Махди

– Как, никога ли не си се женил? – явно мъжете бяха учудени от отговора на госта си.

– Поне наложници нямаш ли?

– Не, никога не съм имал наложници.

Ибрахим виждаше, че предизвиква тяхното внимание, но сега не можеше да отговори друго. Освен това, ако знаеха повече, можеха да се досетят, че е еничар.

– Как може богат мъж да няма харем? – попита бащата.

Тук Ибрахим реши да каже нещо, за което после съжали.

– Всъщност аз дойдох тук в Шираз, за да си търся жена. Чух, че жените на Шираз са най-хубави. Затова дойдох до тук.

Явно комплиментът зарадва мъжете, които поклатиха глави. Колаксай осъзна, че за баща му и останалите разговорът с Ибрахим е по-интересен, отколкото танцът на момичето.

– Пайрика моя, когато ти се смееш, от устата ти падат цветя!^[101] Ще ни потанцуваш по-късно, но преди това ще имаме маджлис алупс^[102]. Седни! – каза Колаксай.

Жената спря. По всичко си личеше, че е притеснена да не би да е направила нещо не както трябва или да не са харесали танца ѝ. С мънички стъпчици тя се придвижи и без да разбира какво точно се случва, по-корно приседна до краката на Колаксай, така че ефирният ѝ тюл падна и върху краката на Ибрахим.

– Досега никога не си имал жена, нямаш харем и не водиш със себе си жена, така ли да го разбираме? – попита Колаксай.

– Да – отговори Ибрахим.

– Каква жена търсиш? – поинтересува се мъжът, който беше държал рупора.

Докато той задаваше въпроса си, бащата на Колаксай попита:

– С каква търговия по-специално се занимаваш?

– Търгувам с овце – Ибрахим беше най-добре запознат с овцете, още от дете, затова така отговори.

След това разговорът се завъртя около овцете и търговията с вълна и мляко. Личеше си, че бащата на Персика е голям търговец на животни и има много стада. Ибрахим се почувства много зле, когато той започна да го разпитва за различните райони на Иран. За да се спаси и да не развали прикритието си, му се наложи да излъже, че му е зле от удара и поиска да се оттегли. Мъжете веднага предложиха да му помогнат. Той отказа и каза, че ще се забави само за миг. Тръгна към завесата откъдето преди малко беше излязло танцуващото момиче. Там го очакваше Персика.

– Какво става? – попита тя.

– Нищо, лошо ми е – отговори Ибрахим.

– Как можа да излъжеш, че си търговец на овце? Не знаеш ли, че баща ми е най-големият търговец на овце в Южен Иран? Ами ако те попита за някой друг търговец?

– Искам да изляза за малко – каза Ибрахим.

Той беше решил да отиде до помещението и да си върне зулфикр. Трябваше да се откопчи от Персика. За да я подразни, той каза:

– Кое беше момичето, което танцуваше толкова хубаво?

Очевидно въпросът не се хареса на Персика. Явно не ѝ се нравеше, че Ибрахим е забелязал момичето. Може би, за да си отмъсти, тя го попита:

– Ти наистина ли не си бил женен?

Явно беше подслушвала всяка дума от мъжкия разговор. За да ѝ върне заяждането, Ибрахим каза:

– Кое е момичето?

– Махидевран.

– Коя е тя?

– Тя е моя много добра приятелка, истинска персийка.

– Може ли да я купя?

– Какво? – Персика беше искрено учудена. – Мислех, че искаш мен?

Сега беше моментът да се откопчи от нея.

– Персика, би ли ме извинила?

Беше доволен, че момичето го остави. Явно думите му за танцьорката я бяха объркали доста, защото тя остана безмълвна. Ибрахим се радваше на щастливото хрумване, което му осигури свобода. Той излезе. Тъй като повечето хора от прислужниците и ратаите бяха заети около вечерното празненство, той безпрепятствено влезе в спалното помещение, в което беше спал. Откачи зулфикр, скри го в дрехите си и много внимателно го пренесе до стаята си. Едва след като се увери, че е залостил вратата, бавно извади острието. Мечът като че ли го омагьоса. Светлинка пробяга по острието на ятагана и напомни на Ибрахим, че зулфикр е жив. Той го развъртя и веднага усети прилив на сили. Споменът за това, че е воин веднага се върна към него. След като се порадва на оръжието, Ибрахим го прибра в калъфа. Преди това поряза пръста си и даде на зулфикр "да пие" кръв, за да не загуби острието хищността си. След това го отнесе на закритата тераса, която беше част от стаята. Там го скри зад стената. Пренесе и двете дисаги, и кожената чанта, която сложи в дисагата с книгите на Абдаллах ефенди.

Когато се присъедини към мъжете, те вече водеха тежък спор. Като го видяха, спряха гузни, точно както спират разговора хора, когато обсъждат някой, щом той влезе в стаята. Така Ибрахим веднага съобрази, че именно той е бил поводът на спора.

Ибрахим зае мястото си. Махидевран все така седеше в краката на Колаксай. Малко след като Ибрахим се настани, в помещението влезе Персика. Старецът се изправи, отиде, прегърна и целуна момичето, след което я покани да седне. Такава сърдечна реакция, показност на привързаност и чувства бяха твърде силни и не бяха характерни за арабите и персите, а по-скоро за турците.

Персика зае почетно място на масата, подслони глава на рамото му, а старецът я прегърна.

– Татко, нашият гост иска да купи Махидевран.

Ибрахим беше изненадан от думите на момичето.

– Че той има ли достатъчно пари? – учуди се старецът, а тримата братя се спогледаха.

– Искаш да купиш Махидевран, така ли? – попита старецът.

Ибрахим беше в клопка. Той много харесваше Персика, но не можеше да разбере защо сега момичето говори по този начин. В същото време не знаеше как ще реагира старецът и особено тримата огромни мъже, които бяха нейни братя и от одеве наблюдаваха случващото се през сключените си вежди.

– Значи за нашата Махидевран си дошъл до Шираз. Тя ми е изключително скъпа. Още от дете е приятелка с дъщеря ми и е като дъщеря на синовете ми. Колко злато имаш?

Ибрахим тъкмо се канеше да обясни, че е станало недоразумение, когато старецът допълни:

– Чух, че дори нямаш кон, а си се появил пред портите ми, яздейки магаре.

Ако Ибрахим беше истински търговец, би се обидил, но той беше воин и премълча.

– Дай да видя кесията ти?

Ибрахим извади кожената кесия. Не желаеше да прави това, но знаеше, че молбата на домакина е заповед за госта. Той развърза кесията и изсипа златото на масата. Звънът от падащите златни пари подейства като камбанен звън на стареца. Той като че ли го оглуши.

– Наистина имаш пари да купиш Махидевран! – каза той.

Ибрахим събра смелост и точно когато тръгна да казва, че желае друга, старецът каза:

– Прието, Махидевран е твоя.

Устата на Ибрахим се отвори от изненада. Щеше да му стане лошо. За миг погледна момичето, та той дори не я беше огледал добре.

– Но, господарю... – изтръгна се от устата му.

В този момент старецът плесна с ръце, при което се появи някакъв мъж.

– Нека повикат Исак! – каза господарят на двореца.

Ибрахим реши да рискува. Учуден и умоляващ той погледна към Персика. Тя стоеше безмълвна, а кръвта като че ли се бе оттеглила от бузите ѝ. Явно и тя не беше очаквала такова развитие и беше започнала всичко на шега. Това, което Ибрахим беше започнал на шега, за да се отърве от Персика, сега се беше превърнало в трагедия. Той трябваше да бъде свободен и съсредоточен в мисията си, най-важната мисия в живота му, а сега изведнъж се беше оказал с жена на ръце. Вместо да се откачи от Персика, се бе обвързал с Махидевран. Единственият му шанс беше да рискува. Вярно, че не се бе уговорил с Персика, но знаеше, че трябва да действа бързо.

Докато Ибрахим преживяваше всичко това, в стаята влезе нисък прегърбен човек. Дали защото беше прегънат на две, или си беше такъв, но във вида му имаше нещо уродливо. Ибрахим скоро разбра какво беше то. Ръцете му бяха несъразмерно дълги и завършваха с големи сухи длани, като широки лопати, а накрая – дълги костеливи пръсти.

– Исак, вземи златото пред нашия гост и го провери! – каза стопанинът.

Като събра златото, старецът като че ли се озари от божествена светлина. Това сякаш вля сили в тялото му и го накара да изглежда някак поизправен и вече не чак толкова уродлив. След това старецът, който явно беше евреин, се оттегли незабележимо от масата. Че е евреин, Ибрахим разбра по името му Исак и по големия гърбав нос, който "красеше" и без това грозното му, кокалесто лице, със сухи остри скули, под които имаше хлътнали брадясали бузи.

Тук Ибрахим допусна следващата си грешка, а тази вечер грешките му бяха фатални.

– Всъщност, господарю, аз много харесах дъщеря ви – Персика!

– Какво? – старецът повиши тон, а синовете му се намръщиха още повече. Явно думите му въобще не им харесваха.

– Ибрахим Фердоуси, да не си дошъл тук да ме безчестиш?!

– Не! Не! – Ибрахим се опита да се оправдае и да покаже, че има сериозни намерения.

– Нали това не са обикновени думи?

– Не! – отговори Ибрахим.

– Докажи! Искам да видя нещо, с което можеш да откупиш дъщеря ми!

Ибрахим беше в клопка. Не му бяха останали никакви пари. Евреинът беше взел всичкото му злато. Какво да прави?

– Не може ли вместо да купя Махидевран да купя Персика?

– Какво? – сега вече викът на стареца беше силен.

Персика също се беше опулила.

– Какво става тук? Как така? С теб се разбрахме, че купуваш Махидевран! Тя вече е твоя! Как така ще я сменяш, след като вече си я купил? Какъв търговец си ти?

Ибрахим пак беше сгрешил, а старецът продължаваше:

– Искаш да купиш дъщеря ми? Искам да видя парите! Да видя за колко я оценяваш!

Ибрахим не знаеше какво да прави.

– Нима смяташ, че тя е толкова евтина, че не струва нищо и това го казваш в очите на дъщеря ми?

Българинът беше останал без нито една златна пара. Нямаше никаква стока или имот. "Какво е най-скъпото нещо, което притежавам? – запита се Ибрахим. – Камата! Да, камата!" В себе си имаше султанската кама. Тя струваше много повече от парите, които му бяха взели за Махидевран. "О, Аллах! – помисли си Ибрахим. – Какво правя?" Камата му беше скъп подарък от самия султан. Какво да прави? Старецът ставаше все по-настъпателен.

– Ти си беден и безчестен!

Едва ли за някой търговец можеше да има по-голяма обида. Поне не го нарекоха крадец на камили, както биха направили в Арабия. Ибрахим беше притиснат до стената. Ако покажеше камата, можеше да го разкрият, защото след това трябваше да обясни откъде я има. Освен това без камата щеше да остане без никакви средства и щеше да е беден като мишка. Какво да прави? Имаше нужда от време, за да помисли. Дори в битка никога не се беше нуждаел толкова много от време. Тази вечер беше грешал достатъчно. Знаеше какъв ефект ще предизвика, ако извади камата, но нещо го спираше. Най-накрая реши и я извади, разви я и я остави на масата.

Всички мъже, седящи около софрата, издадоха дълбока въздишка на възхищение. Може би единствен аятолах Маджрахи не реагира по никакъв начин.

– Веднага, веднага повикайте Исак! – викаше старецът.

Колаксай и братята му пронизваха с погледи Ибрахим. Евреинът се появи веднага като сянка.

– Истински са! – каза той.

– Виж камата! – каза старецът.

Исак се приближи до масата. В момента, в който зърна оръжието, лицето му се промени. То като че ли се изопна, а дълбоките му бръчки се опънаха. Бавно, с треперещи ръце, той се протегна и внимателно пое камата.

– Каква красота! – възклицанието му беше искрено. Той го каза на еврейски, но Ибрахим го разбра.

Бавно, като омагьосан, яхуди приближи оръжието до лицето си като че ли искаше с него да почувства златото. После милиметър по милиметър огледа дръжката и канията. Той дори не извади да види острието. Явно камата не го интересуваше като оръжие. Откакто беше взел камата, светът бе престанал да съществува, беше останал само той и изящният скъп предмет. Той съзерцаваше най-красивото и скъпо произведение на изкуството, което беше виждал в живота си, а през ръцете му бяха минали много злато и скъпоценности. Духът на евреина беше като омагьосан. Тази красота го беше изпратила сред звездите. Чувстваше се толкова щастлив. Духът му като че ли танцуваше с този на камата. И ако за Ибрахим камата беше преди всичко оръжие, а после злато и скъпоценни камъни, то за стареца тя беше красота, изящество, съвършенство и много, много, много пари.

– Най-красивото нещо на света!

Мъжете около ниската маса следяха случващото се пред очите им с особен интерес. То беше като среща на двама влюбени, между Исак и камата имаше истински чувства. Красавицата – кама, и звярът – грозният, прегърбен Исак, с рядката, дълга, сплъстена коса. Лицето на стареца сияеше, оцветено в цвета на златото. Свещите отблясваха в скъпоценните камъни и като на екран се отразяваха в жълтото бледо лице на Исак.

– Безценно богатство! Най-скъпото нещо, което досега съм виждал!

Всички очакваха старецът да каже няколко думи за оръжието, но всъщност Исак говореше на себе си. Това бяха неговите мисли. Той дори не усещаше, че говори. От думите му всички разбраха, че камата е от истинско злато, а камъните по нея са скъпоценни.

Реакцията на Исак изненада дори самия Ибрахим. Той знаеше, че камата е истинска, защото му беше поднесена от самия султан, но едва сега осъзна колко скъпо е това оръжие. Чак сега успя да оцени жеста, който някога султан Ахмед III беше направил към него.

– Дай! – домакинът беше потресен от реакцията на собствения си ковчежник. Искаше сам по-добре да види това, на което евреинът толкова се възхищаваше.

Ибрахим стоеше като зашеметен. Той виждаше как камата му се изплъзва.

Исак поднесе камата на господаря си, който вече се чувстваше като собственик на това безценно богатство. След като я огледа, камата беше подадена от ръка на ръка. Старецът искаше всички да видят красотата, чиито собственик щеше да стане. Явно беше силно впечатлен, защото докато синовете му оглеждаха камата, той започна да говори с Персика.

"Сигурно я увещава да ми стане жена!" – помисли си Ибрахим.

В този момент вниманието му беше привлечено от тримата братя. Те се бяха скупчили и освен че разглеждаха оръжието, усилено говореха нещо. После тримата скочиха и като извадиха оръжие, крещейки се хвърлиха към Ибрахим.

– Крадец! Откъде имаш тази кама!

Ибрахим беше объркан. С риск за живота си той остана на място. И да искаше, нямаше къде да избяга. Не знаеше какво става, но беше готов да посрещне смъртта. Най-големият от братята, който в този момент държеше камата, я показа на аятолаха. Колаксай, който се беше най-близо до него, го хвана отзад така, че Ибрахим не можеше да помръдне.

Всички бяха изненадани от реакцията на братята, както бащата, така и жените, и човекът с рупора. Явно никой не знаеше какво се случва. По някое време Ибрахим си помисли дори че цялата тази вечеря е направена нарочно, за да го оберат, а после да го убият. После обаче трябваше да си признае, че в това нямаше особен смисъл. Ако Колаксай, братята му или баща им искаха да го оберат, щяха да го направят много по-тихо и имаха много възможности за това.

– Ти си или разбойник, или крадец, или измамник! – каза аятолахът. Той държеше камата в ръце. – Откъде имаш това оръжие?

Старецът беше застанал пред Ибрахим, а Колаксай все така го държеше. Еничарът или трябваше да лъже, или да мълчи. Тази вечер вече беше лъгал достатъчно, затова замълча.

– Какво става? – намеси се старецът. – Защо, синове мои, се отнасяте с такава ярост към моя гост, този, който иска да стане мъж на сестра ви?

– Татко, това е камата принадлежала на поколения персийски шахове! Виждали сме я толкова пъти нарисувана! Всички смятат, че е изчезнала, че е изгубена! Никой не се е надявал, че пак ще си я върнем и ето я! Това е тя! Ние я държим в ръцете си!

– Кой си ти? Откъде я имаш? – въпросите към Ибрахим продължаваха да валят, но той все така мълчеше. И без това се нуждаеше от време, за да осъзнае това, което братята бяха казали на баща си. Явно след разбиване на Персия, камата, както и всички оръжия, като инсигнии на царската власт, от шаха бяха преминали в победителя – султана. Може би Ахмед III даже не знаеше, че камата, която подарява на Ибрахим, е на персийските владетели, иначе щеше да му каже. Йенишехирли Абдаллах ефенди сигурно също не е знаел, защото иначе никога не би допуснал точно с тази кама да предприеме мисията си в Персия. А може би е знаел?! Може би камата не е случайно в него!? Може би е част от плана?

– Да го убием! – крещеше най-големият от братята.

– Не! Трябва да го разпитаме, да разберем кой е! – намеси се аятолахът.

Аятолахът вдигна ръка с жест да ги спре и всички замлъкнаха.

– Успокойте се! – продължи той.

– Кой си ти? – попита бащата на Колаксай.

– Ибрахим Фердоуси.

– Това го знаем. Откъде идваш?

– От Казерун.

– Къде си тръгнал?

– Търся си жена.

– Какъв си? Защо не разбираш фарси?

– Аз съм тюрк и през по-голямата част от времето съм живял в Кандахар.

– Откъде имаш камата?

– Купих я!

– Такова нещо не може да се купи! Тя е безценна! – извика Исак. Старецът направи жест към бирника да мълчи.

– Ти си турски шпионин! – каза Липоксай. Така се казваше най-големият син на владетеля на този род.

– Не съм турски шпионин, аз съм тюркмен – Ибрахим отговаряше, но знаеше, че това едва ли ще бъде чуто от тях.

Точно когато братята вече се готвеха да се разправят с него, евреинът започна да шепне нещо на ухото на господаря на дома.

– Оставете го! – каза той и направи жест на синовете си да спрат. – Пуснете го! Той е наш гост!

– Какво? – синовете бяха изумени от думите на баща си.

– Ибрахим Фердоуси е наш скъп гост. Явно е богат човек, щом притежава толкова скъпа и ценна вещ. Може скоро да стане част от нашето семейство и да вземе сестра ви за своя жена. А и нямаме никакви доказателства, че е откраднал камата.

– Татко, да го убием! – отново настоя Липоксай, а Колаксай все така продължаваше да го стиска. – Не се подвеждай по парите, татко! Можем да го убием и парите пак ще си останат за теб!

– Парите да, но камата?

Едва сега на Ибрахим му стана ясно защо беше застъпничеството на бащата за него. Явно, посъветван от евреина, бащата беше решил, че ако задържи или убие Ибрахим, камата ще му бъде отнета. Иначе, ако пуснеше Ибрахим, можеше да запази камата за себе си. Това щеше да е честна сделка. После вече, ако Ибрахим Фердоуси умре... Всичко е в ръцете на Аллах. Персика щеше да е свободна и да си е при него, и камата по съвсем честен начин щеше да е негова. Явно старецът беше решил да действа именно по този начин.

– Ще задържа камата и ще помисля за Персика – каза той.

Колаксай отпусна ръцете на Ибрахим, който сега реши да се възползва.

– Или ми даваш дъщеря си, или ми връщаш камата!

Ибрахим знаеше, че ако му върнат камата, братята веднага ще се нахвърлят върху него, но все пак не желаеше да се раздели с нея. Сега тази вещ му се струваше толкова ценна. А и разбра, че камата също имаше роля в мисията, с която се бе захванал.

– Ще помисля! Може ли да я задържа за вечерта?

– Добре! – каза Ибрахим. – Аз ще се оттегля!

Ибрахим искаше по най-бързия начин да се оттегли в покоите си, за да бъде по-далеч от братята и по-близо до зулфикр. Тази нощ щеше да бъде тежка. Сигурно щяха да се опитат да го убият. Еничарът се чудеше как да постъпи с жените. Махидевран го гледаше изпитателно. Тя явно се чудеше какво да прави.

– Чакай! – каза старецът. – Дори да купиш Персика, не искам да правите нищо, докато сте под моя покрив! Къде ще отведеш моята принцеса? Как ще я качиш на магаре? Тази вечер аз ще помисля, но помисли и ти!

Тримата братя гледаха навъсено Ибрахим. Колаксай каза:

– Ако се ожениш за сестра ни, внимавай много! Ако сестра ни се оплаче от теб, ще те намерим, където и да си, каквото и да направиш! Тя е от нашата кръв и няма да допуснем да се отнесеш зле с нея!

Ибрахим се обърна и си тръгна. Махидевран го последва. Еничарът още не можеше да осъзнае какво беше направил. Той се прибра в стаята си и искрено съжаляваше за това, което беше казал и направил тази вечер. Падна с тежко пъшкане на леглото си. Погледна към Махидевран. Все така леко облечена, тя седеше направо на пода, върху мекия персийски килим. В очите на момичето имаше сълзи и тя се опитваше да ги скрие с прозрачния воал. По някое време на вратата се потропа. Когато Махидевран отвори се видя, че там бяха Персика и старата жена – прислужницата. Те носеха втори дюшек, на който да спи Махидевран. Персика и новата придобивка на Ибрахим се прегърнаха и двете заплакаха бурно. Гледката късаше сърцето на Ибрахим. Той не беше искал нищо такова, но ето докъде го бяха довели лъжите му. Беше ядосан на себе си, но и на Персика. Колко по-лесно нещо беше войната. Едва сега осъзна колко трудно е да си шпионин и колко наивен и слаб е той, сам, без помощта на мъдрия си наставник.

– Господарю, може ли да отида да си взема дрехите? – попита Махидевран.

– Върви!

Сега Ибрахим нямаше нужда от жени, чувстваше се като пребито куче. Останал сам, легна и веднага заспа. Сънят му беше неспокоен и често се стряскаше. Събуди го тихо отваряне на вратата. Беше Махидевран. Явно навън беше хладно, защото тя се беше облякла и наметнала със същата дълга дреха, каквато носеше Персика, с дълбока цепка отстрани. Иначе роклята достигаше до глезените ѝ. На главата си носеше кръгла шапка, плоска отгоре. Под нея се подаваха дълги дебели плитки.

Момичето влезе и приседна на леглото определено за нея. Тя стискаше багажа си, който се състоеше от една голяма торба, колкото чувал. По всичко си личеше, че е много притеснена. Ибрахим се чудеше как да я успокои. Опита да поговори с нея, но все още не говореше персийски добре. Иначе не измисли как да я успокои, но се сети, че може да я разпита. През цялото време тя беше стояла при мъжете и беше слушала техния разговор. Ибрахим бързо излезе. Отиде в помещението и събуди прислужницата. Надълго и нашироко трябваше да ѝ обяснява, докато я убеди. Все пак тя тръгна след него, след като той ѝ обеща, че ще я възнагради богато.

Когато двамата влязоха в стаята, момичето все така стоеше прегърнало багажа си и седнало на дюшека. Ибрахим накара прислужницата също да седне. Знаеше, че отвън могат да наблюдават, че вътре свети и това можеше да се стори подозрително на пазачите, но сега не можеше нищо да направи. Така Ибрахим започна да разпитва момичето, а прислужницата служеше за преводачка. Докато я разпитваше, той се питаше как ще се разбира с Махидевран, като не говорят на един език.

Иначе момичето му разказа, че мъжете са се държали странно. Явно синовете на господаря на дома бяха на служба при самия шах. Оказа се, че те са негова лична охрана, а тук са дошли, за да придружат и охраняват аятолаха и в същото време да се видят със семейството си.

– Нещо казаха ли за мен? – попита Ибрахим. Той искаше да знае дали го подозират в нещо, но нямаше как да попита. Тук усети, че достигна до края на това, което можеше да постигне, повече нямаше смисъл да измъчва Махидевран.

Даде няколко дрехи на старата жена, а после залости вратата и си легна, но не успя да заспи. Различни мисли се въртяха в главата му. Отначало мислеше върху това, което му беше казала Махидевран. Предположението на Абдаллах ефенди все повече се потвърждаваше. Ако наистина се окажеше, че шах Махмуд е имам или дори Махди, беше съвсем естествено той да изпрати своята охрана, която да пази аятоласите, на които той говори. Но това означаваше, че братята са сарбадари. Всичко "говореше" за това. Братята са сарбадари, пазещи шах Махмуд и въпреки че предстои битка, той си е позволил да ги пусне да обикалят из Иран и да пазят аятоласите. Явно мисията, с която бяха натоварени "говорителите на имамите", беше изключително важна. Каква ли беше тя? Какво ли се случваше? Съвсем случайно се беше оказал на пътя на един от аятоласите. После Ибрахим се зачуди как ли изглежда шах Махмуд? Абдаллах ефенди му беше казал, че шах Махмуд е заел престола през 1715 година, когато е бил на 18 години. Това означаваше, че шах Махмуд е роден през 1697 година. Сега беше 1725 година по Христа. Ибрахим беше роден през 1691 година – шест години по-стар от шаха, и през тази 1725 година трябваше да бъде на тридесет и четири години. Кога беше станал толкова стар? Като дете смяташе хората на тридесет години за стари, а сега му се струваше, че е още млад и в разцвета на силите си. Той помнеше баща си, когато стана на тридесет години. Всъщност последният път, когато видя баща си, той беше на тридесет и четири години или дори по-млад. Ибрахим беше избягал и се беше скрил в Араповския манастир на единадесет години, ако беше роден, когато баща му е бил на двадесет години. Това означаваше, че когато го е видял за последен път, баща му е бил на тридесет и една години. Това откритие го шокира. Когато беше видял баща си за последен път, той е бил по-млад от него.

После Ибрахим се сети, че шах Махмуд всъщност не може да бъде Махди. Та той дори не беше перс. Той беше син на кандахарския вожд Мир Ваис и преди да узурпира престола на Персия, е бил само Мир Махмуд. Спомни си какво му беше говорил Абдаллах ефенди и за пръв път картината му се изясни. Явно трябваше да остане сам, за да поеме нещата в свои ръце, за да разбере. Ако беше жив шейхюлислямът, щеше да се довери на неговите знания, опит и мъдрост и въобще нямаше да умува. Но сега беше сам и нямаше кой да мисли или да съобразява вместо него. Това като че ли помогна мисълта му да бъде по-лека и да си спомни всичко, което му беше разказвал неговият духовен водач. Всъщност последният персийски шах се наричаше Хюсеин и той беше въвел насилствено шиитския ислям над цял Иран. Според Ибрахим беше много по-вероятно той да бъде претендента за Махди, отколкото сегашния водач на Иран – шах Махмуд. Да, наистина, как всичко това бе убягнало от вниманието на Абдаллах ефенди. Предците на шах Хюсеин бяха: шах Шафи, дядо му шах Абба II, баща му шах Сюлейман. Спомни си, че през 1722 година, след сражението на Гулхабад, той напусна престола в полза на своя син – шах Тахмасп II. Именно от него Мир Махмуд узурпира престола и се обяви за шах на Персия. Можеше ли Махди да бъде Тахмасп II? Какво ставаше с шах Хюсеин? Опита се да си припомни, но Абдаллах ефенди беше казал само, че той е абдикирал в полза на сина си, но не и че е умрял. Къде ли се намираше сега шах Хюсеин? На колко ли години беше?

Шахът на Персия – Сюлейман, умрял през 1694 година и тогава бил наследен от деветнадесетгодишния Хюсейн. Това означаваше, че шах Хюсейн е роден през 1675 година и сега, 1725 година, той трябваше да бъде точно на 50 години. Дали беше жив? Може би! Тъй като след узурпирането на престола Тахмасп II се беше оттеглил в град Мазендеран, откъдето се опитвал да организира съпротива, би трябвало шах Хюсеин да бъде с него. Всъщност персите (иранците) смятаха шах Махмуд за натрапник, чужденец от Афганистан. Макар Афганистан и Хорасан винаги да бяха смятани за част от Иран, той не беше иранец и се отнасяше много зле с персите.

Кой можеше да бъде Махди – Махмуд, Хюсеин или Тахмасп II? На кого служеха братята на Персика – на персийския шах или на Махмуд, който се славеше като жесток и мракобесен владетел?

Стори му се, че въобще не спа, сякаш затвори очи, а после веднага ги отвори. Събуди се от тихо почукване на вратата. Първото нещо, което видя, беше Махидевран, която седеше на леглото си и плачеше. Като се сети какво се беше случило, го заболя главата. Дали момичето въобще беше спало, или цяла вечер беше плакало?

Ибрахим стана и отвори вратата. Там стоеше Персика. Той въобще не беше учуден от това.

– Баща ми иска да те заведа при него!

– Добре! – каза Ибрахим и се приготви да я последва.

– Той обаче не е тук, а напусна Шираз.

– Какво? – Ибрахим беше учуден.

– Да, ще отидем на едно специално място, в покрайнините на Шираз!

– Чакай да се приготвя!

Той се обърна към Махидевран. Сега трябваше да се грижи и за нея, а това, без пари, не можеше да стане. Откъде обаче да намери пари? Колкото и да беше срамно, ако продадеше магаретата си, това означаваше да остане без средства и щеше да му е много трудно да прекоси цяла Персия. Какво ценно носеше, което можеше да продаде? Разгърна дисагите.

Огледа внимателно нещата, които бяха там. Имаше само няколко книги, религиозни трактати и фетвата. Той върна фетвата, но извади всички книги. За Ибрахим книгите винаги бяха нещо свещено. Това бяха съкровищници и никога не си беше представял, че ще му се наложи да продава книги. В нормална ситуация никога не би продал книги! Сега обаче реши да направи това. Прибра кожената чанта, в която беше "Тайната книга", тази, която се бе оказала, че е на богомилите, и Даубманусовата книга. Така на пода останаха само двадесетина книги, наследени от Абдаллах ефенди и писани с арабски букви. Колко ли пари щеше да вземе за тях? Дали в Персия имаше хора, които да ценят стойността на това, което носеше? В главата на еничара се оформи една идея.

Персика беше влязла в стаята и двете с Махидевран се бяха прегърнали. Господарската дъщеря се опитваше да утеши и да избърше сълзите на приятелката си. Ибрахим излезе иззад стената, момичетата като че ли не го забелязваха.

– Готов съм! – каза той.

Персика се изправи, намести шапката си и тръгна. Когато излязоха, Ибрахим попита:

– Мога ли да намеря Исак?

– Да, тук е, преди малко го видях.

– Къде?

След като го откри, Ибрахим се изправи пред прегърбения евреин и каза:

– Исак, имам няколко книги за продан, можеш ли да ми намериш човек, който да ги купи?

– На какъв език са писани? – попита яхуди и го погледна хитро.

– На арабски. Ще потърсиш ли човек?

– Ще потърся! – каза човекът, а след това се обърна и си тръгна.

После Ибрахим заговори на еврейски, доколкото можеше да си спомни разговорите с бен Йохай.

– Господин Исак, може ли да те попитам нещо?

Евреинът се обърна рязко, очите му бяха разширени.

– Откъде знаеш еврейски? – учуден попита той.

– Живях известно време в Бейт ал-Мукаддаса.

– Бил си в Йерусалим?

– Да!

Старецът се просълзи. Явно тази вест го накара да се разстрои или си припомни нещо.

– Защо се разстройваш, Исак ефенди?

– Никога вече няма да видя свещения град и Храма, това, което е останало от него. Стар съм вече.

Ибрахим се сети, че евреите смятаха, че в деня, когато Месията се завърне, всички евреи ще бъдат вдигнати от гробовете и там ще бъдат съдени. И Месията ще реши дали да влязат в еврейския рай – Небесния Йерусалим. Всъщност еврейският Месия беше мюсюлманският Махди и ако се окажеше, че той е Махди, това щеше да означава, че именно той е и Месията описан от евреите.

Ибрахим яздеше красив едър кон. Той или беше някаква стара персийска порода, или кръстоска между тънконог арабски жребец, който беше смятан за най-бързият кон в света и някакъв местен кон. Такива жребци беше видял и във Франция, а чу че много от тях имало и в Англия. Конят беше кръстоска между арабски жребец и най-издръжливите и силни коне – средноазиатските, носили на гърба си всички номадски народи – тюрки, авари, алани, сармати, скити, хуни, българи, татари, монголи и хазари.

Ибрахим следваше по петите кобилата на Персика. Конят на Ибрахим се казваше Артабаз. Той беше великолепно животно, с гореща кръв и танцуваше под Ибрахим. Конят возеше много меко. Ибрахим се сети за Аракс – конят на Явуз Челик. Отначало еничарът очакваше във всеки момент да спрат, но явно бащата на Персика се бе отдалечил доста от Шираз. Преминаха едни високи възвишения. Тъй като пътят беше доста стръмен, кобилата на Персика се затрудни, нещо, което не можеше да се каже за Артабаз.

След хълма пътят се виеше из планината, която ставаше все по-стръмна и по-стръмна. Двамата конници се движеха по много широк каменен път, изграден от големи, плоски, каменни плочи. Кой ли беше изградил тук толкова широк и хубав път? Доколкото Ибрахим знаеше, южно от Шираз нямаше голям град, така че пътят все повече и повече го озадачаваше. След като се изкачиха на възвишението, пред очите на Ибрахим се разкри широко плато, гладко като тепсия. Пътят се губеше в пущинака. Мястото беше толкова интересно. Околните хълмове бяха по-ниски и като корона обграждаха платото. Иначе то беше толкова голямо, че тук можеше да се разположи огромен град. Колкото повече вървяха, толкова повече странни неща срещаха двамата конници. Отначало няколко колони, които стърчаха от хълма. На върха си те имаха богато украсени плоски върхове. По всичко си личеше, че по-голямата част от тях е зарита под земята. На едно място имаше глава с висока шапка и дълга къдрава брада, а малко по-нататък – крилат лъв. Той беше така забит в земята, че главата му не се виждаше, но само по задницата, опашката и крилата за Ибрахим нямаше никакво съмнение какво е животното.

– Какво е това? – българинът не се стърпя да попита. По всичко си личеше, че тук е имало голям град, с огромни красиви дворци.

– Тук някога се е намирал най-големият и красив град в света. По могъщество той се е конкурирал с Вавилон. На това място е била древната столица на персийските шахове – Персепол. Тук е било сърцето на Персия.

– А сега?

– Сега са руини. Баща ми обича да ловува тук.

Ибрахим гледаше фигурите на грифони, брадати мъже с лъкове, ловящи лъвове. Навсякъде имаше пръснати фризове с фигури и огромни и по-малки скулптори. Целият град беше като застинал и изваян от камък. Еничарът знаеше как шиитите се отнасят към другите религии и колко по-ревниви са от турците. Може би Персепол беше спасен от това, че беше закътан и се намираше в пущинака, далеч от големия Шираз. Иначе Ибрахим се чувстваше като в приказка, толкова много красота превръщаше това плато в магическо и тайнствено. Като че ли духовете на древните перси още скитаха между каменните колони. Сети се за корпуса на "Хилядата безсмъртни" и целият настръхна. Стори му се, че във всеки един момент може да срещне духа на някои от "безсмъртните".

Значи това беше Персепол! Беше чувал много за величествения град на персийските царе.

– Къде е баща ти?

Персика погледна нагоре. Ибрахим проследи погледа ѝ. Това, което видя, го накара да изтръпне. Горе гордо летеше сокол. Нима баща ѝ ловуваше със соколи? Скоро го откриха. Около него имаше голяма свита от прислужници. Тук бяха и синовете му, както и мъжът с рупора. Единствено аятолаха го нямаше. Когато видя дъщеря си, шейхът се усмихна и разтвори ръце, тя скочи и го прегърна. Ибрахим получи съвсем резервиран поздрав, дори хладен. Той застана отзад, където му беше мястото. Ловът със соколи беше в разгара си. Бащата и синовете ловяха в група. По всичко си личеше, че старецът някога е бил добър ловец, но възрастта не го беше пощадила и сега, когато соколът кацаше на ръката му, той леко я спускаше, което означаваше, че птицата му натежава. Колаксай беше много добър със сокола си, въпреки че соколът на баща му беше най-доброто животно от всички, които ловуваха в този ден. Той беше като египетска скулптура. Окото му беше подобно на окото на египетския бог Ра. То цялото беше оформено като изрисувано в жълто, а отдолу имаше права вертикална черта. Соколът на бащата, може би заради окото си, се казваше Хор. Ибрахим си спомняше, че по подобен начин се наричаше някакъв египетски бог. Соколът на Колаксай се казваше Гаруда^[103]. Сигурно и неговото име означаваше нещо. Колаксай и Гаруда се опитваха да конкурират прекрасния Хор, който беше съвсем равностоен на султанските соколи или дори ги превъзхождаше.

Докато гледаше лова, Ибрахим забеляза, че на кръста на бащата на Персика виси неговата кама. Явно старецът не желаеше да се раздели дори за миг със скъпоценната вещ и така, да виси на неговия кръст, му се струваше най-безопасно. Всъщност, ако това беше камата на персийските шахове, както твърдяха Колаксай и братята му, това беше едно завръщане на символа на персийската царска власт там, където ѝ беше мястото. Ибрахим гледаше стареца и си представяше как същата тази кама е висяла на кръста на горди владетели, които смятали, че владеят целия свят. Видението беше пленително!

– Хайде, страхуваш ли се?

Ибрахим се огледа. До него се беше приближила Персика и закачливо му говореше. На едната ѝ ръка беше кацнала красива птица.

– Какво става, къде си се отнесъл?

– Ааа, нищо!

– Ловувал ли си някога със сокол? – попита тя.

– Да!

– Какво? – старецът и синовете му бяха изумени. Явно и тук, в Персия, както и в Турция, и навсякъде по света, ловът със соколи беше занимание и развлечение за много малка група хора. Това беше изключително скъпо занимание и само много богати хора можеха да си го позволят. В Истанбул хората, които ходеха на някакъв лов, бяха двадесетина везири и много богати бейове. В останалата част на Империята ловуващите със соколи най-много да бяха още толкова. За да си позволиш да ходиш на такъв лов, трябваше да имаш хубави птици, които да развъждаш, както и хора, които да се грижат за тях и да ги обучават. Не напразно заплатите на доганджиите понякога бяха по-високи от тези на висшите османски сановници. Самият лов също беше скъп и малцина можеха да си го позволят. да кажеш, че си бил на лов със соколи в Истанбул означаваше освен че си много богат, че си приет в един клуб на благородниците, в който членуваха хората, които всъщност управляваха Империята. Ибрахим вече беше виждал лов със соколи и беше стоял редом до султан Ахмед III. Беше сигурен, че голяма част от управлението на държавата не се извършва от Дивана в специално построения за правителството дворец в Топ капъ сарай, а именно по време на лов.

Явно в Персия положението беше същото и твърдението на Ибрахим смая всички. Ако досега го бяха смятали само за богат търговец и то от не кой знае колко знатен род, сега това негово твърдение искаше да покаже първо, че е много по-богат от това, което всички смятаха и второ, че родът му е благороден.

Интересът, който успя да повдигне към себе си, беше огромен.

– Я да видим!? – каза Колаксай. Неговият Гаруда току що беше кацнал на ръката му и сега той се канеше да му сложи качулка.

Всъщност мъжете помислиха, че Ибрахим отново лъже, за да си придаде важност и да ги впечатли. Те щяха да го поставят на мястото му. Всички бяха сигурни, че гостът им лъже и даже не осъзнава колко лесно ще го "уловят".

– Нямам ръкав.

Веднага му намериха ръкав. После Колаксай му подаде Гаруда. Животното беше великолепно. То се подчиняваше на всеки негов знак и вик. Скоро между него и летящата птица се получи идеална връзка, като че ли двамата се познаваха и цял живот бяха ловували. Ибрахим гледаше полета на Гаруда и като че ли сам летеше. Когато след успешен удар Гаруда, горд и доволен, се прибра на ръката му и издаде пронизителен вик, за да отпразнува победата, старецът се приближи до Ибрахим.

– Кой си ти? Откъде можеш да ловуваш така?

Гаруда обърна пронизващия си взор към стария човек и неговия Хор. Гордата птица беше изпъчила гърди като победител. Тя като че ли осъзнаваше, че Ибрахим е много добър ловец и победител и че двамата са непобедима армия. Птицата гледаше Хор с презрение.

– Аз съм Ибрахим Фердоуси! – каза Ибрахим.

– Знам, че си от Фердоус! – прекъсна го старецът.

– Къде си се научил да ловуваш така със соколи?

Ибрахим отново беше усетил онова чувство, което изпитваше и в Истанбул при лова със соколи. Той до такава степен се бе вживял, че сам се беше поставил в затруднено положение. Чудеше се какво да отговори.

– Явно е тайна – усмихна се старецът. – Искаш ли да половуваме? – каза той.

В следващия час се развихри истинска битка между Ибрахим и стареца. Соколите горе също воюваха. Небето беше бойното поле, двамата мъже долу бяха главнокомандващите, които чертаеха своята стратегия, а хищните птици бяха армиите, които изпълняваха всичко. Хор беше великолепен сокол. Уменията му превъзхождаха тези на Гаруда. Птицата беше силна, бърза и много повратлива. Тя сама планираше и провеждаше нападенията си, като че ли във всеки един момент контролираше цялото небе. Хор беше толкова бърз, че на Ибрахим му се струваше, че птицата интуитивно предвижда всеки ход на жертвата, на него и на Гаруда. Така той ловуваше и в същото време пречеше на неговия сокол.

Ибрахим положи големи усилия, за да може Гаруда да бъде равностоен на птицата на стареца. След час соколите бяха напълно изтощени. Ибрахим посрещна Гаруда, даде му малко парче кърваво месо и след като му сложи качулката, го върна на Колаксай.

– Чудесно животно! – каза еничарът.

В замяна Колаксай само изръмжа нещо, но си личеше, че въобще не е доволен. Старецът също беше изтощен и унизен. Той се опитваше да се шегува, но си личеше, че не се чувства добре. Целият керван тръгна да се прибира. Настроението на повечето мъже беше понижено. Ибрахим беше щастлив, но се опитваше да не го показва. Ловът със соколи го беше върнал към времето прекарано в Истанбул. Сети се за приятелите си и за султанския дворец. Кога ли щеше да ги види? Дали въобще щеше отново да ги види? На няколко пъти Персика се опита да го заговори, но той не желаеше да говори с нея. Нуждаеше се от време и искаше да помисли. Пътят беше най-удобното време за това. Когато напускаха платото, Ибрахим се обърна и се сбогува с това магично място – древната столица на света – Персепол.

Пътуването беше тягостно, но за Ибрахим – ползотворно. Той отново мислеше за това кой ли е Махди и каква ли ще бъде следващата крачка, която трябва да предприеме. Известно време мислеше и за това какво да прави с жените си. Така всички се прибраха в двореца. Докато се прибираше към стаята си, по пътя в коридора го чакаше евреинът.

– Господарю, господарю! – повика го той.

Ибрахим вече беше забравил каква задача му бе поставил.

– Намерих човек за книгите! – продължи той. – Ще е удобно ли тази вечер да ги погледне?

– Да! – Ибрахим се съгласи.

Влезе в стаята си. Направи го тихо като че ли предчувстваше, че момичето може да спи. Със сигурност тя не беше спала цяла нощ. Момичето тихо се беше свило на леглото си и спеше така, като малко коте, направо върху завивките. Той я погледна. Беше толкова красива и невинна в съня си. Коравото му еничарско сърце се умили от тази гледка. Явно момичето имаше чиста съвест, защото над детското ѝ личице не се появяваше дори сянка от кошмар. Едва сега успя да я огледа. Тя беше красива, със слабо лице. Беше красива, но в нея нямаше онази изтънченост и завършеност на формите, както при Персика. Докато устните на Персика бяха сочни и напъпили като цвят на роза, тези на Махидевран бяха тънки и фини. Момичето беше толкова красиво. Сигурно много хора се стремяха към нейното сърце. Като я гледаше, Ибрахим изпита желание да се гушне до нея и да я почувства до себе си, но не като жена, а по-скоро като дете.

След малко на вратата се потропа. Безшумно Ибрахим се приближи до вратата. На прага беше застанала Персика. За краткото време тя бе успяла да се преоблече и вместо стегнатия ловен костюм, сега отново беше с рокля. Ибрахим ѝ направи знак да мълчи и тя като че ли веднага разбра за какво става въпрос. Тихо се промуши през вратата. На главата си отново имаше кръгла персийска шапка, но този път към нея имаше воал. За да не вдига шум, вратата беше отворена съвсем малко и Персика мина съвсем близо до него. Ибрахим почувства топлия ѝ дъх. Дясната му ръка я хвана през тънкия кръст и само за миг, сякаш Персика беше желала същото, тя се отпусна, после леко се плъзна по тялото му и тихо влезе в стаята. Стъпките ѝ бяха толкова тихи, едва докосваха пода. Само ефирната коприна и воал нежно прошумоляваха в стаята и създаваха усещането, че момичето лети и се носи на копринените си криле. Ибрахим последва безшумно Персика, доколкото това беше възможно. Тя се наведе над момичето и я погледа, докато правеше това, лицето ѝ сияеше.

– Много е хубава! – каза Ибрахим.

– Дори не си помисляй! – просъска Персика. Макар да не довърши изречението си, Ибрахим веднага разбра за какво става въпрос. – Тя ми е като по-малка сестра!

Ибрахим седна на леглото си.

– Защо, баща ти ми я продаде? Тя няма ли си родители?

– Няма! Сираче е, което баща ми отгледа заедно с мен, като своя дъщеря – после Персика замълча. – Баща ми и братята ми много я обичат и няма да допуснат да ѝ се случи нещо лошо.

Ибрахим се изкуши да каже, че баща ѝ явно ги обича по-малко от блясъка и звъна на златото, но си премълча.

– Дошла съм да ти кажа, че баща ми те кани на вечеря. Всички са много впечатлени от умението ти да ловуваш със сокол. А за Махидевран не си и помисляй!

– Защо? Аз я купих най-законно!

– Тя е дете. Нали каза, че си дошъл за мен.

Въпреки това, което казваше, в гласа на Персика нямаше и следа от нежност или знак, че е влюбена или по някакъв начин се заблуждава. Ибрахим реши да играе на нейната игра.

– Да, за теб съм дошъл, мила моя!

На лицето на Персика се изписа отвращение.

– Имам проблем с нея. Тя непрекъснато плаче, не разбирам какво ми говори, нито тя ме разбира. Би ли се съгласила да ни превеждаш и да я научиш да говори на тюркски?

– Как така живееш в Персия, а не знаеш фарси?

Ибрахим само махна.

– Кажи ми, защо непрекъснато плаче!? Толкова ли не ме харесва!? Или може би е влюбена в друг? Искам да знам!

– Тя плаче, защото я отделят от семейството ѝ, защото може повече да не се видим и във всеки един момент да я отведеш незнайно къде. Какво искаш?

Очите на Персика се бяха навлажнили и тя говореше все по-високо, явно под напора на емоциите.

– Ти никога не можеш да разбереш какво преживява тя!

Ибрахим не каза нищо, но си припомни уплашените, хлипащи, сополиви хлапета в Козбунар и все още стряскащите се и плачещи на сън най-свирепи воини в света. Един еничар знае най-добре какво е да те отделят от дом, семейство и родина. "Ех, да знаеше колко много греши тя!"

От силния шум Махидевран се размърда. Отначало се разшава плахо и премигна няколко пъти с очи. После, без да разбере какво се случва около нея, седна. Видя Ибрахим и в очите ѝ се изписа ужас. Протегна ръце и прегърна Персика. Ибрахим не желаеше да наблюдава тези сърцераздирателни сцени и му беше много неприятно, че двете го гледат така все едно, че е направил нещо отвратително. Той стана, но преди да излезе каза:

– Кажи ѝ, че никъде няма да я отведа! Няма да я отделям от семейството ѝ и от теб! Няма да правя нищо с нея! Успокой я!

Персика ѝ преведе думите на Ибрахим и момичето го погледна с големите си, пълни с благодарност очи.

– Ако баща ти те даде на мен, тя ще дойде ли с нас?

Персика се намръщи. Ибрахим беше много уморен и не знаеше къде да отиде, затова се върна и седна на леглото си. Умората го надви.

– Ние ще излезем! – каза Персика.

Ибрахим само махна с ръка. Двете, смеейки се, подскочиха и гонейки се, изскочиха от стаята. Ибрахим само това чакаше. Той тежко се отпусна и на мига заспа.

Нежно разтърсване го разсъни, беше Персика.

– Всички те очакват! – каза тя.

– Къде? Какво? – попита той все още замаян.

– Баща ми дава вечеря по повод лова и всички те очакват.

Ибрахим стана тежко. Сложи чалмата си и все още спейки, погледна Персика и Махидевран, която стоеше зад нея.

На масата вече всички се бяха разгорещили, явно мъжете седяха от доста време. Основното меню се състоеше от птиците, които мъжете бяха успели да уловят в днешния лов.

– А, Ибрахим Фердоуси!

Мъжете бяха развеселени. "Най-добрият ловец!" – всички го посрещнаха радушно и го поздравяваха. Той седна, но не му се веселеше. По някое време към него се наведе Исак.

– Господарю, човекът е тук и ви очаква.

Ибрахим се изправи, извини се и излезе. Мъжът беше с прокъсани дрехи.

– Това е големият учен от Шираз, казва се Али Мюзекки. А това е господарят Ибрахим Фердоуси.

– Вие сте съименник на великия поет Фердоуси или Фирдоуси, създал безсмъртната поема "Химн на царете" ("Шахнаме").

Едва сега Ибрахим се сети откъде името му беше толкова добре познато.

Докато гледаха книгите, Ибрахим попита:

– Учителю, има ли медресе (училище) тук, в Шираз?

– Да, някога тук е имало няколко университета, но сега науките са в упадък. Ако видите как изглеждат моллите и аятоласите и как изглеждаме ние, талибите, ще разберете всичко, чужденецо!

Ибрахим донесе книгите. Талибът внимателно ги разгледа, след което каза:

– Книгите са с изключителна стойност! Писани са в Истанбул и всички са много скъпи и ценни издания! Ако имах толкова злато, бих ги купил всичките, но нямам толкова много пари!

Тогава Исак се наведе над ухото на талиба и двамата започнаха шепнешком припряно да обсъждат нещо.

– Ще ни извините ли, господарю! – каза Исак и двамата излязоха.

Явно се нуждаеха от повече време, за да обсъдят какво да правят.

Скоро се появиха и Исак каза:

– Ще ги вземем.

И той подаде на Ибрахим пълна кесия. Еничарът повдигна кесията. Тя дори беше по-тежка от онази, която беше дал за Махидевран. Явно Персия, тази люлка на науката, в която учените винаги са сеели светлина в околните народи, все още високо ценеше книгите.

Ибрахим отвори кожената кесия. Тя не беше неговата. Искаше да провери дали е пълна само със злато, или вътре има и сребро. Беше само злато. На Ибрахим не му се искаше да се раздели с книгите. На всичко отгоре те не бяха негови. Все пак той стисна кесията и остави талибът и евреинът да отнесат всички книги. Голяма част от парите българинът скри в дисагите, в кожената чанта. Друга част мушна под юргана и съвсем малка част остави в кожената кесия, която държеше в пояса си.

Когато се присъедини към компанията, тя вече беше в разгара на веселбата.

– Ибрахим ефенди, освен голям търговец и умел ловец, чух, че сте и известен учен.

Явно клюката в двореца се пренасяше светкавично. Старецът вложи голяма ирония, но Ибрахим се направи, че не забелязва това.

– Има ли още нещо, е което да се похвалите?

– Не! – остро отговори еничарът.

– Ще ни кажете ли все пак къде се научихте толкова хубаво да ловувате със соколи?

– Това беше отдавна, вече съм забравил – отговори българинът. За да спрат да го разпитват, той реши да "атакува: – Ваше височество, вие какво решихте за камата ми?

Шейхът се замисли. Явно темата не му допадна. Ибрахим погледна към колана на стареца и видя, че тя отново висеше там. Явно на шейха му беше трудно да се раздели с красивата вещ. На няколко пъти Ибрахим забеляза, че Колаксай го гледа много по-студено и го дебне. По някое време българинът се загледа, досега не беше забелязал къде седи аятолахът и дали въобще е на масата.

Ръководителят на школата за пехливани, видимо пийнал, се развика:

– Ибрахим, Ибрахим ефенди, ще разрешите ли на вашата пайрика пак да ни потанцува?

Няколко пъти българинът се направи, че не го чува, но мъжът с рупора ставаше все по досаден и все по-силно крещеше.

– Няма да позволя! – каза той най-накрая. – Не зная къде е Махидевран?

– Как така не знаете? – извика шейхът. – Нали вече е ваша и спи при вас?

– Да, но сега не знам къде е?

Старецът веднага накара прислужниците да открият Персика и Махидевран. Беше станало твърде късно. Ибрахим искаше да се оттегли, но всички гости се възмутиха и настояваха, че толкова ранно ставане от софрата би било проява на неуважение. Най-накрая слугите откриха двете момичета. Първа вървеше Персика, а след нея Махидевран.

– Къде сте, защо господарят ви не знае къде се намирате?

– Кой ни е господар? – предизвикателно попита Персика.

– Ибрахим Фердоуси, как кой? – старецът беше възмутен. После съчувствено погледна към българина и каза: – Трябва да я обяздиш, тя нашата е като див необязден кон!

Братята се сбутаха и се засмяха. Те явно добре я познаваха и вече им се беше случвало да бъдат на мястото на Ибрахим.

– Ще се справя! – каза Ибрахим.

Това изказване накара Персика да свъси вежди, а братята още по-неприкрито се захилиха. По някое време Исак почти тичешком се завтече, застана до ухото на шейха и заговори прибързано. Старецът беше изумен. Той подскочи от земята и се завтече към вратата. Явно се случваше нещо странно и неочаквано. Синовете и въобще всички около масата следяха действията на шейха и евреина. Те не смееха открито да покажат любопитството си, но видимо всички тръпнеха да разберат какво се случва. Те решиха да изчакат и знаеха, че за да задоволят любопитството си, е нужно малко търпение. Още от дете Ибрахим беше лишен от любопитство. Любознателност да, но не и любопитство. Никога не се интересуваше от неща, които не го засягаха. Той не можеше да разбере нездравия интерес на някои хора да клюкарстват и да се интересуват от неща, които не ги касаят. Такива хора по ирония на съдбата се интересуват от всичко друго и бяха наясно с чувствата и с това, което се случва на другите, но не познаваха себе си и това, което се случва с тях. Често в живота си те заплащаха за любопитството и клюкарството. Такива хора бяха лишени от собствен живот и преживявания, за сметка на това, че се взираха в живота на другите.

– Аз ще ходя да си легна. Чувствам се уморен от този ден и се оттеглям. Извинете ме пред стопанина.

След това той стана и си тръгна. Прибра се в покоите си. Махидевран и Персика не го последваха, така може би му беше по-добре. Легна си с напипване, без дори да пали свещ. Отпусна се на леглото си с тежко пъшкане. От дългото яздене и от лова цялото тяло го болеше, мускулите му бяха схванати.

Не можеше да определи колко време беше спал, но през вратата чувстваше нечие присъствие отвън. Трябваше да си поиска камата или да си купи нова. Сега нямаше късо оръжие, с което да се брани. Зулфикр беше твърде далеч и беше голям, за да го държи тук, без да привлича внимание. Така в двореца Ибрахим ходеше напълно невъоръжен. Сега обаче беше твърде късно за всичко това. Трябваше да действа. Шумът пред вратата ставаше все по-отчетлив. Ибрахим тихо се изправи. Благодари, че не спи върху легло с дървени греди, защото то щеше да изскърца под тежестта му и да го издаде. Докато ставаше, остави завивката така все едно още се намира под нея. Бързо сложи чалмата върху възглавницата. Никой не спеше с чалма, но сега нямаше време да мисли. Тихо и бързо се придвижи зад стената, зад която се намираше багажът му. Хвана ръкохватката на зулфикр. Допира до слоновата кост на ятагана го успокои и му достави удоволствие. Стоеше клекнал и притихнал и изведнъж чу как целият дворец се изпълни с шум и глъчка. Нещо странно се случваше, но какво ли? За миг Ибрахим се усъмни, че може дори да е нападение.

В този момент вратата се отвори. Ибрахим едва сега се сети. "Къде ли е Махидевран? Дали спеше на леглото до него, или все още не се бе прибрала? Колко ли късно беше всъщност?" Човекът, който влезе в стаята, носеше малък светилник, нещо като кандило, но не свещ, защото светлината беше съвсем мижава. Дали просто Махидевран не се прибираше и всички страхове на Ибрахим нямаше да се окажат напразни?

Все пак реши да почака още малко скрит зад стената и след това да изненада нападателите, ако въобще бяха такива. В този момент обаче се случи нещо още по-странно. Фино дръпване на някаква струна "разкъса" тишината на стаята. Самотен и ясен, звукът вибрира известно време, а след това като че ли бавно се проточи към небето, откъдето бе дошъл. Това като че ли беше първичната вибрация, тази, която е създала света. После още една, по-деликатна и по-накъдрена я последва, после още една... Подръпванията на струните скоро се сляха в странна, тъжна, тиха и ненатрапчива мелодия. Някой свиреше на саз. Не, не просто свиреше, а подръпваше струните майсторски, така че звуците се извиваха, преплитаха, сливаха, наслояваха, при което се образуваше една божествена мелодия. В нея, макар да имаше много различни звуци, всичко беше хармонично и се вплиташе в обща мелодия, която ту се извиваше игриво и препускаше като младо жребче, ту се спираше като ленива река, която навлиза в широка низина, ту виеше като вятър между клоните на дърветата, ту оставаше неподвижна като челото на мислещ старец суфи. Музиката беше тиха и в същото време толкова пленителна. Едва сега Ибрахим се убеди, че това не е нападение над живота му. Все пак реши да не се разкрива веднага, затова само леко надзърна иззад стената. Гледката беше зашеметяваща. Някакво видение, много нежно и ефирно, танцуваше в полумрака.

– Господарю, господарю мой! – това не бяха думи, а шепот, който се откъсна от нежните устни на момичето, скрито зад ефирен воал. Ибрахим не беше сигурен, че ги чува. Може би слухът го подвеждаше. Думите на момичето се сляха с музиката на струнния инструмент. Кой свиреше? Откъде идваше тази божествена музика? Ибрахим погледна. Зад танцуващата девойка беше застанала още една не по-малко красива. На главата си тя също имаше фин воал.

"Махидевран и Персика!" – помисли си Ибрахим. Не беше сигурен, но момичето, което танцуваше, трябва да беше Махидевран. Скоро странна миризма достигна до носа му. Отначало тя го погъделичка, а после го опияни. Това бяха някакви магически, нежни, упойващи билки. Той погледна и ги видя. Поставени в мъничко красиво гърненце, някакви пръчици бавно и лениво пушеха. Техният дим – бял и чист, като че ли не се разтваряше във въздуха. Той, подобно на прекрасно танцуващото момиче, също извиваше снага. Димът от едната пръчица се извиваше и преплиташе около този на другата пръчица. Така вплетени във вихрен танц, се издигаха към небето. В клечиците, освен ароматни треви и билки, явно имаше някакви упойващи вещества, защото Ибрахим започна да се чувства странно. Краката му като че ли изчезнаха. Ръката му отхлаби хвата на зулфикр. Вече по-смело той подаде глава иззад стената.

Танцуващото момиче беше малко по-мургаво от Махидевран, с по-пищни форми, по-женствена и закръглена. Тя беше облечена с прозрачен тънък воал, прикриващ я дотолкова, че да възбуди мъжа. В исляма съвършената голота се смяташе за некрасива. Шериатът забраняваше на жените да се показват напълно голи, дори пред собствения си мъж. Смяташе се, че когато жената е напълно гола, в нея се събужда аджархата и тогава тялото ѝ се покрива с тъмнота. Слава на Аллах, танцуващото момиче или не знаеше тази заповед, или не държеше прекалено на нея. Докато танцуваше нежно, тя бавно започна да сваля воалите един след друг. Правеше това много естествено, без да прекъсва танца си и без никаква следа от срам или свян. Като че ли това беше най-естественото нещо.

Ибрахим наблюдаваше случващото се с широко отворени очи. Бавно се отпусна и седна на земята с кръстосани под себе си крака. Дали това не беше видение, или просто беше смъртта? А може би беше мъртъв и се намираше в джнана при хуриите. Нима смъртта е такава? Погледът му го лъжеше. Димящите пръчки все така изпускаха белия си дим. Той започна да се стеле на ефирни нежни пластове из стаята и зависваше неподвижен. Само около танцуващата жена се движеше, издигайки се, без прекъсване, нагоре. Ибрахим се загледа като омагьосан към издигащите се бели ленти. Проследи ги. Те се издигаха и издигаха, докато не стигнеха мрака на тавана и не се разтвориха в него.

Димът, освен че го упойваше, без да люти на очите му, му пречеше да различи добре чертите на танцуващото момиче. За миг му се стори, че под воалите видя лицето на Персика. Значи все пак танцуващото видение не е хурия, не е и Махидевран, а е неговата нова любов – Персика. Омагьосан той се загледа в извиващото се под все по-малко воали тяло. Опита се да насочи вниманието си към жената, която свири на саза, но тя беше още по-назад от мъждукащата светлина.

Жената продължаваше да извива снагата си и воалите падаха един след друг. Отначало тя смъкна този най-отгоре, после следващите. Гърдите на момичето съблазнително се полюшваха. Тя вдигаше ръце и кършеше снага. После съблече всичко по себе си, като остави само воала на лицето си. Тялото ѝ беше съвършено. Ибрахим плъзна погледа си по стегнатата ѝ фигура. Гърдите ѝ, въпреки че бяха тежки и големи, бяха стегнати и красиви. Българинът огледа всеки сантиметър от тялото ѝ. Това беше тяло на богиня. Не успя да открие някакво несъвършенство. Краката ѝ – дълги и стройни, малко стегнато дупе... Движението на очите му продължи нагоре, към фината талия. По момичето останаха само бижута от злато, които подрънкваха като малки камбанки. По ръцете ѝ имаше стотици тънки гривни. На кръста ѝ имаше малко нежно синджирче. Връхчетата на гърдите на момичето бяха боядисани с ярък червен цвят. Ибрахим я гледаше като омагьосан, но все пак колкото и да бе странно, не голото тяло, а единствения воал, който прикриваше лицето ѝ, привличаше вниманието му. Един въпрос все още се въртеше в главата на еничара: "Кое е момичето?" Макар и много ефирен и почти прозрачен, воалът му пречеше да различи лицето ѝ.

– Господарю! – каза момичето отново.

Ибрахим искаше да се приближи до нея. Тя го видя твърде късно и се стресна. За да не извика, той запуши устата ѝ и в същото време се опита да види лицето ѝ. Другото момиче, което свиреше, явно също се стресна, защото за миг, само за миг тя наруши хармонията на божествената музика. Това объркване трая само миг. После той пусна момичето и разбута леглото си. Легна напряко на леглото и продължи да наблюдава девойката. Сети се за персийския поздрав, който Колаксай бе изрекъл пред Махидевран и тихо произнесе:

– Пайрика моя, когато се смееш, от устата ти падат листенца от рози!

Доколкото успя да види под воала, момичето лъчезарно се усмихна.

Той продължаваше да гледа момичето, което танцуваше много бавно и леко. Това не приличаше на никой танц, който досега беше виждал. Ибрахим беше виждал как танцуват арабски танцьорки. Те танцуваха плавно, но тук-там, с по-остри тръсвания. Арабките, разбира се, винаги бяха облечени с по-плътни дрехи. Туркините танцуваха много бързо и изкусно. Толкова бавен танц досега не беше виждал. Той едновременно го успокояваше и възбуждаше. Момичето се приближи и Ибрахим усети парфюма ѝ. Танцът, димът от пръчиците, парфюмът, лекото подрънкване на украшенията, се смесваха и го омагьосаха. После той се сети какво му бяха говорили еничарите. Те го бяха увещавали да внимава, защото аджархите са омайни и пленяват сърцето на мъжа, и най-силното им оръжие е повикът на плътта. И именно с него те привързват мъжете към себе си. Но докато мъжът се наслаждава на докосванията и милувките на жената, аджархата се храни от това. Така нагласата между мъжете и жените е коренно различна и когато мъжът си мисли, че тя е ненаситна за ласки и още по-горещо я обича, тя всъщност се храни с него и е гладна. Тази мисъл го накара да се стегне. Сексът и децата – това бяха най-силните оръжия на аджархите.

– Коя си ти? – намери сили в себе си да попита Ибрахим.

Гласът му прозвуча сухо и някак дрезгаво. Жената като че ли усети това. Тя се наведе и отнякъде от мрака взе едно голямо блюдо и кана от сребро или злато. Постави чаша от стъкло и метал пред него. На масата беше и малкото съдче, в което все още горяха и пушеха димящите пръчици. Сега той огледа съдчето. То беше малко, изтумбено и красиво украсено.

Докато първото момиче танцуваше и Ибрахим все още се питаше коя е тя, тъй като вече се намираше твърде близо, успя да забележи нещо твърде интересно. Под лявата ѝ подмишница имаше четири по-тъмни точки. Те бяха оформени в съвършен ромб. Отначало Ибрахим помисли, че това са бенки, но по-късно, когато момичето се приближи още повече, забеляза, че четирите малки точки са татуировки. Малка, деликатна, ненатрапчива татуировка. Но какво означаваше всичко това? Татуировка? Ромб? Всичко беше толкова ясно. Жената, танцуваща пред него, беше член на някаква женска секта (аттарика). Ибрахим беше чувал за такива женски мюсюлмански ордени. Макар в ислямския свят да се смяташе, че жените заемат подчинено положение, всъщност те управляваха мъжете. Жените отдавна бяха открили тази своя скрита сила и членуваха в тайни или легални братства. В света винаги беше имало такива братства, независимо дали бяха посветени на Кибела, Веста или Гея. От най-дълбока древност култът към Великата богиня не беше прекъсвал. Сега за еничара беше ясно, че момичето е член на някоя аттарика, но на коя?

В този момент се случи нещо неочаквано. Музиката секна и момичето, което танцуваше, както и другото, което допреди малко беше свирило на струнния инструмент, запяха. Гласовете им бяха тихи и приглушени, като кадифе. Те милваха ушите на еничара. Песента беше толкова примамлива. Значи момичетата не само можеха да свирят и танцуват, а и да пеят. Това не беше песен, а по-скоро някакви древни магически напеви. Може би именно така бяха пели весталките или жриците в древните храмове.

По неволя Ибрахим се сети, че Абуал-Фарадж приписва измислянето на музикалните инструменти на дъщерите на Каин. Именно от там идва арабското име gaina – певица. С красотата на пеенето си и музиката те съблазнили синовете на Сит, в потомството на който трябвало да се появи Месията. От този момент семейството на Каин – предателят и братоубиец, тази клонка на Адамовия род станала вечна и неизкоренима. Ибрахим изтръпна. Ако наистина той беше Махди, това означаваше, че е Месията. Дали сега жените, които танцуваха пред него, не бяха от някаква древна жреческа секта и не се опитваха да го примамят? Беше сигурен, че жената, която досега танцуваше, беше именно Персика, а момичето отзад – Махидевран. Това, че Персика имаше татуирани четири точки под мишниците, не го учуди. Ибрахим си спомни какви разговори беше водил с нея и се сети, че беше имал такива подозрения още в самото начало.

Второто момиче излезе напред и също танцуваше нежно. Ибрахим очакваше именно тя да е Махидевран. Трябваше да бъде по-слаба. Момичето също започна да сваля воалите един по един. Димът в стаята беше станал гъст и пречеше на Ибрахим да види по-ясно момичетата, затова пък придаваше някаква мистика. Първото момиче помагаше на второто да се съблече. С гръб към еничара, тя сваляше превръзката, която прикриваше гърдите ѝ. Когато се тя обърна, Ибрахим едва се стърпя. Момичето имаше тежки красиви гърди. И нейните зрънца бяха боядисани в ярко червено. Скоро и тя беше напълно гола и само златото и воала на лицето я прикриваха. Кои бяха двете момичета, Персика и Махидевран или съвсем други жени? С какво беше заслужил цялото това представление. Жените продължаваха да танцуват пред него. Димът все повече го опияняваше. Мъжът бавно и някак отнесено хапваше и пийваше. В чашата имаше нещо, което приличаше на топло, гъсто, изварено вино. То затопли корема му и като че ли спомогна още повече да се замае главата му.

– Хапнете си, господарю, тази вечер почти не ядохте!

Значи все пак бяха Персика и Махидевран. Ако бяха други момичета, откъде щяха да знаят, че не е ял?

– Кои сте вие? – с последни усилия попита Ибрахим.

– Искате да махнем воалите ли, господарю? – жените пееха все така тихо и той не успя да разбере коя от тях го попита. Но това сега нямаше значение. Той хапна едно огромно зърно грозде, което се спука и изля ледения си ароматен сок в устата му.

– Можеш ли да понесеш истината, господарю? – попита го гласът, който като че ли се носеше над двете жени и идваше някъде отзад.

– Да! – каза глухо той и дори не беше сигурен дали е чул правилно.

Тогава двете жени едновременно свалиха воалите си. Ибрахим щеше да извика. Всъщност те нямаха лица. Едната ту се превръщаше в Персика, другата придоби чертите на Гергина, после едната стана Бурчин, а другата прие някакви непознати черти. Може би така беше изглеждала жената в Танжер? Жени, жени, пред лицето му се въртяха много жени, всички, които беше срещал в живота си и поне за малко бяха привлекли вниманието му. Арабки, туркини, татарки, французойки със смешни високи бели прически и избелени лица. Колкото и да беше странно възбудата му не намаля. Гледаше жените, без да вижда лицата им. Техните черти се разпадаха. Сети се за хазарските лица. Лявото момиче прекара бавно ръка по тялото на другото, помилва гърдите ѝ и нежно прекара пръсти по кожата ѝ. Другото момиче също нежно я прегърна през кръста. Двете жени изящно се прегърнаха, след което нежно се целунаха по устните. Телата им се докоснаха. Всичко беше толкова красиво и съблазнително. Ибрахим само гледаше, но като че ли и той се докосваше до тях.

За разлика от турците, които харесваха жените да бъдат по-дебели и при танцуване телесата им да се клатят, Ибрахим, като българин, харесваше слаби жени. Жените, които сега гледаше, бяха точно по негов вкус.

Ибрахим се изправи. Застана до момичетата. Те го приеха между тях и започнаха да го милват, целуват и прегръщат. Макар и облечен, той чувстваше телата им. Скоро пое тяхното движение и затанцува заедно с тях. Никога в живота си не се беше чувствал толкова добре. Едната жена нежно смъкна горната му дреха... Тази вечер беше толкова красива. Забрави къде се намира и всичко останало. Забрави, че е еничар, забрави за мисията и за Абдаллах ефенди. Какво значение имаше всичко това? Нямаше друг свят извън стаята. Нямаше утре, нямаше и вчера.

По някое време събра дюшека си с този на Махидевран. Телата на жените се извиваха сластно и излъчваха чувственост и еротика. Трите тела се преплитаха. Беше толкова хубаво. Две жени, по една от всяка страна. Докато целуваше и докосваше едната, другата го прегръщаше отзад. Във всеки един момент се докосваше до някое нежно женско тяло.

Изведнъж Ибрахим се почувства много уморен. Беше докрай опустошен от ласките на двете жени. Лежеше без да може да затвори очи, а кръвта пулсираше в слепоочието му. Очите му гледаха към черния мрак на тавана, където на пластове се стелеше омайващият дим.

Жените продължаваха да преплитат телата си. Една от тях загаси светлината и в стаята настана гъст лепкав мрак. Ибрахим, макар и уморен, не се чувстваше заситен на ласки. Не знаеше дали някога може да се насити на такова нещо. Беше сигурен, че оттук нататък би искал винаги да спи с две жени.

По някое време той отново се включи при жените. Това продължи много дълго, докато умората и изтощението не обориха и тримата. Тогава Ибрахим легна между голите им тела. Докато спеше, през цялото време чувстваше топлината от техните тела, всяко мръдване му помагаше да се докосва до тях и му носеше наслада.

Сутринта го събуди някакъв шум. Вратата се отвори и в стаята влезе Махидевран. Тя за малко не извика, като видя Ибрахим легнал гол върху двата дюшека, направо върху земята. От жените нямаше и следа. До последно Ибрахим беше сигурен, че жените бяха Махидевран и Персика, но сега, по реакцията на персийката, му стана ясно, че може да не са били те. Дали въобще беше имало жени?

– Снощи беше ли тук? – попита я Ибрахим, но тя не го разбра.

Той стоеше пред нея съвсем гол, а тя, вместо да се извърне, го гледаше безсрамно. А може би все пак беше спал с тях? В този момент на вратата се почука. Ибрахим нямаше време да се облече, затова грабна дрехите си и се скри зад стената. Беше Персика. Тя също го гледаше безсрамно, докато той се обличаше. По време на любенето Ибрахим беше забелязал, че и двете жени имаха татуировки под мишниците. Тази секта явно изповядваше тайни сексуални практики, защото досега никога не се беше чувствал така!

Всъщност от най-древни времена почти всички народи изповядваха полигамия. Това беше характерно за всички европейски, малоазиатски и азиатски народи, перси, индийци, араби, китайци и всички номадски народи. Така светът преди евреите е бил изцяло полигамен. Чак след като евреите излизат на историческата сцена, чрез християнството те налагат моногамията. Християните и българите бяха моногамни, а всички мюсюлмани, перси, индийци и всички останали мъже имаха право на няколко жени и хареми.

Това дали да бъдеш полигамен беше въпрос на натура и нагласа. Така случаите на хора в моногамните общества, които изневеряват, имат няколко любовници и извън брачни връзки беше огромен. Това, че обществото е моногамно или християнско, не пречи нито на мъжете, нито на жените да изневеряват, дори когато считат това за грях. Така нещата в моногамните общества бяха много по-лоши и хората трябваше да живеят цял живот в лицемерие, преструвки и грях. Хората се чувстваха притеснени и когато изменяха на природата си, страдаха, а когато се съобразяваха с нея, се чувстваха виновни и притеснени, че живеят в грях.

Разбира се, съществуваха и обратни примери, за хора, които имат власт, пари, възможност, имат хареми, но природата им е моногамна. Ибрахим беше чувал за султан Сюлейман I Кануни "Законодателя", наричан още Великолепни, който имал огромен харем и много жени, а и не само... Хората говореха, че между него и приятеля му от детство, грък и обръщенец в исляма – Ибрахим паша, който той направил свой Велик везир, имало нещо повече от привързаност и силно приятелство. В същността си Сюлейман I Кануни бил моногамен и въпреки опитите на майка си, повече от двадесет години бил с една и съща жена, която била негова робиня. Тя е известна като Хуррем Султан. Тя била дъщеря на свещеник и е украинка или рускиня, отвлечена от кримските татари. Християнското ѝ име било Роксалана. Тя била първата жена, с която османски султан сключил брак. От там дошло името ѝ султан. Всъщност Сюлейман я направил своя кралица и се появявал заедно с нея на приеми и посещения. В историята на Османската империя са подписани само три законни брака между султани и техните жени. Смятало се, че докато Сюлейман властва над земи и народи, над него господствала Хуррем Султан. Той не ѝ отказвал нищо и ѝ останал верен до смъртта си. Именно по нейно настояване харемът от Стария дворец бил преместен вТопкапъ сарай. Има сведение за още няколко султана, които по природа били моногамни. И още един пример в Индия. Монголският владетел шах Джахан издигнал в памет на починалата си съпруга най-красивия пантеон, възпяващ моногамната любов – храмът на любовта Тадж Махал.

– Баща ми рано тази сутрин замина на лов със соколи, иска да го последваш – каза Персика.

Ибрахим я гледаше. Нямаше намерение пак да изминава този път. Още беше уморен от вчерашния лов, а и от безсънната нощ.

– Имам работа! – просто каза той.

– Добре ли си почина тази нощ? – във въпроса на момичето имаше ирония, но той не можа да разбере за какво е тя, защото знае как е прекарал нощта или защото самата тя бе участвала.

Ще обидиш баща ми, той ще те чака!

– Какво прави тази нощ? – въпросът като че ли сам се изтръгна от устата на Ибрахим. Всъщност това като че ли беше най-важното нещо, което сега го интересуваше. Най-много от всичко искаше да разбере имената на жените. Не знаеше това с какво ще промени нещата, но като воин беше свикнал винаги да има контрол над нещата, които му се случват, и сега това "бяло петно" го дразнеше.

– Защо държиш толкова да знаеш? – попита тя. По въпроса си личеше, че знае нещо.

– От любопитство – отговори той.

– Ще ти отговоря, но ще изпълниш едно мое желание! Съгласен ли си?

Искането на момичето беше странно. Тя го каза закачливо, като малко игриво дете. Въпреки това Ибрахим беше готов на всичко.

– Съгласен съм!

– Добре – сега като че ли тя се поколеба. Все пак продължи: – Снощи бях заета. Самият шах на Иран пренощува при нас и всички имахме много работа.

Отговорът изненада Ибрахим. Той се обърка и запелтечи:

– Какво? Шах Махмуд? Тук? Тази вечер?

Стъписването беше голямо. Ибрахим се изпъна като струна. Тя се разсмя, като го видя как се притесни. Сигурно си мислеше, че е притеснен заради това, че самият шах се е намирал толкова близо до него. Всъщност притеснението му беше поради друга причина. Ако Мир Махмуд беше шиитският Махди, ако наистина трябваше да има битка между двамата Махди и ако Лъже Махди трябваше да умре, това означаваше, че всичко можеше да се случи съвсем скоро. Той не беше подготвен. Вместо да се съсредоточи в мисията, от която може би зависеше бъдещето на света, допреди малко се интересуваше с кои жени е прекарал нощта. А след като Персика и може би Махидевран са били заети, може би жените, с които беше преживял тази магическа нощ, са били изпратени при него от самия шах. Тази мисъл го накара да изтръпне.

– Помисли пак, когато си готов можем да тръгнем!

На Ибрахим въобще не му беше до лов. Той пристегна дрехите си. Провери внимателно кесията си дали е тежка. После прикрито провери останалите пари дали са на местата си. Специално отиде да провери и зулфикр. Всичко беше на мястото си. Значи жените, с които бе прекарал нощта, не бяха крадли.

Въпреки че Персика възрази, Ибрахим излезе без да ѝ обърне внимание. Вървеше хаотично из коридорите на двореца. "Дали шахът все още е тук?" Едва сега Ибрахим се сети, че през цялото време Персика бе говорила в минало време. Сега той търсеше евреина. Вместо него обаче срещна старата жена. Той ѝ бутна една пара в ръката и съвсем скоро тя намери Исак и го доведе.

– Търсили сте ме, господарю!

Исак го гледаше с лукавия си поглед. Ибрахим се чудеше дали скъперничеството и сребролюбието ще надделее в евреина, или лоялността към господаря. Наблюдаваше изпитателно стареца и се чудеше. Най-накрая реши да рискува. Извади кесията и започна да подрънква, за да може старецът да чуе звъна на златото.

– Исак, може ли да поговорим някъде на по-скрито?

– Да, господарю.

Двамата влязоха в някаква малка стая. Тя беше опушена и мрачна. Вместо прозорец имаше амбразури, зад които се виждаха дебели решетки. А може би това беше стаята съкровищница на двореца или пък кабинет на ковчежника. Това подсказваше дебелата, обкована с желязо врата.

– Исак, ще ти дам тази кесия, ако ми отговориш на няколко въпроса.

– Какво ще ме питате, господарю? Ако е нещо, което знам... Ако не противоречи с доверието, което господарят ми оказва.

Ибрахим реши да заложи всичко.

– Ако ми отговориш, ще уредя да отидеш в Йерусалим и ще ти запазя място за гроб в самата Гетсиманска градина.

Очите на Исак светнаха. Явно спасението на душата и Йерусалим бяха по-мили на евреина от каквито и да е пари. Всъщност със сигурност Исак беше много богат и беше нормално да не може да го изкуши със злато. Евреинът явно мислеше, защото въртеше малките си свински очички и ако Ибрахим не знаеше какво преживява, щеше да го помисли за обезумял. Най-накрая прегърбеният мъж взе решение.

– Искам доказателства!

– Какви доказателства?! – учуди се Ибрахим.

– Искам две неща. Първо, да се закълнеш и второ, да ми отговориш на няколко въпроса.

– Добре – Ибрахим се съгласи. Еничарът се закле, че ще изпълни обещанието си към Исак. Тъй като нямаше семейство, жена и деца, а и не можеше да се закълне в родителите си, той се закле в приятелите си. Всичко това много учуди стареца. Въпросите на евреина бяха свързани с устройството на свещения за евреите град. Ибрахим обаче започна да му разказва не за улиците, а за "Тората" и кабала. Старецът беше изумен, че мъжът пред него е запознат с древните еврейски текстове. Но когато Ибрахим му призна, че е личен ученик на бен Йохай, старецът щеше да падне на колене. Явно думите на Ибрахим го накараха да се замисли. Той помълча известно време и каза:

– Питай!

Решението на Исак изненада еничара. Той все още се чудеше дали евреинът ще се съгласи и сега, когато получи отговор, се оказа, че не е готов. Мина малко време преди Ибрахим да формулира въпросите си.

– Исак ефенди, чух, че тази нощ шахът на Иран, самият Мир Махмуд, е спал в двореца, вярно ли е?

– Да – кратко отговори старецът.

– Той тук ли е още?

– Не, тръгна си.

– Със свита ли беше?

Ибрахим си спомни среднощните шумове и разбра, че е задал безсмислен въпрос. Все пак отговорът на евреина много му помогна.

– Беше със свита, но дойде да я попълни.

– Как да я попълни? – веднага попита българинът.

– Тук, в Шираз.

– Защо?

– Защото тримата синове на господаря са сарбадари.

Ибрахим беше изумен.

– Тримата, и Колаксай, са лична охрана на шаха?

– Да!

Може би трябваше да го очаква и го беше мислил, но все пак, когато го чу, се оказа неподготвен за тази вест и то казана толкова категорично, без никакви недомлъвки и усуквания.

– Къде са сега шахът и свитата му?

– Заминаха за столицата Исфахан.

– Значи заминаха?

– Да, рано сутринта.

Явно шахът не бе дошъл за него, а просто беше минал. Ибрахим искаше да пита за това дали шахът е водил със себе си две жени, но не знаеше как да го направи. Сега обаче всичко му се изясни, разбира се, без това с кои жени бе прекарал нощта. Той се приготви да си тръгва.

– Исак, може ли пак да се видя с талиба Мюзекки? Искам да поговоря с него!

Ибрахим беше решил да попита талиба Али Мюзекки за някои неща по историята и географията на Иран. Дори беше решил да му начертае на земята картата, така както я бе запомнил от Абдаллах ефенди и по която трябваше да продължи да се движи и да обиколи цяла Персия. Старецът кимна в знак на съгласие. Той отвори внимателно вратата, огледа се и пусна Ибрахим да си ходи. Не беше изминал и няколко крачки, когато вниманието на българина бе привлечено от силен шум и викове. Доколкото можа да разбере, някой търсеше някого или нещо. Ибрахим спря. Иззад ъгъла се появи шейхът. Той крещеше, а около него се движеха прислужници, които бяха въоръжени.

– Ето го! Хванете го! – крещеше шейхът и посочи с пръст Ибрахим. Еничарът се стъписа. Не можеше да разбере какво става. Мъжете около шейха се втурнаха и го хванаха. Те бяха четири-пет човека и го задържаха без никаква съпротива от негова страна. Нима за това, че беше отказал да отиде на лов и да се присъедини към шейха, беше тази реакция. Не знаеше, че старецът е толкова обидчив, но имаше и нещо друго. Ако беше на лов със соколи в Персепол, как толкова бързо беше разбрал за отказа на Ибрахим и как толкова бързо бе пристигнал?

– Какво се е случило? Какво има? – Ибрахим се опита да разбере какво се беше случило и какво караше стопанина на двореца да действа по този начин. Но вместо отговор, шейхът се разкрещя:

– Завържете го! Запушете му устата!

Случваше се нещо странно и реакцията на стареца беше необяснима. Нямаше как шейхът да знае за заговора между него и Исак. Та той се беше развикал още преди двамата да се разделят. Това, че устата му беше запушена, не променяше особено ситуацията. И без това на Ибрахим не му оставаше нищо друго освен да пита. Смислено обяснение той не можеше да даде, защото не знаеше в какво точно го обвиняват. Какво е неговото прегрешение? Хвърлиха го в някакво тъмно подземие. При падането удари рамото си и се сети за Юсуп ефенди, който го бе наранил с камата си. Скоро обаче си наложи да мисли за това, което му се случваше. Каква беше причината? Как шейхът дойде толкова бързо от Персепол до тук? Бил ли е въобще до Персепол? Дали това не е било капан? Участвала ли е Персика в заговора? Знаела ли е за него? Казала ли е нещо на баща си? Дали Персика и Махидевран не бяха изпратени при него със задачата да го шпионират? Дали действията на шейха не бяха продиктувани от шаха?

Толкова много въпроси се въртяха из главата му. Лежеше в тъмното подземие и освен да прави догадки, друго не можеше да направи. Тъй като ръцете му бяха завързани с грубо въже отзад на гърба, скоро страната, на която беше паднал, освен че го болеше, започна да изтръпва. Мускулите му се схванаха и той беше принуден да се разшава. Нищо не виждаше. Това, да лежи в подземие, му се стори толкова познато. Кога ли за последен път беше лежал така, хвърлен в тъмница? Колко ли щеше да продължи всичко? Имайки предвид яростта на шейха, сигурно го чакаха дълги дни тук. Мисълта, че може да остане така вързан дълго време бавно проби в съзнанието му. Ако е заловен по заповед на шаха се бе предал прекалено лесно. Мисли и срасти преплетени в едно бушуваха в Ибрахим. Изведнъж превъртане на ключ привлече вниманието му. Шумът идваше някъде отдалеч, но беше силен и отчетлив. Погледна по посока на шума. Отначало видя тесен огнен процеп, който постоянно се разширяваше. Най-напред светлината от черта се превърна в правоъгълник и най-накрая в огнена сфера. Тя се приближи към заслепения еничар.

– Господарю! Ибрахим ефенди?

– Да! – гласът му беше познат.

– Аз съм Исак.

– Исак...! Какво става?

– Нищо. Трябва да бягате, господарю! Негово величество шейхът е решил да ви убие!

– Защо?!

– Никой не знае, господарю! ... Но тази сутрин не е ходил на лов, бил ви е устроил засада по пътя за Персепол.

– Но какво съм му направил?

– Господарю, нали няма да забравите обещанието си? Ето, аз ви помагам, но вие ще спазите обещанието си, нали?!

– Добре! Добре!

Ето как помощта за Ибрахим дойде от най-неочакваното място. Старецът му помогна, отвърза го. Душата му ликуваше. Беше се настроил за дълго лежане в тъмница, тук в Шираз, под най-красивите звезди. Той обаче щеше да бъде не само затворник, но и да загуби живота си. Все още не беше спасен, щеше да се почувства в безопасност едва когато Шираз остане далеч зад гърба му. Но ролята на Исак не беше свършила. Колкото и да бе странно, Ибрахим довери на евреина къде е скрил златото си и зулфикр. Изпрати евреина да му ги донесе, а той сам се запрепъва из коридорите. Шейхът се веселеше в голямата зала. Той може би празнуваше залавянето на гостенина си. Като домакин той не можеше да убие Ибрахим безнаказано, сигурно затова му бе устроил клопка и е искал да го убие на пътя, и всичко да мине като инцидент, далеч от дома му. Защо старецът е планирал нападението? Колкото и да беше странно, освен че е разбрал кой е Ибрахим или шахът му е казал, можеше да има и много по-прости причини да го обере, за да запази Персика при себе си и в същото време камата да остане за него. Нима султанската кама беше причина за всичко, което му се случваше?

Вместо да чака евреина, Ибрахим незабележимо се придвижи из двореца. Той напусна големия двор и се прехвърли в двора на прислужниците, там където беше спал в началото. Безшумно се вмъкна в обора. Магаретата му го чакаха, отпочинали и наядени. С тях обаче той нямаше да стигне далеч. Отиде до коня, който вчера беше яздил. Оседла го. В този момент се появи Исак. Той носеше парите. Беше ги сложил в собствената си кожена кесия. Носеше кожената чанта, в която бяха книгите на Ибрахим, и зулфикр. Докато затъкваше ятагана, Ибрахим си припомни, че е еничар. Изду гърдите си. Сега трябваше да бърза. Трябваше да бяга колкото се може по-бързо от Шираз, преди господарят на дома да се е усетил.

– Господарю, да не забравите обещанието си?

– Добре! Добре! – каза Ибрахим. Сега трябваше да бяга. – Отиди да отвориш портата!

Ибрахим яхна коня. Когато видя портата отворена, той се втурна през нея. Препускаше из уличките на Шираз. Артабаз въобще не осъзнаваше, че го крадат. Препускаше напет като че не бягат с него, а участват в парад. Стигна до портата, която водеше за Исфахан. Там се намираше шахът и сега той се бе устремил натам. Животното беше великолепно. Ибрахим напусна града без проблем, като се раздели с малка част от златните си пари.

Измина разстоянието за седем дни. Изчака вечерта. Исфахан беше два или три пъти по-голям от Шираз. Още докато се намираше извън града, той се качи на една височина и го огледа. Дворецът на шаха беше първото нещо, което му направи впечатление. Той се намираше в центъра на града и беше огромен. До двореца се извисяваха минаретата на огромна джамия. Макар и много по-малка от "Ая Софя", тя беше достатъчно впечатляваща. Ако шах Махмуд беше Махди или поне имам, именно това щеше да бъде джамията, от където щеше да разпространява думите си.