Ибрахим бяха седнали на припек на една пейка, точно под прозореца, и си правеха мохабет. Исмаил ага беше башевнух и Ибрахим реши да го разпита. Двамата се бяха срещали и се познаваха още от времето, когато Ибрахим беше сеймен, въпреки че не бяха разговаряли.

За харемите се избираха млади момчета от Африка, Судан и Етиопия. Освен с красиво тяло, те трябваше да са надарени с пъргав ум и способност да оцеляват. Всъщност харемът беше средище на всички интриги. Голяма част от турската политика и бъдещето на Империята се формираше именно тук. В дълги периоди от османската история Империята се управляваше именно от тук – от жените и майките на султаните. Днес влиянието на харема също се бе засилило. В този процес най-дейни бяха, както жените и държанките на султана, така и евнусите. Затова те трябваше да знаят много езици, да познават географията и историята на различни земи, както и настоящата политическа ситуация, както в Империята, така и в света. Най-острите партии, които защитаваха своите интереси, и с зъби и нокти се бореха за налагане на влияние над султана, се намираха в харема. Евнусите задължително вземаха участие в някоя от партиите и повечето от тях бяха завършени дипломати.

Докато говореха, Исмаил се намръщи. Черното му лице, кръгло и гладко, сега цялото се набръчка. Както всички евнуси, и башевнухът беше арапин. За харема биваха избирани само чернокожи мъже по една чисто практична причина. Въпреки че всички евнуси не бяха истински мъже, това се правеше за всеки случай и така не можеше да има изненада и да се изрази съмнение относно произхода на децата на султана.

Всички евнуси бяха арапи, защото въпреки кастрацията, която представляваше смачкване и усукване на тестисите, понякога те запазваха възможностите си. От страх и от болката, понякога единият тестис на момчето се качваше нагоре и се "скриваше" в коремницата. По-късно тестисът слизаше и така евнухът можеше да запази мъжките си функции. За да се избегне това, по-късно започнали да премахват тестисите с така нареченото "гладко остъргване", когато тестисите, заедно с пениса, се премахвали напълно. Това било изключително болезнено и голяма част от момчетата умирали още при операцията, от кръвоизливи и болка. На някои се пръскали сърцата, а много умирали от инфекции след това. Не бил малък процентът на тези, които не можели да приемат и да преглътнат това, което им се е случило, и се самоубивали, защото не желаели да водят такъв живот. "Гладкото остъргване" осакатявало евнусите за цял живот. Така например, за да уринират, те винаги носеха сребърна тръбичка със себе си, която забиваха на мястото на пениса си и така вършеха работата си. Исмаил му разказа, че всеки път болката при уриниране е непоносима.

На жените в харема, освен че им беше забранено да мислят и говорят за мъже, им беше забранен какъвто и да е секс, от какъвто и да е характер. Така например в харема беше забранено внасянето на всякакви плодове и зеленчуци, наподобяващи фалическа форма, като краставици, банани и всичко друго, което можеше да служи на жените за задоволяване на желанията им. Отнемаха се всякакви подаръци от алабастър, дърво или слонова кост.

Харемът беше място, където любовта и любовното изкуство бяха издигнати в култ. За разлика от жените на запад, които бяха държани в невежество, ханъмите разбираха от медицина. В специални книги бяха описани различни болести, рецепти против бременност, как да се поддържа хигиена и т.н. В отделни книги бяха описани различни сексуални техники и опит на ханъмите. В тях се съхраняваше целият опит на харема. Султанските ханъми бяха майсторки в еротичното изкуство и в това да предразположат мъжа към любов. Най-изкусните куртизанки в света – венецианските, бяха ученички на ханъмите и далеч по-назад в изкуството на любовта.

Рецептата против забременяване се състоеше в смесване на различни масла и мазила, които се знаеха както от ханъмите, така и от евнусите и прислужничките. Но все пак понякога жените раждаха дори нежелани от султана деца. Децата бяха най-силното оръжие в харема. Всяка жена имаше шанс да се издигне единствено, ако има дете. Затова всяка една от тях се стремеше да има деца от султана и то колкото се може повече. Така често се случваше евнусите да се опитват да спрат и предпазят бременността, а жените имаха рецепти как въпреки това да забременеят. Така изкуството и медицината, свързани с бременността и забременяването в харема, бяха на изключително високо ниво.

Когато се наложеше да раждат, ханъмите отиваха в специално помещение, което се състоеше от дървени кабинки, високи до раменете. В тях имаше дървено седло и дупка, през която да мине детето. Ханъмите в харема раждаха седнали, а не легнали, както останалите жени. Нередки бяха случаите, когато майките криеха бременността си от зорките очи на старите прислужници и евнуси. Те се пристягаха така, че да крият коремите си и дори предаваха опит помежду си как сами да изродят детето си. Това понякога беше единственият начин да запазят неговия живот. Така майките често рискуваха живота си, за да може да дадат живот на децата си.

Жените в харема бяха непрекъснато наблюдавани, следени и контролирани. Те спяха в големи общи помещения. Макар и тънещи в лукс, те бяха бедни и не разполагаха с никакво имущество. Всичко, което имаха, принадлежеше на султана. Тъй като никога не излизаха извън харема, жените не разполагаха с никакви пари. Бижутата и златото им бяха подаръци от султана и те нямаха право нито да ги заменят, нито да ги продават. Така жените бяха като красиви птици в златна клетка, наистина златна, но все пак клетка.

Евнусите спяха в отделно помещение. В помещението на жените всяка жена имаше само едно тясно легло и шкафче, в което да държи дрехите и всичко, с което разполага. Леглата нарочно бяха направени тесни, за да не могат две момичета да легнат в едно легло. Любовта между жени също беше забранена. За това следяха прислужничките. Те отговаряха и за това момичетата да не си говорят в тъмното. Щом светлините угаснеха, всяка от тях трябваше да мълчи и да спи в леглото си. Ако някое момиче искаше вечерта да отиде до тоалетна, до там я придружаваше някоя прислужница. Жените, които имаха дете от султана, имаха отделни стаи, а главната му жена, заедно с децата си, понякога заемаше цяло крило от харема.

Жените в харема не мързелуваха, а през целия ден правеха нещо: учеха, перяха, чистеха, бродираха, четяха поезия, свиреха... Всеки султан поставяше различни задачи на жените и наложниците си.

– Исмаил ага, искам да те питам! – каза еничарът. – Целият харем на стария султан ли се премести в Стария дворец – Ески сарай?

На Исмаил ага явно не му хареса, че еничарът разпитва така директно. Дипломатът в него заговори и той започна да шикалкави. Най-напред Ибрахим разбра, че в Стария дворец са преместени само жените на стария султан и всичките му деца. Българинът се опита и доколкото си спомни, Чичек беше от жените на султана, а не просто наложница или прислужница. Сега се опитваше да научи колкото може повече, без да споменава името на жената, около която се бяха случили толкова интересни неща. Исмаил усети, че сейменът не го разпитва току така и накрая попита:

– Ибрахим ага, кажи какво те интересува?

– Търся една жена – сподели Ибрахим.

Исмаил наистина се учуди. След като влизаха в харема, жените на султана ставаха табу и никой повече не трябваше да разпитва и да ги търси. А никой друг не знаеше колко и кои са жените в харема на султана. Така че нямаше откъде Ибрахим да познава някоя от тях. А може би предишният път, в който сейменът се намираше в Топкапъ сарай, все пак беше успял да се свърже с някоя от тях? Исмаил беше много внимателен, защото и най-малкото съмнение у новия султан в неговата лоялност можеше да струва живота му. Почти всеки султан си назначаваше различен башевнух. Сега Махмуд I беше оставил Исмаил, може би, защото много от жените и прислужничките на стария султан също бяха останали в харема му.

– Коя жена те интересува? – предпазливо попита Исмаил. Той знаеше, че Ибрахим Селяхаддин е приятел на стария султан и в същото време един от приятелите на водача на скорошното еничарско въстание – Патрона Халил. В харема всичко това се знаеше.

– Чичек! – Ибрахим беше решил да се разкрие, иначе не виждаше как може да изкопчи информация. А най-точния човек, от който можеше да разбере нещо, беше именно башевнухът.

– Чичек? – явно Исмаил беше учуден. – Всички се интересуват от това момиче. Преди Юсуп – бившият сейменбашия, питаше за нея. И други хора са се интересували, а сега и ти. Какво става? Какво е свързано с тази Чичек? Защо всички се интересуват от нея?

– Къде е Чичек, ага? – с надежда в гласа попита Ибрахим.

– Тук, в Топкапъ сарай. Тя дори не беше истинска жена на султана. Мисля, че не е бил с нея нито веднъж.

– Какво, не е била истинска жена на султана?! – българинът беше изумен.

Ибрахим беше толкова потресен, че забрави да отчете факта, че Чичек е в Топкапъ.

– Има ли начин да я видя, Исмаил ага?

– Какво говорите, Ибрахим ага, та вие знаете, че това е напълно невъзможно?! Досега никога не се е случвало такова нещо!

– Но нали тя е била само държанка на султана! Има ли нещо общо с новия султан?

– Тя беше по-скоро приятелка на султан Ахмед III, а Махмуд едва ли знае за нейното съществуване. Тя е обречена да стане като старите прислужници.

– И в живота си никога няма да познае мъж?

– Най-вероятно да. Освен ако новият султан Махмуд I не я забележи, но това е малко вероятно, имайки предвид, че тя вече е на възраст.

– Може ли да я видя, или да говоря с нея? – отново попита Ибрахим.

– Не! – отсече башевнухът.

– Мога да ви дам много пари!

– Какво говорите, Ибрахим ага!? За това можем и двамата да увиснем на въжето!

– Знам, знам, башевнух ага, но разчитам на това, че няма да кажете на никого!

– Но това е заговор! Това е в разрез с работата ми! Не искайте от мен това, сеймен ага!

Ибрахим не се отказа. Той всеки път правеше така, че двамата с Исмаил да пазят заедно под прозореца. Това накара башевнуха да разбере, че Ибрахим не е обикновен сеймен, а човек с голямо влияние и власт. Българинът продължаваше да се среща с Исмаил, но реши да направи още нещо. Султан Ахмед III живееше в Стария дворец и достъпът до него беше много по-свободен. Той беше затворник и дворецът се пазеше само някой да не избяга. Неджиб ага му написа разрешение, с което можеше, когато пожелае, да посещава стария султан. Така Ибрахим възобнови старото си приятелство с Ахмед III. Двамата отново ловяха гълъби със соколи скитници. Това като че ли върна младостта на Ибрахим, а и Ахмед III явно се чувстваше много по-добре, и дори като че ли забравяше за всичко, което му се беше случило. Ахмед III осъзнаваше, че по време на въстанието Ибрахим Селяхаддин се бе застъпил за живота му и поради тази причина сега той можеше да говори, да диша и да ходи на лов със соколи. Бившият султан беше благодарен на приятеля си еничар и непрекъснато го показваше. Ибрахим много деликатно и отдалеч разпитваше султана за Чичек, но той почти нищо не можеше да си спомни и нищо не му каза. Разговорите с Исмаил също удариха на камък. За да изкуши евнуха, Ибрахим избра изключително красиви предмети, отрупани със скъпоценни камъни. Не можеше да определи стойността, но знаеше, че камъните са много по-скъпи от златото и това, което постави в една кожена торба, от тези, с които вестоносците пренасяха пратките и съобщенията, беше истинско съкровище. Дори за човека, живеещ в харема и виждащ голяма част от султанските съкровища, това беше голямо богатство. Исмаил огледа това, което българинът му подаде. Той не успя да скрие възхищението си. Явно освен човек с възможност и връзки, Ибрахим беше и много богат, а освен това и ценител. Никой освен султана не можеше да има такива съкровища. Изработката беше съвършена, истинско произведение на изкуството. Исмаил веднага оцени съвършенството на изработката. Тази торба, пълна със скъпоценности, щеше да го издигне и да го направи много богат човек. С парите от продажбата на тези съкровища можеше да живее в охолство до края на живота си.

Ибрахим знаеше, че една от струните, с които може да накара Исмаил да реагира, е скъперничеството. Той предполагаше, че евнухът няма да устои, когато види съкровището. Всичко стана точно така, както го бе планирал. Той остави евнуха дълго да се наслаждава. Беше сигурен, че колкото по-дълго съкровището остане в ръцете му, толкова по-трудно ще му бъде да се раздели с него. Мина доста време преди Исмаил да каже:

– Добре, какво искаш?

– Искам да се срещна и да разговарям с Чичек!

– Но това не може да стане извън харема.

– Тогава да го направим в харема.

– Не може в харема, това досега не се е случвало!

Ибрахим усети как за момент Исмаил се поколеба. Той се опита да го успокои. Мина доста време преди евнухът да се изкуши докрай от съкровището, което държеше в ръцете си, и да се съгласи с искането на еничара. Това стана едва след като българинът тръгна да си го взима и арапът осъзна, че може да остане без нищо. Ибрахим също беше притеснен, защото ако уговорката не станеше, трябваше да мисли какво да прави с башевнуха, който после можеше да го издаде. Но Исмаил не устоя и това успокои Ибрахим.

– Какво ще правим? – попита евнухът.

Ибрахим вече беше измислил план и каза:

– Утре вечер ще дойда до стоманената врата от другата страна и ти ще ми отвориш! Носи със себе си дреха от твоите! Я дай да видя, ще ми станат ли дрехите ти!

След като се убеди, че дрехата на Исмаил му стои по мярка, продължи:

– Искам да уговориш Чичек да се срещнем вътре!

На другата вечер в уречения час Ибрахим стоеше до една от железните странични порти на харема. Тъй като имаше работа, той не намираше време да се прибере до къщата си, а оставаше да спи в казармите. За да не се набива на очи, българинът беше намазал цялото си лице и ръце със сажди. Така щеше да се слее с арапите евнуси и поне, под прикритието на мрака, нямаше да се набива на очи. Исмаил закъсня, но дойде.

– Тази вечер е много неудобно, дръж се плътно до мен!

– Какво става? – попита Ибрахим.

– Султан Махмуд си избра жена за тази вечер, а аз трябва да наблюдавам всичко. Направих така, че Чичек да я подготви.

После евнухът му даде дълга бяла дреха, черен кафтан и висока шапка. Дрехата беше удобна. Ибрахим си носеше въглен, за да натърка местата, които му бяха открити. Исмаил нетърпеливо дочака новия си приятел да се облече и двамата тръгнаха. Мъжете вървяха. В целия харем беше полумрачно. Българинът вървеше зад арапа, а всички жени и евнуси се отдръпваха от пътя им. Най-накрая влязоха през една ниска врата. Ибрахим много се измъчи, защото трябваше почти да седне, заради високия си ръст и шапка. Двамата влязоха в един тесен коридор. Отдясно стената беше студена и влажна, а отляво имаше някаква завеса. Целият тунел беше влажен и топъл. Отнякъде в него идваше топъл и влажен въздух. Исмаил спря и се обърна наляво, после открехна малко завесата и се взря някъде напред. Ибрахим също отмести завесата и пред очите му се откри най-чудната гледка, която беше виждал. Зад завесата имаше фина стена от ажурени и дървени орнаменти, но не това впечатли Ибрахим. От другата страна на дървената преграда имаше помещение. То беше широко и просторно. Това беше хамама. Отдясно имаше огромно помещение с дървени скари, а отляво – голям басейн, явно пълен с топла вода, защото над нея имаше леки изпарения. Помещението беше осветено от няколко факли и множество свещи. Имаше свещи, дори поставени на малки дървени ладии, които, като призрачни кораби, плуваха из басейна. В този момент някъде отдясно се появиха три жени. Двете бяха напълно голи, а третата – облечена. Двете жени бяха с божествени тела. Формите им бяха съвършени. Макар и на различна възраст, жените имаха силно женствено излъчване. Ибрахим притихна, защото се притесняваше и с най-малкото движение да не издаде присъствието си и по този начин да прекъсне божественото зрелище, което се разкриваше пред очите му. Едната жена беше почти дете. Стегнатите ѝ малки гърдички, гладката кожа и по детински красивото лице, с чисто и непорочно чело, напомняше на Ибрахим за девата Мириам. Такива изображения той беше виждал в християнските черкви и манастири. Именно тази чистота и красота бе изписана на лицето на младото момиче. Макар и не особено красива, с кръгло лице, тя имаше нещо пленително в държанието си. Другата жена беше с красиво бяло тяло, с много по-женствени черти и форми. Тя беше по-ниска, но изключително съразмерна, с дълги крака и плосък корем, и една изключителна изящност. Все едно, че беше създадена от китайски майстор на порцелан. Момичето, по-скоро жена, на около тридесет години, беше като произведение на ювелирното изкуство, в нея всичко беше изящно. Всяка част от нея беше съвършена. Съчетани, те носеха по-голям ефект, отколкото частите поотделно. Тя беше хармония на съвършенството, самото съвършенство. Меките ѝ грациозни движения подчертаваха нейната красота и женственост. Златисторусата ѝ коса, преплетена на дебела плитка, се спускаше назад по гърба и достигаше малко под дупето ѝ. Светлините, осветяващи помещението на хамама, се отразяваха в косата ѝ, като ѝ придаваха медени оттенъци, от които жената изглеждаше още по-красива. Отблясъците се отразяваха в бялото ѝ тяло, а русите ѝ косъмчета ѝ придаваха меден цвят, като че ли жената не беше жива, а ваяние на някой античен скулптор. Илюзията беше толкова пълна, че първоначално не въздействаше на тялото и очите на Ибрахим, а на неговото въображение. Българинът имаше чувството, че участва в представление, в което жените са актриси, а той е само зрител.

Въпреки че я беше виждал само един-два пъти, Ибрахим веднага я позна. Русата жена беше Чичек. В това нямаше никакво съмнение. Много преди Исмаил да я посочи и да каже: "Това е тя!", той вече знаеше това.

Българинът беше поразен. Тази жена толкова много му приличаше на някоя друга, но сега не можеше да се сети на коя. Напрегна се, но паметта му изневери, а и това, което се случваше пред очите му, до такава степен го обсебваше, че не можеше да се съсредоточи върху спомените си.

Двете жени бавно се приближиха до басейна. Старата жена, която беше доста пълна и не по-млада от 50 години, остана отвън. Момичето и жената внимателно се потопиха в топлата вода на басейна, после бавно започнаха да се движат из него. В гледката имаше нещо много красиво. Две глави, с руса и тъмна коса, глави на дивни богини, се движеха бавно между ладии със светлини, които плуваха във водата сред леките изпарения. Така Ибрахим си бе представял рая, а жените бяха по-красиви от хурии. Едва ли имаше мюсюлманин във въображението на който хуриите да са по-красиви от тези две жени. Обикновените хора не можеха да си представят красотата на султанския дворец, изяществото на архитектурата и дрехите, а какво остава за жените. Тази гледка би помрачила въображението на всеки правоверен, опитващ се да си представи рая.

Явно басейнът беше с различна дълбочина, защото отначало жените се киснеха, а постепенно отиваха към по-дълбокото. Изведнъж нещо като едър дъжд заваля над тях. Ибрахим учудено погледна нагоре. Старата жена ръсеше нещо над главите на къпещите се. Отначало той не успяваше да различи какво е то, но след миг до носа му дойде примамващият и успокояващ мирис на рози. Жената ръсеше в басейна листенца от рози. Може би някои от тях потъваха, но повечето се носеха над водата заедно с ладиите със светилниците. Гледката беше толкова успокояваща и в същото време в нея имаше някаква мистика, някаква магия. Никога, и в най-смелите си мечти, Ибрахим не си бе представял, че ще бъде в султанския харем и ще може да наблюдава две жени, които съчетаваха в себе си всичко най-женствено и красиво. Листенцата от рози, а може би и от други цветя, чиито аромат Ибрахим не долавяше, ставаха все повече. Изведнъж едната жена потопи главата си под розовите листенца и гъвкавото ѝ бяло тяло се гмурна, а после се появи над водата. Тялото ѝ се извиваше като тяло на змия. Ибрахим щеше да извика. Русата плитка му подсказа, че това е била Чичек. Той гледаше последователно появяващите се над водата рамене, гръб, кръст, а най-накрая и най-бялото място, докато и краката не се появиха, плеснаха и момичето се гмурна под гъстата като зехтин вода. Космите на Ибрахим се изправиха. Той

– Смелият воин еничар, изпита някакъв първичен ужас от случващото се пред очите му. Изпаренията и леката, стелеща се над водата мъгла, листенцата от цветя, създаваха покривка и леко потрепваха от вълничките в басейна. В този момент Чичек не го привличаше, а по-скоро го плашеше, защото той не я възприемаше като жена или русалка, а като древен дракон. Тя беше аджарха и той не само, че видя люспите и гръбнака на древния дракон, а почувства люспите някъде дълбоко в гърлото си, чак до сърцето си. От този момент той беше влюбен в нея, въпреки че знаеше, че Чичек е аджарха, а може би точно заради това.

Когато се показа от водата, тя отново приличаше на древно създание, изплуващо от най-мрачните дълбини, от първоначалното нищо, от хаоса. После за миг се превърна отново в жена и лицето ѝ се озари от усмивка. Това беше най-красивата усмивка на света. Смехът ѝ беше като лек и нежен пролетен ръмеж. Това беше зрял, завършен смях на жена постигнала търсеното. Сигурно такъв беше смехът на Сатаната. В него, освен смях, имаше насмешка и изкушение, но и много знание и мъдрост. Зад смеха си личеше, че има мъка, страдание и тъга. Другото момиче също се беше гмурнало и показа главата си до Чичек, но нейният смях беше много по-силен, млад и жизнерадостен. Това беше смехът на младостта и силата, смехът на човек, който познава само красивата част от живота. В него имаше нотки на дързост, предизвикателство и самочувствие. Две жени, две аджархи, всяка божествена, красива и обаятелна по свой начин. Той беше влюбен.