Махди

Сега вече Ибрахим помоли пазачите да повикат Мирза бей. Предчувствайки печалба, приличащият на евнух Мирза се появи бързо.

– Намери ли парите? – попита той.

– Да! – веднага каза Ибрахим.

Гласът на Мирза бей веднага се промени, вече много по-спокоен той каза:

– Готов ли си за битката?

– Да, господарю!

Мирза бей погледна прегърбения слаб просяк. Беше ясно, че човекът е отчаян. Може би беше луд, защото не осъзнаваше, че е решил да печели пари по най-трудния начин и че има опасност, вместо да спечели пари, да загуби живота си. Освен това мъжът беше очевидно пиян, поредният пияница, който се изживява като бабаит. Понякога публиката имаше нужда и от битки, в които единият от бойците е много по-слаб, така той щеше да бъде жестоко наранен. Тези битки се помнеха повече от битките на големи майстори и бойци, които по правило бяха по-равностойни и не толкова красиви. Освен това шампионите имаха нужда от такива битки, в които без особен риск да изпъкнат. Понякога се случваше в тези неравностойни двубои някой воин да загуби живота си. Мирза гледаше олюляващия се просяк и имаше предчувствие, че този случай ще е именно такъв. Веднага реши да го срещне с най-големия шампион, който властваше от известно време в Истанбул, човек, който никой не познаваше и се биеше с качулка на главата. Това означаваше, че мъжът или е войник на служба при султана, или е благородник. Откакто Ахмед III беше султан, битките и хората, които участваха в тях, бяха в немилост. Много от войниците и благородниците криеха лицата си с качулки на главите, в които имаше дупки за очите и устата. Мъжът, който беше най-големият шампион в Истанбул в последно време, се бе представил с гръцко име.

Сега Мирза реши да даде малко кръв, а може би дори смърт на тълпата. Този просяк щеше да свърши добра работа. Но той щеше да си плати, така че Мирза в никакъв случай нямаше да загуби. Освен това смъртта на един самотен бездомник нямаше да повдигне никакви въпроси и дори можеше никой да не забележи липсата му. Случаят беше идеален. Мирза бей потърка ръцете си, а пръстените му звънко издрънчаха. Тъй като очакваше, че това ще е последната вечер на просяка, реши да се отнесе добре с него. Потупа го и го покани вътре. След като го докосна, извади красива бяла кърпичка и внимателно избърса ръката си.

Ибрахим огледа помещението, в което Мирза бей го въведе. Макар отвън да изглеждаше скромно и бедно, вътре съвсем не беше така. Явно всичко това се правеше за маскировка и да не се привлича излишно вниманието на султанските съгледвачи. Много хора бяха насядали или се бяха излегнали върху скъпи килими. Личеше си, че мястото е посещавано от знатни бейове и само от избрани хора. Пред много от хората имаше сервирана храна. Сигурно имаше такива, които прекарваха тук по цяла вечер и се нуждаеха от подкрепа. Други се бяха излегнали и блажено пушеха наргиле. Някои пиеха вино и алкохол, други – кафе. Помещението не беше само за турци и мюсюлмани. Голяма част от хората бяха чорбаджии християни, а имаше и хора облечени по европейски. Жени нямаше. Ибрахим веднага видя швейцарските гвардейци, които току що се настаняваха върху един килим. Явно хазартът беше болест, която заразява всички, независимо европейци, турци или араби. Организаторът на това място явно знаеше, че алкохолът трябва да върви ръка за ръка с хазарта, ако иска да печели. Така че който и да беше той – Мирза или някой друг, беше направил така, че да предразположи хората да останат, да се чувстват удобно и да загубят парите си, без да съжаляват. Ибрахим обаче беше дошъл да побеждава и печели. Него не го интересуваха посетителите. Сега искаше да види мястото, където щяха да се провеждат борбите. Арената се намираше в средата на помещението. Борбите се водеха в кръгло пространство, направо върху земята. Ибрахим искаше да види някоя битка, за да разбере какво е нивото на противниците и начина, по който се борят. За съжаление това не можеше да стане, защото в момента на арената танцуваха някакви жени. Те бяха облечени оскъдно, горните части на дрехите им бяха украсени с лъскави пайети и мънички мъниста, които висяха като златна завеса. Жените се движеха бавно и сластно, извивайки телата си в еротичен танц. При тези движения стъклените мъниста леко подрънкваха и когато се движеха, се създаваше някакво магично видение. Ибрахим погледна жените само за миг. Преди малко той бе видял най-красивата жена на света, така че сега и най-сластният танц не можеше да предизвика вниманието му. Освен това все по-ясно усещаше, че скоро му предстои битка.

Мирза бей отведе Ибрахим зад една плътна завеса. Там някакви мъже поеха младия мъж, съблякоха го и му дадоха къси кожени гащи – киспет. После му направиха масаж, като в същото време натриха тялото му със затоплено дървено масло (зехтин). Личеше си, че мъжете си разбират от работата, защото тялото на Ибрахим отначало се отпусна, а след това се стегна. Все по-ясно започна да се чувства готов за битката. През тялото му преминаваха горещи тръпки. Беше готов за бой.

– Мирза бей, с кого ще се бие? – попитаха хората, които му обясняваха как да се бори.

Устата на Ибрахим беше суха, не знаеше дали от виното, или от притеснение преди битка, сега той искаше да пие вода. Помоли да му дадат вода. В този момент мъжът пак попита:

– Мирза бей, срещу кого да го готвим? С кого ще се срещне?

– С Янис.

Двамата мъже се стреснаха.

– С Янис?!

– Да!

На двамата веднага им стана ясно какво бе намислил техният господар. Явно мъжът, за когото се грижеха, щеше да загуби и не само. Те много добре знаеха нрава на Мирза и навикът му, понякога за събуждане на интереса, да пусне някоя жертва, която да бъде жестоко наказана или дори убита. Това събуждаше интереса на посетителите към борбите. Жертвата обикновено беше някой бездомник или пиян скитник. Стана им жал за поредната жертва. Работата им беше гнусна и все още не бяха свикнали. Не знаеха дали някога ще свикнат с тази несправедливост. Нищо не можеше да се направи. Всичко щеше да бъде легално. Те знаеха, че смъртта на просяка е предопределена. От няколко месеца насам някакъв нов свиреп воин върлуваше из града. Той не просто побеждаваше, а размазваше своите опоненти. Мъжете някога се бяха грижили за султанската пехливанска школа и лично бяха подготвяли Кая за битките, но само веднъж бяха виждали такова нещо. Преди много години един българин бе успял да победи Кая и беше станал башпехливанин, но това беше някога, отдавна в Едирне. Оттогава Кая не беше губил, а сега този грък не просто се бореше, а нараняваше своите противници. Стилът му много приличаше на този на българина. Двамата го бяха наблюдавали и знаеха, че отдаде ли му се възможност, ще нарани просяка и ще го убие. Явно човекът беше определен за жертва. Как да го подготвят и предпазят? Нямаше начин. Човекът беше обречен.

– Как се казваш? – попита един от хората. Въпреки че и той осъзнаваше, че това няма особено значение.

– Ибро – отговори Ибрахим. – С кого ще се боря? – попита той.

– Не питай. С най-големия шампион.

– Грък ли е най-големият шампион? – учуди се Ибрахим.

На мъжете им беше достатъчно тъжно, за да могат да дадат някаква надежда на просяка. Те се учудиха, че мъжът не беше много уплашен. Всички други "гълтаха" езиците си, а този дори разговаряше и демонстрираше самочувствие. Завалията явно още не осъзнаваше къде е попаднал и не подозираше какво ще се случи с него след малко.

– Как се казва този, с когото ще се боря? – попита Ибрахим.

– Какво значение има? – каза единият.

– Янис – отговори другият.

– Кога ще се борим? – попита Ибрахим, докато отпиваше от чашата с вода.

– След малко – казаха двамата едновременно. – Искаш ли нещо да ти покажем, някоя техника или нещо друго? – мъжете питаха по-скоро от вежливост. Те знаеха, че нищо не могат да направят за толкова кратко време. Изходът от битката беше предопределен. Хубавото беше, че мъжът дори не осъзнаваше какво става и къде е попаднал. Може би беше по-добре да го оставят поне последните мигове от живота си да изживее спокойно.

Ибрахим затвори очи и благодари на Аллах, че не бе поискал живота му по-рано тази вечер. Вече се чувстваше много по-добре. Сега трябваше да се бори и да защити правото си на живот като нормално човешко същество, трябваше да спечели правото да бъде с красивата жена, която бе видял по-рано тази вечер. Мислеше си, че за да успее дори само да погледне такава жена, преди това трябва да спечели пари и да се приведе в нормален човешки вид. Още утре, след като тази вечер си върне дълга, ще отиде на хамам, ще си купи дрехи, а после ще се подстриже ji избръсне. Сега му предстоеше битка, която той със сигурност щеше да спечели. Припомни си дядо му и баща му. После "Ето", еничарския корпус, борбите в Едирне, където се представи много добре и се нареди веднага след башпехливанина Кая, после всички други битки, та до днес. Алкохолът му "нашепваше", че със сигурност в момента е най-добрият борец в Империята. Силата в ръцете и краката му се бе върнала. Алкохолът го бе загрял вътрешно и му даваше сила, а масажът и топлият зехтин бяха направили мускулите му гъвкави и еластични. Ибрахим осъзнаваше, че суровият живот на улицата бе оставил отпечатък върху тялото му. То беше станало сухо, не беше загубил силата си, но беше много по-лек от времето, когато преди една година беше сеймен. Единственото, от което се притесняваше, беше противникът му да не бъде някоя грамада от мускули и много по-тежък от него. Ибрахим все още се сравняваше с Кая, но сам беше видял, че "Скалата" вече бе стар, а от пазачите беше чул, че той идва само за да гледа битките и се бори вече само в Едирне. Така че Ибрахим беше спокоен. Не вярваше някакви младоци да го изненадат. А и допреди една година беше следил всички по-добри борци в Империята. Рефик беше обучавал сеймените, които може би идваха тук да се борят. Оттогава беше минала само една година. Какво толкова можеше да се е променило? А този Янис нито го беше чувал, нито го знаеше, а и грък! Ибрахим предчувстваше лека битка, но все пак реши да попита двамата стъписани и уплашени мъже за него. Беше усетил как, като разбраха с кого ще се бие, те се бяха притеснили и се досещаше защо. Знаеше, че изглежда зле, но силата му се беше върнала, а и виното бе направило чудеса. Така че реши да не си хаби думите, щеше да "говори" на арената. Сега само попита:

– Колко висок и тежък е този Янис?

– Малко по-нисък е от теб, но е доста по-тежък и силен.

Тези думи го успокоиха. В този момент зад завесата се чу силен шум. Хората бяха възбудени и крещяха. Ибрахим понечи да премести завесата и да погледне какво става, но мъжете го спряха.

– Недей! По-добре не гледай!

Те смятаха, че Ибрахим ще се уплаши от това, което се виждаше и това ще му се отрази зле. По всичко си личеше, че човекът за пръв път ще гледа пехливански борби, по-добре беше да не се плаши предварително.