Махди

Тази вечер Ибрахим спа под звездите. На другия ден изчака до обед. Беше петък и огромни тълпи от хора бяха дошли за петъчната молитва. Ибрахим се присламчи към една група и така успя да влезе в града, сега столица на Иран. Тълпата сама го носеше към центъра на града и най-голямата джамия. Преди да стигне до джамията, той видя един огромен кервансарай, който се намираше точно до джамията, само през една улица. Това щеше да бъде идеално място за щаб. Беше удобно за наблюдение и близо до двореца и джамията. Кервансараят беше много голям, с голям квадратен двор. Сградата се извисяваше на три етажа. Едната страна на кервансарая беше гостилница и конюшни. Именно над тях бяха най-евтините стаи. Ибрахим остави коня си на грижите на един коняр. За да запази анонимност, искаше да наеме евтина, малка, единична стая. Стопанинът обаче като го видя, направо го заведе в крилото с големите стаи.

– Сам ли пътувате, ефенди? – попита той.

– Да! – каза Ибрахим.

– Само за петъчната молитва ли ще останете?

– Не, за седмица.

Мъжът настани Ибрахим в една голяма просторна стая, с голям прозорец. Всъщност стаите бяха две, но слети с широка арка. Изгледът беше към площада и оттук много добре се виждаше джамията и двореца, което щеше да му свърши много добра работа.

Извади пари и веднага предплати за седмица и за храна на коня.

– Великолепен кон! – изрази възхищението си ханджията.

– Искам специални грижи! – каза Ибрахим. После, за да не го безпокоят, каза: – Тези дни ще бъда зает! Може да ми се наложи да тръгна спешно, така че нека да оправим сметките!

– Търговец ли сте, ефенди?

Персийският на Ибрахим беше много лош, затова отбягваше да говори, не желаеше да се разбере, че е чужденец. Отговорите му бяха кратки и искаше миг по-скоро да се отърве от любопитния ханджия, за когото любопитството беше част от работата му.

– Да! – кратко отговори Ибрахим.

– С какво търгувате, ефенди?

Ибрахим си спомняше как се бе изложил, като беше казал на шейха, че търгува с овце. Сега реши да не рискува.

– Търговец на шапки съм.

– На какви шапки точно?

– На фесове.

– Какво е фес? Не продавате ли чалми и тюрбани?

– Не!

Като че ли чак сега ханджията усети нежеланието на Ибрахим да разговаря.

– Извинете, сигурно сте изморен!

Тъй като Ибрахим не отрече, ханджията напусна стаята с най-ниски поздрави. Все пак мъжът беше много доволен, че търговецът му е платил предварително. След като се убеди, че е сам в стаята и че вратата е добре залостена, Ибрахим извади малкото багаж, който носеше. Скри добре кожената торба, като преди това постави в нея половината от парите. Останалите остави в кесията, която носеше със себе си. Особено внимание обърна на зулфикр, който скри, както беше направил това в спалното помещение на прислугата. После веднага излезе. Тълпата пред джамията, а и на целия площад беше разбунена. Нещо се случваше. Целият площад беше преизпълнен с хора. Явно Исфахан беше голям град или към него се стичаха богомолци от различни краища на Иран. За Ибрахим беше очевидно, че цялата тази тълпа няма как да се побере в джамията. Може би затова тълпата го повлече натам. Хората сигурно бързаха да заемат места в джамията, поне да избегнат молитва под горещото лятно слънце. Когато се приближи обаче, разбра, че причината за навалицата пред джамията беше друга. Ибрахим стигна доста близо до входа на молебния дом. Тъй като стърчеше над хората около него, той успя да си осигури доста добра гледка, а това, което видя, силно го изненада. Високи мъже, облечени с червени плащове, с големи качулки на главите, които пречеха да се виждат лицата им. Дори без да ги вижда, Ибрахим разбра, че това са воини. Те се движеха меко и плавно, все едно, че летяха и се носеха над земята и в същото време заставаха неподвижни. По всичко си личеше, че са воини или духове на воини. Жестовете им бяха точни и премерени. От всяко тяхно движение лъхаше сила. Мъжете излъчваха самоувереност и воля, но личеше, че в основата на силата им стои търпението. Силата им беше толкова голяма, че дори не се налагаше да докосват хората. Макар натискът на тълпата да беше голям, воините бяха наредени в шпалир и никой от простосмъртните не посмя да се докосне до тях.

"Сарбадарите" – помисли си Ибрахим. Беше открил шаха на Иран. Опита се да проникне и да надзърне през мрака на качулките, но пелерините, с които сарбадарите бяха наметнати, бяха черни отвътре и така мракът се сгъстяваше, а чертите на воините се разтваряха и той не успя да различи нито един от елитните персийски воини. Това бяха те. Сравнението на сарбадарите и еничарите беше неминуемо в този момент. Ибрахим го видя. Като че ли светкавица мина през него. Въпреки че никога не го беше виждал, веднага го позна – Мир Махмуд, шах Махмуд. Тълпата зашумя, но това не беше възторгът от приветствието на владетел. Тълпата се страхуваше и по-скоро го ненавиждаше. Това по-скоро беше ропот, но явно страхът от сарбадарите беше огромен. Но не само воините плашеха тълпата, самият Махмуд беше страшен. Висок, по-скоро слаб, със среднокъса брада и изгарящи черни очи. Въпреки че беше облечен с дрехи, които по нищо не се различаваха от тези на Ибрахим, по всичко си личеше, че мъжът, който пристъпва в получения от сарбадарите коридор, е владетел. Кандахарците и афганистанците, макар беден и неграмотен народ, бяха горди и независими хора. При тях за равен на шаха се смяташе всеки племенен вожд. Всеки, пък бил и главата на най-малкото семейство, беше горд и суровата природа и лишенията го бяха научили да се справя сам и да смята всички владетели за равни на себе си. При планинците нямаше йерархия, всички емири бяха равни. Всеки планинец беше готов да стане емир, а всеки емир се чувстваше достоен да стане шах. Така че всеки афганистанец живееше с идеята, че заслужава да бъде шах. Може би поради тази убеденост родът Мир бе успял да узурпира трона и да ограничи властта на истинския персийски шах. Осанката на Мир Махмуд излъчваше всичко това, но най-страшни от всичко бяха очите му. Това бяха очи на убиец. Българинът много добре познаваше този поглед. Това бяха очи виждали много пъти смъртта и дълго взирали се в нея. В един момент погледите на двамата мъже се срещнаха. Може би, защото стърчеше над всички останали, Ибрахим привлече вниманието на шаха. Еничарът издържа на погледа на убиеца. Самият той имаше такъв поглед. Афганистанецът го изгледа лошо, все едно, че във всеки момент ще го нападне. Без да иска, Ибрахим отвърна на погледа му. Това явно вбеси шаха, той задържа още малко очите си върху неговите, а после отмина.

Сега разбра защо беше цялото блъскане. Явно на петъчната молитва щеше да присъства самият шах. Чудно беше, че след шаха нямаше никаква свита. Шахът влезе в джамията. Сарбадарите го последваха и затвориха портите. Тогава Ибрахим го видя, малко пред него и леко вдясно седеше аятолах Маджрахи. Огледа се внимателно и видя, че всички са духовници. Скоро мъжете около Ибрахим тръгнаха и го повлякоха към джамията. Тя се оказа празна. Това беше нещо нечувано. Джамиите, преди молитва, винаги се държаха отворени и вътре имаха достъп всички мюсюлмани, независимо какво е общественото им положение и богатство. Ибрахим знаеше, че заможните християни можеха да си закупят място на дървените столове, които се намираха до стените на храма, и от там седнали да наблюдават богослужението. А по-бедните християни стояха прави. За разлика от християните, в исляма по време на молитва и в храма всички бяха равни и се молеха, като застилаха килимчетата си един до друг. Така че да бъде затворена джамия и то преди време за петъчна молитва беше прецедент.

Всички вървяха в плътна тълпа. Джамията беше просторна и прохладна. Докато минаваше покрай сарбадарите на вратата, му се наложи да приклекне, за да не бъде забелязан. Когато влезе вътре, се настани в лявата част. Отново застана малко след аятолах Маджрахи, така че той да не го забележи. Явно освен братята, които бяха сарбадари, шахът беше минал през Шираз, за да вземе и него със себе си. Мъжете, постепенно и незабележимо, се строиха в редици, плътно един до друг. Долу на земята имаше малки молитвени килимчета и скоро Ибрахим разбра по какво се равняват. Бекташите почти не се молеха в джамии и не тачеха петъчната молитва, но все пак той знаеше какво трябва да прави в джамия. Трескаво се опитваше да си спомни за разликата в храма между шиити и сунити. Тъй като шах Махмуд беше в строя пред него, молитвата явно щеше да се води от шейха. Вместо това да се случи, аятолах Маджрахи излезе и започна да води петъчната молитва. Ибрахим гледаше какво правят другите и го повтаряше дословно, така че не му беше трудно да се справи. За пръв път влизаше в шиитска джамия и присъстваше на шиитска молитва. Молитвата мина бързо. Ибрахим се опитваше да наблюдава шаха и се криеше от аятолах Маджрахи. Когато молитвата свърши, Ибрахим понечи да стане и да си ходи, но около него никой не помръдна. Всъщност от одеве еничарът си мислеше за обувките, които в бързината бе изхлузил малко преди входа и сега се чудеше как ще успее да ги открие. Всички обаче седяха с кръстосани крака под себе си и никой нямаше намерение да си ходи. Добре че успя да се спре навреме, преди другите да го усетят. Как само за миг загуба на концентрация можеше да му коства разкриването.

След като изчака известно време, аятолах Маджрахи каза:

– Огледайте се дали останахме само аятоласи!

Всички започнаха да се оглеждат, но явно голяма част от аятоласите не се познаваха помежду си, защото тези около него го изгледаха, но нищо не казаха. Ибрахим беше благодарен, че всички бяха седнали и той вече не стърчеше над останалите.

– Събрали сме се – каза аятолахът – на голям сбор на аятоласите! Досега това не е правено, но се налага да го направим, защото се случи нещо важно!

Вратите на джамията бяха затворени. Шумът, който нахлуваше отвън, секна и вътре стана много по-тихо.

– Всички вие знаете, че държавата ни е пред война с османците. Могъщите и жестоки еничари са навлезли в територията ни. Те ламтят за нашата свещена кръв. Знаете, че отвътре държавата ни доскоро беше разкъсвана от битки за надмощие, но не това беше най-страшното. Най-страшното е – тук аятолах Маджрахи извиси глас и си пролича колко ясен, силен и отработен глас притежава, и какво въздействие умееше да оказва над слушащите го хора, – че нашите имами вече не говорят. Аллах като че ли ни забрави, той сякаш оттегли своята благодат от нас. Имамите мълчат вече от толкова дълго време. Но днес дойде време да се обединим. Аллах ни изпрати знак. Цял Иран очаква и следи нашата сбирка. И след като получите потвърждение, се пръснете и възвестете правото слово, казано от имама.

Ибрахим разбра, това беше сбор на всички аятоласи – говорителите на имамите. Те бяха дошли тук по някаква странна причина. Явно се беше случило нещо специално. Сега сигурно трябваше да се приготви да слуша дълги лекции, спорове по теологични и организационни въпроси. Къде се беше наврял? Чудеше се сам на себе си. Сам бе влязъл в устата на лъва и то безсмислено. Въпреки че предпочиташе действието, а бездействието винаги го бе морило, сега опитът, възрастта, както и подготовката на търпение като еничар и дългите разговори с Абдаллах ефенди и бен Иохай щяха да му помогнат. Той се намести удобно и се приготви да слуша.

Аятолах Маджрахи беше свършил своето изказване. Бавно пред всички се изправи шахът на Иран. От одеве повечето мъже се питаха какво прави кандахарецът при тях. Той нямаше никакво право да бъде тук, сред тях. Може би само Ибрахим знаеше какво ще каже Махмуд, а той каза:

– Аз съм шах Мир Махмуд! Аз съм последният останал скрит имам, но дойде време да се разкрия пред вас, моите аятоласи! И Аллах каза: "Щом остане само един единствен имам, в него ще се вселят останалите имами! Той ще бъде Махди и аз ще ви го посоча..." Аз съм Махди!

Ибрахим настръхна. Цялата тълпа беше напрегната. Аятоласите очевидно не вярваха на шаха. Как смееше някакъв чужденец, не стига че беше узурпирал престола, но и да посегне към най-святото на техните предци – вярата. Ако не се случеше нещо изключително, само след миг шахът на Иран и претендент за шиитски Махди щеше да бъде разкъсан от собствените си аятоласи. Чудото обаче се случи. Шах Махмуд беше застанал с високо вдигнати ръце, като че ли призоваваше самия Аллах. После той затвори очи, но не напълно, защото през процепите му еничарът виждаше само бялото на очите му. Явно беше обърнал взора си навътре. В следващия момент някакъв странен глас се разнесе из джамията. Акустиката беше много добра и всички го чуваха. Гласът беше странен, като че ли дрънчене на метал, силен и гръмовен. Ибрахим веднага разбра, това беше гласът, с който имамите говореха с аятоласите. Колкото и да беше впечатлен, българинът беше най-малко изненадан. Впечатлението, което думите на шах Махмуд оказаха на аятоласите, не можеше да се опише. Някои от тях "забиха" глави в земята за молитва, други скочиха и се радваха, а трети плачеха. За миг джамията се превърна в лудница. В тази суматоха Ибрахим като че ли запази най-голямо самообладание. И в този момент Мир Махмуд го забеляза за втори път. Той беше спуснал ръце и втренчено наблюдаваше единствения спокоен човек в божия дом. Двамата мъже като че ли се изгаряха с поглед. След малко някакъв мъж се появи между двамата и когато се премести, шахът беше изчезнал. Като че ли бе потънал вдън земя. Еничарът се огледа, но никъде не успя да го открие. Мина доста време преди аятоласите да се успокоят достатъчно и да са в състояние да се покажат пред други хора. А мнозинството на площада като че ли ги очакваше. Явно всички, освен него, знаеха, че днешната петъчна молитва няма да бъде обикновена. За свое голямо учудване веднага успя да открие обувките си. Той се възползва от това, че при излизането на хората от мрака на джамията в светлия и огрян със слънце площад всички примижаваха и като че ли губеха ориентация. Ибрахим използва този момент и се смеси с тълпата. Не знаеше дали от неудобното спане вечерта, или от множеството приключения през деня, но се чувстваше напълно изтощен. Имаше нужда от почивка и по най-прекия път се насочи към кервансарая. Там обаче го чакаше огромна изненада.

Миг след като прекрачи голямата порта и влезе в широкия двор на кервасарая, човекът, който преди малко му беше дал стая, се приближи до него и му каза:

– Ибрахим ефенди, двама мъже ви очакват в гостилницата долу – и той посочи към една врата.

Ибрахим изтръпна. Никой не можеше да го търси и да го очаква. Явно беше разкрит или това беше някаква странна грешка. Надяваше се да се окаже нещо такова. С надежда натисна вратата, а собственикът на хана го следеше с любопитство. Все пак надеждата беше много малка, част от чувствата, които бушуваха в него. Най-силно беше притеснението. Чудеше се дали прислужниците на шейха са го проследили, или сарбадарите са били изпратени от самия шах, или... или... Натисна вратата. Не беше готов за това, което видя. На една маса седяха старият евреин Исак и талибът Али Мюзекки.

– А, Ибрахим ефенди! – извика евреинът с пискливия си глас, като се опита бързо да се изправи и да го пресрещне, за да изрази най-дълбокото си уважение.

Как го бяха проследили двамата мъже? Явно Исак се беше сетил, че Ибрахим ще се втурне след шаха към Исфахан. Но не това го притесни. Щом старият евреин и ученият го бяха открили толкова бързо, това нямаше да е трудно за преследвачите на шейха.

– Как ме открихте? – все пак попита еничарът.

– Открихме коня! – просто отговори талибът, явно човек, надарен с големи умствени възможности.

– Какво смятате да правите? – попита Ибрахим.

– Ще останем с вас, приятелю! – с лукаво изражение каза яхуди. – Имате дълг и сте дали обещание, и аз държа да съм близо до вас и да ви напомням за него!

– Добре! Добре! – явно нямаше да може да се спаси от двамата натрапници. – Къде сте се настанили?

Умората започна да надделява и час по-скоро трябваше да се наспи.

– Ибрахим ефенди, всички стаи в кервансарая са заети. Целият град е пълен с поклонници. Обиколихме по-голямата част от кервансараите, докато ви търсихме. Никъде няма свободни стаи.

– Не може да спите при мен! – каза Ибрахим.

– Не можете да ни оставите на улицата! – с хитър блясък в очите продължи евреинът.

Ибрахим се учуди на думите на стария мъж, но той разтвори едни дисаги и еничарът видя, че те бяха пълни със златни пари, накити, верижки и кожени кесии, явно също пълни със злато. Имаше златни чинии и доколкото успя да види, някакви масивни златни фигури на животни и грифони. Дисагите бяха четири и бяха пълни догоре със злато. Ибрахим никак не се зарадва на златото. Ако досега беше очаквал преследвачите на шейха, сега беше съвсем сигурно, че те са наблизо. Толкова много злато можеше да означава само едно, че старецът, след като му помогна, или е попаднал под подозрение, или се е уплашил, но беше откраднал златото на шейха и бе побягнал. Този, който преди няколко дни го беше спасил, сега щеше да донесе гибелта му. А със сигурност старецът беше взел бедния си приятел талиб, за да му помага.

Явно старецът беше разочарован, че не бе успял да впечатли кой знае колко търговеца, за какъвто той смяташе Ибрахим, защото се наведе към него и тихо прошепна:

– Има още четири сандъка! Не можеш да ни оставиш на улицата!

– Каква ирония – каза талибът. – Имаме пари да купим целия град, а няма къде да спим!

– Хайде! – Ибрахим направи жест на мъжете да го последват. Той наистина не можеше да ги остави на улицата с толкова много злато. Скоро и дисагите, и сандъците бяха в стаята му. Помещението включваше две стаи, свързани с широка арка. По-голямата явно беше за гости, защото беше опасана с миндери. Именно тук поставиха сандъците и дисагите и двамата се настаниха. Ибрахим щеше да спи в другата стая. Двамата мъже, освен сандъците със златото, носеха и един сандък с книги и лични вещи. Явно талибът бе успял да се наложи над скъперника само дотолкова. Ибрахим видя и книгите, които доскоро бяха принадлежали на Абдаллах ефенди. Внимателно огледа цялото съкровище, което двамата мъже бяха задигнали. Евреинът го гледаше леко подозрително, но и щастлив, че все пак е успял да събуди сребролюбието у още един човек. Талибът обаче явно много по-точно го бе преценил:

– Търсиш камата, нали?

– Да! – поклати глава Ибрахим;

– Камата висеше на кръста на шейха и нямаше как да я вземем.

Опасенията на Ибрахим се изпълниха. Явно щеше да загуби камата, подарък от самия султан.

После тримата мъже, въпреки че беше твърде рано, легнаха да спят. Ибрахим им нямаше голямо доверие, но нямаше избор. Той залости вратата, за да не могат двамата да излязат. "Ами ако излязат и ме предадат?" – помисли си Ибрахим. Сега нямаше сили да мисли за това, но на сутринта първото нещо, което щеше да направи, беше да купи катинар, за да заключва врата на стаята, така че никой да не може да излиза от нея.

На другата сутрин Ибрахим се събуди пръв и веднага излезе. Заключи вратата отвън и отиде да купи нещо за ядене. Купи хляб, плодове и разни неща за ядене. Пазарчето се намираше от другата страна на площада.

Когато се прибра, завари мъжете, които го чакаха нетърпеливо.

– Защо си ни заключил? – почти се разкрещя старият евреин.

– Никъде няма да ходите! – каза Ибрахим. – Дори няма да излизате навън! – мъжете бяха изумени. – Скоро шейхът ще бъде тук и ще сте мъртви, само ако ви види!

Явно двамата подценяваха опасността. Като че ли едва сега осъзнаха какво бяха направили и до какви последствия за тях можеше да доведе всичко това.

– Какво ще правим? – старецът се завайка, а талибът запази по-голямо присъствие на духа.

– Ще стоите тук, в тази стая и никъде няма да ходите, докато не оправя нещата! – каза Ибрахим. И той сам не знаеше как точно ще оправи нещата, но поне не искаше те да му се пречкат. Докато обикаляше из пазарите, беше взел едно решение, по най-бързия начин трябваше да се отърват от конете. Щом двамата мъже, които не знаеха нищо за преследването и издирване на хора, бяха успели да го открият по коня, какво оставаше за хора по-опитни, каквито шейхът щеше да пусне след тях, с обещание за щедро възнаграждение. Преследвачите със сигурност много добре щяха да познават конете, откраднати от конюшните, затова трябваше да продаде не само собствения си кон, но и тези на мъжете.

– Мавляна Мюзекки – каза Ибрахим, – вие ще ме придружите, имаме една работа за вършене!

Двамата излязоха и Ибрахим отново заключи евреина отвън.

– Трябва да ми покажете с кои коне пристигнахте!

– Защо? – попита талибът.

– За да ги продадем по най-бърз начин и то на някого от друг град или на хора, които скитат.

– Но...

– Няма, но! Щом вие ме открихте, всеки може да ме открие.

Талибът се замисли и по готовността, с която се втурна да помага, на Ибрахим му стана ясно, че се е съгласил с неговите думи. Когато влязоха в обора, Ибрахим веднага ги позна. Дългоухи те му приятели бяха тук. Те като че ли го очакваха и се зарадваха, като го видяха. Започнаха да се движат и ясно показаха на българина, че са го познали. Явно освен двата коня, които бяха яздили, двамата мъже бяха взели и приятелите му, с които той бе прекосил дял Иран и именно те бяха донесли до тук двата тежки сандъка, пълни със злато. Шейхът едва ли познаваше магаретата му, затова Ибрахим ги остави, но веднага изведе и продаде конете. Разбира се, защото бързаше, не успя да ги продаде изгодно, но сега това не го интересуваше. Докато двамата обикаляха из града и търсеха нещо за ядене, Ибрахим си търсеше и кама. Освен кама, еничарът беше решил да си направи още едно оръжие. Явно предстоеше сериозна битка, а той беше сам и трябваше да се подготви за нея. Затова търсеше място, където продават оръжие и оловни сачми. За учудване на талиба еничарът беше отрязал два лакътя от въжето, с което беше завързан единият от конете, които току що бяха продали.

От доста време на Ибрахим му липсваха разговорите с Абдаллах ефенди и това да научава нещо ново. Сега той се заговори с мавляна Мюзекки. Двамата говореха за наука. Тъй като разбра от Ибрахим, че е ходил на много места и е обиколил почти целия свят, талибът отначало го разпитваше за хората, за науката в тези страни и за това, което е видял. А после, докато се прибираха, мавляна му разказа за историята на науката в Персия. Мавляна Али Мюзекки беше от онези стари учени, които владееха всички науки. В древността всички учени са били такива, но сега Ибрахим знаеше, че са останали съвсем малко от тях. Дори за неговия духовен учител Абдаллах ефенди имаше науки, от които нищо не разбираше. Историята и теологията му бяха любими. От география и биология разбираше малко, но ето, медицината му беше непозната. От думите на персийския талиб си личеше, че е запознат с всички науки. Ето думите, които той каза пред Ибрахим.

– Днес персийската наука е сбор от три могъщи култури: иранската наука от времето на могъщата Сасанидска династия, арабската култура проникнала тук с експанзията на арабите и навлязлата няколко века преди това от Запад и гръкоримска култура. През 489 година по нареждане на византийския император Зенон (474-491) Едеската академия е закрита като разсадник на несторианство^[104]. В учението на Несторий се твърди, че Христос, както всеки обикновен човек, е постигнал божествената природа чрез Пътя на учението си. Това учение е било много по-близо до първите християни и ги доближава до исляма, йога и други духовни практики. Дълго време несторианците били преобладаващият брой сред християните. Несториянството обаче не било мистично и не проповядвало толкова вяра, колкото философия и Път. Затова било унищожено с огън и кръв от воинстващите дифизити, които държали да поставят християнството в руслото на подчинение, сляпа вяра и фанатизъм. Заедно с верните си ученици, нейният сколарх се оттегля отначало в персийския град Нисибина, после преминава в Гундишапур и там основава академия с три факултета: медицински с болница, астрономически с обсерватория и математически. Още тогава учениците му превеждат от византийски и сирийски език някои от съчиненията на бележитите антични лекари Хипократ и Гален.

Гръкоримското влияние на изток се засилва и поради закриването на Атинската академия през 529 година от император Юстиниан I (527-565) вследствие на същите причини. Нейният последен сколарх Дамаскинос, с най-близките си ученици, също бяга в Иран, където е приет радушно от сасанидския император Хосров I Ануширван (531-579), ентусиазиран поклонник на античната философия. На персийски език се появили доста от съчиненията на Платон и Аристотел. През V и VI век от Византия в Иран се прехвърлят много несторианци. В Сасанидската империя проникват немалко съчинения, считани във Византия за еретически. Постепенно на иранска земя се създават няколко научни центъра, в които се разработват проблеми по философия, медицина, естествознание и астрономия. По този начин достиженията на гръкоримската култура в най-разнообразните ѝ страни, захранени някога с млякото на източната мъдрост, идват да обновят сасанидската култура и благодарение на нея стават достояние на всички народи в Азия.

Със завладяването на Персия от арабите настъпва нова ера и процес на ново историческо, културно и научно наслоение. Обогатената от гръкоримската научна и философска мисъл сасанидската култура постепенно добива нов облик. Макар да се прониква в духа на исляма и да се облича в одеянията на арабския език, тя запазва някои от характерните си черти и преди всичко критичността си, усвоена от зороастризма.

После талибът започна да разказва на Ибрахим за арабите. Еничарът добре познаваше арабите и тяхната история, но остави мъжът да говори и не го прекъсна.

– Арабската експанзия в света е едно от най-големите исторически чудеса. За около век, след смъртта на идеолога на исляма – пророкът Мохамед (632), арабите завоюват територия по-голяма от територията на Римската империя. Вдъхновени от идеята за разпространяване на правата вяра с огън и меч, малобройните арабски племена, под формата на свещена война (джихад, газиават), подчиняват съседните неверни народи, превземат огромни територии, противопоставят се на стари цивилизации и успяват да наложат в обсега на халифата като единствено търпима религия исляма и като официален език арабския.

След като покоряват целия Арабски полуостров, фанатизираните привърженици на Мохамед завладяват Египет, Сирия, Месопотамия (Ирак) и Иран, откъсват от Византия някои източни и югоизточни провинции, проникват в Северна Индия и дори в Китай. Настъпателният им марш продължава в Северна Африка. През Гибралтар завладяват почти цяла Испания, като проникват дори в Южна Франция, където през 732 година са спрени от френския крал Карл Мартел^[105].

Макар да обсаждат няколко пъти Цариград, особено решително през 673 и 717 година, и да завладяват някои острови в Средиземно море, арабите не успяват да покорят Византийската империя и Цариград не пада. Византия прегражда пътя им към Европа и това има решаващо значение за единството на халифата и дори за по-нататъшната му историческа съдба.

– Не византийците са спрели арабите! За това те ползват българите и техния кан Тервел, който нанесъл смъртна рана в арабската експанзия, като унищожил непобедимата арабска армия на Маслама – каза Ибрахим като на себе си. Той беше доволен, че нещата, които Абдаллах ефенди му беше разказал, съвпадаха и се потвърждаваха от разказа на талиба Мюзекки.

После талибът преразказа историята на арабската империя и на халифата. На Ибрахим му стана по-интересно, когато това започна да засяга Иран.

– Багдадският халифат – продължаваше да говори ученият мъж – все още съществува само в азиатските предели на Империята, но още към края на IX век преживява упадък. Властта на халифа постепенно става фиктивна, ограничава се от фактическото господство на неговите наместници (емири) в азиатските провинции. Този процес е особено характерен за номинално подвластните на багдадския халиф ирански земи. След краткотрайната власт на така наречените Тахириди (821-873), в Хорасан от IX век, в южните и източните части на някогашната Сасанидска империя, се утвърждават Саманидите (861-900). В началото на X век в западните предели на Иран се налага династията на Буидите (935-1055) и нейната мощ укрепва по такъв стремителен начин, че в 945 година от Буидите е завладяна дори столицата на Багдадския халифат.

Тази епоха с основание е наречена от някои мои колеги "епоха на иранското възраждане". Иранските народи сякаш се пробуждат от дълбок сън, отърсват се от удара нанесен от арабската конница на войските на сасанидския пълководец Рустам при ал-Хира през 637 година. Особено характерен представител на този нов исторически фактор в Средна Азия е най-личният представител на династията Газневиди (962-1186) – Али Касим Махмуд Газневи (998-1030), наречен "Мечът на исляма". След като покорява Саманидската държава, той се насочва към владенията на Буидите и помита всички по-дребни емирати, за да разчисти пътя на идващите след него селджуки.

При тези исторически превратности влиянието на арабския свят върху средноазиатските народи и Персия не би било тъй силно, ако завоевателят не бил подложил покорените на безпощадна арабизация с помощта на огъня и меча. Високата култура на Персия и средноазиатските народи била за завоевателя по-непреодолима преграда от каменните цитадели, от високите бойни кули, от дълбоките, запълнени с вода ровове. Споменът за миналото трябвало да бъде заличен и на покорените да бъде внушено, че има само една права вяра – ислямът, само един истински бог – Аллах, и един език достоен за прославата на Аллах – арабският.

Легендата разказва, че когато в края на 641 година било доложено на Амру – покорителят на Александрия, за натрупаните в Александрийска библиотека купища старинни ръкописи, той запитал Халифа Омар I (634-644) какво да прави с тях. Отговорът бил лаконичен: "Ако тези книги са съгласни с Корана – излишни са; учат ли в разрез с него – тогава са вредни. И в двата случая – огън!" Амру изпълнил без колебание нареждането на наместника на Пророка, като се разпоредил Александрийската библиотека да бъде изгорена. И така за втори път, след като веднъж в началото на пети век, когато в пристъп на религиозен фанатизъм, е убита първата учена жена Хипатия, пламъците проникват в чертозите на библиотеката, за да я изпепелят напълно.

Като Амру постъпва и покорителят на Персия и Хорезъм – арабският военачалник Кутейба ибн Муслим ал-Бахили. Той заповядал да изтребят първо жреците, като пазители на религията, науката и традициите. Съхраняваните от тях свещени книги и старинни текстове били предадени на огън. За това свидетелства и ал-Бируни, който описал завладяването на Хорезъм така: "След като Кутейба ибн Муслим ал-Бахили изтребил грамотните хора и служителите на култа, изгорил книгите и свитъците ръкописи, коренното хорезъмско население подивяло, станало неграмотно и живеело само със сведенията, запазени в паметта."

Възходът на арабската наука и философия започнал с идването на власт на Абасидите. Багдад скоро се превърнал не само в политическа, но и в културна столица на огромната империя. Харун ар-Рашид и неговият син ал-Мамун поставили пред учените задача да бъде преведено на арабски всичко ценно от културното наследство на гърци, римляни, иранци, индуси и китайци. Пратеници на багдадските халифи във Византия, Иран, Индия, Китай издирвали и откупвали ценни старинни ръкописи.

След като възстановил в Гундишапур старата медицинска школа, халифът ал-Мамун основал през 832 година в Багдад "Бейт ал-Хикма" (Дом на мъдростта) – научно учреждение, академия на науките. Една от неговите важни задачи била да направлява дейността на преводачите. Начело на "Бейт ал-Хикма" застанал Хунейн ибн Исхак (умрял 873), лекар несторианец, сириец по произход, голям полиглот. Исхак превеждал от сирийски, гръцки, еврейски, персийски и бенгалски език.

Съвременници разказват, че ал-Мамун заплащал на бележития преводач Хунейн ибн Исхак за всяка преведена от него книга толкова злато, колкото тежал самият ръкопис. Предаването на новия принос и възнаграждаването на ревностния книжовник се извършвало в тържествена обстановка, с източен блясък, по установения церемониал. Благородният метал се отмервал и предавал на преводача още там, пред трона на халифа, и ръкописът преминавал от ръката на върховния ислямски разпоредник в ръцете на обкръжаващите го улеми и мюфтии, за да предизвика възторг. Ал-Мамун казвал: "По-добре да бъде преведена една добра книга, отколкото да бъдат написани десет посредствени." Но халифът едва ли е бил по-малко щедър по отношение и на оригиналното творчество.

За Ибрахим беше ясно защо талибът говори с такъв блясък в очите. Явно той мечтаеше за онези времена, но днес истината беше друга. Днес имамите бяха богати, а учените талиби изтласкани в ъгъла. Докато двамата мъже разговаряха, неусетно бяха стигнали до кервансарая. Ибрахим отключи вратата и там завариха Исак. Лицето на яхуди беше странно зачервено, явно от яд. Ибрахим и Али Мюзекки приготвиха закуската, без да се съобразяват с него.

След като се наядоха, Ибрахим седна направо на пода и бавно започна да приготвя ортома. Двамата мъже го гледаха с нескрит интерес, но никой не го попита. Докато създаваше кесиджийското оръжие, Ибрахим се опитваше да измисли план за бъдещите си действия. Направи ортомата, оттегли се в своята стая, направи клупа, наниза го на китката си и няколко пъти замахна. Оръжието беше добро и достатъчно тежко. Извади и провери зулфикр. А най-накрая поработи с новата си придобивка – камата. Въпреки че я беше избирал доста, не беше кой знае какво. Дръжката ѝ беше дървена, а острието се клатеше. Все пак се надяваше, когато му се наложи, да му свърши работа.

Докато правеше всичко това се чудеше как да продължи. Ибрахим осъзнаваше, че битката между него и Лъже Махди предстои, но Абдаллах ефенди го нямаше, за да му каже как ще протече, къде ще бъде и как да се подготви. Сега трябваше да взема решенията сам или да изчака и да разпознае знаците на съдбата. Скри всичките си оръжия и отиде до прозореца. Гледката, която се разкриваше, беше много добра. Целият площад беше като на тепсия. Свободно се виждаха входът на джамията и дворецът. Там някъде беше той, шах Махмуд, единственият имам, този който претендираше, че е Махди. Той беше някъде там и в момента беше охраняван от сарбадарите. Трима от тях се наричаха Липоксай, Арпоксай и Колаксай. Как да се добере до Лъже Махди?

В този момент вниманието му бе привлечено от група хора, които прекосяваха площада по диагонал. Тази група му беше много добре позната. Прикри се зад завесата, защото се притесни да не го забележат. Групата беше прелюбопитна. Те всички бързаха. Отпред вървеше шейхът, движенията му бяха остри и отсечени. Ибрахим знаеше защо шейхът е бесен. Вниманието на българина веднага бе привлечено от групата, която го следваше. Това беше охрана, силни и гневни мъже, явно от пехливанската школа на Шираз, предвождани от Джафар. Но най-интересно беше това, което следваше – две жени. Не можеха да бъдат други освен Персика и Махидевран. Картината на групата, пресичаща пеша площада и отиваща право към двореца на шаха, беше впечатляваща, но не предизвикваше вниманието на хората, намиращи се на площада. Той обаче ги следеше с поглед. Значи все пак го бяха проследили! Беше въпрос на време да открият него, двамата бегълци и съкровището. Картината веднага му се изясни: шейхът отиваше да се оплаче на шаха или да потърси подкрепа от синовете си. Само едно нещо не му беше ясно, дали шейхът знаеше, че хората, които преследва, се намират тук, в Исфахан, или не? Сега трябваше да действа. Най-добрата защита беше нападението. Най-доброто прикритие беше да знае къде се намират преследвачите му. Трябваше да следи замисъла и действията им. Втурна се в другата стая, грабна камата, превърза и прикри зулфикр в дългата си дреха и най-накрая завърза клупа на ортомата на лявата си китка, а самото оръжие набута в ръкава си, така че да не се вижда. После бързо профуча през голямата стая, в която спяха двамата мъже. Те се опитаха да го заговорят нещо, но сега нямаше време за това. Изскочи навън, заключи вратата и се втурна надолу по дървеното стълбище на кервансарая. Докато тичаше, осъзна, че може да бъде разкрит и че бързането му ще предизвика вниманието на хората, които го срещнат. Сега обаче това не го интересуваше, трябваше да бърза. Сети се за миг, че ако с него се случи нещо лошо, двамата мъже може да останат дълго време заключени, но сега и за това нямаше време да мисли. Беше забелязал накъде се бе насочила групата и сега тичаше през площада натам. Опитваше се да се прикрива, доколкото можеше, но нямаше време. Затова тичаше леко приведен. Като приближи до централния вход на сарая, спря и се прикри зад някаква жена, облечена в черно. Тъй като жената беше доста ниска, наложи му се доста да приклекне. За негов късмет шейхът и цялата му свита все още стояха пред входа, спрени от сарбадарите. В същия момент отвътре тичешком се зададоха трима сарбадари. Ибрахим не ги виждаше, но веднага се сети кои можеше да са. От одеве се криеше зад жената и едва сега забеляза, че тя учудено го гледа и явно има нещо против това Ибрахим да я използва за параван. Той искаше да се прикрие зад някой друг, но наоколо нямаше по-удобно прикритие, затова продължи да се крие най-нахално, без да обръща внимание на жената. Тримата мъже веднага изведоха групата встрани от входа, защото след малко от там се зададе голяма група от сарбадари, а между тях се извисяваше фигурата на шаха. Явно шахът излизаше от двореца, а гвардията му го охраняваше. Гледката беше впечатляваща, червените пелерини с черна подплата, редът, поздравът на сарбадарите, които пазеха вратата. Групата на шейха със синовете му се оттегляше встрани. Ескортът на шаха се насочи към джамията и в този момент жената се премести с гневно изражение и така остави еничара неприкрит. Ибрахим се чудеше как да се прикрие, но видя, че вече няма смисъл от това. Шахът го бе видял. Да, шах Махмуд го гледаше с пронизващия си поглед. Очакваше във всеки момент да настъпи развръзката и той да го посочи, но това не се случи. Черните очи на Махмуд се преместиха и той с нищо не показа, че е видял или разпознал Ибрахим или че си спомня, че и вчера се беше случило същото. Ескортът на шаха продължи и с това опасността от тази посока за Ибрахим намаля. След това ескортът влезе в джамията. Сега остана основната опасност от страна на групата на шейха, тримата му синове, пехливаните и стражите, които охраняваха входа на двореца и на които Ибрахим можеше да се стори подозрителен. За да се прикрие, той се насочи към джамията. Спомни си, че и двамата шиитски светци – и Али и Хюсеин, са били убити при излизане от храма, така че може би това беше най-удобното място. Досега не се беше замислял, но може би неговата мисия нямаше да е повече от това да убие шиитския Махди и щеше да се окаже, че той е само убиецът на Махди, а неговите приятели от сектата на Махди щяха да открият истинския Махди. Така Ибрахим застана близо до входа на джамията. Не биваше да допуска грешка! Сега трябваше да бъде търпелив! Шахът беше влязъл в джамията, а пред нейния вход не бе останал и един сарбадар. Това беше интересно. Ибрахим не знаеше какво означава, но сега нищо повече не можеше да направи. Той чакаше и се разхождаше, правейки се, че оглежда красивите мозайки, представляващи стилизирани текстове от корана. После се сети, че намирайки се така близо до фасадата на джамията, той вече е достатъчно защитен и прикрит, затова започна да наблюдава групата на шейха. Всъщност гледаше най-вече двете жени. Колкото и да беше странно, това бяха неговите жени. Беше платил и за двете и трябваше да му принадлежат. Персика беше смъкнала фереджето си и беше облечена с пъстра рокля, която подчертаваше формите ѝ. Роклята беше тясна и очертаваше дългата ѝ снага. Махидевран, макар и по-ниска, беше не по-малко изкусителна с облите си предизвикателни форми. Ибрахим осъзна колко неподходящо е мястото и времето за това, но мислите му се върнаха към онази нощ. Възбудата му растеше. Все по-трудно се концентрираше и чувстваше, как не контролира ситуацията. Вместо да мисли за смъртта, мислеше за глупости. Знаеше, че ако шахът излезе, трябва да го промуши, а с това ще загуби и собствения си живот. Винаги си беше мислил какво ще прави, ако му се случеше да изпадне в такава ситуация. Беше мечтал да се държи геройски, чудеше се дали ще мисли за Аллах, за Махди или ще се моли. Сега обаче не се случваше нищо подобно, а мислеше за жени. Да, миг преди да се раздели с живота си, той мислеше за онази нощ и продължаваше да гледа Персика и Махидевран.

Изведнъж цялата група, водена от някой от братята сарбадари, пое през площада, като го прекоси обратно по диагонал. Ибрахим изтръпна! Грешка нямаше. Цялата група от Шираз пое точно към кервансарая, в който се бяха настанили те. Различни въпроси се блъскаха в главата на българина. "Групата или вече се беше настанила там, или синовете ги водеха натам... или знаеха, че с евреина и талиба сме там!" После се сети. Как така в групата нямаха коне? Къде ги бяха оставили? Или вече се бяха настанили в друг хан, или у приятел, или в двореца и сега отиваха да заловят бегълците? А може би въобще не знаеха къде се намират и това беше съвпадение? Докато тези мисли се въртяха в главата му, мина доста време. Може би групата отиваше да залови талиба и яхуди, а той се беше изплъзнал? Опипа дръжката на зулфикр, у него беше кесията със златото от продажбата на трите коня и всичко останало, освен парите за книгите и кожената чанта с книгите. Златото, което беше у него, съвсем не беше малко. С него преспокойно можеше да се добере до лагера на еничарите и ако се наложи – до пределите на Империята и Стамбул.

Ако шейхът не знаеше къде се намират преследваните от него, беше постъпил много добре, като беше продал и махнал бързо конете, защото той или прислужниците му неминуемо щяха да ги видят и разпознаят. Помисли си също, че ако всичко това беше съвпадение, кервансараят беше най-доброто място за прикриване. Едва ли някой ги беше търсил именно там...

Вече стоеше доста време пред джамията, а от шаха нямаше и помен. Какво се беше случило? Защо шахът се беше забавил толкова? Ибрахим съвсем се успокои, когато тримата братя сарбадари отново прекосиха площада и видимо спокойни се върнаха в двореца. Стражите отдадоха чест и отново застанаха неподвижни, без следа от притеснение и напрежение. Явно нищо странно и притеснително не се беше случило и това, че шахът беше влязъл в джамията и вече от толкова време не излизаше, беше нещо съвсем нормално. Мозъкът на Ибрахим работеше трескаво. С досада пропъди поредния спомен за докосването до двете голи тела, меки и кадифени на допир и в същото време – стегнати и твърди. Замисли се върху ситуацията. Трябваше да разбули тази мистерия! Джамията имаше само един вход, а това означаваше, че има само един изход. Откакто беше застанал тук, никой не беше влизал след шаха. Нито един човек не влизаше, не излизаше, нито се насочваше към джамията. Може би сарбадарът, оставен на пост, ги възпираше. Когато мюезинът запя от минарето, той се възползва и единствен влезе вътре за вечерна молитва. Свали обувките си. Огледа се. Навън бе започнало да се смрачава и тук цареше мрак. Беше сам в огромното помещение на джамията. От шаха и свитата му нямаше и следа. Отначало навлезе в средата на помещението, но после се изтегли встрани и вдясно, покрай стената. Вървеше опипом и се стремеше да бъде тих, защото се опасяваше, че и най-малкият шум в това огромно помещение ще отекне. Къде беше отишъл шахът със сарбадарите? Защо на вечерна молитва в централната градска джамия нямаше никой? Чуваше само протяжния глас на мюезинът, който призоваваше правоверните шиити на вечерна молитва. Знаеше, че всеки мюсюлманин в момента се моли и всички са на колене. Той беше бекташ – еничар. За него петте молитви дневно не бяха задължителни. Явно и за сарбадарите важеше същото, защото пазачът на вратата само го изгледа, докато влизаше, но по никакъв начин не реагира.

Ибрахим се върна. Не можеше това да не предизвика интереса на сарбадара. Кой ли се намираше под мантията и качулката? Българинът, тих като котка, се приближи до човека. Тъй като беше с качулка, на пазача му беше много трудно да го чуе и види. Ибрахим скочи и хвана мъжа за устата, след това много бързо го придърпа навътре, в мрака на джамията. Стискаше устата му с всичка сила. Мъжът се съпротивляваше, но Ибрахим вложи цялата си сила. Той имаше предимство и знаеше, че трябва да се възползва. Мина доста време в борба. Когато мъжът се отпусна, Ибрахим беше доста уморен. Бързо съблече мантията му, примъкна трупа му встрани и го скри. Дрехата на сарбадара го прикри много добре. Така можеше да остане скрит от погледите на останалите хора. Единственото, за което трябва да внимава, беше да се държи като сарбадар. Беше ги наблюдавал, но не знаеше дали може да го направи. Сега беше времето, в което трябваше да действа, имаше на разположение много малко време, колкото трае молитвата. Тук някъде трябваше да има друг вход, иначе обяснението би било магическо, че шахът и свитата му са се разтворили във въздуха. Почти тичешком опипваше стените, гледаше надолу и нагоре. Трябваше да открие тайния вход! Трябваше да разбули мистерията! И ето, напипа малка врата, успешно скрита в стената, в една от нишите на джамията. Ибрахим я усети по лекия ветрец, който полъхваше. Или във вратата имаше цепка, или последният човек я бе забравил притворена, но от нея го лъхна миризма на влага и застоял въздух, толкова характерен за подземно помещение или коридор. А може би оставянето на вратата полуотворена не беше случайно?! Може би беше капан!? Ибрахим подтисна вътрешния си глас, който го предупреждаваше. Внимателно отвори вратичката, която беше доста ниска и му се налагаше да се приведе. Лъхна го силна миризма на застоял въздух, а с ноздрите си усещаше влагата. Нямаше време. Чуваше мюезина, който все още беше към средата на призива за молитва, но Ибрахим трябваше да мисли и за връщане, така че скочи в неизвестното. Всъщност не беше точно скок, по-скоро се спъна и политна напред. Оказа се, че в началото на коридора, защото това беше коридор, има няколко стъпала и той се препъна в тях. Изправи се. Не се беше ударил, а само изненадал. Пелерината бе попречила да се приземи по-леко. За миг спря. Опасяваше се, че шумът, който беше вдигнал, може да привлече вниманието на някого, ако въобще имаше човек в този подземен коридор. После тръгна. Коридорът явно беше подземен, защото отначало се спускаше надолу. Съжали, че не беше взел свещ. С ръце опипваше стените. Постепенно очите му свикнаха с мрака. Вече доста време се придвижваше по коридора, който беше тесен, така че по него не можеше да вървят двама души един до друг или да се разминат. Сводът също не беше висок, така че можеше да го достигне с ръка. Загуби ориентация за времето, не чуваше нищо и не можеше да разбере дали мюезинът още пее от минарето. Изведнъж видя някаква светлина, там нейде далеч напред. Колкото повече се приближаваше, толкова мракът се разсейваше и ставаше все по-светло. Когато съвсем наближи, видя, че светлината идва от един широк отвор вляво. Вътре нещо светеше и осветяваше помещението. Тихо се приближи, внимателно надзърна и тогава си отговори на въпроса. Явно вечерната молитва продължаваше, защото сарбадарите се бяха проснали на малки молитвени килимчета и се молеха. Всички бяха схлупили лицата си надолу. Ибрахим се възползва от това и много тихо и незабележимо премина покрай широкия каменен отвор и огромната каменна стая, в която стояха сарбадарите. Тихо продължи напред. Коридорът след помещението продължаваше все така тесен, каменен, с нисък овален свод. Какво трябваше да очаква пред себе си? Направи още няколко крачки и отново се сблъска със стълби. Те бяха три-четири, точно колкото бяха и от страната на джамията. Ибрахим внимателно се изкачи по тях, но врата нямаше. Тогава видя нещо странно. На един сумрачен фон се открояваше мрачен силует. Гледката беше странна и дълго време Ибрахим не можеше да разбере какво става. Тогава го чу и целият настръхна. Това беше онзи глас, който беше чул. Това беше гласът на Махди. Звукът явно идваше от силуета. Това беше шах Махмуд, по-точно имамът Махмуд. Явно той разговаряше със своите аятоласи. Ибрахим вече беше почти сигурен, това беше светая светих, който при евреите се нарича давир – там, където в еврейките храмове се намираше кивотът със завета, зад завесите, където се смяташе, че пребивава самият Бог. Там според шиитите се намираше и имамът – техният посредник с Аллах. Явно Ибрахим беше дошъл точно в момента, когато имамът или Махди говореше с аятоласите. Другата част от помещението, в което се намираха те, беше осветена и затова, въпреки плътната завеса, той виждаше силуета на шаха, а беше сигурен, че той ще остане скрит от неговите очи. Гласът на Махди беше силен, явно, за да го чуват посредниците на неговото слово от другата страна. Това беше странен език. Не беше нито еврейски, нито арабски, както очакваше, а някакъв непознат език, който не можеше да определи като нито един от познатите му. Ибрахим се изправи и в този момент, явно от това, че известно време беше стоял клекнал, двете му колене сухо изпукаха. По движението на силуета разбра, че беше разкрит. Ясно виждаше очертаващия се силует и как той, без да спира да говори, внимателно извади оръжието си. Това може би беше дълъг персийски медж. Махмуд правеше всичко това, без с нищо да издава, че зад завесата нещо се случва. Той все така говореше с шепнещия и хриплив глас. Явно за него беше много важно аятоласите да не разберат какво става. Той нямаше да допусне шиитските говорители да разберат, че светая светих е осквернена. Ибрахим беше сигурен, че сабрадарите никога няма да влязат в светая светих и че тяхното караулно помещение е най-дълбокото място, до което стигаха. Той се намираше в сърцето на шиизма. Това беше едно от най-свещените места на земята. Как беше стигнал до тук? Как се беше оказал тук? Тези въпроси минаха като светкавица през съзнанието му, но сега нямаше време за тях. Беше очаквал битката между двамата Махди да бъде величествена, като битката между Доброто и Злото. Смяташе, че ще почувства в последния момент, че той е Доброто, но сега не почувства нищо. Нищо не му подсказваше, че той е добрата страна. Та той беше дошъл тук и се канеше да нападне и убие шаха на Иран и Махди, и последния имам на шиитите. Дали наистина беше добър? Нищо не го показваше, не чувстваше никакъв знак, нито мислите му го показваха. И така битката нямаше да бъде с тътен и светкавици, както си го представяше, а в пълен мрак. Ибрахим застина. Много добре си спомняше упражненията с Рефик в тъмната зала, в подземете на кесиджийската къща в Истанбул. Затвори очи. Сега трябваше да се уповава на вярата си. Ако действията му бяха направлявани от Аллах, трябваше да победи при каквито и да е обстоятелства. Сарбадарската пелерина му пречеше и го забавяше. Отдавна не беше упражнявал практиките на Даубманусовата книга, но сега веднага "видя" силуета на шах Махмуд, но той вече не беше тъмен, а светъл и сияеше. Чуваше говора му. Той продължаваше да нарежда думите, които звучаха като заклинание. Ибрахим осъзна, че ако мъжът, който говори непрекъснато на яатоласите, им заповяда да влязат зад завесата или ако им каже, че тук има мулхид (неверник, еретик), те ще го разкъсат, но явно това не се случваше. Колко ли бяха говорителите на имама от другата страна? Тогава Ибрахим реши да действа. Направи това почти автоматично. Знаеше, че на Махмуд няма да му е лесно да се бие и едновременно да изнася проповед. Реши да не му отстъпва инициативата, засили се и замахна със зулфикр отдясно. Знаеше, че шахът е добър воин от Кандахар, а и беше с шест години по-млад от него. Вече беше сметнал, че сега Мир Махмуд трябваше да е на 28, а той беше на 34 години. Затова трябваше да бъде решителен и бърз. Двамата си нанесоха няколко удара и защити. Шах Махмуд беше отличен воин. Ибрахим не виждаше тънкото право острие, но по натиска разбра, че персийският владетел има здрава ръка, точно око и голяма бързина. В тъмното помещение, където нямаше място да се замахне широко, меджът имаше предимство. Ибрахим реши да рискува, но да доведе битката по-бързо до край. Той замахна с дясната ръка, в която държеше своя ятаган, а с лявата бе извадил ортомата и в същото време замахна с нея отдолу. Беше благодарен, че съдбата толкова пъти бе изправяла пред право острие. Спомни си упражненията с Юсуп и с персийския медж, после рапирата на Балантрей, упражненията с льо Комб и занятията в неговата школа. Съдбата като че ли го беше готвила за точно тази среща и сега той много добре познаваше правите оръжия и специално персийския медж. Защитата на шаха беше добра, но в следващия момент в дясната част на главата на противника му попадна тежкото кесиджийско оръжие. Ибрахим почти не почувства удара, по скоро по звука се ориентира, че е уцелил. Малки топчета, откъснали се от жилата на ортомата, се удариха в завесата. Тялото на шаха падна тежко на земята. Меджът му издрънча върху каменния под. Пред Ибрахим лежеше мъртъв Лъже Махди. Аллах го бе подкрепил. Може би наистина беше Махди? Цялата битка бе продължила кратко и бе свършила толкова бързо и безславно за неговия противник. Но той също не се чувстваше победител. Сега други въпроси го интересуваха. Дали беше само убиец на шиитския Махди, или той самият беше определен от Аллах за Махди? Ако Бог го пазеше и му помагаше да се изплъзне жив от тук, това щеше да означава, че е Махди! Но накъде да продължи? От другата страна на завесата усети раздвижване на множество хора. Явно аятоласите бяха чули шума от оръжието, а после и падането на Махмуд. Освен това гласът беше стихнал. Ибрахим се приближи до завесата от дясната страна. Съвсем леко я открехна. Там бяха насядали стотици аятоласи. Може би всички онези, които предният ден бяха седели в джамията около него. Сега те седяха на земята, с кръстосани под себе си крака. Завесата, пред която седяха, беше боядисана в зелено – цветът на исляма. Те стояха и се ослушваха. Явно речта на имама трябваше да завърши, но Ибрахим не знаеше как. До този миг не се бе замислял какво ще прави след като убие Лъже Махди. Беше мислил, че веднага след това ще умре. Сега обаче се замисли за изход от ситуацията. Не знаеше какво да предприеме, но все пак видя, че помещението е доста голямо и през него не можеше да проектира пътя си за отстъпление. Единственият път бе назад. Някак трябваше да мине покрай сарбадарите. Дали те също бяха чули шума от борбата? Отговорът дойде веднага, когато достигна до отвора. Сарбадарите го очакваха и без колебание се нахвърлиха върху него. В първия момент обаче те се стъписаха. Не можаха да познаят, че именно той е нападателят. Пелерината за миг му помогна. Той се възползва и ги атакува. За негов късмет те си пречеха и нямаха място да се разгърнат и да го обкръжат. Спомни си битката при Прут. Нанасяше бързи удари с ятагана в дясната ръка и с лявата – с ортомата. Кесиджийското оръжие много му помагаше и му осигури голямо предимство. За разлика от меджовете и ятагана, то се огъваше и понякога се плъзгаше по стените, а след това удряше със страшната си сила. Благодарение на него за много кратко време, той положи повече от десет мъртви сарбадари. За да не остави врагове в тила си, мина и отряза главите на всички сарбадари. Повечето от тях така и останаха с качулките си. Много по-лесно би му било да ги прободе в сърцето, но ятаганът не беше най-доброто оръжие за това. Той режеше главите им и всеки път поглеждаше дали няма да познае лицето на някой от братята. Щеше да му е най-неприятно да се окаже, че е убил Колаксай. Не желаеше да убива нито един от братята на Персика. Лицата на всички убити сабрадари му бяха непознати. Той ги нареди в една редица. Те бяха воини и заслужаваха уважение. Той ги беше убил, но не ги беше победил. Когато свърши този странен ритуал, грабна една факла и тичешком се втурна по коридора. Сърцето му биеше до пръсване. След миг се оказа отново в светая светих. Беше объркал посоката. Освети тялото на падналия мъж. Той все още беше жив, защото единият му крак трепереше. Ибрахим бързо се върна по коридора. Наложи му се отново да мине покрай каракола на сарбадарите, отново погледна наредените глави и продължи. Беше сигурен, че тази гледка ще го съпровожда до края на живота му. Продължи надолу по коридора. Постоянно имаше усещането, че някой го преследва. Този път коридорът му се стори много по-кратък. Видя стълбите, натисна вратата. Добре че не я беше заключил. Тя се отвори, а той се пльосна на пода. Бързо грабна дръжката на факлата. Не искаше да запали молебния дом. Изправи се. Трябваше да бърза! Трябваше да бяга! Трябваше час по-скоро да напусне Исфахан, да тича при еничарите! Беше убил шаха на Иран! Беше обезглавил Персия и шиитите! Не направи и една крачка и пред него се изправиха още трима сарбадари. Изненадата му бе голяма. Трима, дали беше случайно? Те извадиха меджовете си и го нападнаха. В бързината Ибрахим хвърли факлата по тях. Беше прибрал ятагана си, за да може в дясната си ръка да носи факлата. Сега, когато ги замери с горящата пръчка, ръката му се освободи, но преди да извади зулфикр, той се защити с ортомата. Ударът беше страшен. Меджът беше изтръгнат от ръката на най-левия противник, а останалите бяха посипани с оловните сачми. Сарбадарите бяха прикрити от качулките, но все пак летящите оловни топчета ги изненадаха. Двамата мъже бяха много добри в битката с оръжие. Те го атакуваха с невероятен синхрон. За него вече нямаше съмнение, това бяха синовете на шейха, братята на Персика. Не искаше да ги нарани, но те го атакуваха съвсем не на шега. Ибрахим беше много притеснен. Братът, който беше останал без оръжие, се обърна назад. Там от мрака изплуваха още трима мъже – папазвантите на шейха, и той самият. Сарбадарят се обърна към Джафар и той му подаде меджа си. Именно с това острие, изненадвайки еничара, сарбадарят го прободе в рамото, точно там където преди много години Юсуп бе забил своята кама. Болката беше неописуема. За миг като че ли Ибрахим полудя. Пред очите му се спусна пелена. Досега се беше опитвал само да се защитава и да не наранява братята, но сега разбра, че те искат да го убият. Или той, или те. Ибрахим разбра, че те щяха да умрат! Ръцете му вече бяха изцапани с кръв. Отново замахна с ортомата, но този път удари мъжа в ръката, с която държеше оръжието на Джафар. То излетя от нея. Явно болката беше много голяма, защото сарбадарят изрева и падна на колене. За миг Ибрахим забрави за останалите двама и със силен замах с дясната си ръка отсече главата на коленичилия мъж. Тя се търкулна. Не можеше да определи на кого от двамата е, но не беше на Колаксай. Мъжете бяха вцепенени от гледката на падащото обезглавено тяло. После те изреваха от ярост и го нападнаха с много по-голямо настървение. Яростта обаче не е добър съветник в битка. В опита си да го съсекат, те се отвориха малко повече. Удряха яростно и силно, но единият от тях се подхлъзна и ортомата веднага го удари в крака, при което той се претърколи като ударено псе. Ибрахим се защити с дясната ръка, а с лявата нанесе силен удар с ортомата. Тежкото кесиджийско оръжие удари претъркалящия се мъж по гърба и главата. Беше останал само най-сръчният от тримата братя. Ибрахим скочи едновременно с ортомата и ятагана срещу него. Това беше един от най-добрите бойци с право оръжие, който беше виждал. Колаксай, защото явно това беше той, беше много по-добър от Юсуп. Работата с рапира с льо Комб сега също много му помагаше. Правото острие беше удобно за мушкане, но беше по-слабо за сечене. По някое време Ибрахим използва двоен удар с ятагана и с ортомата. Кесиджийското оръжие се заплете в меджа и само за миг го задържа. Колаксай усети какво става и припряно се опита да отскубне острието си, но не успя. Еничарът се възползва от това, завъртя се и със силно движение отсече главата му. В този момент отзад се чу силен вик и плач. Това беше шейхът, който явно не можеше да понесе гледката на тримата си мъртви синове. Той се втурна напред, като че ли не го виждаше. Взорът му бе насочен към телата на тримата му мъртви синове. За да го спаси от мъките му, Ибрахим го съсече на място. Следващата жертва беше Джафар. Той се опитваше да намери някакво оръжие, защото беше подал своя медж, но Ибрахим го съсече така, както стоеше наведен. Друг рев се чу зад гърба му. Бащата на Джафар, мъжът с рупора, този, който беше водач на пехливаните, се втурна към него. С него имаше още двама бойци. По всичко си личеше, че те са пехливани. Може би негови ученици и приятели на сина му? Мъжете бяха много разярени, с извадени оръжия. Ибрахим ги съсече и двамата. Не искаше повече смърт. Тази вечер бе убил достатъчно хора. Не желаеше да убива бащата на Джафар. Тези мъже бяха невинни. Беше ги убил само защото го забавяха и искаха да го убият. Мъжът беше много стар и очевидно по-слаб от него. Скоро Ибрахим успя да избие оръжието от ръката му, но вместо веднага да го убие, изпита силно желание да говори с него. Това желание беше ново и непознато за него и го учуди. Знаеше, че няма смисъл да отлага момента на смъртта. Той беше воин и беше учен да уважава опонента си и ако трябва да го убие, да го направи без да го унижава. Но сега някаква тъга го бе налегнала. Тя като че ли отне силата от ръцете му. Не му беше мъчно, че ще убие стария мъж. Беше убивал и много по-стари, и много по-малко виновни. През целия си живот бе избил толкова много хора. Не му беше мъчно за човека, и за себе си не му беше жал. Щом се налагаше да убива – убиваше! Жал му беше за Аллах, който е сътворил света по този начин. Беше се преситил от кръв. Беше препил с кръв, а сега му се повръщаше.

Старецът стоеше пред него, а факлата го осветяваше.

– Хайде, момче, какво правиш?

Старецът беше стар воин ветеран. Няма начин обикновен човек да запази такова самообладание пред лицето на смъртта. Ибрахим го погледна в очите. Там прочете разбирането, че скоро ще умре.

– Искам да си поговорим! – каза еничарът.

– Кому е нужно това? Губиш ми времето, момче! – рече старецът.

Страните му бяха покрити с прошарена брада. Този мъж приличаше на бед няк, но беше воин, който цял живот е бил такъв, и щеше да умре като воин.

– Не, ефенди, опитвам се да ти дам време! – каза Ибрахим.

– Защо? – старецът попита и го изгледа с поглед, който казваше: "Кому е нужно това?" Този поглед показваше, че старецът осъзнава, че двамата участват в една игра и знаеше каква е неговата роля.

– Кой си ти? – попита той, усещайки, че нещо става, но не можеше да разбере каква е ролята на този, който се представяше за търговец. Макар да не беше добър пехливанин, беше воин, който пред очите му бе убил трима сарбадари, шейха и още трима пехливани, сред които и сина му. Сега беше неговият ред. След смъртта на сина си, той предпочиташе смъртта. Бяха тръгнали да дирят съкровището на шейха, откраднато от неговия ковчежник евреин, а намериха смъртта си от ръката на този мъж. Старецът беше сигурен, че мъжът, който сега щеше да го убие, не е обикновен воин. Но кой беше все пак?

– Кой си ти? – повтори той въпроса си. Знаеше, че отговорът няма значение. Каква е разликата от чия ръка ще умре? Но сега единственото, което можеше да направи, беше да зададе точно този въпрос. Всичко друго беше маловажно. Всъщност старецът знаеше, че отдавна вече е мъртъв и по-скоро мъртвецът попита за името на своя убиец.

Ибрахим разтвори ръце и те приличаха като крилете на сокол в полет. В едната си ръка държеше зулфикр, а в другата висеше ортомата. Едната му същност беше тази на воина еничар, а другата – на подмолния убиец

– Кесиджията. Такъв беше животът му, такава бе същността му. Ибрахим се чудеше дали да каже на стария мъж всичките си имена, за да разбере от кого ще умре, но после реши да не го прави, само продължаваше да се върти като в транс. Гледката беше странна – старецът, който беше паднал на колене и се молеше, и еничарът с разперени ръце, въртящ се като изпаднал в транс. Убиец и жертва. Смъртта витаеше наоколо. Само малък кръг от помещението бе осветен от факлата и всичко в този кръг бе измамно, и нямаше друг свят извън този кръг. Ибрахим, а и старецът, не можеха да определят колко продължи всичко. Те двамата, макар на едно място, се намираха в два различни свята и времето за тях течеше с различна скорост.

Изведнъж Ибрахим каза:

– Аз съм ангелът на смъртта!

Той не го каза на стареца, а по-скоро като прозрение към себе си. Замахна и отсече главата му. Дори не изчака тялото му да падне. Беше благодарен на този мъж, защото му бе задал този толкова важен въпрос в подходящото време. Чу как обезглавеното тяло пада, докато той се насочваше към отворената порта на джамията. После се сети, върна се под осветения от факлата кръг. Откри тялото на шейха, бръкна в пояса му и си взе султанската кама. Шейхът не се бе разделил с красивото острие и сега Ибрахим си го върна.

Не знаеше какво ще го очаква отвън. Там цареше плътен, гъст мрак, който сега беше негов съюзник. Успя да излезе от джамията, без никой да го види и заподозре. Сега трябваше да действа. Мушна султанската кама в пояса си и решително тръгна. Щеше да прекоси площада по диагонал. Все още повечето прозорци на кервансарая светеха и българинът се ориентира по тях. Не знаеше луната в каква фаза се намира, но явно имаше гъст слой облаци, който спираше светлината на луната и звездите. Ако в небето над Шираз Ибрахим бе видял най-големите и ярки звезди в живота си и най-светлите нощи, тук в Исфахан беше коренно различно. Това беше една от най-тъмните нощи, които беше виждал. Когато стигна вратата на кервансарая, се наложи доста дълго да хлопа, преди да му отворят. Вечер голямата порта се залостваше и никой не можеше нито да влезе, нито да излезе от квадратната сграда и тя се превръщаше в крепост. Това се правеше за сигурност на хората и добитъка.

– Спокойно! Спокойно! Ей сега ида!

Думите бяха на стопанина, който не беше доволен от настойчивостта на нощния си гост. Когато най-сетне той отвори малката порта, врязана в голямата, Ибрахим каза:

– Налага се да тръгнем веднага!

– Как, сега, посреднощ? Ибрахим ага, сега е опасно, а и портите на краля са заключени! Само разбойници скитат по нощите, но не и почтени хора!

За да запуши устата му и да го привлече на своя страна, Ибрахим мушна една златна пара в ръката на ханджията и той млъкна.

– Отворете голямата врата! – каза еничарът с нетърпящ възражение глас.

После се втурна по стълбите. Отключи вратата. Яхуди и талибът вече си бяха легнали.

– Ставайте! – каза Ибрахим. – Тръгваме!

– Как? Сега ли? – питаше с недоумяващ поглед евреинът.

– Веднага!

– Навън е тъмно! Защо бързаме! ...

Двамата мъже едновременно питаха и си личеше, че не са доволни от това, че се налага на мига да напуснат топлите си легла.

– По-бързо!

Ибрахим успя да стресне мъжете с решителността си. Той въобще не смяташе да се церемони. За да ги пришпори, би използвал дори ортомата. За радост това не се наложи. Ибрахим взе кожената чанта и провери да не забрави нищо в стаята.

– Свалете сандъците и ги натоварете на магаретата!

– А ние как ще се придвижваме, като днес сте продали конете ни? – питаше евреинът. – Откъде ще намерим коне в това време?

Ибрахим не го слушаше, нито имаше намерение да му отговаря. Сега той имаше много по-важна задача. В него заговори скъперникът, но и мъжът. Първо, беше купил двете жени и те му принадлежаха. Освен това беше убил тримата братя на Персика и баща ѝ. Дори братята да имаха жени, Ибрахим ги беше обрекъл на мизерия и липса на мъжка закрила. Така той почувства дълга си да се погрижи за двете момичета. Намери ханджията, който стоеше до портата, а двете магарета вече бяха със самари на гърбовете си.

– Днес тук е отседнала една група мъже от Шираз с две жени! Къде са настанени?

– Не мога да ви кажа! Не се сещам! – отговори веднага ханджията, но по поведението му си личеше, че знае за какво го питат.

Ибрахим бръкна и извади още една златна пара и му я подаде. Алчен блясък се появи в очите на ханджията, но въпреки това той каза:

– Не мога да ви кажа! Трябва да пазя тайните на всичките си гости!

Ибрахим веднага различи двуличието на ханджията. Той знаеше, че именно хората, които говорят по този начин, са най-големите клюкари. Ибрахим посегна да извади още една златна пара, но се усети на време. С лявата ръка хвана гърлото на ханджията и просъска:

– Или ще ги вземеш и ще ми кажеш, или повече никога нищо няма да можеш да казваш!

Явно мъжът почувства решителността на госта си и веднага омекна. Ибрахим беше убил толкова много хора днес, че сигурно нямаше да му направи впечатление, ако убие още един. Мъжът явно усети това, защото не само му каза къде са настанени двете жени, но искаше да му съдейства и да го съпроводи.

– Няма нужда! Стой тук!

Той сам се качи до стаята на момичетата и тихо почука.

– Кой е? – дочу се гласът на Махидевран.

– Ибрахим Фердоуси – каза еничарът.

– Какво?

Отвътре се чуваше шумолене и тропот. Скоро резето се премести и вратата леко се открехна. Показа се Персика.

– Какво правиш тук? – каза тя. – Бягай! Баща ми и братята ми скоро ще си дойдат!

Колко много се заблуждаваше тя. Той се чудеше какво да прави, как да ѝ обясни.

– Пригответе се, трябва да тръгнете с мен!

– Какво? – жените бяха изумени. – Какво говориш? Баща ми и братята ми ще те убият! Бягай!

Изведнъж Ибрахим реши да излъже за добро на двете момичета, но сега нямаше време да им обяснява. За да приемат истината, на жените им трябваше време.

– Да сте готови след малко! – каза българинът.

– Но ние никъде няма да ходим! – каза Персика. – Аз ще остана при баща си!

– И двете сте мои, купих Махидевран със злато, а баща ти ми взе камата, което означава, че и ти си моя!

Момичето понечи нещо да каже, но явно и тя много добре знаеше каква е уговорката. Знаеше, че баща ѝ все още носеше Ибрахимовата кама и нямаше сила, която да го отдели от нея, така че замълча.

– Хайде, пригответе се! – повтори Ибрахим.

– Знаеш ли какво правиш? – сериозно го попита Персика. – Ако ме отвлечеш, това означава да си подпишеш смъртната присъда. Братята ми, баща ми и неговите приятели ще ни преследват до края на света и когато те хванат, ще си мечтаеш да си мъртъв...

– Знам! Знам! – прекъсна Ибрахим заплахите ѝ. – Хайде, тръгвайте! Ще пътуваме пеша, така че се обуйте удобно и се облечете добре!

– Какво? – двете бяха изумени. – Пеша!?

В този момент Ибрахим чу двамата му спътници да свалят сандъците. Еничарът изчака още малко пред затворената врата на стаята на момичетата, после пак почука. Двете все така го гледаха учудени и нямаха никакво намерение да се приготвят за път. Тогава той нахлу вътре, завърза ръцете им и запуши устите им с воали. После им метна по едно черно фередже на главите и най-дебелата дреха и ги поведе. Те се съпротивляваха, но нищо не можеха да постигнат. Долу магаретата вече бяха натоварени със скъпоценния багаж. Мъжете бяха силно учудени, че Ибрахим води някакви забрадени жени, но нищо не посмяха да го попитат.

Странният керван достигна до една от градските порти. В употреба отново влезе кесията и така напуснаха Исфахан посред нощ. Отначало се движеха по пътя, но скоро кривнаха по една пътека вдясно. Тя стремително се изкачваше по стръмен склон. Магаретата доста се затрудняваха и на двамата мъже им се наложи да им помагат. Жените, тъй като нищо не виждаха, се спъваха и падаха. Той се разбра с тях и развърза ръцете и устите им. Махна и фереджетата им. Преходът беше много труден, но Ибрахим осъзнаваше, че ако искат да спасят живота си, трябва колкото се може по-бързо да напуснат персийската столица, като в същото време не трябва да излизат на главния път и в никакъв случай да спят в село или кервансарай. Беше сигурен, че още сутринта вестители и потери от сарбадари ще излязат на главните пътища и ще търсят бегълците. Тайната полиция щеше да разбере за среднощното им тръгване и да ги преследва. Така че трябваше да бъдат бързи и потайни. Бягството пеша по козите пътеки щеше да удължи живота им повече, отколкото бягството и с най-бързите коне. Затова сега трябваше да стискат зъби и да вървят, без да се оплакват и да спират. Непрогледният мрак ги затрудняваше, въпреки че Ибрахим беше взел пет факли от ханджията.

По някое време евреинът погледна назад и извика:

– Господи, какво се е случило? Господарке! Какво правите тук?

– Отвлечена съм! – изжалва се Персика.

– Тихо! – изсъска Ибрахим.

Явно на двамата мъже не се хареса това, че с тях е дъщерята на шейха и нейната приятелка, но нищо не можеха да направят. Ибрахим им забрани да говорят.

– Мълчете и си пазете силите! – каза той. – Ако ни открият или ни настигнат, сме мъртви!

Ибрахим изсули клупа на ортомата от лявата си ръка и така се лиши от кесиджийското оръжие, но пък много му олекна.

– Това нас не ни засяга! – каза Персика. – Ти ни отвлече и баща ми ще те убие, а тези двамата откраднаха хазната, за което също няма да им се размине!

– Не съм крал нищо, само ги взех! – проплака Исак, "омекнал" пред дъщерята на шейха. – Ще върна всичко на господаря! – после погледна Ибрахим и каза: – Този ме изкуши с обещанието си!

За да пресече драмата му, Ибрахим каза:

– Не ни преследва шейхът, а хората на шаха!

– Какво? – всички се учудиха.

– Тази вечер шах Махмуд беше убит и всички мислят, че ние петимата сме го извършили!

– Но как? От къде на къде? ...

Спътниците на Ибрахим бяха изненадани от новината и не можеха да повярват, че са обвинени в нещо, за което не бяха виновни. В следващите минути те се оправдаваха и чудеха, докато Ибрахим не им каза:

– Аз направих така, че хората на шаха да смятат така!

– Но как? – попита талибът.

– Моя работа – отвърна еничарът. – Сега всички са убедени, че точно ние сме тези, които убиха шаха.

– Но защо ти трябваше? – изуми се Персика.

– За да ви държа като заложници.

Спътниците на Ибрахим като че ли се успокоиха от това обяснение. Сега те продължиха мълчаливо напред. Всеки един от тях се чувстваше по-спокоен и по-наясно със ситуацията и разчиташе час по-скоро да бъде спасен. Персика и Махидевран се надяваха, че шейхът и хората му ще ги настигнат и ще ги освободят от властта на този луд човек. А евреинът и талибът се молеха хората на шаха първи да ги достигнат. С толкова много злато и скъпоценности все щяха да се откупят някак и да се изплъзнат от ръцете на шейха.

Раната, която един от синовете на шейха му бе нанесъл, беше спряла да кърви, но все още го болеше. По някое време от болка Ибрахим почти не припадна, но извика силно и седна на земята.

– Какво става, Ибрахим ефенди?

Евреинът и талибът се втурнаха да му помогнат. Той беше сигурен, че сега му казват "ефенди" от лицемерие, но при първа възможност и четиримата ще го предадат.

– Аз съм изучавал медицина, чел съм "Ал-Канун филтибб" – "Канон на лечебната наука" на Абу Али ибн Сина^[106] и мога да лекувам всички болести описани в него. Отпуснете се!

Ибрахим нямаше друг избор. Двамата мъже разгърнаха горните му дрехи. Долната му бяла дреха бе пропита с кръв. Евреинът клатеше глава и цъкаше с език. В този момент, докато лекарят преглеждаше рамото му, евреинът погледна надолу и за малко не извика.

– Но какво? Какво си направил, ефенди?

– Защо? – Ибрахим недоумяваше за какво говори яхуди.

– Ти си убил господаря! Няма друг начин да му вземеш камата!

Едва сега на Ибрахим му стана ясно, че старецът бе видял камата, а той много добре я познаваше и не можеше да я сбърка.

– Камата си е моя! – каза Ибрахим. – Може шейхът да ми я е върнал!

– Не може! – отсече евреинът. – Той никога вече нямаше да ти я върне!

– Може да съм я откраднал?

– Не! – евреинът беше непреклонен и всъщност беше много прав, но нямаше откъде да знае. – Убил си господаря, няма друг начин да си вземеш камата обратно!

Болката беше много силна и сега не желаеше да спори с вироглавия старец, затова само каза:

– Ще мълчиш, разбра ли! Двамата ще мълчите!

Талибът превърза стегнато рамото на еничара и така бегълците продължиха. През следващите дни раната започна да гнои и най-накрая събори Ибрахим. Преди да се строполи, той избра една малка пещера далеч от пътя. В нея подслониха магаретата и сандъците. Горките животни се бяха намъчили през последните дни с тежките сандъци и стръмните пътеки. Мястото и планината изглеждаха безлюдни. Това беше добре.

Положението на еничара се влошаваше и той не можеше да става. Имаше постоянна треска, въртеше се като обезумял, трепереше и се потеше. Страхуваше се да не започне да "гние" костта на рамото му и да се наложи да отрежат ръката му. Тук, далече от хората, това щеше да му струва живота. Докато беше по-добре, скри оръжието си, доколкото можеше. Направи това не толкова заради двамата мъже, колкото го скри от себе си. Болката и треската бяха толкова силни, че се опасяваше да не се самонарани. Така зулфикр беше далеч от него и ако се появяха врагове, нямаше да му бъде под ръка. Но той и без това не можеше да окаже никаква съпротива, пък макар и с Втория меч на исляма в ръка. Лекарятталиб се опитваше да го лекува, но постоянно се оплакваше, че няма никакви условия и лекарства. На третия ден, откакто беше в треска, талибът реши да рискува и с другата кама на Ибрахим, не султанската, а тази, която беше купил от пазара в Исфахан, обряза месото около раната, после с нажеженото острие обгори месото. Болката беше нетърпима. Ибрахим на няколко пъти губи съзнание. Следващите дни беше още по-зле. За да не избягат спътниците му и да не го предадат, той ги беше завързал един за друг. Така те също страдаха. Това продължи няколко дни. Ибрахим започна да се оправя. Беше изминала повече от седмица, откакто бяха избягали от Исфахан, когато Ибрахим се почувства достатъчно добре и групата продължи пътуването си. Вечерта обиколиха град, който се наричаше Еран и продължиха към Хамадан. За да минава по-бързо времето, талибът разказа на Ибрахим, че някога в древна Персия шахът имал няколко столици. Главната, най-голямата и официална столица била Персепол, намиращ се около Шираз, а летните столици били Екбатана и Суза. Екбатана днес се наричаше Хамадан.

Когато стигнаха до Хамадан, Ибрахим отново завърза спътниците си, без да обърне никакво внимание на техните протести и влезе в града. Откри пазара и накупи храна. После обикаляше и подслушваше какво си говорят хората. Не чу нищо за смъртта на шаха. Хората или не знаеха, или им беше забранено да говорят за това. Но по-вероятно беше хората около шаха да пазят смъртта му в тайна... или... не, не можеше да повярва. Освен да не е убил шаха! Не, той лично го бе видял умиращ, проснат на пода. Но все пак тишината по въпроса беше странна.

Натоварен като магаре се върна при завързаните си спътници. Сега си обясни защо не ги търсеха толкова ожесточено. Ако шахът беше жив, това беше причината. Все пак не сподели нищо със спътниците си. Талибът му беше казал какви неща да купи от пазара. Сега той носеше билките и следващите дни раната му започна да заздравява много по-бързо, защото Али Мюзекки я налагаше с лапа от различни билки. Сега, когато Ибрахим се успокои, че не ги преследват, започнаха да се движат още по-бързо. Намираха се на една седмица път от еничарския лагер в Урмия, ако въобще лагерът беше все още там. Откакто беше тръгнал, нищо не беше чул за своите другари. Не знаеше дали се е провела битка, или най-вероятно бяха отстъпили. Но дори и да беше така, това щеше да удължи пътя им най-много с един или два дни.

След като стигнаха Сенендедж, пътят му беше познат и придвижването беше вече много по-бързо и лесно. Намираха се доста далеч от Исфахан и нямаше смисъл толкова да се крият. Ибрахим беше от хората, които като мине веднъж по един път, го запомня и после може да се върне обратно по него. А по този път съвсем скоро бяха минали с Абдаллах ефенди. Колкото по на север отиваха и по-дълъг път изминаваха, и се отдалечаваха от Исфахан, толкова съпротивата на спътниците му намаляваше. Той не бързаше да се радва, защото не искаше да се провали накрая. Беше внимателен и нарочно намали темпото, въпреки че душата му ликуваше. Ако беше убил иранския Махди и ако успееше да се върне жив и невредим, това щеше да бъде сигурен знак, че е Махди Колкото и странно да изглеждаше, той още не беше свикнал и като че ли още не беше приел мисълта, че наистина е Махди. Все още очакваше някакво изключително знамение, поличба или доказателство, знак от Аллах, който да го убеди, че е Махди. Животът, който водеше, беше най-обикновен. Ибрахим не си представяше така живота на Махди. Месията трябваше да има изключителна сила и да води живот много по-различен от този на обикновените хора, така утвърждаваха всички писания и пророчества. После се замисли. Всъщност той винаги беше побеждавал и се беше измъквал невредим от всякакви критични ситуации. Дали това не беше голямата сила на Махди? Едва ли. Ибрахим по-скоро си представяше Махди като недосегаем, а той беше най-обикновен воин. Цялото му тяло беше в белези. Раната на рамото му зарастваше, но остана една голяма, дълбока дупка и по всичко си личеше, че колкото и добре да зарасне, дупката няма да изчезне напълно, а ще остане като спомен от битката му в Исфахан.

Скоро стигнаха до Урмия. Еничарите не бяха напуснали територията на Иран. Лагерът беше пълен с войници. Това, че еничарите бяха тук, го зарадва, но се чудеше защо битката все още не се бе провела. Когато тръгнаха с Йенишехирли Абдаллах ефенди беше пролет и всички бяха готови за битка. Какво се беше случило? Как така всичко това се беше разминало? Не можеше да си обясни нищо от това, но не то го притесняваше. Ядосваше се, защото бе успял да се доближи твърде близо до лагера, без да бъде разкрит. Беше се качил на един хълм западно от бойния стан и той се разкриваше пред очите му като на длан. От една страна лагерът беше притиснат от планината, а от другата – от езерото. Докато приближаваха, нито веднъж не срещнаха еничарски патрул или пост. Сега той стоеше на хълма и наблюдаваше еничарския лагер. На негово място можеше да бъде всякакъв персийски съгледвач. Войниците вече не спяха в палатки, а пред очите му се откри точно копие на лагера, който предната зима бяха построили до Каракьосе. Явно "агите на двете луни" се бяха погрижили за следващата зима и знаеха, че войската ще остане тук още дълго.

Ибрахим се върна, забра група и така се появиха в лагера на еничарите. Първото нещо, което направи, беше да потърси командира на лагера. Докато го търсеше, момчетата от 101-ва орта го видяха и скоро Ибрахим беше обкръжен от приятелите си, които с пълно гърло крещяха: "Биз гилиндж мюсюлманларък!"

Сто и първа орта беше точно до 99-та орта, така че първия чорбаджия, когото срещна, беше Мустафа. Мъжът много му се зарадва. Скоро Бахтияр Казим дотича отнякъде.

– Ибрахим ефенди, да строя ли ортата? – питаше той. Явно от вълнение белегът, който разсичаше лицето му, бе почервенял и по-скоро изглеждаше морав.

– Да, веднага! – каза Ибрахим.

Бахтияр беше доволен, че получава заповед. Той се втурна да успокоява момчетата от ортата и да ги строи.

– Какво става? – попита Ибрахим. Въпросът беше насочен към Мустафа.

– Нищо, готови сме за битка, но от Истанбул пристигат заповеди да чакаме.

– Лагерът е много лошо укрепен! – каза българинът.

– Знам, но все още строим бараки!

– Ще заздравим охраната!

– Като идвахте насам, видяхте ли нещо подозрително? Имаше ли персийски войски?

– Не! Не срещнах персийски войски, но успях да вляза в лагера незабелязан! Води ме до "агата на двете луни"!

Мустафа го заведе в щабната барака. Там му върна обратно джерида. Ибрахим много се зарадва, когато хвана в ръка дългото арабско копие. Скоро вестта за появата на Ибрахим се разнесе из лагера и всички чорбаджии сами пристигнаха в щаба. Ибрахим не каза нищо нито за целта на пътуването, нито за това къде е бил, нито за подозрението си, че е убил шаха на Иран. После и на тях разказа за уязвимостта на лагера. Чорбаджиите взеха решение да увеличат постовете, да пуснат тайни групи, които да обикалят в околността, и целият лагер да бъде ограден с дървена стена от побити заострени трупи. Хълмовете наоколо бяха голи, затова трябваше да се реши откъде да бъдат донесени те.

– Искам от днес аз да бъда "ага на двете луни"! – каза Ибрахим.

Мустафа и останалите чорбаджии веднага го подкрепиха. Нямаше никакво възражение и от страна на сегашния ага, така че Ибрахим вече беше командир на целия лагер.

След като свърши съвещанието, той отиде и направи проверка на оръжието и външния вид на ортата си. Всичко беше наред. Явно Бахтияр беше поддържал висока дисциплина. Всичките му другари бяха живи, здрави, добре нахранени и силни. Изглеждаха готови за бой. Да държиш такива мъже без битка цяла година беше престъпление. То беше като да държиш гладни лъвове в клетка. Колкото повече ги държиш, толкова по-голяма вероятност имаше да започнат да се нахвърлят сами срещу себе си. Ибрахим се сети и за друго определение. Това му приличаше като да изпънеш лък и да не стреляш с него. Еластичността на рамото на лъка намалява и съвсем скоро с него вече не може да се стреля. Така беше и с еничарите. Беше изключително опасно да подготвиш и настроиш такива воини за битка, да ги настървиш, а после да не им дадеш кръв. Те се изнервяха и ставаха неспокойни. Имаше опасност яростта, която се натрупва у воините, да не се насочи в правилната посока, а да се обърне срепду командирите. Затова Ибрахим знаеше, че е нужна дисциплина. Само желязната дисциплина можеше да ги спаси от недоволство и бунт и веднага трябваше да се забранят хазарта, алкохола и жените. Тежките изнурителни тренировки също щяха да помогнат.

Ибрахим се приближи до Бахтияр и каза:

– Къде са Патрона Халил и хората му?

– Държа ги изолирани от ортата. Момчетата не ги харесват. Но иначе те са много добри воини.

– Веднага да ми се представят! – каза Ибрахим.

Той изчака Белязания да изпрати човек, който да повика албанеца и заповяда всички орти да се строят. След това каза:

– Изглеждате добре, здрави сте! Външният ви вид и поддръжката на оръжието ме задоволява, но от днес започваме сериозна подготовка! Ще укрепим лагера и ще се готвим за война! Искам дисциплина! Няма да търпя никакви възражения, проява на мързел и нехайство! Намираме се на територията на врага. Ако сме небрежни, ще бъдем мъртви! Благодаря на Бахтияр Казим, че се е грижил добре за вас и ви намирам в добра форма!

След това той извади зулфикр и го вдигна към небето. Бахтияр развя знамето на ортата и всички в едно гърло закрещяха: "Биз гилиндж мюсюлманларък!"

Ибрахим постави задача на войниците си. Накара Патрона Халил да го придружи до града. Албанецът се усмихна и го приветства с поздрава на сектата на Махди. Докато неговите хора помагаха на яхуди и талиба и пазеха двете жени, Патрона се приближи до него и каза:

– Ибрахим ал-Махди, какво стана?

– Имаш ли връзка със сектата? – попита Ибрахим.

– Да! Всички те очаквахме! Какво стана, къде е шейхюлислямът?

– Шейхюлислямът почина – каза Ибрахим и като че ли едва сега проумя, че бе изгубил човек, който много го обичаше и му бе помагал във всякакви ситуации. Сега, когато се чувстваше защитен и спокоен, за пръв път почувства празнината, която се бе отворила в сърцето му със загубата на Абдаллах ефенди.

Патрона Халил тактично изчака известно време и чак след това попита за смъртта на стареца. Той се интересуваше къде и как е станало, къде е погребан духовният глава на целия мюсюлмански свят. Ибрахим знаеше, че арнаутинът не пита от любопитство, а за да информира останалите членове от сектата.

– Ибрахим ал-Махди, сектата намаля с още един човек! Трябва да помислим да попълним редовете!

– Ще помисля! – той много добре знаеше, че това не беше лично желание на най-новия член на сектата, а на всички останали.

После Ибрахим разпита за сектата, за политиката и разбра, че през времето, в което беше липсвал, почти нищо не се бе променило. Въпреки че империята се намираше във война, партията на Невшихирли Дамат Ибрахим паша все още беше силна и именно те стояха зад заповедите, които бяха издавани лично от султана, те "спъваха" действията на еничарите.

– Ние тук сме заложници на борбата между двете партии в Истанбул.

– Така е най-опасно – каза Ибрахим, – защото грешките и боричканията на големците обикновено се заплащат с невинната кръв на еничарите. Преди да влезеш в битка и да рискуваш живота си, трябва да знаеш, че всички в тила ти са единни и те подкрепят. Чорбаджиите запознати ли са с политическата ситуация?

– Тъй като съм единственият член на сектата на Махди, а не съм командир както всички останали, по-скоро отстрани предупреждавах командирите, а на войниците директно изнасях речи, така че те са запознати.

Ибрахим помнеше каква власт можеше да упражнява Патрона над слушателите си и беше сигурен, че се е справил добре.

– Предай на агата на еничарите, че се срещнах с шиитския претендент за Махди и го убих!

– Какво? – албанецът не успя да си наложи контрол. Явно изненадата му бе огромна. – Убихте техния, шиитския Махди? – невярващо повтори той.

– Да!

– Лесно ли беше?

– Не! – Ибрахим се замисли. Всъщност убийството не беше трудно, но цялата мисия беше убийствено уморителна. Сега той почувства умората. Концентрацията му беше спаднала. Беше по-спокоен и на сигурно място и това накара тялото му също да се отпусне. Затова сега умората го застигна като вълна. Изтощителният преход, напрежението от това да си в тила на врага и във всеки един момент да може да бъдеш разкрит. Досега го беше държала мобилизацията, но изведнъж сякаш цялата умора на света се загнезди в тялото му.

Ибрахим влезе в града, хареса си една къща и я нае. Тя беше голяма и скоро хазяите му освободиха целия горен кат, който беше с широк чардак. Еничарът им плати добри пари и те бяха много доволни. Къщата беше оградена отвсякъде с висок над два метра дувар и приличаше на непристъпна крепост. Горе стаите бяха много. Той настани в една яхуди и талиба, а в друга – двете жени. Най-голямата централна стая определи за себе си, а едно малко килерче реши да използва за сандъците с богатството.

Откакто се намираха на османска територия и четиримата му спътници бяха съкрушени. Те бяха посърнали и като че ли се пречупиха. Явно всеки от тях бе мечтал да бъде спасен и едва сега проумяха, че това няма да се случи. Те знаеха, че Ибрахим е турчин, но когато видяха цялата армия и посрещането, което му устроиха, разбраха, че човекът не е обикновен турчин, а турски командир. Всички му се подчиняваха. Сигурно беше генерал – паша. Той беше турски командир и те бяха в ръцете му. Във всеки момент можеше да се окаже, че старите уговорки вече не са в сила. Това явно не се хареса на нито един от четиримата. Ибрахим знаеше, че не може да остави мъжете и жените в еничарския лагер, затова нае къщата в града. Повери на Патрона Халил да охранява съкровището и хората.

– Искам пълно подчинение и вярност от хората ти! – каза той на Патрона. – Искам да охранявате къщата и хората в нея като очите си! Всеки опит да заговорите някого от тях, и особено жените, ще бъде наказан със смърт! Освен виновните, ще убия и теб! Така че ти отговаряш пред мен и няма да приема никакви оправдания! Разбра ли?

– Анладъм! ^[107] – кратко отговори албанецът.

– Вече си одабаши и отговаряш за къщата. Разбра ли?

– Анладъм! – пак чинно отговори новият одабаши.

Патрона Халил и хората му се настаниха в една постройка от две стаи. Тя явно служеше за кухня през лятото, но сега мъжете сложиха легла и направиха нещо като караул.

– Ако чуя за алкохол, ако непрекъснато няма двама души на пост, ще ви накажа жестоко! Ако допуснете каквото и да е своеволие или немарливост, ако някой успее да достигне вътре в двора или до къщата, ще бъда безцеремонен! Искам да сте на мое разположение денонощно, трябва да сте готови да действате където се наложи! Ще се налага да изпълнявате мои специални поръчки! Ще ви накажа, ако ви видя облечени по друг начин освен с еничарска униформа!

По изражението на Патрона Халил си личеше, че започва да проумява казаното от чорбаджията, но последните му думи го убедиха окончателно в сериозността на намеренията му.

– Искам да ми намериш многожилен къс кожен бич! Погрижи се за магаретата и изпрати от твоите хора с тайна мисия до Исфахан, които да откупят Артабаз!

После Ибрахим обясни на Патрона Халил къде точно е продал коня и на кого.

– Ясно!

Ибрахим остави Патрона Халил и мъжете, поръча на стопанката на къщата обяд и ѝ плати. Влезе в стаята. Голямата софа беше широка и просторна, имаше камина, а малка вратичка водеше към личната му спалня. Там беше оставил дисагите, кожената чанта и камите. Тази стая също беше светла и много чиста. Тя имаше прозорци на трите си стени.

Явно стопаните бяха заможни хора, защото къщата, макар и проста, беше солидно направена. Сандъците бяха на сигурно място. Храната беше донесена от старата жена. Персика и Махидевран се втурнаха да ѝ помагат. Може би поради това тя веднага ги хареса. И така вече трите жени се грижеха за прехраната. Патрона Халил и мъжете му щяха да се хранят от еничарския казан.

След като се нахрани, умората още повече го налегна.

– Ибрахим ефенди, вие сте нещо като командир тук, така ли?

Еничарът знаеше, че беше дошло време да разкрие самоличността си, затова каза:

– Името ми е Ибрахим, но не Фердоуси, а Селяхаддин.

– Как? – учудено попитаха гостите му.

– Името ми е Ибрахим Селяхаддин. Не съм раждан във Фердоус, а в една далечна държава, която вие няма как да знаете.

– Как, не си ли турчин? – изненада се Персика

– Не, не съм турчин. Аз съм капъ кулу.

– Какво е това? – продължи да пита момичето.

– Аз съм еничар.

– Еничар!!! – тримата се дръпнаха като ожулени от коприва. Те го гледаха така все едно, че виждат най-презряното същество на света. Все едно не е човек, а най-нисша твар. Само Махидевран реагира по-спокойно. – Да, аз съм еничарски командир!

– Ти наистина си убил шаха, нали? – талибът беше разбит. По-всичко си личеше, че е в шок.

– Да, така мисля – Ибрахим беше решил да бъде честен.

– И ни взе със себе си, като заложници! – попита Персика с нотка на съжаление в гласа.

– Не само – Ибрахим беше искрен. Съвестта не му беше позволила да остави двете сирачета, а на Исак беше обещал да го изпрати в Йерусалим.

– Какво ще правиш с нас, господарю? Като какви ще ни задържиш, като заложнички или като жени?

Ибрахим се чувстваше прекалено уморен, за да отговаря на въпросите на Персика, затова каза:

– Искам да спазвате следния ред. Никакво излизане извън двора! Никакви разговори с охраната! Никакъв опит за бягство! Искам да си починете! Ако изпълнявате заповедите ми, ще бъдете мои гости, ако не ще ви превърна в затворници! Не искам да споменавате пред никого за сандъците, защото, ако се разчуе, рискуваме да ни нападнат бандити! Затова никому нито дума! Хайде, отиваме да почиваме!

Така Ибрахим постави условията и се оттегли в стаята си. Легна и спа два дни, без да става. На няколко пъти кошмарите и нуждата го принуждаваха да се събуди и да излезе в двора, но после се прибираше и продължаваше да спи.

На третата сутрин го събуди весел женски кикот. Той се носеше от съседната голяма стая. Ибрахим леко открехна вратичката и надзърна. Махидевран – гола, прикрита единствено от дългата си коса, стоеше срещу горящата камина и търкаше тялото си с голяма кърпа. Когато се обърна, цялата предна част на тялото ѝ беше зачервена от търкането или от пламъците на камината. Беше толкова красива. Момичето вдигна ръка, за да избърше косите си. Мишницата ѝ се разкри. Там наистина имаше татуировка от четири точици, оформящи съвършен ромб, но Ибрахим вече знаеше, че Махидевран не беше едно от момичетата от онази нощ. Това голо тяло той виждаше за пръв път. Кръгло и сочно, с девствени форми, не можеше да го обърка с нечие друго.

Скоро към нея се присъедини и Персика – стройна, слаба и деликатна, с малки, стегнати, но много красиви форми. Цялото ѝ тяло, дългите ѝ ръце и крака излъчваха женственост и грация.

Двете момичета стояха пред горещите огнени езици като видения. Ибрахим имаше чувството, че се занимават с някаква древна огнена магия. Персика също. Имаше под мишницата татуиран ромб. Явно членуваха в някаква женска секта. Те сушаха телата си и се закачаха, като се кикотеха. Гледката беше толкова прекрасна, че Ибрахим задържа дъха си. Не възприемаше момичетата като жени и те не го възбуждаха както жените онази вечер, а по-скоро го радваха. Той се улови, как се усмихва, радвайки се на невинните им игри. Бяха толкова хубави. Ибрахим изпита желание да задържи тези слънчеви същества за себе си. Чувстваше се толкова стар и уморен. Целият му живот досега беше преди всичко страдание, болка и смърт, толкова много смърт. Дали Аллах щеше да възнагради страданието му и да му изпрати най-после малко радост? След това се сети как изглежда, кой е и реши, че няма право да причинява това на невинните момичета. Те бяха толкова весели и леки, като огън, като вятър, не искаше да наранява тези невинни същества. Досега винаги беше наранявал хората, които бе обичал. Нима не беше научил този урок!? Нима щеше да причини това на тези невинни деца!? Ибрахим взе решение да ги пази, но да не гледа на тях като на жени. Та той беше убил братята на Персика и баща ѝ, като я остави сирак. Само злодей можеше след такова нещо да се опита да задържи момичетата за жени. Сянката на смъртта като проклятие лежеше между него и тях и правеше единението им невъзможно.

В следващите дни лагерът беше укрепен и ограден с висока стена от забити заострени стволове на дръвчета. Постовете обикаляха по околните хълмове. Дисциплината също беше затегната. Като "ага на двете луни", Ибрахим не се церемонеше много с еничарите. През цялото време пред очите му бяха братята на Персика и сарбадарите. Еничарите трябваше да станат много добри воини, не просто най-добрите, а много пъти по-добри от сарбадарите. Сега, в лицето на сарбадарите, той беше видял достойни противници. Еничарите трябваше да са готови да разбият персите и да унищожат сарбадарите в битка гърди в гърди. Еничарите като че ли усетиха, че Ибрахим Селяхаддин ги готви за истинска битка. Те знаеха, че той е бил в тила на персите повече от седем месеца, така че му се довериха. Явно персите бяха добри, иначе чорбаджията едва ли щеше да реагира по такъв начин. Те осъзнаха, че подготовката и дисциплината, които налага Ибрахим ефенди, не са самоцелни, а ще им осигурят предимство и ще запазят живота им в предстоящата битка.

Не мина много време и хората на Патрона Халил се завърнаха от тайната мисия с коня на Ибрахим – Артабаз. Ибрахим вече беше спокоен, защото красивото животно отново беше при него.

Още първия ден, в който се събуди и се почувства по-силен, той отиде в голямата джамия, където шейхюлислямът беше настанил хората си. Съобщи на улемите за неговата смърт и им върна книгите му. Цялата процесия от писари, молли и шейхове напусна Урмия още на другия ден. Охранявани от отряд еничари, те се прибираха в Истанбул, където щеше да бъде избран новият шейхюлислям.

Ибрахим беше избрал да бъде "ага на двете луни" през ранната есен и това беше успешен избор. Времето беше меко, все още топло, затова обучението вървеше с пълна сила. В същото време, като си спомняше подготовката за предната зима, той подготви провизиите много внимателно и натрупа големи запаси, които сигурно биха стигнали за две години.

Така през целия ден Ибрахим беше зает с лагера и обучението на еничарите, а вечер се прибираше в къщата си в града. Патрона Халил го съпровождаше и навсякъде беше с него. Той му беше нещо като лична охрана и в същото време секретар и фараш. Докато беше командир на всички еничари, беше оставил Бахтияр Казим да командва 101-ва орта, но често лично посещаваше момчетата.

Когато се прибираше вечер, Ибрахим се чувстваше ужасно уморен. Обикновено поканваше яхуди и талиба при себе си, след което тримата водеха разговори на различни теми. Може би защото се чувстваше гузен, Ибрахим избягваше жените. Понякога им купуваше по някой подарък, но обикновено предпочиташе да не ги вижда, а да си почива. Тъй като и старците, и момичетата, осъзнаваха, че предстои зима, а те се намираха твърде далеч от познатите им земи, като че ли се успокоиха.

Една вечер, както си седеше и пийваше кафе, направено за него от стопанката на дома, (Ех, липсваше му кафето на Хасан ага, неговият аромат не можеше да се сравни с нищо!) и си спомняше Истанбул и хората, които обичаше и бе оставил там, на вратата се потропа. Ибрахим беше учуден.

– Влез! – извика той.

Вратата се открехна и в стаята влезе Персика. Някак плаха и грациозна, тя приличаше на сърна. Ибрахим ѝ направи знак да седне.

– Ибрахим ефенди, ние сме държани като затворнички, а вие ни отбягвате, защо?

Ибрахим беше скрил султанската кама в кожената чанта, а навсякъде ходеше с камата, която беше купил от Исфахан. Той беше сигурен, че ако Персика само мерне камата, веднага ще се сети какво е направил с баща ѝ.

Персика продължаваше да говори:

– Ще преговаряте ли с баща ми за откуп, Ибрахим ефенди?

Ибрахим мълчеше. Не знаеше какво да отговори. Знаеше, само че не трябва да ѝ споделя истината.

– Не, няма да преговарям!

– Но защо ни държите? – момичето явно беше учудено.

– Напролет ще видим. Какво те притеснява, че баща ти може да няма пари за откупа ли?

– Баща ми е много богат, винаги ще намери пари за мен! Братята ми също са много богати, но те едва ли ще ти платят, те ще те убият!

– Добре! Добре! – Ибрахим махна. Чувстваше се много уморен. Не желаеше да спори с момичето.

Тази зима беше много люта и продължи дълго. Пролетта на 1725 година дойде много късно и беше студена. Когато се запролети, Ибрахим поиска за "ага на двете луни" да бъде назначен Мустафа. Така те двамата подеха мощна подготовка за битка. Ако сега се наложеше да тръгнат на боен поход, щеше да ги предвожда Мустафа. Това обаче не се случи. След Мустафа, еничарските чорбаджии гласуваха Ибрахим отново да поеме поста "ага на двете луни". Командирът на 101-ва орта благодари и продължи подготовката все по-бързо и спешно, като във всеки момент беше готов да тръгне на боен поход и да влезе в битка. Колкото и да беше учудващо, докато той беше начело, това не се случи. Нима пак щеше да се повторят нещата от миналата година? Ибрахим започна да се дразни. Беше страхотна грешка да се чака. Това можеше да бъде пагубно за армията. Еничарските чорбаджии се събраха и единодушно отново избраха Мустафа. Това беше добре, ако най-после започне бойният поход. Ибрахим знаеше, че Мустафа ще продължи подготовката на войската, но ако нямаше да има битка, това означаваше, че ще се повиши напрежението между самите воини. Може би по-добрият вариант беше да изберат някой по-миролюбив ага, който леко да отхлаби подготовката.

Ибрахим обсъждаше всичко това, когато се получи заповед от Истанбул. И така след като цялата 1724 година Истанбул и Москва бяха загубили, за да се споразумеят за разделянето на Персия, най-после, точно на границата между пролетта и лятото на 1725 година, дойде дългоочакваната заповед за започване на войната. Всичко се получи по най-добрия начин. Мустафа поведе еничарите, които бяха в приповдигнато настроение. Двамата с Ибрахим се бяха разбрали и решиха да нападнат Тебриз. Градът беше добре укрепен и вътре имаше огромна армия. Еничарите стигнаха до града, обкръжиха го и наложиха строга блокада. Мустафа събра всички еничарски командири и каза:

– Трябва по най-бързия начин да превземем града, докато войниците са отпочинали и са с голям заряд! Не бива да допуснем Тебриз да спре първоначалния ни импулс и да ни задържи! Колкото по-бързо го превземем, толкова по-малко жертви ще дадем!

Останалите еничарски командири до един се съгласиха.

– Да се приготвим за атака! – каза Мустафа. – Ще стегнем града в клещи! Ще разделим войските на две! Едната армия ще водя лично аз, а другата ще я предвожда Ибрахим ага!

Ибрахим се изненада. Но не можеше да откаже или да противоречи на "агата на двете луни". Той направи еничарския поздрав и после пое командването на едната армия. Преди да нападнат града, събра цялата войска. Сто и първа орта се намираше точно срещу него. Двамата с Мустафа се бяха уговорили да атакуват едновременно, по даден от Мустафа знак. Така той стоеше пред еничарската армия. Топлият вятър развяваше белия ръкав на високата му еничарска шапка. Ибрахим си спомни за своите командири и какви пламенни речи произнасяха те преди битка. Колко много искаше да може да говори като тях. Той извиси глас:

– Пред мен виждам най-добрата армия в света! Войска съставена от воини! Вие сте най-добрите воини на света и аз се прекланям пред вас! Като ви видя, лъвове мои, се изпълвам с гордост! Знам, че сте готови и копнеете във всеки момент да влезете в битка! Виждам разширените ви, като на расови коне, ноздри! Усещам желанието ви за битка, взирам се в погледите ви, по-твърди от нашите ятагани! Знам, че копнеете да скочите в битка и да се отправите към джнана! Някои от нас тази вечер ще спят при миришещи на пот и кръв еничари!

Ибрахим беше решил да се пошегува с еничарите и продължи:

– Тази вечер Патрона Халил ще спи до Мустафа...

Мъжете пред него глухо изръмжаха. Явно никой не беше доволен от картината, която чорбаджията им рисуваше. Те не бяха доволни, че вечерта ще спят един до друг, опръскани с кръв, пот и мръсотия.

– Патрона Халил ще спи до Мустафа – продължаваше да говори Ибрахим. – Кой иска да спи до Бахтияр Казим?

Мъжете диво се изсмяха. Явно никой не искаше да спи до обезобразения и осакатен помощник на чорбаджията Ибрахим.

Бахтияр очевидно не се обиди, но се огледа с див поглед като че ли бе засегнат. Всички знаеха, че това е шега. Ибрахим обаче продължаваше:

– Някои от нас ще спят сред хурии! Преди това обаче трябва да се хвърлим в битка! Нека скочим напред и ги избием всичките! Те са добри воини и достойни противници, но ни смятат за адови изчадия. Наричат ни "джингиби" и "Шейтан"! Плашат с нас децата си! Казват, че сме кучета и пием човешка кръв! Да ги избием! Нека защитим Империята на падишаха и правото си да съществуваме! Днес ние се намираме в сърцето на шиитите!

Докато говореше, Ибрахим осъзна, че еничарите тук са натрапници и завоеватели. Те не бяха дошли да защитават нищо, а да нападат и да положат цяла Персия под ятагана си.

Въпреки думите му и това, че се опита да ги вдъхнови, еничарите явно не бяха престанали да мислят, защото няколко ясни гласа попитаха:

– Ибрахим ефенди, но те са правоверни като нас!? Те също са мюсюлмани! Те са наши братя, мюсюлмани!

Ибрахим се сети за речта, която беше държал на втория ден при битката при Прут. Оттогава бяха минали повече от 11 години, но той си спомни думите, които тогава беше казал.

Вятърът развяваше белия ръкав на еничарската шапка и придаваше легендарен вид на еничарския чорбаджия. А той говореше високо, отчетливо и ясно, така че всички да го чуят:

– Ние сме еничари... Ние нямаме братя! Ние сме сираците на Аллах! Само защото вярата ни е една, не означава, че мюсюлманите са наши братя! Нашите братя са тук! Само еничар може да бъде брат на друг еничар! Ние сме братя по оръжие, братя по рамо, ние сме йолдаши! Това, че сме мюсюлмани не означава, че мюсюлманите са ни братя. Това, че сме българи не означава, че българите са ни братя!

Другите орти се разшумяха.

– Сърби, гърци, албанци или арменци... Те не са наши братя! Те ни мразят, презират и се срамуват от нас!

Турците мюсюлмани не ни харесват, те не могат да приемат, че бивши гяури ги управляват. Арабите и персите ни мразят. Гяурите ни мразят и ни отритват. Ние нямаме братя, ние сме сираците на Аллах! Ние нямаме народ, държава, господар, майки и бащи. Ние сме истински воини, защото имаме двата най-сигурни съюзници – Всемогъщият и Всесилен Аллах и най-сигурното нещо в този живот – Смъртта. Ние сме децата на този вихрен брак между Бог и Смъртта. Имаме единствено себе си, крепката си ръка, ятагана и рамото на другаря до нас! Това сме ние! Тук са нашите братя! Всички други са наши врагове! Ние сме вълци единаци!

Изведнъж Ибрахим изпадна в нещо като транс. В лявата ръка държеше джерида. Копието сочеше право нагоре, като че ли посочваше Аллах. Той извади и зулфикр, вдигна го над главата си. Мъжете притихнаха и гледаха действията на чорбаджията като заклинания на някакъв могъщ езически жрец. И изведнъж Ибрахим получи прозрение. Той изкрещя и гласът му се понесе над смълчаните еничари и сякаш ги разтърси. Ибрахим беше в транс. Отстрани изглеждаше все едно невидима могъща сила му нарежда, а той само повтаря и изпълнява волята ѝ.

А Ибрахим крещеше:

– Ал-Мелик! (Цар!)

Еничарите мощно, като един, повтаряха след него. Те също, като че ли изпаднаха в транс и крещяха с пълно гърло.

– Ал-Мелик!

– Ал-Каххар! (Господстващ!) – извика Ибрахим.

– Ал-Каххар! – повтаряха хиляди гърла след него. Всеки еничар чувстваше мястото си в строя. Гласовете и погледите им бяха като стомана. Всеки един от тях осъзнаваше, че само след миг може да загуби живота си и трябваше да бъде готов за това. Сега те участваха в едно тайнство, като пречистване и духовно извисяване. Всички много добре знаеха деветдесет и деветте "прекрасни имена на Аллах". Бяха ги учили още в корпуса и мавляна Йенишехирли Абдаллах ефенди ги беше карал да ги повтарят до припадък. Досега винаги бяха смятали, че повтарянето им води до вглъбяване и духовно пречистване. Сега обаче Ибрахим Селяхаддин беше представил божиите имена по нов начин, като средство да постигнат бойно настроение и жертвоготовност. Ако някой им беше разказал случката, те нямаше да разберат за какво става въпрос, но сега, когато чуеха поредното име на Аллах, някаква сила ги разтърсваше. А когато го изкрещяваха, като че ли се сливаха с Бог. С всяко име те усещаха как все повече се доближават до Бог, а Ибрахим продължаваше да крещи:

– Ал-Фатах! (Победител!)

Всички повтаряха, а гърдите им се издуваха все повече и повече, сякаш в тях се вливаха нови сили.

– Ал-Муизз! (Даващ сила!) – крещеше Ибрахим с всичка сила и вдигаше джерида и Меча на Аллах.

– Ал-Муизз! – ревяха те, макар че гърлата им прегракнаха, и усещаха прилива на сила от Аллах.

– Ал-Джалил! (Великият!) – гласът ги разтърси.

– Ал-Джалил! – крещяха те и като че ли краката им се отделиха от земята и те летяха.

– Ал-Мумит! (Умъртвяващият!)

Еничарите повтаряха и разбраха, че дори да умрат, това няма да бъде от враговете, а от Аллах. После дойде следващият вик на Ибрахим Селяхаддин и воините избухнаха във взрив от светлина, а той крещеше:

– Ал-Баис! (Възкресяващият!)

И те изреваха:

– Възкресяващият! – и всички бяха готови да умрат, защото това беше техният път към рая.

Така те крещяха и повтаряха тези зикр и знаеха, че истинският зикр не е само на езика и гърлото, не е само в тялото на човека. Истинският зикр е зикр на сърцето (зикр алкелб), зикр на душата. Така, когато дойде знакът за атака от Мустафа ага, еничарите бяха в пълно единение с Аллах, без страх от смърт, поражение и болка се втурнаха напред. Като огромна вълна заляха стените на крепостта, но после пак като вълна се разбиха в каменните ѝ стени. Когато те се оттеглиха като пяна, в подстъпите на крепостта останаха проснатите тела на техните мъртви другари. Но те не изпитваха жал и страх и отново се втурнаха напред. Атаките продължиха през целия ден.