Махди

3 ГЛАВА

ИРАН

– Имаме една изненада за теб – каза Явуз Челик паша.

Ибрахим стоеше и гледаше надолу, а сърцето му ликуваше. Там той виждаше познатите лица на 101-ва орта. Отпред беше толкова добре познатото зелено знаме, с извезан на него ятаган. От толкова години не беше виждал йолдашите си и вече копнееше да слезе долу, да ги види и поздрави. А после... поход и битки. За този живот беше мечтал през цялото време. Искрено се нуждаеше от свобода, искаше отново да почувства волния вятър и простора, желаеше час по-скоро да напусне Истанбул. Тук вече беше затворил тази страница от живота си. Сега имаше нужда да си почине от шумотевицата и глъчката на големия град. Съвсем скоро щеше да се върне към простотата на войнишкия живот и да забрави интригите и превзетостта, лукса и охолството на двореца и Франция, както мизерията и страданието в клоаката на града.

Ибрахим наблюдаваше приятелите си от ортата, а духът му беше насочен напред във времето. Вече беше забравил Истанбул. Сега не се нуждаеше от нищо повече, но все пак от уважение трябваше да изслуша пашата.

– Още днес тръгвате на поход – каза пашата.

Ибрахим едва се сдържа да не извика от радост. Точно това се бе надявал да чуе.

– Абдаллах ефенди ще пътува с вас.

– Но, учителю, ние отиваме на истински боен поход. Пътуването до Персия ще бъде тежко.

– Знам, но шейхюлислямът настоя.

Тази вест не се хареса на Ибрахим, затова той отново насочи вниманието си към случващото се долу. На Ат мейдан освен 101-ва орта се строяваше и 99-та орта. На нейното знаме имаше табар – двуостра брадва. Отзад се виждаха как 31 – ва, 28-ма и още много други орти се приготвяха да тръгнат на поход. Лично Великият везир, агата на еничарите и бюлюкбашията Явуз Челик паша щяха да ги изпратят.

Държавата, която сега се наричаше Иран, в древността е била известна с името Персия. Персийската империя винаги е била една от най-могъщите в света, а Персия беше смятана за люлка на цивилизацията. Тя беше връзката между Изтока и Запада. Персите бяха воювали и делили света с египтяните, хетите, асирийците, вавилонците, римляните, византийците, монголите, арабите, а сега го деляха с османците. Освен с Мала Азия и Европа, Персия винаги бе контактувала и се бе обогатявала от Изтока, с държавите на Индия и Китай. Територията на Персия беше огромна, но самата тя не беше еднородна. В нейния състав влизаха различни народи и древни държави: Мидия, Партия, Персида, Кармания, Сагартия, Маргиана, Ариана, а на изток Бактрия, Хорезъм и Согдиана.

Спорът и борбата между турци и перси продължаваше от най-дълбока древност. Древната родина на всички тюрки – Туран, се намираше между източното крайбрежие на Каспийско море и планината Алтай. Така двата народа са били в досег много преди огузите и узите да предприемат похода си на запад и да създадат това, което сега се наричаше Османска империя. Иначе битката между османците и персите не беше стихвала през всичките тези години. И ако отначало Персия беше под властта на султана, в последно време тя отново бе постигнала независимост, бе набрала мощ и сега се чувстваше достатъчно силна, за да се мери с Империята на султана.

Изпращането на ортите беше много по-тържествено от друг път. Това беше така, защото откакто Велик везир беше Невшехирли Дамат Ибрахим паша и султан Ахмед III беше обявил Епохата на лалето, не бяха провеждани бойни походи и битки.

Ибрахим вече се беше запознал с историята на Персийската империя. За да победиш някого, задължително трябва да го познаваш много добре. Въпреки че беше чул и старата история на Персия още от времето на Кир, Ксеркс и Артаксеркс, все пак той се концентрира най-много върху историята ѝ в последните години.

През 1694 година Сюлейман – шахът на Персия, умрял и бил наследен от 19 годишния си син Хюсеин. Хюсеин се заел и със силата на оръжието и принудата, както и с цената на много жертви, наложил над сунитите шиитското течение на исляма. След като шах Хюсеин наложил шиитския фундаментализъм на всички сунити в своите земи, Кандахар^[78] въстанал срещу персийското владичество. Владетелят на Гилзай – Мир Ваис, предвождал афганското въстание. Вследствие на въстанието през 1711 година Афганистан получил своята независимост, след като персийският шах Хюсеин изпратил 25000 войници да потушат афганското въстание в Кандахар. Афганците начело с Мир Ваис успели да отблъснат персийското нападение при невероятен резултат. Те убили персийския пълководец Хузрус Хан и избили повече от 24000 войници, като оцелели по-малко от хиляда персийци.

Тази битка се беше провела точно по времето, когато Ибрахим и еничарите участвали в битката срещу русите при река Прут. През 1715 година Мир Ваис – вождът на Кандахар, умрял и бил наследен от 18 годишния си син Мир Махмуд. Четири години по-късно Херат въстанал срещу налагането на шиитския ислям от страна на Персия и обявил своята независимост. Персийската армия, изпратена от шах Хюсеин, за да потуши въстанието, разбила узбекска въоръжена сила, преди да се срещне с афганската армия на Херат. Объркването сред персийската армия, след като персийската артилерия обстрелвала собствената си конница, било използвано умело от афганците, които предприели решително настъпление, унищожили една трета от персийската войска и пленили нейната артилерия.

През март месец на 1722 година Мир Махмуд завладял Афганистан и нахлул в Персия, като разбил огромна персийска армия в сражението при Тулкебад. На 20 октомври завзел Исфахан след седеммесечна обсада, при която от глад умират 80000 души. Шахът на Персия Хюсеин абдикирал в полза на своя син Тахмасп II, който се спасил в Мазандаран и се опитвал да организира съпротива. Макар и наследник на трона, той не разполагал с реална власт и постът му бил узурпиран. Мир Махмуд се обявил за шах и започнал всяващо ужас управление. В това време от създалата се ситуация се възползвал руският цар Петър Велики, който нахлул в Персия под предлог, че иска да спаси шаховете от афганската тирания. Турските командири и особено Явуз Челик и Кубилай Юндер веднага бяха разбрали замисъла му да прехвърли армиите си през Кавказ и да завладее Босфора и Дарданелите, но кампанията му се провалила, поради избухване на епидемия от "синя пъпка". Хората се разболели заедно с конете. Това станало, защото конете яли заразен ечемик, а войниците – хляб от същото място. Заболяването преди да доведе до смърт, предизвиквало лудост. Много от войниците полудели и започнали да се дебнат и да се избиват помежду си. Така Петър Велики бил принуден да изостави плана си.

Ахмед III се беше възползвал от слабостта на Персия. Еничарските орти по границата с Иран нахлули в най-северната му част и превзели Ширван. Сега почти целият еничарски корпус капъ кулу се бе събрал и трябваше да потегли на поход. По пътя към тях трябваше да се присъединят местните еничарски отряди от Сирия и по-точно от северния сирийски град Алепо (днес Халеб), а от Ирак да се присъединят ортите от северния иракски град Мосул. В Багдад еничари нямаше. И така цялата тази армия трябваше да нападне отслабения от вътрешни борби Иран.

Ибрахим тръпнеше от вълнение да се види със своите другари. Скоро пашата даде знак на младия чорбаджия, че двамата трябва да се разделят. Явно той бързаше да се присъедини към агата на еничарите и Великия везир. Ибрахим само това чакаше. Той се спусна по стълбата, а сърцето му пърхаше като на птица.

С бърза крачка излезе на Ат мейдан. Когато го видяха, момчетата веднага се строиха, стегнаха редовете си. Когато Ибрахим се приближи, човекът, държащ флага – санджак, го вдигна и всички, като един, извикаха:

– Биз гилиндж мюсюлманларък! Биз гилиндж мюсюлманларък! Биз гилиндж мюсюлманларък!

Ибрахим също крещеше. Той беше извадил зулфикр и го вдигаше в такт със знамето, на което бе извезан самият ятаган. След това еничарите се приветстваха с еничарския поздрав. Ибрахим мина и се поинтересува от съдбата на всеки един. Попита за всеки от липсващите и изрази скръб за смъртта им. За радост това бяха само двама-трима от йолдашите. Откакто Ибрахим се бе отделил от "момчетата си" от 101-ва орта, поради дългия мир те бяха участвали само при потушаване на въстанието на Патрона Халил във Видин. Именно това беше причината сега да се зарадва на повечето от тях. Ако това се случеше в нормални времена, за пет години, откакто не ги беше виждал, може би повечето вече нямаше да са живи. За тези пет години, ако султан беше някой друг, те щяха да са участвали в две-три войни, поне в един-два бойни похода и петнадесет-двадесет битки. Така Ибрахим беше благодарен, че през тези години беше имало мир и сега можеше да види и да се нарадва на момчетата си.

След като поздрави всички, Ибрахим тръгна към чешмата, построена от Ахмед III. Предварително се беше разбрал с Патрона Халил, неговите пет човека и Бахтияр Казим. Бившият му противник беше обещал, че ще помисли и ако реши, ще дойде. Ибрахим видя Патрона и хората му, те повече приличаха на башибозук, отколкото на еничари. Веднага си личеше, че не са капъ кулу. Българинът се приближи. Мъжете се държаха така все едно не го забелязваха. Само един от групата се изпъна като струна. Ибрахим погледна към него. Не можеше да го сбърка, това беше обезобразеното лице на Бахтияр. Сърцето му подскочи от радост. Беше успял да привлече още един вълк в глутницата и то вълк единак. Дори обезобразен и сакат, вълкът си е вълк, а старият вълк си е стар вълк. Ибрахим се приближи и направи еничарски поздрав само към Бахтияр. Другите мъже продължаваха да си говорят и да се държат така все едно, че не го забелязват.

– С мен ли си? – попита Ибрахим. Знаеше, че няма смисъл, но все пак реши да попита бившия главатар.

– С теб съм! – отвърна Бахтияр. – Искам да изживея поне още веднъж нещо такова, поне за малко да се почувствам жив! Горещо се моля на Аллах дано повече не ме връща в Истанбул! Дано остана там нейде в свободата и простора!

Ибрахим слушаше думите на този, който някога се беше казвал Васил. Те бяха мъдри и макар че трябваше да го натъжат, това не се случи. Зарадва се, че двамата отново ще воюват рамо до рамо. Съветът на Махди беше решил Патрона Халил да му бъде заместник и да го пази. Сега гледаше албанеца и хората му. Веднага позна този, който трябваше да се нарича Кючюк Муслу. Той беше дребен и сух човек, със сурови черти на лицето и дълбоки бръчки, които го набраздяваха. Отдалеч се виждаше, че ниският човек е жесток и непреклонен. Ибрахим не можеше да си представи усмивка на това лице. Кючюк Муслу беше човек свикнал да участва в битки. Личеше си, че е убивал много пъти и е свикнал да му се подчиняват. Дори другарите му се подчиняваха. Всъщност в групата на Патрона Халил водач беше Кючюк Муслу. Той командваше и изискваше покорност. Али беше едър мъж, който приличаше на пехливанин. Но той не беше огромен като Кая, по-скоро беше дебел, с огромно шкембе като мях. Ибрахим се чудеше какво ще прави Али в похода и как ще оцелее. Току що сам се беше убедил, че 101-ва орта е в много добра форма. Останалите: Кара Илен, Ахмед и Исмаил имаха вид на негодници. Веднага си личеше кой е Кара Илен, черната му кожа го издаваше. Ибрахим наблюдаваше мъжете. Те продължаваха да разговарят, някои пушеха лули, други – цигари. В краката на всеки имаше поставена раница, окичена и натруфена като бедуинска палатка.

– Поход! – изпъшка единият от мъжете. – Хубаво ни беше тук, имахме си парици и печалба!

Упрекът на мъжа явно беше отправен към Патрона Халил. Кара Илен каза:

– Чух, че чорбаджията бил някакъв мекушав. Селяхаддин – това било името му.

Като чу името на Ибрахим, Кючюк Муслу само изръмжа. Явно мъжът нямаше намерение да се подчинява.

– Патрона, знаеш ли нещо повече? – продължиха да питат мъжете.

Ибрахим вече беше взел решение, вместо да направи Патрона свой заместник, щеше да избере Бахтияр. Момчетата от 101-ва орта го познаваха. Всички знаеха за предишната им вражда. Ибрахим се чувстваше виновен за това, че корпусът се бе отнесъл така несправедливо към един от тях. Той искаше да даде пример на момчетата си, че ще се погрижи за всеки един от тях, независимо колко наранен се завърне от боя. Искаше да ги успокои, че дори и осакатени, те ще имат място в корпуса. Те трябваше да влизат във всяка битка и да са готови да умрат, но да знаят, че дори да оцелеят, ще запазят честта си и достойния си начин на живот. Ибрахим чувстваше лична вина за това, че Бахтияр бе изхвърлен на боклука. Това беше несправедливо. Всеки еничар знаеше, че между триумфа и славата и дъното има само един удар със сабя. Именно този удар отсича ръката ти, изрязва сухожилията ти, пробожда корема ти или променя лицето ти. Един удар. Един миг. Всеки един от тях го очакваше със свито сърце. Това важеше особено за боен поход или битка. Ибрахим знаеше къде отиват, затова искаше да успокои момчетата и да им вдъхне нови сили.

– Имаш ли в себе си камшик? – попита Ибрахим. Той знаеше, че бичът е едно от най-важните оръжия, с което всеки главатар поставя хората си в бандата на местата им.

– Не! – каза Бахтияр. – Оставих го на Бранко.

– Той ли е тарторът сега? – попита Ибрахим.

Бахтияр само поклати глава и на Ибрахим му стана ясно.

Ибрахим продължаваше да следи с крайчеца на окото си непристойното поведение на другите еничари. Чак сега разбра каква е ролята на Патрона Халил. Той беше техният светец. Спомни си, че приятелите му смятаха, че арнаутинът притежава пророческа дарба. Сега всичко беше ясно. Албанецът стоеше най-отгоре в йерархията на своята група, а Кючюк Муслу отговаряше за организацията, ежедневните неща и фактически командваше.

Ибрахим подхвана Бахтияр за дясната ръка и го отведе, за да го облекат. Вярваше, че постъпва добре, но все пак в него имаше съмнение. Персия беше планинска страна, дали Бахтияр в този си вид щеше да се справи с трудностите на похода? Еднорък еничар, Ибрахим не можеше да си спомни имало ли е досега въобще такова нещо.

След като остави Бахтияр да го облекат, Ибрахим се приближи до чорбаджията на 99-та орта – Мустафа бей.

– Мустафа ефенди, нека Аллах направи десницата ти като от желязо и враговете да се разбягат само при страховития ти вид и поглед! И да върнеш всичките си момчета тук, след няколко месеца, живи и здрави!

Еничарите от 99-та орта, повечето от които бяха капъ кулу, но с няколко години по-стари от българите на Ибрахим, бяха събрани при някой от предишните рекрути. Те затихнаха и слушаха думите на чорбаджията. Повечето от тях го познаваха от Едирне и Прут. Сега бяха заинтересувани, защото в следващите месеци щяха да бъдат рамо до рамо с еничарите от 101-ва орта. Затова беше важно какъв е техният чорбаджия и как ще се разбира с Мустафа бей.

Деветдесет и девета орта се смятаха за щастливци. Те бяха съставени от всички народи на раята, но чорбаджията им Мустафа беше добър воин и справедлив началник. Той се грижеше за тях като за свои деца и беше най-правдивият човек на света. Мустафа не понасяше лъжата и несправедливостта. В ортата всичко се разделяше по равно. Но еничарите не деляха само плячката и парите, но и трудностите. Мустафа беше мъдър и далновиден пълководец и изключително хладнокръвен воин. Войниците му не веднъж бяха успявали да се спасят и да победят благодарение на качествата на своя командир. У него нямаше никаква суета, превзетост и надменност.

Мустафа беше българин, някъде там от Дръстър или Делиормана. Той беше от тези българи, които наричат себе си дуловци. Навярно това беше някакъв род.

Деветдесет и девета орта вярваше на Мустафа бей и знаеше, че по време на битка той няма да се пречупи. Когато си сигурен в себе си, трябва да се огледаш встрани, защото дори ти да не се пречупиш, ако тези до теб се огънат, ти също си застрашен. Именно затова сега всички внимаваха и искаха със собствените си очи да се убедят какъв е командирът на ортата на Меча на исляма. Досега всички бяха чували само добри неща за 101-ва орта и за нейните бивши и настоящи командири, но друго беше да се убедят лично.

– Ибрахим ефенди, чувал съм само хубави неща за вас и за момчетата ви! За мен ще бъде чест да се бием рамо до рамо и да си помагаме!

Момчетата се успокоиха. Дали защото бяха българи, или защото се харесаха, но явно двамата чорбаджии щяха да се разбират. Това беше добре. Еничарите знаеха колко важно е в битка командирите да се разбират и подкрепят. Сега те въздъхнаха. Тяхната орта беше строена най-близо до чешмата и шумът от падащата вода им попречи да чуят по-нататъшния разговор, но те продължиха да следят всичко, което се случва между командирите им. Едрият силен Ибрахим им вдъхваше доверие. Всички знаеха, че е пехливанин и много добър воин. В битката при Прут той се беше изявил и като пълководец. Това беше добре. Добрите командири не само могат да победят, но го правят като запазват здравето и живота на войниците си.

Ибрахим знаеше, че всеки чорбаджия на орта има бич у себе си.

– Мустафа ага, можете ли да ми дадете бича си?

Без излишни въпроси, Мустафа откачи клупа на бича от черна кожа от ръката си. Ибрахим опипа кожата, дебела и твърда, в широка обемна плетка. Бичът не беше дълъг, но така щеше да боли още повече. Без да дава повече обяснения и съпроводен от погледите на цялата 99-та орта, Ибрахим се обърна. Приближи се до групата, която стоеше до чешмата, и без да пророни дума, започна да налага шестимата еничари. Те бяха стъписани. Плющенето на бича беше силно и отчетливо. Отначало мъжете не разбираха какво става. Скоро целият Ат мейдан затихна. Всички орти чуваха, че става нещо и притихнаха. Ибрахим налагаше мъжете където свари. Някои удари попаднаха по гърба, ръцете и дори по главата. Българинът не подбираше къде удря. Не го интересуваше дали ще извади око, или ще убие някого. Мъжете се прикриваха и опитваха да обяснят нещо, но Ибрахим бе глух за думите им и продължаваше да ги удря с всичка сила. Али се опита да избяга. Ибрахим обиколи бързо чешмата и пресрещна тичащия гигант. Нанесе му удар с всичка сила с широката част на бича, който със сигурност му счупи носа, а тънката част на бича се уви като хищна змия около врата на едрия мъж.

Ибрахим си спомни за Велко Кехая и неговия бич. Дръпна силно бича и за малко щеше да удуши нещастния човек. Просна го по очи върху каменната настилка. Нанесе няколко силни ритника в главата на проснатия гигант. Бичът така се беше увил и затегнал около врата му, че Ибрахим се принуди да води Али така, както си пълзеше на четири крака, като животно. Така Ибрахим се изправи очи в очи с Кючюк Муслу. Мъжът беше няколко глави по-нисък от Ибрахим. Той не беше спестил удари нито на него, нито на Патрона Халил. Ибрахим знаеше, че тарторът е Кючюк Муслу и трябва да пречупи именно него.

– Името ми не е само Селяхаддин, но и Джаббар! – извика Ибрахим и скочи към суровия и разлютен мъж. – Сега ще видиш кой ще ви бъде господар и командир!

Кючюк Муслу изръмжа. Той заприлича на Ибрахим на животно. Волно, силно, непокорно животно. Ибрахим искаше да го удари с бича, но той се беше увил около врата на Али в "мъртва хватка" и всеки опит да разплете бича само повече задушаваше нещастния гигант, който стоеше на колене.

В следващия момент Кючюк Муслу извади своя ятаган. В този миг Ибрахим усети как бича се отпуска. Явно някак сам се бе отплел, когато беше спрял да го тегли. Погледна към падналия на колене мъж и видя Мустафа, който явно му се беше притекъл на помощ и беше помогнал бичът да се освободи. Кючюк Муслу беше вдигнал ятагана над главата си. Ибрахим реагира бързо, направи внезапно движение и "вкара" жилото на бича в разкритото лице на "Малкия Муслу". Ударът беше парализиращ. Суровият мъж изпусна ятагана си, който издрънча на каменните плочи, а той се хвана за лицето и падна по очи. Кръв се процеждаше между пръстите му и капеше върху красивите полирани плочи на площада. В този момент Ибрахим видя Патрона Халил. Сега си спомни, че беше чувал, че Патрона е смел и добър оратор. В погледа на арнаута имаше толкова твърдост и непреклонност. Той също беше ударен от Ибрахим, но беше издържал на болката и не бе извадил арабската си сабя. По всичко си личеше, че е горд и надменен. Той като че ли не смяташе Ибрахим за свой достоен противник. Това разгневи българина. Този мъж стоеше и нагло го гледаше в очите, без да мигне. Бичът беше свободен, той го засили и изплющя в главата на албанеца. Въпреки силата на удара, Патрона Халил не помръдна. В този момент Ибрахим проумя, че е загубил. Повече не можеше да си позволи да удря невъоръжен и не съпротивляващ се еничар. Патрона все така стоеше и го гледаше. "Трябва да се оплача на Неджиб" – помисли си Ибрахим.

Случващото се до чешмата бе приковало вниманието на целия Ат мейдан. Мустафа бей като че ли усети неудобството, в което беше изпаднал неговият колега чорбаджия, приближи се и удари шамар с опакото на ръката си.

– На колене, куче! – изръмжа той и принуди Патрона да падне на колене.

Ибрахим познаваше непокорния дух на планинците арнаути и знаеше какво унижение е това за него. Някога албанците били най-горещите защитници на християнската вяра. Те най-дълго се съпротивлявали на турците, а днес бяха сред най-ревностните мюсюлмани и смятаха турците за свои приятели.

Ибрахим съкрушен подаде бича на Мустафа, който разпореди Патрона и хората му да бъдат завързани и отведени.

"Лошо започва походът" – мислеше си Ибрахим. А само преди малко беше щастлив и радостен. Патрона Халил, Али, Кючюк Муслу и останалите явно бяха добри войни и смели мъже. Той щеше да оправи дисциплината им и да ги направи отлични еничари.

В първите дни на похода 99-та орта вървеше начело. Вървяха не много бързо, за да не се уморят. За водач на похода бе определен Мустафа. Той знаеше, че мъжете отиват на война и не желаеше да ги изтощи при похода. Храната беше много добра. Понякога водачът позволяваше развлечения, но винаги с мярка. Мярката – това беше най-важното нещо за Мустафа. Той като че ли винаги усещаше къде е мярката на нещата и успяваше да я спазва. Мустафа много се хареса на Ибрахим. Двамата се разбираха отлично. Сто и първа орта вървеше непосредствено след 99-та. Двамата командири се бяха отказали от привилегията си да яздят и често вървяха в компанията един на друг, за да си говорят.

Абдаллах ефенди беше зачислен към ортата на Ибрахим. Беше видимо, че пътуването измъчва шейхюлисляма. Ибрахим не знаеше, но беше очевидно, че причината, която го бе накарала да предприеме това пътешествие, е сериозна. Беше немислимо старецът да се придвижва пеш като еничарите. Ибрахим му беше дал коня, който му се полагаше. Два-три дни старецът яздеше. После си пролича, че и това му е трудно. Когато стигнаха до толкова добре познатата Ангора, Ибрахим купи една двуколка, в която Абдаллах ефенди впрягаше коня си. Животното не беше много щастливо, че го впрягат, но трябваше да се примири. Абдаллах ефенди носеше със себе си много книги и всякакви други неща, с които се занимаваше, докато пътуваше. С шейхюлисляма пътуваха няколко от висшите молли и духовници на Империята. Имаше писари и млади послушници, които помагаха на духовниците.

Абдаллах ефенди с новата си придобивка се присъедини към малкия керван, който образуваха духовниците. Моллите се движеха след ортите, които се придвижваха пеша. Чак след това се движеше големият керван (обоз) с каруци. Мустафа беше разрешил раниците, храната и дори пушките, а и по-тежките оръжия да се качат на каруците отзад. Това помагаше на еничарите много по-бързо и с голяма лекота да се придвижват. А и така им беше много по-приятно и леко. Сега, когато еничарите не бяха смачкани от багажа и въоръжението си, те разговаряха и се шегуваха. Мустафа знаеше, че няма нищо по-лошо от изморен воин или такъв без настроение. Момчетата се шегуваха и нямаха време да мислят за битките и смъртта.

От оръжията си Ибрахим беше взел зулфикр, а като късо оръжие – султанската кама. Той повери на Абдаллах ефенди кожената си чанта с всичките си книги. Така дори да се случеше нещо с него, книгите му щяха да останат на сигурно място.

Въпреки че Абдаллах ефенди си имаше собствена двуколка, той все пак се мъчеше. Така още в Сивас еничарите направиха носилка с балдахин. Всички знаеха кой е Абдаллах ефенди и си спомняха как им беше говорил за религиите и за философия още в Едирне. Повечето момчета от 101-ва орта смятаха Абдаллах ефенди за свой духовен и религиозен учител. Затова всички с радост се сменяха и носеха шейхюлисляма на раменете си. Явно това беше най-далечното пътуване за стареца. Ибрахим видя как старецът започна да се усмихва и живна, откакто го носеха на рамене.

След Сивас османската армия трябваше да продължи към Ерзинджан, а след това щяха да се качат в арменските планини, през Ерзурум и оттам само на изток да влязат в най-северната част на Иран. Ортите на еничарите вече бяха навлезли в територията на древна Персия и бяха завзели Ширван. (виж карта 2, стр. 758)

Мустафа беше разчел пътуването по най-добър начин. Арменските планини бяха стръмни и трудни за преминаване, затова водачът на похода беше предвидил там еничарите да се движат по-бавно. Целият поход щеше да мине южно от Голям Арарат и да навлезе в Персия.

Ортите напредваха бързо. За да бъде по-лесно и весело пътуването, Мустафа беше заповядал пред всяка орта да се движат музиканти – мехтери алем, които свиреха на мехтер^[79] и разнообразяваха пътя на еничарите. Малко преди да навлязат в арменските планини, когато високите склонове вече се извисяваха над тях, ги настигна вестоносец. След като се разделиха, Мустафа извика всички водачи и каза:

– Руската армия е нападнала и в момента превзема Баку. Имаме заповед да се отклоним от маршрута и да тръгнем на север. Веднага трябва да тръгнем към Батуми.

Батуми беше град на Черно море и оттам трябваше да се качат високо в кавказките планини. Ибрахим беше виждал Кавказ. Той се извисяваше висок, величествен и недостижим. Това беше най-голямата планина, която беше виждал. Само че я беше виждал от север, а сега щеше да я види от друг ъгъл. Това беше станало по времето, когато беше в Азов и двамата с Девлет Гирай скитаха из степите.

– И какво, вместо с персите, ще воюваме с руснаците? – каза един от чорбаджиите.

– Какво пък, каква е разликата? – каза друг чорбаджия.

Еничарите веднага се отклониха и поеха на север. В първия момент това се прие много добре, защото вместо да навлязат във високите планини, тръгнаха по ниските хълмове. Те не знаеха какво става, но предчувстваха, че някакво важно събитие ги бе отклонило от пътя. Нещо беше променило плановете, а това означаваше, че битката приближава. Вече бяха ускорили и темпото. Явно Мустафа имаше карта, защото водеше ортите много точно. Въпреки това Ибрахим нито веднъж не го видя да погледне карта.

– Мустафа ефенди, знаеш ли как да стигнем до Батуми? – попита от интерес Ибрахим.

– Много добре знам. Ето зад този рид се намира реката Чорох. Ще вървим само по нея и слез три-четири дни сме в Батуми.

– Откъде знаеш всичко това, ефенди?

Тъмна сянка мина по лицето на Мустафа.

– След Едирне бях изпратен тук, в едно бедно турско семейство. Ходил съм пеш от Ерзурум до Батуми.

За Ибрахим беше очевидно, че споменът за пребиваването на Мустафа в Анадола е неприятен, каквито бяха и неговите спомени. Така той разбра, че повече не трябва да пита и се довери на Мустафа. Еничарите се сблъскаха с Кавказ още преди да стигнат Батуми. Те видяха как планината се извиси като стена пред тях.

– Това е Кавказ! – с възхищение и преклонение каза Мустафа.

– Аз съм го виждал, но от северната страна.

– Това не е същата планина. Ти си виждал така нареченият Голям Кавказ, а това е Малкия Кавказ.

В момента, в който достигнаха до Кавказ, Мустафа накара еничарите да се въоръжат. Така те ходеха с пълно бойно снаряжение – със саби, копия, пищови и пушки. Все пак бяха високи планини и във всеки момент можеха да бъдат нападнати. Това забави преходите и ги направи по-мъчителни и бавни. Кавказ толкова много приличаше на Родопите, само че беше много по-стръмен. След десет дни еничарите бяха пред стените на Тифлис^[80]. Това беше високопланинска непревземаема крепост. Вместо обаче да се води битка, еничарите, начело с Мустафа и Ибрахим, проведоха преговори с жителите на града. Там нямаше руски военен гарнизон. Грузинците – горд кавказки народ, се бореха да не изпаднат под зависимост нито на руси, нито на османци. Сега обаче те разбраха, че това е война между двете големи империи и те само ще загубят, ако се намесят. Така гражданите, макар и християни, без бой пуснаха еничарите в града. Те явно още пазеха спомен за Мервен^[81], който след като превзел Тифлис, избил всички, които се били с него и с кръвта им напълнил басейн, в който воините му плували. В града влезе само 46-та орта, а останалите веднага поеха по обратния път към Батуми, а после и Ерзурум. След Батуми еничарите пак оставиха пушките и настроението им отново се повиши.

Докато еничарите бяха предприели похода към Тифлис в Иран, нещата не се бяха успокоили. Казбин беше отблъснал афганските нашественици, но когато шах Махмуд пристигнал, поканил него и благородниците на пир. Всички отговорили на поканата и отначало се веселили. След това Махмуд дал знак и неговите войници избили всички гости, като не оставили нито един жив. След това заповядал да бъде убит всеки персиец, който е служил на шах Хюсеин. Клането продължило две денонощия. Сега Персия беше най-слаба. Като чу какво се беше случило, Мустафа съжали, че се е наложило да се отклонят към Грузия, за да парират русите.

– Можехме с един-два удара да превземем Персия – каза той.

Сега еничарите бързаха. Когато се изправиха пред Ерзурум, планината вече беше украсена с всякакви цветове – червени, кафяви и жълти. Придвижването ставаше все по-бавно, тъй като есента напредваше. Все по-често започнаха да валят дъждове, а когато армията достигна до Каракьосе, върху връх Арарат имаше снежна шапка. Мустафа реши, че походът за тази година е приключил. Беше рисковано придвижването на толкова голяма армия във високите планини през зимата. Снегът можеше във всеки момент да се спусне и мраз да екове земята. Армията трябваше да бъде предварително подготвена. Ибрахим харесваше Мустафа като командир. Той беше спокоен, предвидлив и далновиден. Преценяваше много добре преди да предприеме някакво действие и винаги мислеше за живота на своите еничари. Именно негова беше идеята – вместо да атакуват Тифлис и да дадат безсмислени жертви, да преговарят. Така беше успял да превземе града без нито една жертва. Като командир Мустафа по нищо не отстъпваше на Неджиб и останалите еничарски чорбаджии. Щеше да е напълно в реда на нещата той да води похода и да командва битката, като бъде назначен за командир на ортите.

Еничарите се готвеха да посрещнат зимата. Вместо походните палатки, в покрайнините на града те строяха дървени бараки. Всеки чорбаджия надзираваше сградите да бъдат здрави и добре опушени. Не се налагаше чак такъв надзор, защото Мустафа раздели ортите на групи от по четиридесет човека и ги нарече оди. За всяка ода трябваше да отговаря одабаши. Ода се наричаше и постройката, която трябваше да издигне всяка група. Освен одите, за сън бяха построени още три. Едната беше определена за склад. От едната страна се държаха храните и припасите, а от другата – оръжието и барутът. Другата ода беше разделена на няколко малки стаи и една по-голяма. Малките стаи бяха определени за чорбаджиите, а големите – за щаб. Третата беше място, където еничарите да се събират, да ядат, да играят и да се веселят. Там също така се провеждаха молитвите. На две от помещенията – щаба и общата ода, бяха сложени джамове.

Отначало чорбаджиите помагаха на еничарите в строежа. Трябваше да се строи бързо, защото ден след ден дъждът ставаше все по-силен, а времето – все по-навъсено. Когато поставиха покривите, всички си отдъхнаха, защото палатките вече бяха подгизнали и в тях все по-често течеше вода. След като завършиха одите, две орти продължиха да запушват с кълчища, глина и дръвчета дупките между дървените трупи, от които бяха изградени. Другите се впуснаха да секат дърва от близкия склон. Очакваше се зимата в планината да бъде сурова, затова Мустафа реши да се запаси с дърва за цялата зима. Сто и първа орта вместо да реже дърва беше изпратена на лов. Походът си носеше ечемик, ориз, живи животни и месо, но пресният дивеч беше добре дошъл. Така че хората на Ибрахим предприеха дълго пътуване и лов. Донесоха много муфлони, диви кози и всякакъв по-дребен дивеч. За съжаление почти нямаше птици. Освен това в Каракьосе имаше много стада с овце, които пасяха на тучните поляни на планината и само през зимата ги прибираха в града. Мустафа се договори с местните овчари да купи от овцете им. Чорбаджията знаеше, че ако еничарите са нахранени и заети, няма да има проблем с тях през зимата. Храната вече беше осигурена, затова всеки ден назначаваше занимания на ортите или на одите. Провеждаха се както маневри, така и индивидуална работа с оръжие, дори стрелби. Командирът знаеше, че още в ранна пролет походът ще бъде подновен и еничарите ще трябва да са в най-добрата си форма. Тъй обясни това на момчетата и всички дружно се заеха да се упражняват. Докато не беше навалял сняг се използваше всеки миг за тренировки.

Ибрахим имаше проблем със 101-ва орта. Нещата не вървяха добре. Още от първия ден, откакто наби Патрона Халил и хората му, момчетата не ги приеха добре. Те помнеха, че същите тези бяха вдигнали бунта във Видин. Тогава само милостта на султана бе запазила живота на тези бунтовници. Доскоро 101-ва беше воювала срещу Патрона и хората му. Тези, който липсваха в строя, бяха убити от ръцете на хората, които сега трябваше да служат с тях. Ортата на Ибрахим беше съставена от мъже на почти една и съща възраст. Всички бяха българи, от много години заедно, всъщност от самото съставяне на ортата. Хората на албанеца бяха като чужд елемент. Капъ кулу бяха свикнали да гледат на останалите еничари като на сбирщина, като на неистински еничари, а сега те бяха и натрапници. Затова държаха Патрона Халил и хората му изолирани. Те не бяха българи, а сбирщина, паплач. Бяха шумни, недисциплинирани и разпасани. Опитваха се да мързелуват и да хитруват. Скоро ортата, начело с Ибрахим и най-вече Бахтияр, наложи терор над Патрона и хората му. Никой не им даваше миг свобода. Всички ги контролираха и принуждаваха да работят. В тази ситуация ореола на водач на Патрона пострада и все пак си личеше, че албанецът има ум и дар слово. Еничарите обичаха той да им разказва, защото повечето от неговите истории чуваха за пръв път, а в собствените им истории всички те бяха участвали. Ибрахим се опитваше да защити най-вече Патрона Халил. Когато опита да назначи албанеца за одабашия, за малко не се вдигна бунт. Толкова силно беше нежеланието на останалите тридесет и пет капъ кулу. Затова българинът пръсна хората на Патрона по останалите оди, а албанеца назначи за одабаши на сто и първа орта. Освен това повика при себе си Кючюк Муслу и каза:

– Сурово ще накажа всяко неподчинение! Вече знаеш кой съм! Повече няма да ви предупреждавам и прощавам, кажи на останалите! Чувствайте се предупредени! Следващия път просто ще ви убия!

Така нещата в 101-ва орта като че ли се пооправиха. Ибрахим наистина щеше да убие всеки, който започне свада или има някакви намерения за бягство, бунт или каквото и да е неподчинение.

За разлика от Патрона Халил, Бахтияр Казим веднага беше приет от другарите си. Той беше най-естественият заместник и помощник на Ибрахим и всичките му другари веднага приеха това. Бахтияр беше суров, но справедлив. Всички знаеха къде е получен белегът му и мислеха, че и ръката му е загубена по време на битка. Така този на пръв поглед недостатък за тях, беше предимство. Бахтияр се държеше твърдо и не се оплака нито веднъж, нито изостана в похода, така че те имаше защо да го уважават. Освен това на всички им правеше впечатление, че през времето, в което не е бил в корпуса, приятелят им не беше загубил самочувствие, а напротив, беше изградил умение да командва. Само Ибрахим знаеше, че командването на банда е не по-леко от командването на орта и изисква желязна ръка.

Бахтияр държеше изключително много на дисциплината. Още от първия ден той беше стоял на чешмата до Патрона Халил и хората му После беше чул какво се беше случило и как чорбаджията бе набил мъжете. Той също не им прощаваше. Всички те, дори и Кючюк Муслу, се страхуваха от Белязания. Това беше добре за Ибрахим, защото така не му се налагаше да се занимава с тях.

Абдаллах ефенди и хората му се бяха настанили в самия град. Най-голямата джамия на Каракьосе имаше медресе. Именно там бяха настанени шейхюлислямът и хората му. Старецът не се чувстваше добре. Изглеждаше изнемощял и отпаднал. Ходеше облечен с много връхни дрехи. В цялото медресе печките горяха непрекъснато и се поддържаше топло, защото на стареца му беше непрекъснато студено. В голямото помещение на медресето седяха писарите и улемите. Там непрекъснато се работеше, преписваха се книги, обсъждаше се нещо. Абдаллах ефенди се готвеше да издаде фетва^[82] срещу шиитите кармати. Това беше свързано с много работа. По цял ден ровеха и търсеха основание за фетвата. Атмосферата беше много добра. Ибрахим изпитваше наслада само да гледа как младите мъже и учени пишат и спорят. Българинът четеше много. Най-много му харесваха книгите, оставени в библиотеката на шейхюлисляма от Силяхдар Дамат Али паша. Но все пак най-любими за Ибрахим бяха разговорите със стария му духовен наставник – Йенишехирли Абдаллах ефенди. Двамата мъже седяха от двете страни на алабастрова маса за писане и тихичко разговаряха, без да пречат на останалите.

Ибрахим оставаше практически Бахтияр да ръководи ортата, а той всеки ден ходеше при Абдаллах ефенди. Веднага почувствува как духът му се обогати и възвърна живота си, изпълнен с религиозност и задълбоченост. Малко по малко отново започна да се чувства Махди.

Един ден Абдаллах започна да разказва:

– Персия има много стара история. Почти всички учени – философи, писатели, миниатюристи, поети, са перси. Това е центърът на суфисткото учение. Но слушай, сега ще ти разкажа нещо, което е важно! Някога най-добрите воини в света били персите. Техните елитни воини се наричали "Корпусът на хилядата". Това била елитна гвардия, която служела на персийските шахове. Те били специално подбирани. Всички били едри и високи, преминавали специално сурово обучение и ставали изключителни майстори в бойните умения. Наричали ги "безсмъртните". В битка тези воини били много опасни и можели да победят много по-голяма армия от тях. Гледката на "Хилядата безсмъртни" смразявала кръвта на всеки, който ги видел или се изправел срещу тях. Целите облечени с броня, еднакви, силни и решителни. Носели се легенди, че всичките хиляда воини са братя. Толкова еднакви изглеждали, че никога не остарявали и не умирали. Но не за това ги наричали "безсмъртните", а защото, след битка, никога никой не намерил ранен или мъртъв "безсмъртен". Това било защото корпусът винаги бил много по-голям от хиляда човека. Много воини стояли в резерв и ако някой паднел, веднага друг заставал на негово място. Така в битката винаги вземали участие хиляда души. Освен това те никога не оставяли своите мъртви другари на бойното поле и по този начин създавали впечатление, че са безсмъртни.

Ибрахим слушаше като омагьосан.

– Безсмъртните ходели с лъскави брони и шлемове, а отгоре били наметнати с дълги пурпурни мантии, с големи качулки, за да могат да скриват шлемовете си. Те били като излети от един калъп.

Ибрахим като че ли сънуваше с отворени очи, но в същото време започна да се пита: "Корпусът на хилядата безсмъртни ли е по-добър, или еничарите?" Абдаллах ефенди сякаш усети какво вълнува Ибрахим и каза:

– Мисля, че еничарите ще са по-добри, все пак ви делят две хиляди години.

– Те също са били добри воини! Много искам да мога да срещна моята орта с персийските "Хиляда безсмъртни"!

Ибрахим като че ли виждаше неговите еничари и персите. "Трябва да стегна еничарите!" – помисли си той.

Абдаллах сякаш "чуваше" мислите на Ибрахим. Той не каза нищо, но многозначително се усмихна.

– Днес все още има хора, които се смятат за наследници на елитния персийски корпус. Слушай сега тяхната история. Те, разбира се, са мюсюлмани, а не зороастрийци огнепоклонници. Началото било в 1335 година, когато в Персия дошла вестта за смъртта на Абу Саид. Емир Чобан и братята му отмъстили за смъртта на баща си, но той бил отровен от любимата си жена. Смъртта на Абу Саид отприщила вълна от насилие и кървави междуособици. Държавата на Хулагидите рухнала. На другата година Дагитенския улус Модлистан и Меверанахр се отцепили. Всеки емир изявил претенции за престола. При всеки от тях на служба се намирали желаещи да грабят, пият, изнасилват, да гледат танцьорки под звуците на зурни и никого да не слушат. Те се оформили в групи джете^[83]. В Хорасан – известен с шиитските си и суфистки традиции, това движение придобило своеобразна форма. Там въстанието избухнало срещу монголите под лозунгите "cap ба дар"^[84].

Там, в Паштин, в градчето Бейкак, живял богат, почтен и уважаван ходжа Джалал уд-Дин Фейзула. Той имал пет сина и петимата емири: Емин уд-Дин, Абдурраззак, Веджих уд-Дин Масуд, Насрулла и Шаме уд-Дин. Емин уд-Дин бил пехливанин и телохранител на султана Абу Саид. Абдурраззак бил емир на Карман, който осигурявал 120000 динара доход, от които 20000 имал право да задържа за себе си.

Той събрал от жителите на Карман необходимата сума за годината, но после я загубил. В този момент пристигнала новината за смъртта на султана. Все още неуверен дали това ще помогне да спаси кожата си, той се отправил към Паштин при баща си. Там в това време братята Хасан и Хюсеин Хамза убили ханския пратеник, който се бил настанил в техния дом и след като се напил с вино, се опитал да обезчести сестра им. Управителят на Хорасан – Ала уд-Дин Мохамед, поискал Хасан и Хюсеин да бъдат изправени в Термезд на съд. В това време от Карман пристигнал Абдурраззак. Той полюбопитствал за причината на суматохата и разбирайки за нея, възкликнал: "Правоверни! Нека поддържаме Хасан и Хюсеин! Те са хора – честни и мъжествени!" Призивът не останал без отговор в сърцата на мюсюлманите.

Посланикът на Ала уд-Дин Мохамед се върнал с празни ръце и разказал за метежа. Управителят на Хорасан изпратил обратно отряд от воини, за да заловят убийците и човека, който си позволил да ги защитава. Абдурраззак вече бил събрал джета – няколко младежи, които били с вид на юнаци и се уподобявали с Рустам^[85]. Те всички чакали войниците да се появят. При първия сблъсък с бойния отряд на Ала уд-Дин Мохамед, някои от младите смелчаци били убити, а други избягали. Абдурраззак призовал Хасан и Хюсеин да се обърнат за помощ към жителите на града. Той казал:

– За нас настъпиха тревожни времена, но кълна се в Аллах, мъжът винаги е длъжен да чувства своята глава, като вече отделена от тялото и побита на кол при вратата на града (cap ба дар)! Тогава той има по-малки шансове да умре, но дори да го постигне гибел, ще бъде като мъж!

Така започнало това движение, но много от неговите участници скоро станали членове на братството Хасания, тоест последователи на шейх Хасан Джури. Така се случило и с Абдурраззак, Хасан и Хюсеин.

– Аллах не търпи несправедливост! – с тези думи Хасан Джури – дребен, сух и напълно незабележим старец, с треперещи ръце и неочаквано висок, пронизителен глас, се обръщал към своите ученици. – Но справедливо ли е устроен светът, в който един има всичко – хареми и табуни с коне, дворци и дамаска стомана, ежедневни пиршества и увеселения, а за други няма и залък хляб, дори няма мляко в сухите гърди на майките, а само изсъхнала, превърнала се отдавна в камък земя? Но пък трябва да плащаме данъци за всичко!

Хасан Джури бил мюрид на Шейх Халиф, който следвал повелята на шейх Али аддеул Симиани, принадлежал към братството на Кубравия. Неджим уд-Дин Кубра – "Величайшия шейх", създал ордена Кубравия, починал в Хоразъм през 1221 година, при нахлуването на монголите. Неговият гроб и до днес събира около себе си мюсюлманите.

Симиани учил, че качеството на "вътрешната чистота" (сафа), може да бъде дадено от Аллах не само на отделен човек, търсещ истината, но и на цялата община, намирайки верния път. Тя може да стане огледало, отразяващо Божието битие. Хасан Джури напълно възприел това учение. Той отишъл при мечета Сабзанер, център в окръга Бейкан в Хорасан, и призовал своите мюриди, скрито и тайно от монголските власти, да се готвят за въоръжено въстание и да се борят за справедливост. Хорасанските фанихи го обвинили в тайна дейност, а в 1335 година Шейх Халиф бързо и неочаквано се оказал мъртъв. Глава на създаденото братство ашшейхия станал Хасан Джури (после по неговото име то започнало да се нарича алхасания). Скоро обаче пътят на сарбадарите се разделил с пътя на суфите. Според хрониките на Кондамир през 1342 година сарбадарският емир Месуд заповядал шейх Хасан Джури да бъде убит.

Днес сарбадарите са елитните части на персийските шахове. Те се смятат за наследници на персийските "Хиляда безсмъртни". Чувам, че сарбадарите, макар вече да са мюсюлмани, отново са започнали да носят пурпурни наметки.

Освен за историята на Персия и за религиите, понякога двамата мъже говореха и за по-странични неща. Така например веднъж Ибрахим разказваше за пребиваването си във Франция. Докато разказваше за Марсилия, той се сети и попита за чумата.

– Някога в древността на небето имало твърде много слънца и земята изгаряла от тяхната топлина. Боговете повикали Тарбаганмергену, който бил отличен стрелец, за да свали със своите стрели излишните слънца. Оттогава слънцето в небето е само едно.

Вълшебният лък и стрелите останали в Тарбаганмергену. Сега той стреля под земята. И неговите подземни стрели са по-страшни от небесните. Хората ги наричат чума. В 1800 година преди Хиджра палестинците срещнали при Ален-Езера с оръжие в ръка армията на израилтяните, които в този момент станували в търсене на Обетованата земя, и изтребили повече от 30000 от тях на бойното поле. Като трофей взели Ковчега на Завета, в който се намирал Невидимият бог. Те го занесли в Азот, в светилището на своя бог Дагон. "И надвисна божията ръка над азотените, и ги поразил, и наказал, изтребил ги и поразил с хемороиди както Азот, така и околностите му. А вътре в страната се размножили много мишки и имало в града велико отчаяние."

Всъщност палестинската армия била поразена от бубонна чума. Това са първите писмени сведения за чумата и те се намират в Библията. Иначе в историята се разказва, че чумата се зародила някъде около езерото Исак-Кул и веднага се нахвърлила върху Китай. Там от нея умрели тридесет милиона мъже, жени и деца. Всеки трети китаец умрял. След това хора със сини подутини по шията и подмишниците, които после се пукали, а от тях изтичала гной, се появили из улиците на Астрахан и в столицата на Златната орда – Сарай. Навсякъде горели клади и върху тях изгаряли труповете, в други горели билки, чиято цел била да се прогони духът на болестта. Все по-често над юртите се издигал черен траурен бончук – знак за карантина, предупреждаващ и забраняващ на хората да се приближат към тях. "Когато някой от тях се разболее, то отпред забиват копие, насочено с върха нагоре, а на върха му има черна конска опашка и от този момент никой чужд не смеел да стъпи в пределите на неговата територия – свидетелства Керпини. – И това не е религиозен ритуал, а карантинна мярка." В такива юрти семейството умирало от чума. Умиращата жена пълзейки спирала, за да почине и пак бутала чаша с вода към мъжа си. И била благодарна, че ще умре преди него, за да не го види как ще умре в мъки. И била доволна, че му е донесла тази чаша, защото никога повече нямало да може да му поднесе вода...

"Извършва се божие наказание над хората в Източната страна, в Ордата, Сарай, у бесурмани, фриги, арменци, обези и черкези, навсякъде свирепства силен мор и живите не смогват да погребат мъртвите" – свидетелства руска летопис. "Несметни пълчища татари и сарацини, внезапно станали жертва на неизвестна болест... цялата татарска армия поразила болест... Всеки ден... умирали хиляди... В жлезите им соковете се сгъстявали, след това те загнивали, развивала се гной, а след това настъпвала и смърт, съветите и помощите не помагали" – утвърждава нотариусът от Пияченца Габриел де Мусис, видял всичко със собствените си очи, защото точно по това време се намирал в Каф.

В Каф, който по това време бил обсаждан от Джани бек, чумата продължила да се движи и поразила Итил и Танаис (Волга и Днепър).

Отначало покосила редовете на нападащите, но на обсадените не било съдено да се радват на това. Тя преодоляла крепостните стени, чрез телата на летящите към тях мъртъвци! "Татарите, измъчени от чумата, омаломощени и потресени от смъртта на другарите си, умиращи без всякаква надежда за оздравяване, техните командири наредили да "заредят" труповете в метателните машини и ги хвърляли над град Каф. Именно тези "снаряди" сложили край на защитниците на града – утвърждава Мусис. – Градът бил затрупан под планина от мъртъвци и християните нямало къде да се скрият... Те предавали мъртвите на вълните. Съвсем скоро въздухът бил заразен, отровен и развалената вода започнала да загнива. Усилвало се нетърпимото зловоние." Генуезците бягали от Каф в родината си и там занесли със себе си чумата.

По пътя на напускащите Каф, първоначално те спирали в Константинопол (Истанбул). Чумата се пренесла в най-големия град в света. Там тя се развихрила и с косата си покосила хиляди граждани.

Генуезците отказали да приемат кораби с болни съотечественици. Тогава те отишли в други средиземноморски пристанища. Към края на 1347 година в Константинопол, Египетска Александрия, Крит и Пелопонес, Сардиния, Генуа и Пиза, Марсилия и Тунис – практически във всички големи пристанищни градове, бил отбелязан връх на епидемията. От всичките сто милиона човека, които тогава живеели в Европа, в близките години починали двадесет и пет милиона, или всеки четвърти. При това цели области били обезлюдени. Константинопол от един милион човека останал с по-малко от двеста хиляди. Цяла Гърция също била обезлюдена. Само тук-там и то в по-големите градове били останали гърци, главно в Атина, Солун, Патра и на Егейските острови. Императорът, за да превърне отново Константинопол в най-големия град, насила преселил оцелелите от чумата гърци в столицата. На мястото на гърците в Елада нахлули славяните. Днес в Гърция повечето хора са със славянска кръв. Той постъпил така, защото в Константинопол били оцелели повече арменци, евреи, славяни, анадолци, а гърци почти нямало.

В средата на 1348 година епидемията обхванала цялото крайбрежие на Европа, включвайки Ирландия и Англия. Всички жители на Исландия също били мъртви. В Лондон на всеки десет човека умрели девет. Измряло населението на почти цяла Южна Италия, а от Италия – половината.

През септември 1348 година в град Шильон (Швейцария), след като измъчвали лекар – евреин, успели да изтръгнат признание, че кладенците се заразяват от еврейски лекари. Тази мълва се разпространила по-бързо и от чумата и в много градове на Европа били унищожени няколкостотин еврейски общини. Убити били стари и млади, здрави и болни, жени и деца.

Град Авиньон, резиденция на папа Климент VI, бил унищожен от чумата.

– Бил съм в Авиньон – вметна Ибрахим.

– "Половината, а може би повече от половината на Авиньон паднали мъртви. В градските стени повече от седемстотин домове стояли затворени. В тях никой не живее. Тези, които някога живели там, били мъртви. В покрайнините на града не може да се срещне жив човек" – пишат летописците.

През 1349 година чумата се добрала до Швеция, когато местните жители ограбили и плячкосали плуващ кораб с мъртъв екипаж в Берген. През 1351 година болестта се появила в Полша, а следващата година – в Русия. Така оттогава болестта ту се разраства, ту се свива^[86].

– Учителю, има начин да се предпазим от чумата и едрата шарка – убедено каза Ибрахим.

Абдаллах ефенди само вдигна рамена. Той със сигурност знаеше и до него не може да не бяха достигнали резултатите от неговите проучвания.

Друг ден Абдаллах ефенди започна да разказва на Ибрахим за вярата и религията на Персия.

– Някога древните персийски жреци, които се наричали маги^[87] вярвали, че чрез ритуалите и душите си държат света и целия космически строеж. Така че светът и животът зависели от това какви хора са магите и как изпълняват ритуалите. Магите били първите огнепоклонници. Отначало те се кланяли на слънцето и земния огън, и вярвали, че при жертвоприношенията на животните, техните души достигат божествената същност, което те наричали Гуеш Урвен ("Душата на бика"). Освен това пиели питие, което предизвиквало видения и ги докарвало до екстаз, наричали го хаома (инд. Сома). Според тях божествата биват: ахура – "господари" и дева – "богове". И двата вида са добри.

Но някъде хиляда години преди Христа в Източна Персия, Хорезъм или Бактрия се родил този, който изцяло реформирал религията на Персия. Това бил първият човек, който създал дуалистична религия. Тъй като той се наричал Зоратустра (на гръцки Зороастър) и цялата религия започнала да се нарича зороастризъм. Свещената книга за зороастризма се нарича "Зенд Авеста".

Повечето хора, които разглеждат зороастризма смятат, че древните персийски жреци просто са разделили боговете на добри и лоши. Тази традиция по-късно е заимствана от евреите (Бог и Дявол), християните (Христос – Антихрист), дори в исляма (Аллах – Иблис). Повечето вярващи в тези религии не са се замисляли върху деленето на боговете. Но има и още нещо, зороастрийците са ни завещали един много висок дух на това разделяне на добро и зло при боговете. Именно той по-късно преминава в християнските ереси – павликянство, манихейство и богомилството.

Има и едно противоречие в учението на древните перси, а то е в следното: зороастризмът е стъпил върху идеята за свободната воля, чиято елементарна формулировка не успява да избегне логическото противоречие. Наистина Ахура Мазда (Ормузд) – върховният бог и господар, е творец на всички контрасти, но двамата му сина близнаци – Сиенха Майню (Благотворен дух) и Анхра Майню (Дух на отрицание) (Ариман), трябва да избират между реда на истината (аша) и лъжата (дружу), като и двата реда се състоят от добри или лоши мисли, думи и действия. Така Ахура Мазда се оказва творец на злото в две отношения, защото дружу предхожда изхода на Анхра Майню и защото последният е негов син.

Пътят на персите бил в следване на Благотворния дух и човечеството се изпълнява от седемте Аменша Спента "Безсмъртните благодетели", Boxy Мена (Добра мисъл), Аша Вехища (Съвършена истина), Хшатра Вайря (Желана власт), Спента Армайти (Благотворно благоговение), Хаурватат (Пълнота) и Амеретат (Безсмъртие). Седемте Безсмъртни благодетели същевременно представляват добродетели – спътници на Ахура Мазда, и атрибути на смъртните, които следват реда на истината – аша. Човекът на истината (ашаван), достигайки особено състояние, наречено "мече", се смята за способен да се присъедини към Безсмъртните благодетели и да се обедини напълно с благотворния дух.

Абдаллах ефенди спря за малко, за да си почине. Личеше си, как старецът преживява думите.

– Как успявате да запомните толкова много неща, учителю? – попита Ибрахим.

– Не ги помня, просто вчера пак прегледах "Зенд Авеста".

– Вие имате "Зенд Авеста"? – учуди се еничарът.

Абдалах ефенди му направи жест да не повишава глас. Явно нямаше нужда всички в залата да разберат, че шейхюлислямът чете стари книги на неверниците огнепоклонници.

– А можете ли да ми кажете нещо повече за Анхра Майню и Ахура Мазда? – попита Ибрахим.

Явно шейхюлислямът беше направил някакъв жест, защото един наведен прислужник се приближи и постави две стъклени чаши пред тях, а после наля силен тъмен чай. Така Абдаллах ефенди, като блажено отпиваше чай на малки глътчици, продължи да говори:

– Ахура Мазда – Ахурамазда (др. Персийски), Ормузд (пехлеви), в иранската митология това е върховното божество. Буквално значение – "господ премъдър". Първоначално името Ахура Мазда се използвало, за да се замени с него забраненото за произнасяне истинско име на Бог.

Въпреки че по-късно името Ахурамазда започнало да се пише слято, в началото двата елемента на името се употребявали разделено. В ахеменидските тестове (VI-V век до Христа) този термин се пише слято. В персийската религия името Мазда се пише отделно. За разлика от повечето тогавашни религии, където боговете им произлизали от воинигръмовержци (Зевс, Индра, Перун, Тор и други), Ахура Мазда бил изобразяван като богжрец и се подчертавала духовността на неговата същност. Той създава света с усилието на своята мисъл и дух и изисква от хората чисто духовно поклонение и молитви пред свещения огън. Като форма на жертвоприношение се допускало само възлияние на смес от хаома с мляко.

Ахура Мазда бил баща на най-нисшите божества – Аша, Сраоши, Рашке, Митра и на самата религия. Той е царят миродържец, Всемогъщ, Велик, Победоносец.

Някои наричали върховния бог само Мазда, като Мазда и Ахура Мазда се разглеждали като частично и пълно название на Бог. Така дълго време се водил спор как да се разбира думата Мазда, като епитет към Ахура, т.е. Мъдрия Ахура, "Мъдрия господар" или просто като съществително "Мъдрост", откъдето Ахура Мазда е "господар Мъдрост", което собствено се явява името на Бог.

Други мислители в по-късни времена казват, че това е персонифицирано абстрактно понятие, означаващо мъдрост. Все пак това не е толкова важно, защото всъщност и Ахура Мазда, и Мазда, не са истинското име на Бог. И двете са само нетабуирани варианти на името Бог. В " Ятттта" преброих двадесет "лъжливи" имена на Бог, а от друга страна иранците в своя религиозен календар наричат Бог "Безименния" или описателно "Създателя".

Знаеш ли, че много народи не изричат името на Бог. Дори в Библията това е една от божиите заповеди?

– Да, учителю, чувал съм.

– Откъде? – поинтересува се Абдаллах ефенди. – Аз ли съм ти казвал?

– Не, учителю, някога познавах един мюрид йехуди (еврейски учен), който ме запозна със скритите (тайните) имена на Бог. Вие също сте ни разказвали.

– Да, йехудите също имат табу над божието име.

– Учителю, той твърдеше, че всички ние – мюсюлмани, християни и евреи, всъщност вярваме и се кланяме на един Бог. Това, което ни казвахте и вие.

– Вярно е! Това е точно така! Но в същия този Бог са се кълнели и огнепоклонниците перси и други народи.

– Нима?

Ибрахим не можеше да разбере какво точно му казва шейхюлислямът. Нима всички религии вярват в един Бог? Нима Бог беше един? Нима различните религии бяха само различни пътища към Вечно мъдрия? Ако той беше Махди, нима мисията в живота му щеше да бъде да създаде или прокара Път към сърцето на Бог?

Абдаллах ефенди отпи от вече студения чай и продължи:

– Другата много важна част от религията на персите бил Анхра Майню. Той бил предшественик на Сатаната, Дявола, Иблис, Лукавия. В персийската митология Анхра Майню бил глава на силите на злото, тъмнината и смъртта, противник на Ахура Мазда, символ на отрицанието, на пробуждане на човешката психика. Анхра Майню бил княз на тъмнината. Той имал цяла свита от зли духове, последователно противопоставящи се на всяко благотворение на Ахура Мазда. Именно те породили всички грехове: магьосничество, чародейство, смъртта, болестите, старостта, отровните животни, растения и насекомите. Анхра Майню погубил първочовека Гайомарт. По правило той не действал сам, а чрез посредничеството на подчинените му демонични сили – девите. Благодарение на неговите усилия светът се оказал разделен на два противостоящи си лагера, на добро и зло.

Обобщеното название на тъмните дела на Анхра Майню в "Зенд Ависта" е "не живот", той понякога се възприемал от по-късните коментатори като признак на илюзорност и нереалност.

– Учителю, защо трябва да знам всичко това? Защо ми обърнахте такова внимание?

– Защото борбата между Доброто и Злото е всичко. Ние отиваме в Персия не просто на боен поход. Ти трябва да отидеш там, за да откриеш силите на Злото, да ги победиш и унищожиш! В този си път ще се срещнеш с персонизираната сила на Злото.

– А как ще изглежда Злото? – попита Ибрахим.

– Аз не знам. Ти ще разбереш – отвърна Абдаллах ефенди. – За да победиш Злото, както и да изглежда, трябва да си готов. Но не трябва да се готвиш за нещо конкретно, а трябва да изчистиш духа си, да знаеш много и да оставиш Аллах да те води.

– Какво още трябва да знам? – попита Ибрахим.

– Никой не знае това. Аз ще ти разказвам, а ти ще слушаш и дано някой ден нещо от това ти бъде полезно!

След това Абдаллах ефенди започна да разказва на Ибрахим за различните ереси, които са се зародили в Персия.

– Най-голямата мулхид (ерес) в Персия и получила най-голямо разпространение в света е манихейството. Създателят на религията бил Мани. Мани се родил в земеделска общност на брега на горното течение на река Кута, протичаща североизточно от Вавилон, на юг по посока на Нипур (Нуфер). Градът се наричал Мердину. Повечето източници наричат бащата на Мани Патикиос, гръцка форма на иранското Патич или Патеч, което на сирийски език е Петик. Те преписват множество имена на майката на Мани: Маис, Каруся, Уташхим, Такшит, Нушит. Мнозина източни манихеи наричат майката на Мани с името на Христовата майка – Мария. Мани бил единствен син. Също като своя предшественик Исус, който бил смятан за потомък на древен благороднически род от Израел, и Мани е представен за наследник на стара иранска аристократична фамилия.

Свещеното писание на менихеите се нарича "Кефалия". Много от учените класират пророците и апостолите на човечеството и всички те задължително включват Мани сред тях. А ето тяхната последователност: Адам, Сит, Енох, Ной, Авраам, Зороастър, Буда, Исус, Павел, Мани, Мохамед.

Според някои източници бащата на Мани бил член на братството на елхеизитите, а след това мутазилитите, водещи своето начало от юдейската секта на есеите, били последователи на Йоан Кръстител. Сам Мани се наричал "ученик на Траетаон", приемник на Буда и Зороастър, Пареклет "Утешител" и "Отново върнал се Христос", от тук намеквал, че той е Махди. Той както и зороастрийските маги преди него учели, че светът не е един, а съществуват два първоокеана, две различни изначални стихии: "беснеещия мрак" – плътна, хладна, влажна материя, и вечната "светлина" – горещ, топъл, сух дух. Те са непримирими и където се срещнат, воюват. Мани наричал личния носител на светлото начало "Първочовек" Ормузд. Анхра Майню бил описван като Беснеещия мрак. Всеки човек представлява светла частица от Първочовека, облечена в Беснеещ мрак. Така Първочовекът се намирал в плен на Ормузд. На съмняващите се Мани предлагал да погледнат в собствената си душа – това била малка частица от света, попаднала в плен на тялото, на което му предстояло смърт, гниене и разпад. "Тялото е гроб на душата – казвал Епиктет. – Човекът, това е ходещ труп, а смъртта е освобождение на душата от плена на материята и приобщаването ѝ към царството на света."

Към тялото – тъмница на душата, трябва да се отнесеш подобаващо. Според тях плътта е толкова чужда на духа, затова било нужно или съвсем да се отречеш от нея, или да ѝ дадеш всичко на воля. Първите от тези направления означава аскетизъм, втората – пълно нравствено разпускане – предлагала възможност и разрешаване на всякакви оргии, вино, хашиш, разврат, защото всички тези, както поста и молитвата, отслабват връзката на душата с тялото, с материята, държаща душата в своите остри хищни нокти. Убийството, лъжата, предателствата също не били смъртни грехове, защото резултатът от тях бил само разрушаване на някои смъртни, плътски обвивки, тоест в крайна сметка душата била освобождавана и сливана с Абсолюта, със Света на душите, успели да се освободят от материалния затвор.

Според манихеите грях били любовта, нежността, привързаността към конкретен човек. Те пречели за освобождаване на душата от материалното, като правели желано и радостно пребиваването в тази тъмница. Недопустимо било и самоубийството. Смъртта била разглеждана като нещастие, изпращано ни от Анхра Майню. И да ускориш освобождаването си значи да обремениш душата си с грях. Но това било безполезно, защото душата просто ще се пресели от едно тяло в друго. Такава смърт само връщала човека в изходно положение.

Мани основал сектата на абахитите. Това било братство от масонски тип, с няколко степени на посвещение, в което по думите на Низам ул-Мулк възнамерявал да отмени вярата на гебрите, юдеите, християните и идолопоклонниците, и с чудесата и силата си да наложи на народа своята вяра.

– Знаеш ли кои са масоните? – попита старецът.

– Знам! – твърдо отговори еничарът и мавляна продължи.

– За манихеите държавата била въплъщение на силата на мрака. Затова пък за държавата манихеите били бунтовници и изменници. По-късната практика показала, че всички държави охотно използвали манихеите за диверсия срещу други държави. Те просто ги преселвали по границите. Затова обществото на Мани се разпространило в цяла Азия и Европа. То било тайна общност. Шах Шапур ги преследвал. На Мани се наложило да бяга в Китай, но след това, по времето на внука на Шапур, Бахран се върнал в Иран и бил убит. Ал-Балхи във "Фарс наме" съобщава, че след като убили Мани, хората на шаха одрали кожата му и я натъпкали със слама. Тези последователи на Мани, които не успели да избягат, били принудени да се отрекат от Учителя и да лъжат, че са друговерци.

Духовните бащи на богомилите били манихеите, но те отишли още по-далеч от зороастрийците. При тях Бог и Сатана били равнопоставени, Светлината и Мрака били равни по мощ. Богомилите обаче не наричали Мрака Сатана, а Сатанаил^[88], защото според тях Сатаната е дете, произлязъл е от Бог и не може да загуби своята божественост, както смятат християните. Животът бил лош, тежък, хората гладували и мизерствали, върлували болести, болка, страдание и смърт. Богомилите питали как така Бог, след като е добър и благ, може да бъде творец на този лош свят. Те казвали, че човекът не е съвършен. Той има и добри и лоши страни, но всичко в него се променя и е създадсно, за да се самоусъвършенствува. Така те дали отговор на тези въпроси. Всичко било дело на Бог, а Сатанаил бил творец на света. Това обяснявало болестите и тленността. Явно човек не е образ и подобие божие, а Сатанаилово. Светата божия църква също не била божия, а сатанаилова. Така богомилите твърдели, че Сатанаил е Твореца на света и световете. Наистина Сатанаил бил създаден от Бог, но гордостта го накарала да въстане и да поведе другите ангели, като станал техен водач.

Чакай да ти опиша как Иса ибн Мариям описва княза на целия свят.

Абдаллах ефенди бавно се изправи. Коленете му, от дългото стоене с кръстосани крака, сухо изпукаха. Едва сега Ибрахим се сети, че Иса ибн Мариям, за когото шейхюлислямът спомена, е Исус Христос и със сигурност това, което отива да донесе, е Библия или само Евангелие. От одеве той също си спомни нещо. Всъщност "Тайната книга", която беше взел от скрипторията, сигурно беше богомилска книга. Ибрахим стана, отвори кожената чанта и я извади. След това се върна и седна. Абдаллах ефенди вече беше седнал. Както и беше предположил, старецът държеше в ръце Библия. Преди да зачете, той се забави за известно време, явно докато открие текстовете.

"Що се отнася до Царя на мрака, то в него има пет форми: той има глава на бик, ръцете и краката му са на демон, плещи – като на орел, средната му част е като дракон, а лицето му е като на риба. Това са петте форми, печатите на неговите пет свята. И още пет качества има в него, които го отличават: първото е тъмнината, второто – зловонието, третото – безобразието, четвъртото – горещината от неговата собствена душа, петото – неговия пожар, горещо като желязо, когато го нагорещяват в огъня. Той има още три свойства: първото – че неговото тяло е много силно и твърдо, по-твърдо от който и да е рог, и никакъв рог, зъб или нокът не могат да проникнат, и никое тяло, желязно или медно, не може да го съкруши. Тялото на архонта е по-твърдо от всяко желязо, бронз, стомана, олово и няма във Вселената мъж и никакво оръжие, което да може да го рани и разреже. Защото материята, неговия творец, го е направил по-здрав."

Именно това същество създало хората, земята и светлината. Само едно не можало да им вдъхне – душа.

Ибрахим беше чел "Тайната книга", която явно беше написана за християни. По нататък Абдаллах ефенди започна да разказва историята на богомилите, както би я разказал мюсюлманин. В първия момент тя се стори малко странна на еничара.

– След като не успял да вдъхне душа на хората, Шейтанаил (Сатанаил) се поклонил пред престола на Аллах и се заклел, че ще приеме исляма, ако Предвечния вдъхне душа в изваяните от глина хора. Аллах явно се доверил на Шейтанаил и им дал душа, но Шейтанаил веднага я извратил, отклонил хората от Пътя и първата му жертва станал Каин, защото именно "Творецът" изкушил Каин и го накарал да убие брат си.

Така Абдаллах ефенди му разказа почти цялата ал-Инджил (Библия) по нов начин. Ибрахим много пъти беше мислил, че Бог, описан в Стария Завет, не е добър и милосърден, а зъл, сприхав и лош. Сега шейхюлислямът преразказваше Библията по много разбираем начин. Нещата наистина звучаха много по-правдоподобно. Присъствието на Шейтанаил обясняваше всичко и Лукавия надничаше зад всяка мерзост и предателство.

– Тогава Бог сътворил Иса – продължаваше да разказва старецът. – Според богомилите Иса бил безплътен дух. Той се появил без Мариям да бъде докосната от когото и да е и така тя останала албатул (девствена, невинна). Войнството на Иса счупило ребрата на Шейтанаил, но падайки от небето, той успял да се хване за крилата на Микел (Архангел Михаил). Така той искал да смъкне и него в преизподнята. И тогава Микел, показвайки му мощта на своите магьосници и ловкостта, с която управлявал копието...

Микел, хранител на тайнствените думи, с които Аллах сътворил небето и земята, знаел как да отнема силата от низвергнатия Шейтанаил и да го лиши от божествената частица "ил". Едва след това му се отдало да затвори Шейтана в ада.

При богомилите било прието при всяка молитва да се гони Шейтана. Те смятали, че нямат нужда от черква, всеки сам следвал личния си път към Бог и преживявал борбата си с Шейтана. Но най-важното било себепознанието, личното самоусъвършенстване и чистота, каквито имали богомилските просветени.

Източното православие жестоко преследвало богомилството. В големите гонения повечето от богомилите били избити. Те смятали, че богомилите еретици са по-лоши от езичниците. Макар самите те да били една от многобройните секти в християнството и в началото много по-слаби от монофизитите и арианите. Всяка секта в християнството определя останалите за еретици, така е и с по-новите секти – католици, протестанти, адвентисти, и воюва срещу тях. В исляма не е така. При мюсюлманите различните секти не воюват помежду си. Те се съревновават в ревността на вярата и следването на Пътя и Аллах ще реши коя от тях да избере.

Преди България да падне под властта на Осман и наследниците му, мюсюлманските дервиши поддържали тесни контакти с богомилите. Те от своя страна открили, че ислямът е много по-изчистена религия от православието и стои много по-близо до тях. Така в 830 година халифът подкрепил въстаналия павликян Тома Славянина и сключил с него формален договор в името на борбата срещу православието.

Историята се повторила през XIV век, когато османците се съюзили с богомилите срещу източноправославните. След падането на България, богомилите приели исляма, а павликяните в България, които някога били преселени от Иран и Ирак, а сега живеят северно от Филибе (Пловдив), приели католицизма.

Павликяните носели в своите възгледи следите от влиянието на иконоборците. Дълго време това било най-голямата борба в християнството. Тези, които отричали иконите, подобно на мюсюлманите и евреите, отричали в църквите да има фрески и икони. Те приели идеята за това направо от десетте божи заповеди – да не се правят кумири, на които хората да се кланят, и да не се споменава напразно божието име. Според тях било светотатство хората да се опитват да си представят Бог, архангелите и ангелите, и да ги рисуват според себе си. Иконоборците са много по-близо до исляма във вярванията си. Така в техните храмове, подобно на джамиите, имало само растителни и геометрични мотиви. Всичко се изразявало със символи. Именно от там Исус бил изобразяван като агнец, който се е подложил на заколение, а ранните християнски общности били изобразявани като риба. Отначало всички християнски храмове били такива. Реално по-късно за пръв път в "Червената черква", която се намира около Перущица, неизвестен художник дръзнал да изрисува ангелите с човешки лица и фигури.

Според другото течение в християнството трябвало да има икони, мощи и всякакви други светини, без които било трудно да си представят християнския живот. Изображението на кръста и разпнатия Христос били носени на всички процесии и шествия. Те непрекъснато били ръсени със светена вода, кадили ги с тамян, целували ги, върху тях възливали елей и вино. Понякога ги обличали и при кръщения към тях се обръщали като към свидетели. Иконите лекували болните и давали утеха на умиращите, прогонвали дявола и носели благодат в душите на обръщащите се към тях. Хората им се кланяли и с тяхна помощ се отличавали правите от виновните, защото те карали ръката на престъпника да изсъхне, а понякога дори сърцето му да се пръсне. Понякога от иконите текли сълзите на божията майка или капчици от кръвта на Христа. Те спасявали, появявали се на неочаквани места и изчезвали, носели благи вести на хората и предсказвали утрешния ден...

По някое време императорите се притеснили, защото вече не били в центъра на духовната власт на земята, били застрашени и заместени от иконите. Понякога една икона, някакво парче дърво, била почитана повече от самия император. Всичко това трябвало да се спре веднъж и завинаги. Зад това решение с цялата си мощ застанала и цялата светска власт на Византийската империя, която чувствала как духовниците стават все по-силни. Във Византия, за разлика от Западна Европа, където религиозният водач – папата, стоял над светската власт и често се намесвал в управлението, императорът не допускал патриархът да му се бърка. Така Лъв III Исавър оженил сина си Константин за хазаркатаюдейка Чичак^[89], провъзгласил почитането на иконите, кръста и мощите на светците за идолопоклонничество, а иконоборството – за държавна политика. Когато станал император, Константин V, когото наричали "нито християнин, нито елин, нито еврей, но съвкупност от всички нечестивости", през 754 година провел в Халкидон иконоборчески събор. Православните църкви и манастири се закривали, а техните имущества се конфискували, монасите били принуждавани да стават войници. Центурионите и легионерите насичали с мечове образа на Христос Спасител и Света Богородица и ги горили на клади близо до храмовете.

След сто години на анатема, иконоборците били почти унищожени. През това време обаче се случили доста неща. Вождът на павликяните

– Хрисохир (Златоръкия), провъзгласил държава в териториите, които се намирали под негов контрол. За столица обявил планинската крепост Тефрине. Той тероризирал земите в горната част на реките Тигър и Ефрат, ограбвал манастирите и селата, вземал заложници, а с откупа се обогатявали. Пленници, за които получавал откуп, продавал в робство на мюсюлманите.

Павликяните приемали Евангелието и смятали себе си за християни, но материята за тях, както и за всички манихеи, била творение на Сатаната, кръстът бил символ на проклятие, иконите – безсмислени идоли, кръщението и причастието не били тайнство, а лъжливи и опасни магии.

Павликяните били разбити в края на IX век. Тефрине паднал през 872 година. Скоро "Златоръкия" вожд на павликяните бил сменен от "Меднорък" вожд – това име той получил, защото закрепвал меча си в медна протеза, която носел на мястото на отсечената си ръка. И въпреки това павликяните загубили. Те били клани, давени, бесени и избити няколко десетки хиляди човека. Оцелелите били разселени на границата между България и Византия. Така императорът искал да спре постоянните набези на българите и да ги "зарази" с ереста на павликяните. Въпреки усилията на православните, павликяните, които сега живеят северно от Пловдив, в Калъчлиево, Бостанджи и Алифаково (днес град Съединение), Житница и Гирен (днес Белозем), оцелели.

Това, което Византия се опитала да направи с България, било първи опит за идеологическа война. Така в Европа били изпратени и получили разпространение павликянската, манихейската и месалианската ерес. В Империята като че ли забравили, че българите само преди няколко години, през 865 година, приели православната вяра.

Византийците не дочакали манихейската ерес да излее своята отрова сред българския народ и България била приета в лоното на православната черква. Така те били решили след като минихейството разруши България, християнството да очисти народа от минихейската ерес, разбира се, с нейните носители. Това обаче не станало, а ересите се смесили с източното православие. Така в България се създало богомилството. От България тази ерес попаднала в Сърбия, а от там пропълзяла из цяла Европа. В Италия те се наричали петарени, а във Франция – катари. Еретиците в Европа се наричали булгари. Заради тях била създадена Светата инквизиция.

Българският цар Петър, заедно с патриарх Теогност, през X век започнал борба с богомилите, която продължила непосредствено до османското нашествие в България.

Старецът разтвори книгата и накара Ибрахим да чете, а той като че ли за пръв път разбираше какво чете и му стана ясно какво всъщност беше "Тайната книга".

"Понеже вселукавият наш враг (дяволът) разсея по цялата българска земя манихейската ерес, като я смеси с месилиянската, на онези, които са начинатели на тази ерес, анатема!

На поп Богомил, който при българския цар Петър възприе тази манихейска ерес и я разпространи в българската земя, като прибави и това, че Христос бог наш се е родил от светата Богородица и приснодева Мария само привидно е бил разпънат, а възприетата плът я възнесъл и я оставил във въздуха, нему, на неговите минали и съществуващи понастоящем ученици, наричани апостоли, анатема!

И на всички, които поддържат тази ерес, техните обичаи, техните нощни събрания и тайнства, и безполезното тяхно учение, както и на онези, които ходят с тях, анатема!

На онези, които се обичат с тях и в единодушие с тях ядат и пият, и получават дарове от тях, като техни единомишленици, анатема! ...

...На онези, които наричат сатаната творец на видимите неща и го наричат разпоредител на дъжд, град и на всичко, което произлиза от земята, анатема!

На онези, които говорят, че сатаната е създал Адама и Ева, анатема!

На онези, които отхвърлят свещените писания, що боговидецът Мойсий (Мойсей), Илия Трезвитянин и останалите свети пророци и патриарси приеха от бога, и казват, че те са на сатаната, и тези подтиквани от богове, са написали онова, що са написали, че което казали за Христа, без да желаят и по принуда са говорили поради това богомилите отхвърлят написаните в стария завет книги и просиялите в него свети пророци, анатема!

На онези, които казват, че жената зачева в утробата си поради помощта на сатаната и от тогава сатаната пребивава неотстъпно дори и до рождението на младенеца, което не може да бъде прогонено чрез светото кръщение, но само чрез молитва и пост – на онези, които говорят така, анатема! ...

... На онези, които се отвръщат от всички пения в свещените и божествени църкви и от самия дом божи, какъвто е църквата, и казват, че трябва да се пее само "Отче наш", на което и място да се случи, анатема!

На онези, които отхвърлят и подиграват светата и свещена служба и цялото светителско устроение, като казват, че те са изобретение на Сатаната, анатема!