Махди

Още от дете Ибрахим бе чувал за русите. Всички смятаха, че това са големите братяхристияни на българите и именно те ще помогнат България да се освободи. Дядо му, вечер пред огъня, обичаше да разказва за руските войници. Петко беше мечтал как ще избяга, ще се включи в руската армия и ще се бие за освобождението на България. Това бяха детските му мечти. Той си се представяше като дете сред огромни руски солдати, с бради до пъпа, наистина приличащи на мечки.

Сега той ги видя. Гледката беше впечатляваща. Руснаците бяха облечени с бели, сини и червени дрехи, и високи остри сини шапки. Всеки руски войник беше въоръжен с дълга пушка, на върха на която имаше остър блестящ дълъг щик. Руснаците бяха отлично строени по западен модел в квадрати и правоъгълници, а тези фигури бяха съставени от хиляди и хиляди войници. Западните армии не атакуваха като мюсюлманите. Те наблягаха на дисциплината и реда, вървяха бавно и стреляха, и дори не трепваха, ако се случи вражеската войска да ги застреля от упор. При тях не се обръщаше голямо внимание на личното майсторство на отделния войник. Ибрахим се сети за идеята в западните армии всички воини да бъдат много добри пешки и марионетки и никой, в битката или в подготовката, не можеше и да си представи да бъде друго освен една послушна и изпълнителна пешка. В турската армия и по-специално в еничарския корпус стремежът беше всеки воин да бъде майстор на военното изкуство. Образно представено всяка пешка се стремеше да стане офицер, а командири се опитваха да ѝ помагат.

Погледът на Ибрахим бе насочен към руската армия. Тя беше не по-малка от турската. Целият хълм насреща беше почернял. Хиляди, хиляди войници прииждаха. Еничарите бяха в челото на турската армия. Гледката на обединените армии на руснаците и техните съюзници беше шокираща. Дъхът му секна. Той не изпитваше страх, а по-скоро възхищение от мащаба на битката, която предстоеше. След като вече беше видял вражеската армия, Ибрахим реши да продължи да тича и сведе погледа си. Там видя тревата. Свежа, зелена, тук-там с красиви дребни жълти цветчета. Тази свежа зеленина, която армиите "гризяха" помежду си, го успокои. За миг в главата му се появи една неканена мисъл за абсурдността на предстоящата битка и дори за самата война. В този момент силен взрив, който избухна съвсем близо вляво от младия командир, го извади от транса. Някакво гюле, изстреляно от руските оръдия, се разби до него. Пръски земя го затрупаха от лявата му страна.

Ибрахим погледна наляво, за да види пораженията, но нито един от неговите войници не бе пострадал. Погледна към шапките им и там видя същите онези тревички, която само преди миг бе гледал. Колко бързо красивата и спокойна гледка се бе превърнала в смърт, пръст и кал? Сега тази картина – грозна и пречупена, беше попаднала по шапките на еничарите и красиво и тъжно беше останала по зелената униформа на воините на султана.

Ибрахим вдигна зулфикр нагоре и изрева: "Биз гилиндж мюсюлманларък!", а викът му беше подет от другите еничари. Целият еничарски корпус ревеше. Всички еничари тичаха като обезумели напред. Вече никой не се щадеше. Тичаха бързо, въпреки че разстоянието до руснаците беше доста голямо. В този момент отдясно на Ибрахим се случи нещо ужасно. Нечия невидима ръка накара няколко човека да се изпарят. Еничарите бяха подготвени, командирите им бяха обяснили, че това е новата тактика на западните артилеристи – вместо да стрелят нагоре, насочваха гюлето под такъв ъгъл, че то да отскочи и да лети на височина около кръста и така няколко пъти да подскочи. При такава стрелба изстрелът става много по-ефективен, особено когато се стреля в гъсто множество от хора. Ибрахим знаеше, че този вид стрелба е много опасен. Беше чувал, че само с един такъв изстрел, при една предишна битка, гюлето отнесло четиринадесет войника и техния командир, заедно с коня му. Такава стрелба можеше да се проведе само от по-близка дистанция, за да може гюлето да се изстреля под нужния ъгъл.

Сега най-важното нещо беше бързината. Ибрахим веднага се ориентира и разбра, че трябва да тичат бързо напред, за да се прикрият във вражеската армия. Тичаше и гледаше малко над главите на вражеската армия и имаше чувството, че може да види летящо срещу тях гюле и да предпази себе си и другарите. Гледаше и продължаваше да тича все по-близо и близо към врага. Колкото и да беше странно именно там беше спасението, там, в битка, би могъл дори да умре, да го направи по един героичен начин, а не да бъде убит безславно преди да е положил поне един мъртъв враг. Тичаше все по-бързо и чуваше въздуха в себе си как навлиза като в мях. Дишането му беше плитко и бързо, като на хрътка. Дробовете му спазматично се свиваха и болезнено изхвърляха огнен дъх.

Руснаците спуснаха щиковете на пушките си и ги насочиха напред. Те действаха в пълен синхрон. Ибрахим разбра, скоро те щяха да стрелят почти от упор в гърдите на еничарите. Те бяха уловени в капан. Трябваше да тичат бързо, за да се спасят от артилерийския обстрел, а там ги чакаше разстрел с пушки. Ибрахим тичаше и едновременно мислеше трескаво. Трябва да предприеме нещо, но какво?! Знаеше само че ако дори за миг спре, ще подложи себе си и своите другари на кръстосан огън на пушките и оръдията. Той беше в челото на армията и беше пръв от ротата си. Изборът беше направен. Щеше да бъде убит при първия залп на пушките. Трябваше да тича бързо! В този момент видя облачетата дим, които изригнаха от дулата на пушките и за миг скриха острите лъщящи щикове. Миг след това дочу гърма. Въпреки че от бързото тичане ушите му бяха заглъхнали, дочу силен тътен от стотиците дула на пушките. После чу свистене и куршумите, които се забиваха в плътта на другарите до него и я разкъсваха. Няколко човека до него се олюляха и се проснаха на земята, а прииждащите зад тях крака, тъй като не можеха да спрат, ги прегазиха, минавайки отгоре им. Ибрахим знаеше, че зад него има уцелени от другарите му. Нямаше време да мисли за страха и смъртта. Сега трябваше да бягат по-бързо, само това можеше да ги спаси. Трябваше по най-бързия начин да избият враговете иначе всички щяха да бъдат разстреляни. Ибрахим погледна към бойния строй отсреща. Тъкмо навреме, за да види как първата редица подвива коляно и започва да зарежда пушките. Той знаеше, че това ще отнеме доста време. Това беше шансът на еничарите да накълцат солдатите, преди да са успели да заредят. В този момент Ибрахим прозря какво се случва, втората редица от строя насочи пушки право напред срещу еничарите. Ибрахим беше учил, че войските в съвременната война вървят една срещу друга и се стрелят с пушките (аркабузите) и ако някой падне прострелян, друг от задната редица трябва да заеме мястото му в строя. Да, но сега от тичането еничарите не можеха да оформят боен строй, а и новият чорбаджия чувстваше, че ще бъде грешка, ако строят се затегне, защото това щеше да улесни както руската артилерия, така и стрелците с пушки. Така както бяха разпръснати бяха по-добре защитени. Ибрахим знаеше, че отстрани строят на еничарите изглежда хаотичен и объркан, но всъщност именно това беше начинът да дадат по-малко жертви. Младият командир се огледа. Налагаше се бързо да измисли нещо, за да може да спаси колкото се може повече от своите другари. От доста време тичаше и започна да чувства как краката му все по-трудно се вдигат, а крачките му стават все по-къси и мъчителни. Чувстваше се така все едно, че е нагазил в блато и затъва все по-дълбоко в него. Ибрахим се огледа, погледна настрани – там, където трябваше да бъде Рефик. Приятелят му също го погледна. Лицето му изглеждаше ужасно, то цялото беше потно, а прахът, вдигнат от еничарските крака, пръстта изрината от падналите гюлета и кръвта от другарите му се бяха смесили в някаква калнокървава маса, която плътно покриваше лицето му. Рефик го погледна и може би се опита да се усмихне, но на лицето му се изписа само грозна, измъчена гримаса. Беше очевидно, че му беше много трудно, защото с две ръце държеше пушката пред себе си, а това му пречеше да бяга по-бързо. Ибрахим бързо прецени, че с такъв разбъркан строй еничарите няма да имат възможност да стрелят дори веднъж. Отправи бърз поглед към русите, те се прицелваха, беше ясно, че няма никаква възможност да се избегне залпа на втората им редица. Не беше нужно да си много умен, за да разбереш, че сега залпът им щеше да бъде много по-разрушителен. При първия изстрел руснаците все още не се бяха настроили към битката, а и еничарите бяха по-далеч. Но сега нещата щяха да бъдат много по-лоши за ислямските воини, а ако пред русите се откриеше възможност да изстрелят трети залп, жертвите щяха да бъдат страшно много. От толкова близко разстояние сигурно изстреляният куршум щеше да прониже няколко човека. Ибрахим знаеше, че пушката е много добро оръжие и в друга ситуация би им била от полза, но сега напразно я носеха със себе си. В момента тя им беше само в тежест.

– Хвърлете пушките на земята! – извика с всичка сила чорбаджията и както бягаше се обърна с лице към момчетата. Грохотът от битката беше страшен и неговите момчета или не го чуваха, или не можеха да повярват на това, което чуваха. Те го гледаха учудени, но все така продължаваха да стискат пушките си в ръце.

– Пуснете пушките на земята! – отново извика и в същото време с нетърпящ възражение жест им посочи какво трябва да направят. И тук отличното обучение си каза думата. Години наред те бяха обучавани да се подчиняват на заповеди, каквито и да са, и сега направиха точно това. Отначало с неохота, а после масово, както си тичаха, еничарите се навеждаха внимателно и поставяха оръжието си на земята. Ибрахим почувства как мечът вибрира в ръката му, развъртя го и извика:

– Аллах акбар! Биз гилиндж мюсюлманларък! Аллах акбар! ...

Останалите мюсюлмани, вече освободени от бремето на тежките пушки, извадиха ятаганите си и ги развъртяха над главите си, подемайки от Ибрахим бойния вик. В този момент ги застигна следващият залп. Видя как един изстрел отнесе половината лице на един еничар и грозната гледка се отпечата в паметта му. От гърдите на друг хвърчеше нагоре и напред като от фонтан силна струя алена кръв. Само с един поглед запомни всички поражения на втория залп. Сега трябваше да се действа бързо, независимо че това можеше да е против военните правила. Най-важното нещо за него беше да запази живота на другарите си. Пет пари не даваше за някакви правила или за това как ще изглежда отстрани армията и поверената му орта. Противно на законите и на очакванията Ибрахим даде следващата си заповед.

– Разпръснете се!

Този път отлично обучените войници веднага се подчиниха и така много го улесниха, а и направиха възможно спасяването си. Когато бяха разпръснати, еничарите представляваха по-трудна цел за стрелящите вражески войници. Сега вече най-важна беше бързината.

– Юруш! – извика Ибрахим и с всичка сила се засили към русите, които вече бяха съвсем наблизо. Трябваше да стигнат до враговете, преди да са успели отново да стрелят. Като хипнотизиран Ибрахим гледаше напред. Така успя да види следващата маневра на русите. Очевидно много добре тренирани, те изпълняваха командите като един. Втора редица, която току що беше изстреляла залпа си, се дръпна назад, а на нейно място излезе трета редица със заредени, все още нестреляли пушки. Това беше страшно, но още по-страшно беше това, че първа редица, която беше клекнала и зареждаше, вече почти беше приключила. Това можеше да означава само едно, че следващият залп щеше да бъде двоен. Ибрахим се опита да не мисли каква касапница щеше да се получи. Двоен залп от толкова близко разстояние – тази мисъл му даде свръхсили. Разбра, че трябва да изпревари русите, които вече прикладваха и се готвеха за стрелба. Сега нищо друго нямаше значение. Ако закъснееха дори за миг и русите успееха да стрелят, всички планове щяха да бъдат излишни и те щяха да бъдат мъртви. Единственото спасение беше напред. Той беше вече далеч пред останалите си другари. Беше толкова близо до тях, че гледаше в тъмната паст на руските дула. Не мислеше за смъртта, а за бързината. Последните крачки ги взе и с мощен скок, удари с ятагана щиковете на две пушки и отклони цевите им. Войниците опитаха отново да насочат пушките напред, но Ибрахим вече беше сред тях. С удар отдолу и отляво нагоре той разсече дясната ръка на един войник. Зулфикр премина с лекота през ръката, отсичайки я, а после разряза челюстта на огромния мъж. Острието беше превъзходно, тънко и леко, то режеше човешката плът като хартия. Въпреки че знаеше какво точно държи в дясната си ръка, Ибрахим все пак беше впечатлен от силата на оръжието. Поразеният мъж падна на колене. Войниците около Ибрахим се прицелваха. Те бяха толкова близо един до друг, че българинът нямаше как да замахне, затова без удар прекара острието на ятагана зад врата на руснака, а после силно го издърпа. Тъй като острието бе извито напред, то преряза врата на солдата и той падна назад. С бързо движение мушна стоящия отляво войник. Въпреки дебелата дреха, с която бе облечен, острието влезе дълбоко под гръдния кош на войника и той, падайки назад, вдигна пушката нагоре и стреля. В този момент първата редица на еничарската орта на Ибрахим се удари като вълна във висока каменна стена. Чрез скока си Ибрахим за миг бе успял да забави руския изстрел. Беше разколебал русите и бе направил така, че те да не чуят командата на своите командири. Точно този миг бе нужен на останалите еничари, за да се спасят. Чули изстрела на своя умиращ другар, те помислиха, че това е знак за стрелба. Чуха се няколко откъслечни изстрела, но това не беше залп. Еничарите ги бяха изпреварили. Същинската битка бе започнала. Това което последва беше най-странното усещане в живота на Ибрахим. Жестока сеч, очи в очи, гърди в гърди, без никаква техника, тактика и стратегия. Ибрахим сечеше наляво и надясно. Удар, защита, удар, удар... Човек след човек. Ибрахим виждаше лица, гримаси и удряше. Кръв, смърт, пот... Миризмата на страх, смесена с чесън и сланина. От дете не беше ял свинско, но битката беше толкова близка, че чувстваше дъха на сланина и алкохл. Явно русите бяха пили, защото дъхаха неприятно на алкохл (алкохол).

Светът пред очите на Ибрахим се завъртя. Образи и лица се сляха. Толкова много смърт сееше около себе си, че най-накрая от всичко това останаха само очи. Най-различни очи се отпечатваха в паметта му. Той сечеше, мушкаше, някаква невидима сила го предпазваше и той наказваше със смърт всеки пропуск или грешка на своите врагове. Убиваше всеки враг, който се изправеше пред него.

Толкова много се беше готвил за тази битка и ето сега вече участваше в нея. Отначало всичко му се струваше прекалено лесно. Силата и бързината му бяха толкова по-големи от тези на неговите врагове. Ако всичко беше завършило в този момент, той би бил щастлив и леко разочарован. Това обаче не се случваше. Отвсякъде прииждаха все нови и нови руски войници. По някое време умората го обори. След първоначалното вдъхновение и ярост, желанието и настроението му за битка постепенно спаднаха. Вече без никакъв хъс Ибрахим сечеше всеки руснак, който му се изпречеше пред погледа. Зулфикр доказваше силата си и побеждаваше руските саби, но ръката му все повече отслабваше хвата на удобната ръкохватка. Звукът, който издаваше Мечът на исляма, преди да разсече човек и да го убие, беше странен. Ибрахим скоро свикна с него, но умората го караше да се чувства разсеян и непредпазлив. Беше толкова уморен, че на няколко пъти почувства как, ако Аллах не го закриляше, закъснението му би било фатално. И така удар след удар, човек след човек, битка след битка. Толкова много смърт! В този ден уби толкова много хора, че вече престана да гледа на тях като на врагове. По същия начин би убил и мюсюлманин. Каква е разликата? Това беше просто смърт. Идеята, че човешкият живот е едно замахване с меч го накара да разбере, че и неговият живот виси на нишка, по-тънка от паяжина. Това го накара ла да се страхува и без това по ника къв начин не можеше да се защити. Всичко беше в ръцете на Аллах. Той продължи да се бие, но без страст. Като че ли умората и пресищането ' да гледа смърт отнеха силите му. Вече нямаше сили да се бори за оцеляването си. Във всеки един момент беше готов да умре. Дори нямаше да възрази, да се възмути или да се съпротивлява, просто щеше да приеме смъртта. Вече не знаеше откога се бие. Имаше чувството, че беше убил първия руснак преди месец. Ако в началото на битката той беше повече аджамиоглан, привечер Ибрахим вече се чувстваше ветеран. Цялата му униформа беше пропита и миришеше на кръв. Беше толкова уморен! Това беше най-трудният му и изморителен ден. Сега разбра какво означава "Уморен до смърт!".

Битката се проточваше все повече и повече. Слънцето вече клонеше към заник. Ибрахим беше уморен, а гърлото му – сухо и горещо, го дразнеше при всяко преглъщане. Младият чорбаджия разбра, че няма нищо по-уморително на този свят от битка. Едва сега осъзна как трябва да се готви за напред. Вече беше на предела на силите си и едва задържаше ятагана в ръката си. Опасяваше се, че при всеки следващ удар оръжието може да изхвръкне от ръката му. Без никакво притеснение, Ибрахим почувства, че скоро ще бъде убит. Вече нямаше сили. Но в този момент го спасиха бойните тръби. Те тъжно и далечно свиреха сигнала за "отбой". Това означаваше, че армиите трябва да се върнат в изходни позиции. Обърна се без страх и бавно тръгна назад. Погледът му беше насочен надолу. Това, което видя, докато се връщаше, го потресе. Хиляди тела безразборно нахвърляни на земята. Смешни фигури в някаква гигантска мозайка. Хората бяха застинали в странни пози, кой както го бе застигнала смъртта. Ибрахим гледаше изкълчените и посечени тела, еничари, руси и турци, примесени и равни пред смъртта. Доскоро врагове, сега мъртви, воините лежаха върху земята като приятели. Всичко беше пропито с миризмата на кръв, всепроникваща миризма на съсирваща се кръв. Гледката го потресе. Стомахът му се беше свил. Гадеше му се. Не му беше неприятно заради смъртта и труповете, а го отблъскваше насилието. През цялото време, докато се беше готвил за първата си битка, си беше представял как, ако е победител или дори само ако е оцелял, ще бъде най-щастливият човек и ще се радва дълбоко и искрено. Но сега не се чувстваше победител, нито се радваше. Ръката му висеше омаломощена, а ятаганът се влачеше по земята и по повалените хора. Нямаше сили дори да повдигне острието и да го постави в ножницата. Бавно се връщаше към лагера. Не беше забелязал, но увлечен в битката доста се бе отдалечил от него. Сега връщането му се стори безкрайно. Вдигна поглед, за да потърси лагера. Беше толкова изморен, че му се струваше, че не ще успее да се добере до палатката, а ще падне и ще заспи редом с мъртвите. Колкото повече вървеше, толкова по-често виждаше оцелели. Някои от тях лежаха и молеха за помощ, други взаимно си помагаха. Не беше рядкост да се видят руснак и мюсюлманин да си помагат взаимно и да се подкрепят. Явно в нещастието всички се чувстваха равни и разликите между тях изчезваха. Сякаш бяха забравили, че само допреди малко са били врагове и са се опитвали взаимно да се унищожат. Освен Ибрахим още много турци и еничари се прибираха назад. Всички те вървяха без ред, без разлика в чин и старшинство. Отначало Ибрахим имаше някаква идея какво е разположението на бойното поле, после битката така го бе погълнала, че беше загубил всякаква представа за това кой къде се намира.

Над полето все още се носеше миризмата на барут, тук-там се виеха струйки от дим и прахът, който цял ден бе мъчил воините и им бе пречил, все още не се беше слегнал. Изведнъж отдясно на Ибрахим се появи някакъв силует. Той, подобно на него, безпомощно влачеше оръжието си по земята. Ибрахим го погледна и веднага го позна. Това беше Рефик. Приятелят му също беше оцелял в тази битка. Като гледаше мръсното му лице, Ибрахим изпита срам, че не се беше сетил за него и не се беше замислил дали е жив. Нямаше сили да мисли и за йолдашите от ортата си. Още сутринта бе забелязал, че лицето на Рефик е изцапано с кал, пот и кръв. Явно той се бе опитвал да избърше лицето си и всичко това се беше размазало. Толкова много се радваше да види приятеля си жив. С усилие вдигна лявата си ръка и посочи мръсното лице на другаря си. Опита се да се усмихне, искаше да му каже, че е много мръсен, но не можеше, затова само го сочеше. Вместо усмивка и смях, чу само някакво ръмжене, което излизаше от гърлото му. После щеше да обясни на Рефик какво е искал да каже. В този момент приятелят му също вдигна ръка и сочеше към неговото лице. Белите му зъби смешно контрастираха с мръсното му лице. Веднага му стана ясно, той също беше мръсен и не изглеждаше по-различно от него. Рефик се смееше, а Ибрахим ръмжеше. Двамата, сочейки се, се приближиха един към друг. После изведнъж чувствата избухнаха в гърдите им. Ибрахим прегърна и силно стисна Рефик в прегръдката си. Беше толкова щастлив, че е жив и невредим. Спомни си всичко, което му се беше случило през този ден. Стискаше силно приятеля си. Едва сега осъзна колко щеше да му липсва Рефик, ако с него се бе случило нещо. Двамата стояха така прегърнати, десниците им безпомощно висяха, стискайки оръжията. Изведнъж поиска да разкаже на приятеля си колко много неща му се бяха случили през деня, но не можеше. Гърлото го болеше, устата му беше пресъхнала. В този момент се случи нещо, което не беше очаквал. От очите му, от истерия или от радост, че е жив и вижда приятеля си, рукнаха сълзи. Така те стояха, Ибрахим го беше прегърнал и плачеше. По някое време се усети, че стоят прекалено дълго така, но се притесняваше, че ако се разделят, Рефик ще види издайническите сълзи. Срамуваше се от това, че се беше разплакал. Беше обучаван да сдържа емоциите си, а сега се държеше като жена. Опита се незабележимо да избърше сълзите си. Страхуваше се да не би приятелят му да изтълкува това като страх или да реши, че Ибрахим се е пречупил. Двамата се разделиха, Ибрахим с учудване видя, че под очите на Рефик също имаше две издайнически чисти вадички. Явно и той бе плакал. Сега вече открито се опита да избърше лицето си и сълзите се смесиха с потта и кръвта. После двамата прибраха ятаганите в ножниците и бавно тръгнаха рамо до рамо. Срещнаха още много свои другари. Всички те бяха изтощени до краен предел, някои бяха леко ранени, а техните другари им помагаха. Еничарите постепенно се събираха. Изведнъж Рефик, учудващо за Ибрахим, вдигна ръце нагоре и силно извика бойния вик на ортата: "Биз гилиндж мюсюлманларък!" Викът отначало стресна отпуснатия чорбаджия, стори му се неподходящо след толкова изнурителния ден. Той нямаше сили да извика. Неговите войници явно не смятаха така. Всички извадиха ятаганите си и подеха вика на Рефик. Ибрахим осъзна, че може би те имат нужда отново да се почувстват част от ортата. Всичко това вля нови сили в Ибрахим. Той беше командир на тези мъже. Сега те имаха нужда от него, сега беше важно да е командир. Лесно е да си командир, когато изискваш и командваш, но истинският командир е този, който не само изисква, а умее да подкрепя войниците си, този който е при тях, когато те имат нужда от него. Той извади зулфикр от ножницата, вдигна го нагоре и извика с всичка сила: "Биз гилиндж мюсюлманларък!" Те крещяха: "Най-силният и най-смелият Ибрахим Ъшъкер!" После пак подеха вика. Ибрахим не знаеше как е завършила битката и дали са победили, но заразен от ентусиазма на другарите си се почувства победител. Единствено ортата на Ибрахим се прибираше по този толкова достоен начин. Това направи впечатление на Кубилай Юндер, който беше застанал на гърба на коня и поздравяваше всички завръщащи се воини. Той специално поздрави ортата на Ибрахим. Младият чорбаджия застана пред коня на агата, за да се представи.

– Радвам се, че си жив! – каза Кубилай Юндер. – Би се храбро! ...

След това той даде наставления на младия чорбаджия какво да правят войниците му. Другите по-стари еничари, участвали в десетки битки, знаеха какво да правят, но на бойците, на които им беше за пръв път, беше нужно да се помогне със съвет. Ибрахим строи оцелелите си воини. После всички заедно се измиха в едно плитко поточе. Тъй като нямаше огледала, помагаха си един на друг. Дрехите на всички бяха мръсни и скъсани, те ги почистиха с вода, а някои ги изпраха. Така постъпиха и Ибрахим, и Рефик. Пред палатката на зелената еничарска орта беше накладен голям огън, а върху него отдавна вреше огромен казан с овнешко месо. Докато изпъваха влажните си дрехи да изсъхнат на огъня, еничарите минаваха и вдъхваха от прекрасния аромат. Ибрахим също дълбоко пое аромата на къкрещия курбан. Едва сега усети колко е гладен.

Ибрахим гълташе вкусния гъст курбан. Горещата течност се разливаше из тялото му и му носеше блаженство. Еничарският командир знаеше, че трябва да яде повече месо, но течността на курбана – топла и ароматна, му харесваше много повече от големите късове месо. Всички се хранеха мълчаливо. Ибрахим беше седнал далеч от огъня и се прикриваше зад разпънатата на дървата дреха. Въпреки това излъчването на огъня зачерви лицето му и го затопли. Още се хранеше и вече на няколко пъти се унасяше и щеше да изпусне пълната лъжица. След като се нахранеше, всеки еничар запълзяваше към постелята си, която бе застлана направо на земята между два огъня. Въпреки че беше лято, вечерта беше студена. Тъй като често прекарваха времето си в бойни походи знаеха, че ако вечер запалиш само един огън, не може да се стоплиш. Затова бяха запалили няколко по-малки.

Скоро Ибрахим също изпълзя назад, зави се с одеялото и веднага заспа. Сънят му беше кошмарен. Мускулите му се стягаха, като го караха да вика на сън и да се буди от собствения си вик. Пред очите му се въртяха хаотични картини в някакъв объркан безпорядък. Лице, очи, кръв, паника, смърт... смърт... смърт. През цялото време, дори в съня си, той сееше смърт, наляво и надясно, и искаше нещо да каже, но не можеше, защото беше ням. Не искаше да убива, но го правеше, за да не бъде убит. Ако можеше да говори, щеше да каже, че не иска да убива.

Сутринта се събуди от звука на бойните тръби. Досега много пъти беше сънувал кошмари. Понякога те бяха толкова реални, че му се струваше, че са истина. После на сутринта беше много приятно, когато се събудеше и разбереше, че всичко това е било само сън. Сега обаче се събуди и се оказа, че реалността е по-голям кошмар от съня. Цялото му тяло беше схванато. Отиде и се изми на поточето. Всички еничари бяха намръщени, с подпухнали от недоспиване лица. Тъй като в палатките, които бяха построени за тях, бяха настанени ранени, някои от еничарите не бяха мигнали, будени от стоновете на ранените си събратя.

За закуска отново имаше от снощния курбан. Дрехите му вече бяха напълно сухи. Ибрахим се облече, препаса зулфикр и се почувства по-добре. Въпреки че подчинените му се чувстваха зле, Ибрахим ги строи и ги накара да направят някои упражнения от пехливанската борба. Накрая еничарите очевидно започнаха да се раздвижват и се почувстваха по-добре. Отначало никой не можеше да повярва, че днес отново може да влезе в битка. Накрая по лицата на някои от тях се появиха усмивки и дори се чуха няколко шеги, които не разсмиваха, но пък ги изтръгваха от унинието. Ибрахим насърчаваше шегите им. Тъй като ръката, с която всички воини държаха оръжието си, беше ужасно схваната, той ги накара по двойки да размачкат ръцете си. Бахтияр и Ибрахим си помагаха взаимно. Това много облекчи болката във вкочанената му ръка.

Точно когато вече се чудеше какво да прави занапред, видя Неджиб ага. Той се приближи до момчетата, поздрави всички, а после повика Ибрахим. Двамата се отделиха, агата направи тайния поздрав към Ибрахим и каза:

– Битката ще продължи, готови ли сте?

Ибрахим само поклати глава.

– Добре, гответе се! – каза учителят му от корпуса, поздрави и се отдалечи.

Ибрахим се почувства много по-добре. В Братството на Махди той заемаше по-важно място от Неджиб и арнаутинът му отдаваше уважение, но в корпуса на еничарите той беше командир на Ибрахим, което изискваше изпълнение на заповедите и подчинение.

В този момент се чу бойна тръба. Еничарите бяха готови и отново се хвърлиха в битка. Бойното поле през нощта беше разчистено, както нива почистена и готова за нова сеитба. Това поле беше гладно за нова кръв. То беше като олтар жадуващ за човешка кръв и жертвоприношение. Русите бяха отсреща.

"Гладно поле" – помисли си Ибрахим, след това се изправи пред своята орта, погледна мъжете в очите и каза:

– Знам, че сте уморени и разстроени, защото вчера загубихме много наши братя йолдаши! Запомнете!!! Ние сме юмрук и не бива да се разтваряме, дори когато губим пръстите си!

– Но те бяха наши братя!? – извика глас от тълпата, който изрази мнението на всички еничари.

– Ние нямаме братя, ние сме сираците на Аллах! Ние нямаме народ, държава, господар, майка и баща, дори себе си не притежаваме, не разполагаме с друга подкрепа, освен тази на Аллах! И както пръстите са скрепени в дланта, така вярата е това, което ни свързва! И всеки един от нас е отделен пръст и само докато е отделен, може да бъде отсечен, когато сме в юмрук, ние сме силата, ние сме десницата на Аллах! Ние нямаме братя, ние сме вълци единаци! Напред! Да избием всички до крак!

Обезумял и освирепял, Ибрахим се втурна в битката и цял ден убива хора с непресъхващата жажда на вълка към кръвта. Битката отново се повтори. Кръв! Смърт! Удари! Ибрахим сееше смърт. Чувстваше се като ангел на смъртта. Сякаш Аллах го бе обвил в някаква невидима сила, която го пазеше от атаките и ударите на враговете. Ибрахим имаше предчувствието, че този ден няма да умре, затова се извисяваше над всички и посичаше всеки враг, който се изправеше пред него. Поемаше всеки риск и предизвикателство. Това, че държеше в ръка зулфикр и че е Махди, му даваше самочувствието, че е защитен и има право да убива.

Третата сутрин вече беше претръпнал, дори не изпитваше умора. Стана и машинално се приготви за битка. Не помнеше точно кой ден от битката. Имаше усещането, че откакто се помни е участвал в битки. Дотолкова свикна, че си повярва, че цял живот ще се бие и ще прави само това. Може би само смъртта можеше да прекъсне този цикъл. Вече не се притесняваше, че може да умре. Може би да умре не беше най-лошият изход? Животът в битка е може би по-лош от смъртта.

Този ден битката беше най-свирепа. Ибрахим убиваше без чувство и злоба. Убиваше не заради исляма, дори не заради приятелите си, а за да свърши целият този кошмар. Нима за това се беше готвил цял живот? Нима това щеше да бъде основното нещо, с което ще се занимава до края на живота си? Ибрахим убиваше без никакво желание. Личеше си, че и руснаците са уморени. Този път срещу еничарите освен руски солдати се изправи някаква орда. Хора, облечени със странни дрехи и необичаен вид. Това бяха казаците. Мавляна беше казал, че те са хора, в чийто състав влизат авари, алани и българи, които русите заселват в Таврия, около река Дон и в степите, за да пазят империята от юг най-вече от ногайците (татари) и османците. Еничарите бяха единствените хора, от които казаците изпитваха ужас. Новата войска (йени чери) избиваше безпощадно казаците при всеки отдал ѝ се случай. В битката еничарите търсеха казаците – волните степни воини, диви, буйни и необуздани. Те бяха наистина добри воини. Свикнали със свободата и научени да оцеляват, казаците се биеха нетрадиционно, по неописуем начин. Нападаха бурно, агресивно, избиваха безцеремонно хората, които дръзнеха да се изправят срещу тях. Диви, жестоки по природа, те не ценяха стойността на човешкия живот. Останалите воини се страхуваха от казаците. Те бяха превъзходни конници и всяваха респект във вражеските армии. Именно затова еничарите ги търсеха по време на битката. Суровите обучени мюсюлмански войни търсеха свирепите, шумни, агресивни и нестандартни степни воини. Кубилай Юндер веднъж беше казал: "Ако искаш да убиеш казак, пусни еничар! Ние сме ловци на казаци! Най-добрите търсят да убият не по-малко достойните от тях!"

– Защо ги мразите толкова и ги избивате? – бяха попитали турските паши.

– Защото са достойни и са добри воини! – беше отговорил Кубилай Юндер ага. – Ние ги избиваме, защото са добри. Ако не ги убиваме и не ги преследваме, те ще направят това с нас. Някога може и това да стане, но днес ние сме ловците, а те жертвите!

Така, когато пред тях се изправи казашката орда, Ибрахим не се учуди. Явно и казаците, и еничарите се търсеха взаимно в битката. За българина беше очевидно, че казаците бяха от турски произход, защото свободните воини от степите наричаха своите командири атамани, а както всички знаеха "ата" на турски означава баща. Имаше и турско име Атаман, което означаваше прародител, личност от голям и знатен род. Древният хунски вожд се беше нарекъл Атила (баща на народите).

Ибрахим ги видя пред себе си, облечени в най-различни, шарени и пъстри дрехи, с килнати настрани шапки. Някои от тях бяха с бръснати глави, само с един кичур на върха на темето си. Всички казаци, подобно на еничарите, имаха мустаци, но докато на участниците в битката от ислямска страна мустаците трябваше да стърчат настрани, казаците носеха мустаците си увиснали надолу.

Ревящи и смеещи се, казаците се включиха смело в битката. Ибрахим поведе ортата си именно срещу тях. Сблъсъкът беше разтърсващ. Ибрахим като лъв скочи напред към атамана на казаците. Той беше мъж със свирепо изражение на лицето. Битката беше в разгара си. Еничари срещу казаци, сега залогът беше друг, а ожесточението още по-голямо. Ибрахим имаше чувството, че се намира в центъра на кървав ураган. Ясният метален звук от срещащи се остриета се редуваше със звука на острие разсичащо плътта. Ибрахим беше повел своите момчета и с личния си пример искаше да ги накара да се раздадат докрай. Те обаче нямаха нужда от особено подтикване, за да защитят своя чорбаджия. Рефик веднага беше тръгнал след него, от дясната му страна, а Бахтияр Казим – отляво. Останалите еничари ги последваха и така се получи нещо като клин, който се беше забил дълбоко в сърцето на казашката орда. Върхът на този клин беше самият Ибрахим Абдаллах. Той търсеше да уязви казаците точно в сърцето, а то беше техният командир. И когато го видя, Ибрахим беше доволен. От най-дълбока древност споровете във война се бяха решавали именно по този начин. Воин срещу воин, в честна, открита борба. И сега Ибрахим имаше чувството, че ако победи атамана, неговите момчета ще победят казаците и русите.

Ибрахим тръгна устремно към атамана. Пренебрегвайки опасностите от другите воини, чорбаджията като сокол следеше единствено атамана. Когато някои друг казак отправяше удар към него, Ибрахим се защитаваше, но не отвръщаше. Той не искаше да губи време и усилие с незначителни битки. Бахтияр и Рефик видяха на каква опасност се подлага командирът на ортата, приятел на единия, съперник и противник на другия, но и двамата скочиха, за да го защитят. Всеки еничар знаеше, че смъртта или загубата на техния чорбаджия може да означава загуба и смърт за тях самите. Затова всички скочиха да защитават командира си.

Ибрахим имаше само една цел и това беше да стигне до атамана. Всичко останало за него бе престанало да съществува. Около атамана имаше пространство, а той беше твърде назад в строя. Мъжът беше доста по-възрастен от Ибрахим, с дълга, прошарена, достолепна брада. Беше облечен с червена дреха и висока мека шапка с кожа и тук-там червени ивици плат. Тя падаше свободно назад. Под шапката му на места се подаваше гъста буйна коса. Мъжът очевидно беше свикнал да командва, защото имаше властни, широки жестове и силен глас, който звучеше като звук от гръмотевица. Той видя младия еничар, който се опитваше да си проправи път към него. Атаманът веднага разбра, че младежът иска да кръстоса оръжие с него. Той се възмути от наглостта на момчето, което му отстъпваше и по години, и по тегло, а очевидно и по боен опит.

Рефик и Бахтияр се биеха свирепо и по този начин направиха коридор, който пазеше гърба му. Така Ибрахим се почувства по-спокоен. Най-накрая двамата бяха лице в лице. Младият еничар, както се бе затичал, замахна зверски и се опита да посече атамана с ятагана си. Казакът се защити със сабята си. Начинът, по който го направи, го изненада. Още от обучението си в Едирне с Юсуп Ибрахим знаеше, че ятаганът е най-силното посичащо оръжие и никое друго оръжие не може да му устои. Но ятаганът има една слабост, поради неговата форма с него по-трудно се мушка. Също така, освен че сече и посича, много силно порязва особено когато боецът дърпа към себе си. Сега Ибрахим изпита известно затруднение. Ръката на атамана беше силна. Той се опитваше да намушка еничара и тъй като мушкането е по-бързо и не изисква голям замах, както сеченето, скоро атаманът пое инициативата и нападаше с мушкащи движения, а Ибрахим се защитаваше. В един момент Бахтияр посече някакъв казак. Той падна в краката на Ибрахим и го препъна точно в момента, в който младият чорбаджия беше замахнал от вътрешната страна и щеше да отсече главата на атамана. Ибрахим не беше стабилен, препъна се и падна тежко на колене. За да не падне съвсем, той се подпря на земята с ръката, в която държеше ятагана. Досега никога не му се беше случвало по време на битка да изпадне в толкова критично положение. Остана така и видя как атаманът, решил да се възползва от безпомощността на своя противник, замахна, за да отсече главата му. Ибрахим погледна към очите на своя убиец. Вече нищо не можеше да направи. Всичко щеше да свърши сега. Беше сгрешил, беше се спънал, а сега трябваше да си плати. Всъщност това спъване не беше негова грешка. Може би Аллах бе пожелал така. Миг преди да умре Ибрахим извика:

– Аллах акбар!

После всичко протече като на сън. За да отсече главата на Ибрахим, атаманът беше замахнал малко по-широко. Ибрахим по никакъв начин не можеше да се възползва от това, но друг един човек се притече на помощ на падналия на колене еничарски чорбаджия. Това беше Бахтияр. Доскорошният враг на Ибрахим, негов омразен противник, още от времето, когато се казваше Васил, сега скочи и се опита да го защити. Ибрахим чу острото дразнещо простъргване на две метални остриета. Бахтияр беше скочил и с оръжието си го бе защитил. Това даде време на младия чорбаджия. Така както беше отдолу, той можеше без никакви усилия да прободе атамана, но ятагана страдаше от този фатален недостатък и широкото му острие можеше да не убие на място предводителя на казаците. Сега, ако имаше медж, рапира или поне арабска сабя, щеше да му е много лесно. За да нанесе що-годе силен удар, трябваше да се изправи на крака. Това колебание продължи само миг. Изведнъж той се сети, прекара ятагана зад крака на атамана и без никакво усилие преряза сухожилието му. Ефектът беше потресаващ. Командирът на казаците рухна. Ибрахим скочи на крака. Погледна за миг въргалящия се враг, вдигна ятагана над главата си, държейки го с две ръце и замахна с всичка сила. Атаманът усети какво ще последва и се опита да се прикрие с две ръце. В следващият миг главата на атамана, така както си беше с шапката, се търкаляше по земята. Ибрахим беше ударил толкова силно, че ятаганът се бе забил в земята. След като му отсече главата, Ибрахим вдигна зулфикр нагоре и извика:

– Биз гилиндж мюсюлманларък!

Еничарите подеха вика и с още по-голям хъс се хвърлиха напред. Всички те знаеха за случващото се между двамата водачи и сега, когато дочуха вика на Ибрахим, разбраха какво се бе случило. Еничарите вече имаха предимство и те го осъзнаха. То беше само психологическо, но мюсюлманските воини решиха да се възползват от него докрай. Преди да последва своите другари в битката, Ибрахим погледна назад, за да види какво се беше случило с Бахтияр. Доскорошният му враг, а после спасител, лежеше с прерязано гърло. Ибрахим беше обзет от гняв заради смъртта на човека, пожертвал се заради него. Битката беше свирепа. Дори останали без "глава", казаците се биеха достойно. Те бяха хора, свикнали да се бият всеки сам за себе си, свободолюбиви и самостоятелни. Затова сега не се объркаха, не се притесниха, не се уплашиха и не се поддадоха на паника. Отпорът беше жесток. Ибрахим водеше еничарите напред до пълно унищожение на казаците. Беше ясно, че в тези земи нещата стоят така "или казаците, или еничарите". Така стояха нещата и между еничарите и арабите, еничарите и шиитите, еничарите и карматите, еничарите бекташи и всички останали мюсюлмански секти. Сега беше важно да се убият колкото се може повече казаци.

По време на битката Ибрахим почувства нещо странно. Нещо "щракна" в главата му, а след това съвсем отчетливо чу глас, който каза:

– Ибрахим! ... Ибрахим!

Ибрахим в този момент се биеше и не посмя да се огледа.

– Ибрахим! – чу след малко отново глас. Веднага се сети. Това беше учителят му Явуз Челик. След като се справи с двама казаци, българинът се огледа и го видя. Явуз Челик паша яздеше начело на цяла орда. Явно учителят му бе успял да убеди хана на кримските татари Девлет Гирай да се включи на страната на османските сили. Ногайците, с немалка войска, нападаха в тил обединените войски на русите. Явуз Челик водеше тази конница. Явно по същия начин, по който пашата се бе свързал с Ибрахим, се беше свързал и с Кубилай Юндер, Неджиб ага, със самия главнокомандващ – Великият везир Балтаджъ Мехмед паша и с неговия заместник Силяхдар Али паша. Изведнъж турските сили избутаха и завъртяха руските войски надясно, така че татарите да попаднат в гръб. Тъй като казаците се биеха на десния турски фланг, те първи попаднаха в пресата на двете войски. Татарските конници бяха облечени в кожени дрехи. Отнякъде се появиха конници казаци. Ибрахим попадна във вихъра на огнен танц. Казаците и татарите се биеха в кръг. Те явно имаха зад гърба си много сблъсъци помежду си, защото започнаха битката без проучване, подготовка и с особено голяма жар. В средата на този кръг се биеха пешаците руси и еничарите. Отначало цветът на множеството беше шарен, но постепенно зеленият цвят се наложи и като вълна заля останалите цветове. Скоро всички руси и казаци, намиращи се в кръга и биещи се срещу еничарите, бяха унищожени. Ибрахим се огледа. Не се виждаше друг човек освен еничар. Вдигна в ръка окървавения зулфикр и извика:

– Биз гилиндж мюсюлманларък! Биз гилиндж мюсюлманларък! Биз гилиндж мюсюлманларък!

Всички еничари крещяха неистово. Русите чуха вика на еничарите и отстъпиха. Те се уплашиха от силните викове и бавно тръгнаха да се оттеглят. Еничарите се втурнаха да преследват отстъпващия враг. Мехмед паша направи знак на османските сили да не ги преследват, а да останат на място. Кубилай Юндер подаде знак на Неджиб ага и Ибрахим спря войниците си.

В края на битката всички воини се строиха. Мехмед паша ги поздрави, после командирите провериха воините си. Главнокомандващият на турската армия, като взе мавляна Абдаллах ефенди за толмач (преводач), отиде лично да благодари на Девлет Гирай хан.

Вечерта еничарите бяха уморени и всеки легна и веднага заспа, така все едно на другия ден битката ще продължи. Събудиха ги рано сутринта. Този ден посветиха на приготвяне на оръжията за битка. Изчистиха върховете и остриетата на оръжията си. После почистиха дрехите си и едва по-късно се наядоха до насита. За пръв път не ядоха само курбан, а и ориз. След като хапнаха добре и се помолиха, еничарите седнаха около огъня. Равносметката от битката се стори на Ибрахим потресаваща. Голяма част от неговата орта беше унищожена. Много от другарите му бяха мъртви. Ибрахим седеше замислен и не знаеше дали неговият прекален ентусиазъм и желание да бъде винаги в центъра на битката не бяха причината за това. Той искаше да участва в най-тежката битка и хората му да бъдат винаги в челните редици на армията. Не знаеше дали, ако беше пазил своите подчинени, нямаше да запази голяма част от тях. Остана седнал и замислен дълго време. После реши да отиде да види ранените мъже от ортата си. Четири момчета от Козбунар бяха намерили смъртта си. Ибрахим остави Рефик да командва ортата в негово отсъствие. Приятелят му също беше подтиснат заради смъртта на другарите си. Първият човек, когото Ибрахим посети, беше човекът, който го бе спасил в битката. Да, Бахтияр лежеше в едно легло. Ударът на атамана не бе отсякъл главата му, както се бе сторило на Ибрахим по време на битката, а беше поразил долната челюст, посичайки половината лице на някогашния му противник, а сега спасител. Лицето на Бахтияр не се виждаше, защото цялата му глава беше бинтована. Открито беше само дясното му око. По всичко си личеше, че ударът е попаднал в лявата част на лицето на младия еничар. Ибрахим си припомни с най-малки подробности всичко, което се бе случило и като че ли си представи раната, зееща на лицето на спасителя му. Благодари на Бахтияр, след което обиколи леглата и на останалите ранени войници от неговата орта. Някои бяха по-сериозно ранени, други не и скоро щяха да се включат отново в строя. Най-тежко беше положението на тези, които бяха ранени така, че повече никога нямаше да могат да вземат участие в корпуса. За тях това беше последната битка. Те бяха в по-опасно положение и от мъртвите. Тези, които имаха късмет и що-годе можеха да носят оръжие, щяха да бъдат прехвърлени в корпуса на сеймените, да охраняват крепости или по-маловажни сараи и султански имоти. На тези, на които им липсваше крак или ръка, щяха да бъдат продадени като роби или да попълнят най-низшето и прокълнато съсловие в Империята – на бедняците и просяците. Хората щяха да се сещат, че този просяк някога е загубил краката или ръцете си в някоя битка, която е водил, и щяха да му дават милостиня. Мюсюлманите бяха хора състрадателни, но все пак тези подаяния щяха да служат само за жалко и мизерно съществуване. Ибрахим отдели особено внимание именно на тези мъже. Те като че ли осъзнаваха какво се случва и безропотно приемаха съдбата си, разбирайки, че най-трудните и унизителни моменти в живота им тепърва предстоят. Ибрахим виждаше как всеки негов другар се опитва да запази достойнство и да се държи на ниво, демонстрирайки висок дух. Той се възхити на тяхната смелост и сила. Искаше да им помогне по някакъв начин. Ако това се бе случило на някой ветеран, пак би било тъжно, но когато това бяха млади мъже, на по двадесет години, беше много тъжно.

Ибрахим с мъка се отдели от тези нещастни момчета и потърси хекимина. Откакто беше започнала битката имаше проблем и сега искаше да попита за това доктора. Колкото и да бе опитвал, не можеше да отиде по нужда. И ако по голяма нужда беше нормално и често му се беше случвало, когато е притеснен или сменя обстановката, да не може да се изходи, сега от три дни не можеше дори да пикае. Всичко това го притесняваше, въпреки че в сравнение със страданието на останалите мъже беше смешно и жалко. Хекиминът го изслуша внимателно и му каза как да постъпи. Думите му успокоиха младия чорбаджия и той се прибра при ортата. Еничарите явно бяха намерили отнякъде вино и бяха пили алкохл, защото, когато Ибрахим се появи, те бяха видимо развеселени. Връщането на чорбаджията им не ги стресна особено. Тъй като всички еничари от ортата му бяха българи, а както се знаеше в плодородните земи на Тракия и по полегатите склонове на Родопа планина се ражда едно от най-хубавото грозде, от което се прави превъзходно вино, така че повечето от тях бяха пили вино още като деца. Коранът забраняваше пиенето на вино, но тук в Молдова те явно бяха намерили отнякъде рубинената напитка и едва ли след тези три дни някой, освен Бахтияр, би придирял към строго спазване на Корана.

– Пили сте вино?! – каза Ибрахим.

Без никакъв срам и страх, еничарите потвърдиха. Ибрахим трябваше да ги накаже, но след толкова тежка битка и това, което бяха преживели, знаеше, че имат нужда да се отпуснат. Затова реши да премълчи. Стигна се до там, че предложиха и на него да пие. Ибрахим се изправи възмутен и напусна компанията на мъжете, които, под влияние на виното, се бяха разгорещили и викаха. Беше очевидно, че задръжките им бяха паднали. Това нямаше да завърши добре. В този момент се случи това, от което се опасяваше. Като невидима сянка зад гърба на еничарите се изправи Неджиб ага. Правото му тяло, запретнати ръкави и ръце с татуировките по тях, голямата глава и очите – неподвижни и воднисти, неприятни и отблъскващи като на дебнеща змия. Цялото тяло на Неджиб беше напрегнато и дебнеше, а те младите, пийнали, глупави еничари, бяха негова жертва. Той скоро щеше да ги нападне. Ибрахим виждаше всичко това, но не успя нищо да направи.

– Мирно! – извика един от еничарите, който пръв забеляза чорбаджията. Явуз Челик паша се беше върнал от мисията си и отново беше поел командването на бюлюка. Така в момента Неджиб беше командир само на собствената си орта. Еничарите се опитаха по най-бързия начин да се изправят, но това накара някои от тях да загубят равновесие и за малко щяха да паднат на земята. В следващия момент Неджиб грабна джерида, който беше забит в земята до Ибрахим. Обърна оръжието и с дървената му дръжка започна да налага доскорошните аджамиоглани. Биеше ги съвсем не на шега. Отначало биеше тези, които бяха очевидно най-пияни. Удряше ги с всичка сила в главите и телата. Скоро няколко от тях се търкаляха с разбити глави по земята. Тези, които Неджиб не успеше да удари в главата, удряше в гърба или в ребрата, ако някой се опитваше да се защити и подложеше ръце, това хвърляше арнаутина в бяс.

– Страх ли те е?! Ще показваш страха си?! Как смееш!? – крещеше Неджиб и продължаваше да налага клетника. – Трябва да имаш доблест, да заплатиш за грешката си и за това, което си направил! – след тези думи агата продължаваше да налага нещастника, докато не го събореше на земята. Гърчещото му се тяло не предизвикваше никакво съчувствие, а като че ли още повече насърчаваше чорбаджията.

Когато отново заби върха на джерида в земята до Ибрахим, всички еничари, освен Ибрахим, бяха жестоко набити. Русите и казаците не бяха успели за няколкодневна битка да им нанесат такива поражения, каквито чорбаджията само за минута. После, без да каже нищо, без дори да ги погледне, Неджиб ага се обърна и се отдалечи. Това поведение ги притесни повече от самия бой. Боят и наказанието не бяха унизителни за тях, но неуважението и презрението, което чорбаджията демонстрира, жестоко ги обиди. Всички момчета помнеха времето, когато Неджиб ага им беше командир. Те чудесно познаваха неговия характер и твърдата му ръка. Всеки един от тях беше преживял промяна в чувствата към него, от страх и омраза в началото, до респект и уважение, когато проумяха, че Неджиб прави всичко това заради тях и че е добър командир, който ще ги научи и подготви. Именно той беше причината толкова много от тях сега да са живи. Той, строгият и суровият, беше отделил от времето и живота си, за да ги подготви именно за тази битка. И сега, когато Неджиб трябваше да се порадва и да получи благодарността на учениците си, да се наслади на плодовете на своя труд, те го бяха разочаровали. Ибрахим знаеше, че Неджиб ага не е дошъл, за да получи благодарности. Неведнъж чорбаджията беше казвал, че усилията трябва да бъдат безкористни, без да очакваш пари, слава или уважение. Всичко трябва да се върши заради самото учение!

Това беше запомнил Ибрахим от Неджиб ага, но в същото време чорбаджията казваше:

– Ученикът трябва да заплаща учението си, защото така променя отношението си. Вие нямате възможност да платите с пари, а засега плащате само с време, но някой ден ще трябва да заплатите още една цена и тя ще е пот или кръв!

После агата беше допълнил:

– Ученикът трябва да е благодарен на учителя, без той да го изисква от него. Учителят е по-скъп от родителите, които са ти дали живот, защото именно той те учи как да го запазиш и да го изпълниш със съдържание.

А сега те го бяха обидили. Всички бяха гузни, предпочитаха чорбаджията да продължи да ги наказва, но не и да се обиди.

Вечерта и следващите дни бяха тежки за еничарите. Неджиб ага повече не се появи пред ортата на Ибрахим, което показваше, че е наскърбен. Едва сега осъзнаха колко голямо значение има за тях мнението на командирите им. Разбраха, че каквото и да са вършили досега, винаги са имали една мисъл за това как ще се представят пред Неджиб ага.

Една вечер Явуз Челик дойде при тях. Той разказа на Ибрахим, че в същия този ден в близкия град Яш, намиращ се в близост до река Прут, е било подписано примирие.

– Русите загубиха, защото успяхме да привлечем кримските татари и техния хан Девлет Гирай за наши съюзници, и така успяхме да обкръжим враговете си. Много ни помогна това, че Петър I бил предаден от своите съюзници, владетелите на Влахия и Молдавия, с които имал тайни договори за военна помощ, но те не ги изпълнили.

Победихме най-силния руски цар, този, когото наричат Петър Велики, човек твърд и безцеремонен! Победихме!

Беше видно, че пашата е щастлив заради победата, немалък принос за която имаха неговата мисия и усилия.

– Петър се съгласи да върне Азов и да срине всички новопостроени по границата с Империята крепости. Освен това русите няма да имат нито един боен кораб и да търгуват по Черно море. Ние ще продължим да прогонваме казаците и русите от нашата земя, но за теб в най-скоро време ще има специална задача.

След това ортата на Ибрахим бе насочена да преследва отряди от казаци, които вилнееха в пограничните райони. Където заловяха отряд, еничарите се отнасяха безцеремонно към тях, като ги избиваха до крак. Едва сега Ибрахим разбра откъде идва омразата между казаци и еничари. Въпреки че казаците бяха конници, все пак се случваше еничарите да им поставят успешна засада или капан. Този вид война отначало беше непознат за Ибрахим. В това отношение много му помогна Кубилай Юндер. Агата, след битката, вместо да се оттегли в Истанбул и да си "гледа кефа", остана в степите и лично ръководеше действията на еничарските отряди. Като син на степите, Кубилай Юндер знаеше много тактики за такава война и учеше на тях по-младите командири. Агата обръщаше и специално внимание на обучението на Али паша, Неджиб ага и Ибрахим, които водеха отделните еничарски отряди. Али паша и Неджиб ага не бяха подготвени за такъв тип борба. Всъщност в корпуса всички се учеха да участват в голяма битка, но малко внимание се обръщаше на малките сражения, на прочистване на територии, блокади, засади, завардване на пътища. Сега агата направо в битките и сраженията учеше своите подчинени на това.

Отначало отрядът на Ибрахим действаше в степите. Той прочисти земите на местните владетели на Влашко, Трансилвания, Молдова, Бесарабия, най-накрая стигна до Подолия. Зимата по тези места беше много студена и скова земята. Не можеше да се спи в палатки. Отначало ортата на младия чорбаджия беше разквартирована в град Аккермен (днес Белгород). Една голяма сграда беше превърната в казарма. Местното население се страхуваше от еничарите. В града имаше преселници българи, но нито едно от момчетата еничари не посмя да разкрие своя произход. Понякога, когато излизаха из града или се пазаряха с тях, Ибрахим се заслушваше в говора им, а спомените му го връщаха там нейде назад в България. На няколко пъти видя как неговите еничари се замечтават, като чуят българска реч. За да пресече "омекването" на войниците си, Ибрахим затегна дисциплината. Опитваше се всеки ден да намира занимание на подчинените си, за да мислят за война, а не за други неща. Въведе строг ред. Въпреки че нямаше опасност да бъдат нападнати, постоянно имаше войници на пост, които охраняваха лагера.

Кубилай Юндер често викаше Ибрахим при себе си и го запознаваше с това, което се случваше в столицата на Империята. Оттам постоянно идваха тревожни новини. Султанът беше започнал да се обгражда с мекушави и страхливи хора и избягваше воините, и еничарите. Беше очевидно, че Кубилай Юндер не беше доволен от всичко това.

– Съветниците на султана настройват негова светлост, Аллах нека сили да му дава, срещу Великия везир Балтаджъ Мехмед паша. Те твърдят, че при Прут не сме удържали победа и не можем да отвоюваме заграбените от гяурите руски територии. Великият везир настоява да прехвърлим центъра на нашето командване към Кавказ. Реших от утре да се преместим в Азов. С мен ще взема отрядите на Али паша и Неджиб ага. Ти ще останеш тук и напролет ще прочистиш Северното Причерноморие. Ще ти помогнат ногайците. Изпратих твоя учител Явуз Челик при тях. Той ще прекара зимата там, а напролет ще се слеете с него и ще нападнете казаците. Утре вие тръгвате към Хасан паша (днес Одеса), където ще изкарате зимата. Така ще бъдеш по-близо до главния град на татарите – Узи (днес Херсон).

Заповедите на агата на еничарите се изпълняваха без обсъждане. Местенето по време на най-суровата зима не беше най-приятното нещо, но еничарите издържаха стоически дългия преход и новото построяване и оборудване на лагера.

Хасан паша сигурно беше най-голямото пристанище на Черно море. На неговия пристан винаги имаше много гемии и търговски кораби. Ибрахим се възползва, за да може да отработи всички техники, които през лятото бяха работили с агата. Той ги систематизира и ги описа в Тайната книга, която беше винаги с него. Тъй като осъзнаваше пропуските в обучението си, сега се възползва, за да ги попълни. Неговите сънародници също осъзнаваха, че от това скоро ще зависи животът им и се раздаваха в упражненията. Ибрахим се възхищаваше на тяхната всеотдайност. Дори в най-лютия студ, те излизаха навън и изпълняваха заповедите на своя командир с голям ентусиазъм и желание.

Най-накрая настъпи така очакваната от всички пролет. Еничарите веднага изскочиха от Хасан паша, като че ли досега бяха държани в клетка. Те бяха почувствали свободата на степите и цяла зима бяха копнели за тази свобода, и за срещата с казаците. Въпреки огромното им желание, Ибрахим осъзнаваше, че силите са неравни и че само неговата орта няма да бъде достатъчна, за да се победи по-голям отряд от казаци. Помощта от страна на кримските татари беше наложителна.

Ибрахим се качи на кон и се отправи към Узи. Неговият покровител и учител го очакваше.

– Учителю! – искрено се зарадва Ибрахим. – Нека Аллах ви дава сила и здраве!

Явуз Челик приветства любимия си ученик отначало с поздрава на еничарите, а след това и с тайния знак на Махди. Двамата мъже говориха надълго и нашироко. Ханът искаше да види еничарите преди да тръгнат на поход срещу русите. Девлет Гирай беше нисък и набит, с мургава кожа. Косата му беше черна и права. Татарите бяха облечени с кожи и високи конусовидни шапки. Дрехите им бяха от гладка стригана кожа, а на раменете, лактите, яката и долу на ръба кожата бе обърната. Шапката, в основата си, също беше от обърната пухкава кожа, с лъскав, дълъг косъм, като опушено дърво.

Докато чакаше войниците му да пристигат в Узи, Ибрахим се запозна с културата и бойните умения на татарите. Те бяха войнствени хора. Суровият живот в неприветливите степи ги бе превърнал в твърди бойци и воини. Ибрахим се възползва от присъствието си сред татарите и под наблюдението на Явуз Челик се упражняваше с тях. Скоро около него се натрупа голямо множество. Татарите бяха хора на честта и всеки татарин възприемаше загубата на свой като лично предизвикателство. Така, след всяка поредна загуба, желаещите да си бият с Ибрахим се множаха. Битките ставаха все по-ожесточени и на българина се налагаше да прилага все по-голяма сила и все по-опасни техники, за да възпре напористите татари.

Явно привлечен от шума и множеството, самият хан на татарите се приближи, за да види какво става. Около него винаги се движеха пет-шест едри мъже, които му бяха пазванти (охрана). Ибрахим току що беше победил поредния степен воин. Зулфикр беше прекрасно оръжие и с лекота се налагаше над татарските саби. Пазвантите на Девлет Гирай разбутаха множеството и ханът се изправи пред Ибрахим. Младият еничар седеше с изваден ятаган, задъхан и уморен, от устата му излизаше пара, защото времето беше захладняло и дори бе започнал да ръми лек дъжд, примесен със сняг. Тази гледка на еничара, който като че ли предизвикваше всички наоколо, не се хареса на хана. Девлет Гирай се намръщи и нещо изръмжа. Явно езикът на татарите имаше някаква далечна връзка с турския, но и нещо подобно на кучешки лай.

– Ханът иска да се бие с теб – Явуз Челик паша преведе думите на хана. – Внимавай!

Тази единствена дума беше достатъчна на Ибрахим да разбере, че с тези двубои рискува да предизвика дипломатически скандал. Вече беше направил първата стъпка в тази посока, като бе победил толкова много татари, които в следващия момент трябваше да се бият рамо до рамо с тях. С всяка следваща победа и с предизвикателното си поведение Ибрахим беше създал напрежение между бъдещите съюзници. Това, че Девлет Гирай реагира по този начин, също не беше добре. Той поставяше Ибрахим в тежка ситуация. Младият еничар нямаше възможност да направи правилен ход. Каквото и да направеше, все щеше да е погрешно. Ако победи хана на кримските татари, щеше да го унизи пред целия му народ. Ако пък го оставеше да победи, това също щеше да го унизи, така че изход нямаше.

Девлет Гирай недвусмислено изтегли меча си от ножницата. Това очевидно беше прекрасно оръжие, изключително красиво инкрустирано. Но вместо откъси от Корана, както беше прието да се украсяват остриетата в другите мюсюлмански страни, по него имаше изсечени коне, воини и всякакви други мотиви.

Ибрахим мислеше трескаво. В първия момент погледна към пашата, но Явуз Челик също беше притеснен и явно, подобно на ученика си, не можеше да измисли кой знае какво. Скоро Ибрахим разбра, че трябва да се справя сам със ситуацията.

Девлет Гирай беше добър и опитен воин. Той завъртя красивото си оръжие. Колкото и малко да беше движението, то разкриваше майсторство и отлично владеене на оръжието. Беше очевидно, че още миг и ханът на ногайците ще атакува. В този момент на Ибрахим му хрумна една много добра идея. Не знаеше какъв ще бъде ефектът, но реши да опита и без това нямаше голям избор. А идеята беше да счупи меча на хана. Зулфикр притежаваше изключителна здравина и ако силата и бързината в ръката на Ибрахим бяха достатъчни, той щеше да успее. Това беше единственият начин да се изплъзне от ситуацията, без да унизи владетеля на ногайците. За загубата татарите и Девлет Гирай щяха да обвинят качеството на оръжието, но така нямаше да засегне честта му на воин. Това се стори дипломатично решение на Ибрахим и добър начин да се изплъзне от ситуацията. В този момент, в който Девлет Гирай се спусна към българина с вдигнат в ръка меч, Ибрахим, вместо да се оттегли и да се опита да се защити, събра сили, стисна дръжката на зулфикр и с всичка сила замахна, за да пресрещне острието на хана. Действието на еничара не беше защитно. Той нито за миг не завъртя ятагана си, за да посрещне удара с плоската част, нито се опита да го отклони. С острието на своето оръжие той пресрещаше острието на хана. "Но какво прави това момче?!" – питаха се опитните татарски воини, преживели стотици битки. В следващия момент дойде ударът. Това, което се случи, беше следствие на неумолимата логика на битката и от действията на двамата воини. Ударът беше страхотен. Звукът отекна над целия лагер. Но освен звука на врязващите се едно в друго оръжия, изведнъж ясен звук на счупено острие отекна в сблъсъка. Всеки воин е чувал звукът на пречупено острие. Това беше звукът преди смъртта. Ако в битка този звук е издаден от твоето счупено оръжие, това означава смърт за теб. Но щом си жив, това означаваше, че този звук е означавал смърт за твоя противник. Това беше звукът на ангела на смъртта.

Татарите бяха сигурни, че се е счупил ятаганът на неопитния, самонадеян и нахален хлапак. Явно младото момче не беше чак толкова добро в работата с оръжие, защото целенасочено бе предизвикало това. Въпреки че бяха сигурни в изхода на битката, татарите не смеха да погледнат към двамата воини. Обикновено при такива счупвания на оръжия, острието излиташе със страшна сила и можеше да нарани някого от биещите се или от околните хора. Това беше причината ногайците да са така притеснени. Но и друго нещо ги притесняваше. Днешният хан на татарите притежаваше реликва, която се предаваше от поколение на поколение. Това беше най-ценното нещо, което ордата притежаваше и всеки владетел се опитваше да опази това съкровище. А това беше мечът на най-великия владетел живял досега в света, победителят на руси, индийци, турци, перси и всички други народи, най-свирепият воин на земята, "синът на вълка" – Чингиз хан, създателят на династията на чингизидите. Имаше спор дали той, или неговият внук Кубилай е владеел най-големите империи досега в света^[33].

Девлет Гирай бе получил в наследство именно меча на Чингиз хан. Всички татари бяха сигурни, че той е магически, в него е вложена душата на древния воин и неговите не по-малко славни наследници. За тях беше ясно, че счупеното острие е именно ятагана на еничара, защото мечът на Чингиз беше пазен от божествена сила. Но все пак те се страхуваха при този жесток сблъсък да не би и мечът на Чингиз да е пострадал.

От удара ръката на Ибрахим изтръпна и почти не чувстваше, че държи ръкохватката на зулфикр. Българинът, за разлика от татарите, беше сигурен, че не неговият ятаган е счупен, а мечът на Девлет Гирай.

В следващия момент се случи нещо страшно. Ибрахим веднага разбра, че беше сгрешил, но вече нищо не можеше да се направи. Изведнъж от гърдите на всички татари едновременно се изтръгна дълбок стон. Това беше въздишка, която степните воини спонтанно издадоха. Те бяха потресени, мечът на Чингиз хан беше пречупен, а с него и духът на целия народ. На тях, татарите, техните предци им бяха завещали най-ценното нещо – духът на народа, олицетворен именно от меча на Чингиз. Сега те се бяха оказали недостойни, бяха позволили мечът – гръбнакът на татарите, да бъде пречупен. Татарите, под тежестта на тази вина, паднаха на колена. Те бяха недостойни и слаби. Тук-там се чуваха сподавени женски стонове, хлипове и дори плач. Дори малките деца, неразбиращи какво се случва, но стъписани от мигновено настъпилата тишина и притеснението на майките и бащите си, се разхлипаха. Гледката беше потресаваща, плачещите жени и деца, засрамените мъже на колене, гузно навели глави и гледащи надолу. Самият Девлет Гирай беше паднал на колене. В ръката си още държеше ръкохватката на оръжието и половината от острието. Останалата част от меча бе изхвръкнала надалеч и сега лежеше в калта. Ибрахим гледаше хана и целият изтръпна. Толкова разкаян човек досега не беше виждал. А и не само той, целият народ беше потресен. Веднага разбра, че е сгрешил. Счупването на меча на хана не беше добра идея, но вече нищо не можеше да направи. Когато измисляше плана, Ибрахим се притесняваше, че след като счупи оръжието му, той може да поиска да се борят. Той знаеше, че татарите много обичат борбата и се борят всеки път, когато имат възможност. Не се притесняваше, че ще загуби борбата, но положението нямаше да бъде по-различно. Ибрахим стоеше прав със зулфикр в ръце, а всички татари бяха на колене пред него. Ако положението не беше толкова драматично, сигурно би се почувствал като покорител, но сега ситуацията бе различна. Явуз Челик бързо го отведе извън лагера на татарите. Така еничарите показаха уважението си и ги оставиха да отдадат почит на счупеното оръжие на предците си и да останат насаме с мъката си.

Следващите дни за татарите бяха траурни. Добре че ортата на Ибрахим пристигна и това малко ги успокои. Ибрахим и Явуз Челик имаха притеснение дали татарите въобще ще се съгласят да участват в похода на еничарите. Но те реагираха с учудващо спокойствие. След трите дни съвсем стегнато започнаха да се готвят за похода. В действията им обаче имаше отчаяние и притеснение. Вечерта преди да тръгнат Явуз Челик и Девлет Гирай се събраха на нещо като съвет. Ханът на ногайците беше взел със себе си един от синовете си, който щеше да предвожда татарската войска, а пашата на еничарите – Ибрахим. Такъв съвет се случваше за първи път откакто Ибрахим бе счупил меча на Чингиз хан. Еничарите още не бяха разбрали какво точно се беше случило. Вместо да разговарят за бъдещия поход, Девлет Гирай каза:

– Кой си ти? – като гледаше към Ибрахим.

– Аз съм Ибрахим Абдаллах.

Девлет като че ли не го чу и отново попита:

– Кой си ти?

Ибрахим разбра, че отговорът не задоволява хана и отговори по различен начин:

– Еничар, аз съм еничар. Чорбаджия.

Ханът се намръщи, явно отговорът отново не му хареса.

– От кой род си?

Ибрахим се замисли. Той като че ли беше забравил от кой род е. Девлет Гирай едва ли щеше да знае неговия род. Сигурно очакваше Ибрахим да е от виден турски род или от някой от благородните родове на Средна Азия. Въпреки това той реши да каже рода си.

– Аз съм от рода Болярови.

Девлет Гирай отново се намръщи. Явно родът на Ибрахим му бе непознат. За да уточни, той попита:

– От кой народ си?

– Българин съм.

– А, българин!? – каза ханът.

– Не, не, не е от тези българи, а от тези, които са рая в Империята.

Девлет хан явно не можеше да се ориентира.

– Аз съм Девлет Тирай II – каза ханът. Той се чувстваше длъжен да се представи на човека, който го бе победил.

Ибрахим чу, че ханът произнесе името си не като Гирай, а като Тирай. Явно така звучеше на татарски, а знаеше, че е втори, защото Явуз Челик му бе казал, че преди Девлет друг кримски хан от династията на Гираите беше носил това име. Ибрахим продължи да нарича хана Гирай, но той не реагира по никакъв начин. Явно беше свикнал, защото русите го наричаха Гирей, а турците Гирай, макар той да се самонаричаше Тирай.

Гираите са малко планинско племе от монголската орда. Първият татарски хан – Хаджи Девлет Гирай, решил да се нарече на името на рода си. И оттогава това е името на управляващия златната орда род. Сегашният хан на татарите беше син на Хаджи Селим Гирай, който имал седем сина: Селемед II, Саадет III, Каплан I, Менгли II, Инем, Гази III и Девлет II. (виж приложение 1, стр. 756) Превратна беше историята на Златната орда, която беше разкъсвана между Русия и Турция. Кримските татари винаги са били в близки отношения със своите братя по вяра – турците, но в последно време все по-често русите, а и полските крале, чрез гетманите и атаманите, се опитваха да се намесват в политиката на кримските и причерноморските татари. Така в последните години Хаджи Селим Гирай беше управлявал от 1692 до 1699 година, но това беше неговото трето възкачване на татарския престол. Той доброволно се беше отказал от престола в полза на най-малкия от синовете си – Девлет Гирай II, който управлявал от 1699 до 1702 година и след това бил сменен. Хаджи Селим трябвало да се възкачи на престола за четвърти и последен път. Така бащата на седемте синове посрещнал смъртта си като хан. Наследил го Гази Гирай III – по-големият брат на Девлет. Гази Гирай III управлявал само три години и също бил сменен. На престола се възкачил за втори път Каплан Гирай I, но само за една година. Сега властта отново беше в ръцете на Девлет Гирай II, който беше на власт от 1708 година.

Явно, за да продължи своето представяне, Девлет Гирай II посочи към сина си и каза:

– Това е Арслан – вторият ми по големина син.

Ибрахим знаеше, че татарите много се гордеят със своите синове. Тъй като чувстваше металния звън в гласа на хана, той реши да смекчи владетеля и попита:

– Колко синове имате, господарю, нека Аллах да ги дарява със здраве!

Явно тактиката на Ибрахим успя, защото ханът се усмихна и каза:

– Имам четири сина, всичките здрави и умни. Най-големият от тях се казва Карим.

Ибрахим се усмихна. Той знаеше, че Арслан означава лъв. Синът на хана наистина приличаше на хищник. По всичко си личеше, че мъжът е истински воин и добър пълководец. Името беше точно за него. Младият мъж се усмихна и поздрави Ибрахим. Всъщност Арслан беше по-възрастен от Ибрахим. В поздрава си пролича, че има и респект. Явно младият татарин беше впечатлен от това, което се беше случило с меча на Чингиз хан. Но освен уважение, лицето на Арслан изразяваше интерес, любопитство и възхищение. Той не показваше никаква омраза. Явно Арслан гледаше на това, което се бе случило, като на нещо, което Аллах е пожелал и позволил да се случи. Той възприемаше Ибрахим по-скоро като ръката държала меча, но не и като виновен за случилото се.

Ибрахим отвърна на поздрава на Арслан. Беше видимо, че двамата се харесаха.

– Третият ми син се нарича Топал Ахмед, а най-малкият – Фетх^[34].

След като се представи, ханът попита:

– Какво е твоето оръжие? Никога досега не съм виждал толкова силно оръжие. Явно е ковано от голям майстор! Откъде го имаш? Може ли да го погледна?

Ибрахим инстинктивно посегна към зулфикр. Той хвана кокалената дръжка като че ли за да попречи на някой да извади оръжието му без негово желание.

Девлет Гирай, а и Арслан се усмихна на този негов жест.

– Не се притеснявай, няма да ти отнема оръжието! – каза ханът.

Ибрахим не знаеше какво да предприеме. Той стоеше и чакаше. В този момент на помощ му се притече Явуз Челик.

– Господарю, ятаганът означава много за този еничар. Той е свързан с тъжна история от неговия живот и би искал да не говорим по този въпрос.

Девлет Гирай с неохота се съгласи с думите на пашата. Беше очевидно, че обяснението на по-възрастния еничар не го задоволява, но повече нищо не можеше да направи, без да обиди гостите си, затова се обърна и си тръгна. Арслан го последва, но преди това уважително поздрави двамата еничари.

– Какво стана, учителю? – попита стъписан Ибрахим.

– Нищо – отговорът на пашата беше кратък, но не помогна на по-младия му събрат да се ориентира. После двамата също си тръгнаха. Така приключи съветът на татарите и еничарите, преди да тръгнат заедно на боен поход.

До вечерта младият водач на еничарите не беше сигурен дали татарите ще тръгнат с тях. Преди да легнат да спят, еничарите бяха запалили буйни огньове и се веселяха, когато изведнъж над тях се извиси Явуз Челик. Откакто Неджиб ага беше сърдит, че неговите ученици бяха пили, никой от ортата на Ибрахим не смееше да пие нито вино, нито алкохл.

– В името на Аллах, всемогъщия и милосърдния – извиси се гласът на високия мъж с гарванов нос, – заради смелостта и мъжеството на вашия приятел и командир, повелявам от днес нататък името му да бъде Ибрахим Джаббар! И нека това бъде името, с което вие ще го наричате, ще бъде известен сред всички хора и името му да пребъде през вековете!

След това Явуз Челик извади ятаганите близнаци, вдигна ги над главата си и извика:

– Ибрахим Джаббар! Ибрахим Джаббар! ... Ибрахим Джаббар!

Еничарите подеха вика на своя паша. Цялата местност се огласи от техните викове. Над нощната степ се роди още един от великите еничарски воини и неговото име беше Ибрахим Джаббар. Джаббар означаваше Силен, Мощен, Велик и именно това име подхождаше на Ибрахим. Така този, който някой ден щеше да стане един от най-известните еничарски воини и който беше роден с името Петко от рода Болярови, а по-късно беше наричан Петко Кьосе и някои от еничарите го знаеха още от Козбунар, прие ново име. Като преди това той беше носил още много имена, някои явни, а други тайни. Първото му еничарско име беше Ибрахим Абдаллах. После беше носил тайното име Ибрахим Ъшъкер (Воин на светлината). Тъй като беше последният ал-Хадад и на него беше завещана тайната на този прадревен род, стоящ начело на всички ковачи, беше наречен от последния ковач Ибрахим ал-Хадад. В тайното братство всички смятаха този мъж за последния пророк и пазител на печата, за Антихриста и Рушител на света, и носеше тайното име ал-Махди. Този мъж вече щеше да носи ново име, а то беше Ибрахим Джаббар.

Явуз Челик беше закупил от татарите овни, които се бяха пекли цял ден на бавен огън и вече бяха готови за ядене. Тази вечер еничарите ядоха обилно за здравето и новото име на командира си Ибрахим Джаббар. Това повиши бойния им дух и като че ли още повече сближи йолдашите.

Цяло лято еничарите и татарите се биха рамо до рамо. Ибрахим и Арслан се харесаха и се сприятелиха. Те двамата командваха обединените еничарскотатарски войски и имаха голям успех. Така от татарина Ибрахим разбра всичко за казаците. Техните старши командири се наричали гетмани. Отначало те се назначавали от полските крале. По-късно гетманите добили такава власт, че били нещо като алтернатива на официалната кралска власт. Постепенно казаците започнали сами да избират гетманите си. Първият такъв казашки водач се наричал Богдан Хмелницки. В последните години казаците имаха голяма роля във Великата северна война. Подобно на татарските хане и техния водач И. С. Мазепа беше сключил съюз с шведския крал Карл XII, за да атакуват Русия и беше водил преговори да открият втори южен фронт през 1705 година. След битката при Полтава обаче победителят в битката беше отцепил цялата казашка земя и сега тя се намираше в пределите на Русия. Така след победата Петър I Велики се обърнал към казаците и ги призовал да изберат нов гетман. Те избрали нов свой водач – Скоропадски. Ибрахим разпалено обясни на Арслан хан за битката и за това как беше убил гетмана.

– Скоропадски ли съм убил? – попита Ибрахим.

– Не! Мисля, че той е още жив, но може би това е бил атаманът Филип Орлик.

Така Ибрахим разбра, че може би беше убил един от водачите на свободолюбивите степни воини – казаците.

Докато бродеха из степите, до войските достигна информация, че русите са преместили столицата си от Москва в новия град, новата северна столица, построена от Петър Велики на река Нева. Новият град се наричаше Петербург. Освен тази новина, друга една вест се разчу. Още през март Петър I се оженил за Марта Скавронска^[35] от полските и украинските родове.

Явуз Челик се беше оттеглил към Азов. Там бяха и Кубилай Юндер, и али паша, когото агата на еничарите явно обучаваше за следващ Велик везир.

Татарите изповядваха странен ислям, който много се различаваше от турския и арабския. Това беше някакъв средноазиатски ислям. На Арслан също му направи впечатление, че еничарите не са чисти сунити. Той твърдеше, че бекташи е някаква разновидност на средноазиатския ислям и сектата не идва от арабите. Двамата водачи станаха много добри приятели. Те си помагаха и водеха много добре битките. Освен със смелост, Арслан беше надарен с дисциплина, сдържаност и такт. Двамата действаха много добре като военачалници и умело побеждаваха. За пръв път Ибрахим беше сам началник на войска. В битката при Прут той беше водил ортата си, но получаваше заповеди от командирите си. А сега всичко зависеше само от неговите решения. Той беше благодарен на Арслан Гирай, от когото научи много за командването на армия и провеждането на поход. Освен с татарския престолонаследник, Ибрахим се допитваше и до приятеля си от Козбунар. Така Рефик Сарък също много му помагаше. Това ги сближи още повече.

С наближаване есента на 1712 година при Ибрахим се появи пратеник от Кубилай Юндер ага. Заповедта беше кратка и ясна. Ибрахим и неговата орта трябваше да се придвижат на североизток, към крепостта Азов, където да се слеят с останалите еничарски орти. Там щяха да ги очакват Явуз Челик и Кубилай Юндер.

Ибрахим и Арслан се разделиха като приятели. Като такива се разделиха татарите и еничарите.

С приповдигнато настроение еничарите отпътуваха към Азов. Те предчувстваха, че скоро пак ще бъдат заедно и ще представляват страховита сила.

Ибрахим водеше ортата, която като змия се извиваше по пътя. Зеленият цвят и високите шапки оформяха страховита гледка. Изведнъж Ибрахим почувства онова странно гъделичкане в главата си и чу глас: "Ибрахим! Ибрахим!" Младият чорбаджия много добре знаеше какво означава това. Явуз Челик му изпращаше мисли от разстояние. Ибрахим много пъти се беше убеждавал, че пашата владее таваджух.

– Да, учителю! – опита се да отговори той и в този момент го видя. Иззад завоя се зададе пашата. Той беше сам и яздеше великолепен вран жребец.

Ибрахим заповяда на ортата да спре и да отдаде чест на пашата. Явуз Челик поздрави еничарите, а после скочи от коня и поздрави Ибрахим с тайния поздрав на Братството на Махди.

– Какво ви води насам, учителю?

Пашата погледна Ибрахим с укор, по цялото му лице беше полепнала прах. Той прие поднесения леген с вода и се изми, след което се избърса с бял пешкир. Ибрахим разбра, че срещата не е случайна, затова заповяда на еничарите да разпънат палатки и да установят лагер. Отскоро Ибрахим си беше избрал фараш и сега му заповяда да приготви кафе. През това време двамата еничарски командири бяха седнали с кръстосани крака направо пред командирската палатка. Фарашът беше поставил богат персийски килим, с кръгли червени възглавници. До килима имаше мангал. Небето над степта беше толкова красиво, залезът и леките перести облаци бяха като воал, разпънат над главите на двамата.

Докато разговаряха спокойно и си правеха мохабет, фарашът донесе едно джезве. Той вече беше затоплил една тава с пясък и сега върху нея постави медната съдинка, пълна с вода и кафе. Двамата мъже си спомняха за изминалите години и наблюдаваха чевръстите действия на фараша.

Фараш означаваше помощник и беше нещо като секретар и ординарец. Той отговаряше за удобството на господаря си. Фарашите се грижеха за реда, помагаха за стопанството, за провизиите, прислужваха и извършваха всякакви специални услуги, от които господарите им се нуждаеха. Те трябваше да поставят молитвените килимчета на своите господари, така че винаги да сочат към Мека. Освен това фарашът трябваше да може да води интересни разговори. Някои владетели предпочитаха фараши, които разбират от музика, поезия и изкуство. Ибрахим беше чувал, че извън еничарския лагер често фарашите служели за удовлетворяване на сексуалните желания на господарите си. Почти винаги добрият фараш подсказваше на господаря си при вземане на важни решения. Повечето еничарски командири си вземаха фараш от младите ичоглани.

Така беше постъпил и Ибрахим. Но тъй като нов рекрут след техния в еничарския корпус не бе постъпвал, трябваше да избира измежду ичогланите, постъпили заедно с него в корпуса през 1705 година. Ибрахим се беше опитал да издири стария си приятел Ахмед, но явно момъкът беше високо ценен, защото вече беше избран от самия султан и сигурно прислужваше в някой от многобройните сараи на Ахмед III. Властта на чорбаджията беше твърде малка, за да може да направи каквото и да е. Така Ибрахим се задоволи с друг фараш, но в същото време се зарадва на успеха на своя другар. Мисълта, че Ахмед няма да успее и някой може да издевателства над него, понякога притесняваше Ибрахим и той се питаше къде ли се намира сега приятелят му и как ли изглежда. Колкото и да беше странно, когато мислеше за Ахмед, той не си го представяше висок и снажен, какъвто го бе видял последния път, когато в Истанбул го бяха определили за ичоглан, а като малко, слабичко, черно момченце, с червен фес на главата, както в деня на запознанството им.

Фарашът, който Ибрахим си избра, разбираше от военно дело, тъй като някога, преди да бъде ичоглан, заедно с Ибрахим беше в Едирне и беше минал пълния курс на обучение. Това бяха единствените ичоглани, които разбираха от война и оръжия, тъй като при другите събирания на девширме ичогланите бяха избирани веднага след живеенето в анадолско семейство и едва след това само избраните аджамиоглани преминаваха военна подготовка. Ибрахим беше благодарен, че фарашът му разбира от война. Така той му помагаше по-пълноценно и можеше без грешка да предава заповедите му.

Повечето фараши изпълняваха и ролята на писари и толмачи. Фарашът на Ибрахим беше добър и в тези неща. Като ученик на мавляна Абдаллах ефенди, той беше грамотен, пишеше изящно, макар и да не можеше да превежда на много езици, но това се компенсираше от командира му, който освен български, турски, арабски и еврейски, разбираше татарски, който за удоволствие бе учил с Арслан. Ибрахим знаеше още френски, английски, а и руският език също му беше познат. Може би от близостта с българския или от това, че дядо му, докато говореше, включваше в речта си както много турски, така и руски думи. Така Ибрахим беше използвал няколко руски пленници, за да упражнява руския език. Тъй като вече знаеше много езици, за младия еничарски командир не беше трудно да навлезе в някой нов език. Всички те бяха свързани по някакъв начин и когато знаеш един, не беше трудно да научиш и друг. Юсуп пък го беше запознал с коптските думи и дори с буквите, които също много приличаха на българските. Той не повярва на твърденията на Юсуп, че именно коптският е бил езикът, на който са говорили древните египтяни, но все пак се запозна с него. Освен тези езици, Ибрахим разбираше малко персийски и арменски, от Явуз Челик. Така че младият еничарски чорбаджия рядко се нуждаеше от толмач.

Ибрахим беше слушал някои легенди свързани с фарашите. Една такава легенда беше свързана с Кубилай Юндер ага, за когото се твърдеше, че никога не вади сам своя ятаган от ножницата. Ставаше въпрос за "Призрачния ятаган", който беше станал част от зулфикр. Мълвата твърдеше, че неговият фараш му изважда ятагана и му го подава, и едва след това свирепият воин го взема в ръка. Ибрахим вярваше на тези неща преди да познава агата, но по-късно много пъти се беше убеждавал, че това не е така. Освен това се беше запознал с личния фараш на Кубилай ага, човек добър и открито симпатизиращ на младия българин, и той нито веднъж не потвърди такова нещо.

Ибрахим познаваше много добре и още един фараш. Това беше същият онзи толмач, който го бе учил на турски в Едирне и през цялото време на обучението му беше до него. Същият този беше толмач и при вземането му от Козбунар. Това се оказа, че е фарашът на Явуз Челик.

Кафето вече вреше, защото пяната му се вдигна до ръба на джезвето и дори леко прекипя. Когато попадна върху горещия пясък, то не прегоря и не замириса на изгоряло, както би се случило, ако се вареше върху печка или жерава, а само приятно замириса, разнасяйки аромата си над чудната степ и допълвайки приказната гледка.

От този момент фарашът беше в стихията си. Той внимателно разсипа черната ухаеща напитка в малките изящни порцеланови чашки, наричани филджан. Те бяха направени в Никомедия, където местните майстори, учейки се от китайските образци, бяха успели да направят не по-малко красиви и здрави чаши. Те украсяваха порцелановите съдове предимно със синя боя. За разлика от китайския порцелан, който беше украсен с рисунки на животни: чапли, антилопи, коне и чудни летящи същества наричани дракони, мюсюлманските украси бяха само от растения. Така Империята престана да бъде зависима от китайския порцелан и единственото, което сама не можеше да произведе качествено, беше стъклото. Така за украсата на джамии и мечети все още се предпочитаха цветни или прозрачни стъкла, произведени във Венеция.