Махди

– Но аз искам да погледам! Да видя как се борят! Това е важно за мен!

– Добре тогава – каза единият мъж и пусна рамото на Ибрахим. Така българинът, надничайки през завесата, гледа цялата схватка. Борбата беше добра, но нищо особено. Той очакваше да види точно това и мъжете с нищо не го изненадаха. Макар по-лек в момента и с по-малко сила от тях, веднага измисли начин как чрез бързина, ловкост и с някои специални техники може да победи. Двамата борци бяха по-слаби не само от него, но и от Рефик, и от Юсуп. Всичко беше наред. В този момент единият мъж, който досега се занимаваше с нещо тайно, му подаде една красиво инкрустирана чаша.

– Пий! – каза му той. – За смелост, сила и да не изпиташ болка.

Ибрахим пое чашата и помириса. Това беше червено, гъсто като кръв вино. Той тъкмо беше започнал малко да изтрезнява и да мисли трезво и сега тази чаша щеше да го върне обратно в онова състояние.

– Не, не искам да пия!

– Пий! Пий! – мъжът продължаваше да бута чашата под носа му.

За да я отклони, той попита:

– Какво има вътре?

– Това е вино и мед. Пий! Пий!

Мъжът беше много настойчив. Той като че ли си беше внушил, че непременното изпиване на чашата ще оправи положението. Настойчивостта му притесни Ибрахим да не би в чашата да има някаква отрова или нещо друго, което да го накара да "загуби себе си".

Дълго време държа чашата, като се колебаеше. Най-накрая отпи. Виното беше затоплено и силният му дъх го задави. Отпи и почувства меда. Всичко това залютя на гърлото му. След като изпи всичко до дъно, главата му се завъртя. Когато отпусна чашата, в първия момент леко му прималя. Двамата мъже го подхванаха и започнаха да го мачкат. След малко това му помогна да се съвземе и отново го разтърси силна тръпка. Мъжете продължиха да го мачкат. Чувстваше се като в битка. Задъха се. Помощниците му го накараха да се изправи. Те му нанасяха леки удари по цялото тяло. Без да иска, той се стягаше и така почувства страхотен прилив на сили. В този момент през завесата се подаде главата на Мирза бей, който каза:

– Хайде, гответе го!

Ударите на двамата мъже ставаха все по-силни и по-силни. Докато продължаваше да го удря, единият от мъжете попита:

– Борил ли си се някога?

Едва сега Ибрахим разбра колко отчайващо изглежда на двамата мъже и колко ниско е мнението им за него. Той не можеше нито да отговори, нито имаше желание. Мъжете изведнъж спряха и той чу:

– Единият противник – Ибро. Човекът, който ще се изправи срещу най-добрия борец в момента в Истанбул и в цялата Империя.

На Ибрахим му дойде една идея.

– Може ли да се боря с качулка?

– Защо ти е качулка? С качулка се борят хора, които искат да останат неразпознати. На теб защо ти е? Кой те познава теб?

– Все пак може ли?

– Да – каза единият мъж, като след това извади една качулка и я сложи на главата на Ибрахим. Той намести дупките да съвпаднат точно с устата и очите му. Брадата му беше голяма и започна да го дразни.

– Искаш ли да сменим и името ти? – иронично попита мъжът.

– Не – искрено отговори Ибрахим.

Двамата мъже, които го подготвяха, започнаха да го бутат напред. Те бяха сигурни, че просякът ще се стъписа и уплаши. Ибрахим излезе в залата. Когато го видяха, хората се стъписаха и сред публиката настъпи тишина. По мълчанието и по погледите им разбра, че те са разочарована. Явно хората не вярваха, че той е добър борец. От много време Ибрахим не се бе оглеждал как изглежда, но явно не изглеждаше като борец и не вдъхваше доверие на насядалите посетители. Те го гледаха отегчени. След предишната оспорвана среща, сега явно щеше да има бърза битка, всички щяха да заложат срещу този човек и нямаше да спечелят почти никакви пари от това.

Докато отиваше към арената, Ибрахим не чу нито едно насърчително подвикване, не получи нито един аплодисмент. Видя само отегчение и дори някаква враждебност. Тъй като не разбираше от залози, не можеше да разбере защо хората реагират така. В този момент мъжът, който обявяваше борците, каза:

– Срещу Ибро ще се изправи Янис Паликаря^[63].

Публиката избухна в овации, ръкопляскания и възторг. Нито за миг Ибрахим не се поколеба кой е техният избраник и за кого ще заложат. Всичко беше ясно.

Ибрахим стъпи на площадката. Като опитен борец той удари с крак по земята, за да "опипа" върху какво ще се бори и колко твърда е настилката. Хората гледаха как очевидно пияният мъж като папагал повтаря действията на истинските пехливани. Всички като един се разсмяха. Беше очевидно, че този мъж ще загуби, но поне ги забавляваше. А може би нарочно беше избран, може би беше шут? Всички очакваха Янис въобще да не се появи. За тяхна изненада скоро от другия край на залата се зададе някакъв мъж. Явно това беше противникът на Ибрахим. Тъй като още не беше свикнал с качулката, той някак смешно въртеше главата си. Ибрахим погледна натам. Мъжът беше със силни изпъкнали мускули. Беше малко по-нисък от него. Видът му въобще не беше толкова заплашителен. Приличаше на обикновен пехливанин, но не като Кая, а от по-слабите.

– Мой е! – помисли си Ибрахим.

На главата си той, подобно на Ибрахим, имаше качулка, но за разлика от неговата, която беше черна, мъжът беше със синя качулка. Движенията на гърка бяха плавни, сигурни и уверени. Той приличаше на лъв, който е убеден в превъзходството си. Ибрахим го гледаше и се усмихна. Янис изразяваше онзи вид сигурност, когато бойците са спокойни и убедени в своето превъзходство. Не веднъж Ибрахим беше виждал как само за миг тази сигурност може да се разпадне и да изчезне, защото това не беше сигурност от това, че си по-силен, а от това, че противникът е по-слаб от теб. Такива като Янис се държаха надменно, но винаги знаеха, че не са добри. Този, който е добър, разчита на собствената си сила и умения, а не на слабостта на противника. Ибрахим беше сигурен, че още след първия сблъсък това чувство на превъзходство ще изчезне като пепел между пръстите на гърка. Вече тръпнеше този момент да настъпи по-скоро. Искаше да погледне в очите на мъжа, когато го удари в земята. Искаше да види малкия страхлив мъж зад фасадата на големия мъж и пехливанин. Та той беше еничар, беше Ибрахим Джаббар, произхождаше от древния пехливански род на Боляровите, беше ученик на най-добрите бойци в света.

Мъжът се приближи до говорещия човек и застана от другата страна. Ибрахим чувстваше как му се вие свят. Не биваше да пие последната чаша с вино и мед. Качулката също му пречеше и допълнително го притесняваше.

– Ибро срещу Янис – извика мъжът, като последователно посочи към Ибрахим и към другия мъж. Те поздравиха публиката.

– Един мъж научил борбата тук, в Истанбул, истински турчин, пораснал в Юскюдар. Човекът, който ще защитава местния бряг, срещу най-добрия борец от Гърция. Потомъкът на древните гръцки борци срещу наследника на турските пехливани – мъжът говореше с ясен и висок глас. Личеше си, че върши това от много години. Нещата, които съобщи за Ибрахим, бяха казани със сериозен тон, но примесен с ирония и поради това всички знаеха, че думите са прекалено натруфени. На всички беше ясно, че Ибро е най-обикновен бедняк, решил се, поради нужда, на тази опасна битка. Всички знаеха, че той не е пехливанин, нито пък е наследник на турските пехливани. Затова, когато чуха представянето, всички се разсмяха. Явно последната среща беше замислена като фарс. Човекът вече бе споменал, че това ще бъде последната борба за вечерта. Публиката харесваше, когато вечерта завършва с нещо леко. Мъжът говореше всички тези неща, за да даде време на хората да заложат за някого от двамата. Интерес почти нямаше. Всички по-скоро очакваха да видят за колко секунди гъркът ще прекърши гръбнака на нещастния и отчаян мъж и бяха настроени за светкавична среща. Дори някои започнаха да събират нещата си и да се приготвят за тръгване. Победата на гърка беше толкова сигурна, че никой не заложи на Ибро. Дори Мирза бей, който беше обещал, не го направи. Той реши да си спести трите жълтици и ги заложи за гърка.

Ибрахим слушаше какво говори мъжът. Отначало въобще не разбра, че нещата, които чува, се отнасят за него. После се възмути. Та това бяха пълни глупости. Нито едно нещо не отговаряше на истината. Поне да го бяха попитали. После се успокои. Дори да го бяха попитали, щеше да излъже. Може би така беше по-добре, а и какво по-хубаво можеше да измисли?

Залаганията явно приключиха, защото Мирза бей заговори с отработен глас.

– Двамата бойци се изправят пред Аллах и нека Аллах отсъди кой е по-добър, и кой чрез уменията си е достигнал по-близо до него! И нека Аллах прости грешките както на двамата борци, така и на всички нас! Нека още веднъж приветстваме двамата бойци и битката да започне!

Двамата борци стояха и се гледаха. Ибрахим беше готов. Противникът му беше по-тежък и по-силен, затова Ибрахим се готвеше да поеме първоначалния удар на сблъсъка. Без съмнение гъркът щеше да го атакува вихрено и бурно, а той трябваше да устои. Мирза бей извади отнякъде една кърпа и я размаха. Явно това беше знакът за начало на битката.

Ибрахим се стегна и тръгна напред. За да неутрализира сблъсъка, трябваше да тръгне насреща. Тук обаче се случи нещо странно. Въпреки очакванията на Ибрахим, гъркът не тръгна неконтролируемо напред, а започна да дебне. Това изненада Ибрахим и тъй като беше стегнат и засилен напред, залитна. Изненадата му беше огромна. Нима беше сгрешил? Целият изтръпна. Това означаваше и още нещо, че мъжът не беше случаен боец, а истински майстор на пехливанската борба. Това го накара да осъзнае, че може би алкохолът и високото самочувствие му бяха изиграли лоша шега. Ибрахим осъзна, че влиза в битката неподготвен. Ядоса се на себе си. Мъжът се движеше пъргаво и леко около него. Ибрахим мислеше, че като по-слаб той ще бъде по-пъргав и бърз. Винаги се беше отличавал с бързина и експлозивност, сега обаче мъжът, когото беше подценил, се биеше на негова територия. Продължаваше да се движи пъргаво и да го атакува. Той посягаше ту към краката, ту към врата му. Този начин на борба принуди Ибрахим да прояви всички качества, които бе развил досега. Мъжът имаше много силни ръце. По някое време със светкавична бързина нанесе силен шамар на Ибрахим зад врата. Шамарът се наричаше еленси и се изпълняваше с ръката като шепа. Този прийом се използваше в пехливанските мазни борби, за да може да се изчисти мазнината от тялото на противника и след това по-лесно да се наложи захват. Затова дори чистите борци пехливани изучаваха удари. Еленсито на гърка беше перфектно. Ибрахим усети грубата му корава длан. След това пред очите му се завъртяха цветни кръгове и му причерня. Това продължи само миг, защото когато се свести, все още не беше паднал на земята. Добре че като еничари ги учеха, когато загубят съзнание, бързо да излизат от това състояние. Именно този рефлекс се бе задействал в него. През това време Янис беше минал зад него и с ръце бе обхванал тялото му. Така, когато Ибрахим се съвзе, Янис вече го държеше отзад. Този захват беше специфичен за българската борба на рода Болярови. Той си спомни как като деца брат му винаги се опитваше да го хване по този начин. Бързо си припомни как беше успявал да се изплъзне. Опита първи, втори и трети вариант, но мъжът като че ли знаеше какво ще му направи и всеки път успешно се защитаваше. Сега Ибрахим се сети как брат му обичаше да завършва атаката – с повдигане нагоре, обръщане и удар на човека в земята с врата надолу. За да се предпази, Ибрахим бързо се наведе и с две ръце хвана краката на гърка между своите крака. Той теглеше силно и по този начин пречеше на Янис да го вдигне. Благодари мислено на брат си, че го бе подготвил за тази ситуация. После бързо се сети, че от това положение брат му хващаше двете му ръце и той заставаше в това неудобно положение, наведен с ръце между краката си. В този момент почувства ръцете на мъжа върху китките си. Беше попаднал в капан. Знаеше и все пак го бе допуснал. А сега щеше да последва дърпане и силно хвърляне.

Публиката като че ли предчувстваше лошото падане, защото се разшумя. Хората бяха учудени. Те очакваха светкавична победа. Никой не подозираше, че слабият висок мъж, с вид и тяло на просяк, ще окаже някаква съпротива. Но сега това се случваше. Схватката траеше вече няколко минути. Отначалото този Ибро беше малко схванат, но постепенно като че ли си припомняше какво трябва да направи. Но ето, сега турчинът беше попаднал в капан. Всички предчувстваха скорошния край. В този момент обаче Ибрахим направи нещо, с което доказа, че нещата съвсем не са такива каквито изглеждат. Вместо да се съпротивлява, той се засили, превъртя се гъвкаво и застана на крака. Това не можеше да бъде направено от човек без елитна бойна подготовка. Из публиката се разнесе въздишка на облекчение и възхищение. Никой от присъстващите не беше виждал досега такова нещо. Тази среща се оказа изключително интересна. Всички усетиха, че присъстват на нещо, за което ще се разказват легенди.

Ибрахим беше щастлив, защото беше намерил изход от критичната ситуация, в която бе попаднал. Цялата публика въздъхна заедно с него. После истерично всички се разкрещяха и заръкопляскаха. Само за миг Ибрахим беше успял да обърне симпатиите на публиката към себе си. Противникът му обаче не се поколеба. Това беше най-добрият боец, който досега беше срещал. Отначало българинът смяташе, че той ще се възгордее, но не, мъжът се бореше хладнокръвно, като истински голям майстор. Когато Ибрахим се измъкна от тежкия захват, мъжът като че ли не се учуди и не се разочарова. Това означаваше, че преди това той не е смятал себе си за по-добър и че ще реши битката с този захват. Гъркът се бореше методично и с пълен контрол над действията си. Той атакуваше перфектно, но не го подценяваше, защото и се бранеше по много добър начин.

Ибрахим, освен че се бореше, търсеше някаква пролука в психиката на противника си. Като опитен боец той знаеше, че всяка битка не е толкова сблъсък на техника и умения, колкото на характери. И така най-слаби са хората с високо самочувствие, страхливите и завистливите. Ибрахим знаеше това, но мъжът не демонстрираше нито едно от тези качества, напротив – бореше се така все едно от това зависи животът му. Беше силен и уравновесен.

Битката продължи много дълго време. Двамата бойци бяха много добри. За разлика от другите борби, когато противниците се вкопчват само веднъж и после цялата борба е почти статична, с къса амплитуда на движенията, тези двамата се бореха красиво, разнообразно, а битката беше много динамична и много интересна. Зрителите бяха объркани. Всички бяха гледали срещите на Янис и бяха сигурни, че в момента това е най-добрият борец в Истанбул и в Империята. Затова сега всички бяха шокирани. Някакъв случаен борец бе успял да му се противопостави. Много от хората се питаха дали не са грешали. Дали наистина Янис беше толкова силен и добър? Дали всички, които бяха твърдяли това, не грешаха? Симпатията на повечето хора естествено се насочи към Ибрахим, който успяваше да се противопостави. Този мъж обаче объркваше схемата на повечето от тях. А тези мъже не обичаха изненадите, защото това означаваше да губят пари. Те едновременно симпатизираха на Ибрахим, но бяха ядосани на Янис. Така съвсем скоро от публиката започна да се чува ръкопляскане и викове към Янис по-бързо да приключва битката.

Това, че гъркът е майстор, си личеше и по това, че той не се влияеше от виковете на публиката. Той продължаваше да се бори, без да бърза, а по този начин не допускаше грешки. По някое време Ибрахим се притесни. Мъжът отсреща го караше да използва всички техники, които знаеше, целия арсенал и опит, всичко което някога бе успял да научи. Явно за една година нещата много се бяха променили. Отначало стилът на гърка му беше познат, но в битката той прилагаше все нови и нови техники и прийоми. Скоро Ибрахим осъзна, че гъркът наистина е много добър, по-добър даже от Кая. Откъде се беше взел този мъж, как така Ибрахим не го познаваше? Самочувствието на Ибрахим се беше изпарило. Вече не беше така сигурен в победата си, както в началото. Даже напротив. Колкото повече се бореше, толкова по-ясно му ставаше, че освен със сила, противникът му го превъзхожда и с умения, и с устойчивост. Дори в техниката беше по-добър. Това откритие смрази кръвта му. Какво да прави? Бореха се вече от много време и силите му го напускаха. На няколко пъти опита да постави край на срещата, но не успя. Познанията и уменията му не помагаха. Така той осъзна, че липсата на добра форма и това, че Янис беше майстор, ще му попречи да победи. Сега можеше да разчита единствено на грешка от страна на гърка. Грешката обаче не дойде от страна на Янис, а обратно. При опита на Ибрахим да го провокира, той сам се откри и позволи на Янис да го хване стабилно за едната ръка и зад врата. В следващия момент гъркът "избухна", вдигна Ибрахим и се засили с всичка сила да го хвърли. Еничарът усети, че губи, подскочи и сам се прехвърли през гърба му, падна на гръб, но от инерцията повлече и гърка. Действието на Ибрахим беше изненадващо и самопожертвувателно. Така двамата мъже паднаха тежко на земята. След падането Янис се изправи на краката си като пружина. Ибрахим остана да лежи изтощен. Той нямаше сили да се изправи. Досега не беше участвал в толкова дълга борба, а и силите му бяха толкова малко. Беше пречупен и сломен. Беше загубил. Нямаше сили да продължи борбата. При тази мисъл пред очите му причерня. За втори път в живота си беше загубил, но докато предишният път беше загубил на финала на най-голямото състезание в света и то от най-добрия – Кая, сега бе загубил в някаква барака от някакъв грък. Мислеше си колко много е деградирал. Вече не беше онзи Ибрахим Абдаллах или Ибрахим Джаббар. Вече не беше победител, триумфатор и шампион, а беше станал губещ. Това откритие го жегна в сърцето. Ядосваше се на себе си. За пръв път освен победен Ибрахим се виждаше и примирен. Опита се да направи нещо, но умората и болката бяха толкова силни, че така и си остана, легнал на земята. При падането беше ударил гърба си и то точно там, където в Азов бе намушкан в кръста. Болката не беше много силна, но като че ли се засилваше от умората и поражението. Ибрахим опитваше пак и пак да се изправи, но не успяваше. В този момент публиката се разкрещя екзалтирано. Повечето хора бяха на крака. Всички бяха щастливи. Все пак беше победил техният човек, този, на когото бяха заложили. Тази вечер никой нямаше да загуби пари, вярно че и нищо нямаше да спечелят. Но не печалбата ги караше да реагират така. Това беше най-добрата битка и много добър завършек на вечерта. Това беше най-добрата битка от много време насам.

В помощ на Ибрахим се втурнаха двамата мъже, които му бяха помагали преди битката. Те бяха щастливи. Единият крещеше:

– Браво, браво! Жив си!

Двамата го пренесоха до завесата, през която бе излязъл на арената. Докато го изнасяха, Ибрахим чу Мирза бей да обявява Янис за победител. Бившия еничар бе разбрал едно – беше загубил трите златни пари на швейцарците. Не беше успял да победи, а беше толкова сигурен в това. Беше в безизходно положение, затънал още по-дълбоко в блатото. След малко швейцарците щяха да дойдат да си искат парите. Какво щеше да прави?

Двамата мъже поставиха Ибрахим на масата, след което внимателно започнаха да размачкват и разтриват тялото му. Той им показа къде точно го боли. Като видяха белезите му, веднага попитаха:

– Това е рана от оръжие. Имаш много белези по цялото тяло, войник ли си бил?

– Да – отговори Ибрахим. Той не желаеше повече въпроси, затова отговори кратко.

– Ти се бориш много добре – каза другият. – Къде си се учил?

Мина доста време. Ибрахим вече се бе съвзел и можеше да стане и да се облече. Дрипите го върнаха към действителността. Болката вече бе отминала, но сега го заля вълната на самосъжалението. След като беше участвал в битка и беше център на вниманието, сега трябваше да излезе и да отиде да спи под някой мост или на улицата. На всичкото отгоре беше загубил парите на швейцарците, дължеше пари и на човека с лодката.

След като се облече, се ослуша. Явно в залата не беше останал никой. В този момент завесата шумно се отмести и пред Ибрахим застана Мирза бей. Приличащият на евнух човек беше видимо доволен. Той беше усмихнат и като човек, който току що е спечелил много пари, потриваше ръце.

– Много добре! – каза Мирза бей, като гледаше Ибрахим така, както лисица гледа варена кокошка. – Ти си се борил и си бил много добър. Все още си много добър.

– Загубих парите – каза Ибрахим, като въобще не слушаше какво говори Мирза, то и не го интересуваше.

– Да, загуби парите – каза Мирза и доволно се усмихна.

Ибрахим това искаше да чуе и тръгна да си ходи. Беят беше шокиран. Той беше свикнал просяците, а и въобще по-бедните хора да изразяват почит и уважение към него. Беше свикнал всички, които се намираха под него, въобще да не ги смята за хора, както и да не цени техния живот. Сега този, макар и нелош пехливанин, изпаднал до най-ниското ниво на живота, мина покрай него без никакво уважение. Дори да беше бивш войник, това не му даваше право... Освен това Мирза бей възнамеряваше да направи предложение на просяка и той трябваше да му бъде благодарен.

В началото на битката Мирза беше ядосан на Ибрахим. Нещата не се получаваха така, както бе планирал. Този просяк се оказваше корав. После, като видя реакцията на публиката, разбра, че така е по-добре и че хората се оживиха повече, отколкото ако борбата е такава, каквато той бе решил. При излизане всички обсъждаха именно последната борба. Много хора го питаха кога пак ще могат да видят Ибро. Други се интересуваха кой е и откъде е. Затова Мирза преглътна неуважението на просяка и продължи да говори:

– Сега си ударен, ако искаш, ела утре да си поговорим?

– За какво да си говорим?

– Ако искаш може пак да се бориш и ако спечелиш, да вземеш пари.

– Утре ще дойда – каза Ибрахим и излезе навън. Мъжете, които стояха на входа, го поздравиха:

– Хубава борба! Евала! Евала! – казаха те и го потупаха приятелски по рамото. Подобно на двамата помощници, те искрено се радваха, че виждат отново жив просяка. – Ще дойдеш ли пак? – попитаха те.

– Ще дойда. Ще дойда – отвърна Ибрахим, без да се обръща.

В следващия час Ибрахим ходеше из уличките на Юскюдар като зашеметен. Не можеше да определи къде се намира. Нощите все още бяха прохладни и по някое време Ибрахим започна да трепери. Ядоса се на себе си, преди малко беше елитен боец, а сега – треперещ просяк. Най-накрая се умори, намери си едно местенце, сви се и заспа. От студа го заболяха ударените от Янис места. Всеки път, преди да се завърти, пропъшкваше. Сигурно беше единственият боец, който след битка спи върху калдъръма. Докато заспиваше си спомняше моменти от битката. Стилът на гърка му беше много познат.

Сутринта се събуди. Болеше го цялото тяло, едва се изправи. Устата му беше суха, като че ли имаше камбани в главата, които непрекъснато звъняха. Това беше махмурлук. Беше чувал, че след пиене се случва така. Сега осъзна защо виното не е добро преди битка. То дава измамно самочувствие и поставя пропаст между това, което мислиш, че може да направиш и това, което действително умееш. В битка това беше много опасно. Ибрахим не обвиняваше само виното. Снощи мъжът наистина беше по-добър от него. Той беше бърз като демон, силен като мечка и хитър като лисица. Сега внимателно анализира борбата – акция по акция, и се опитваше да открие грешките си. Беше обещал на Мирза, че ще отиде в бараката, но смяташе да го направи по-късно, по тъмно. Сега имаше друга работа. Напипа златната пара в джоба си. После отиде там, където снощи беше откраднал лодката. Веднага позна лодкаря, цялата му глава беше бинтована.

– Ако ме хвърлиш до Еминьоню и ме изчакаш, ще ти платя двойно.

Мъжът беше съгласен и явно уговорката му се стори добра. Всъщност Ибрахим искаше да си плати за предната вечер. Мъжът беше истински моряк. Той управляваше лодката като капитан на кораб. Този път не усети течението. Човекът го откара точно там, където му бе посочил. Освен това лодката се движеше поне два пъти по-бързо, отколкото когато той я бе управлявал.

Ибрахим остави мъжа на пристана, а сам тръгна към улицата, на която доскоро бе живял. Беше решил да разбере какво се бе случило със Селим ага и семейството му. Преди да влезе в улицата се огледа внимателно. Надяваше се, че все още има нюх и ще усети, ако някой го дебне или наблюдава. Скоро се убеди, че около улицата и къщата няма никакви копои, заптиета или сеймени. Ибрахим отиде до кафенето на Хасан ага. Приведе се преди да влезе, после седна на миндера, на който винаги бе седял. Погледна към джама точно там, където някога Рефик бе седял. Изпита усещането все едно, че гледа през приятеля си, като че ли духът на Рефик бе наоколо. Дълго време остана така, като вцепенен. Когато се съвзе, видя, че Хасан ага стои до дясното му рамо и търпеливо чака поръчката. Но откога старецът стоеше там, той не знаеше.

– Едно кайве – каза Ибрахим.

Хасан ага явно не позна бившия си редовен клиент, защото без да казва нищо, се отдалечи. Ибрахим се обърна към прозореца и продължи да гледа втренчено навън, но без да вижда. Пред очите му беше един полуреален, полуистински свят на спомени, сънища и мечти. Така и не усети кога старият кафеджия му донесе ароматната черна напитка, сервирана в малка чашка със сини орнаменти – филджан. Ако можеше, щеше да се разплаче. Колко хубав му се струваше предишният му живот. Кафето димеше, а димът му беше гъст и на светлината изглеждаше така все едно, че част от дима свети. Той се виеше някак лениво нагоре, но на Ибрахим му се струваше, че е жив. Като че ли гледаше нещо, което е цялостно, то имаше водовъртежи, потоци – по-бързи и по-бавни. Ароматът на кафето извади Ибрахим от поредното вцепенение, в което бе изпаднал. Когато отпи първата глътка, се почувства с две години по-млад. Горе-долу преди две години беше опитал за пръв път ароматното Кафе на Хасан ага. Божествената топла течност се разля из тялото му. Макар да беше съвсем малка глътка, тя като че ли превзе цялото му тяло. Ибрахим не успя да не изрази удовлетворението от тази първа глътка. За пръв път от толкова време отново се почувства човек. Една глътка кафе успя да го направи повече човек отколкото цяла вечер мислене. После бавно се наслаждаваше на всяка отделна глътка и я преживяваше така все едно е първата и последната в живота му. Когато изпи и последната глътка и едно малко по-едро парченце кафе остана в устата му, той започна да си играе с него, като го дъвче, а в чашата беше останала само гъста черна утайка, която бе придобила странни очертания. После стана и тръгна към дъното на кафенето. Седна на берберския стол на Хасан ага и се огледа в малкото, старо и станало почти непрозрачно огледалце. По него имаше жилки, подобни на жилите на листо, и петна с различни цветове. Въпреки това успя да види колко зле изглежда. Отначало дори не успя да се познае. Някакъв слаб, с болезнено изражение на лицето, непознат мъж, го гледаше от огледалото. Брадата му придаваше още по-болезнен вид и го караше да изглежда много по-стар. Той наистина не приличаше на нищо друго освен на бездомен просяк. Едва сега разбра защо всички му се бяха подигравали, когато казваше, че е боец. Той виждаше в огледалото Ибро, но там дори не прозираше Ибрахим Джаббар. Зад себе си вече виждаше стария кафеджия, който без подканяне бе разбрал какво се канеше да направи гостенинът му. А и беше очевидно, че има нужда от това.

– Хасан ага, подстрижи ме и ме обръсни – каза Ибрахим.

Старецът се позачуди откъде този мъж, към когото явно съдбата не е била благосклонна, знае името му. Той се мъчеше да си спомни, но не се досещаше. Най-накрая прие, че сигурно мъжът някога е бил в кафенето. След това извади малко леген че, наля в него гореща вода от джезвето, което стоеше върху печката, взе дълъг, подобен на пръчка, сапун и с малка четка започна да го разтваря във водата. Старецът вършеше всичко това като ритуал. Личеше си, че разбира какво прави и го правеше бавно, с увереност, сигурност и завършени движения. Ибрахим го наблюдаваше и се наслаждаваше на движенията му. Беше сигурен, че старецът ще го обръсне така добре, както добре правеше кафе.

Ибрахим се замисли. Всъщност майсторството не е умение да вършиш нещо. Голямото умение не е свързано само с разбиране и сръчност. Може да си развил умения и сръчност в едно нещо, но това не означава, че ще си сръчен в друго нещо или във всичко. Майсторството е нещо друго. При него самият човек е майстор и върши всичко с майсторство. И няма значение в какво точно си постигнал майсторство, важното е, че веднъж си станал майстор. Майсторството означаваше отношение към света, а не постигането на някакво умение. Ето, Хасан ага беше майстор. Той може би е станал майстор, като цял живот беше правил кафе. А може би беше станал майстор с нещо друго. Ибрахим не знаеше. Това, че досега познаваше само тази част от Хасан ага, която правеше кафета и в живота си най-много беше правил кафе, нищо не означаваше. Тогава Ибрахим проумя, че всъщност Хасан ага има душата и нагласата на майстор и точно затова щеше да го обръсне като майстор, защото майсторството е отношение, а не умение. И беше сигурен, че дори за пръв път да хване ятаган в ръка, старият прегърбен турчин ще има отношение към оръжието и за много кратко време може да стане майстор. И ако трябва, понеже е стар, слаб и гърбав, ще създаде нова техника, но той ще стане майстор на ятагана, защото е майстор въобще.

След като малкото легенче се изпълни до ръба с гъста, бяла, ароматна пяна, старецът взе един бръснач, разтвори го умело с една ръка и започна да го точи на един широк каиш, който беше закачен на стената, от дясната страна на Ибрахим. Бившият еничар продължаваше да наблюдава като омагьосан действията на турчина. Следеше движенията му, а те бяха широки, сигурни и свободни. Хасан ага беше като артист, участващ в представление и създаващ произведение на изкуството. Той като че ли осъзнаваше, че хората, седнали на този стол, не са дошли тук само за да бъдат обръснати. Те бяха дошли, за да наблюдават и участват в това представление, в което главно действащо лице беше той – Хасан ага. С четчицата Хасан ага разтърка пяната по брадата на Ибрахим, след като преди това с ножица бе подстригал косата и дългата му брада.

– Да оставя ли мустаци? – попита турчинът.

Мустаците бяха символ на мъжество, но Ибрахим се притесняваше, че ако си остави еничарски мустаци, всички ще го познаят. Освен това мустаците, както брадата и косата, му пречеха под маската, с която се бореше.

– Махай! – каза той.

Старецът го погледна учудено, но изпълни искането на клиента. Така най-накрая Хасан ага насапуниса цялата глава на Ибрахим.

– Майсторе, много хубаво кафе правиш! Най-хубавото кафе в света!

– Ти откъде ме познаваш? – попита Хасан ага.

– Не ме ли позна, Хасан ага?

– Не. От одеве се мъча да си спомня, ама не мога.

– Аз живеех отсреща, допреди една година.

Хасан ага щеше да изпусне бръснача. Той се отдалечи и се взираше в сапунисаното лице на мъжа.

– Ибрахим ефенди, ти ли си? – попита Хасан ага, но някак плашливо, като че ли не искаше да повярва.

– Сега ме обръсни, ага, а после ще поговорим. И гледай да не ме зарежеш, че ръката ти трепери.

– Ти мойта ръка не гледай, ами казвай...

Пяната успокои и смекчи брадата на Ибрахим. Откакто я имаше тази брада, косъмчетата се завъртаха, щипеха и го дразнеха, като го караха постоянно да се чеше. Сега лицето му се успокои. Със сигурни движения Хасан ага се зае да го бръсне. Той хлъзгаше острието на бръснача по лицето му и правеше така, че където мине, да не повтаря. Докато с едната ръка прокарваше острието, с другата подръпваше бузата или кожата така, че бръснача да влезе и да обере и най-закътаните гънки. След като обръсна брадата и мустаците, Хасан ага внимателно обръсна и косата. Така само веждите и миглите останаха на главата на Ибрахим. След това майсторът бръснар сипа някакъв ароматен спирт и потупвайки, натърка всяко място, което преди малко бе обръснал. Като свърши, метна на главата на българина влажен топъл пешкир. Когато махна кърпата и изтри с нея лицето му, то грейна. Бузите му бяха червени, а лицето – чисто. Ибрахим се огледа и видя съвсем друг човек. Той докосваше с пръсти лицето и главата си. Усещането беше странно. Кожата му беше станала чувствителна. Тя беше свикнала да бъде докосвана не само от ръце, но и от вятъра, студа и слънцето. Така без да иска, пръстите на бившия еничар бяха непрекъснато там.

Макар почти тридесетгодишен, без мустаци, той изглеждаше много по-млад. Спомни си времето, когато носеше прякора Петко Кьосе.

След като се избръсна Ибрахим седна обратно на мястото си. Плати на Хасан ага за кафето и подстригването. После отдели малко акчета и му ги даде, за да отиде да купи нещо за ядене, докато той изпие още едно кайве. След първото кафе той откри, че тази божествена напитка, освен всичко друго, помага за прогонване на махмурлука. Така със следващото кафе беше сигурен, че ще се почувства съвсем добре и ще може дори да халне, за да засити надигащия се в него глад. Тъй като дълго време беше гладувал, Ибрахим предпочиташе пилешко пред овче, телешко и каквото и да е друго месо. Хасан ага беше купил едно варено пиле. Ибрахим подканяше турчина да хапне с него, но той отказваше дори да седне до този, когото явно считаше за човек на по-високо ниво, па макар и облечен по този начин. Бившият еничар се нахвърли върху пилешкото, като го късаше направо с голи ръце. За кратко време той се наяде така, че коремът му се изду. Тялото му стана смешно – слабо, с подут кръгъл корем. Най-накрая почти насила Ибрахим застави стария турчин да седне до него. Но той не седна на мястото на Рефик, а си примъкна стол, така че седеше с гръб към помещението и от дясната страна на еничара.

– Хасан ага, какво стана с къщата на Селим ага? Сега кой живее в нея?

Старецът погледна през малките полупрозрачни джамчета, като че ли да се убеди, че къщата още е там и че точно за нея го пита еничарът.

– Лошо, лощо, ефенди. Лоши неща се случиха със Селим ага. Отначало всички помислихме, че Арист – гъркът, се е преместил да живее в нея. Той е неприятен мъж – каза Хасан ага. – С големи, бели, щръкнали мустаци, този Арист е сприхав, говори рязко и остро, все едно, че командва. Има остър поглед, с който пронизва хората, с които говори.

По всичко си личеше, че този Арист не е любимец на стария кафеджия. Ибрахим предположи, че това отношение може да е защото гъркът не е посещавал кафенето на стария турчин.

– Той идваше ли да опита от божествената ти напитка, Хасан ага?

– Да, да, идваше, ефенди, но той имаше твърд характер и сприхав нрав. Така за няколко пъти успя да се сдърпа с всички хора на улицата.

Ибрахим мислеше трескаво. Излизаше, че момичето, което бе видял предната вечер и сега се надяваше поне за миг да зърне, е Аристовата щерка.

– Този Арист сам ли живее? – попита Ибрахим.

– Не, не, ефенди, не живее сам. Живее с едно момиче, което няма нищо общо с неговия характер. Тя е толкова мила и добра, пълна негова противоположност. Ако имах по-голямо въображение, бих казал, че момичето не прилича на негова сродница, а по-скоро на негова заложница.

– При тях непрекъснато отсядат и идват някакви мъже. Чухме, че единият се наранил и се прибрал там, откъдето дошъл. Дори по едно време беше отседнал поп при тях. Поне така говорят хората. И все пак един от техните гости е най-редовен.

– Какъв е той?

– Почти не го виждаме, но той изглежда много силен, мълчалив и сдържан.

– Как се казва?

Въпросът явно не се хареса на Хасан ага. Той направи гримаса, все едно някой му бе напъхал лимон в устата. Явно мисълта, че не знае отговора на този въпрос, не се харесваше на стария турчин.

– Не знам! – каза той и като че ли с това призна поражението си. – Мисля, че той лъже за името си!

После Хасан реши, че е редно да се оправдае.

– Еми как да разбера? Единият е чакмаклия и само търси повод за скандал, другият е темерут, с никого не говори, а момичето е толкова чисто. Кого да попитам?

– Съседите не знаят ли?

– Никой не знае повече от мен.

– А как се казва Аристовата щерка?

– Но каква щерка, този Арист е много по-стар от нея? По-скоро може да ѝ е дядо!

Когато чу, че момичето е чисто, сърцето на Ибрахим подскочи. Може би щеше да има късмет момичето да е свободно. Но все пак стоеше и друг въпрос.

– А другият мъж, Хасан ага, може ли да ѝ е баща, или може би мъж?

– Той, Ибрахим ефенди, е на възраст колкото вас. Едва ли ѝ е баща, а е възрастен, за да ѝ е мъж, така че не знам. Никога не сме ги виждали заедно или да се държат за ръка. Може горкото момиче да е отвлечено и държано насила от тези двама злодеи.

Старецът се замисли, но после каза:

– По-скоро не. По-скоро са сродници или нямат нищо общо.

– Но тогава как така живеят под един покрив? – не се стърпя Ибрахим. Миг след това осъзна колко неуместно беше избухването му. Сега той си изясни картината, която беше в негова полза. Явно младата жена не беше омъжена или сгодена. Беше сама. Ибрахим имаше шанс сърцето ѝ да бъде свободно, затова трябваше да открие пътеката към това сърце. Друго нещо обаче го притесняваше. Това беше момичето, в което около една година беше влюбен най-добрият му приятел. Той беше смятал, че момичето е дъщеря на господин Арист. Ибрахим не знаеше какво да прави. Притесняваше се да не засегне паметта на приятеля си. Дали момичето въобще подозираше съществуването на Рефик? Не знаеше. Всичко това го накара да потъне в дълбок размисъл и почти забрави другия въпрос, който искаше да зададе.

Мина доста време преди да се сети за него.

– А, Хасан ага, какво стана със Селим ага и неговото семейство?

– А – подсети се старецът, – бях почнал да ви разправям. Той каза нещо на Селим ага, не Арист, а онзи другият и къщата стана тяхна. Не мина месец откакто вас ви нямаше и пропъдиха Селим и семейството му.

– Как? – Ибрахим не успя да стърпи възмущението си.

– Така, изхвърлиха ги на улицата.

– Но това е нечовешко! А Сабрие?

– И нея, и Хакъ, и горкия Селим ага.

– Що за хора са това?

Ибрахим се чувстваше засегнат. Той се закле да проучи този въпрос. Почти беше сигурен, че Селим ага е попаднал в ръцете на измамници. Може би, докато живееха на улицата, са изучавали ситуацията и едва след оттеглянето на двамата еничари, бяха привели плана си в действие. Той щеше да разобличи измамниците и да върне Селим ага обратно в дома му. В този момент си представи очите на Сабрие и увереността му стана още по-голяма. Съжали, че някога, когато с Рефик имаха пари, не купиха къщата. Все някак щяха да уредят нещата. Но нищо не беше загубено. Въпрос на време беше пак да върне къщата за себе си, за Селим ага и семейството му.

– След убийството на Рефик какво стана? – попита Ибрахим.

– Казаха, че сте полудял и избягал. Че сте се загубил, Ибрахим ефенди. Аз знаех, че не е така и всеки ден чаках да се върнете.

По всичко си личеше, че старецът много се радва, че вижда Ибрахим. В окото му бе застинала една сълза.

– Еничарите поставиха ли пост, или ме търсиха? – попита Ибрахим.

– Търсиха ви, господарю, но казаха, че сте един от най-добрите. Поне месец стояха еничари пред къщата и горе. Когато те се махнаха, веднага се настани Арист и прокуди Селим ага. Никой не разбра как сте избягали, ефенди. После явно им омръзна или разбраха, че няма да се върнете, защото вдигнаха поста. Някои от момчетата се отбиваха да изпият по едно кайве. След това няколко пъти идва един мъж да пита за вас, Ибрахим ага. Ама вие сте познавал всички големци, дори агата на еничарите Кубилай Юндер, а, Ибрахим ага!? Всички дойдоха оня ден!

Ибрахим се питаше кой ли може да го е търсил. Мислеше, че е Явуз Челик паша, защото Хасан ага щеше да му каже, ако самият ага беше идвал да го търси. Колкото и да беше странно, според описанията на турчина и ако Ибрахим не грешеше, не Явуз Челик, а може би Неджиб го беше търсил. Той дори успя да опише някои от татуировките му. Все пак Ибрахим не беше сигурен.

Сега трябваше да помисли какво да направи. Не след дълго реши. Благодари на Хасан ага и излезе. Ходеше из улиците като зашеметен, вървеше из чаршията сякаш търсеше нещо определено. Застави се да не мисли за разговора, който току що бе провел с Хасан ага и въпросите, които той беше повдигнал у него. Ибрахим търсеше специален дюкян. Най-новата мода в Истанбул бяха магазините с дрехи втора употреба. От по-богатите хора купуваха носени дрехи, които вече са им омръзнали. Други залагаха единствено дрехите си. Ибрахим си избра евтини, но здрави и хубави дрехи. Тъй като в битките го представяха като турчин, той си куци шалвари, риза и късо синьо елече, обвезано с красив черен гайтан. Елекът стегна раменете му и го накара хубаво да се изправи. Тъй като главата му беше цялата гола – без коса, брада и мустаци, а слънцето напичаше, купи си и една чалма. Започна да я навива така, както беше виждал хората да я носят. Досега обаче никога не беше навивал чалма. Продавачът видя, че Ибрахим изпитва затруднения и му помогна.

Ибрахим не облече дрехите, които купи, а ги носеше в ръка. Сложи само чалмата на главата си. После отиде на хамам. След като се изкъпа, се премени с новите си дрехи. Върза пояса, сложи чалмата и се почувства лек, чист и равен с останалите хора. Като че ли походката и Стойката му се промениха. Отново се чувстваше гъвкав и лек. След банята тялото на бившия еничар се чувстваше много по-добре. Болката от предната вечер бе изчезнала. Денят вече преваляше. Нарочно си беше оставил малко пари. Ибрахим се отправи към пристана. Лодкарят с бинтованата глава го чакаше на каменния пристан. Така Ибрахим стигна до Юскюдар. След като стъпи на брега, се отправи към бараката. Вече беше почти тъмно, когато Ибрахим се оказа пред входа ѝ. Този път двамата пазачи се отнесоха много добре с него. Те едва го разпознаха, но след това го поздравиха и го потупаха по рамото. Не го пуснаха вътре, но извикаха Мирза бей. Бейът се изправи пред Ибрахим. Той отново беше възвърнал самочувствието си и реши да демонстрира превъзходството си пред този просяк. Ибрахим обаче изглеждаше променен. Той не можеше да усети, че приличащият на евнух мъж се дразни и смята поведението му за нахално и нагло. Откакто беше станал чорбаджия на еничарската орта, беше свикнал да командва. Изправената му фигура беше добила гордост и достолепност. Когато беше командир на сеймените в Топкапъ, му се налагаше да работи с много евнуси. И докато те имаха пълна власт над харема, той беше свикнал да ги командва. Може би от там отношението му към Мирза беше подобно. Сега виждаше как човекът с многото пръстени се опитва да го впечатли, като му демонстрираше превъзходство, но това по никакъв начин не можеше да уплаши или притесни човека, който доскоро бе командвал еничарска орта, а после, макар за една вечер, беше комендант на целия Истанбул.

Двамата мъже стояха един срещу друг. Мирза се беше изчервил от яд, но не смяташе да направи нещо, защото, като опитен организатор, усещаше колко много пари може да спечели от този просяк, който се държеше така нагло. В друга ситуация би заповядал на двамата пазачи на вратата да го набият с камшик. Ако зависеше от него, той искаше Ибро да загуби и искрено съжаляваше, че снощи Янис не преби по-жестоко наглия просяк. Погледна го пак. Снощи му се беше сторил крив и нисък, а сега, така гордо изправен, той стърчеше една глава над него. Толкова го мразеше! Реши, че следващият път отново ще заложи срещу него. Така желанието и интересът му щяха да съвпаднат и ако Ибро загуби, радостта му щеше да е двойна.

– Искаш ли пак да се бориш? – попита той директно.

– Да – каза Ибрахим. – Какво ще получа?

Мирза бей вече беше мислил по въпроса, само при участие на Ибрахим в битките той щеше да печели от всяка негова битка горе-долу около 60 жълтици.

– Ако спечелиш, ще ти дам пет жълтици – трябваше да каже три, но вече беше твърде късно.

Сумата се стори много добра на Ибрахим. Той имаше нужда от тези пари.

– Съгласен съм!

– Чакай, не съм ти казал какво ще получиш при загуба – вмъкна Мирза бей, за пореден път издразнен, че мъжът отсреща го прекъсва.

– Не ме интересува! Не смятам да губя! – отново го прекъсна доскорошният просяк.

Мирза бей съвсем се ядоса. В този момент, докато Ибрахим говореше с Мирза, пред входа на бараката спря една карета. Тя се теглеше от един кон, но беше приспособена за два коня. Каретата беше пищно и красиво украсена. Мирза бей явно позна каретата, защото се загледа в нея. Ибрахим също извърна глава. В този момент видя Кая, който слезе от каретата. Явно башпехливанинът идваше със закрита карета, за да не предизвиква излишно внимание. Ибрахим изтръпна. Рязко обърна глава и се взря в Мирза. Той беше твърде зает с Кая, за да му обърне внимание.

– Кая ефенди – каза той, мина покрай Ибрахим, като едва не го бутна, и отиде да поздрави водача на пехливанската школа на султана. – Какво ви води насам?

– Няколко неща, Мирза бей – гласът на гиганта също беше остарял. – По някое време може да ви помоля за съдействие.

– Да, Кая ефенди, каквото и когато пожелаете.

Въпреки че говореха, Кая въобще не удостои Мирза с вниманието да спре при него. Докато влизаше в бараката и получаваше ниски теманета от пазачите на входа, той каза:

– Чух, че някакъв нов пехливанин се е появил! Искам да го видя!

Кая вече беше в бараката, когато Мирза бей още се кланяше угоднически след него.

– Да, Кая ефенди, още тази вечер ще го видите!

След това Мирза се обърна към Ибрахим и каза:

– Ти още ли си тук? Хайде бягай, тази вечер ще се бориш!

– Искам същите мъже да ми помагат!

– Бягай! – каза Мирза.

Ибрахим, като предпазваше лицето си, за да не го види Кая или някой от швейцарците, влезе и веднага се отправи към завесата. Цялата тази стена на бараката беше със завеси. Явно зад всяка завеса се готвеше различен борец.

Мирза беше взел твърдо решение да открие кой е най-добрият боец за тази вечер. Тъй като Ибро се беше борил предната вечер и то в тежка битка, от която едва се беше изправил, затова реши, за да загуби тази вечер, да го сбори с най-добрия борец за тази вечер. Мирза беше решил да заложи срещу Ибро. И дори, ако трябва допълнително да стимулира бореца, но Ибро да загуби.

Двамата мъже зад завесата искрено се зарадваха да видят мъжа от предната вечер. Гладът отново беше нападнал Ибрахим, затова им каза директно:

– Гладен съм.

Без повече думи, единият от тях излезе нанякъде. Съвсем скоро донесе храна и Ибрахим яде до насита. Личеше си, че залата се пълни с хора, защото зад завесата ставаше все по-шумно. След като се наяде, мъжете го съблякоха, намазаха го с топло дървено масло и внимателно го размачкаха. Ако спечелеше, беше решил да си върне четирите жълтици на швейцарците. Така щеше да му остане само една златна пара. От втората битка беше решил да даде по една златна пара на двамата си помощници.

Този път на Ибрахим му се стори, че много по-дълго го подготвят за борбата. Отново му поднесоха чаша с топлото вино и мед. Този път Ибрахим даже не опита да отказва. Вече бе разбрал, че от това няма смисъл.

– Гответе го! – каза Мирза, като се появи през завесата.

– С кого ще се бори? – попита единият от мъжете.

– С Кючюк Кая.

– Какво?!

Ибрахим не разбра защо двамата реагираха така.

– Кой е Кючюк Кая?

– Кючюк Кая е огромен, сигурно е най-тежкият пехливанин в Империята.

– Колко тежи? – попита Ибрахим.

– Много!

– Сигурно е три пъти по-тежък от теб – каза другият.

– Бърз ли е? Има ли нещо общо с Кая? – попита Ибрахим и в този момент чуха:

– Единият боец е турчинът от Юскюдар – Ибро.

Като чуха това, мъжете бързо нахлупиха качулката на Ибрахим и започнаха да го бутат към арената. Този път брадата и косата ги нямаше, за да му пречат. Освен това качулката зацепи в обръснатата му коса. Все пак косъмчетата бяха успели малко да пораснат. Така, за разлика от предната вечер, като нагласи отворите на качулката, те повече не се разместиха.

Ибрахим чувстваше ефекта на виното и меда. Ако всяка вечер се биеше, сигурно щеше да се опиянчи. В този момент Мирза каза:

– Срещу Ибро – Кючюк Кая.

Публиката се развика. Явно им хареса изборът и искаха да видят битката между добре представилия се предната вечер местен борец и най-добрия борец в Истанбул и Империята. Срещу него щеше да се изправи гигантът Кючюк Кая. Името на Кючюк Кая явно беше иронично, защото означаваше Малката Скала, Канара или Грамада. Явно тези, които му бяха дали това име, го бяха сравнили с башпехливанина Кая, който Ибрахим толкова добре познаваше. Кая беше огромен, а Кючюк Кая беше по-голям и висок от стария Кая.

Ибрахим гледаше огромното тяло на Кючюк Кая и не можеше да не изпита респект. Бедрата му бяха толкова големи, че гигантът ходеше смешно, леко разкрачен. Вратът и ръцете му бяха толкова големи, че главата на пехливанина изглеждаше някак смешно малка. Той не беше Канара, а цяла Планина.

– Преди една седмица Кючюк Кая загуби борбата си с един от най-добрите бойци, който се подвизаваше в тези борби – Агата, така че сега ще се опита да си върне. Бъди внимателен! – му прошепна един от хората му.

След като Ибрахим видя как изглежда Кючюк Кая, се опитваше да се настрои бързо към борба, която щеше да бъде много по-близка до борбите му с Кая. Опитваше се да си припомни битките с Кая.

Ибрахим следеше внимателно поведението на гиганта. Той търсеше да усети пренебрежение. Кючюк Кая беше три пъти по-голям от него, така че беше нормално да го подцени и пренебрегне. Ибрахим застана и без да помръдне, внимателно гледаше Кючюк Кая. Мирза бей каза думите, преди началото на битката, но сега не беше толкова щастлив колкото предната вечер.

Битката започна, Кючюк Кая действаше предвидимо. Той се засили и се опита още с първия сблъсък да повали слабичкия мъж. Бяха му казали, че предната вечер се е бил много добре срещу Янис, но сега беше решил да се разправи с него. Той беше огромен и силен, беше наследникът на Кая – Кючюк Кая. Сега беше Малкият Кая, но някой ден щеше да стане Големият Кая или Великият Кая.

Срещу насрещното движение на огромния, тежък като бик мъж, Ибрахим събра всичките си сили и се удари. Скоростта беше толкова голяма, че мъжете не успяха да се предпазят и да наложат захват. Ръцете им се огънаха под напора на силата. Телата им се сблъскаха. Чу се страхотен тътен, все едно две карети, а не хора, се бяха сблъскали. Ибрахим беше заорал краката си в земята, само това го предпази да не отскочи като каучукова топка от стена. Това, че остана на крака, беше първата му победа. Така започна да провежда плана, който бе начертал. Това беше първата цел, която си бе набелязал в пътя към победата. Не биваше да допуска да бъде хванат, защото много по-тежкият мъж, ако успееше да го хване сега, когато все още беше отпочинал. Това щеше да означава сигурна загуба. Ибрахим използва цялата си бързина, за да се изплъзне от ръцете на огромния мъж. Той беше по-бавен от Кая и това го спасяваше. Скоро мъжът се изтегли. Вече не преследваше Ибрахим като пиле, а се мобилизираше за последна атака. Ибрахим очакваше точно това и когато мъжът се втурна напред с разперени ръце, за да не го изпусне, той рязко хвана ръцете на Кючюк Кая и го дръпна по посока на движението. Това, което направи, беше самопожертвувателна техника. Той тръгна да ляга назад и увлече Кючюк Кая, който в този момент се препъна в краката и тялото на Ибрахим, претърколи се, а след това от инерцията изхвърча извън арената, сред публиката. Тъй като беше много тежък, беше трудно да спре и така, когато това стана, вече бе ударил много хора. Кючюк Кая лежеше безпомощно и дишаше тежко. Приличаше на тежко ранено животно. За миг Ибрахим изпита съчувствие към него. Той беше добър борец, макар и много млад. Първият човек, който му се притече на помощ, беше самият Кая. Като че ли единствено той можеше да вдигне гиганта. Кая гледаше втренчено към очите на Ибрахим. Българинът беше забравил, че е с маска и се обърна, за да не разпознае башпехливанинът лицето му. Старият пехливан сам вдигна огромното тяло на Кючюк Кая. Ибрахим не знаеше дали двамата мъже имат роднинска връзка. Бившият еничар се обърна леко зашеметен. Той беше щастлив, защото планът му беше успял и бе победил. Но все пак през живота си беше побеждавал много пъти, затова прие победата като закономерност, а не като нещо изключително. Ако за Ибрахим победата над Кючюк Кая не беше кой знае какво, явно за публиката това беше огромна изненада. Публиката бучеше като разбутан кошер с пчели. Явно много хора бяха заложили на очевидно по-големия и силен пехливанин.

Двамата помощници бяха много радостни от победата на Ибрахим. Те се радваха като деца, потупваха човека си и коментираха как е победил огромния пехливанин. Така те ставаха част от победите му и се държаха все едно, че самите те са победили.

В този момент Мирза бей влезе зад завесата. Отвън се провеждаше последната борба. Човекът със златните пръстени явно не беше щастлив. Той беше заложил пари срещу Ибрахим и ги бе загубил. На всичкото отгоре трябваше да му даде пет златни пари. Единственото, което го радваше, беше огромният интерес, който появяването на новия добър пехливанин предизвикваше. След края на последната борба Ибрахим потърси швейцарците, но нямаше как да им върне парите, защото Кая се намираше близо до тях.

От тази вечер Ибрахим започна почти всяка вечер да се бори. Понякога пропускаше, ако се чувстваше много уморен или нещо се беше наранил. Така съвсем скоро стана един от петимата най-добри пехливани, а те бяха: Янис, Агата, Кючюк Кая, Карата и Ибро. Тъй като беше участвал в схватка с Янис и с Кючюк Кая, на Ибрахим скоро му предстоеше сблъсък с още един по-елитен пехливанин. Публиката също тръпнеше в очакване на предстоящия сблъсък между Ибро и Агата.

От доброто хранене и грижите, Ибрахим започна бързо да възвръща теглото си. Така за месец, приличащият на просяк мъж, отново заприлича на пехливанин. Ръцете и краката му нараснаха, вратът му също заякна. Вече не беше трудно да познаеш, че е пехливанин. През цялото това време Ибрахим не загуби нито една борба. Той побеждаваше безапелационно и понеже се бореше технично, като правеше много красиви, амплитудни и силни хвърляния, всички го харесваха. Освен това турците и публиката харесваха силата, именно затова пехливаните бяха техни идоли. И макар да харесваха грубата сила, те ценяха гъвкавостта, хитростта и ума. Ибрахим беше точно такъв борец. Той не просто смачкваше противниците, а ги побеждаваше чрез техника, ум, а ако се наложи – чрез хитрост. Публиката беше щастлива, защото едновременно можеше да наблюдава пет големи шампиони. Това беше златно време за борбите. Така Кючюк Кая олицетворяваше грубата сила, Янис беше уравновесен, силен и владееше всички прийоми в борбата, Карата беше заместникът на Кая, Ибро беше хитър, гъвкав и много бърз, а Агата, макар и по-стар, олицетворяваше истински воин. Той беше рутиниран и опасен воин. Мечтата на публиката беше да види Агата срещу Ибро и Янис срещу Карата. Досега Ибрахим беше губил само веднъж от Янис и се нареждаше на второ място в някаква класация. Публиката нарастваше от вечер на вечер, всички искаха да видят кой е най-добрият боец, кой е башпехливанинът. Така всички тръпнеха. Мирза бей беше най-щастлив. Скоро се оказа, че помещението не може да поеме всички желаещи и нерядко на входа ставаха сблъсъци между неуспелите да влязат. Мирза бей разшири постройката, пускаше хора, които да стоят прави до стените и пак беше много трудно да се намерят места.

Най-накрая настъпи вечерта, когато щеше да се проведе дългоочакваната от всички битка между Ибро и Агата. За съжаление Ибрахим не беше имал възможност да го наблюдава, но беше чувал много неща за него. За Агата се носеха легенди. Някои дори твърдяха, че е еничар и не само, ами че е сейменбашията или дори самият ага на еничарите. Ибрахим не вярваше на тези слухове. Той познаваше толкова добре Кубилай Юндер, че би го познал и под маска. Познаваше положението на тялото му и неговите движения. Но едва ли агата би участвал в такива борби. Може би и името, с което мъжът се бореше, намекваше, че именно той е агата на еничарите? Скоро Ибрахим щеше да провери всичко това на живо.

– Единият боец – Агата – извика Мирза.

Двамата му помощници бяха изключително напрегнати. Откакто беше започнал да се бори, те твърдяха, че това ще е най-тежката борба на Ибрахим. Те, разбира се, изключваха битката с Янис, която Ибрахим бе провел в съвсем друга ситуация.

– Като го видях за пръв път, изтръпнах! Той е истински воин, като старите воини! Не го гледай! Не се плаши! – това му говореха помощниците.

Думите на двамата започнаха да притесняват и самия Ибрахим. И в този момент го видя. Човекът имаше ниска фигура, стегната походка, мускулите му бяха като топки. Гърдите му също бяха обли и издути като щитове. Тялото на Агата беше като на млад мъж, само къдравите бели косми по гърдите му издаваха неговата възраст. Ибрахим от доста време беше мислил и се беше готвил за тази борба и сега се чувстваше напълно подготвен. Той беше готов!

В начало на борбата Ибрахим очакваше пъргавост и движение от страна на Агата, но това не се случваше. Той беше застинал. Ибрахим толкова добре познаваше това заставане. Все още помнеше уроците на Неджиб за това как да застива. Ибрахим виждаше как мъжът беше застинал и поиска да му покаже, че той също е воин и може да го победи дори в застиването. Тялото на мъжа отсреща изглеждаше като изсечено от камък. Явно наистина беше добър воин или поне е бил. Ибрахим също застина. Понеже беше по-тежък и по-висок, сигурно мъжът, а и публиката очакваше стихийно и безрасъдно да атакува. Сега обаче се случваше нещо, което наблюдаващите не знаеха как да възприемат. Двамата борци стояха като вкаменени. Нито мускул не потрепваше по телата им. Никой досега не беше виждал такова нещо. Напрежението между двамата беше огромно. Всички го усещаха, но не можеха да разберат какво точно се случва. Ибрахим обаче усети. В миг като че ли някой "бръкна" в главата му. Зави му се свят, по-скоро му стана лошо. Точно така се беше чувствал в миговете преди да загуби съзнание. Веднага се сети за силата и техниките, на които го беше учил Явуз Челик. Ибрахим направи енергийна защита. Това беше енергиен щит, който изправи между себе си и Агата. Агата обаче се опита да му въздейства. В главата на Ибрахим се появи странна мисъл да атакува по точно определен начин. Мисълта беше натрапчива. Това беше атака, която Ибрахим никога не би предприел. Освен това, ако тръгнеше пръв в атака, това означаваше да признае загубата си в застиването. Това го накара да се усъмни в преценката си. Тази мисъл не беше негова. Веднага се сети за техниката таваджух, на която го бе учил Явуз Челик. Тя предствляваше прехвърляне на мисли и постоянна духовна и мисловна връзка. Но докато пашата използваше таваджух основно за поддържане на постоянна връзка със своите командири и подчинени, мъжът отсреща явно беше разработил таваджух така, че да се "рови" в главата на своя противник и да му внушава мисли и идеи. Това можеше да бъде много опасно в битка и Ибрахим сега го усещаше. От своя страна той изпрати мощен импулс с указание към Агата да го атакува. Сам не можеше да каже дали от неговия таваджух, но след малко противникът му се раздвижи и тръгна напред. Явно мъжът наистина беше майстор, но не чак дотам. Ибрахим беше удържал първата победа. Агата тръгна бавно към него. Ибрахим си мислеше, че воинът отсреща ще се опита да го "пробва" на бързина и да го провокира. Това бавно тръгване беше изцяло в полза на Ибрахим. Той също тръгна към мъжа и така двамата наложиха силен захват. Ръцете на мъжа наистина бяха като железни. Явно беше много добре трениран. Въпреки това Ибрахим беше доста по-тежък, по-силен и по-висок. Нещо в мъжа срещу него му беше много познато. Той се бореше по начин, който беше много популярен в еничарския корпус. Дали не беше еничар? В този момент, докато си мислеше това и беше посегнал към краката на Агата, той ги видя и изтръпна. На едно от централните места бяха седнали двама мъже, които Ибрахим много добре познаваше. Гледката го разтресе до дъното на душата му. До този момент беше смятал, че в този живот никога повече няма да ги види. А там, върху килима, седяха Кубилай Юндер, със странно изкривена поза, а до него – силуетът и орловият нос на учителя му и негов наставник

– Явуз Челик. Ибрахим се зарадва, че беше с качулка. Това хрумване беше страхотно. Сега то го беше спасило. Сърцето му трепна. Това бяха двама мъже, които той много обичаше и заедно с Неджиб ага и Абдаллах ефенди можеше да нарече свои бащи. Това го разсея. Искаше да спре и по-дълго да ги погледа, но това беше невъзможно. По някое време се замисли. По всичко си личеше, че Агата е еничар. Вече беше съвсем сигурен в това. Той застиваше, владееше таваджух и се бореше с еничарски техники. Ибрахим се учуди, че му трябваше време, за да разбере това. Борбата с Агата продължаваше. Беше очевидно, че Агата не беше агата на еничарите, тъй като сега виждаше Кубилай Юндер седнал до арената. Мисълта, че Агата е еничар, го успокои. Това означаваше, че еничарските командири не са тук заради него и не е разкрит. По някое време Ибрахим се замисли дали таваджух не бе дело на Явуз Челик. Дали той, чрез мисловната си сила, не помагаше на Агата? Освен това още нещо го притесняваше. Наистина, маската на главата му пречеше агата и пашата да го познаят, но той се бореше със стил, който двамата мъже можеха да разпознаят. Те двамата не рядко го бяха виждали да се бори и можеха да го разпознаят. Ако наоколо беше Неджиб, той също веднага щеше да познае стила му. След малко, когато Ибрахим погледна към двамата мъже, видя, че друг много добър негов познат се бе присъединил към тях. Това беше Кая. В този момент двамата с Агата се бяха вкопчили и опитваха да се вдигнат. С вътрешното си ухо Ибрахим чу мощен глас, който беше като шепот, като някакво навяване.

– Ибрахим Джаббар. Ибрахим Джаббар.

Гласът изговаряше името му и идваше някъде отдалеч, като шепот, сякаш Аллах го викаше.

За миг този вътрешен глас блокира мускулите на цялото му тяло. В този момент главите им почти се допираха една в друга, тогава Агата прошепна нещо в ухото на Ибрахим. В първия момент той не можа да чуе какво точно му казва противникът. После се опита да отдалечи главата си, но Агата го държеше силно. Преди малко не беше чул какво му казва противникът, защото в този момент в главата му звучеше името му, произнесено от Бог. Сега обаче много добре чу това, което Агата му казваше. А той съвсем ясно шепнеше:

– Знам кой си!

– Какво? Какво? – тихо попита Ибрахим, като не отпускаше захвата.

– Знам кой си! – отново каза мъжът.

Ибрахим изпъшка от усилието. Въпреки че говореше, мъжът в същото време не намаляваше натиска си.

– И кой съм? – попита българинът.

На Ибрахим му се стори, че мъжът се усмихва под маската.

Той увеличи натиска, доближи още по-близо дупката на устата си до ухото на Ибрахим и много тихо каза:

– Ибрахим Джаббар.

Това име парализира мускулите му. Лавина от мисли нахлу в главата му. Той беше разкрит. Мъжът наистина знаеше името му. Той беше еничар. Значи все пак го бяха открили. Опита се да се откопчи, но мъжът го държеше силно. Ръцете му бяха като железни клещи.

– Ибрахим! Ибрахим, чуй ме!

– Кой си ти? – попита той.

– Аз съм Неджиб, търсих те! Чуй ме!

Мъжете продължаваха да се борят, но вече по различен начин. Ибрахим се опитваше да се изплъзне, а Агата се стремеше да го задържи.

– Ибрахим – продължаваше да говори Неджиб, – дошъл съм за теб! Не се дърпай, дръж се достойно, ти си еничар!

Думите на стария му командир като че ли го събудиха от някакъв кошмар, но сега осъзна, че след него бяха пуснали може би най-добрия еничар. Еничар преследва еничар! Еничар най-добре може да открие и улови еничар, както кисиджия – кисиджия. Затова Неджиб беше казал, че е дошъл за него. Явно той го бе открил.

– Ибрахим, стегни се, ти си Ибрахим ал-Махди, не забравяй това! Спри да се дърпаш!

Въпреки думите му, Ибрахим все още стоеше стегнат до краен предел. В този момент Неджиб каза нещо, което накара Ибрахим да спре всяка съпротива. Той каза:

– Биз гилиндж Махди! Аллах акбар!

Ибрахим потръпна. Това наистина беше Неджиб. Но откъде той знаеше последните думи, които му беше казал Юсуп? Той си спомни мрачното подземие и случката отпреди една година. Юсуп беше казал точно това преди Ибрахим да отсече главата му. Откъде Неджиб знаеше това? Болезненият спомен го накара да се намръщи и да отстъпи крачка назад. Вече не беше в състояние да се бори.

Неджиб беше извикал последните думи високо. Зрителите наблюдаваха нещо невиждано. Както се бореха двамата мъже, изведнъж Ибро започна да се опитва да се отскубне, а Агата го задържаше. Това беше твърде необичайно за борбата. Изведнъж двамата опряха глави на раменете си, Агата извика "Аллах акбар!", а Ибро отстъпи и остана така. Всичко, което ставаше на арената, беше твърде любопитно, но нямаше връзка с борбата. Случваше се нещо невиждано. Изведнъж Ибрахим наведе глава, обърна се и тръгна към завесата. Двамата мъже, които се грижеха за него, го последваха с наведени глави. Те също не знаеха какво се случва. Въпреки това осъзнаваха, че техният воин беше победен или се бе отказал.

Отначало публиката беше като онемяла, но постепенно се раздвижи и започна да недоволства. Такова нещо никога не бяха виждали. Както се бореха, изведнъж двамата пехливани прекратиха борбата. Единият се прибра, а другият отиде да разговаря с някакви хора от публиката. Това беше нечувано. От толкова време всички очакваха този сблъсък. Някаква сила беше прекъснала борбата на двама от най-добрите пехливани, но каква? Публиката се почувства пренебрегната и обидена. Това бяха хора с пари и чест. Някои от тях се развикаха, искаха двамата да излязат, други си искаха парите. Най-нещастен от всички беше Мирза бей. От това, че двамата бяха прекъснали битката, той щеше да загуби много пари. Разгневен той тръгна към завесата на Ибрахим. Мирза беше сигурен, че той е причината за прекъсването на борбата. Сам беше видял как бившият просяк се бе дръпнал и си беше тръгнал. Така, като отметна завесата, Мирза още говореше сам на себе си:

– Знаех си аз, че само лошо ще ми донесеш! Знаех си, че ще ме вкараш в беля, но аз нали съм добър! Смилих се, смилих се!

Докато говореше това, Мирза се изправи пред Ибрахим. Лицето му беше почервеняло от яд. Беше толкова ядосан, че беше извън контрол. Мирза никога не беше харесвал Ибрахим. И сега тази ненавист и това, че мъжът отказваше да се преклони пред него, избуя. Той се приближи към Ибрахим и замахна с късата си пухкава ръчичка, отрупана с масивни златни пръстени. Явно приличащият на евнух мъж беше решил да го удари. В същото време с пискливия си глас той извика:

– Куче! На колене! Слабак!

Двамата мъже се свиха, като че ли Мирза посягаше тях да удари. Тя бяха свикнали да раболепничат пред богатия мъж, от трохите на чиято трапеза живееха. И тук се случи нещо неочаквано. Ибрахим с рязко движение хвана ръката на Мирза бей. Това беше нечувано. Досега не бяха виждали някой да се осмели да докосне Мирза бей. Но Ибрахим не спря до тук, той силно стисна ръката на бея. От силата или от пръстените, които притискаха пръстите му, Мирза извика от болка. Бившият еничар обаче продължаваше да стиска. Сълзи избиха в очите на Мирза бей.

– На колене! – просъска Ибрахим и стисна толкова силно ръката на бея, че той се свлече на колене. Ог надменното поведение на Мирза не бе останал и помен. Двамата мъже закриха очите си с ръце. Това, което виждаха, те не можеха да понесат. Това беше светотатство. Беше ги страх дори да гледат.

– Как смееш да ми говориш? – просъска Ибрахим. – С червей като теб аз въобще не разговарям!

Едва сега на Мирза и на мъже им стана ясно, че Ибрахим не е случаен човек. Само бей можеше да се държи така и да посмее да посегне на бей. Това като че ли окончателно пречупи Мирза бей.

– Аз си тръгвам! – каза Ибрахим. – И се моли повече да не се срещаме! Разбра ли?

– Да, господарю! – отговори Мирза бей, като почти не извика от болка.

Ибрахим се сбогува с двамата мъже. Скришом им подаде по една златна пара, обърна се, отмести завесата и се приготви да си тръгне. Вече беше махнал маската, повече нямаше нужда от нея, тъй като беше разкрит и заловен. Не можеше, а и не искаше да прекара още една такава година, като последната. Така Ибрахим с чисто сърце тръгна към предопределението си. Както беше очаквал, до входа стоеше голяма група сеймени, а пред тях един до друг седяха Кубилай Юндер, Явуз Челик, Неджиб и Кая.

– Готов съм! – каза Ибрахим, като ги приближи. Той смяташе, че еничарските командири са дошли, за да го затворят в кауша. Вече се чувстваше готов да отиде там. Вместо това Явуз Челик, Кубилай Юндер и Неджиб направиха тайния поздрав на Махди. Ибрахим отговори със същото.

– Хайде, Ибрахим Джаббар, много се намъчи – каза пашата и направи знак на Ибрахим да тръгне с него.

Силно учуден, Ибрахим се подчини на жеста и тръгна до Явуз Челик. Когато доближаваха до еничарите на вратата, те го поздравиха с бойния поздрав на еничарите. После се строиха в боен ред и следваха двете двойки, които се получиха. Отпред вървяха Кубилай Юндер и Неджиб, а след тях – Явуз Челик и Ибрахим. Кая вървеше най-открая. Доскорошният просяк беше силно учуден. Той очакваше да го завържат или оковат в пранги и да го водят под стража. Вместо това Явуз Челик заговори:

– Ибрахим Джаббар! Ибрахим ал-Махди, няма нужда да бягаш, защото никой не те гони!

– Но как?! Но какво?! – учуди се Ибрахим. – Но как, не ме ли обвиниха в убийството на Юсуп и Рефик?!

– Не! – усмихна се Явуз Челик. Ако въобще гримасата, която се появи на лицето му, можеше да се нарече усмивка. Личеше си, че на пашата му е много забавен този разговор.

– Никой не те преследва и никой не те е обвинявал в нищо! Казахме, че си полудял от мъка и затова не сме те преследвали, а чакахме да се върнеш! И ти се върна!

Ибрахим разбра, че пашата му съобщава официалната теза, но все пак той знаеше, че нещата не са такива.

– Учителю, как ме открихте?

– Ако искахме да те открием, можехме да го направим по всяко време, но решихме да не се бъркаме в работата на Аллах. Знаехме, че Аллах ще те върне при нас, когато си готов. Или поне Бог щеше да ни даде знак да те приберем. А иначе как мислиш, че толкова добър борец може да се появи в битките и да остане незабелязан? Пръв те забеляза Кая. Той веднага дойде при мен и ми каза, че те е открил. Не можех да повярвам, но той се кълнеше, че това си ти. Каза, че познава техниката и движенията ти. Твърдеше, че никой друг не може да се бори така. За да те търсим, вече бяхме вкарали Неджиб в борбите. Така дойде този ден, в който трябваше да се върнеш при нас.

– Ще мога ли да се върна? – с надежда в гласа попита Ибрахим.

– Разбира се, ти отново си еничар.

– Сеймен или еничар?

– Агата ще реши.

Следващите дни Ибрахим прекара в казармите на еничарите. Той потърси собствената си орта, но същия месец тя беше вдигната по спешност. През май месец на 1719 година някой си Патрона Халил, еничар, но от тези новите, които сами се записват в корпуса или плащат пари, за да станат еничари, беше говорил на еничарите, които се намираха във Видин. И така той станал един от организаторите и предводителите на еничарския бунт във Видин. Патрона Халил бил от албански произход

– Арнаут. Отначало бил на служба като моряк. Тук той служил като моряк при контраадмирал Патрона. В знак на уважение към морския вълк, Халил приел името му и така станал Патрона Халил. След опит за метеж обаче, Патрона Халил избягал във Влашко. Няколко месеца след това повел бунт на еничарите. Хората, които познавали Патрона Халил, твърдели, че се отличавал с голям ум, смелост, красноречие и се ползвал с голяма популярност. Освен това другарите му твърдели, че освен всичко друго той е надарен с пророческа дарба и е в състояние да вижда и да предсказва бъдещето.

Ибрахим се опита да си спомни какво знае за еничарския корпус във Видин. Знамето им беше жълто, с изрисуван върху него жерав. Командир на корпуса беше турна башъ. Така скоро щяха да се изправят жеравът срещу ятагана. Когато имаше еничарски бунтове, обикновено другите войски се оттегляха и оставаха еничари срещу еничари. Така сега ортата на Ибрахим бързаше към Видин, прекосявайки родината си. Ибрахим беше виждал карта и си представяше откъде ще бъде пътят на ортата на зулфикр. Те щяха да минат по така наречения Цариградски път. От Истанбул по него щяха да отидат в Едирне, после на път за Филибе щяха да минат близо до кръстовището за Станимака. Ханът на Боляровия род се намираше точно на този път, който свързваше Цариградския път със Станимака. При рекрута от 1705 година, повечето еничари бяха събрани от областите около Филибе и Станимака. Така че момчетата щяха да минат съвсем близо до родните си места. След Филибе еничарите на ятагана щяха да продължат към София и оттам щяха да стигнат до Видин. У Ибрахим нямаше никакво колебание кой ще победи в тази битка.

Тъй като в гарнизонните центрове служеха основно хора от местното население, така в тази битка щяха да се изправят българи срещу българи. Тези от Видинско срещу тези от Пловдивско. Беше ясно, че истинските еничари, новите капъ кулу от ортата на Ибрахим щяха да победят така наречената "паплач от новите еничари".

В последните години беше настъпила промяна в еничарския корпус. Колкото и да беше странно, властта на султана винаги беше почивала върху еничарите, но това вече не беше еничарски корпус, а многобройни еничарски милиции, разпръснати във всички провинции, които способстваха за осигуряването на вътрешния ред. Така все повече еничари вече не се събираха по традиционния начин – девширме. Затова Кубилай Юндер беше решил да бъде събрано девширмето през 1705 година, за да започне едно ново начало за еничарите. Така още в самото начало Кубилай Юндер, а и самият Ахмед III, бяха решили ортата на Меча да се противопостави на останалите еничари. Но тази борба не беше от вчера. Още през 1577 година, в един ферман до управителя на Дамаск, Портата се оплаквала, че вакантните места в еничарския корпус били давани не на "млади и способни младежи от Рум", съгласно заповедта, а на богати и имотни местни момчета (йерли) или на чужденци (тат). Навлизането на свободни мюсюлмани в този елитен корпус станало всеобщо явление и дълбоко нарушило неговата дисциплина и военни възможности.

Всяка провинция разполагала с едно или повече подразделения (орта) на еничарския оджак, които били означени с номера. Преди да замине за Истанбул, през 1574 година Синан паша разположил в Тунис "сто и църва" орта и през XVII век там имало около 4000 еничари, които пазели провинцията. В Кайро еничарите, наричани мустахфизан (пазачи), в 1664 година били 4899. Други шест блока им помагали в изпълнението на военните задачи или в 1664 година това правело 13673 военни. В Мосул в началото на XVIII век имало три еничарски орти – "десета", "петдесет и втора" и "петдесет и осма". През същия век те били подкрепени от подразделенията, които багдатските паши изгонили и разположили в Мосул: "тридесет и първа" и "двадесет и седма". Общо били по-малко от хиляда души. Като цяло изненадващ е малкият брой хора, използвани като служби за сигурност. През XVI век в Дамаск те били хиляда. През XVIII век в Алепо – три хиляди. Общо тридесет и шест големи градове в 1685 година имали в гарнизоните си 13793 еничари.

Обикновено еничарските отряди били командвани от аги – офицери, изпратени от Истанбул. Но много често действителното командване се извършвало от един "лейтенант" (кетхуда), като ролята на агата била сведена, въпреки големия си престиж, до участие в Дивана на управителя и до изпълнение на някои особено важни функции. В Кайро агата се занимавал с поддържането на реда в града през деня и в това си качество често решително се намесвал в периоди на криза. Значителна роля в оджака играели "старите" (ихтиярия), чиито съвет решавал делата на корпуса и конфликтите, които възниквали в него.

Все по-нарастващите местни набори променили дълбоко характера на еничарския оджак. Особено забележителна е промяната в Дамаск. В тази провинция, както и на други места, еничарите напускали казармите и се залавяли със занаяти, за да увеличат заплатата си, която, с обезценяването на парите, опасно намалявала. От друга страна много местни търговци и занаятчии успявали да влязат в еничарския корпус, за да ползват имунитета и привилегиите, които той им давал. Милицията ставала все по-недисциплинирана. През 1652 година еничарите принудили управата да напусне града, а през 1656-1657 година те попречили на новоназначения управител Муртада паша да влезе и да подкрепи бунта на Хасан паша – управителят на Алепо. Ето защо истанбулското правителство решило през 1658-1659 година да изпрати в Дамаск няколкостотин султански еничари (наричани капъ кулу – "роби на Портата"). От 16591660 година в Дамаск имало два еничарски корпуса – капъ кулу и местните сили йерлияя (от турското "йер" – място), като всеки корпус бил командван от ага, изпратен от Истанбул. "Политическият" живот в Дамаск бил силно повлиян от борбата между тези войски и съперничеството им за властта и облагите, които тя носела.

Тази двойнственост се срещаше в по-голяма част от останалите провинции. По правило оджакът се ръководеше от местните военни, защото те били по-добре интегрирани сред населението, с което ги свързвали семейни отношения и чиято житейска активност споделяли. Различните еничарски подразделения били разположени в определени квартали и следователно, заедно с останалото население, участвали във всички събития, които ги вълнували. В Алепо еничарите обикновено били разположени на изток от цитаделата, в извънградските квартали – Баб ал-Найреб, Банкуса, където се намирало главното им място за среща – кафенето на агата (кахват алага). В Дамаск местните еничари се намирали в извънградските квартали, докато султанските еничари – разположени в цитаделата, прибягвали до помощта на градския квартал Амара, така че конфликтите между тези два корпуса били едновременно и конфликти между кварталите на града.

В областта Магреба, която е много отдалечена от центъра на Империята, тенденциите за автономия били много силни. Такова било положението и в Тунис, където местните сили придобивали все по-голямо значение и все по-рядко се обръщали към еничарите на Портата, които постепенно били заместени с кулоглу (синове на турци и местни жени).

И така сега ортата на Ибрахим, която беше съставена от капъ кулу, отиваше да се разправи с местните еничари.

Един ден агата на еничарите го повика при себе си.

– Ще бъдеш назначен в корпуса на сеймените. В момента еничарите от твоята орта потушават бунт във Видин и там е опасно.

– Аз искам да участвам в битки – каза Ибрахим.

– Достатъчно се притеснихме за теб през тази една година. Затова ще останеш при сеймените. Тук е безопасно. Новият сейменбашия е Неджиб ага. Той беше избран да замести Юсуп. Така че сега ще бъдеш в подчинение на стария си командир. Отново ще бъдеш командир, но няма да командваш отделение, а ще ти бъдат поставяни различни мисии.

Тъй като в началото на Ибрахим не му поставиха никакви задачи, той по цял ден ядеше, почиваше и тренираше. Спеше в еничарските казарми. Беше решил отново да си остави еничарски мустаци. Името му беше станало легенда за еничарите. Всички го гледаха с интерес, но така, без мустаци, никой не го познаваше и не искаше да повярва, че този голобрад мъж е Ибрахим Джаббар. С времето обаче по-младите еничари се престрашиха и така постепенно около чорбаджията се оформи група от млади еничари, които го разпитваха, слушаха разказите му, упражняваха се с оръжие и се бореха.

Едно нещо много зарадва Ибрахим. След като агата на еничарите се убеди, че доскорошният просяк е с всичкия си акъл, му върна зулфикр и сейменбашийската кама. Ибрахим беше щастлив, че Мечът на исляма отново е при него и че именно агата го бе съхранявал. Така Ибрахим се сдоби с всичките си оръжия, оставаше само джерида – дългото арабско копие, което много добре знаеше къде се намира. Споменът за джерида го върна обратно в мрачното подземие, в онази вечер, когато беше решил да сложи край на живота си.

Ибрахим действаше в две посоки. Беше помолил Неджиб за съдействие. Интересът му беше към това как може една султанска ханъма от харема да напусне Топкапъ. Той внимателно беше описал нощта на лалетата преди една година. Описа момичето много подробно, но не каза, че знае, че то е напуснало харема и къде точно живее. Неджиб беше наследил от Юсуп правото да говори с башевнуха. Освен това за него не представляваше трудност да достави информация за някоя от жените. Ибрахим се опита да внуши на арнаута, че интересът му не е личен, а е свързан с едно голямо разследване. Беше принуден да каже това под укорния поглед на сейменбашията.

– Знаеш, че интересът към харема на султана е нездравословен. Главите ни ще изхвърчат, ако само заподозрат интереса ни. Ибрахим Джаббар, сигурен ли си, че си заслужава рискът?

– Неджиб ага, случва се нещо и аз трябва да разбера какво – каза Ибрахим.

– Какво общо може да има каквото и да е със султанския харем? Ибрахим, ако си си наумил нещо, по-добре го избий от главата си!

Ибрахим обаче отказваше и не желаеше да разкрие интереса си пред сейменбашията.

Отговорът на Неджиб подейства на еничара като удар. Случваше се нещо и той не можеше да разбере какво точно. Неджиб застана пред него и каза:

– Тя е жена на султана и се нарича Чичек^[64].

Ибрахим очакваше поне някакъв намек, че нещо се е случило с Чичек, но Неджиб се държеше така все едно всичко е наред.

– Неджиб ага, а видя ли тази жена, Чичек?

– Не, но попитах една от прислужниците.

– Но не си я видел лично?

– Не, не съм – съгласи се сейменбашията.

– Неджиб ага, може ли да те помоля още нещо?

– Кажи! – Неджиб беше член на сектата на Махди и знаеше, че всяка молба на този, който всички смятаха за последния ключ в духовните учения и последен сред Учителите, който Бог е изпратил, е заповед за него.

– Неджиб ага, може ли да провериш дали жената на султана Чичек е още в харема?

Тъй като отговаряше за охраната и сигурността на харема, Неджиб се втрещи.

– Какво?! Какво?! Какво говориш?! Никой не може да напусне харема!

Сега вече сейменбашията беше заинтригуван. Ибрахим Джаббар намекваше, че някоя от жените на султана може да избяга от харема. Ако се случеше нещо такова, той щеше да бъде наказан, така че сейменбашията вече имаше и личен интерес от това разследване. Той рязко с$ изправи и тръгна да провери какво се случва в харема.

На другия ден, вече много по-спокоен, Неджиб се появи пред Ибрахим. Предният ден той лично бе проверил всички входове на харема. Беше повикал при себе си всички прислужници и евнуси и ги бе инструктирал да бъдат внимателни. Беше увеличил постовете около харема и бе поставил няколко нови поста. Така Неджиб беше увеличил сигурността на харема и се надяваше да пресече всякакъв опит за отвличане на ханъма от харема.

Неджиб, както и повечето сеймени, знаеше тайния прозорец – единственото място откъдето ханъмите можеха да контактуват с външни хора. Там беше поставен таен пост, който лично сейменбашията проверяваше. Именно оттам Неджиб се бе убедил, че Чичек е жива и здрава и се намира в харема.

– Всичко е наред! – каза той, като застана срещу Ибрахим.

Българинът изглеждаше като цапардосан с летва.

– Видя ли я?

– Да, видях я!

– Откъде разбра, че е тя? – попита Ибрахим.

– Нали ми я описа. Беше точно като от твоето описание.

Явно думите на Неджиб не бяха достатъчни за Ибрахим. Той беше неспокоен.

– Не може да бъде! – каза той. – Ти не си я видял!

– Видях я! – настояваше Неджиб.

Все пак на другия ден българинът настоя сейменбашията още веднъж да види Чичек. Грешка нямаше, това беше тя. Не можеше да разбере защо Ибрахим се държеше по този начин, но реши да бъде много внимателен. Сектата на Махди бяха останали пет човека и всеки пост, който заемаха, беше много важен. Така че не трябваше да дава никакъв повод на кликата на Великия везир да компрометират сейменбашията и да назначават техен човек на този пост. Те само чакаха някаква грешка. Неджиб се бореше не само заради себе си, а и заради Махди и не искаше да дава и най-малък повод или да улеснява хората на Великия везир.

– Ибрахим ал-Махди, съветът на Махди ме натовари със задачата да ти предам това съобщение. Откакто Юсуп ага беше убит, а ал-Хадад се жертва, за да завърши меча зулфикр, сектата на Махди вече не сме седем, а пет. Кубилай Юндер, Явуз Челик, Абдаллах ефенди и аз те молим да попълниш бройката. Те казаха да внимаваш за поличби и нека Аллах ти посочи верните хора.

– Еничари ли трябва да бъдат? – попита Ибрахим.

– Нека Аллах ти посочи правилните хора!

След този разговор Ибрахим се замисли за хора, които евентуално могат да бъдат посветени и да влязат в сектата на Махди. Той искрено съжаляваше, че Рефик не беше сред живите, иначе той беше най-подходящият човек. Жалко, че по-рано не се беше сетил да предложи приятеля си за член на сектата на Махди. Би било прекрасно да го посвети в най-голямата тайна на своя живот.

След като се сдоби с пари, Ибрахим се сети за двамата мъже, които му помагаха преди битките в бараката и им изпрати пари. Облече най-новата си еничарска униформа, сложи високата си шапка със снежнобял ръкав, затъкна зулфикр и отрупаната със скъпоценни камъни сейменбашийска кама и тръгна към Топкапъ. Вървеше бавно, радваше се на лятното слънце. От една година не беше стъпвал в най-големия султански дворец и център на Империята. Всички сеймени му оказваха уважение и му отдаваха почит. Вървеше и се чувстваше уверен и спокоен. Отиде в централния каракол, за да поздрави другарите си сеймени. Когато приближи, видя малките прозорчета на подземното помещение. Спомените му го върнаха към онази нощ, когато Юсуп го молеше за достойна смърт.

След като поздрави сеймените, се отправи към онази част на двореца, където заседаваше Дивана. Там той, както и очакваше, видя швейцарските гвардейци. Тъй като Високата порта заседаваше в момента, това означаваше, че Великият везир, шейхюлислямът Абдаллах ефенди и агата на еничарите Кубилай Юндер също са тук. От много време Ибрахим не беше виждал Абдаллах ефенди, а напътствията и мъдрите съвети на духовния му наставник му липсваха и той искаше да побеседва с него. Затова реши да изчака края на съвещанието.

Сред швейцарците, които чакаха Великия везир, нямаше нито един от тези, от които беше взел заем, затова попита за тях. Една от казармите на швейцарските гвардейци се намираше в Топкапъ сарай, в непосредствена близост до мястото, където се намираха и един от гвардейците го отведе до останалите швейцарци. Те държаха отделна малка сграда, която беше оградена със собствена стена. Когато двамата мъже влязоха в двора, гледката там беше твърде любопитна. Мъжете се бяха съблекли голи до кръста и се бореха направо върху гъстата нискоокосена трева. Ибрахим спря и с интерес наблюдаваше схватката на мъжете. Те имаха бели, силни и снажни тела. Когато го видяха, швейцарците постепенно спряха борбата помежду си. Ибрахим беше схванал техниката на швейцарската борба суис либр. Тя беше груба и силова, но много по-елементарна от турската и българската борба. Швейцарците веднага познаха Ибрахим. Те много се зарадваха, че го виждат. Помолиха го да им покаже някои техники и да се побори с тях. Ибрахим с радост им показа някои техники, а после и се побори с тях. Въпреки че ги побеждаваше, те не се сърдеха и продължаваха да се борят. Някои от швейцарците говореха добре френски, а други – не, но тези, които знаеха, им превеждаха. Ибрахим, а и швейцарците, се бяха увлекли. Планинските наемни гвардейци признаха знанията и уменията на еничара. Явно турците бяха много напред в борбата и във воинското изкуство. Откакто се намираха в Истанбул, те непрекъснато се убеждаваха в това. Всички, освен че се бореха, ходеха и гледаха борбите при Мирза бей. Там бяха видели колко различни стилове борба има и колко изкусни майстори са всички народи в пределите на Империята на султана. Швейцарците "гребяха" с пълни шепи от знанията на еничара. Те осъзнаваха, че мъжът, стоящ пред тях, е като енциклопедия и се опитваха да се възползват от неговите знания и умения.

И Ибрахим, и швейцарците се бяха увлекли дотолкова, че никой не беше забелязал как трима мъже, облечени с великолепни дрехи, се бяха спрели и наблюдаваха странната гледка, която представляваха борещите се швейцарци и обясняващият им еничар. А тримата мъже бяха: самият султан и висш владетел на всички правоверни – Ахмед III, Великият везир Невшехирли Дамат Ибрахим паша и агата на еничарите Кубилай Юндер. Зад тях в големия двор на швейцарците беше нахълтала голяма група пажове, прислужници, секретари и сеймени. Зад тримата сановници, прислужници държаха високи чадъри, които да ги пазят от горещото слънце.

Мина доста време преди борещите се мъже да забележат височайшето присъствие. Постепенно спряха борбата и застанаха мирно. Най-старшият швейцарец се представи пред Великия везир и рапортува, че швейцарските гвардейци водят занятие по борба. Като видя това, Ибрахим счете за необходимо да се представи пред агата на еничарите. Той направи първо много дълбоко темане пред султана, а след това и пред агата на еничарите. Действията на Ибрахим явно доставиха удоволствие на султан Ахмед III, защото той отговори на поздрава на еничара.

– Не бяхте ли вие човекът, които преди повече от година спаси живота на Дамат Ибрахим паша, а после спасихте и мен? – попита Ахмед III.

– Да, Ваше Величество, нека Аллах ви надари с цялото здраве и щастие на света! – спокойно отговори Ибрахим.

– Добър пехливанин ли сте? – попита султанът.

Ибрахим се чувстваше много спокоен и сигурен, но сега се почуди как да отговори. Знаеше, че ще изглежда като кръгъл глупак, ако отговори: "Да! Най-добрият съм!", или нещо подобно. Той не беше някакъв празноглав борец, който, за да подхрани егото и несигурността си, си повтаря: "Аз съм най-добрият! Аз съм най-добрият!" Ибрахим не искаше да отговаря на очакванията на сановниците и да се държи като малоумен, затова просто каза:

– Доставя ми радост да се боря, Ваше Величество!

Явно думите на Ибрахим бяха неочаквани за султана, той се учуди и каза:

– Каня ви утре следобед да бъдете мой гост.

След това тримата мъже, сметнали разговора за приключен, продължиха разходката и разговора си. Присъствието на тримата можеше да означава само едно, че съвещанието на Дивана е завършило и Абдаллах ефенди е някъде наблизо.

Ибрахим върна парите на швейцарците и им благодари. Те също му благодариха горещо и го помолиха скоро пак да се отбие, за да се поборят. Българинът се затича, за да потърси духовния си наставник.

Двамата се срещнаха и надълго и нашироко си поговориха. Разговорът помогна много чорбаджията отново да се впише в живота на еничарите и да почувства ритъма на града и на случващото се в Империята.

На другия ден Ибрахим отново облече най-хубавите си дрехи, затъкна зулфикр и камата и тръгна към Топкапъ. Трябваше да изпълни молбата на султана, който го бе поканил да се видят. Освен това искаше да поговори със сейменбашията Неджиб. За негов късмет срещна арнаута още на входа на двореца.

Всички сеймени поздравиха Ибрахим Джаббар. Въпреки че изпълняваше само специални мисии, всички знаеха, че той е сеймен и втори човек след сейменбашията Неджиб. Клюката говореше, че двамата се познават още от еничарския корпус, когато Неджиб е бил командир на Ибрахим. Всички виждаха уважението, с което сейменбашията се отнасяше към ученика си.

Неджиб и Ибрахим се поздравиха първо с еничарския поздрав, а след това с тайния знак на Махди.

– Неджиб ага, може ли да поговорим насаме? – попита Ибрахим.

Двамата се отдалечиха и започнаха да говорят. Въпреки че молбата беше казана най-вежливо, сеймените усетиха повелителния тон на Ибрахим и властта, която той имаше над сейменбашията. Ето и сега той почти му заповяда. Новият сейменбашия беше наложен отгоре и не беше сеймен, но въпреки това, още преди да стане техен командир, всички сеймени го познаваха. Дълго време той беше подготвял аджамиогланите и командваше бойни части във всички войни. Неджиб имаше репутацията на суров, опитен, но в същото време справедлив воин. Това, че беше директен и прям, му помогна бързо да бъде приет сред сеймените като свой. Аранаутинът имаше абсолютен самоконтрол, никога не избързваше с наказанията, умееше да говори много точно и да мотивира своите подчинении. Всичко това го направи техен любимец. Все пак всички сеймени знаеха, че Неджиб е суров воин, не прави компромиси и никога не раболепничи пред тези, които са негови командири. И въпреки че защитаваше правата им, никога не допускаше скъсяване на дистанцията между себе си и подчинените си. Такъв беше Неджиб ага и сега, когато те виждаха как този Ибрахим оказваше влияние над него, бяха изумени. Явно Ибрахим знаеше някаква голяма тайна, щом упражняваше такава власт над коравия албанец. Това не се харесваше на сеймените. Подобно отношение към Ибрахим сеймените бяха забелязали още от предишния сейменбашия, който всячески бранеше и се грижеше нещо да не се случи с кетхуда. Сеймените много добре си спомняха колко бързо Ибрахим бе израснал в йерархията на сеймените и беше станал кетхуда, нещо което никой обикновен сеймен не можеше да постигне, а после беше стигнал до субаши. Защо Юсуп, който беше сеймен, така открито беше толерирал бившия еничар Ибрахим? Те помнеха как приятелят на Ибрахим – Рефик, ги бе обучавал и как той също много бързо беше станал бостанджъбашъ. Вярно, че нещата, на които ги учеше, бяха смислени, но все пак щеше да е по-добре, ако на това ги беше учил сеймен. И друго нещо бяха забелязали, което ги дразнеше. Всички те много добре познаваха бойната кама на сейменбашията, която се предаваше от командир на сеймените към следващия командир на сеймените. Та тази кама беше "цъфнала" на силяха на Ибрахим, явно подарена му от сейменбашията Юсуп. Какво можеше да означава всичко това? Само едно, че Юсуп го готви за свой наследник.

Тази власт, която младият еничар имаше над сейменбашиите, беше непонятна за тях. Беше им неприятно, че някакъв бивш еничар може да има такава власт над техния командир, което означаваше и над тях. Така те изпитваха ревност към Неджиб и неговите еничари ученици. Сега сейменбашията беше техен учител, командир и наставник, а те, като негови ученици, искаха да заемат място в сърцето му. Затова те с известна завист гледаха как двамата мъже се отдалечаваха, разговаряйки.

– Неджиб ага, искам да те помоля нещо!

– Кажи, Ибрахим!

– Може ли да те помоля за още една услуга?

– Кажи?!

– Може ли да те помоля да направите проучване коя е Чичек, откъде е, къде се намира семейството ѝ сега и всичко останало, до което можете да достигнете?

Неджиб вече беше разбрал, че е безсмислено да пита защо му е нужна тази информацията, затова просто кимна. Знаеше, че ще изпълни всичко, което го помоли бившият му ученик. Нямаше смисъл нито да разпитва, нито да напомня колко е опасно. Ибрахим беше изключителен мъж и много знаци в живота му подсказваха, че може би именно той е Махди, изпратен на земята лично от Аллах.

– Да науча всичко за Чичек? – попита Неджиб.

– Да, учителю! – потвърди Ибрахим. – Освен това искам да ви направя един подарък. Тази кама – каза Ибрахим, като откачи красиво инкрустираната кама, украсена с много скъпоценни камъни. След това той я подаде на сейменбашията и каза: – Тази кама принадлежи на всички сейменбашии. Тя ми беше дадена от предишния сейменбашия Юсуп. Той беше много специален човек за мен. Сигурен съм, че Юсуп я остави при мен само на съхранение, за да я дам на следващия сейменбашия. Много хора смятаха, че Юсуп е определил мен за негов заместник, това обаче не е вярно. Ето, дойде моментът, в който трябва да ви предам камата на сейменбашиите. Вие сте следващият достоен сейменбашия и заслужавате тази кама, Неджиб ага!

Ибрахим подаде камата на Неджиб. Албанецът не знаеше как да реагира. Скромността и самокритичността му казваха, че едва ли е толкова добър командир, за да заслужава камата. Ако можеше, дори би отказал този скъп дар, но знаеше, че камата му е дадена не от Ибрахим, а от предишния сейменбашия Юсуп. Мъжът пред него изпълняваше мисия. Той просто беше ръката, която сега му подаваше камата, и нищо повече. Така че не можеше да откаже оръжието и честта да го носи. Неджиб пое сейменската кама с благодарност към Юсуп и Ибрахим. Новият сейменбашия имаше чувството, че безсмъртната душа на Юсуп витае около тях и ги наблюдава.

След като свърши тази задача, Ибрахим, вече с чисто и леко сърце и с чувството на изпълнен дълг, се отправи за среща със султана. Вървеше и си мислеше за джамбията. Беше подарил кривата йеменска кама на Рефик и тя трябваше да се пази някъде. Сега Ибрахим беше останал без късо лично оръжие. Трябваше да потърси джамбията и да си я върне. Тя му беше служила вярно, а и винаги щеше да му напомня за Рефик.

Тъй като не знаеше къде да открие султана, той се отправи към голямата зала, в която обикновено седеше той – Арз одасъ. Там откри церемониал майстора – хасода башъ.

– Султанът иска да се видим – каза му Ибрахим.

– Султанът иска да се явя пред него – поправи го мъжът. Той както винаги беше облечен малко по-пищно и на Ибрахим му заприлича на паун. – Султанът Ви очаква – каза той и се обърна. Ибрахим знаеше, че трябва, без въпроси, да го последва. Ако мъжът искаше да му каже нещо, той щеше да се обърне и да го направи.

Двамата мъже минаха по широките красиви алеи, засадени с цветя, навлязоха в един парк, който приличаше на най-обикновена гора, но в него дръвчетата не бяха обикновени, а събирани от всички краища на Империята и света. Майсторите, които се грижеха за алеите с цветя, разбираха и от паркове, и от градини, така всеки един от тях започна да променя парковете на Топкапъ, а и на останалите султански сараи. Някои от тях не бяха променяни откакто са били проектирани по времето на построяването на дворците. За да не си пречат, Ахмед III беше разпределил отделни паркове на всеки от парковите архитекти. Така Топкапъ, който по времето на войнствените султани е бил скучно и сиво място, сега се превърна в градина.

Ибрахим вървеше и се оглеждаше. За миг забрави, че се намира в центъра на Истанбул, в най-централния сарай. Човекът, който беше проектирал парка, го беше направил така все едно, че се намира в някое пусто усое в Родопа планина. Дръвчетата бяха плътно засадени едно до друго и хвърляха гъсти сенки. Малко румолящо ручейче осигуряваше влагата и прохладата на мястото. Навсякъде имаше мек, гъст килим от мъх, а на едно място дори беше съборено гниещо дърво. То беше прекършено по средата и паднало на ствол, образуваше нещо като арка, под която двамата мъже минаха и на Ибрахим му се наложи да се приведе. Гледката беше толкова омагьосваща. Все едно, че изведнъж бе попаднал в друг свят и се разхождаше в приказка. Най-впечатляващо беше колко истинско изглеждаше всичко. Ибрахим беше сигурен, че тази естественост се поддържа с цената на много пари и усилия. На няколко пъти му се стори, че между дръвчетата и храстите мярва животни, които се шмугват или спотайват. Паркът съвсем не беше малък. По някое време започна да изпитва усещането, че паркът е бил в покрайнините на Топкапъ и града и вече са излезли в широко диво пространство. Това обаче беше невъзможно. Той много добре познаваше Топкапъ и знаеше, че сараят се намира вътре в града и отвсякъде е заграден с висока стена, така че явно всичко това се намираше в самия дворец.

Скоро дръвчетата започнаха да се разреждат и се появяваха все повече чудни и екзотични храсти, докато накрая пред очите им не се разкри чудна гледка – огромна, широка, осветена от слънцето поляна. Тя приличаше на рай, попаднал сред ада. От едната страна – горната, беше построена ефирна беседка. Тя беше цялата украсена с най-красиви дърворезби. Отстрани, за да възспират повеите на вятъра, бяха спуснати множество ефирни воали от коприна и най-фини платове. По пода на беседката бяха застлани дебели шарени килими, на които бяха изобразени цветя, най-вече любимите на султан Ахмед III – лалета, и ловни сцени. В средата на беседката беше оставено място за султана. То беше обградено с нисък дървен парапет от най-фина дърворезба, явно дело на изтъкнат майстор. Мястото на султана беше отрупано с везани възглавници с различна големина. Отстрани имаше перила, а отпред – ниска масичка, отрупана с най-различни неща за ядене. Беседката беше боядисана в бяло и около нея обикаляха прислужници. Никъде не се забелязваха войници, гвардейци и сеймени. Явно това беше мястото за бягство от дворцовия живот на султан Ахмед III. Тук той не допускаше охрана и не се занимаваше с държавни дела.