Махди

Ибрахим трепна. Това име му беше познато от лекциите на Йенишехирли Абдаллах ефенди. Сега обаче не можа да се сети с какво точно да го свърже.

Докато Али паша говореше, използваше имена и трудове на различни философи, за да потвърди думите си и да докаже, че има такива автори и книги. Пашата вадеше различни книги и ги показваше на гледащия като омагьосан еничар.

Двамата говориха цяла нощ. От античните философи Али паша се прехвърли върху средновековните християнски автори. Той показа на Ибрахим освен книги на Тома Аквински и на африканеца Аврелий Августин, на ирландеца Йохан Скот Ериуген, на Анселм Кентърбърийски и Пиер Абелар. Пашата отдели голямо внимание и на Йоан Бонавентура.

Ибрахим слушаше и все повече изпитваше възхищение от знанията на Силяхдар Али паша. Докато го слушаше, му се струваше, че през цялото време зад пашата стои мавляна Йенишехирли Абдаллах ефенди. Когато Ибрахим попита, разбра, че мавляна е духовен учител на Силяхдар Али паша. Българинът не разбра дали това е още от времето, когато пашата е бил ичоглан.

След като пашата изброи средновековните християнски философи и Ибрахим разбра какво означава схоластизъм, разговорът премина към по-нови философи. Али паша казваше името на автора, а после най-важното за него – това, което го различава от останалите философи и е лично негов принос към философията.

Ибрахим осъзнаваше, че за да му разкаже всичко това, пашата е прочел страшно много книги. Да слуша такъв човек беше голямо богатство и Ибрахим се възползваше от това. Макар много пъти да беше изкушен, не прекъсваше, а "попиваше" всяка негова дума.

Али паша му разказа за философията и религиозните идеи на Роджър Бейкън, Уйлям Окам и други. От тази група любимият автор на пашата беше Сигер Брабантски, който беше повече философ, отколкото религиозен автор.

Към сутринта пашата разказа и за Джон Лок и Спиноза. Това бяха най-новите автори и философи живели най-скоро. Пашата беше особено впечатлен от тях и дори прочете няколко откъса от "Етика" на Спиноза. За съжаление Ибрахим вече беше доста уморен, а главата му беше натежала, сякаш бе напълнена от толкова много думи и идеи. Това беше нощ, която Ибрахим щеше да запомни за цял живот.

Когато на сутринта двамата мъже се разделиха, Ибрахим беше пре-. Изпълнен с уважение към Силяхдар Али паша. Беше сигурен, че това е един от най-знаещите мъже на земята, ерудит, владеещ много езици и притежаващ изключително ясна и подредена мисъл. Знаеше, че някой ден двамата ще продължат този разговор, но тогава той щеше да е много по-добре подготвен и да бъде равностоен участник в разговора. Али паша му беше поставил жалони и Ибрахим вече знаеше кои автори да търси, дори беше запомнил как изглеждат книгите.

Прибра се по светло в одата и веднага заспа. Когато го събудиха, не се чувстваше добре. Имаше треска. Неговите приятелите му помагаха. За да го успокоят, те го уверяваха, че всички, след драсването на хекимина, отначало са се чувствали така, но това продължило само три дни. И наистина, всичко се изпълни точно така, както му казаха. На третата сутрин Ибрахим се изправи в леглото си и се чувстваше по-добре. Той почувства, че този ден вече ще бъде здрав.

Строи ортата си. Искаше да види приятелите си. Ортата му беше съставена от всички, които бяха събрани с него от България. На същите тези хора той беше отговорник и командир и като аджамиоглан. Бахтияр Казим също беше тук, но сякаш вече нямаше омраза и напрежение между двамата. Единственото, което дразнеше Ибрахим, беше фанатичната вяра на неговия сънародник. Той не харесваше това, че както беше фанатичен християнин, така сега Бахтияр бе станал мюсюлманин фанатик.

Този ден Ибрахим искаше отново да се упражнява. Беше тих, топъл слънчев ден на 1711 година. Природата беше заспала. Птичките и те някак спокойно извиваха своите песни. Никой не можеше да се досети, че в тази природа и на тази земя може да се случи нещо лошо или че има някакво напрежение.

В този момент от главната шатра се чу ясният звук на бойна тръба. Ибрахим почувства как еничарите от ортата му трепнаха. Те бяха най-младите. Все още никой от тях не беше участвал в битка. Там където за старите еничари не би имало опасност, за новобранците би могло да бъде смъртоносно. Това щеше да бъде тяхното първо сражение и те тръпнеха от желание да приложат наученото и да докажат, че могат. Те знаеха, че е нормално именно тях да хвърлят първи в боя, за да бъдат пушечно месо и да привлекат вниманието на враговете. Ноздрите им бяха разширени като на млади жребци. Освен нетърпеливи, младите воини бяха и несигурни, защото осъзнаваха, че са неопитни. Командирът им също не беше водил битки. Те знаеха, че най-рискованият бой е именно първият. Осъзнаваха, че голяма част от тях ще умрат и няма да се върнат живи. За повечето това беше последният ден и сутрин, която преживяваха. Всеки, разбира се, изпитваше егоистичната надежда, че това на него няма да се случи, но и усещаше надвисналата опасност и предчувствието, че може да е именно той. От всички тези мисли те ту настръхваха от гордост и готовност, ту колената им се подгъваха.

Ибрахим погледна очите им. Те бяха вперени в него, тъмни, с широко разширени зеници. Такъв поглед той вече беше виждал. Това беше погледът на бивола отреден за клане. Той предчувства смъртта, но цял живот е свикнал да се подчинява на хората, затова върви бавно и със същия поглед гледа хората. Осъзнава, че отива към гибел и в погледа му има тъга, но пък има и любов, и доверие.

Ибрахим се стъписа. Не успя да издържи на този поглед. Той беше човекът отреден да поведе еничарите. За повечето от тях тази битка може би щеше да бъде последна.

Тази мисъл го стресна и го накара да осъзнае какво означава да си командир. Отново посрещна погледа на своите приятели и сърцето му се сви. Това беше отговорността, но не само. За пръв път осъзна, че от неговите решения зависи съдбата на цялата орта, на всеки един от тези хора. Досега беше свикнал да носи отговорност само за себе си и когато залагаше, го правеше единствено със собствения си живот. Но сега не беше така. Ибрахим стисна дръжката на зулфикр, за да потърси подкрепа и опора. В този момент почувства, че се изпълва със сила, после погледна другарите си и каза:

– Ще направя всичко възможно всички да оцелеем! Всички заедно!

Толкова пъти беше мислил, ако му се отдаде възможност, каква реч ще произнесе преди битка. Беше си представял как ще вдъхне кураж, сила, увереност и ще настрои момчетата си за саможертва. Как ще ги "запали" и те ще "запламтят". А сега, когато имаше възможност, какво каза!? Беше разочарован от себе си.

Само за миг, без дори самите войници да осъзнаят, турската армия беше строена. Тримата паши, облечени в съответните цветове и държащи флагове в същия цвят, бяха застанали пред армиите си. Ибрахим набързо строи ортата си. Момчетата, макар и притеснени, изпълняваха заповедите му точно. Те искаха да бъдат безупречни и веднага да започнат битката. Ибрахим осъзна, че другарите му подчертават командите от несигурност. Повечето не вярваха, че в разгара на битката ще съумеят да изпълнят същите команди, затова сега те сякаш си доказваха това.

Строяването и командите успокоиха както еничарите, така и Ибрахим. Сега, когато се успокои, Ибрахим се загледа в Неджиб. Той беше спокоен, уравновесен и с контролирани действия и жестове успокояваше всички еничари от бюлюка. Може би не успяваше да направи това само с ортата на Ибрахим.

Сигурността и спокойствието на чорбаджията караше еничарите да се чувстват сигурни в собствените си сили, да му имат доверие като командир. Той излъчваше сигурност, че ще оживеят, но и че ще победят.

Въпреки че беше взел въоръжението си, за миг Ибрахим се почувства несигурен. Докосна канията и ръкохватката на зулфикр, в лявата си ръка стисна дръжката на пушката, в силяха си беше втъкнал джамбията. Беше решил да остави джерида. Очакваше се битката да бъде гърди в гърди и дългото копие само щеше да му пречи. Това беше цялото му въоръжение. Беше готов за битка. Беше забравил, че до тази сутрин беше болен. Вече се чувстваше здрав и готов за битка. Дрехата му беше удобна. Ботушите пасваха на краката му. Беше готов да умре, но с чест. Нещо повече – беше готов да побеждава. Тръпнеше от желание да се изяви и да докаже кой е. Знаеше, че повечето от мъжете зад гърба му в живота си не са убили нито един човек и това беше едно от нещата, които ги притесняваха. Ибрахим се опита да си спомни колко човешки живота бе отнел досега.

Докато се случваше всичко това, на кон пред еничарите застана Кубилай Юндер ага. Той се обърна с лице към войниците и с ясния си и гръмовен глас каза:

– Зная, че всички вие очаквате да ви говоря така, че да ви надъхам за битката. Да се опитам да ви убедя, че няма да загубите. Всеки друг, който би се изправил пред вас, би ви казал: "Ще победите!" и никой няма да ви каже: "Ще загубите!" Но всичко това са само думи. Същите думи в момента говорят командирите и на нашите врагове. Те им казват, че са прави, че участват в справедлива война, че са по-добри от вас и ще победят. Това са думите, които командирите обикновено говорят на войниците преди битка. Но ние не сме такива и аз няма да ви говоря глупости. Затова ви казвам: "Не е важно кой какво ви е говорил досега, нито какво аз ще ви кажа сега, а какво ще направите вие след тези мои думи! Защото колкото и да ви казват "халва", от това в устата ви няма да стане по-сладко. Така вие сами трябва да изберете дали да победите, или да загубите. Друга възможност няма. Ако загубите, ще направите така, че моите думи ще се окажат ненужни. А ако победите, ще докажете, че думите ми са били точни и верни и аз съм достоен за уважение командир!

Вие знаете всичко, което трябва, за предстоящата битка. Подготвени сте отлично. Каквото е трябвало да ви кажем, вече сме ви го казали. Искам да ви кажа още само това:

Знамената избледняват! Идеите изчезват! Заповедите, победите и славата се изпаряват и забравят! Остава само едно – приятелят йолдаш отляво и отдясно в строя! В този момент това е всичко! Винаги това ще бъде всичко! Ние винаги се бием един за друг, Ибрахим и Бахтияр за Рефик, Неджиб за Ибрахим...

Докато агата на еничарите говореше, Ибрахим си спомни за речта, която той беше произнесъл и разбра още колко много има да се учи, за да въздейства на войниците. Как той ще ръководи ортата си, без да може да подготви другарите си за битка? Докато слушаше думите на Кубилай Юндер ага, почувства как гърдите му се изпълват с гордост. Обзе го усещането за достойнство. Строят на еничарите сякаш се сгъсти и уплътни, всеки йолдаш предоставяше рамото си в подкрепа на другаря до себе си. А думите на агата бяха разумни и прави. Те не се опитваха да събудят някакви фанатични чувства или просто да надъхат воините, за да жертват живота си. Това бяха думи – прости и обикновени, които ги караха да се замислят за дълбочината на нещата. Да не се чувстват марионетки, а мислещи и побеждаващи хора. Самият Ибрахим чувстваше колко силно въздействие му оказваха.

Когато Кубилай Юндер споменаваше имената на различни еничари, Ибрахим виждаше как всеки един, щом чуеше името си, изпъваше гърба си като струна. Младият чорбаджия се възхищаваше на начина, по който агата успя да мотивира еничарите. Колко отдалеч започна, с някакво странно изказване и как накрая поименно бе успял да "запали" всеки от тях. Ибрахим мечтаеше някой ден и той да може да вдъхнови и разпали своите братя еничари.

Накрая агата спря да говори. С изправена фигура и открит поглед оглеждаше очите на еничарите. Не, той по-скоро се взираше в очите на всеки един поотделно. В този момент от думите на агата или благодарение на някакво щастливо хрумване, Ибрахим се сети за един цитат, който отдавна беше прочел в трактата на Ибн Асам ал-Куфи "Китаб ал-Фатих" (Книга на завоеванията) и той гласеше: "Биз гилиндж мюсюлманларък!" (Ние сме мечът на исляма!). Изведнъж някакъв мощен импулс се появи в гърдите му и с всичка сила извика:

– "Биз гилиндж мюсюлмаларък!" "Биз гилиндж мюсюлмаларък!"...

Ибрахим не знаеше дали така не нарушава някакъв закон. Той знаеше, че обикновено след реч ортите с всичка сила ревяха девизите на войските си или произнасяха бойния вик "Аллах акбар!". Сега обаче всички еничари започнаха да реват вика на Ибрахим. Целият строй дълго време ревеше изреченото от Ибрахим. Така беше създаден бойният вик на новата еничарска орта. Виковете на еничарите бяха толкова силни, че Ибрахим почувства как някаква сила притиска гърдите му. Те всички викаха като един. Виковете пронизваха главата на Ибрахим и той започна да изпада в особено състояние. Цялото му тяло гореше и все по-ясно се чувстваше готов за битката. Вече нищо не го интересуваше. Нямаше от какво да се притеснява. Така или иначе не можеше да се откаже от битката и да отстъпи. Всичко вече беше решено. Той щеше да участва в битката и да го направи по подобаващ начин, без страх и колебание.

Кубилай Юндер ага извади меджа си и при поредния вик го вдигна нагоре. Ибрахим познаваше това оръжие още от подземията на ал-Хадад.

При следващия вик Ибрахим и Неджиб направиха същото. Виковете като че ли ставаха все по-силни и по-силни. На следващия вик всички бяха извадили своите оръжия и ги вдигаха високо към небето. Гледката беше потресаваща. Слънцето караше оръжията да блестят и да заслепяват воините, които примижаваха. Гледката беше величествена, но в същото време страховита. Виковете и вдигнатите оръжия на еничарите пречеха на Ибрахим да вижда останалата мюсюлманска войска. Изведнъж видя, че Кубилай Юндер се обръща с гръб към еничарите и с лице към враговете. В този момент някъде отзад отекнаха топовни изстрели.

Ибрахим се сепна. Вече не виждаше Кубилай Юндер, а Неджиб и по-скоро неговия зелен флаг. Той беше заел позиция "Напред!". Улисан в шума на оръдията и във виковете, новият чорбаджия беше пропуснал момента на подаване на толкова добре познатия му и трениран хиляди пъти с Явуз Челик и Неджиб ага знак. Затова малко припряно направи знак на ортата си да се движи напред. Зулфикр гореше и вибрираше в ръката му. Оръжието беше толкова леко, сякаш някаква невидима сила дърпаше ръката му нагоре. Ръката му стискаше толкова силно роговата ръкохватка, че му се струваше, че тя няма да издържи и ще се разпадне на прах.

В следващия момент Ибрахим видя, че флагът на Неджиб ага сочи напред в положение "Атака!". Младият чорбаджия извика "Юруш!" и с тичане се втурна напред. Всички около него тичаха с еднакво темпо. Никой не биваше да бърза, както и да изостава. Равната крачка на бягането беше много важна. Така войниците трябваше да се придвижат по-бързо до врага, но не биваше да са прекалено бързи, за да не се уморят. Разстоянието между двете армии трябваше да се преодолее бързо, защото в това време войниците бяха изложени на обстрела на вражеската артилерия, на мускетите и пушките им. Бързото придвижване напред в атака спасяваше живота на много войници. Всички знаеха, че колкото се може по-бързо трябва да се сблъскат с врага и така в него да се прикрият от вражеската и собствената артилерия. Често се случваше именно неточната стрелба на собствената артилерия да избие голяма част от войниците. Може би затова артилеристите и пехотинците в никоя армия не се обичаха особено.

Еничарите бяха тренирали хиляди пъти, за да се справят с атаката и с последващия първи сблъсък. Ибрахим разбра това, докато бягаше редом със своите другари и виждаше колко гладко и премерено тичат. Явно, докато той бе обикалял из Арабия, те не бяха губили времето си, а се бяха усъвършенствали като воини. Огледа се и видя решимостта на своите другари, които като орли със свъсени вежди гледаха напред. Силните им ръце твърдо стискаха ръкохватките на ятаганите. Това бяха истински еничари. Всеки един от тях беше вглъбен и затворен в себе си. Всеки водеше лична битка със страховете и мотивацията си. По всичко си личеше, че всеки един от тях е вкопчен в някаква лична борба със смъртта и е решен да победи. В този момент Ибрахим погледна напред и ги видя.