Махди

Битката нямаше да бъде равностойна. Ибрахим едва стоеше на краката си, а Колаксай беше съвсем свеж. Братът на Персика явно беше решил лично да се разправи с Ибрахим. Българинът не само че беше на предела на силите си, но нямаше никаква представа как се бори братът на най-красивото момиче. А Колаксай вече бе наблюдавал как се бори. Сега обаче еничарът осъзна, че няма време за нищо друго освен да "изкове" стратегия. Друг въпрос беше дали щеше да може да я изпълни. Каквото и да станеше, трябваше да влезе в тази битка с идея как да победи. Твърде прясно беше усещането от предната битка, затова сега Ибрахим се абстрахира от всичко случващо се около него и се съсредоточи върху това как да победи.

Колаксай беше по-свеж и пред своя публика. Сигурно щеше да се опита да победи с бурна атака. Затова Ибрахим реши първоначално да се подготви за отбрана. Но после си помисли, че Колаксай ще очаква да постъпи именно по този начин, затова в последния момент взе решение да атакува.

Стълбата вече беше вдигната. Мъжът с рупора даде знак за начало на битката. Ибрахим се втурна напред и в този момент дойде първо ярка светлина, а после мрак. После водовъртеж от хиляди гласове се завъртя в главата му. Отначало те се движиха по-бавно, но след това влезе в някаква фуния и всичко ставаше все по-бързо и по-бързо, докато накрая остана само една точка, която се отдалечаваше все по-далеч и по-далеч от погледа му...

Отвори очи. Таванът беше бял и равен. Лежеше в малка стая върху сламен дюшек, проснат върху топлия кирпичен под. Беше завит със завивка. Нечии топли нежни пръсти размачкваха премръзналите му крака. Беше толкова приятно. Всъщност му беше топло, но все пак краката му бяха леденостудени. Българинът лежеше и гледаше нагоре, без да може да помръдне. Какво ли се беше случило? Къде лежеше и кой разтриваше краката му? Мина доста време преди да успее да помръдне пръстите на краката си. Тогава над него се надвеси най-красивото видение на света. Да, това беше тя! Явно Персика беше тази, която се грижеше за него.

– Как си? Добре ли си, приятелю? – попита тя.

– Да! – Ибрахим отговори напълно машинално. – Какво се случи? Къде съм?

– Трябваше да се бориш с Колаксай!

Ибрахим веднага се сети.

– Да, точно така! Аз какво направих?

– Нищо. Колаксай те удари с шамар зад врата и ти припадна.

– Това ли беше битката?

Ибрахим беше изумен. Нима така безславно беше загубил? Такова нещо досега не му се беше случвало. Беше загубил битката с Янис, но тогава поне беше оказал съпротива. Беше губил и от Кая, но достойно. А сега дори не помнеше какво се е случило. Това обаче въобще не го разстрои. Нямаше какво да доказва и може би така беше по-добре. Вероятно това беше спасило живота му. Сега искаше да разбере дали е разкрит.

– Старецът каза ли още нещо?

– Кой, аятолахът ли?

На Ибрахим веднага му стана ясно, че не е бил разкрит, иначе въобще нямаше да се събуди. Но разбра и още нещо, че Персика го е гледала.

Повече нищо не пита. Персика му помогна много бавно да се изправи и раздвижи.

– Тази вечер си гост на баща ми – каза момичето. – Трябва да се измиеш, дрехите ти са ето там.

– Чувствам се зле, може ли да пропусна – поинтересува се еничарът.

– Не, празненството е в твоя чест. Баща ми те мисли за богат търговец, така че се приготви.

Ибрахим се сети за зулфикр и попита:

– Къде е багажът ми?

– Ето дисагите, една кама и кесията ти. За камата, кесията и дрехите ти се погрижих аз. Открих нещо, може ли да те попитам?

Ибрахим изтръпна. Нима бяха открили зулфикр? Сега вече беше разкрит. Не че искаше да отговаря, но все пак трябваше да посрещне участта си достойно, като истински еничар.

Той кимна, а Персика продължи:

– Докато носех камата, ме обзе любопитство, разгледах я.

Тя пое камата, увита в дрипав плат. Ибрахим беше седнал, покривката се беше смъкнала и разкриваше силните му гърди и ръце, но това сега въобще не го притесняваше. Той съсредоточено гледаше това, което момичето правеше. А тя започна да развива камата и пред очите на двамата се разкриха красивите инкрустации от злато, многоцветни скъпоценни камъни и чистите като сълзи диаманти. Камата беше толкова красива, че дори Ибрахим, който я беше виждал толкова много пъти, ахна.

Впечатлението, което оръжието направи на Персика, беше много по-голямо. Тя като омагьосана оглеждаше султанската кама. Бавно прекара ръка, а дългите ѝ изящни пръсти милваха красивата вещ. Толкова много красота! Ибрахим запомни тази гледка завинаги. Нежната жена, приседнала и държаща най-красивия предмет. Женска красота, злато, диаманти и в същото време оръжие – каква комбинация! Въпреки че златото и скъпоценните камъни бяха вплетени в едно типично мъжко украшение, каквото беше камата, това на Ибрахим се струваше дори по-красиво и възбуждащо, отколкото, ако златото и скъпоценните камъни бяха в някакъв накит или бижу. Едва сега еничарът осъзна, че винаги е искал да види красива, нежна жена, която държи оръжие. Тази гледка обсеби въображението му, но го и успокои, защото това означаваше, че истината, която Персика беше разкрила, е свързана със султанската кама, а не със зулфикр. Но докато Вторият меч на исляма би разкрил, че Ибрахим е еничар, защото зулфикр е ятаган, султанската кама показваше само че е много богат.

Ибрахим се изправи.

– Ако се отделиш от камата, ще дойдеш ли да ми помогнеш да се измия?

Думите като че ли не достигнаха до прехласнатото момиче. Мина доста време преди тя да помогне на Ибрахим. След като се избърса, той се облече. След това внимателно я разпита какво се беше случило. Еничарът явно страдаше от загуба на памет, която бавно се възвръщаше, но най-трудно беше да си спомни битката.

– Ти си много богат, щом имаш нещо толкова скъпо – продължаваше момичето.

– Тя ми е подарък – Ибрахим се опита да я успокои.

– Кой може да ти направи такъв подарък? Сигурно самият шах!

– Не!

Колкото повече говореше, толкова повече се оплиташе. Затова реши да мълчи. После се случи това, което беше очаквал. Персика каза, че има работа и излезе. Ибрахим бързо я последва. Трябваше веднага да си върне зулфикр. Откакто го имаше, винаги беше държал връзка с ятагана си, но сега той можеше да го предаде. Ибрахим излезе в коридора. Измина дълъг път, без да срещне някого. Намираше се в красив дворец, изграден от бял камък, но по никакъв начин не можеше да разбере как да намери сградата и двора, в който беше спал. Беше нормално те да са отзад, но там не ги откри. Мина доста време преди да открие една странична врата, а после премина в друг двор. Там видя кладенеца, където се беше къпал, и спалното помещение. Може би поради предстоящото угощение всички бяха много чисти и имаше голямо движение. В помещението постоянно влизаха и излизаха хора, така че нямаше начин да се добере до ятагана си. Наложи се да излъже, че е дошъл да се сбогува с мъжете и жените. Представлението, което изигра, беше нелепо, но веднъж започнал да лъже, не можеше да спре. Най-накрая се отказа и се върна в двора на двореца.

Едва откри стаята, в която бе лежал след припадането. Стаята беше малка, чиста, с бели стени и тавани. Вниманието му беше привлечено от стената откъм прозореца. Тя цялата бе оформена като арка, много орнаментирана, като че ли гледаше кубе на джамия. Отзад стената беше съставена от ефирна решетка, нещо като плетеница от камък, а в дупчиците бяха вмъкнати джамчетата. Светлината, която се разпръскваше в стаята, беше матова и много нежна. Едва сега Ибрахим обърна внимание, че единствените мебели в помещението бяха завивката с дюшека, поставени направо на пода, и ниска кръгла масичка, подобна на паралия. Всъщност кирпиченият под на това място беше издигнат с една педя и именно това представляваше леглото. Останалата част от пода беше покрита с красив, пъстър, дебел и много мек килим. Явно това беше прословутият персийски килим. Ибрахим събу обувките си и изпита желание да почувства ресните на килима между пръстите на краката си и възвърналите чувствителността си ходила. Килимът беше толкова приятен на допир, че той потърка краката си в него. После излезе в разстоянието, което се образуваше между "фалшивата" стена и истинската външна ефирна фасада. Тук се образуваше нещо като малка тераска. Това беше единственото място, където евентуално можеше да скрие зулфикр. Седна на леглото и остави камата и кесията на кръглата ниска масичка пред себе си. Това беше единствената мебел освен леглото. Стаята беше типична за гости в голям дворец. В нея нямаше скъпи вещи, но беше чисто и приветливо. Ибрахим се зае отново да овърже камата с парцали. Тъкмо свърши, когато на вратата се похлопа. Беше онази прислужница, която Ибрахим толкова добре познаваше.

– Господарят ви очаква! – каза тя.

Ибрахим затъкна камата, взе кесията и я последва.

Голямата зала съответстваше на разкоша на целия дворец. Около пищно отрупаната софра, върху дебели килими и красиви атлазени възглавнички, седяха няколко мъже. Някои от тях Ибрахим вече познаваше. Тук беше и Колаксай. От едната му страна бяха седнали други двама. Грешка не можеше да има, и двамата бяха едри, с широки тъмни лица, с дълги гъсти черни бради. Тук-там в брадите на братята на Колаксай проблясваха сребристи косъмчета. След като видя тях тримата, Ибрахим откри и баща им. Съвсем естествено той стоеше начело на масата. Човек с горда осанка и със замах, очевидно свикнал да командва. Това се излъчваше от начина по който сядаше, от жестовете и размаха.

– Ето го нашият почетен гост! – с властен глас извика стопанинът. Той се усмихна и с жест подкани Ибрахим на масата. После представи синовете си. Когато еничарът се изправи пред Колаксай, се почувства особено. Братът на Персика се усмихна все едно, че никога не са се борили. Българинът внимателно следеше изражението на очите му, но там нямаше и следа от подигравка. Явно Колаксай или нямаше никакви скрити помисли към него, или умееше много добре да прикрива чувствата си и прекрасно да играе ролята на добър стопанин, като по никакъв начин да не обижда, подтиска и унижава гостенина си. Ибрахим нямаше спомен от битката, затова не изпита толкова силно чувство на притеснение.

След като завърши представянето, Ибрахим седна. От едната му страна седеше Колаксай, а от другата – аятолах Маджрахи. Разговорът вървеше бавно. Явно мъжете си доставяха удоволствие с мохабет. Те основно си припомняха случки, които са се случили в миналото. Приличаха на приятели, които не са се виждали от много време и сега с умиление си спомняха случки, в които всички са участвали. Ибрахим стоеше някак встрани и само слушаше. Той се радваше на това, защото не желаеше да става център на внимание. Мъжете говореха ту на тюркски-тюркменски, ту на фарси. Ибрахим ту разбираше за какво говорят, ту изпускаше нишката на разговора, защото бе успял да научи твърде малко фарси. Още Абдаллах ефенди при пътуването им го бе запознал с някои думи и сега той по-скоро си ги припомни.

– Как е името ти? – попита домакинът.

– Ибрахим Фердоуси.

– По каква работа си тук в Шираз?

– По търговия.

Ибрахим вече беше решил какво точно да лъже.

– И как върви търговията?

– Добре!

Мъжете явно не бяха доволни от еднозначните отговори, които търговецът даваше. Те скоро загубиха интерес и продължиха да си говорят. По някое време Колаксай плесна с ръце. В този момент Ибрахим тайно оглеждаше братята на Персика. Той съжаляваше, че не може да си спомни нищо за това как се бори Колаксай. По всичко личеше, че и братята му са бойци и то добри. Телата им бяха силни като на брат им. Но не това навя Ибрахим на тази мисъл, а свъсените сключени вежди и острият, бистър поглед, който беше скрит под тях. Това бяха очите на бойци. Ибрахим много добре познаваше тези погледи. Толкова често беше виждал този блясък в очите на своите еничари. Това беше не просто поглед на воини, а на хора посветили живота си на дадена кауза.

Вниманието на Ибрахим бе привлечено от тиха музика, която се разнесе иззад една завеса. Явно там имаше оркестър. Музиката беше тиха, но се открояваха леки подръпвания на струните на някакъв инструмент. Явно за тази вечер беше планирано и развлечение. Жената, която се появи иззад завесата, беше облечена с прозрачен арабски воал. При всяко нейно движение той се развяваше. Тя танцуваше с бавни движения. Лицето ѝ, както и тялото, беше прикрито зад воала. Мъжете се раздвижиха. Явно жената беше успяла да ги впечатли. Ибрахим обърна внимание само за миг на танцуващото момиче, после отново насочи вниманието си към мъжете около масата. След като внимателно огледа братята и бащата на Персика, той насочи вниманието си към аятолаха. Когато видя танцуващата жена, старецът като че ли отново се оттегли. Той замръзна и притвори очи.

По момичето имаше много скъпоценности, които подрънкваха при всяко нейно движение. Тя танцуваше много изкусително.

– Ибрахим Фердоуси, имаш ли жена? – попита Колаксай.

– Не! – отговори Ибрахим.