Махди

2 ГЛАВА

СТАМБУЛ

Армадата с еничарския корпус отпътува надолу по Босфора, а корабът на Ибрахим бавно навлезе в залива наречен Златен рог. Отсреща беше дворецът на султана – Топкапъ. Беше късна есен и повечето дръвчета вече се бяха освободили от красивата премяна на листата си. Само тук-там тисовете и кипарисите бяха запазили тъмнозеления си цвят. Иначе прекрасният дворец сега приличаше на тъжна оплешивяваща старица.

Корабът, в който бяха Ибрахим и Рефик, се отдели от останалата армада. Чорбаджията знаеше, че се отделят, за да отидат да дадат отчет и да получат заповедите си от някой от еничарските командири. Корабът се хлъзгаше по равната водната повърхност към великолепната гледка, която представляваше Вторият Рим – Вторият вечен град.

Градът се разстилаше пред очите му. Днес той носеше името Истанбул или Стамбул и беше столица на най-голямата мюсюлманска държава, но някога е бил столица на друга империя, включваща няколко народа в себе си. Това беше Вторият Рим, столица на Източната римска империя. Тогава градът се наричал Византион, оттам и империята я бяха наричали Византийска, но не и самите ромеи (римляни), които винаги я наричали Римска. Някога именно този град е бил първата християнска столица и понеже това е станало по времето на император Константин Велики, градът дълго време носил неговото име – Константинопол, но околните народи винаги са го наричали Царевград и Цариград. Но всъщност този град не беше основан нито от гърци, нито от римляни. В древността тук е живяло тракийското племе бизанти и затова първото име на града било Бизантион. Легендата разказваше, че преди да основат първото селище, от което е възникнал градът, бизантийският вожд отишъл при оракул.

– За какво си дошъл при мен? – попитал оракулът.

Вождът на бизантите отговорил:

– Толкова години аз и моят народ обикаляме от място на място, но където и да се заселим, навсякъде се оказва неудачно. Или река ще ни залее и ще отнесе реколтата ни, или свлачище ще ни затрупа, или ще застанем на кръстопът и вражески народи ще ни нападнат. Посочи ни място, където да пребъдем и ние, и внуците ни!

Оракулът разбрал молбата на бизантите и отговорил по характерния за него загадъчен начин.

– Търсете и обикаляйте, ти и народът ти, докато един ден не откриете мястото, отредено от боговете за вас.

– А как да го открием? Как да разберем, че това е мястото?

– Това ще бъде най-удобното място за изграждане на селище в целия свят. И вие ще изградите град, който ще бъде най-големият на света. А ще го познаете по това, че точно срещу него ще живеят слепи хора.

Бизантите търсели и обикаляли, докато най-накрая отчаянието не ги отвело до Босфора. И там намерили една къща, в която живеели някакви рибари, до къщата имало малка рекичка, почти поток, а от другата страна на залива било най-красивото място, което бизантите били виждали – природа, надарена с чудна красота и като че ли рогът на изобилието се бил излял там.

Бизантите се заселили там и нарекли своя град Бизантион. Именно това е днешен Стамбул. (виж карта 1, стр. 757)

И едва тогава вождът разбрал думите на оракула, защото семейството рибари през цялото време били живели срещу тази красота и като слепци не я били виждали и не отишли да живеят там. И наистина, повече от хиляда години Константинопол бил най-големият град в света и столица на целия свят.

Но историята на града не свършва до тук. Днес той беше столица на империята, основана от Осман. Градът, смятан за най-добре укрепения в света, не е могъл да бъде превзет от първите султански наследници на Осман. Преди това той бил атакуван от хуни, а по-късно много пъти от българите, но и те не успели. Османските владетели първо превзели половин Европа и едва тогава паднала столицата на василевсите. Това станало по времето на седмия султан – Мехмед II Фатих (Завоевателят), на 29 май 1453 година (петък). Съдбата отрежда кръстената на Константин Велики столица на Източната Римска империя да бъде погребана от император със същото име. От 11 май 330 година, когато Византион получава името Нов Рим и е посветен от своя създател на Светата Троица и Богородица, до падането му през 29 май 1453 година са изминали 11 века, 23 години и 18 дни.

Корабът се движеше бавно и Ибрахим имаше време да си припомни историята на Османската империя такава, каквато я знаеше от думите на мавляна. А той беше запомнил думите на мавляна. Историята на Империята, която сега се наричаше Османска, започва още преди Осман, от времето, когато селджуките владеели тези земи. Всъщност османците не са селджуки, а огузи, дошли от Средна Азия. Под предводителството на рода Селджук, многочислени и войнствени азиатски номади завладяват Анатолия (Анадола), Задкавказието и огромни територии, владени доскоро от арабите – Сирия, Иран, Ирак (Месопотамия). Към средата на XI век тюрките заемат някои области в Източна Мала Азия и продължават настъплението си на запад. След победата над византийския император Роман IV Диоген, в битката при Манициер през 1071 година, султан Алп Арслан изтласква властта на Константинопол и от Централна Анаголия. Така започва съществуването на Румския селджукски султанат с център град Коня.

През 1035 година племенните вождове на селджукските огузи – Тогрул и Чагри, поискали от султан Масуда ибн Махмуд Газневи територии и летни пасища. Селджуките решили този проблем през 1040 година, след решителното сражение те получили пълен контрол над търговските пътища, съединяващи Маверанахр и Фергана с Хорасан, Хорезъм и Балх.

Справяйки се с Газиевидите, селджуките знаели накъде да насочат следващия си удар и така те вървели по пътя на керваните. Керваните излизали от територията на тюрките и вървели към Багдад и Шираз, където управлявали Буидите. Изповядваният от тях шиитски вариант на исляма бил неприемлив за голяма част от жителите на Ирак – сунити. Няколко години преди появяването на селджуките на границата на халифата, през 1015 и 1018 година в самия Багдад имало кървави стълкновения между шиити и сунити. Тюркмените селджуки се намесили в Ирак под лозунгите на газавата. Бившият халиф, фактически бил заложник на Буидите, станал съюзник на селджуките и още през 1049 година ги въвел в шиитските квартали в Багдад. Но чак през 1055 година Тогрул стъпил в Багдад по бреговете на Тигър и Ефрат. Абасидският халиф Карим дал на Тогрул титлата султан^[43].

След смъртта на Тогрул през 1061 година начело на селджуките застанал Алп Арслан. Той завоювал целия Иран и поставил начало на огромна империя от Индия до Егейско море. След битката при Манициер на 19 август, в която Великият селджук Алп Арслан разгромил византийския император Роман IV Диоген и го пленил, в краката на турците легнала цяла Мала Азия. Столица на селджуките станала Мерв в Източен Хорасан.

Поради монголското нашествие в Средна Азия, била изтласкана втора вълна от тюркмени (тюрки) в Мала Азия. Един от народите на тюркските огузи се предвождал от Гази Ертогрул. Селджукският султан му поверил един малък, но ключов бейлик^[44], който се намирал на границата с Византия. Столица на бейлика била малкото градче Сьогют.

Когато през 1078 година превземат Йерусалим, Великите селджуки спират потоците от поклонници към Светите за християните места, които дотогава арабите не са възпрепятствали. Обезпокоен, папа Урбан II се вслушва в молбите на Византия да бъде подпомогната за изтласкването на нашествениците. През 1095 година в Южна Франция (Клермон) главата на римокатолическата църква свиква събор от свещеници и благородници. Пред тях тържествено обявява кръстоносна война срещу неверниците – мюсюлмани. Това той взаимства от идеята на мюсюлманите за Свещена война (джихад). Светият престол призовава под бойните знамена воините на Христа и така слага началото на седемте големи кръстоносни похода, които се осъществяват в рамките на почти двеста години (1096-1291). И макар основният мотив на кръстоносците да е освобождаване на християнските светини от мюсюлманите, това не винаги е така. Например Четвъртият кръстоносен поход завладява Константинопол (1204) и на мястото на Византия се създава Латинската империя. Византийските императори преместват столицата си в Никея и укрепват властта си над земите по крайбрежието на Егейско море и Централна Анатолия. Селджукските турци остават във вътрешността на Анатолия (Мала Азия), а по южното и източното крайбрежие на Черно море се установява Трапезундската империя. В средата на XIII век създалото се крехко равновесие на силите е нарушено от две събития, които се оказват решаващи за по-нататъшната съдба на Мала Азия. Първо, през 1243 година в Анатолия нахлуват монголите и разгромяват армията на селджуките при Кьоседаг. Султаните в Коня стават васали на династията на монголските владетели и започват да губят контрол над Мала Азия. Тук възникват множество полунезависими мюсюлмански княжества или както ги наричат "бейлици" или "емирати". Но все още нищо не предсказва възхода на малкия бейлик на Осман, където монголската инвазия е само далечно ехо.

Второто събитие от средата на XIII век изиграва изключително важна роля за османския възход. След битката при Одрин, българският цар Калоян разбива императора на Латинската империя – Балдуин, който е затворен в столицата Велико Търново, а после убит. Византийският император Михаил VIII Палеолог през 1261 година прогонва латинците от Константинопол и възстановява старата столица на Източната римска империя. Василевсите съсредоточават силите си върху западните провинции и загубват интерес към източната граница на Византия. В резултат на това земите, които до 1261 година са византийски, стават обект на нападения на тюрки, които са притиснати от монголите от изток.

Осман, който дал името си на династията, излиза на историческата сцена едва по повод битката при Бафеон (1302). Знае се, че баща му е именно Ертогрул. Първият летописец и негов съвременник, който пише за него, го нарича още Атман. В последствие другите историци изкривено започват да го наричат Отоман, а от тук неговата империя – Отоманска. Кога точно Ертогрул отишъл в Мала Азия с баща си Сюлейман и двамата си братя – Сункур Текин и Гюндогду, не е известно. Те прекарали там няколко години, след което решили да се върнат в родните си места. При преминаването на река Ефрат, Сюлейман шах се удавил. Двамата братя продължили към Туркестан, а Ертогрул останал в Анадола с четиристотин шатри. След това той изпратил сина си Сару Ятъ при новоизбрания селджукски султан Алаедин, за да получи от него земя за хората си и техните стада. Алаедин му дал градчето Сьогют и областите Доманич и Ермени Бели за летни пасища.

В последните години от живота си Ертогрул прехвърлил ръководството на племенните сили на сина си Осман. Историческите хроники твърдят, че Ертогрул бей е починал през 1281 година на 93 години. Погребан е в Сьогют – градчето, което е смятано за негова столица и където през 1258 година е роден наследникът му Осман.

След смъртта на Ертогрул, синът му Осман влязъл в приятелски отношения с някои християнски благородници и най-вече с управителя на град Биледжик. Той му разрешил да държи имуществото си в тази крепост всеки път, когато се отправял към летните пасища.

Но някои християнски владетели, например Айкегьол (Икегьол), се отнасяли с недоверие към Осман. В сблъсъците и двете страни дали жертви. Те коствали живота и на Бай Ходжа – син на Сару Ятъ и следователно племенник на Осман. Управителят на Караджахисар и брат му Каланос също били сред враговете на Осман. При едно нападение срещу тях умрял Сару Ятъ.

Осман бил в приятелски отношения с християнина Кьосе Михал – господар на Харманкая. Хрониката споменава, че присъствал на неговата сватба. Те заедно кръстосвали областта и походите им ги отвели до градовете Гьойнюк и Таръклъ Йениджеси, на завоя на река Сакария. За да прекосят реката, те наели за водач някой си Самса Чауш, който се бил установил в областта с брат си Сюлейман и живял в разбирателство с християните. Осман бил жесток и суров воин, бърз и решителен. Те, с Михал, плячкосвали всичко, което им попаднело под ръка.

Ала разбирателството на Осман с управителя на Биледжик пропаднало по повод сватбата на последния. Кьосе Михал, който бил натоварен да предаде поканата на Осман, му намекнал, че всъщност става дума за коварство. Не е ясно защо управителят на Биледжик решил внезапно да устрои капан на Осман. Независимо от това, по време на сватбеното празненство, което се състояло извън града, Осман успял да вкара в крепостта шепа свои бойци, преоблечени като жени. Когато неговите войници завладели крепостта, опразнена от празнуващите жители, Осман и Кьосе Михал яхнали конете си, преструвайки се, че бягат. Вече доста пийналият управител на Биледжик, от страх да не би Осман да му се изплъзне, се втурнал след него и попаднал в клопката, приготвена от османовите хора, които му отрязали главата. Тогава Осман отишъл в Ярхисар, където се намирала младоженката, прочутата Люлюфер (Нилюфер). Тя станала жена на османовия син Орхан.

През 1302 година Осман удържал военна победа над византийците. Отрядите на бея изненадващо нападнали войската на пълководеца Музелон и я разгромили край градчето Бафеон, близо до Никомидия (днес Измит). След това нападенията му се насочват към Бруса (днес Бурса).

През 1320 година Осман се разболял от подагра. Той събрал всичките си държавни мъже и военачалници, пред които обявил, че оттук нататък синът му Орхан ще води военните действия, а той си запазил правото на последна дума при решаване на важните въпроси.

Настъплението на запад и северозапад продължавало. През 1321 година Османовите войски превземат Мудания и по този начин Бурса била лишена от излаз на Мраморно море. Обръчът около нея се затягал. Продължителната обсада започнала да обезсърчава населението. Военачалниците Ак Тимур и Балабанджък докладвали на Осман, че е настъпил моментът градът да бъде атакуван. Макар и болен, Осман възнамерявал сам да поведе войските. Състоянието му обаче силно се влошило и начело на похода застанал Орхан. Под негово разпореждане били изпитаните военачалници и воини: Кьосе Михал, Тургут Али, шейх Едебали, шейх Махмуд, Ахи Шемседдин и Али Хасан. Орхан се отправил към Бурса (1325), превземайки по пътя си Атранос (Орханели).

Прикован от болестта, Осман получил известието, че на 6 април 1326 година Бурса е превзета. Някои хронисти твърдят, че едва след тази вест той склопил очи. Осман остава завещание да бъде погребан до баща си в Сьогют, а след превземането на Бурса, гробът му да бъде преместен там. Днес мавзолеят му, който някога е бил стар византийски манастир, се намира в Бурса.

Осман провежда своята политика, стъпил върху три колони. Първата колона била силата или правото на меча. Това е водещото от всички права, то е най-важното и често решава всичко. Не случайно след превземането на град Караджахисар, Осман ага казва: "Завладях този град с острието на меча си, защо трябва да искам позволение от султана, който няма какво да се бърка тук?"

Втората колона, върху която се крепила държавата му, била кръвта или правото на наследство. Най-ранните исторически сведения за произхода на Османовия род го свързват с митичната фигура на Огуз хан, смятан за прародител на тюркменските номадски племена. Огуз хан имал шестима синове: Гюн хан, Ай хан, Йълдъз хан, Гьок хан, Даг хан и Дениз хан. Първите трима застанали начело на десния клон на огузките племена, а останалите предвождали левия клон. Всяко едно от шестте племена включвало по четири родови обединения или общо 24. Османците произхождали от родовото обединение Кайъ, към племето на Гюн хан. Бейовете около Осман му казали: "След Огуз, ханът на племето Кайъ бил най-старшият и хан на всички останали огузки родове. Съгласно завещанието на Гюн хан и законът на огузите, титлата хан и титлата падишах (владетел) не могат да отидат в други родове, докато има наследници на Кайъ. Вече не можем да чакаме помощ от селджукските султани; те изгубиха по-голямата част от страната и татарите властват над тях. Тъй като покойният Алаедин се е отнесъл с вас благо склон но, бъдете хан. Ние ще ви служим и ще се заемем тук със свещена война."

От думите на бейовете се достига и до третия стълб в управлението на военните походи. Във всички хроники и епически произведения темата за "гази", тоест за вярата, е най-важна. Осман и Орхан се представят като военни предводители, чиято единствена цел е да разпространяват мюсюлманската религия. Всички, които ги заобикалят, са водени от същия идеал: да унищожат упоритите неверници, които не искат да приемат превъзходството на исляма. В джамията "Шехадет" в Бурса Осман носи титлата "султан на участниците в свещената война на борците за вярата".

Известни са шест синове на Осман: Орхан, Чобан, Мелек, Хамид, Пазарлу и Алаедин, и една дъщеря – Фатма. Орхан го наследил не без затруднение, защото си съперничил с брат си Алаедин, който доброволно или насила се отказал от престола.

През 1324 година Орхан, който окончателно щял да изведе от анонимност Османската държава, имал вече трима синове, достигнали подходяща за наследяване възраст. Следователно, когато поел властта от Осман, той вече не бил много млад. Неговият пръв успех като владетел е превземането на Бурса. Обсаждан години наред и съсипан от глад, градът се предал на 6 април 1326 година. На 13 май 1327 година Лопадион на свой ред преминал към Османската държава.

Изправен пред тези успехи, Андроник III, който през 1328 година наследил дядо си, решил лично да се сражава в Мезотания, за да отблъсне османската заплаха. На 10 юни 1329 година започнала битката при Пелеканон. Ранен, императорът бил принуден да вземе кораб и да избяга в Константинопол, докато войниците му, укрили се в най-близките крепости, стигнали пеша до Скутери (Юскюдар). От османска страна в тази битка загинал Пазарлу – братът на Орхан.

Първи паднали под властта на османците земите на Мурадеддин Хамза, а по-късно и градовете Гьокик, Тараклъ Йениджеси и Мудурпу, които се предали на Сюлейман – синът на Орхан. След това дошъл редът на бейлика Кареси. Той бил първият османски султан, превзел територии в Европа и дал начало на мощната инвазия в Тракия, България и Сърбия, та чак до Виена.

На 25 декември 1356 година Сюлейман паднал от кон и умрял. И досега се посещава гробът му в Булаир, до който се намира и гробът на коня му. Това място, навестявано от много хора, е забулено с легенди. Според хрониките по време на нападение на една армия от неверници по море, приятелите на Сюлейман направили гроба му невидим, като го покрили с камъни. Мавзолеят бил построен по-късно, може би при Мурад.

Орхан понесъл тежко загубата на първородния си син и умрял на седемдесет и четири години през 1362 година. Той е погребан в Бурса в стария византийски манастир, който навремето превърнал в мавзолей на баща си.

След смъртта на най-големия Орханов син – Сюлейман, през 1357 година, на мястото му в новозавладените европейски земи е изпратен по-малкият му брат Мурад. Такава била старата тюркска традиция – престолонаследникът да трупа опит там, където се решават сложни държавни дела. Там той е придружен от своя наставник и опитен пълководец Лала Шахин. Лала – означава учител, наставник, съветник на престолонаследника.

Вестта за смъртта на Орхан кара Мурад бързо да се прехвърли в Анадола. В столицата Бурса, където Мурад пристига, обстановката е сложна. Някои бейове се опитали да отхвърлят властта на Орхан. Мурад първо се отправя към Анкара, след това към Ескишехир. Бунтът бил потушен, а брат му Халил и другите разбунтували се бейове били избити.

През 1365 година Мурад се връща в Тракия, за да продължи настъплението, отново превзема Чорлу, срива стените на града, а после завладява Люлебургаз.

През 1367 година в Рим пристига византийско пратеничество, а през 1369 година самият византийски император посещава папа Урбан VI. Срещу обещание за военна помощ от Запада, Йоан V приема католицизма. Помощта на Запада остава само на думи. В същото време османските успехи в Източна Тракия правят Мурад все по-самоуверен. Адрианопол (Одрин) остава незавладян и с тази мисия е натоварен Лала Шахин паша. През 1369 година, южно от областта Сазлъ дере, войските му нанасят поражение на византийскобългарски отряд, след което Адрианопол пада без съпротива.

Завладяването на Одрин открива пътя на Мурад на северозапад, по долината на река Марица към Пловдив и София. В битката при Черномен, Хаджъ Илбеги – военачалник на Мурад I, разбива обединените сили на българи, сърби и гърци, предвождани от братята Вълкашин и Углеш.

През 70-те години на XIV век, владетелите на Видинското и Търновско българско царство са принудени да се обявят за васали на Мурад I.

Пръв прави това Иван Страцимир, който е изложен на двоен натиск – унгарски и турски.

Положението на търновския владетел Иван Шишман не е по-добро от това на брат му във Видин, но царят не остава безучастен към съпротивата на българите в Самоковско, Софийско и Ихтиманско. С това си навлича гнева на Мурад, по чиято лична инициатива започва голям поход. Шишман не дочаква османските войски да нахлуят в земите му. Шишманова България става васална на османците. Залог за споразумението е царската сестра Кера Тамара, която е дадена за жена на Мурад I и заминава за харема му.

След похода в България, Мурад I нахлува с голяма войска в Сърбия. На 28 юни 1389 година се провежда битката при Косово поле. В хода на сражението сръбският велможа Милош Обилич се промъква до Мурад I под предлог, че иска да му съобщи нещо важно и го пробожда с намазан с отрова кинжал. Сърбинът начаса е посечен, а синът на Мурад – Баязид, поема командването на войската.

След Мурад, турски султан става Баязид I, наречен Йълдъръм (Светкавицата). Той продължава да присъединява територии към Османската империя. Въпреки че е победен от Тимур хан (Тамерлан), окован в решетки и убит, това не спира османския възход. Така Мехмед I Киришчи (Обединителя) и Мурад II правят империята огромна, а Мехмед II, с превземането на Константинопол, я превръща в истинска империя, каквато е и сега.

Ибрахим гледаше града – сърцето на Империята, където най-съкровеното място беше султанският дворец Топкапъ сарай, построен от същия този Мехмед II – покорителят на Константинопол (Истанбул). Дворецът беше наречен така, защото от двете страни на един от входовете му били поставени оръдия, които да го пазят. Топкапъ означава "Оръдия на портата". Сега на Ибрахим му беше ясно, че корабът отнасяше него и Рефик към Топкапъ – двореца на султана. Тук се намираше и заседаваше и Великата порта. Някога по този начин се обръщали към самия султан, но по-късно така започват да наричат Дивана, защото заседаваше в двореца на султана. Харемът също се намираше тук. Топкапъ беше огромен, с множество постройки, тесни коридори и скрити места. Имаше външна и вътрешна, забранена за външни посетители част. Ибрахим и Рефик слязоха на брега и веднага попаднаха в двореца. Всичко беше толкова величествено и претрупано. Ибрахим си помисли, че ще му трябва поне една година, за да обиколи целия дворец и да влезе във всяка стая. Всъщност това не беше един дворец, а цял ансамбъл от сгради. Малък град в града. Сградите бяха тежки, строени от монолитен камък, и в същото време изпипани с ювелирни каменни корнизи около прозорците, фини каменни решетки със ситни фигури на някои от прозорците, явно към харема и със стабилни колони и арки. Всичко беше завършено, всеки детайл бе изпипан. Султаните явно бяха хора ценящи красотата и изяществото. Всичко наоколо бе направено така, че да радва окото.

Ибрахим и Рефик ходеха като зашеметени. Те отдавна бяха забравили откъде са влезли в Топкапъ, къде се намират и какъв път са изминали. Въпреки че бяха еничари и бяха обучени, двамата едва ли биха могли да се върнат по същия път назад. Може би затова Ибрахим изпита известно уважение и дори респект към човека, който от самото начало ги водеше с уверена крачка. Той беше доказателство, че този лабиринт може да се изучи и запомни. Двамата бяха впечатлени. Но освен с познаването на двореца, човекът, който може би беше евнух, ги потисна и с изисканата си, сияеща с всички цветове на дъгата дреха. Едва сега двамата огледаха протритите си еничарски униформи. За Азов те може би бяха добри, но в никакъв случай не бяха за пред султана. Ибрахим се огледа. Не можеше да се яви в този вид пред най-великия владетел в света, пред повелителя на мюсюлманския свят, сянката на Аллах на земята. Докато следваха евнуха, двамата с Рефик опитаха да се приведат в по-достоен вид. Въпреки това сравнени с хората, които срещаха, бяха жалка картинка.

Най-накрая евнухът арап спря пред една врата и каза:

– Готови ли сте?

Ибрахим и Рефик само кимнаха.

Вратата се отвори. Помещението, в което влязоха, беше великолепно. Цялото бе украсено с красива шарена мозайка, с дребни изящни шарки. Въпреки че в Дамаск беше виждал сарай, Ибрахим беше потресен от мащаба и красотата на това, което виждаше около себе си. Може би затова отначало те пристъпваха някак плахо. Освен колони, сводове и стълби, между колоните бяха закачени ефирни воали в най-свежи и красиви цветове. Дори и при най-лекото потрепване на въздуха, те се движеха с леко шумолене и създаваха впечатление, че стаята е жива и диша. Из помещението се носеше нежният аромат на мирта, тамян и някакви благовония. Те изпълваха въздуха в помещението и го правеха осезаем. Тези миризми се сториха на Ибрахим познати от посещението му в Арабия. Той беше зашеметен от новите преживявания и разнообразието, от спомените за Арабия и Сирия. Така стоеше, омаян от поклащащите се завеси, аромата и нетърпението да види най-великия владетел на света. Рефик стоеше до него и се оглеждаше с не по-малко учудване. Изведнъж от другата страна на залата се. Появи дребна фигура, облечена цялата в сърма, с дълъг златотъкан халати висока бяла шапка, огромна и леко издута към върха. Мина време преди Ибрахим да го познае, защото това беше Кубилай Юндер ага. Досега еничарите винаги го бяха виждали облечен в кожени дрехи и еничарска униформа, готов във всеки момент да скочи на конското седло и да влезе в битка.

Когато със странно изправената си фигура и стегнатата си походка агата се приближи към двамата еничари, те започнаха да го поздравяват с ниски теманета, почти до земята. Едва сега Ибрахим осъзна, че човекът, който бе смятал за толкова близък, е трети човек в Империята.

– Аллах здраве да ви дава! – каза агата. – Как мина пътуването?

– Добре, ага, Аллах със здраве да дари и вас!

– Извикал съм ви да получите нови заповеди. Готови ли сте?

– Да, учителю!

Докато агата говореше, зад него започнаха да се появяват и други мъже. Ибрахим разпозна своите учители и членове на сектата на Махди. Пръв се появи Явуз Челик, облечен в красива дреха на султански сановник. Като трети човек в корпуса на еничарите, той можеше да бъде уволнен само ако едновременно агата на еничарите и султанът поискат, а тъй като се знаеше, че те двамата рядко искат едно и също нещо, Явуз Челик сигурно заемаше най-сигурния пост в държавата. След мамелюкът вървеше Неджиб ага. Най-помпозен от всички беше Иенишехирли Абдаллах ефенди, който беше облечен в дълга бяла дреха и безупречна висока шапка. Последен вървеше неговият приятел, огромен и силен. Ибрахим видя колко много беше остарял. Безупречно бялата, ситно къдрава коса и брада контрастираха с черната му абаносова кожа. Ибрахим не знаеше дали той се е смалил, или приятелят му се е надул, но гърдите му бяха издути като тъпани. Това беше Юсуп – новият командир на всички сеймени и пръв помощник на Кубилай Юндер ага. Всички тези достолепни мъже се наредиха зад агата на еничарите. Рефик онемя и като че ли се вкамени. Толкова много висши сановници досега не беше виждал на едно място. Не можеше да си обясни тяхното присъствие тук по един толкова незначителен повод, какъвто е посрещането на двама офицери от корпуса на еничарите. Всички мъже поздравиха Ибрахим с тайния знак на Махди. Той им отговори по същия начин. Ибрахим знаеше, че това тържествено посрещане е заради него и всички от сектата на Махди са тук.

Знакът на Махди беше толкова таен, че Рефик дори не го забеляза. Той мислеше, че командирите от еничарския Диван очакват отчет от чорбаджията Ибрахим Джаббар, командир на Азовската орта, за времето прекарано в Северното Причерноморие и Азов. Но в момента, в който приятелят му започна да говори, само с един жест агата го прекъсна и го накара да замълчи.

– Дошли сме тук не да чуем отчета ви – каза той. – Трябва да ви кажа, че сте сменени от командването на ортата от бюлюка и сте гтрехвърлени в корпуса на сеймените. Така че от днес нататък ваш пряк началник вече няма да е Явуз Челик, а Юсуп бей.

– Но, учителю! – опита се да възрази Ибрахим. В този момент и Рефик се опита да каже нещо.

– Не желая да обсъждам! – с нетърпящ възражение глас каза агата. Това накара двамата еничари да замълчат. Явно това, че бяха командвали орти, толкова далеч от другите еничари и без командири, ги бе накарало да се самозабравят.

– Срещата приключи – каза след малко Кубилай Юндер.

Двамата еничари поздравиха с ниски теманета почти до земята и гърбешком тръгнаха към вратата. Евнухът също се оттегляше с тях. Той явно беше изпълнил заповедта и нямаше намерение да остава близо до еничарския командир, когато последният е в такова настроение.

– Ибрахим Джаббар – проехтя силният и чист глас на Юндер ага.

Ибрахим трепна. Рефик и евнухът също потрепериха, но после благодарни, че тяхното име не бе споменато, напуснаха помещението. Ибрахим се изправи.

– Ела тук! – каза агата.

Ибрахим се приближи. Всички мъже извадиха оръжията си. Този, когото смятаха за Махди, клекна и те кръстосаха мечовете си над него. А той отдолу прекара зулфикр между техните остриета, така че острието му да сочи нагоре. Този ритуал се бе запечатал в съзнанието на Ибрахим още от Дамаск. Сега той установи, че го помни с най-големи подробности.

– Добре дошъл сред нас, Ибрахим ал-Махди! – произнесе пръв поздрава Кубилай Юндер. Едва след това другите го поздравиха горещо. Особено много се радваше Юсуп. Огромният арап, по шумен и необуздан начин, изразяваше радостта си от това, че вижда приятеля си и че отново са заедно. Той така потупа Ибрахим по рамото, че за малко не го осакати, а след това го пое в огромните си мечешки прегръдки, вдигна го над земята и силно го стисна. Гръбнакът на Ибрахим изпращя по цялата си дължина. Ако не бяха другите, които също чакаха да поздравят Махди, сигурно сейменбашията щеше да го стиска така до смърт. Добре че той изохка. Раната в кръста му се "обади". Юсуп се извини и го пусна. Той беше забравил, че приятелят му скоро е бил ранен.

Агата изчака всички да се нарадват на най-младия член на сектата на Махди и с всеки да си каже по няколко думи, след което каза:

– Повикахме те при нас, защото сме обезпокоени за твоето здраве. Научихме за раняването ти в Азов, затова решихме да те прехвърлим в корпуса на сеймените.

Ибрахим искаше да възрази, но все още помнеше какво се беше случило преди малко.

– За да не бъдеш сам и тъй като Юсуп ефенди е все по-зает, решихме да прикрепим към теб Рефик Сарък.

При споменаването на сейменбашията, Ибрахим го изгледа. Висок, силен и мургав. Зеленото и червеното в униформата много му отиваха. И все така беше облечен с горнище с дълги ръкави и там, под десния ръкав, Ибрахим откри една подутина. Да, той веднага позна, това беше ортомата, която той все още носеше в ръкава си. Страховитото оръжие на кесиджиите. Юсуп като е ли почувства погледа на Ибрахим. Той се обърна и се усмихна. Така към черното, зеленото и червеното се прибави бяло като слонова кост. Все пак положението не беше толкова зле, приятелят му щеше да му бъде командир.

Като по невидим знак мъжете от сектата на Махди започнаха да напускат помещението. Всеки един от тях отправяше към останалите тайния знак, после се обръщаше и изчезваше сред феерията от фини завеси. Те като че ли се стопяваха. Най-накрая и самият Кубилай Юндер си тръгна, като ги остави само тях двамата. Юсуп, вече много по-сериозен, разказа на Ибрахим каква ще бъде работата, която им е възложена.

Сеймените служеха като охрана, пазачи, комендантски сили и полиция, а също и като тайна полиция. Всички тези задължения се изпълняваха от корпуса на еничарите сеймени. Само в Истанбул те бяха хиляди. Сейменбашията, освен че беше втори човек след агата в еничарския корпус, при война, когато агата поведе корпуса, ставаше комендант на града, върховен кадия и кмет. Най-елитните части от корпуса на сеймените бяха личната охрана на султана. Някога, в древността, всеки владетел е имал такава лична гвардия, създадена от воини ветерани. В Рим те са се наричали преторианци. За своя лична охрана султаните предпочитаха отново еничари, те се наричаха капуджии, ако пазеха вътре, и бостанджии, ако пазеха двора и градините на двореца. Сеймени пазеха и най-висшите сановници от Дивана. Те, освен лични пазачи, имаха охрана и от сеймени. Не по-малко доверени от пазачите на сараите бяха и пазачите на харема. Въпреки че в харема имаха право да влизат само евнуси, все пак по разбираеми причини отвън охраната му беше поверена на изключително доверени сеймени. Често лично сейменбашията отговаряше за грешките на някой свой воин, пазещ харема.

Ибрахим беше благодарен на Юсуп за това, че толкова надълго и нашироко му обясни всичко. Той имаше нужда да свикне с мисълта, че вече не е чорбаджия на еничарска орта нейде в Азов. Мисълта за това и голямата промяна, която щеше да произтече, бавно пробиваше в главата му.

– За да те "скрием" по-добре – продължаваше да говори Юсуп – няма да те правим командир, какъвто заслужаваш да бъдеш, защото си чорбаджия, идващ от корпуса на еничарите. Без да те понижаваме, решихме да маскираме теб и Рефик като най-обикновени сеймени. Опитвай се да не изпъкваш! Новият велик везир Невшехирли Дамат Ибрахим паша и хората му са наши противници и ни дебнат непрекъснато. Те водят Империята към нейния залез. Ибрахим паша навсякъде говори колко стари и ненужни са вече корпусът на еничарите и цялата армия на султана. Постепенно изтъква предимството на гяурския Запад.

Ибрахим знаеше, че Невшехирли Дамат Ибрахим паша е рожба на корпуса на еничарите. Явно е бил надарен с буден ум или с красота, защото някога, вместо в корпуса, е бил определен да стане ичоглан. Иначе Невшехирли беше сърбин. Сърбите в Империята живееха до българите. Те имаха подобни езици и дори песните и обичаите им бяха подобни. Като дете в Станимака, Ибрахим неведнъж беше виждал сърби. Отначало той с интерес ги оглеждаше, като очакваше да види някаква разлика между тях и българите. Той си мислеше, че сигурно имат по някой пръст повече или нещо друго. Скоро разбра, че няма разлика между сърби, българи, турци, гърци, черногорци и арнаути (албанци). Може би сърбите бяха само малко по-весели и с по-лек характер от българите. Те се смееха, шегуваха се и бяха малко по-шумни от българите. Според дядо му сърбите обичали малко да преувеличават и той така ги бе запомнил.

Сега Великият везир беше решил да въведе мир. Отначало, при избирането му на този пост, а и още при свързването му със султана, когато Ибрахим паша беше взел за своя жена султанската дъщеря, всички еничари и особено Кубилай Юндер и Явуз Челик, се бяха зарадвали, защото смятаха, че още един техен поддръжник се издига и те обграждат султана отвсякъде. Името Дамат означаваше, че Ибрахим е зет на султана. Но очакванията на привържениците на силната Империя не се оправдаха. Невшехирли Ибрахим паша беше направил обратен завой и сега се опитваше да руши еничарския корпус, войската и флота на султана. Откакто бе станал Велик везир, той непрекъснато и навсякъде говореше за мир. Може би именно това бе причината според Кубилай Юндер слабоволевият Ахмед III, страхуващ се от силата на еничарския корпус, да сложи точно него за Велик везир. Султанът мразеше еничарите и още не беше простил това, което те бяха направили с брат му, а и търпеше последствията от войните на войнолюбивия Али паша.

Така двата лагера, единият предвождан от Великия везир Невшехирли Дамат Ибрахим паша и самия султан Ахмед III и другият – начело на който седяха Кубилай Юндер, Явуз Челик и новият шейхюлислям^[45]. Йенишехирли Абдаллах ефенди, се бяха вкопчили в смъртоносна хватка.

Другото нещо, което беше разбрал преди малко, беше, че неговият личен духовен наставник и човек, с когото бе споделял всичките си духовни търсения, вече бе избран за духовен водач и глава на всички мюсюлмани. Това явно беше голяма победа за лагера на еничарите. След Великия везир и султана, шейхюлислямът беше третият човек в Империята, наравно, а може би с по-голямо влияние дори от агата на еничарите. В началото, духовната и светска власт в исляма били слети, и халифите, освен чисто религиозни задължения, като направляващи молитвите на правоверните, притежавали и цялата светска власт, и предвождали армии. Сега това вече не беше така. Султанът бе ограничил светската и военната власт, а духовните и религиозни въпроси бяха оставени за шейхюлисляма. Въпреки това властта на духовния водач на правоверните съвсем не беше малка. Той имаше право да дава тълкования на Корана и да издава фетва.

– Сектата на Махди и самият ага искат ти да останеш в сянка. Ако Дамат Ибрахим паша те открие и разбере за Махди, може да се опита да те убие. Затова се пази! Решихме да свикаме съвета на Махди в най-голяма тайна, затова всички си тръгнаха толкова бързо. Рискувахме и направихме това внимателно. Следващите месеци ще се отнасяме помежду си все едно, че няма такова нещо като секта на Махди. С Рефик ще служите най-нормално, без никакви привилегии и специално отношение. Пази се! Хората на султана и Великия везир ни дебнат. Наемете си с него някаква стая или къща и живейте тихо и спокойно. По никакъв начин не привличай вниманието към себе си! Анладън му? (Разбираш ли?)

– Анладъм! – каза Ибрахим, макар не всичко да му беше ясно.

След това Юсуп протегна ръка и пусна в ръката на Ибрахим тежка кесия. В първия момент българинът се изненада от нейната тежест. От жеста на Юсуп по никакъв начин не си личеше колко е тежка тя. В силната ръка на арапа тя изглеждаше като перце. От службата и годините прекарани в Азов Ибрахим и Рефик бяха спечелили доста злато. Ортата, освен охрана на района, осигуряваше охрана на поминъка и реколтата на местните хора. Затова те се опитваха да бъдат в добри отношения с еничарите и техните командири. Ибрахим не беше алчен, но по-богатите търговци, за да си осигурят спокойствие и закрила, често бяха доста щедри. Така цялото си натрупано богатство те бяха събрали в кожени кесии и затворили в здрав дървен сандък с метален обков на ъглите и железни подсилващи ленти, занитени към дървото с големи нитове. Сандъкът не само изглеждаше, а и наистина беше изключително здрав. Златото, натрупано от Ибрахим, беше почти два пъти повече от това на приятеля му. Ибрахим не се блазнеше от златото. В Азов, освен че получаваха злато, непрекъснато им предлагаха дарове, всеки подаряваше каквото имаше. Кой ще подари диня, кой – плодове или зеленчуци, понякога месо – цял коч. Така не им се налагаше да купуват нищо. Ибрахим се грижеше добре за своите братя. Той делеше с тях парите, а трапезата винаги беше разнообразна и обилна. Всички бяха доволни. Чорбаджията само в едно беше строг, не допускаше пиенето на никакъв алкохол и вино. Много от еничарите се бяха научили да пият, но при всяко пиянство Ибрахим ги наказваше жестоко.

Рефик, както често се случва с хора, живели и израснали в мизерия, се бе привързал към парите. С особена страст той прибираше всяко акче. Проверяваше го и го слагаше в различни малки кесийки. Ибрахим неведнъж бе заварвал приятеля си да проверява всяка монета, да я опипва и пренарежда. Беше забелязал странния алчен блясък в очите му. Като човек свикнал винаги да се оправя с малко пари и винаги да си прави сметка, Рефик се пазареше за най-малката сума и винаги знаеше съвсем точно всяко нещо колко струва. Това много помагаше на Ибрахим, който не желаеше, а и не му се отдаваше да се занимава с пари, търговия и стоки. Така всички финанси години наред бяха поверени в ръцете на бившия чобан от Козбунар.

Отдалечаването от сандъка правеше Рефик неспокоен. Той имаше вяра на еничарите и на големия железен катанец, който затваряше плътно капака му, но все пак предпочиташе да бъде по-близо до богатството си.

Сега, когато двамата отново следваха евнуха, Ибрахим не смееше да сподели с приятеля си, че заради него са ги изтеглили от бюлюка в корпуса на секбаните (сеймените). Евнухът връщаше мъжете по обратния път. Сега на Ибрахим най-силно му направи впечатление миризмата на дърво, пропито с благовония. Тази миризма беше всесилна в над 300 годишния сарай. На връщане Ибрахим имаше повече време да огледа Топкапъ или поне тази част, из която се движеха. Освен че се оглеждаше, той играеше мислено на една игра. Еничарът се опитваше при всеки един завой да предположи накъде ще завият. Така проверяваше доколко е запомнил пътя из лабиринта и плетеницата от коридори, арки, завеси, стълби и подземия.

Мина доста време преди евнухът да ги отведе до малкия каменен пристан, където ги чакаше корабът им. Двамата се зарадваха, че виждат кораба и познатите моряци. Те се чувстваха като че ли се бяха изгубили. Корабът веднага отплава, явно моряците знаеха къде отиват. Скоро акостираха на дървен пристан, прбд тях имаше висока каменна стена. Ибрахим познаваше тази стена. Вече няколко пъти беше спал в тези казарми. Най-много беше престоял тук по време на чикма. Пред пристана няколко от еничарите чакаха кораба. От погледа на момчетата Ибрахим разбра, че те вече знаеха. Докато Рефик ръководеше мъжете, които под неговото зорко наблюдение внимателно сваляха скъпоценния сандък, Ибрахим слезе при йолдашите.

"Явно тук вестите се разпространяват светкавично" – помисли си Ибрахим.

Скоро цялата орта се събра на кея. Момчетата тичешком прииждаха и се опитваха в движение да се приведат в ред. Явно те също се настаняваха в казармите, но веднага откликнаха да посрещнат командира си. Знаменосецът тичаше, като в ръка държеше зелено знаме, с извезан от сърма ятаган върху него.

Ибрахим наблюдаваше с гордост момчетата. Всички те бяха българи, събрани при девширмето през 1705 година. Това бяха неговите братя и воини, с които бе воювал при Прут и години наред беше пазил северната граница на Империята. Те бяха сто и първа орта. Той ги гледаше и изпитваше гордост. Момчетата сами се строиха. Дори Рефик почувства тържествеността на момента и престана да хока хората, които тътреха тежкия сандък. Той се изправи тъкмо, за да види как приятелят му извади меча си и го вдигна над главата си. Викът беше най-силният, който беше чувал. Това беше бойният вик на ортата. Но сега, може би, защото те знаеха, че се разделят със своя приятел и командир, крещяха с пълно гърло. "Биз гилиндж мюсюлманларък! Биз гилиндж мюсюлманларък! ..." Еничарите продължаваха да викат. Ибрахим гледаше плющящото знаме, на което бе извезан зулфикр, а слънцето – огромно и червено, залязваше зад града. Минаретата изглеждаха като нарисувани и изпъкваха на фона на огромното кървавочервено слънце. Гледката беше вълшебна. Ибрахим щеше да запомни завинаги тази картина. Той – вдигнал зулфикр, викащите еничари, вятърът, който вееше белия ръкав на еничарската му шапка и галеше загорялото му лице. "Биз гилиндж мюсюлманларък!" – продължаваха като един да крещят еничарите. Ибрахим осъзна, че момчетата очакват реч от своя командир. Той не знаеше какво да им каже, затова само каза:

– Благодаря, момчета!

Тази вечер беше мъчителна за всички. Ортата на Ибрахим беше наклала голям огън и до късно през нощта си разказваха приключения. Един по един всички еничари дойдоха и лично говореха със своя бивш командир. Те му засвидетелстваха своето уважение и благодарност. Така Ибрахим разбра, че е високо ценен и обичан от своите приятели и подчинени. Дори когато късно през нощта всички си легнаха, той дълго не успя да заспи. Заля го лавина от емоции. Въртеше се неспокоен и не можеше да заспи. Спомени от живота му се появяваха като светкавици пред очите му. Спомняше си ту как гребе на галерата, прикован като роб, ту – Кабил и неговото семейство. После изведнъж се озова в Боляровия хан, после в Арапово и Козбунар, после в Азов, Прут... Явно беше заспал и бе сънувал кошмари, защото когато Рефик го побутна, той се стресна. Отначало имаше желание да останат още няколко дни в еничарските казарми, вниманието на неговите приятели му харесваше и искаше още малко да бъде с тях, но още от сутринта те бяха повикани при някой от еничарските командири, явно вече им бе назначен нов командир. Ибрахим не искаше да знае кой е той. Щеше да му бъде много трудно да види своите момчета под командването на друг, затова реши бързо да тръгнат. Освен това си спомни мъчителната вечер, която бе преживял, и така съвсем скоро двамата с Рефик напуснаха каменните стени на еничарската казарма. Още от входа попаднаха в потока на шумно, цветно множество, което ги пое и ги поведе по улиците на Истанбул. Ибрахим беше като зашеметен. Никога досега не беше виждал толкова много хора. Всеки изглеждаше по различен начин, миришеше различно и беше тръгнал по някаква негова си задача. Отначало двамата мъже с жадни погледи и сетива "поглъщаха" миризми, картини и лица, затова не беше чудно, когато след известно време Ибрахим се почувства ужасно уморен, а главата го болеше. Сутринта те се бяха облекли с най-обикновени дрехи – с шаячни кафяви потури, кафяв елек и черен вълнен пояс, а на главите си бяха омотали стари чалми. Тази на Ибрахим беше със сини линии, а на Рефик – с жълти. Така те успяха с лекота да се слеят с тълпата.

Още при тръгването, чак след като се убеди, че обкованият сандък е на сигурно място, Рефик взе тежката кесия, която вчера, след срещата с агата на еничарите, Ибрахим му беше дал. Сега, когато Ибрахим каза, че е уморен, те кривнаха по една тясна странична уличка. Тя беше малко по-спокойна от улицата, по която досега бяха вървели. Шумната улица беше някаква чаршия. Малките къщички бяха наблъскани една до друга и под всяка имаше дюкян или малка работилничка.

В малката уличка нямаше сергии. Явно тук живееха по-заможни граждани и само на едно място имаше малко по-големи прозорци, някаква витрина, която приличаше на дюкян или кафене. Ибрахим погледна през малките мръсни джамчета и помириса меката миризма на черчевето. Тя беше от благородна иглолистна дървесина. В тази миризма имаше нещо добро и познато. Миришеше на смола и по лицето си Ибрахим усети топлината на дървото. След като беше отсечено, дървото не беше изгоряло и сега бавно излъчваше тази топлина. Стана му приятно. Тази миризма му напомняше за Боляровия хан, за Араповския манастир и Козбунар. Понеже не успя да погледне вътре, той сложи ръка над очите си и я опря на едното джамче. Искаше да види дали това не е хан, или кафене. Беше уморен и все още зашеметен от множеството, затова искаше да седне и да си почине в някое кафене или да потърси кервансарай, в който да пренощуват с Рефик. В момента, в който погледът му свикна с полумрака, който цареше в кафенето, нисичката врата се отвори. От там се показа нисък, прегърбен, сух турчин. Той беше стар и с бяла, доста зацапана престилка.

– Добър ден, ефенди, господ здраве да ви дава! – каза човекът. – Влезте, заповядайте!

– Ще ни направиш ли кафе? Имаш ли? – попита Ибрахим.

Старецът го изгледа с поглед, който казваше: "С този въпрос ме обиждате! Иска ли питане?" После с категоричен жест посочи на Ибрахим навътре, към тъмната част на помещението. Отвътре го лъхна миризма на горящи въглени, розова вода и гъсто черно кафе. Миризмата и топлината го примамиха. Вратата, през която гърбавият старец бе излязъл, беше тежка, а освен това в двата горни ъгъла някога майсторът дърводелец бе направил дървена украса и беше заковал летвички, така че вратата изглеждаше като арка, въпреки че всъщност беше правоъгълна. Това налагаше Ибрахим още повече да се наведе и да внимава да не се удари в декоративните дървени преградки. В този момент Рефик извика нещо зад гърба му. Ибрахим се обърна и видя как приятелят му тича след едно хлапе. Тъй като момчето тичаше срещу него, но от другата страна, Ибрахим се обърна и бързо скочи да го хване. Нямаше време да мисли, но веднага му стана ясно, че трябва да задържи малчугана. Момчето сигурно беше откраднало нещо от приятеля му. Сега то се намираше между двамата. Ибрахим беше разтворил крака и ръце и препречваше пътя на малкия беглец. Зачервен, Рефик вече го достигаше отзад. Ибрахим видя стъписването, изписано на лицето на малкия крадец, но това продължи само миг. Момчето продължи към него. То явно предпочиташе да попадне в неговите ръце, отколкото в ръцете на бесния си преследвач. Ибрахим беше готов да го сграбчи, когато се случи нещо неочаквано. Момчето се стовари тежко на земята и търкаляйки се по нея като топка, се движеше към краката му. Изненадата беше голяма. За да препречи пътя на малкия крадец, а и е по-стабилен, той беше разтворил прекалено широко краката си. Сега проумя, че ако свитото на топка момче се удари в някой от краката му, ще го повали. Момчето обаче явно нямаше такова намерение. То се насочи точно между краката му. За миг Ибрахим можеше да вдигне крак и да го смачка, но се поколеба. Ако ритнеше или настъпеше прекалено силно детето, можеше да го убие. Инстинктът му на еничар го караше да го стъпче и спре, но разумът в него надделя. Каквото и да бе откраднало от Рефик, едва ли заслужаваше да умре. Така Ибрахим пропусна момчето да мине между краката му. Явно ходът на малкия ловък крадец не беше изненадващ само за Ибрахим. В следващия момент Ибрахим видя изненаданото и ужасено лице на своя приятел. Той се опита да спре, но не успя и с трясък се удари във все още разкрачения и с разперени ръце Ибрахим. Ударът повали Ибрахим върху студените каменни плочи. Рефик се стовари върху приятеля си. В следващия момент Ибрахим се опита да се изправи. Тъй като Рефик беше паднал върху него и почти не беше ударен, подскочи и му подаде ръка.

– Открадна ми кесията! Открадна ми кесията! – крещеше задъханият Рефик.

Ибрахим пое подадената му ръка, но в следващия момент дойде болката – остра и прорязваща, точно там, където беше ранен в Азов. Всъщност не беше минало много време оттогава и раната явно не бе заздравяла съвсем. Викът дойде сам. Всъщност кракът му се стегна и издаде провлечен стон на болка. При опита Рефик да го изтегли, явно разтягаше раната и болката се увеличаваше. Приятелят му се усети навреме, започна да се извинява и повече не се опита да го повдига. Кафеджията беше видял цялата случка. Той разбра, че Ибрахим е ударен лошо, че приятелят му не може сам да го вдигне, затова се втурна да му помогне. Така двамата много внимателно повдигнаха падналия еничар. Рефик видя, че Ибрахим се държи за раната, получена в Азов. Двамата помогнаха на високия еничар да премине през ниската врата. Кафенето беше мрачно, с ниски миндери. Поставиха Ибрахим, който тежко се отпусна, на ъгловия миндер вдясно, точно под джамчето, през което преди малко бе погледнал. В помещението беше топло, но въпреки това скоро кафеджията, който се казваше Хасан, донесе голям месингов мангал, пълен с още живи въглени. Те затоплиха ъгъла и като че ли помогнаха за облекчаване на болката му. Хасан беше донесъл едно меко и топло одеало, явно от ангорска мериносова вълна. Миндерът беше широк и гостоприемният кафеджия, освен дългата обла възглавница, която клиентите слагаха зад гърба си, за да не допират гръб в стената, донесе още няколко по-малки възглавници, които внимателно положи под гърба на ударения мъж.

– Момчета, сега ще ви направя по едно кайве (кафе), точно така, както аз си знам – гъсто и черно – каза кафеджията.

В този момент все още възбуденият от случката Рефик показваше как детето бе успяло да грабне тежката кесия, пълна със злато. Той чу думите на гърбавия турчин и му подвикна:

– Хасан ага, благодаря ти за добрината, но нямаме никакви пари да ти платим. Благодаря ти все пак, че ни помогна и ни подслони.

Кафеджията като че ли не чу какво му казва еничарът. Мърморейки си нещо под носа, той продължаваше да бърка в едно малко медно, калайдисано отвътре джезве.

– Хасан ага! – извика по-силно Рефик. Той си помисли, че старецът може би е глух.

– Чувам, чувам, ефенди, ще платите друг път – ясно и силно каза старецът. Той явно не беше нито глух, нито луд.

Докато се приближаваше с джезвето и двете малки чашки със син кант, еничарите го чуха да говори:

– Келеш с келеш.

– Кой е келеш? – попита Рефик.

– Хайманата, който гонихте. Ще краде и то на нашата улица!

– Ти познаваш ли го, Хасан ага? – с надежда в гласа опита Рефик.

– Познавам го, що да не го познавам – отвърна кафеджията.

– Кой е? Къде живее? – скочи унизеният и разгневен еничар. Явно чувството за мъст не го бе напуснало.

Вместо да му отговори, както Рефик горещо желаеше, старецът си мърмореше:

– Отначало ви мислех за добри хора, занаятчии, кирии или търговци, но като ви гледам ханджарите ми се струвате опасни хора.

Въпреки че бяха с обикновени дрехи, двамата еничари бяха втъкнали в пояса си ятаганите си. Белите кокалени дръжки на страшното оръжие контрастираха на кафявите им дрехи и на всеки, който ги виждаше, те казваха: "Опасност!" Явно кафеджията също бе усетил опасността, която двамата мъже представляваха.

– Какви сте вие? – попита кафеджията.

– Познаваш ли крадеца? – попита Рефик. После, като на себе си, добави: – Само да го хвана малкия нехранимайко, ще му откъсна главичката! Толкова много злато да ми открадне хайманата! Казвай къде е и кой е? – не на шега извика Рефик.

Ибрахим видя, че гневът на приятеля му расте и се опита да го успокои. Гласът му обаче беше слаб и Рефик не му обърна особено внимание.

– Рефик Сарък! – най-накрая извика Ибрахим, а след това изохка, защото болката, която малко бе отминала, отново се появи.

Едва викът и стонът на приятеля му успокоиха Рефик.

– Боли ли те, Ибрахим? – осъзнавайки грешката си, попита силният мъж.

– Вие сте джелати^[46]! – каза Хасан, докато наливаше ароматното кафе, което беше кафявочерно и като че ли светеше със собствена светлина. Когато гъстата напитка попаднеше в чашата, тя образуваше гъст бял каймак, който излъчваше светлина, а вътре се образуваха мънички водовъртежчета, които се появяваха и бързо изчезваха. Ибрахим гледаше като омагьосан феерията в чашата си. Рефик се беше поуспокоил, като че ли споменаването на името му, му беше напомнило кой е всъщност. Та той беше Рефик Сарък, убил много врагове и побеждавал в толкова битки, а сега беше допуснал един от най-страшните врагове на воина да го обземе, а именно яростта. Едно дете го бе победило. Сега Рефик стоеше отпуснат на миндера, с гръб към малките квадратни джамчета и изглеждаше отчаян.

– Не сме джелати, Хасан бей – каза Ибрахим. Той вече беше решил какво да излъже. – Моряци сме.

– А, моряци – измърмори старецът. – Аз съм виждал моряци, не сте моряци.

– Защо да не сме моряци? – попита с усмивка Ибрахим. На него му беше интересно и харесваше мъжа, който явно бе видял и преживял много. Беше очевидно, че той е от онези хора, които макар да не са чели много книги и да не са се занимавали с наука, имаха от онази житейска философия, която ги правеше не по-малко мъдри и знаещи от учените и от хората на духа. Ибрахим беше сигурен, че Хасан ага не беше прочел и една стотна от книгите, които бен Иохай бе прочел, но беше преживял много и в живота си беше срещал много хора, които го бяха учили чрез историите и съдбите си. Но докато керванбашията Мухамад изглеждаше достолепно, с поведение и осанка като на старозаветен пророк, то Хасан изглеждаше по най-обикновен начин, дори невзрачно, но си личеше, че е мъдър и препатил човек. Ибрахим усещаше всичко това и изпитваше желание да се шегува, защото такива хора, освен мъдрост, развиват и едно много тънко и фино чувство за хумор. Ибрахим предчувстваше, че пред него стои именно такъв човек, затова му говореше, а на лицето му се бе изписала усмивка.

– Не сте моряци, защото походката ви издава.

– Какво ни е на походката? – попита Ибрахим.

– Не ме изпитвай! – сериозно отговори кафеджията.

Ибрахим отпи от кафето. Божествената, ароматна, гореща течност се разля из тялото му. Той почувства как тя го изпълва с аромат и живот. За да успокои Хасан и да отклони безпокойството му, той каза:

– Страхотно кафе си направил, чорбаджи!

Хасан чу похвалата и се усмихна. Рефик също отпи от черната ароматна напитка. Явно и на него му хареса, защото след това дълго изпъшка, изразявайки удоволствието, което кафето му носи. Този звук като че ли зарадва Хасан ага повече от похвалата на Ибрахим. Това беше кафе, много фино стрито в дървено хаванче или железен кутел. При това най-важното нещо беше кафето да се блъска много в уреда, докато не се превърне във фин прах. Това означаваше, че кафето по-добре ще се смеси с врящата вода и изцяло ще предаде аромата си в напитката. Тайната на доброто кафе, което Хасан ага правеше, беше в това, че той отначало начукваше кафето във висок тесен кутел, с железния млат го удряше в продължение на дни. След това пресилваше счуканото фино кафе и в малко, но много тежко хаванче, го стриваше, докато не стане на пудра, на най-фин прашец.

Още от млад Хасан имаше този недъг – беше с гърчаво и гърбаво тяло. Баща му беше притеснен, защото с този недъг едва ли щеше да поеме някакъв занаят и да работи тежък физически труд. Затова още от дете го бе пратил като помощник в едно кафене. Там той помагал на един също като него гърбав арменец. Може би поради недъга, а и защото цял живот беше останал сам и нямаше жена и деца, Хасан чувствал стария арменец като свой втори баща. Като пораснал, от чирак той станал калфа. Учел се как да разговаря и да изслушва хората и как да прави кафе, все по-хубаво и по-хубаво кафе. Когато скътал достатъчно пари, вече на преклонна възраст Хасан купил това малко кафене и продължил да прави кафе. Клиентелата на стареца не беше голяма, но затова пък вярна и сигурна. Всички мъже, живеещи на уличката, обожаваха ароматното кафе, което Хасан ага правеше. В късните следобедни часове те се събираха в малкото задимено помещение, отпиваха от божествената напитка и правеха сладък мохабет. Всеки разказваше какво му се е случило през деня и се възползваше да се види с приятелите си. "То, ако привечер не отидем в кафенето на Хасан ага, да пийнем по едно кайве и да си поговорим, за какво ще сме работили и сме се бъхтили през целия ден? Ако не се видим с приятелите в кафенето, денят ни ще бъде само работа, а вечер – със семейството" – казваха мъжете, живеещи на уличката. Повечето мъже смятаха посещението в кафенето за задължително. Те приемаха Хасан ага, с неговото прегърбено тяло, мръсната бяла престилка и кафенето му като емблема на улицата. Без кафенето, уличката би станала безлична и обикновена. Те всички бяха спокойни, защото знаеха, че където и да отидат, каквото и да правят през деня, там някъде Хасан ага и неговото кафе ги чакат.

Мъжете редовно посещаваха кафенето, но само привечер. Тъй като уличката беше глуха и почти никой чужд, случаен човек не я посещаваше, почти през цялото време кафенето беше празно. Това помагаше кафето на Хасан ага да бъде толкова хубаво. Ако кафенето му беше на чаршията (търговската улица) и в него постоянно имаше посетители, старецът не би имал време да приготвя всяко кафе с толкова голямо усърдие. Бързите кафета стават по-груби, безвкусни, вътре има бучки, които се усещат и дразнят устата. И въпреки че се стрива фино, кафето не бива да се щади. То трябва да бъде силно и да остава като утайка на дъното на чашата.

Всеки стар и опитен кафеджия си имаше мурафет, за да направи напитката по-ароматна. Някои прибавяха канела, други – шафран, ръж или леблебия, за да я направят по-гъста. Имаше такива, които прибавяха дори горещо гъсто вино или ром. Хасан ага не уважаваше примесите, нито млякото, нито маслото. "Кафето трябва да е чисто!" – казваше кафеджията. Неговата тайната беше в дългото и фино стриване, любовта и лекото препичане, преди да бъде сварено, за да пусне повече и по-добре аромата си. Другата тайна беше захарта. През годините той се бе научил да познава хората и знаеше, че всеки човек си има вътрешен шекер. А някои хора имат толкова много горчилка, че е трудно с шекер да я смекчиш. С окото на опитен кафеджия, той определяше всеки човек колко вътрешен шекер има и от колко шекер в кафето има нужда, за да се почувства щастлив. Така захарта беше следващата тайна, за да стане кафето магия, колкото по-кафява беше тя, толкова по-добре. Той леко я препичаше и така тя придаваше допълнителен аромат на кафето.

Ибрахим отпи още една глътка и напитката като че ли му нашепна цялата тази история.

– Та откъде позна, че не сме моряци? – попита Ибрахим след като беше изчакал достатъчно време, за да се успокои старецът.

– Знам ги аз моряците. На тази улица идват много моряци и рибари. Те ходят с широко отворени крака и се клатят като патици. Те ходят така, защото корабите и лодките се клатят непрекъснато под краката им. Вие ходите малко като войници, но сте много силни и гъвкави, за да сте обикновени аскери.

Докато старецът говореше, Рефик се наведе към Ибрахим и прошепна:

– Като си спомня как това хлапе ни направи за смях, ме хваща срам! Силни и гъвкави! – иронично повтори Рефик. – Смешно!

От поведение на Рефик си личеше, че той още не се бе успокоил напълно. Когато се сетеше за разигралата се случка пред кафенето, смръщваше чело и инстинктивно се хващаше за кокалената дръжка на ятагана си.

Ибрахим се усмихна. Той беше моряк твърде дълго и сам знаеше по какво се различават от моряците, но искаше да провокира Хасан ага и да види дали старецът знае. Очакването му, относно стареца, се потвърди, затова той се усмихна.

– Какви сте вие двамата, ако не сте джелати? – попита на свой ред старецът.

Ибрахим погледна безхитростното, набраздено с бръчки лице на кафеджията и реши да му разкрие какви са.

– Еничари сме! – каза без подготовка бившият еничарски чорбаджия.

Рефик тежко изпръхтя като че ли приятелят му го удари. Не му стигаше срамът, ами сега хвърля срам и върху еничарите. Бившият овчар от Козбунар наистина го заболя.

– Еничари! – възкликна старецът и отскочи назад.

Ибрахим много пъти беше виждал как различни хора реагират на тази дума, затова реакцията на стареца не му направи особено впечатление.

– Опасни хора сте вие! – каза Хасан, след като се успокои. – Какво търсите на нашата уличка?

– Търсим жилище – тръгна да казва Ибрахим, но в този момент заедно с него заговори и Рефик:

– Търсим хайманата, който ни обра!

Така старецът нищо не разбра. Буйните изблици на приятеля му като че ли умориха Ибрахим, той се опита да премести малко възглавниците зад гърба си и да се намести така, че да не го боли, но болката беше нетърпима и изохка.

– Бъбреците ли те болят? – попита Хасан. – Имам лек за тях.

Още преди Ибрахим да обясни, че това не са бъбреци, кафеджията беше изчезнал нанякъде. След малко той довлече някъде отзад едно голямо наргиле. То беше тумбесто, с шарена оплетка. Стъкленият балон, пълен с кристална течност, беше доста голям и явно тежеше, защото гърбавият старец едва го влачеше. Най-накрая остави тежкото наргиле до ниската масичка пред Рефик и Ибрахим.

– Ей сега! – промърмори тихо, като че ли някой го пришпорваше.

– Ние не пушим – каза Ибрахим, после добави: – Ние, еничарите, не пушим!

Старецът като че ли не чу думите на еничарския командир. Мърморейки си нещо, той се обърна и отиде до тезгяха. Оттам донесе малко черно кубче. То изглеждаше като направено от кал или черна смола, но явно от топлината на сухите му старчески пръсти бе омекнало и станало пластично.

– Това не е тютюн – каза старецът.

С една маша избра най-големия и все още не почернял и изстинал въглен и го сложи в красиво гравирана и инкрустирана месингова чашка, която се намираше отгоре на високото наргиле. След това внимателно постави кубчето върху въглена. То изпуши и странна миризма се разнесе из кафенето. Старецът бавно разгъна каучуковите тръбички, които, за по-удобно носене, бяха преплетени една в друга. На края им имаше мъничко мундщуче от слонова кост.

– Пушете! Пушете! – каза кафеджията и им направи жест.

Рефик пръв хвана мундщука и дръпна. От устата му излезе рядък дим, който миришеше странно.

– Ти, ти! – каза Хасан ага и посочи към Ибрахим.

Досега Ибрахим не беше пушил наргиле, въпреки че беше виждал в Арабия. Той знаеше, че в повечето случаи това, което се пуши, е тютюн. Понякога беше специално ароматизиран, а течността, през която димът преминава, за да се пречисти и рафинира, обикновено беше розова вода.

Сега Ибрахим избърса слоновата кост в ръкава си и внимателно "отпи" от дима. Главата му се замая. Беше чувал, че при неправилно пушене с наргиле може да ти стане много лошо.

Следващите пъти вдишваше все по-слабо и внимателно, въпреки това главата му все повече се замайваше. Скоро болката в гърба съвсем изчезна, но заедно с това краката му изтръпнаха и престана да ги усеща.

– Какво е това? – успя да попита той, преди да се отпусне съвсем на миндера и да полегне. Рефик също беше легнал на миндера под прозореца на кафенето.

Скоро Ибрахим се сети за гъстото сладко черно кафе на Хасан и така ту отпушваше малка глътка дим от наргилето, ту отпиваше глътка от черното ароматно кафе. Усещането беше божествено. Чувстваше се така все едно, че лети. Тялото му сякаш се разтвори във въздуха и остана само мисълта му. Дори гласовете идваха някъде отдалеч и като че ли не се отнасяха за него. Имаше чувството, че е в стаята, но някак не е вътре, а е скрит. Като че ли никой не го забелязва и е невидим.

– Какво е това? – попита отново с глас, който идваше някак от много далеч. Гласът на кафеджията също идваше някъде отдалеч.

– Това е опиум. Взимаме го от далечните планини на Кандахар.

Ибрахим го чу, но мина доста време преди да разбере какво точно означава това. "Опиум! Опиум! Чувал съм това име!" – това беше последната мисъл, преди пред очите му да стане съвсем тъмно. После изведнъж образи, аромати и сънища се смесиха. По някое време му се стори, че помещението се изпълни с много хора. Те говореха, но той все така си оставаше скрит. Знаеше, че може да ги види, ако отвори очи. "Ех, ако можех да отворя очи!" После отново изпадаше в затъмнение на съзнанието.

От това състояние го извади силен трус. Ибрахим отвори очи и водя огромния черен гигант, надвесен над него. Явно сейменбашията с тежкия си крак риташе миндера, върху който той лежеше. След миг същото се случи и на миндера, върху който лежеше приятелят му.

– Стани! – след малко извика ядно Юсуп.

Мисълта, кой е огромният мъж, надвесен над него, бавно проби в паметта му. Но това не беше неговият приятел Юсуп, а разгневеният сейменбашия – неговият нов командир. Опита се да скочи на крака, но не се получи. Рефик също имаше проблеми с изправянето си. Едва когато се изправи, Ибрахим видя, че зад черния гигант има няколко също така големи мъже. Подобно на Юсуп, те гледаха към тях намръщено и строго. Мина известно време преди Ибрахим да се изплъзне от "лапите" на опиума. Той продължаваше да се чувства замаян и краката не го държаха, но поне разсъдъкът му работеше. Рефик се оправяше много по-бързо от него. Той беше силно притеснен и уплашен от сейменбашията Юсуп. Колкото и да беше опиянен, някогашният български чобан осъзнаваше колко много ще им почерни живота новият командир, ако го ядосат.

– Няма ви от два дни! Какво си мислите? Още първия ден да изчезнете! – крещеше Юсуп. – Никой не знаеше къде сте! Отделих тридесет човека да ви търсят!

Думите на сейменбашията все повече отчайваха Рефик. Явно се случваше това, от което се опасяваше. Той съжали. "Как може толкова години в Азов да нямат нито едно нарушение, а тук, още първия ден в Стамбул да направят грешка?" Сега най-важното нещо беше да мълчат. Рефик знаеше, че симулирането на покорство и мълчанието са единственият начин да успокоиш гнева на някой командир. Сега трябваше да мълчат, да слушат и да изпълняват всичко, което огромният, ядосан арап каже. Не трябваше да изказват възражение, оправдание или опровержение. И в този момент Ибрахим, явно все още под влияние на опиума, заговори. Рефик изтръпна. Това не биваше да се случва.

– Едно хлапе ни открадна всичките пари, които ми дадохте, ефенди – каза той.

– Какво? – извика арапът и се надвеси над Ибрахим. – Откраднали са парите, които ви дадох?! Това бяха парите ви за една година!

Юсуп беше черен, но на Ибрахим му се стори, че под черната кожа вижда червенина. Сейменбашията беше разгневен.

– Кой ви обра? – Юсуп едва успяваше да прикрие гнева си.

Той се приближи, хвана кафеджията, който се бе отнесъл толкова добре към тях, и с една ръка го вдигна от земята. Гърчавото тяло на стареца се опита да се съпротивлява, но единственото, което успя да направи, беше да размаха безпомощно крачетата си във въздуха. Ибрахим гледаше, но нищо не можеше да направи, за да го спаси. Това, което се случваше, въобще не го изненадваше. Той си спомни онази далечна вечер в Анадола и отново целият настръхна. Юсуп беше безпощаден убиец и това, че старецът е все още жив, беше цяло чудо. Хасан ага безпомощно висеше във въздуха. Ибрахим беше сигурен, че само едната ръка на сейменбашията е по-голяма от цялото тяло на кафеджията.

– Кой беше? – просто попита арапът.

Той беше вдигнал турчина така, че главите им се бяха изравнили. По начина, по който попита, си личеше, че това ще е последният въпрос, който задава. Старецът веднага разбра това. Това беше най-страшното нещо, което му се беше случвало. Този огромен арап, със светещи очи и вид на Шейтан, който достигаше до тавана на кафенето, сега беше вдигнал и него до там.

Кафеджията беше доверен човек на много хора. Цял живот изслушваше хората и им даваше съвет, ако му поискаха, без никога да се възползва от това. Всички знаеха, че каквото и да му кажат, то ще си остане там и никой друг няма да разбере за него. Най-важното нещо за всеки кафеджия и човек, който иска другите да му се доверяват, беше да не е клюкар. Сега обаче старецът се чувстваше толкова застрашен и уплашен, че призна, че момчето живее точно отсреща. Огромните мъже, които досега бяха препречвали вратата, само това чакаха. Те изскочиха навън. Юсуп пусна стареца, който тежко падна на земята. Само след миг отвън се чу женски плач.

Когато Рефик и Ибрахим излязоха на улицата, там вече нямаше минувачи. Един от огромните сеймени държеше врата на момчето, което ги бе обрало, и го натискаше надолу към каменната настилка. Друг един сеймен се бореше с ниска трътлеста жена, която крещеше, плачеше и скубеше косите си. Явно това беше ужасената майка на крадливото момче. Тя беше толкова напориста, че още един сеймен се притече на помощ на другаря си. Това се налагаше, защото те не искаха да я наранят, иначе веднага биха я накарали да млъкне. Зад жената, прав и блед, без чалма, стоеше мъж с рядка, мръсна, прошарена коса. Кожата му беше прозрачна като восък. За разлика от жена си, мъжът стоеше безмълвен, примирен с участта си. Той много добре знаеше, че ако направи нещо или дори само ако изрази несъгласие с огромните мъже, ще бъде жестоко наказан. Така или иначе той щеше да изтърпи наказание заради деянието на сина си и никой нямаше да се занимава с това, че детето е откраднало от немотия и веднага му бе занесло тежката кесия, пълна с дебели златни пари. Още тогава Селим се беше свил, защото бе предусетил опасността. Хакъ се кълнеше, че е намерил кесията на улицата, но той много добре знаеше, че това не е възможно. Когато мъжете бяха нахлули в голямата стая, която служеше за дом на цялото му семейство, Селим го бе приел като предопределение. Сега той стоеше и очакваше наказанието, дори това да бе смъртта.

Гледката, която се разкри пред очите на Ибрахим, го накара бързо да изтрезнее. Докато гледаше, той напипа оръжието си. Зулфикр беше тук. Това го успокои. После продължи да напипва, докато не докосна и книгата. Тайната книга, която винаги беше с него, също беше тук.

– Този ли беше? – попита Юсуп, като се обърна към Ибрахим. С пръст той сочеше към момчето.

– Не го видях! – отговори чорбаджията, лъжейки.

Всъщност много добре беше видял лицето на момчето и това беше именно то.

– Той ли е? – зададе същия въпрос Юсуп, но този път гледаше към Рефик. Рефик само кимна с глава. Двамата сеймени веднага отведоха Хакъ и баща му.

– Стойте! – извика вече съвзелият се Ибрахим. – Ние ще се разберем!

Сеймените като че ли не го чуха. Юсуп се приближи към Ибрахим.

– Какво искаш? – попита той.

– Не ги отвеждайте, аз ще се разбера с тях!

– Не може, трябва да бъдат наказани!

– Недей, недей, сейменбаши! Почувствах нещо свързано с тях!

В този момент, за да увеличи силата на думите си, Ибрахим направи тайния знак на Махди. Това като че ли прекърши Юсуп и той извика:

– Спрете! Пуснете тези двамата!

Сеймените спряха, но не пуснаха бащата и сина, защото не можеха да повярват на ушите си. Юсуп ага никога не отменяше заповедите си, а сега някакъв току що постъпил сеймен успя да му повлияе. Ибрахим се приближи до двамата и почти със сила ги изтръгна от ръцете на сеймените. След това ги изправи срещу себе си.

– Къде са парите? – попита той.

Бащата се поклони, бръкна в прокъсания си, някога бил кафяв колан и извади кожената торбичка. Ибрахим се върна и я подаде на Юсуп. Сейменбашията направи недвусмислен жест, че не иска кесията. Тогава той я подаде на Рефик. Беше видно, че намирането на златото успокои приятеля му и много го зарадва.

– Утре ще дойда да поговорим! – каза Ибрахим на бащата и сина. – Как се казваш? – попита той мъжа.

– Селим – отвърна мъжът.

– И, Селим ага, дръж този хаймана под око!

Благодарният човечец се наведе и целуна краката на своя благодетел. Той още не можеше да проумее обрата, който бе настъпил. Така най-накрая, подканени от Ибрахим, бащата и сина се прибраха. Къщата, в която те живееха, беше каменна. Тя беше с хубава врата, подтисната между други две, също така високи къщи.

Юсуп и сеймените се изтеглиха от уличката.

– Хасан ага – приближи се Ибрахим към стария кафеджия, който се държеше за кръста, където явно бе ударен. Преди да отиде при стареца, с жест той поиска една златна пара от Рефик. Сега той му я подаде и каза: – За опиума, кафето и притеснението.

После, без да слушат благодарностите и извиненията на стареца, двамата с Рефик излязоха на чаршията.

– Сега първото нещо, което трябва да направим, е да отидем на джамия – каза Ибрахим.

– Не, първото нещо, което трябва да направим, е това – каза Рефик и хвана Ибрахим, влачейки го към една сергия. Още преди да влязат в малката уличка, той беше забелязал тази сергия за кожени изделия. От нея Рефик купи един кемер. Това беше дълга кожена кесия, която се увиваше около кръста. Така беше много по-удобно да се носи кесията на дълъг път и в същото време не можеше лесно да се открадне.

След като купи кемера, Рефик каза:

– Сега вече е време за джамия.

– Не! – каза Ибрахим. – Отиди до казармата и донеси багажа ни! – Ибрахим вече се беше разделил с другарите си от ортата и не искаше да ги вижда под командването на друг.

Рефик се усмихна. Мисълта, че скоро ще бъде близо до сандъка си, го зарадва.

– Вземи и джерида ми.

Арабското копие и джамбията, подобно на книгата, бе станало част от постоянните му вещи, които го съпровождаха навсякъде.

– Ти къде ще ме чакаш? – попита Рефик.

– Ще бъда тук, в кафенето на Хасан ага – каза Ибрахим, обърна се и тръгна към глухата уличка. Вървеше бавно. Сега най-важното нещо беше да си намерят жилище. Това беше централният и най-гъсто заселен квартал на Стамбул. Той се намираше в близост до Топкапъ сарай и най-голямата джамия в света – "Ая Софя". Мястото беше прекрасно за двамата сеймени. Хем щяха да са по-близо до двореца, хем в тихата и глуха уличка щяха да имат спокойствие и тишина. Още преди случката Ибрахим беше огледал къщата на Селим ага. Тя му направи силно впечатление. Местонахождението ѝ беше идеално. Като че ли беше строена специално за него. Долният кат беше с малки прозорчета, които бяха разположени така, че нито една част от уличката не можеше да остане без наблюдение. Беше очевидно, че камъкът, от който е построена, е много здрав. Решетките на прозорчетата бяха дебели и здрави. Прозорчетата бяха тесни и през тях не можеше да мине човек, дори да нямаше решетки. Горният кат беше с еркери. Прозорците там бяха малко по-големи и с все така здрави решетки. На еркерите имаше и малки прозорчета, които "гледаха" надолу, към входа на къщата. Мястото беше много удобно за стрелба по входа, ако се наложеше. Цялата къща беше добре укрепена, като крепост. Макар направена да не привлича вниманието и да изглежда невзрачно, неразличавайки се на пръв поглед от останалите къщи, тя веднага беше привлякла вниманието на Ибрахим. Тази къща му приличаше на някоя друга. Беше му толкова позната. Скоро се сети. Това беше къща строена за кесиджия. Всеки детайл беше изпипан като че ли с подобна идея. Къщата беше точно копие на къщите близнаци в Козбунар. Но защо беше построена тук, в Истанбул? Имаше ли връзка между тази къща и онези там? Дали не принадлежаха на един и същ човек?

Ибрахим вървеше по уличката. Там отново кипеше живот, като че ли преди малко нищо не се беше случило. Някои от хората го разпознаха и боязливо се отдръпваха от него. Все така бавно Ибрахим отиде до къщата на Селим и започна да я оглежда така, все едно ще я купува. Изработката и качеството на материалите наистина бяха впечатляващи. Черчеветата бяха от скъпо благородно дърво. Това не беше бор, а някаква скъпа дървесина. Беше видимо, че по нея няма чеп, кривина или изметнато. Това означаваше, че е направена от много добър майстор и е много здрава. В същото време си личеше, че е от иглолистна дървесина, защото дървото миришеше на смола. Това го предпазваше от гниене. Джамовете също бяха впечатляващи. Ибрахим беше виждал стъкла на къщи, всички те бяха неравни и изкривяваха образа. Повечето от тях не бяха прозрачни, а полупрозрачни и през тях се виждаше замъглено. Стъклата, които сега виждаше, бяха напълно прозрачни, кристалночисти и през тях се виждаше без никакво изкривяване. Къщата беше построена така, че прозорците бяха в сянка и отвън не можеше да се види вътре. Ибрахим беше сигурен, че отвътре ще се вижда всичко навън. Той отстъпи няколко крачки и забеляза следващото нещо. Къщата се намираше точно срещу кафенето на Хасан ага. Ако се приемеше, че в кафенето е светло и по-докъсно, който и да застанеше пред къщата, щеше да бъде осветен от големия прозорец на кафенето, разделен на малки квадратни джамчета. Така никой не можеше да застане пред къщата или да я наблюдава, без да остане незабелязан. Всичко това нямаше как да е случайно, имаше твърде много съвпадения. Ибрахим ту се упрекваше в прекалена мнителност, ту попадаше на следващото "съвпадение" и си казваше: "Не, тази къща е правена за кесиджия или за тайна квартира!" Съвсем скоро осъзна, че ако всичко това, което смята, е вярно, той е наблюдаван отвътре. Сигурно подозрителното му поведение бе направило впечатление на собственика на къщата Селим.

Както във всеки голям град и в Стамбул вилнееха улични банди, но тъй като столицата на султана беше най-големият град в света, беше нормално тук бандите да са най-много и добре организирани. Кварталът наоколо беше един от най-големите и стари в централната част на Империята. Той се казваше Еминьоню. Ибрахим се бе застъпил за Селим, но сега се замисли дали няма да се окаже, че той е един от водачите на банда. Тези престъпни групи бяха оформени на териториален принцип. Всеки главатар разпределяше задачите. Една част, обикновено по-малките деца, се занимаваха с джебчийство, по-големите – с обири и кражби по домовете или в търговските кантори. Във всяка банда си имаше хора, които се занимаваха с контрабанда и разтоварваха с каици необмитени стоки от корабите. Бандите доскоро бяха богати и влиятелни, но Юсуп ага им беше обявил война и ги притесняваше. Това, от което се хранеше всяка банда, беше корупцията и закрилата на някой влиятелен велможа. За тяхно съжаление последният сейменбашия и агата на еничарите бяха неподкупни, а това сериозно притесняваше всички бандити. Другото нещо, което пречеше на бандите, беше политиката на стабилност, мир и просперитет, които новият Велик везир бе предприел. Хората вече можеха да печелят добре от честен труд. Така самите членове на бандите не желаеха да рискуват и се разотиваха. След като можеха с обикновена работа и занаят да припечелят толкова, колкото и с грабежи, защо тогава да рискуват? Освен това със замогването си хората ставаха все по-смели и създаваха все по-големи трудности на обирджиите.

Ибрахим се замисли дали не се намира пред леговището на такава банда. Всичко говореше за това. Прекрасно устроената за това къща, чевръстият Хакъ, който явно не за пръв път крадеше и с учудваща ловкост се измъкна от преследвачите си. Без да предизвиква повече подозрения, Ибрахим се обърна и се отправи към кафенето. Приведе се и влезе в полутъмното помещение. Хасан ага веднага го посрещна. Той изгони някакъв човек и настани Ибрахим точно там, където беше лежал сутринта.

– Уф, страшен човек познавате, ага! – каза Хасан. – Страшен човек, самият Шейтан!

Гърбавият старец тупаше с кърпа около еничара. Той се стремеше видимо да угоди на човека, дал му цяла златна монета и застъпил се за комшията му Селим ага.

– Хасан ага, може ли да те попитам нещо? – попита Ибрахим.

– Разбира се, ага, но първо какво ще желаеш?

– Дай едно от твоите кайвета и ела, седни да си поговорим!

Още беше ранен следобед и в кафенето имаше само един-двама посетители. Те седяха и спокойно разговаряха. Тъй като вече бяха обслужени и не се нуждаеха от услугите на Хасан ага, той отдели цялото си внимание на скъпия нов гост. Останалите посетители усетиха това специално отношение и се заеха със собствените си разговори.

Старецът сложи пред Ибрахим чашка с ароматната напитка, която само той умееше така да приготвя.

– Да го пиеш с душа като ангел, ага ефенди! – каза Хасан.

– Само отново не ми давай опиум, ага кафеджи! – усмихвайки се, каза младият българин. – Ага, седни тук, искам да те питам нещо!

– Не мога да седна, еничар ефенди – каза Хасан и застана до дясното рамо на новия си познат.

Ибрахим се нацупи.

– Хасан ага, не ми викай еничар, не искам всички да разберат!

– Добре, ага, твоя воля!

– Кафеджи ефенди, дойдох на тая улица, защото търся къде да живея.

Кафеджията го слушаше с голямо внимание. По лицето му си личеше, че именно това е човекът, когото трябва да попита. Ако имаше човек, който да знае случващото се на уличката, то това беше Хасан ага.

– Да купиш или да наемеш, ефенди? – попита той с учудваща за кафеджия вещина.

– Да наема някоя къща – отвърна Ибрахим.

Хасан ага се замисли. Ибрахим обаче продължи:

– Дори си харесах една. Може ли да попитам какво е положението около нея?

– Хареса си вече?! – учудено попита старецът и повдигна вежди. – Коя къща си хареса? – подозрително попита кафеджията, като предвиждаше отговора.

– Харесал съм си къщата отсреща – на Селим ага. Може ли да ми кажеш нещо повече за нея?

Мина доста време преди старецът да заговори:

– Всъщност тази къща не е на Селим ага, той само живее в една от стаите долу и я поддържа.

– А на кого е къщата?

– Не знам. Никога не съм виждал собственика на къщата. Чувал съм само, че е много богат чорбаджия, някъде от Румелия, но за толкова години нито веднъж не съм го виждал. Говори се, че понякога късно през нощта загадъчни светлини се появяват на горния кат на къщата, но това става много рядко. Селим ага нищо не казва по въпроса. Той твърди, че от много години не е виждал собственика.

– А ти виждал ли си нещо странно, Хасан ага?

– Ти ще наемаш ли къщата, или само ме разпитваш? – усъмни се старецът.

– Ще наемам! – твърдо отговори еничарът.

– Ако искаш да те заведа до Селим ага?

Ибрахим отпи още една глътка от топлата ободряваща напитка. Това кафе толкова му харесваше, че му беше трудно да се раздели с него. Все пак най-накрая отпи една голяма глътка и стана.

– Хайде, Хасан ага, да ходим!

Старецът поведе еничара. Той без никакво колебание изостави кафенето и клиентите си вътре, явно им имаше доверие. Докато излизаше, Ибрахим погледна към дъното на кафенето и там, до малкия тезгях, видя голям железен въртящ се стол за бръснене. Столът беше боядисан с бяла боя, а срещу него имаше наплюто от мухи малко парче огледало.

Хасан ага вече беше пресякъл калдъръмената улица и бе застанал пред къщата на Селим ага, но вместо да похлопа на вратата, той прокара сухата си костелива старческа ръка и потропа на най-дясното прозорче. Това беше прозорчето, намиращо се най-далеч от вратата.

– Защо не похлопа на вратата? – попита Ибрахим.

– Вратата води нагоре, към горния кат, а Селим ага живее тук.

Скоро вратата се отвори и на нея застана Хакъ. Момчето веднага позна човека, който се бе опитал да препречи пътя му и само безпомощно се сви, като изхънка нещо.

– Момче, тук ли е баща ти? – с властен глас попита старецът. – Повикай го, че този мъж иска да говори нещо с него!

Момчето се обърна и бързо се шмугна вътре, оставяйки вратата отворена.

След малко, все така гологлав и чорлав, на вратата се появи баща му. Днешното приключение явно му се бе отразило.

"Не е водач на банда" – успокоявайки се, си помисли Ибрахим.

– Селим ага, този мъж, когото ти познаваш, желае да говори с теб – каза Хасан ага.

Селим не гледаше стария турчин, а едрия силен мъж.

– Благодаря, Хасан ага, благодаря! – каза той.

Това негово действие накара Селим ага да се сети, че са на прага на вратата.

– Заповядайте вътре! Заповядайте! – каза домакинът към еничара.

Старият кафеджия вече се бе насочил към кафенето, когато еничарът се обърна и подвикна:

– Хасан ага, ако моят приятел дойде, кажи му да изчака при теб!

Хасан ага не се обърна, но поклати глава, което означаваше, че е разбрал.

Ибрахим последва Селим. След като влезе в къщата, видя, че нагоре водеше стръмна стълба. Тя беше тясна, направена така, че само един човек да може се качва по нея. Вдясно имаше дървена врата с овален свод. За да премине през нея, Ибрахим трябваше да се наведе. Явно вратата беше правена за много по-нисък човек. Селим ага водеше Ибрахим по тесен тъмен коридор, някъде вляво и нагоре продължаваше каменната стълба. Малка, също така ниска врата отделяше жилищното помещение, в което живееше семейството на Селим ага. Вътре къщата също беше еднаква с тези в Козбунар. Сега сякаш влизаха в стаята, в която спеше баба Василка. Тя не беше малка, а просторна, с правоъгълна форма. Навсякъде Ибрахим виждаше признаците на мизерията. Селим ага имаше малко семейство. Ибрахим вече познаваше жена му и Хакъ, а направо върху пода седеше красиво малко момиченце. То имаше най-красивите и тъжни очи на света. Детето стоеше притихнало и беше толкова красиво, с онова наивно, чисто излъчване, каквото можеше да има само едно дете. Ибрахим, някак неуместно, стоеше изправен сред хората, които седяха на пода. Жена му вече беше чула, че ще имат гости и бе сложила на земята ниска дървена маса. Върху нея бе поставила няколко паници. Мизерията, освен с прокъсаните рогозки, нахвърляни направо върху каменния под, се подсилваше от миризмата на мухъл и плесен. Личеше си, че помещението е влажно. За Ибрахим беше очевидно, че това помещение не е пригодено за живеене. То беше строено за кухня на къщата. В единия ъгъл на къщата имаше щерна – малък, вграден в сградата кладенец. Само най-богатите и знатни фамилии в големите градове на Империята можеха да си позволят да имат вода в самата сграда. Всички останали имаха бунари, но на двора или наливаха вода от обществените чешми. Беше много трудно да се построи къща на мястото, където отдолу има вода. Личеше си, че домът някога е принадлежал или принадлежи на богат човек. Освен това така, с вътрешен водоизточник, къщата ставаше като крепост и дълго време можеше да устои на блокада. Помещението, в което живееше Селим ага и беше кухня, почти нямаше прозорци, а само две тесни цепнатини високо горе. Освен това то беше избрано така, че слънце не го огряваше. Това си личеше по подпухналата влажна настилка и външната стена. И до мизерията веднага си личеше знак на богатство. Къщата имаше вътрешен двор. Еничарът го видя, когато Хакъ излезе навън, изпратен за нещо от майка си. Това предизвика интереса на Ибрахим и той надзърна. Съседните къщи бяха построени така, че се образуваше затворен вътрешен двор, не много широк и отвсякъде ограден с къщи. Личеше си, че това беше планът за бягство на човека построил къщата. Ибрахим окончателно се убеди, че това не беше обикновена къща. Отпред тя беше с тясна фасада и изглеждаше като притисната между останалите къщи, но всъщност беше много по-голяма. Сега, когато еничарът виждаше къщата отвътре, разбираше, че цялата улица и кварталче наоколо са построени така, че да я прикриват. Явно човекът е държал да построи крепост (кале) и сарай в едно, и то без останалите да разберат. А ако искаш крепостта да бъде затворена, трябва да настаниш семейство, което да пази задния двор. Така може да влизаш в къщата незабелязано, без дори семейството на Селим ага да забележи. Така че това, което беше казал Хасан ага, можеше да се окаже вярно и хората вътре да не знаят за посетителите горе.

Помещението, в което живееше Селим ага, съответстваше на долния кат на къщите близнаци в Козбунар. Ибрахим се сети, че никога не беше слизал на долния кат на къщата на Велко. Знаеше, че в къщата на Георги там е кухнята и склада, и там живеят всички ратаи, начело с баба Василка, но той и там не беше оставал за дълго. Не можеше да каже дали къщите близнаци имат щерни в долното си помещение.

Селим ага го покани да седнат.

– Селим ага, тук ли живееш? – попита Ибрахим.

Когато мина покрай малката "кукличка", той се опита да я закачи, но тя не реагира по никакъв начин. Само тъжно го погледна с големите си тъмнокафяви очи, но дори искрица от усмивка не се появи на устните ѝ. Ибрахим се учуди на тази реакция и се почувства някак неудобно пред тези очички.

– Да, ефенди! – отговори турчинът.

Ибрахим знаеше, че когато преговаряш с един мъж, жена му не трябва да е наблизо, затова каза:

– Селим ага, може ли да огледам останалата част от къщата?

– Да, ефенди! – каза старецът.

След това домакинът поведе мъжа обратно по коридора. Стълбите бяха стръмни. Горе имаше голяма софа, по дървеното дюшеме бяха застлани дебели и изключително скъпи килими. Тя беше обкована с дърво и красиви дърворезби и украсена с ниши и чупки. Отляво и отдясно имаше две големи стаи. Ибрахим си хареса дясната стая. Целият горен кат на къщата миришеше приятно на скъпа благородна дървесина. В дъното. Между вратите на двете стаи, беше направен П-образен миндер, а за да се влезе там, имаше ниска дървена, инкрустирана ограда.

– Селим ага, искам да поговорим.

– Разбира се, ефенди.

– На кого е тази къща? – попита еничарът.

– Не мога да ви кажа, ефенди – отвърна старецът и се сви като бито куче.

– Селим ага, търся да си наема къща някъде в Еминьоню. Тази много ми хареса, може ли да я наема?

Селим ага изпъшка и се замисли.

– Ефенди, как е името ви, ваша милост?

– Ибрахим! Ибрахим Джаббар е името ми.

– Имате страховито име, ефенди! Страховити са познатите ви, но вие имате добро сърце! Никога няма да забравя добрината ви! Ако не бяхте вие, тази вечер с Хакъ щяхме да гнием в зандана! Вие сте наш благодетел и аз никога няма да забравя това...

Ибрахим реши да прекъсне словоизлиянията на стария турчин, защото се очертаваше да бъдат безкрайни.

– Кажи ми, Селим ага, защо след като имаш на разположение цялата къща, сте се наврели и живеете в долната стая?

Селим се стресна.

– Такава беше уговорката със собственика на къщата. Някога той се появяваше на година или две, но от много години не се е появявал.

– От колко?

Селим се замисли дълбоко. Той явно смяташе.

– Вече повече от 13 години.

– Собственикът на къщата не се е появявал вече повече от 13 години?

– Учуди се Ибрахим. – И вие какво правите?

– Чакам го според уговорката.

– Но с него нещо може да се е случило. Може да е мъртъв.

– Може, ефенди, но уговорката ни беше такава.

– И ще го чакаш? – изуми се като на себе си Ибрахим.

– Господарят на дома каза, че ако някой ден той не се появи, друг ще дойде, а аз или дори моите деца трябва да чакаме.

Ибрахим не можеше да повярва, че ограничеността и фанатизмът на Селим могат да го отделят от толкова харесваната от него къща. Той вече се беше обърнал и се чудеше как да смекчи упоритостта на стареца.

– Селим ага, какво работиш? – попита той.

Беше видял мизерията, в която живееха хората в къщата, и не можеше да повярва, че мъжът няма да пожелае по-добро бъдеще за семейството си.

– Ми, аз нямам много работа в момента. Работя като хамалин на пристанището или каквато работа има. Каквото се появи.

– Селим ага, искаш ли да живеете по-добре? Сигурно припечелваш по няколко акчета на месец.

– Така е, ефенди, няколко акчета.

– Искаш ли да ти плащам по една жълтица на месец, Селим ага, а ти ще ми дадеш да живея на горния кат на къщата.

Селим ага понечи да каже нещо. Ибрахим беше сигурен, че той ще възрази, а знаеше, че сега не бива да го оставя да говори.

– С теб ще се разберем, Селим ага. Аз и моят приятел Рефик ще живеем горе, но ако някога се появи собственикът, ние на мига ще се изнесем, само да дойде.

– Ще се изнесете веднага?! – като хипнотизиран повтори гологлавият мъж.

– Веднага! – категорично потвърди еничарът. Той осъзнаваше, че трябва да бъде категоричен, за да успокои и вдъхне увереност на Селим ага да му даде къщата.

– Една жълтица месечно! – пак повтори хамалинът.

– Една жълтица и няколко сребърни талера^[47] или акчета, но истински, сечени по времето на Орхан султан.

– Това са много пари, ефенди!

Ибрахим се обърна и погледна Селим. Той беше сломен, явно притиснат между примамливото предложение и чувството за дълг и уговорката със собственика.

– Всъщност собственикът може да не се появи още години. Вие, господарю, докога ще искате да ползвате горния кат?

– Година-две, докато сме в Стамбул. Ние сме еничари. Нас ни местят непрекъснато из цялата Империя.

Ибрахим почувства как всеки аргумент успокояваше турчина и го увещаваше в целесъобразността на това да даде горния кат на поверената му къща под наем. Това можеше да продължи година-две, а може би месец. Така че, ако собственикът не се появи, можеше и да не разбере какво се е случило. Селим ага вече беше готов да си стиснат ръцете, когато Ибрахим съвсем го убеди със следващите си думи.

– Селим ага, искам да те почерпя едно кайве отсреща при Хасан ага! Става време да пийнем по едно кафе!

Селим, въпреки че живееше току срещу кафенето, в много редки случаи имаше възможност да се присъедини към комшиите си и то най-вече, ако имаше някой да го почерпи. Иначе бедният хамалин използваше всяка спечелена бодка^[48], за да купи храна на семейството. За дрехи и дума не можеше да става. Добре че от година-две няколко търговци на чаршията предлагаха и продаваха носени, но все още запазени дрехи. Именно от тях Селим обличаше семейството си. Ако еничарът пред него изпълнеше обещанието си, сигурно щеше да може да купи някакви нови дрехи на децата, може би дори кожени кожухчета на всички. Колко ли щеше да се зарадва милата Сабрие? Тя, малката, непрекъснато трепереше и постоянно ѝ беше студено. Когато и да пипнеше ръцете ѝ, те все бяха ледени, а кожата настръхнала като на скубано пиле.

Селим ага вървеше след едрия широкоплещест еничар и се срамуваше. Макар облечен с прости дрехи, човекът пред него беше спретнат, със стройно тяло и стегната походка. По всичко си личеше, че е богат и великодушен човек. Селим ага го следваше със смесени чувства. Беше му приятно, защото в кафенето щеше да се почувства и той човек, равен с мъжете от улицата, а и вече предчувстваше как ароматната напитка, която само Хасан ага можеше да приготви, ще се разлее в гърлото му. Това го изпълваше още отсега с блаженство. В същото време му ставаше тъжно. Той си мислеше как ще пие кафе, а децата му и тази вечер ще гладуват. Добре че мъжът беше отказал да хапне. Но най-голямата мъка на Селим ага беше щерка му. По-малкото му дете се беше родило със страшен недъг – не можеше да ходи и дори да се изправи. От кръста надолу беше парализирана. Бяха я кръстили Сабрие, което означаваше търпелива, но не нейното, а търпението на Силим ага вече се изчерпваше и то не защото им беше трудно да я гледат и да се грижат за нея, а защото му беше съвестно да я гледа толкова тъжна, мръзнеща и гладна. Беше му омръзнало да вижда упрека в тези очи. Всъщност упрек нямаше, но Селим ага така го чувстваше.

Навън мракът вече бе започнал да се сгъстява. Предстоеше зима и денят ставаше все по-малък. Пред кафеджийницата беше спряла каруца, теглена от един кон, а до нея стоеше еничар с висока бяла еничарска шапка и пълно бойно снаряжение. Беше очевидно, че пази каруцата. Когато видя бившия си командир, еничарът поздрави и извика:

– "Биз гилиндж мюсюлманларък!"