Махди

Напитката беше толкова силна и гъста, а плътният ѝ силен аромат обгърна разговарящите и като че ли пропи дори във влажната черната земя. Есента вече бе напреднала, вечерите бяха станали студени, а в момента, в който слънцето се скриеше, студена ставаше и земята.

Така двамата мъже седяха и държаха чашите в ръце.

– Шекер? – попита фарашът и поднесе на всеки от кафявата сладост на кристалчета. Обикновените хора пиеха кафето с петмез, защото захарта беше скъпа, но Явуз Челик паша беше знатен гост и Ибрахим не пестеше нищо, за да покаже благодарността и почитта си към духовния си баща. Ибрахим си сипа няколко лъжици от благите кристалчета, но Явуз беше свикнал да пие горчива черната кадифена напитка и само поклати глава.

Двамата мъже седяха и разговаряха. По някое време откъм степта полъхна мразовит ветрец, който прониза двамата разговарящи и Ибрахим направи почти невидим знак на фараша. Всеки добър фараш трябваше да предугажда желанията на господаря си и веднага да ги задоволява. Той непрекъснато трябваше да следи и да се задейства и от най-малкия знак, дори от промяна на изражението на своя господар. Това нещо се учеше с години. Затова повечето господари учеха своите фараши с години и не се разделяха с тях до края на живота си. Загубата на фараш обикновено се смяташе за по-сериозна от загуба на жена и много близък човек.

Скоро върху раменете на двамата мъже имаше тежки кожуси от кожата на някакво животно, с дълги лъскави косми, които топлеха и накараха мъжете да се почувстват добре. Тези кожуси бяха подарък за Ибрахим, връчени му лично от Арслан.

Мина доста време преди пашата да заговори. Нощта вече бе напреднала.

– След битката при село Станилещи на река Прут беше подписан мирен договор в най-близкия по-голям град Яш. Договорът беше много изгоден за нас.

Явуз Челик погледна изпитателно Ибрахим. Той искаше да разбере дали по-младият му ученик знае това.

– Знам, учителю! – отговори Ибрахим.

– Въпреки това в Стамбул имаше някакво недоволство. Твърдеше се, че договорът не бил изгоден за нас. Около султана се въртят много хора, които искат да ни оставят без зъби, без армия. Те постоянно злословят срещу армията и срещу нас – еничарите. От известно време сме в немилост. Това е още от времето, когато свалихме предишния султан, брата на сегашния султан – Мустафа II. Оттогава Ахмед III, освен че изби около хиляда и петстотин еничара, "виновни" за неговото идване на власт, по всякакъв начин ни държи настрани от управлението на Империята. Нашият пресвети учител Кубилай Юндер не е добре приет в Топкапъ сарай^[36]. Така ние не можем да се защитим и се наложи да ни защитава някакъв гяур – шведският крал, около когото са се събрали посланиците на Венецианската република и пратеникът на френския крал Луи XIV. Сега те подтикват негово височество Ахмед III към война. Разбира се, имаме малка подкрепа и от турци, но техният глас засега е твърде слаб.

Договорът в Яш от наша страна беше подписан от Великия везир Балтаджъ Мехмед паша. Въпреки че съдържаше само благоприятни за нас условия, скоро Великият везир беше обвинен, че е приел подкуп и е позволил на русите много леки условия за мира. Затова скоро след това Мехмед паша беше уволнен. За наша радост на негово място беше избран Силяхдар Али паша. Сега в Топкапъ се борят две крила, едното е за мир, а другото – за поддържане на армията и корпуса. Дано Силяхдар Али паша вземе надмощие, но сега трябва да действаме. Както ти казах един от най-важните хора за нашето дело е кралят на Швеция Карл XII. Получихме сведение, че привържениците на мира ще се опитат да го унищожат. Ние трябва да го предпазим.

Явуз Челик отпи от кафето, докато не стигна до гъстата горчива утайка. Най-накрая той изля в устата си и нея и започна да я дъвче. След това пашата разкри какъв е планът, който Ибрахим трябваше да преведе в действие. Тъй като лагерът на шведския крал се намираше някъде в Молдова, ортата на Ибрахим беше най-близката еничарска част до Молдова. Според Явуз Челик Ибрахим трябваше да вземе със себе си няколко от най-добрите си войници и по най-бързия начин да отидат да защитят краля на Швеция. Но защитата, която пашата беше измислил, беше много странна. Самият паша щеше да прибере корпуса на Ибрахим към Азов. С тази маневра той щеше да отклони вниманието на шпионите, а в същото време Ибрахим щеше да действа в друга посока.

Двамата говореха почти цяла нощ и Ибрахим си изясни в пълнота мисията, която му предстоеше да изпълни. По някое време той разказа за срещата си с негово величество Карл XII в Анкара и за това, че двамата се познават. Това се хареса на пашата.

Рано сутринта Ибрахим събуди Рефик и двамата отидоха до близката татарска орта, където спазариха десет отлични степни коня. Когато се върнаха, еничарите още не бяха станали. Двамата приятели вече бяха решили кои еничари да вземат със себе си. Явуз Челик отстъпи личния си кон на Ибрахим. Прекрасното арабско животно беше с несравними качества. Това беше Аракс – същият онзи кон, който като младо жребче беше яздил в Едирне.

– Добре е да тръгнете преди събуждането на останалите еничари – каза пашата.

Рефик бързо разбуди останалите девет мъже, които като истински еничари, без да продумат дума или да зададат въпрос, станаха и бързо се приготвиха за тръгване. Всеки еничар беше готов по всяко време да тръгне накъдето и да е. Това беше най-доброто качество на безродниците.

Мъжете яхнаха конете. Всеки от тях беше въоръжен с ятаган и пищов, пашата беше приготвил и няколко лъка със стрели. Мисията щеше да бъде тайна и можеше да се наложи да се действа тихо, затова бяха оставили пушките, които само щяха да им пречат. Най-дългото оръжие, което взеха със себе си, беше джерида. Ибрахим беше въоръжен със зулфикр, джерида и джамбията. Преди да тръгнат, еничарите поздравиха пашата. Той също им отговори с еничарския поздрав, а после направи таен знак на Махди към Ибрахим.

Следващите дни преминаха в яздене. Денят ставаше все по-къс, а нощите – по-студени. Най-накрая настъпи зимата. Зимата в степта беше страшна. Ибрахим се страхуваше да зимуват в откритата пустош. Въпреки това се наложи да се придвижват и през снега. Тъй като от Влашко и Молдова Ибрахим познаваше само град Яш, той се насочи направо натам. Там еничарите си купиха цивилни дрехи и се облякоха като търговци и прекупвачи. В един малък схлупен кервансарай, който се намирал в покрайнините на градчето, наеха малка стая на втория кат. Влизането в кервансарая ставаше през тясна пътека, вкопана в земята. Целият долен кат беше голям хан с нисък покрив и криви изсъхнали греди. По разкривени паянтови стълби огромните тежки еничари се качваха на втория етаж. Всичко бе сковано от криви дървени летви и греди. В цялата сграда нямаше една права линия или правилен ъгъл, всичко беше криво и възлесто, като изкривени старчески пръсти. Долното помещение беше винаги задимено и миришеше на пот и прокиснало евтино вино. Когато в хана имаше повече кърски селяни, вътре миришеше на пот, а когато отсядаха водачи на стада, се размирисваше на животни. Всички еничари спяха в една одая. Те си постилаха завивките направо на пода и спяха. За суровите воини, свикнали на лишения и лют студ, да спят в стая беше лукс. Еничарите въведоха строга дисциплина помежду си и ред в стаята. Стаята беше техният щаб. Явуз Челик беше дал една карта на Ибрахим, която той държеше сгъната в Тайната книга. Ибрахим разпъна тази карта и я закачи на стената. Следейки картата, той непрекъснато изпращаше еничари ту в една, ту в друга посока. Всички бяха подчинени на задачата да открият лагера на шведския крал. За да изпълнят по-добре задачата, той ги бе посветил донякъде в мисията и така конници постоянно тръгваха и се връщаха от кервансарая. Те се отправяха във всички посоки на Влашко и Молдова и търсеха Карл XII. Прикритието, което бяха подбрали, също беше много добро. Едва ли у някого би възникнало подозрение, че мъжете може да не са прекупвачи на стока и добитък. Ако бяха прекупвачи, те биха се държали по същия начин. Единственото подозрение можеше да възникне от това как изглеждаха мнимите прекупвачи. Високи, снажни и едри, всички те бяха с огромни мускули, които си личаха дори под дебелите им дрехи. Стегнатите им остри походки издаваха военна дисциплина.

Сигурно опитно съгледваческо око лесно би ги разпознало, но Ибрахим все пак се надяваше, че в Яш живеят предимно селяни, а няколкото заптиета те се стараеха да отбягват. А за да бъдат заптиетата тук, явно не бяха от най-добрите и амбициозни. Това позволи на еничарите да развихрят шпионската си дейност.

Ибрахим се притесняваше да не би зимата да е накарала Карл XII да се прибере в Стамбул, Едирне, Бурса, а може би в Анадола. Тогава той нямаше да може да изпълни мисията си.

В края на месец януари един от еничарите го откри. Ибрахим си отдъхна с облекчение. Лагерът на шведския крал се намираше в Бендер в Молдавия. Бендер се намираше на югоизток от Яш и на юг от най-големия град в Молдова – Кишинеу.

Еничарите веднага събраха багажа и тръгнаха. Те през цялото време бяха в готовност и очакваха този момент. На първи февруари те вече се намираха в покрайнините на шведския лагер. Беше тъмна безлунна нощ. Ибрахим беше закупил още един кон и черни покривала за кадъни. Еничарите ги бяха прекроили и сега бяха облечени с тях. На главите си бяха сложили черни шамии, така че се виждаха само очите им. Над черния бурнус бяха препасали бойните си колани и така дрехата се прибираше и ставаше още по-удобна, без да се ветрее при движение и да се закача. Ибрахим погледна десетимата си воини. Те бяха страховита гледка – силни, гъвкави и тихи, приличаха на ангели на смъртта. Специалното обучение, което бяха преминали, ги бе направило много добри в степната война. Те се бяха научили да дебнат, да се промъкват, да бъдат тихи и смъртоносни. Неведнъж бяха правили засади, бяха убивали постове, бяха се маскирали и прикривали. Това бяха все неща, които не се учеха в корпуса на еничарите. Тези две години сред татарите бяха научили еничарите на много неща. Може би и техният чорбаджия, който беше учен за кесиджия, спомогна за това. Двама мъже останаха при конете. Те трябваше да осигурят отстъплението на другарите си. Другите девет, ходейки приведени, се промъкнаха до лагера. Те бяха безшумни и невидими в мрака. Пет от мъжете бяха взели със себе си лъкове. Ибрахим даваше безшумни заповеди само със знаци на ръцете си.

Лагерът беше много добре укрепен. Вътре имаше поне няколкостотин наемни войници. По дрехите им личеше, че някои от тях са мюсюлмани, други бяха от молдовски, полски и от други християнски народи. Ибрахим остави еничарите да ги чакат на едно място, а само двамата с Рефик отидоха да огледат лагера и да направят план за действие.

Скоро двамата се върнаха при другарите си. Рефик сведе плана за действие на останалите. Скоро те, разбрали задачите си, потънаха в мрака. Не след дълго Рефик направи знак на Ибрахим да действа, явно пътят за действие бе прочистен. Ибрахим тръгна и виждаше навсякъде завързани стражи. Еничарите бяха издебнали и обезвредили всичките постове. Воините облечени в черно се промъкваха и поваляха часовите, без те да успеят да издадат и звук. Ако ситуацията беше друга, еничарите биха ги убили на мига, но сега заповедта беше само да ги обезвредят. Затова те завързваха ръцете и краката на охраната и ги поставяха направо върху ледената земя или в снега. На всеки повален мъж те пъхваха един парцал в устата, така че да не може да издаде нито звук.

Рефик се движеше тихо и бързо пред Ибрахим. Той вървеше към сградата, която беше най-добре осветена. Вдясно се намираше полегатият бряг на величествената река Днестър, чиито мътни талази, сгъстени от студа и от валялия някъде сняг, сега се движеха почти лениво. В този момент той си спомни за реките Тигър и Ефрат, за Чая и Марица. В сравнение с Днепър, Днестър, Дон и това, което беше чувал за Волга, тези реки бяха просто селски бари. Днепър, Днестър и Дон бяха огромни и в тях имаше повече вода, отколкото във всички останали европейски реки. А ако Волга беше много по-голяма, както твърдяха всички, той не можеше да си представи какво ще представлява гази река. Рефик се движеше приклекнал, като се оглеждаше зад всеки ъгъл. Най-накрая се изправи пред входа на това, което се очакваше да е преустроено в дворец за шведския крал. Пред вратата бяха застанали двама души на пост. Рефик изплува от мрака пред тях. Часовите го видяха твърде късно, чак когато той беше осветен от факлата поставена на стената. Ибрахим видя стъписването, а после и страха, който се изписа на лицата на двамата пазачи. Те бяха облечени като европейци, отпред на гърдите си имаха кръстосани два широки бели колана. Младият еничарски командир вече се беше научил да различава униформите на различните европейски армии. Тези двамата не бяха австрийци или от считаните за подобри гвардейци и охрана, а именно швейцарците, а бяха шведи. Каквито и да бяха, не успяха да направят нищо, с което да запазят човека, когото охраняваха. Още докато Рефик се движеше, на Ибрахим му направи впечатление колко силен и подвижен бе станал приятелят му. Малко по-нисък от него, този, който някога се казваше Иван Саръсакалов, беше изпълнил дрехите си и по всичко си личеше, че едва ли е по-слаб от някогашния си учител по борба. Сега Рефик беше заприличал на огромна буца от мускули.

Той се приближи до единия часови и го ритна с всичка сила в корема. Човекът тежко се строполи на земята, прегъна се и не издаде нито звук. Още докато падаше, Рефик се беше приближил до другия часови. През това време Ибрахим с огромен скок се отправи към високата двукрила врата. Миг преди да отвори вратата, тежко до него се строполи и вторият войник. Ибрахим рязко отвори вратата. Той познаваше и двамата. Това бяха Оевалд Бергхьом и Ингмар Олафсон, приятелите му от Ангора. Именно затова беше дал заповед на своите еничари да не нараняват нито един швед. Сега най-важното нещо беше да бъде бърз. Пред него имаше дълъг коридор. Той се затича, но в същото време се обърна за миг, за да види какво ще предприеме Рефик. Той направи точно това, което трябваше. Приятелят му застана на вратата, за да пази пътя за отстъпление на своя командир. Така Ибрахим щеше да бъде спокоен и сигурен за тила си.

Ибрахим се движеше бързо по коридора към следващата врата. Реши да извади зулфикр и именно в този момент отдясно се отвори някаква врата и оттам се показа някакъв накичен с лампази и екселбанти човек. Той беше генерал или ординарец. Приличаше на паун. В ръката си държеше извадена сабя. Мъжът явно беше привлечен от шума, който бяха издали двамата падащи пазачи. Облеченият в черно огромен мъж го накара да се стъписа. Още преди да се окопити и да предприеме каквото и да е, Ибрахим се приближи към него. Тъй като беше скъсил прекалено дистанцията и мъжътпаун не можеше да замахне, той се опита да мушне напред. Ибрахим като че ли беше очаквал всичко това и рязко изби острието с ритник. След това посегна и със силен шамар удари главата на мъжа. Високата му шапка, също накичена с екселбанти и с перо, излетя надалеч. Това беше шамар, който той беше тренирал многократно при пехливанската борба. Така нареченият еленси. Ударът беше толкова бърз и силен, че мъжът явно глътна езика си и падна на земята, издавайки протяжен стон. Без никакво забавяне, Ибрахим продължи напред. Рязко отвори вратата и за миг остана отвън. Така, ако хората отвътре имаха пистолети или пушки, щяха да стрелят и едва след това щеше да влезе. После изведнъж Ибрахим скочи вътре. В огромната висока стая имаше само един човек. Еничарският чорбаджия веднага го позна. Това беше неговият стар познайник от Анкара – Карл XII.

Ибрахим се огледа бързо. В стаята, по-скоро в салона, нямаше никого. Карл XII се оглеждаше учудено. Той явно не можеше да се ориентира какво се случва. На стената Ибрахим видя огромния герб на шведския крал – седемлъчна звезда с два венеца като подкови, отворени встрани, а отгоре имаше корона. Той познаваше много добре този герб от Анкара, но сега Ибрахим не изпита онова уважение и респект към краля. Без антуража и блясъка, Карл Шведски изглеждаше най-обикновен човек. А може би самият еничар беше израснал? През последните години той беше видял толкова много владетели – араби, мароканци, турци, евреи, татари, сирийци, и вече не можеше да изпита респект пред никого, когото не познава и не се е убедил в неговото превъзходство. Само защото носи корона или го наричат шейх, крал, гетман или хан не бе достатъчно, за да предизвика неговото уважение. Ибрахим беше преживял толкова много неща, че вече не се впечатляваше от никакви титли и лустро. Той дори дръзваше да мисли, че може да бъде равен на всеки жив човек. Силата му беше толкова голяма, че имаше чувството, че може да се изправи и срещу демон, ако застане на пътя му. В следващия момент българинът скочи и сграбчи краля. Той все още стоеше стъписан, от което еничарът се възползва. Събори съпротивляващия се Карл Шведски и много ловко го завърза. През цялото време, докато стоеше в Яш, Ибрахим си бе припомнил всички възли, които беше виждал да правят моряците на галерата. Сега той извади предварително приготвеното въже и ловко завърза шведа. Махна дългата му къдрава перука и запуши устата му с една снежнобяла кърпа, с фини дантели отстрани, която извади от джобчето на краля. Когато свърши със завързването, Ибрахим се опита да го повдигне, но не успя. Кралят беше едър човек и доста тежък. Подобно на навит килим, той смяташе да метне краля на рамо, но не му достигаха сили. Затова Ибрахим повика Рефик и така двамата изнесоха тежкия мъж. Скоро еничарите се изтеглиха безшумно от лагера на шведския крал. Вече четирима души носеха вързания крал и така движението ставаше много по-бързо. Ибрахим нареди да завържат краля за седлото, а двама еничари с въжета го придържаха отстрани да не падне. Ибрахим не напразно беше избрал за еничарите само черни коне. За Карл също беше приготвен специален кон, така че ездачите, облечени с черни дрехи, скоро се "стопиха" в мрака.

Конниците се придвижиха покрай река Днестър, по посока Белгород. През нощта придошлата река не можеше да се пресече, затова трябваше да изчакат до сутринта. Сутринта еничарите наеха шлеп, който да ги прехвърли на другия бряг и продължиха с бързо темпо. До вечерта трябваше да стигнат до Херсон, където щяха да бъдат в безопасност. Все пак Ибрахим беше сигурен, че от охраната на шведския крал ще тръгне потеря, която ще ги преследва, затова знаеше, че дори в Херсон няма да са на сигурно място. Той осъзнаваше, че единственият начин да се изплъзнат беше да бързат много и да прикриват следите си. Но понеже бързаха, нямаха време да ги заличават. Ибрахим плати на водача на шлепа, за да си мълчи, най-накрая Рефик го заплаши, че ако издаде странно изглеждащата група, ще се върне и ще му отсече главата. Може би думите на приятеля му подействаха по-силно отколкото златото, което му беше дал.

На втората вечер, когато вече се намираха далеч в замръзналата степ, Ибрахим реши и отвърза краля. Те отдавна вече се обличаха с цивилните си дрехи и бяха захвърлили черните като раса дрехи. Сега отново бяха облечени като прекупвачи на стока, а когато стигнаха до територията на Османската империя и напуснаха земите на татарите, облякоха еничарските си униформи.

Когато отпуши устата на Карл XII, Ибрахим го гледаше в очите.

– Ти! Теб те познавам! – каза шведският крал. – Колко много си се променил. Нали ти си онова момче, което се бореше пред мен, а после ме учеше на пехливански техники? Ти ли си?

– Аз съм! – просто отвърна Ибрахим.

– И как онова момче се превърна в такъв мъж?

– Мина доста време от тогава.

– Какво съм ти направил? Защо ме отвлече? Защо желаеш да ми причиниш зло? – шведският крал говореше доста добре турски език, макар и с малко думи, и със силен акцент, но Ибрахим го разбираше.

Еничарският командир искаше по най-бързия начин да успокои Карл. Не желаеше излишно да го измъчва. И без това двата дни яздене вързан върху седлото и тръскането като чувал с картофи върху гърба на коня го бяха измъчили достатъчно. Сега Ибрахим искаше миг по-скоро човекът, който винаги се бе отнасял добре с него, да спре да страда. Щеше да успокои краля и да му обясни защо е действал по този начин.

– Аз съм еничар!

Кралят беше искрено учуден.

– Но аз те срещнах в Анадола!

– Да, тогава бях на обучение, иначе съм българин.

– Ти, българин! Ето защо първият път ми се стори, че съм те виждал в Пашакьой. Ти ли беше пехливанинът в Пашакьой? Няма нужда да ми казваш, познах техниката ти на борба.

Сега беше ред на Ибрахим да се учуди. Той знаеше, че в Пашакьой живее най-големият род противници на Болярови, а именно родът на Бимбалови, но за тях беше слушал само от разказите на пехливаните от неговия род и най-вече на баща си и дядо си. Ибрахим никога не беше ходил в Пашакьой. Сега не знаеше какво да отговори, затова продължи:

– Аз не съм само еничар, аз съм еничарски командир и изпълнявам само заповедите на агата на еничарите, нека Аллах го благослови, и него, и дните му.

След това той разкри плана пред шведския крал.

– От сигурни източници научихме, че някои кръгове около султана желаят смъртта ви. Аз съм изпратен да ви защитя.

– Но защо тогава ме отвлякохте?

– Нямах време да ви разкрия всичко това. Щом ние успяхме да ви отвлечем, те също щяха да го направят, но щяха и да ви убият. Не знаехме дали в заговора не е намесен някой от вашите пазачи. А ако са изпратили кесиджия, трябва да знаете, че животът ви все още е в опасност. Защото, ако е кесиджия, той няма да се откаже докато не ви убие. И ако трябва, той ще мине през огън и море, и през хиляди трупове, ако трябва ще ви открие накрай света, но ще отнесе отсечената ви глава в торба пълна с киреч в Стамбул.

– Какво означава това кесиджия? – попита учуден кралят.

Ибрахим нито можеше, нито желаеше да му обяснява какво е кесиджия, затова само многозначително поклати глава. Сега осъзна, че да ги преследва потеря не е най-страшното нещо. Ако за главата на шведския крал беше платено на кесиджия, това щеше да означава, че животът на всички еничари е в опасност. Ибрахим знаеше, че еничарите бяха смятани от всички за най-опасните хора в света. Хора на честта и превъзходни воини, те караха кръвта на всичките им врагове да се смрази в жилите им, само при споменаване на името еничар. Но все пак Ибрахим беше познавал истински кесиджия и макар да не можеше да сравни Велко с Явуз Челик, с Неджиб ага, Юсуп или Кубилай Юндер, все пак беше запазил уважение към първия си учител, смяташе го за не по-малко опасен и смъртоносен от еничарските си учители и командири.

– Не зная кой, но някой иска смъртта ви. Аз не ви отвличам, а ви водя на сигурно място.

– Но аз бях защитен в моя лагер. Тук на по-сигурно място ли съм? Та вие сте само десетина човека, там ме пазеха стотици!

– Щом сте тук с мен, значи сте в по-голяма безопасност. Но ако има потеря или е изпратен кесиджия, трябва да побързаме.

След този разговор кралят яздеше сам. Вече нямаше опасност да тръгне да бяга и по този начин да ги забави. Така придвижването стана много по-бързо.

Ибрахим и Карл продължиха да си говорят. С течение на времето самочувствието на шведа се възвръщаше и той постепенно започна да предявява претенции и дори да проявява характер, но в същото време шведът беше воин и стоически издържаше на лишенията и трудностите. Той се опитваше да командва и това не се хареса на Ибрахим. Затова еничарският чорбаджия се зарадва, когато най-накрая се прибраха в Азов и той предаде краля в ръцете на Явуз Челик.

В следващите дни Ибрахим реши да даде почивка на най-елитната част от ортата си – десетте мъже, които го бяха придружили. Явуз Челик лично беше водил подготовката на ортата и воините се намираха в много добро състояние. За миг Ибрахим изпита притеснение дали те му няма да го сравняват с пашата, но после осъзна, че пътят му е да бъде все по-добър и по-добър и да се доказва.

В края на третия ден при Ибрахим пристигна Карл XII. Сега той изглеждаше по съвсем друг начин. Ходеше с изпъчени гърди, а около него винаги имаше няколко еничари за охрана, няколко фараши и еничарски командири.

– Искам да се борим! – каза кралят с видимо добро настроение. Лицето му беше загубило онова болезнено изражение, което имаше, докато го водеха вързан. Ибрахим не можеше да откаже. Така в следващите дни двамата започнаха всеки ден да се упражняват. Те се бореха и дори шведът се мажеше със зехтин, за да правят "мазна" борба. Това предизвикваше небивал интерес сред еничарите, които от ден на ден се събираха все повече и повече, за да гледат. Явно никой не искаше да изпусне такава гледка. На войниците им беше скучно, те залагаха, смеха се и буйно се веселяха. Ибрахим продължаваше да учи шведския крал, който се държеше като послушен, прилежен и изпълнителен ученик.

След едно занятие, Ибрахим се реши и попита:

– Защо искате да се научите да се борите?

Карл XII замълча, после каза:

– За да бъде един владетел истински командир на армията си и водач на своя народ, трябва да бъде воин. Моят най-голям противник и враг в Голямата северна война, руският цар Петър I Велики, се занимава с някакво умение, което нарича бокс^[37]. Той се запознал с това английско изобретение преди няколко години при пътуването си в Полша^[38].

Петър I е висок два метра и според всички е надарен с огромна сила. Докато не мога да го победя в двубой, няма да мога да го победя и на бойното поле.

Едва сега всичко се изясни на Ибрахим. Може би интересът на Карл към пехливанлъка бе възникнал още в Анадола.

Карл XII беше изпратен с кораб към Истанбул. С него заминаха и всички еничарски командири.

Сега, когато разполагаше с повече време, Ибрахим започна да научава нови неща за корпуса на еничарите. Това му разказваше Рефик Сарък, с когото разговаряха по време на дългите разходки или безсънните нощи. Младият еничарски командир разбра колко много неща са научили приятелите му и какво тежко обучение са преминали, докато той беше обикалял из Сирия, Палестина и Арабия.

Ибрахим научи думите на Амурат бей, записани от философа Параспондилос Зотикос, който в битката при град Варна на 10 ноември 1444 година, казал на еничарите:

"Мои чеда, еничари, юнаци и другари, желязна крепост от бойци и моя бяла кула!

Сега във вашите ръце живота си предавам, от вас зависи да съм жив или да бъда мъртъв."

Думите на еничарския ага се запечатаха в паметта на Ибрахим и той си ги повтаряше наум като молитва. Дори насън понякога се усещаше, че си повтаря думите на един от първите еничарски аги.

Още от обучението си в Едирне Ибрахим знаеше много неща за корпуса. Но обучение беше продължило и след връщането им от Анадола и така те знаеха и много неща, които той бе пропуснал... или може би бе забравил. Ибрахим помнеше, че корпусът на еничарите е измислен от Чандарлъ Кара Халил Хайруд-Дин или на турски името му звучеше Чандарлъ Хайредин паша. Той е бил военен съдия по времето на втория султан на Империята – Орхан. Сега обаче Рефик надълго му разказа цялата история на създателя на еничарския корпус. Ибрахим го слушаше с широко отворени сетива, разхождайки се в откритата степ. Тези думи щеше да запомни за цял живот, но щеше да помни не само това, но и степта, и мястото.

Преди да създаде еничарския корпус, Чандарлъ Хайредин бил най-обикновен съдиякадия на град Биледжик. Кадилъкът му бил даден лично от създателя на Империята – Осман Гази. По-късно Орхан го направил кадия на Изник. След това станал кадия на Бурса^[39]. След Орхан третият султан Мурад I Худавендигяр (Повелителя) го направил кадъаскер – старши съдия на цялата Османска империя. По-късно Хайредин станал везир и бейлербей.

Ибрахим много пъти си бе задавал въпроса как някакъв кадия е измислил и създал еничарския корпус и едва следващите думи на Рефик Сарък му дадоха пояснение.

– Всъщност има съмнение дали Чандарлъ Кара Халил не е бил син на Осман и брат на Орхан – каза приятелят му.

Това обясняваше всичко.

– Освен това той бил роднина и на Едебали^[40] – продължи Рефик.

Хайредин паша казал на Орхан: "Много от държавите на кяфирите, с техните деца, вече са покорени; мъжете и жените им са превърнати в роби. Те всички са ваши роби и робини. Позволено и възможно е да вземете няколко хиляди от техните деца!"

Гази Евреноз и големият османски пълководец Лала Шахин превзели почти цяла Тракия (Румелия) и най-големия град Филибе. Те първи взимат еничари чрез данъка "пенчик" (петина), при който всеки пети пленник принадлежал на султана. В резултат на това при султан Мурад I влиянието на еничарите в османската войска бързо нараснало. В последната му битка при Косово поле, където той вероломно бил убит, мястото на еничарите е било да бъдат строени пред султана. Те били най-елитната част, щитът и сабята на султана. С това обаче нараснали нуждите от нови попълнения в корпуса. Така се появил данъкът "Челик", известен като "кръвен данък", а също и "сбор" – девширме. Постепенно пенчикът загубил своето значение и изцяло бил заменен с девширме.

През 1451 година към първото еничарско подразделение, наречено "джемаат", султан Мехмед II присъединил второ – секбан или сеймен.

– Знам за сеймените! – каза Ибрахим. – Нали Юсуп е сеймен? Той дори вече е командир на всички сеймени – сейменбашия.

– Оттогава корпусът получил името оджак или еничарски оджак – продължаваше разказа си Рефик.

Ибрахим знаеше, че на корпуса му казват оджак, което означава огнище. Огнището и казана бяха свещени за еничарите. Но откъде идваше всичко това? Сега приятелят му разказа и за това.

– Знаеш, че думата оджак означава огнище. Това показва връзката с най-дълбоката древност. В началото структурата на еничарите наподобявала тази на пехотата "яя". Те били групирани по сто човека, в десет бойни единици, наречени орти, всяка начело с яябашия. Тези първи еничарски орти получили името "джемаат". Освен огнището и казана, друг отличителен белег на еничарите била шапката със спускащо се назад бяло платно, символизиращо ръкава на вдигнатата за благословия ръка на считания за светец и духовен покровител на корпуса Хаджи Бекташ.

Ибрахим много пъти се беше изкушавал да разкрие на приятеля си за ордена на Махди, но всеки път си спомняше клетвата, която беше дал пред останалите мъже от заверата. Той искаше да му каже, че новата секта вече подменя вярата на бекташите или по-точно я доразвива. Понякога егото му го тласкаше да разкаже на Рефик, че агата, пашата и сейменбашията смятат именно него за най-светия мъж на света, за последния пратеник, за Махди. Сега той слушаше приятеля си и копнеше да му разкаже за себе си.

– Своя завършен вид еничарският корпус добил при управлението на султан Сюлейман I Кануни (1520-1566) – продължи Рефик своя разказ.

– Той утвърдил структурата му със закон. Общият брой на ортите достигнал сто деветдесет и шест, от които първите сто и една били на подразделението джемаат, тридесет и четири били на секбан и шестдесет и един на бюлюк. Към корпуса бил зачислен и оджакът на аджамиогланите, който не бил бойна единица, а школа за обучение на бъдещите еничари и дворцови гвардейци.

Ибрахим слушаше, а пред очите му се разкриваше цялата структура на оджака (корпуса). Той си представяше всичките си другари строени в степта в структурите, които приятелят му описваше. Едва сега му стана ясно мястото му като командир и това на неговата орта. Но Рефик не спираше, а продължаваше да разкрива структурата на корпуса пред своя по-старши другар.

– Общото командване на еничарския корпус се състои от шестнадесет офицера. Те оформят така наречения "еничарски Диван". Начело на корпуса стои агата на еничарите.

Ибрахим се усмихна. Кубилай Юндер – толкова добре го познаваше.

– Той има ранг на везир или паша, армията му се предвожда от три знамена и е задължителен член на султанския Диван.

Следващият е командирът на подразделението секбан (сеймен), наречен сейменбашия.

Едва сега Ибрахим осъзна колко нагоре в йерархията на еничарския корпус се е издигнал Юсуп. Приятелят му беше станал трети в корпуса и се нареждаше веднага след бюлюкбашията Явуз Челик.

– По време на война сейменбашията остава в Истанбул и поема функцията на комендант на града, изпълнявана в мирно време от агата на еничарите.

Другите две важни фигури са кулкетхуда и кетхуда йери. За кулкетхуда обикновено бил назначаван командирът на подразделението бюлюк. Той ръководел стопанските въпроси на корпуса, изработвал стратегията за действие и определял реда за дежурствата на ортите в провинцията. Назначавал всички офицери с по-ниска степен от командир на орта. Теоретично можел да бъде уволнен само от султана, след одобрение на всички еничари. Това беше Явуз Челик.

Кетхуда йери е длъжност близка до адютант. Той предавал заповедите на агата на еничарите до командирите на орти, а при особени ситуации имал право да го замества. Останалите дванадесет члена на еничарския Диван са командирите на отделните орти.

Командването на трите основни поделения на корпуса – джемаат, сеймен (секбан) и бюлюк, включва всички командири на орти в подразделението. За командири се назначават чорбаджиите на определени орти.

В ръководството на ортата има шест основни фигури. Командирът на ортата се нарича чорбаджия. Названието е свързано с кухните и показва, че на този офицер султанът е поверил задължението да контролира и командва еничарите. Вторият по степен командир на ортата е одабашията, който отговарял за реда и дисциплината както на цялата орта, така и на всеки един неин член.

Ибрахим беше доволен, че негов одабаши беше именно Рефик.

– С финансите и запасите на частта се занимава така нареченият векили харс. Следващият по степен е байрактарят. Най-старият еничар в ортата след него наричали "башески" и в края на командирската йерархия стоял готвачът, наричан "уста" (майстор).

Още докато Явуз Челик беше в Азов, една вечер той свика чорбаджиите на ортите и поговори с тях. Тогава Ибрахим Джаббар слушаше с отворени очи и почти нищо не разбираше. Явуз Челик се извиси над командирите и каза:

– Трябва да споделя с вас моите мисли, които са мисли и на нашия ага, Аллах здраве и дълъг живот да му дава!

В последните години еничарският корпус се руши. Нашето семейство се разпада и досега гледахме със скръстени ръце и нищо не можехме да сторим. Атакувани сме отвън и сме разяждани отвътре. Еничарският оджак започна да деградира. Всичко започнало, когато повелите на Орхан и Мурад били потъпкани. Турските феодали вече не желаели да постъпват в армията. Те укривали своите хора и по всякакъв начин избягвали военните си задължения. Това наложило да бъдат заменени от еничари. Така само за периода 1584-1609 година броят на спахиите намалял от 200000 на 69800 души. В замяна на това стремителното нарастване на еничарите продължило – от 12000 през 1566 година станали 28000 през 1575 година; през 1592 година броят им вече бил 48688 човека. За да се стигне до днес, когато ние сме вече 81000 човека. Това нарастване на числеността на оджака повлиява върху качеството на войниците в състава му.

Първоначално еничарите нямали право да се женят и да имат свое имущество, а се осланяли само на даваното възнаграждение. Имуществото им се наследявало от султана. С времето това се променило. В началото всички еничари били събирани при девширме и се наричали "капъ кулу" (Роби на Портата, Роби на султана). По-късно обаче еничарите започнали да упражняват усвоения при обучението им в турските семейства в Анадола занаят, а също и да встъпват в брак. Султан Сюлейман I (1520-1565) им разрешил да се женят, а през 1593 година султан Мурад III (1574-1595) издал ферман, с който регламентирал това. На еничарите им било разрешено да напускат казармите, за да живеят със семействата си, а след това вече можели да напускат и столицата. Сформирал се и корпусът кулуглу – синове на загинали еничари, които били записвани в корпуса като негови възпитаници. През 1609 година техният брой надхвърлил 1600. Не след дълго в еничарския корпус били допуснати и синовете на живи бащи еничари, а през 1657 година великият везир Мехмед Кюпрюлю обещал корпусът да се формира единствено от еничарски синове.

При споменаване името на Великия везир Кюпрюлю Мехмед паша, челото на Явуз Челик паша се сбръчка. Явно имаше някаква тайна свързана с това. Ибрахим реши по-късно да я разследва. Пашата продължаваше да говори:

– Привилегиите, от които се ползваме в корпуса, и отпадането на някои от ограниченията днес са направили оджака едно от най-примамливите места. По времето на Мурад III (1574-1595) към нас били причислени пожарникарите от Стамбул, за заслугата им при потушаване на размириците в града. След този случай като награда към еничарите започнали да причисляват хора без военен опит, като пехливани, танцьори и акробати. Така нашият оджак от елитна пехотна войска постепенно се превърна в сбирщина. Нашият ага Кубилай Юндер и аз сме единни в мнението, че спасението на оджака е в това да се изчистим от паплачта и да се върнем към корените си. Единствено хората събирани чрез девширме да имат право да се наричат еничари.

Нашите владетели, султаните, в последните години воюват срещу нас. Те не харесват нашата сила и това, че имаме различно мнение от продажния Диван^[41]. Така например султан Осман II (1618-1622) се опитал да въведе арабска конница в армията си и по този начин да отслаби влиянието на еничарите, но беше убит от нас.

Ибрахим реши да попита:

– Учителю, как така еничарите са убили своя султан?

Явуз Челик го погледна с орловия си поглед. Гъстите му вежди вече тук-там бяха започнали да се украсяват с бели косъмчета. Ибрахим разбра, че ако не беше задал въпроса той, а някой друг, нямаше да му се размине. В следващия миг изражението на пашата се смени и той каза:

– Това бяха думите, които исках да ви кажа. Опитахме се, чрез девширмето в Румелия в 1705 година, да създадем началото на новия еничарски корпус, така че вие да поставите новото начало на оджака. Вие да бъдете новите "капъ кулу". Гответе се! Досега ви държахме далеч от останалите еничари, за да не се разложите и заразите от тях. Вашето бъдеще е да победите, защото може да има само едни еничари. За да станете такива, трябва да избиете всички останали, защото вие сте "меча на исляма".

Последните думи Явуз паша произнесе с особена пламенност и сила. Той знаеше, че това е девизът на ортата на Ибрахим и като извади ятаганите си, продължи да вика:

– Биз гилиндж мюсюлманларък! ...

Всички еничарски командири се присъединиха към възторжения вик на пашата. Мина доста време преди духовете в палатката да се успокоят. После пашата каза:

– Ибрахим Джаббар, нека Рефик Сарък ти разкаже историята за Осман II Генч (Младия).

Именно така бяха започнали разговорите между Ибрахим и Рефик. И първото нещо, което приятелят му разказа, беше за султан Осман II Генч (Младия).

– Той бил жив и енергичен младеж, още ненавършил четиринадесет години. Въпреки това Генч Осман си поставил амбициозни задачи. Той искал да реорганизира въоръжените сили и да подчини нас, еничарите. Твърдял, че сме размирни и непокорни – започна разказа си Рефик. – В този период според него в корпуса царял безпорядък, а бойната готовност била твърде ниска. Съветниците на султана настоявали числеността на корпуса да бъде намалена, за да се затегне дисциплината. Макар и млад, султанът знаел, че не е воин този, който само чака заплата от хазната и върти търговийка.

Ибрахим разбра, че нередностите в корпуса са стари и Явуз Челик паша не веднъж им е говорил за тях.

– Султанът направил проверка на подоходните списъци. Станало ясно, че на война се явяват много по-малко еничари, отколкото е броят им във ведомостите. В същото време еничарите обвинили султана, че за тях, главната военна сила на държавата, не се полагат достатъчно грижи. Обстановката в столицата се нажежавала. Султанът решил да доведе войска от провинцията. Той публично обявил, че е решил да отиде на поклонение в Мека. Еничарите обаче се усъмнили. Нито един от османските владетели, дори и султан Селим Явуз – завоевателят на арабския свят, не бил ходил в Мека. Смятало се, че това е изискване за обикновените мюсюлмани, а главата на ислямския свят има други задачи. Намерението на Осман било наистина да отиде в Сирия или може би в Арабия и Египет, и от там да се върне с малка армия, и да разгроми еничарите. Той не се вслушал в съвета на своя тъст – шейхюлисляма Есад Ефенди, който го предупредил, че е опасно да напуска столицата. Султанът се приготвил да пресече Босфора, но еничарите го принудили да остане.

Те вдигнали въстание и ултимативно поискали главите на приближените на султана. Датата 19 май 1622 година задълго остава в спомените на жителите на Истанбул с дивите и кървави еничарски изстъпления. Великият везир и началникът на харема са разкъсани на парчета. Осман II е заловен и еничарите го повеждат из града, отправяйки му хули и подигравки. Най-отпред на зловещото шествие вървят еничари, набучили на прът главите на своите жертви.

Метежниците извели Мустафа Дели (Лудият) от "Кафеза" и за втори път той се качил на престола. Неговият Велик везир – Давуд Паша, дал разпореждане да се види колко са останалите живи наследници на престола. Те били двама – дванадесетгодишния Мурад и седемгодишния Ибрахим. Това решило съдбата на Осман.

От смъртта на султан Осман II Генч започнал периодът познат в историята като "Управление на жените" – време изпълнено с интриги и задкулисна политика. Последвалата поредица от управления на малолетни султани, които заставали на престола, направила техните майки и баби здравомислещи и политически зрели държавници, които държали в ръцете си кормилото на властта.

Ибрахим слушаше своя приятел и разбра защо Явуз Челик беше избрал точно него да му разкаже. Явно Рефик се интересуваше от история, а освен това беше и много добър разказвач.

Ибрахим изчака малко и реши да попита приятеля си защо Явуз Челик се бе намръщил при споменаването на Великия везир Кюпрюлю Мехмед паша.

– Не знам защо! – каза Рефик.

– А ще ми разкажеш ли за Великия везир?

– Да, Кюпрюлю са най-известната фамилия везири. Може сам да разбереш защо пашата се е намръщил. Историята е дълга. Приготви се да слушаш! – каза Рефик и накара Ибрахим да се настани удобно. – Всичко станало по време на управлението на султан Мехмед IV наречен Авджъ (Ловецът). Това е бащата на сегашния султан Ахмед III и на брат му, който управляваше преди него – Мустафа II. Това е султанът управлявал Империята цели тридесет и девет години и три месеца. Той бил надминат в това единствено от султан Сюлейман Законодателя. Но всъщност отначало не той, а неговата властна баба – Кьосем Махнейкир и Великия везир Софу Мехмет паша ръководят Империята от името на невръстния владетел. Но претенции към управлението имат и командващите на еничарския корпус. Те налагат волята си с мощни еничарски бунтове, които парализират Стамбул.

Единадесет Велики везири поемали поста от 1651 до 1656 година. Слабата централна власт не била в състояние да контролира провинциите. В Анадола отново избухвали въстания. В северноафриканските провинции се установили режимите на местните еничарски гарнизони, които избирали свои представители начело на администрацията. Назначените от столицата управители рядко успявали да заемат постовете си. Еничарските режими в Северна Африка не само отказвали да внесат данъчните постъпления в държавната хазна, но и подписвали самостоятелни международни договори с европейските държави. Тъкмо през този период в Западна Европа започнали да наричат Алжир, Тунис и Триполитания (Либия) "регентсгва", а излъчените измежду местните еничари управители – "султани".

В тази изключително сложна обстановка в столицата избухнало еничарско въстание, запомнено в историята под името "Чинар вакасъ" (Събитията при чинара). Изстъпленията, извършени за десет дни – от 4 до 14 март 1656 година, смразили привикналите на какви ли не сцени жители на Истанбул и дни наред те не смеели да излязат, а ужасени стояли зад залостените си врати. Бунтът започнал на 27 февруари по повод изплащането на заплатите. Закъснелите еничарски възнаграждения се състояли от непълноценни монети и обстановката в столицата веднага се нажежила^[42]. Щом се разчуло, че войската е неспокойна, занаятчиите затворили дюкяните си и дори джамиите прекратили редовното си богослужение. Висшите държавни чиновници се изпокрили в двореца. Еничарите се събрали на централния столичен площад Ат мейдан и взели решение да нападнат двореца. Завърналите се от фронта еничарски бойци настоявали заплатите им да се плащат навреме и с пълноценни пари. Те искали смърт за виновниците и на следващия ден връчили на султана списък от тридесет и един висши сановници, които трябвало да бъдат екзекутирани. В двореца настъпила паника. Управителят на султанските покои и началникът на харема били удушени, а телата им хвърлени от дворцовите стени от еничарите. Въстаниците връзвали жертвите за краката и ги влачели до Ат мейдан, където на клоните на един чинар увиснали обезобразените трупове с главите надолу. Но това не уталожило еничарския гняв и провесените трупове били насечени. Изблиците на жестокост смразили двореца. На 7 март въстаниците се събрали на площада и отново изпратили в сарая списък на тридесет и един човека, които трябвало да им бъдат предадени. Сред тях били и Мелеки Кадън – най-близката служителка на султанската майка, султанският компаньон Юсуф ага, първият дворцов архитект и други висши сановници. В двореца набързо екзекутирали двама арапиевнуси и един висш служител от харема. Техните трупове били хвърлени през дворцовите стени, а въстаниците ги окачили на чинара. За успокоение на еничарите били предприети уволнения на висши сановници, сменен бил Великият везир, агата на еничарите и министърът на финансите. Това обаче не задоволило бунтовниците, които всекидневно се събирали на Ат мейдан и искали набелязаните хора. Някои от тях успявали да се укрият, но въстаниците обявявали награда за тези, които съобщят за местонахождението им, и труповете по клоните на чинара всеки ден се увеличавали. На 9 март била заловена Мелеки Кадън и веднага окачена, с четирима нейни приближени, на зловещото дърво. Ден по-късно увиснал и съпругът ѝ. Въстаналите еничари режели късове месо от телата на жертвите и ги продавали като "лек против ревматизъм".

На 10 март непълноценните монети били натъпкани в чували и изхвърлени в морето, а еничарските заплати – изплатени с пълноценни монети. Въстаниците обаче продължавали да преследват и избиват набелязаните жертви. В богатите квартали не останал неразграбен дом, еничарите безчинствали и в околностите на столицата и из селата. На 26 април за Велик везир бил назначен Бойнугери Мехмед паша, който издал заповед да бъдат преследвани всички въоръжени лица, независимо дали са еничари, или не. Водачите на метежа били поканени в двореца за преговори, а там – заловени и избити.

Постепенно бунтът бил овладян, но обстановката все така останала напрегната. Султанската майка разбрала, че начело на администрацията трябва да застане човек с желязна ръка и да сложи ред в държавата. Препоръчвали ѝ управителя на Триполи в Сирия – Кюпрюлю Мехмед паша, който имал репутацията на човек със силен характер и опит в администрацията. Пашата приел поста при условие, че ще получи неограничени правомощия. Той бил на почтената възраст от седемдесет и пет години, но все още притежавал изключителна енергия и бистър ум. Кюпрюлю Мехмед паша набързо елиминирал влиянието на харема върху държавните дела, екзекутирал виновниците за кризата и на 19 юли 1667 година и успял да ликвидира венецианската блокада на Дарданелите. Всеки еничарски метеж се наказвал най-сурово. Заради слаба дисциплина по време на военните действия в Кипър, осемстотин еничара били наказани със смърт. Потушени били бунтовете на войските в Анадола. Въстаниците били извадени от военните регистри и голяма част от тях – екзекутирани. Независимо колко отдалечена е провинцията от столицата, всяка проява на неподчинение се наказвала безкомпромисно и с твърда ръка. Алжирските еничари, които изгонили изпратения от централната власт управител, получили от Мехмед Кюпрюлю следното писмо: "Повече няма да ви се изпраща валия от правителството... Като Алжир има много други страни. Дали сте към империята, или не, за мен е все едно. От сега нататък няма да доближавате османските брегове..."

Изгубили благоволението и защитата на Истанбул, изправени сами срещу западните християнски държави, алжирците панически побързали да възстановят отношенията си със султана и най-вече с Великия везир. Но Мехмед Кюпрюлю не приел извиненията им до смъртта си. На смъртния си одър той убедил султан Мехмед IV да назначи сина му Фазъл Ахмед паша за негов заместник. Макар и не така суров като баща си, новият Велик везир продълил политиката на ред и сигурност.

Мисля, че Явуз Челик паша се мръщи, защото самият Кюпрюлю Мехмед бил еничар ичоглан – християнско момче взето за еничар от албанското градче Кюпрю. Той започнал като готвач в султанската кухня. Приятелството му с босненеца Хюсрев паша, който станал командир на еничарите и Велик везир, му помагал да поеме различни високи длъжности в провинциалната администрация.

Като слушаше за Кюпрюлю паша, Ибрахим се сети, че Неджиб ага също е арнаут. Спомни си и за арнаутите, които бе убил. Така спомените му го отнесоха там някъде далеч в България. Спомни си как изглеждаше тогава Рефик. Погледна го и видя един истински еничар. Тогава полуграмотното грубо селско овчарче Иван и сега еничарският командир Рефик Сарък, интересуващ се от история.

Рефик усети, че приятелят му не го слуша и спря да говори. По начина, по който Ибрахим го погледна, бившият овчар разбра, че спомените водеха приятеля му някъде далеч в България. Той също се отпусна и си спомни родния Козбунар. Така двамата останаха с мисли вперени в миналото.

Скоро от Истанбул започнаха да пристигат новините.

В началото на ранното лято на 1713 година в Едирне беше подписан мирен договор между Русия и Османската империя. От Стамбул пристигна специален кораб, който носеше заповед за еничарите веднага да прекратят военните действия срещу руси и казаци. В договора границата между двете империи беше определена да минава между Самара и Орел. Така султанът затвърждаваше властта си в Северното причерноморие, а Черно и Азовско море се явяваха вътрешни за Империята на падишаха. От страна на Османската империя договорът беше подписан от Великия везир Силяхдар Али паша. Да, наистина Силяхдар Али паша вече беше станал Велик везир на Империята. Явно Кубилай Юндер ага и неговото обкръжение бяха успели да наложат своята воля пред султан Ахмед III. Така мисията на еничарите бе успяла.

Старият Велик везир – Балтаджъ Мехмед паша, който беше водил битката при река Прут като главнокомандващ на османската армия беше уволнен. Той беше обвинен от противниците на партията на войната, че е приел подкуп от русите и се е съгласил на по-леки условия.

Голяма съпротива за подписване на договора бе оказал шведският крал, който считаше това за лично предателство. Той винаги се беше опитвал да подстрекава султана за война срещу Русия. Около него се бяха събрали френският посланик в Стамбул, посланикът на Венеция и други западни посланици. Но това не беше единственият удар за него. След няколко месеца самият Карл XII, изпаднал в немилост, въпреки протестите си, бил изпратен от султана обратно в Швеция.

Въпреки мирния договор, новият Велик везир Силяхдар Али паша нямаше много доверие на русите, затова ортата на Ибрахим беше оставена в Азов. Другите орти с кораби се върнаха в Стамбул, Бурса и Едирне. Така Ибрахим Джаббар и неговата орта беше оставена да пази северната граница на Империята на падишаха. Той поддържаше много добри контакти с татарите. Девлет Гирай II вече не беше водач на Златната орда. Той беше свален от власт и изпратен на заточение на остров Сцио. За хан на татарите беше избран неговият по-голям брат, третият син на Хаджи Селим Гирай – Каплан I Гирай. Каплан хан поддържаше добри отношения с Империята и често като пратеник при Ибрахим изпращаше Арслан. Така двамата мъже продължиха приятелството си.

Освен еничарски командир, Ибрахим беше станал и управител на областта. С помощта на Рефик Сарък, Ибрахим Джаббар ръководеше цялата област. От Стамбул продължаваха да пристигат добри новини. Империята постоянно имаше военни успехи. Отначало се биеха срещу Венеция. Това окуражаваше привържениците на войната, ръководени от Великия везир Силяхдар Али паша. През 1715 година османските войски успяха да си върнат Морея. (Пелопонес). През същата тази година освен Морея, Силяхдар Али паша успя да завладее важнага крепост Суда на остров Кипър. Австрийската монархия беше сериозно обезпокоена от османските успехи и от възможността остров Корфу, както и венецианските анклави в Далмация, да попаднат в ръцете на султана. През април 1716 година император Карл VI подписал договор за взаимопомощ с Венеция и през юни провокирал Портата да обяви война. Военните действия започнали с неуспешна атака на османския флот срещу остров Корфу, последвана от пълно поражение на сухопътните войски на 5 август 1717 година при Петроварадин, където главнокомандващият Силяхдар Али Паша е смъртно ранен.

Ибрахим получаваше новините и скърцаше със зъби. Болеше го за поражението. Голяма част от по-старите воини бяха мъртви. Настроението сред най-младите еничари от ортата на Ибрахим беше ужасно. За да впрегнат гнева им, Ибрахим и Рефик наложиха желязна дисциплина и жестока подготовка, като преди битка. Еничарите нямаха нужда от мотивация. Те осъзнаваха, че следващата битка ще бъде скоро и всички горяха от желание да участват в нея. Подготовката стана жестока, до пълно изтощение, но заповед за преместване все не идваше и не идваше.

Скоро се дочу, че Силяхдар Дамат Али паша е починал от раните си.

Когато шейхюлислямът Ментешезаде Абдуррахим ефенди влязъл в сарая на пашата, в една от стаите попаднал на огромна библиотека. Тя цялата била пълна с книги написани на гяурски езици. Вътре, доколкото шейхюлислямът успял да разбере, имало книги от всички западни народи, като се започне от древните елински и римски философи и се свърши със съвременните автори. Имало книги за всички ереси и религиозни книги за християнството. Всичко това се видяло ужасно на Ментешезаде Абдуррахим ефенди и той решил да ги конфискува в името на султана. Скоро цялата библиотека била изнесена и преместена в Топкапъ сарай.

Като научи това, Ибрахим се сети за онази нощ, която беше прекарал с бъдещия Велик везир. Тази вечер Ибрахим се помоли за душата на Силяхдар Дамат Али паша. Това не беше намаз, а по-скоро християнска молитва. Ибрахим не знаеше накъде се е устремила душата на пашата – към християнския рай или към мюсюлманския джнан. Това сега нямаше значение, затова един мюсюлманин се помоли за душата на ичоглана като християнин.

През есента принц Евгений Савойски продължаваше победните си действия с превземането на унгарския град Темешвар и окупирането на Банат и Мала Влахия. След това той обсади Белград и на 18 август 1717 година го превзе.

През същата година Ахмед III омъжи тринадесетгодишната си дъщеря Фатима Султан за своя нов фаворит Невшехирли Ибрахим паша. След смъртта на Али паша на 19 май 1718 година, зетят бе назначен за Велик везир. Явно партията, стремяща се към мир и намаляване на силата на армията, военните и по-специално на еничарския корпус, надделяваше. Всичко това и чакането изнервяше Ибрахим. Слуховете, които идваха от Стамбул, бяха все по-притеснителни. Новият Велик везир Ибрахим паша започна навсякъде да твърди, че еничарският корпус е слаб, а цялата османска армия и флота са с ниска боеспособност и все по-ясно се очертавало превъзходството на Запада. Той беше враг на еничарите и поде политика срещу оджака. Ибрахим си представяше как се чувстват такива велики воини като Кубилай Юндер, Явуз Челик и Неджиб ага, подтискани от този, за когото се чуваше, че е слабохарактерен, страхлив и невзрачен. За него се твърдеше, че е префинен и човек на изкуството. Той беше пълна противоположност на смелостта, доблестта и силата на еничарските воини.

Невшехирли Ибрахим паша, лъжейки султана и внушавайки на всички, че еничарите и армията са слаби, побърза да приключи войната с Австрия и Венеция, подписвайки мирен договор в Пожаревац (12 юли 1718). Като разбраха, еничарите на Ибрахим полудяха. Ибрахим паша беше техният главнокомандващ, но Ибрахим Джаббар беше сигурен, че ако в момента Великият везир беше тук, еничарите щяха с голи ръце да го разкъсат. Вече няколко пъти Ибрахим беше изпращал молба да бъде изтеглен той и еничарите му в Европа, където да вземат участие в битките. Той подозираше, че за да запазят живота му, еничарските командири го държат толкова далеч и на безопасно място. Разбира се, официалното становище на Портата беше, че държат там ортата, за да осигурят тила си от страна на Русия, но имаше и нещо друго. В последните години в Персия и Афганистан се бяха случили неща, които притесняваха еничарския корпус и падишаха. Султаните бяха приели титлата падишах, за да подчертаят приемствеността от Персийската империя. Всички султани все още смятаха Персия, Афганистан и цяла Средна Азия за свои изконни територии.

Персия – някога най-великата империя на света, сега беше център на катаклизми. През 1709 година шах Хюсеин наложил шиитски фундаментализъм на всички сунити в своите земи. Кандахар въстанал срещу персийското владичество. Владетелят на Кандахар – Мир Ваис, предвождал въстанието на афганистанските родове.

През 1711 година Афганистан получил своята независимост и се отделил от Персия. Това станалр след като персийският шах Хюсеин изпратил 25000 войници да потушат афганистанското въстание в Кандахар. Афганците начело с Мир Ваис успели да отблъснат персийското нападение при невероятен резултат: Те убили персийския пълководец Хузрус Хан и се спасили по-малко от хиляда персийци.

През 1715 година Мир Ваис умира и е наследен от 18 годишния си син Мир Махмуд. Чичото на Махмуд – Мир Абдула, взема властта с намерение да сключи мир с Персия. По-късно той убива племенника си Махмуд и се самопровъзгласява за владетел на Кандахар.

Ибрахим подозираше, че ги държат в Азов по-скоро за респект на Мир Абдула, отколкото заради Русия.

Освен новините от Персия и Кандахар, Ибрахим следеше и постъпващата информация от Русия. По всеки кораб той изпращаше грижливо написани доклади, а в Русия нещата бяха не по-малко сложни и драматични, отколкото в Персия. Руският цар имаше проблеми с престолонаследника на Руската империя – царевич Алексей.

През 1712 година руският царевич разгневил баща си Петър Велики, като прострелял с пищов дясната си ръка. Петър му бил заповядал да направи технически чертеж, а Алексей му се противопоставил.

На 26 август 1716 година Петър I Велики пише писмо до сина си Алексей, който иска да стане монах, като му нарежда да се върне веднага, ако иска да наследи трона. Алексей се поставя под защита на савойския крал Карл VI и е изпратен в замъка Сан Елмо край Неапол.

Тази история свършва през 1718 година, когато Петър Велики принудил царевича Алексей да се върне в Русия и да подпише "признание" кой го е подстрекавал. То включвало негови приятели, които след това веднага биват екзекутирани. На 19 юни царевичът е набит с камшик (25 удара) по заповед на баща му. На 24 юни са му ударени още 15 камшика, след като сенатът го е признал за виновен за това, че е замислял бунт. На 26 юни, на 28 годишна възраст, царевичът умира в крепостта на царската гвардия в Санкт Петербург.

Така както изпращаше информация, Ибрахим получаваше не по-малко тревожни новини. След подписване на Пожаревацкия мирен договор от 21 юни 1718 година, зад османските интереси отново застават Англия и Холандия, разтревожени от прекомерното разширение на Хабсбургите. С тяхно посредничество са подписани отделни споразумения с Австрия и Венеция. Австроосманският договор дава на Хабсбургите Банат, част от Сърбия с Белград, Северна Босна и Мала Влахия, гарантира свобода на католическото вероизповедание в границите на султаната. Мирът с Венеция санкционира връщането на цяла Морея, някои егейски острови и части от Херцеговина, като компенсира териториалните загуби на Венецианската република. Портата облекчава търговията с Италианската република.

Всички тези новини предизвикваха ярост у еничарите. При едно занимание Ибрахим се упражняваше с оръжие. Майсторството му беше толкова голямо, че беше измислил една игра: нареждаше дузина еничари с извадени голи оръжия, те го атакуваха един след друг, а той се опитваше по най-бързия начин да неутрализира атакуващия. Времето, за което трябваше да се справи, ставаше все по-кратко. Накрая около него всичко се завърташе във вихрен танц, все по-бързо и по-бързо. Удар, защита, подскок, все по-бързо и по-бързо... Често при тези упражнения се получаваха сериозни наранявания, но те винаги бяха истинско предизвикателство и всеки път желаещите да се изправят пред командира си ставаха все повече и повече.

Един ден се случи това, от което Ибрахим се страхуваше. Той току що беше отбил един удар, после рязко се обърна, но залитна и сам се намушка на току що отбитото оръжие. Острието се заби дълбоко, някъде в областта на кръста. Болката беше неистова. Ибрахим се сгърчи и падна на земята. Приятелите му се скупчиха над него. После внимателно го пренесоха в къщата, която беше негов дом вече от толкова години. В следващите дни той беше изцяло под грижите на хекимина и фараша си. Отначало положението беше критично, но по-късно всичко се размина.

Докато лежеше, Ибрахим си спомни за това, което ал-Хадад му беше казал в Дамаск, че зулфикр е жив и да се отнася с него като с човек.

Колкото и да беше странно, Ибрахим издебна време, когато беше напълно сам, извади ятагана и започна да му говори. Така наистина почувства оръжието си като приятел.

Отначало Ибрахим беше много уплашен. Той осъзнаваше, че за малко можеше да умре, нелепо и безславно. Само късметът го бе запазил жив и ако не беше, той щяха да си отидат с него всичките му мечти и очаквания, и щеше да изгуби всички битки, в които искаше да участва и да победи.

Рефик Сарък временно беше поел командването на еничарите. Като разтревожена орлица той се грижеше за приятеля си и се стремеше нищо да не му липсва. Тези грижи бяха дори прекалени и скоро започнаха да досаждат на Ибрахим, но той търпеше, защото знаеше, че приятелят му върши това с най-добри намерения.

Явно информацията за раняването на Ибрахим бързо бе стигнала до Стамбул. Разтревожени, неговите командири веднага изпратиха цяла армада, която доведе орта, за да смени останалите седем години еничари в Азов. Ибрахим не се чувстваше добре, но заповедта трябваше да се изпълни. Докато се сбогуваше с крепостта, Ибрахим се замисли, че през това време той се беше превърнал в истински мъж, беше се научил да командва, но не само това, беше се научил да управлява цяла област.

Така Ибрахим, вече на двадесет и осем години, принудително беше отзован в Стамбул. Той пътуваше към столицата на Империята и се чудеше как ли ще завари своите учители и членове на сектата на Махди? Как ли щеше да изглежда Стамбул? От толкова време не беше виждал най-красивия и голям град в света. Тези мисли вълнуваха чорбаджията, който беше намерил сили в себе си и стоеше на мостика, подпиран от една страна от Рефик, а от другата – от фараша. Лекият ветрец развяваше зеления воал на високата му еничарска шапка. Ибрахим Джаббар представляваше величествена гледка. Всички негови еничари го осъзнаваха. Повечето от тях познаваха чорбаджията още от България, но всеки от тях осъзнаваше, че този човек е предопределен за велики дела и името му ще бъде записано със златни букви в Книгата на живота. И всеки, който беше с него, също щеше да бъде опоменат в нея. Всеки еничар чувстваше гордост да бъде част от легендата на живота на своя командир и желаеше да се намира колкото се може по-близо до него. Те му бяха верни и интуитивно усещаха, че той може да осигури безсмъртие на душите им. Може би той щеше да бъде следващият Кубилай Юндер или Явуз Челик.