Махди

Вкарал ги в подземията на двореца с истинския Паунов трон и докато шах Надир продължавал да безчинства в Кабул, а пратеникът му пирувал с неговите велможи, те с изключителна сръчност се справили с поставената им задача. Затворниците дори за малко не загубили главите си

– Когато застанал пред двата трона, шах Мохамед не можал да разбере кой е оригиналът и се уплашил да не бъде излъган. Освен това той решил, че затворниците знаят твърде много и се притеснил да не би да решат да направят още един трон, след като ги освободи. После обаче ги пощадил, защото никъде другаде по света нямало достатъчно скъпоценни камъни, за да се изработи още един такъв трон. След като получил неоценимия подарък, шах Надир изтеглил войските си от Индия. Когато стигнал до река Инд, докато чакал прехвърлянето на другия бряг на искрящия от красота трон, персийският владетел обиколил войниците си и разбрал, че те едва носят товара си от заграбени скъпоценни камъни, злато и сребро. Разбойническата му кръв кипнала и заповядал повечето от тези богатства да бъдат конфискувани в полза на хазната. В знак на протест войниците изхвърлили всичко във водите на реката. След месец шах Надир влязъл тържествено в Техеран и седнал на копието на Пауновия трон в своя дворец. През това време в Индия съветниците на шах Мохамед го успокоили с думите, че скъпоценните камъни, вплетени в трона, който останал и бил истинският, са така комбинирани, че няма да позволят никаква неправда да тържествува около тях. Този, истинският Паунов трон, бил магически и е пазен от Силата и Аллах, а другият бил направен точно обратно на него.

Легендата за Пауновия трон се носеше из недостъпните кътчета на Кавказ и беше пленила въображението и на Султанбек. Ето как продължаваше тя. Не минали и няколко месеца и до двореца достигала вестта, че шах Надир^[116] е убит от приближените си емири. В борбата за неговите скъпоценности се разразило страшно клане между тях. След подялбата им, тронът попаднал у вожда на кюрдите, който го насякъл и на торби го отмъкнал към планината. По пътя той бил нападнат от разбойници, които разнесли във всички посоки останките от фалшивия трон.

Султанбек се надяваше да залови именно такава торба с части от трона. Главатарят беше сигурен, че те ще минат през неговите земи.

В този ден на 1740 година Ибрахим излезе от землянката си и се протегна. Ленивото слънце на късното лято, това, което в България се наричаше "циганско", напече тялото му, облечено само с една бяла риза. Беше спал нарочно до късно, защото знаеше, че днешният ден ще е дълъг и тежък. След като се протегна и се наслади на слънцето, бързо се мушна обратно в землянката. Не след дълго се появи облечен като планинец. От години носеше черкезка, висока кожена шапка и кожени ботуши. На кръста си имаше препасана сабя и кама, тънка и тясна, каквото носеха всички планинци.

Днес беше денят, за който Султанбек се готвеше от няколко години. Казаните с телешко и овнешко месо вече вряха над огньовете. Над дългата маса и пейките вече бе издигната палатка. Цялата поляна бе подготвена за този ден. Тук-там бяха сковани коневръзи. Всички тези приготовления бяха, защото днес, именно тук, щяха да се съберат водачите на всички планински родове, князе и емири. Те щяха да дойдат от всички краища на Кавказ. Персите отдавна вече ги нямаше в планините и в Азербайджан, турците още не се бяха появили, а русите бяха стигнали само до Азов. Нурсултан разчиташе да убеди всички водачи на родовите кланове да го обявят за емир на Кавказ и под своята сабя и знаме да обедини всички воини и територии. Днес той щеше да се яви пред тях в цялото си великолепие. На кръста си щеше да носи зулфикр, а в ръка джерида, който отново бе превърнат в знаме, но с малко по-малък флаг – триъгълен и зелен със златни букви, текст от Корана. А до Меча на емира гордо щеше да виси султанската кама. Тя беше толкова ценна и красива, че показваше мощта на новия обединител на Кавказ и навяваше за някаква връзка с родовете на персийските шахове и турските султани.

Всичко това предстоеше, а сега Ибрахим и Лейла имаха много работа, защото цялото настаняване щеше да бъде възложено на тях двамата. Скоро българинът бе въвлечен във водовъртеж от задачи, заповеди и проверки. Така и не разбра как се изтърколи денят. Привечер повечето глави на кланове вече бяха тук. Тримата братя също бяха пристигнали. На няколко пъти Ибрахим се опитваше да открие с поглед мъжа, който нагло му бе отнел оръжията, но не успя дори да го мерне.

С настъпването на вечерта по целия склон запламтяха огньове и множество факли, които осветяваха като ден всичко наоколо. А цялата поляна беше осеяна с хора и гледката беше магическа. Никога не си беше представял, че къщата може да изглежда по този начин. Всички глави на семейства, владетели на села и крепости, водачи на родови обединения, бяха тук. Ибрахим и хората на Султанбек Алиев, като домакини, бяха определени да пазят палатките, а също така и прислужваха на гостите. Така Ибрахим имаше възможност да огледа гостите. Той вече се бе научил да различава арменците, грузинците, кабардинците и азербайджанците, абхазите от балкарците, аланите и осетините. Сега ги наблюдаваше и се опитваше да познае кой от мъжете водачи откъде е дошъл. По някое време видя тамадата Тири Берулава. Видя и братята. Сети се, че Нурсултан сигурно е дошъл с Арабкан. Тръгна към обора, който се намираше в долния кат на къщата. Влезе в тъмното помещение и за да вижда по-добре, остави дървената врата открехната. Тя остави бяла следа на пода и в обора се възцари мъжделееща светлина. Колкото по-навътре влизаше, толкова по-тъмно ставаше и на Ибрахим му беше все по-трудно да различи животните. Най-накрая разпозна Арабкан. Като го повика, конят отговори с пръхтене и затанцува. Ибрахим потупа шията му, а жребецът го побутна с муцуната по рамото. Българинът знаеше, че Арабкан обича да го потрива със сеното, накосено от наклонената поляна под къщата, миришещо толкова омайно. Той взе от сеното в шепата си. В този момент в обора настъпи мрак. Някой като че ли затвори вратата. Ибрахим погледна към вратата, но не можеше да види какво става. Зачуди се дали да обърне внимание на това, което се случваше, или да го остави така. Реши, въпреки мрака, да изтрие гърба на коня. Изведнъж чу някакъв глас.

– Ибрахим Селяхаддин! Ибрахим Селяхаддин!

Ибрахим не можеше да повярва, че чува името си. Той вече го бе забравил. От толкова време не беше чувал някой да го произнася. Тук всички го знаеха само като Ибрахим. Кой можеше да знае името му? Внимателно отпусна шепата си и посегна към сабята, висяща на колана му. В този момент чу нещо, което го накара още повече да се изненада. Изненадата беше толкова голяма, че почти не извика. Гласът продължаваше да го вика:

– Ибрахим ал-Махди! Ибрахим ал-Махди!

Сега вече беше потресен. Кой можеше да знае тайното му име, най-истинското от имената му? Кой тук можеше да знае името му, с което беше известен само в сектата на Махди? Събра сили в себе си, стисна дръжката на сабята, извади я и излезе иззад коня. Човекът беше застанал на прага на обора. Удължената му сянка докосваше краката на еничара. Светлината идваше зад гърба на мъжа и Ибрахим виждаше само тъмния му силует. Ето защо в обора се бе притъмнило.

– Кой е? – гласът на Ибрахим, въпреки желанието му, прозвуча глухо и някак несигурно.

– Ибрахим! – каза мъжът и бавно тръгна към него, а сянката му се скъсяваше.

"Кой ли е човекът? Как да постъпя?" – това бяха въпросите, които се блъскаха в главата му. Мъжът приближаваше и за да го възпре, Ибрахим вдигна върха на оръжието, така че то да застане между двамата. Мъжът явно го позна, защото светлината падаше върху лицето му, но Ибрахим все така виждаше само тъмен силует. Явно човекът на вратата усети притеснението на Ибрахим, защото направи поздрава на Махди. Ибрахим се стъписа, но съвсем машинално отвърна на поздрава. Сега вече се вгледа в силуета. Личеше си, че това някога е бил висок човек, но времето и животът бяха оставили своя отпечатък върху него. В сектата бяха останали само четирима души: персийският талиб Али Мюзекки, Неджиб, макар че трябваше да е на около 60 години, сигурно все още беше силен, Хакъ – най-младият от всички, също беше доста по-нисък. Оставаше да е Явуз Челик. Можеше ли мъжът пред него да е агата на еничарите? Ако беше той, какво правеше тук? Или може би за тези пет години, откакто беше тук, мъжете в Истанбул бяха приели други членове? Ибрахим гледаше силуета. Мъжът беше много стар. Едва ли някой щеше да приеме член в сектата, без неговото присъствие и одобрение? А и дори да го направеха, едва ли щеше да бъде толкова стар човек. Без да бъде сигурен, Ибрахим с въпросителна нотка в гласа попита:

– Явуз Челик? Явуз Челик ага?

– Ибрахим!

Двамата мъже се приближиха. Ибрахим беше толкова щастлив, че вижда стария си учител, че изпита желание да прегърне стареца, но уважението му беше толкова голямо, че само се наведе с дълбоко темане пред него. Българинът хвана стареца и го дръпна навътре. Веднага му стана ясно, че старецът не е дошъл тук официално.

– Как дойдохте тук, учителю?

– Като съветник на Гири Берулава.

– Познавам го, той е тамада.

Сега старецът беше застанал странично на светлината и Ибрахим виждаше изражението на лицето му. Като чу думата тамада, Явуз Челик се усмихна.

– Какво правите тук, учителю?

– Дойдох за теб, Ибрахим. Дълго време нямахме вест за теб и те мислихме за мъртъв. Къде са Бахтияр и Мустафа?

– След малко ще ви ги покажа – каза Ибрахим.

Агата кимна с глава.

– Защо сте дошли лично, учителю? – попита Ибрахим. – Защо не изпратихте някой от по-младите воини?

– Аз произлизам от тези планини, тук премина моето детство. Реших да те търся лично и да се върна за последен път сред родните върхове – като каза това, изражението на агата се промени и стана някак тъжно.

– Учителю, не говорете така все едно се каните скоро да умрете! Вие ще живеете още дълго!

Явуз Челик махна като че ли вижда отвъд неща, които Ибрахим не вижда и сам знае как се чувства, и няма нужда от тези успокоителни думи, които ученикът му казваше само от уважение и по-скоро като пожелание.

– Аз не те търсих сам – каза Явуз Челик. – Търсех те повече от четири години. Още когато изчезна, изпратих отряд, които да те търси. За пръв път получих вест, че може би си жив, преди няколко месеца. След като си свободен и не те държат в плен, защо не се прибираш?

Без да говори повече, Ибрахим хвана сухата изпосталяла ръка на агата. Едва сега осъзна колко стар всъщност е Явуз Челик и какво усилие му е струвало да дойде до тук, прекосявайки целия Анадол, а после и Кавказ.

Старецът го последва. Как ли биха реагирали братята Алиеви, или хората им, ако видеха как води някакъв старец? Ибрахим и старецът излязоха и завиха вдясно. Скоро застанаха срещу купчините с камъни. Тогава Ибрахим каза:

– Ето ги Бахтияр Казим и Мустафа.

– И двамата бяха българи, нали?

– Да! – чак сега българинът погледна от тази гледна точка. Двамата българи завинаги щяха да оставят костите си тук, толкова далече от родината си. Досега Ибрахим беше с тях, но когато си заминеше, те щяха да останат сами. И скоро никой нямаше да се сеща кои са и откъде са.

След като отдадоха почит на двамата еничари, Ибрахим тръгна напред, а Явуз Челик го последва. Българинът отведе стареца на такова място, че да вижда съвета на водачите на родовете. Събранието вече беше в разгара си. Нурсултан Алиев говореше разпалено и жестикулираше. Ибрахим посочи към него. Старецът явно недовиждаше, защото се взря и попита:

– Какво, този ли е новият претендент за емир на Кавказ?! – Ибрахим мълчеше, затова старецът продължи: – Той твърди, че легендата се е изпълнила и сега в него е Мечът на емира – явно това, което каза, го навя на въпроса, който зададе като на себе си. – да не би Мечът на емира да е зулфикр?

– Да!

На Явуз Челик веднага му се изясни ситуацията. Ето защо Ибрахим не се беше върнал. Той беше еничар, ако се беше върнал без зулфикр, нямаше да е онзи Ибрахим Джаббар Селяхаддин, който той познаваше от младини.

Ибрахим вече беше сигурен, че старецът не е сам. Сигурно някъде наоколо се намираше една или дори две еничарски орти. Хората, събрани наоколо, бяха много и със сигурност бяха най-добрите воини на Кавказ, защото всеки водач на клан бе дошъл със свитата си от най-добри воини. Само с един удар еничарите можеха да унищожат целия елит на кавказките народи. Ибрахим вече предчувстваше свободата. Всички неща, без които не можеше да тръгне, сега бяха тук. Моментът беше идеален. Сега беше времето.

– Учителю, къде са еничарите?

– Няма никакви еничари, тук съм сам.

– Сам?! – Ибрахим беше наистина изненадан. Нима третият човек в Империята, мъж на вече преклонна възраст, си бе позволил да дойде до тук сам? В планината беше изключително опасно, освен пропасти, урви и баири, диви животни и хищници, тя беше пълна с разбойници. Само някаква наистина сериозна причина можеше да накара агата да дойде до тук сам. Ибрахим се питаше дали той беше тази причина. Дори да беше така, това не обясняваше защо агата е сам.

– Дойдох сам, защото бях принуден. Трябваше да те открия, без да привличам внимание.

– Защо?

– След като се наложи спешно да напуснеш Истанбул, султанът изпрати по петите ти двама от личните си джелати. Ти обаче успя да им се измъкнеш. Знаеш, че джелатите могат да екзекутират всеки, без да им трепне окото, но не могат да преследват или да открият някого. Повечето джелати действат само в двореца и рядко излизат извън града и въобще не познават Империята. Именно това беше грешката на джелатите. Вместо да те открият и убият, няколко дена те чакаха да се появиш в двореца. Именно това беше времето, в което успя да им се изплъзнеш. Мина доста време преди да разбера, че султанът е повикал най-добрия кесиджия в Империята, някой си Вълчан.

– Вълчан!? – Ибрахим беше толкова учуден. Той беше чувал за Вълчан. Това беше бащата на неговия учител Велко. Баща му Вълчан, когато беше отишъл да живее в Козбунар, се бе нарекъл Въльо. Този обаче не можеше да е същият Вълчан. Кой беше тогава? Дали имаше нещо общо с рода на Шейтаните?

Явуз Челик беше изненадан, защото Ибрахим, вместо да се изненада и притесни, че по петите му има изпратен кесиджия, се учуди на името на наемния убиец.

– Има изпратен кесиджия след мен? – чак сега българинът проумя какво му беше казал агата. Той много добре знаеше как кесиджиите преследват жертвите си. Само смъртта можеше да ги спре. Ако след него беше изпратен кесиджия, това означаваше, че се намира в голяма опасност.

– Радвам се, че те открих преди него – каза Явуз Челик.

Ибрахим наистина изпита благодарност към агата за това, че беше жертвал не само спокойствието си, а и се бе изложил на риск, за да го предупреди. Сега щеше да се пази и да бъде нащрек и имаше по-голяма възможност да остане жив. Така Ибрахим сериозно се замисли какво да прави. Беше попаднал в капан. Нурсултан държеше зулфикр, джерида и камата. Кожената чанта с книгите му беше в гардероба на Лейла. Без тези неща, нямаше да си тръгне от тук. В същото време по следите му имаше наемен убиец. Дори да избягаше, кесиджията нямаше да се откаже и щеше да го последва, където и да отиде. Единственият начин да се спаси от този Вълчан беше да го убие. Как да постъпи? Да го изчака тук и да се опита да го убие, или да опита да избяга и в Истанбул, под прикритието на кесиджийската къща и на приятелите си еничари и сеймени, да се опита да го убие.

Султан Махмуд I дори да беше простил на Ибрахим и да нямаше интерес да го убива, вече не можеше да спре поръчката. Кесиджията, щом получеше задача, не можеше да бъде спрян, докато не постави главата на набелязания човек в торбата пълна с вар, пред краката на поръчителя. Веднъж поставена, задачата се изпълняваше докрай. Така че за Ибрахим веднага изчезна всяка друга възможност, освен чрез смърт да спре кесиджията.

Нощта вече бе напреднала, Ибрахим все още не можеше да вземе решение. Двамата с Явуз Челик се оттеглиха в землянката, където спеше Ибрахим. Тя беше иззидана от камък, с купол вместо покрив и почти изцяло вкопана в земята. Нямаше нито прозорци, нито комин, а само малка вратичка, през която Ибрахим можеше да излиза и то само ако се наведе. Старецът явно беше уморен. За неговите години, да остане до толкова късно през нощта, сигурно беше изпитание и особено, ако целият ден се беше придвижвал из планините. В землянката двамата мъже щяха да се чувстват защитени и никой нямаше да ги притеснява. Щяха да си поговорят спокойно, имаха да си кажат толкова много неща. Ибрахим залости вратата, после помогна на агата на еничарите да легне на одъра, на който беше спал няколко години, а за себе си застла ямурлука и легна направо върху хладната земя. Отвън съвещанието беше свършило и сега се чуваше глъчката от пиршество, което се вихреше в палатката. Явно Нурсултан Алиев бе решил да остави обявяването си за емир на Кавказ за другия ден. Шумове се чуваха и по-надолу от палатката, където различните свити празнуваха, всяка по своя си начин.

Двамата мъже поговориха доста, преди Явуз Челик да заспи. Той му разказваше за Истанбул и за познатите му. Ибрахим с горчивина разбра, че през изминалото лято султан Ахмед III беше починал, като заточеник в Стария дворец. Българинът разпитваше за политиката, за това къде е 101-ва орта, за Хакъ и сейменбашията Неджиб. Старецът му разказваше за всичко това, което някога беше неговият живот, а сега му се струваше толкова далечно. Скоро Явуз Челик задиша дълбоко и равномерно и се унесе в дълбок сън. Колко много бе остарял някогашният силен и властен мъж. Сега Явуз Челик беше най-обикновен старец. Едва ли старият мъж можеше да му помогне с нещо в борбата с кесиджията.

Така както се замисли, Ибрахим заспа. Сепна се. Подът беше неравен и някакви камъчета го убиваха и не му позволяваха да спи спокойно.

Или пък беше сънувал някакъв кошмар? Той се изправи и излезе навън. Студеният ветрец го преряза и той се прибра да си наметне някаква по-дебела дреха. Навън се стелеше тънка мъгла, която го накара да потрепери. Докато се прибираше, доколкото му позволяваше мъглицата, огледа къщата, палатките и голямата поляна. Току що се бе развиделило. Никъде не се виждаше жива душа. Ибрахим влезе, наметна си ямурлука и пак излезе. Отиде до един храст и се облекчи. След това, вече много по-спокоен, тръгна да се прибира. Отново огледа наоколо. Сега вече му направи впечатление, че не вижда нито един страж. В друга ситуация това не би му направило впечатление, но след снощната среща и това, което беше разбрал за кесиджията, всичко му се струваше подозрително. Внимателно и тихо влезе в землянката. Облече се и затъкна сабята в колана си. После я извади и много внимателно тръгна към палатката. Тук все още трябваше да има будни или полубудни водачи на родове, някои може би пияни. Рязко отметна брезента на палатката и погледна в нея, там нямаше никого. Леките изпарения се носеха над поляната. Или беше утринна омара, или ниски облаци, но навсякъде се стелеше лека прозрачна мъгла. Ибрахим знаеше, че тримата братя ще пренощуват в къщата. Тя трябваше да бъде строго пазена. Огледа я, но не видя нито един пазач. Това беше невъзможно! Колкото и да бяха пияни всички, предводителите никога нямаше да оставят къщата без охрана. Тук ставаше нещо нередно. Ибрахим не знаеш как да реагира. Ту си мислеше, че се случва някакво предателство, ту че може да е някаква шега и във всеки момент отнякъде да се появят всички, подиграващи и присмиващи му се. Тази мисъл го накара да опипа униформата си и да провери дали е вързал добре гащите си и въобще дали е в порядъчен вид. Така той хем държеше голата си сабя в ръка, хем някак си се опитваше да я прикрие. Ако пък не беше шега, се притесняваше, че ако отнякъде се появи стража, много трудно щеше да му обясни какво прави с извадена сабя, движейки се към къщата, в която бяха настанени тримата братя владетели на Кавказ. Опасяваше се приятелите му да не помислят, че се опитва да нападне братята Алиеви. Бавно и внимателно огледа вратата. Пред нея никой не стоеше и не пазеше. Отвътре светеше свещ или светилник, защото Ибрахим виждаше процепите във вратата. Изведнъж някаква сянка мина от вътрешната страна на вратата и затъмни процепите. Ситуацията беше много странна. В този момент му дойде една идея. Тъй като не можеше да си позволи да нахълта в къщата, където можеше да се окаже, че тримата братя просто си говорят. За да разбере какво става, можеше да слезе долу в обора, който се отделяше от къщата горе само от едно дюшеме. Така, стоейки там, можеше да чуе дали горе има хора и какво правят. Ибрахим бързо се спусна и отвори вратата на обора. Сега най-важното нещо беше да бъде тих. Еничарът приклекна и тихо се придвижи. В този момент се препъна в нещо, политна и падна тежко. По време на падането хвърли сабята, за да не се промуши сам. Именно поради това, че държеше извадено острие, се удари толкова лошо. Опита се да се изправи, но се сети, че беше вдигнал много шум, затова притихна. После се сети, че е изпуснал сабята си. Наведе се и опипом потърси ръкохватката ѝ. Опипваше внимателно, за да не се пореже. Ръката му напипа нещо мазно и гъсто, нещо като зехтин или по-точно като смола. Опипа наоколо. Колкото и да беше странно това, което напипваше, му се стори познато. Това беше лице! Да, човешко лице!

– Кой е? – попита Ибрахим и съжали, че сабята не бе в ръката му.

Човекът не трепна. Не можеше жив човек да стои така безучастно, докато някой му бърка в очите. Или беше мъртво пиян, или беше мъртъв. Каквото и да беше, трябваше да провери. Той хвана дрехите и повлече човека към вратата. Отвори я. Светлината нахлу в тъмното помещение и видя един от хората на Султанбек с прерязан гръклян. Разрезът беше от ухо до ухо, чист, гладък и дълбок. Главата на мъжа падна назад и откри грозна рана. Оръжието, с което е било извършено убийството, е било късо – нож или кама, но ръката е била много силна, защото почти без замах бе прекъснала цялата шия. Явно досега Ибрахим беше ровил в гърлото на мъжа, защото целите му ръце бяха изцапани с кръв. Нямаше съмнение – кесиджия. Еничарът подпря вратата на дама с трупа на мъжа и се върна да намери сабята си. Светлината навлизаше в обора и го освети. Ибрахим се обърна и застина. Това, което се разкри пред очите му, го потресе. Цялото помещение беше пълно с трупове на мъртви хора. Те бяха нахвърляни по целия под, някои подпрени на стената, други метнати един върху друг, но всички мъртви. Чак сега миризмата на кръв проби през острата миризма на конска тор. Именно тя беше причината досега Ибрахим да не усети мириса на смърт. Помещението приличаше на кланица. Освен труповете, тук-там бяха нахвърляни отсечени глави, ръце, крака. Той гледаше мъртвите хора, а силите му го напускаха. Споменът за онзи свят, откъдето идваше, се завърна с пълна сила. Кавказките разбойници бяха като малки невинни деца в сравнение с еничарите. Там долу животът беше много по-жесток, а борбата много по-ожесточена и свирепа. Тези хора бяха чисти и дори когато убиваха, спазваха някакъв морал. Сега, като гледаше убитите хора, нахвърляни върху оборската тор, се сети за Истанбул, за владетелите на света, за еничарите, за джелатите и кесиджиите. Досега той всъщност си бе почивал от всичко това, но в този момент всичко се върна в съзнанието му с пълна сила. Планинците, макар сприхави и шумни, не можеха да направят нищо такова. Това беше кесиджия.

Ибрахим огледа бегло труповете, докато отиваше да намери сабята си. Тук бяха почти всички хора на Султанбек Алиев, хората с които толкова години бе обикалял планините. Всички бяха мъртви. Безмилостно избити от нечия ръка. Най-накрая откри сабята си. Сред труповете имаше и хора от свитите на другите братя, но Ибрахим не видя сред мъртвите нито един от водачите на клановете. Дали това беше дело на неговия кесиджия Вълчан, или на някой друг? Може би имаше някакъв заговор! В този момент чу проскърцване. Горе някой ходеше. Само за миг дочу женски хлип, който бързо затихна. Горе ставаше нещо. Ибрахим притихна. Чуваше се някакъв шепот. Какво ли се беше случило? Ибрахим реши и отиде да събуди Явуз Челик. Трябваше да бъдат бързи и да бягат или с помощта на братята Алиеви да убият кесиджията. Излезе от дама и приведен, тичешком се отправи към землянката. Вратата беше открехната и точно миг преди да влезе вътре и да събуди агата на еничарите, го видя. Вратата на къщата се отвори безшумно и от там излезе нисък прегърбен старец. Той се движеше бавно и някак незабележимо, като сянка. Отначало само за миг Ибрахим помисли, че старецът просто е бил на посещение при братята Алиеви. Може би е техен баща, но никога не ги беше чувал да говорят за него. После се сети, че ако беше уважаван от тях човек, щяха да излязат да го изпратят или поне да изпратят Лейла. Сега нямаше време да мисли за стареца. Видя го да минава по пътеката към долния кат, където се намираха конете. Ако беше невинен, съвсем скоро щеше да се натъкне на труповете и щеше да бъде потресен. Ибрахим обаче нямаше време да мисли за това. Влезе в землянката.

– Явуз Челик ага! Явуз Челик ага! – Ибрахим побутна лежащия мъж, но се учуди. Тялото на стареца беше странно втвърдено. Целият изтръпна. Прималя му. Пред очите му причерня и червени точици, като искри, просветнаха пред очите му. Посегна да отвори вратата, единственото място, откъдето в землянката можеше да просветне. Отвори вратата, не по-скоро я изтръгна. Помещението се освети и тогава видя. Главата на стареца беше станала на пихтия. Тя беше отрязана и смачкана, или първо е била смачкана и после отрязана. Гледката беше ужасна. Той гледаше тялото на стареца, обърнато с гръб, и отрязаната смачкана глава. Явуз Челик – агата на еничарите, един от най-великите воини на света, сега лежеше пред него мъртъв. Ибрахим се сети за стареца. Ако той беше кесиджията, трябваше да свърши с него веднага. Изскочи от землянката и в този момент видя, как един конник, препускайки, се отдалечава от къщата. Трябваше да вдигне тревога! Трябваше да го догонят! Ибрахим се завтече към вратата на къщата. Вече имаше от какво да се притеснява. Отвори я рязко. На земята лежаха труповете на тримата братя. Трите лъва на Кавказ, трите тигъра, бъдещи владетели на планината, лежаха мъртви, проснати на пода. Ибрахим ги позна, главите им не бяха отсечени. Нищо не можеше да направи за тях. Той видя зулфикр, подпрян на стената, до него беше и джеридът. Ибрахим взе стария си приятел в ръце, после го препаса. Стана му някак топло, приятно и много по-сигурно. Току що бе загубил учителя и благодетеля си, но в същото време си беше върнал стария приятел. Махна знамето от джерида, после се отправи към гардероба, там където бе видял Лейла и Султанбек да държат кожената му чанта с книгите. Бръкна и я извади. След това я преметна през рамо. В този момент чу тихо хлипане иззад гардероба. Ибрахим отскочи и извади зулфикр. Отзад нещо черно като кълбо се раздвижи.

– Кой е? – попита Ибрахим.

Нещото продължаваше да се движи. Внимателно обърна джерида към движещата се черна топка. Животно ли беше, човек или демон? Мушна леко нещото с острия връх на джерида. В този момент видя очите, това бяха очите на Лейла, но разширени от ужас и пълни с безумие. Тя не каза нищо, нито се възмути от това, че я беше мушнал с острието, а само мучеше. От устата ѝ се беше проточила дебела лига, а очите ѝ все така изразяваха лудост. Лейла явно беше видяла какво се беше случило с мъжа ѝ и с братята му.

– Кой беше? – попита я Ибрахим

– Шейтан! Шейтан! – каза жената.

Ибрахим огледа колана на най-големия брат, но там не откри камата, подарена му от султан Ахмед III. Сега обаче нямаше време да я търси, а и Лейла не би могла да му помогне.

Ибрахим излезе. На колана му висеше зулфикр, в дясната си ръка държеше джерида, а през рамото му бе препасана кожената му чанта. Вървеше бавно, като омагьосан. Денят вече бе настъпил, но хората, останали до късно тази нощ, даже нямаха намерение да стават или може би всички бяха мъртви. Ибрахим се движеше бавно, като в сън. Отиде в землянката, взе тялото на Явуз Челик и главата му и ги занесе до двата гроба, този на Бахтияр Казим и Мустафа. След това започна да копае с ръце и с джерида. Не мислеше за нищо, просто дълбаеше каменистата почва. Най-накрая положи тялото на агата на еничарите до тези на еничарските командири. Така тримата щяха да са заедно. Спомни си как беше реагирал Явуз Челик ага, когато му беше казал, че ще живее още дълго. Всъщност мъдрият воин се беше прибрал, за да посрещне смъртта в родината си и тук, сред високите планини, щеше да остане вовеки.

Ибрахим прочете молитва над гроба на Явуз Челик, сбогува се с Бахтияр и Мустафа, после влезе отново в обора при труповете и отвърза Арабкан. На излизане отправи поздрав към вече мъртвите си другари от бандата на Султанбек. Пристегна ремъците на седлото на Арабкан, след което го яхна. Отиде до трите гроба и с всичка сила извика:

– Биз гилиндж мюсюлманларък! Биз гилиндж мюсюлманларък! Биз гилиндж мюсюлманларък! Биз гилиндж Махди! Биз гилиндж Махди! Биз гилиндж Махди!

След това се обърна и пришпори Арабкан, без дори да се обърне назад.