Махди

Ибрахим предвождаше всяка еничарска атака. Еничарите се биеха като в транс. Те сякаш не можеха да изпитат болка, страх и умора. Хвърляха се с гърди срещу крепостните стени. Персийската армия беше добре скрита зад тях и имаше голямо предимство пред налитащите като оси еничари. Ибрахим знаеше, че саможертвата на елитните войници ще ги пречупи, а удържат ли сега психологическа победа, разчуеше ли се за блокадата и битката при Тебриз, останалата Персия щеше да се предаде.

Атаките следваха една след друга. Късно следобед Ибрахим осъзна, че може би е грешка да атакуват така хаотично. Мракът падна, а те нищо не бяха постигнали. Ибрахим нареди да се изгради плътна блокада, така че и пиле да не може да прехвръкне. После разпореди да се приберат убитите и ранените. Казаните с топла храна вече вряха и след като се наядоха, легнаха да спят, като на пост останаха само часовите.

Седем от еничарските чорбаджии бяха мъртви и Мустафа назначи нови чорбаджии на тяхно място. Всички аги бяха подтиснати от многото жертви.

– Какво да правим? – попита Мустафа.

– Да продължим атаката!? – казаха чорбаджиите. – По-добре такава битка, отколкото бездействие!

Ибрахим не очакваше такава реакция от агите. Той по-скоро мислеше, че те ще са обезверени и отчаяни, но не беше така.

Така атаките продължиха и през следващите дни. Когато Тебриз беше превзет, Ибрахим вече беше толкова изтощен, че не пожела да влезе в града. Мустафа дойде при него ликуващ.

– Ибрахим ефенди, победихме!

Ибрахим го гледаше, без следа от радост. Толкова много смърт беше видял през тези дни. Голяма част от армията им беше унищожена. Те се бяха препънали в първия град. За да продължат, трябваше да починат и да попълнят силите си. Бяха останали е малко хора и беше несериозно да се мисли, че с тях могат да превземат цял Иран. Ибрахим се беше убедил колко голяма е Персия. С тези еничари не можеха да я превземат. Българинът чувстваше битката при Тебриз като провал. Без подкрепата на артилерия беше немислимо продължаване на похода по превземане на страната на шиитите.

– Смятате ли, че сме виновни за смъртта на толкова наши момчета, Ибрахим ефенди? – попита Мустафа.

Ибрахим нищо не каза. Той мълчеше и никакво изражение не се появи на лицето му.

– Трябва да спрем, Мустафа ага! Тази победа беше по-тежка от загуба за нас! Вие останете тук, а аз ще се оттегля със 101-ва орта в лагера от другата страна на езерото. Ще пазим да не ви обкръжат. Искам да почина от толкова много смърт, Мустафа ага!

– Аз също плача за душите на толкова много момчета! – каза Мустафа. – Те сами скачаха в битката.

Думите на еничарския командир можеха да се тълкуват и като оправдание.

Ибрахим искаше да го успокои и да омиротвори съвестта на разтревожения мъж, който толкова много уважаваше, заради кадърността му, но не успя да намери нужните думи. Той остана безмълвен и не успя да даде и капчица утеха на терзаещия се мъж.

Така след превземането на Тебриз от османската армия, Мустафа, заедно с цялата армия и като "ага на двете луни", остана в града, а Ибрахим със 101-ва орта се върна в Урмия. Тогава пристигна вестта, че шах Махмуд е екзекутирал 39 персийски принцове, първия, от които – собственоръчно. Явно Ибрахим не беше успял да убие шаха, а той бе помислил, че това е работа на претендентите за престола. Но явно ударите с ортомата все пак бяха оказали въздействие. Всички твърдяха, че шахът е полудял. Имал главоболие и пристъпи на лудост. Оцелелите персийски благородници се събрали и избрали племенника на Мир Ваис за наследник на Махмуд, който очевидно бил полудял. Явно ортомата не го беше убила, но го бе подлудила.

Новият шах Ашраф веднага се заел и избил потенциалните си съперници, конфискувал имуществата им и разпоредил шах Махмуд да бъде убит, което било изпълнено незабавно.

Ибрахим лежеше в спалнята си. Други вести също бяха пристигнали от лагера на еничарите. Една трета от еничарите на 101-ва орта бяха мъртви или тежко ранени, но жертвите на всички еничари бяха повече от двадесет хиляди. Ибрахим лежеше и гледаше тавана. Очите му като че ли бяха спрели да виждат цветовете и красотата на света. Махидевран и Персика опитаха на няколко пъти да го посетят, но той не желаеше да вижда никого. Същата вечер беше пристигнала вестта, че в ранното утро на 20 януари 1725 година царят на Русия – Петър I Велики, е умрял на 52 години, след 42 годишно управление. Неговата вдовица продължавала да управлява под името Екатерина I (по-късно Екатерина I Велика). Именно смъртта на руския цар беше накарала Великия везир да заповяда нападение, за да могат да изпреварят Русия и по такъв начин да нарушат договореностите от миналата година.

Ибрахим лежеше с широко отворени очи, но не виждаше нищо. През отворените прозорци с решетки нахлуваше лек топъл ветрец, шумът на щурците и птичи песни. Ароматът на треви, билки, цветя и бор също преминаваше през отворения прозорец. Но Ибрахим лежеше безчувствен за красотата. Той преживяваше смъртта на тези двадесет хиляди еничари, които двамата с Мустафа бяха повели в битка. Тъжеше и за иранските воини, които се бяха опитали да защитят народа и родината си, за невинно загиналите граждани на Тебриз. Сърцето му плачеше с кървави сълзи. Дали неопитността на Ибрахим, Мустафа и останалите еничарски командири не беше причината за смъртта на толкова много воини, които им се бяха доверили? Ибрахим лежеше смачкан от гузната си съвест. Еничар, който мразеше смъртта. Воин в разцвета на силите си, измъчван от несигурност. Лежеше, но не мислеше, а по-скоро беше вцепенен. За него светът бе престанал да съществува, но светът не се беше отказал от него. Той все още беше част от него.

В този момент по Гринуич времето беше девет часа и петнадесет минути. В Лондон – най-големият град в Европа, три-четири пъти по-малък от Истанбул, с двеста хиляди жители, току що бе ударил Биг-Бен и бяха започнали да се развихрят баловете. Лондонската аристокрация – пременена и натруфена, беше по балните салони. Жените от хайлайфа, натруфени се оглеждаха за достойни ухажори. Собственикът на корабостроителницата "Грейт" празнуваше сватбата на внучката си с португалския капитан Магелан, потомък на известния първооткривател, обиколил за пръв път Земята. Тъкмо беше достигнало своя апогей веселието на простолюдието в пивниците и пристанищните кръчми, разпалено от хубавата кехлибарена бира и пенливия черен портър. Телата на лондончани миришеха. В момент, в който в Империята на султана всеки квартал и най-малък град имаше хамам, в цял Лондон нямаше нито една обществена баня. Така беше и в Париж, и в останалите градове на Европа. Европейците се къпеха два-три пъти в годината, а сменяха бельото си на седмица. През това време се бяха разгорели споровете в клубовете относно днешните дебати в камарата на общината относно някои промени в морското право. Тъкмо бяха свършили работата си журналистите, които тръгваха от своите редакции към ъгъла на "Флит стрийт" при Пол Векърс, за да изпият традиционната чашка истинско кафе от Америка. Току що Исак Нютон беше излязъл от дома си, за да се разходи преди лягане. Той крачеше по улиците, осветени от дълга редица фенери, приличащи на светулки в нощта. Току що беше спусната завесата на театъра и режисъорът Джордж Уедфорд предлагаше на зрителите нова трактовка на "Хамлет". Току що, окачвайки три фенера, граничната стража беше забранила влизането в лондонското пристанище на десет холандски, два испански, един френски, един германски и един руски кораб.

В същото това време Георг Фридрих Хендел създаваше опера за средноазиатския свиреп владетел "Тамерлан" (Тимур хан). Йохан Себастиан Бах спеше, след като беше започнал да създава "Великденска оратория". А Антонио Вивалди беше написал музиката на "Четирите годишни времена" и сега ги свиреше тихо на цигулка.

Поражението от "победата" при Тебриз беше толкова голямо, че на еничарите им трябваше още една година, за да възстановят силите си. Така премина цялата 1726 година. Еничарите вече бяха много по-спокойни. Ибрахим остана в Урмия и беше доволен, че не участва в смените на "ага на двете луни". Това беше добре за него, а и за еничарите. Когато дойдеше време да се действа, отново щеше да застане начело на армията и да поведе момчетата в битка, но сега те имаха нужда от спокойствие и той им го осигуряваше.

През лятото на тази 1726 година Исак и талибът се почувстваха зле. Яхуди настояваше Ибрахим да изпълни обещанието си и да го пусне да изпълни поклонението си в Йерусалим. Българинът му уреди тескере и китаб за посещение. Той даде свобода на талиба Али Мюзекки да избира накъде да тръгне. Очакваше ученият да се върне към Иран и по-точно към Шираз, а може би любознателността, толкова характерна за учените, щеше да го накара да придружи приятеля си до свещения за три религии Йерусалим. Но не, Али Мюзекки го изненада, като пожела да остане тук, в Урмия, в къщата на Ибрахим. Той носеше много книги. Беше купил и още и бе превърнал стаята си в кабинет. Навсякъде се валяха ръкописи, книги и всякакви пособия за писане. Тук талибът беше намерил спокойствие и бе започнал да пише книгата на живота си. Безплатният подслон, храна и приятните дълги разговори с изключително ерудирания еничар явно натежаха на везните при вземане на решението.

Али Мюзекки беше имал много учители, беше срещал всички най-известни мъдреци, талиби и суфи на Персия, а това бяха най-големите учени в света, но Ибрахим Селяхаддин беше най-интелигентният човек измежду всички тях. Мисълта му беше светкавична, а паметта – кристална. Всичко си дойде по местата, когато от други хора разбра, че всъщност домакинът му е бил личен ученик на един от най-умните хора в света – шейхюлисламът Иенишехирли Абдаллах ефенди. Това обясняваше всичко. Удоволствието от разговорите с еничарския чорбаджия беше огромно. Той умееше не само точно да цитира големи текстове от трактатите и то дословно, но и да размишлява, а мислите му бяха задълбочени и се отличаваха с оригиналност, нещо което Али Мюзекки изключително много ценеше у хората.

Исак, с един керван от камили, тръгна към Свещения град, а сандъците останаха на съхранение при Ибрахим. При него остана и талибът. Като че ли присъствието на Али Мюзекки при Ибрахим още повече успокои евреина. Той взе злато, колкото за отиване и връщане, но дори можеше да си купи къща или имот в Йерусалим, ако поискаше.

С времето между Ибрахим и момичетата възникна приятелство. Изблиците на Персика ставаха все по-редки. Тя самата беше учудена и като че ли обидена от бездействието на роднините си. Милата въобще не знаеше истината. Махидевран беше много по-тиха и спокойна и действаше успокояващо на шейхската щерка. Понякога вечер Ибрахим се чувстваше самотен и се заглеждаше в момичетата, които се бяха превърнали в истински жени. Но гузната му съвест все още беше толкова голяма, че не си позволяваше нищо повече от разговори с момичетата. Те все по-често се заглеждаха в Ибрахим. С течение на времето го допускаха все по-близо до себе си и му се доверяваха. Това, че той, въпреки пълната си власт, не ги притесняваше, пораждаше доверието им към него. Те се възхищаваха на това как Ибрахим умее да рецитира поезия и любовни стихове на персийски, арабски и на съвременните турски поети. Понякога вечер той им рецитираше стиховете на най-известния жив турски поет – Недим. В стиховете той описваше разкоша, епохата на лалето и живота в Истанбул. В очите на момичетата все по-ясно се изграждаше желание да видят града, описан в стиховете на турския поет.

Момичетата много добре знаеха, че Ибрахим Селяхаддин има къща в Истанбул и дори че се познава и е говорил лично със султана – владетелят на света и всички правоверни. Те виждаха красивото му силно тяло и понякога сънуваха с копнеж, как го докосват. Освен това мъжът може би не беше добър воин, защото избягваше воинските си задължения, но пък беше умен. Понякога те подслушваха разговорите между двамата мъже и знаеха, че Али Мюзекки, който беше голям учен, високо уважаван в техния град и в цяла Персия, има изключително високо мнение за еничара. Освен това той говореше всички езици, които те можеха да се сетят, че съществуват.

Така времето минаваше монотонно и еднообразно. Беше пролетта на 1727 година. Мустафа пристигна на гости на Ибрахим. Домакинът го посрещна в голямата софа. Като видя двете млади жени, които сервират на софрата, Мустафа се усмихна:

– Добре си живеете, Ибрахим ага, виждам, че сте си уредил харем!

Ибрахим знаеше, че не само Мустафа, но и целият град смята двете момичета за негови жени. Така може би беше по-добре. Затова сега той не отрече и не се възмути от думите му.

– Ибрахим ага, дойдох да ви видя лично! – продължи Мустафа. – да видя здрав ли сте, добре ли сте!? Виждам, че ви намирам в блестящо здраве и добре уреден. На идване проверих лагера, той също е добре поддържан, а ортата е в блестяща форма. Ще трябва да останете и да пазите моя тил, въпреки че бих предпочел да сте до мен в битката.

– Аз съм готов да се присъединя към армията ви – каза Ибрахим.

– Да, но от Истанбул, вместо подкрепление, пристигна заповед именно вие да бъдете оставен в тила.

Ибрахим за малко не изръмжа от гняв. Той много добре знаеше откъде идва тази заповед и защо. Агата на еничарите и пашата отново "бдяха" над него и го предпазваха. Те все още го третираха като дете. Въпреки че отдавна не ги беше виждал и му липсваха, много им се ядоса. Така той остана до езерото и само следеше новините от фронта.

Армията, предвождана от Мустафа ефенди, напредваше към Исфахан. Ибрахим беше недоволен. Толкова добре познаваше този път и сам беше минал по него, а сега трябваше като страхливец да се спотайва в тила на армията си. Армията на шах Ашраф беше три пъти по-малка от еничарската, но с помощта на артилерията той успя да избие дванадесет хиляди еничари. След битката, Ашраф проумя, че не може да спре еничарите, а разправата ще е жестока и Иран ще бъде предаден на еничарския ятаган. Затова побърза да сключи договор, който признавал султана за халиф^[108], а самият Ашраф беше признат за шах на Персия, но все пак подвластен на султана.

Между другото Тахмасп II все още упражняваше контрол над Фарахабад, където разбойникът Надир Кули се бе присъединил към него.

След този договор Мустафа и "агата на двете луни" изтеглиха еничарските орти и през цялата 1729 година останаха в Тебриз. Ибрахим остана в Урмия и двамата с Мустафа често се срещаха. Бахтияр Казим фактически командваше ортите на Ибрахим, които живееха в големия военен лагер с богати провизии. Понякога Ибрахим бръкваше в сандъците и правеше подаръци на момчетата, я чеверме, я нови обувки и униформи или оръжие. Патрона Халил все повече се сработваше с Ибрахим. По някое време Мустафа го поиска при него и скоро Ибрахим разбра, че албанецът от одабаши е станал чорбаджия – командир на 98-ма орта.

През 1730 година, няколко месеца подред еничарските заплати не пристигнаха. Храната ставаше все по-лоша, а не се знаеше еничарите накъде ще трябва да поемат. В тези времена недоволството сред еничарите нарастваше. На няколко пъти Ибрахим чу, че Патрона Халил ги е събирал и е произнасял пламенни речи, насочени срещу султана и Великия везир. Мустафа отново дойде на гости при Ибрахим и му каза:

– Вашият бивш подчинен подстрекава еничарите към бунт! Ибрахим ефенди, високо ви ценя и затова искам да предпазя вашите протежета! Говорете с Патрона Халил, защото, ако продължи да говори срещу султана, ще се наложи да го убия! Ако искате да го спасите, поговорете с него!

Ибрахим повика Патрона Халил, който веднага се отзова. Мустафа и останалите командири бяха учудени от това, как вироглавият албанец безпрекословно се подчинява на Ибрахим Селяхаддин. С какво ли българинът го държеше?

Патрона Халил влезе при Ибрахим и веднага направи тайния знак на сектата на Махди. Още преди Ибрахим да успее да каже една дума, той, с наведена глава, каза:

– Лоша вест ви нося, Ибрахим ал-Махди! Лоша вест!

– Какво? – Ибрахим беше изумен. Цял ден беше мислил точно с какви думи да укори албанеца и да го заплаши, а сега разговорът тръгваше в съвсем друга посока.

– Останахме сираци, Ибрахим ефенди! Кубилай Юндер ага ни изостави!

– Какво! – Ибрахим не разбираше какво точно говори албанецът. – Какво се е случило?

– Агата на еничарите – Кубилай Юндер, е починал.

Новината блъсна Ибрахим като вълна. Кубилай Юндер беше умрял. Никога не беше мислил, че ще се раздели с агата на еничарите, бюлюкбашията или шейхюлисляма, които винаги ще са около него и ще може да разчита на тях. А ето, вече беше загубил двамата от тях.

Двамата дълго мълчаха.

– Само вие, Халил ефенди, можете да заместите агата с пророческите си дарби!

– Никога няма да мога да заместя агата! – каза албанецът. – Не си представям как ще продължим без него!

– Аз също не мога да си го представя! – чистосърдечно си призна Ибрахим.

После двамата мъже дълго мълчаха. Ибрахим си спомняше всеки момент, който бе прекарал с агата на еничарите. Спомените бяха толкова силни, че го заливаха и той се давеше в тях. Струваше му се, че ако беше сам, щеше да заплаче. Толкова тъжно му стана! Той беше толкова самотен! Самосъжалението го превзе!

Патрона Халил усети, че трябва да си ходи.

– Всъщност – каза Ибрахим – Мустафа паша ме помоли да ви предупредя да не провокирате войниците към бунт.

Патрона Халил спря, после сериозно каза:

– Ибрахим паша, аз изпълнявам заповеди дадени ми от сектата на Махди и лично от агата и пашата!

– Така ли? – Ибрахим беше учуден. Не беше очаквал това. Мислеше, че това е лично решение на Патрона.

– Ще продължа, докато не получа друга заповед! – упорито настоя албанецът.

– Заповедта и султана ли включва, или само Великия везир? – поиска да уточни Ибрахим.

– И султана, Ибрахим ефенди!

Ибрахим беше сконфузен. Не беше очаквал, че сектата на Махди може да посегне и на самия султан. Винаги беше смятал, че Великият везир е техният враг, но не и султанът. Познаваше добре султан Ахмед III. Можеше да се каже, че бяха приятели и сега той се притесняваше, защото еничарите трябваше да се изправят срещу султана и държавата. А може би затова Кубилай Юндер беше загубил живота си?

Не беше минал и час, откакто бе отпратил Патрона Халил, когато в стаята му се появи Мустафа.

– Видях Патрона Халил! Много бързо сте го извикали, Ибрахим ефенди.

– Да!

– Чухте ли новината? Агата на еничарите Кубилай Юндер е мъртъв! За нов ага е назначен Явуз Челик. Сега той е нашият нов командир.

Вестите идваха малко множко за Ибрахим. Всъщност беше съвсем нормално Явуз Челик да смени агата, защото той беше втори човек след него. Ибрахим беше свикнал да го нарича паша, но Явуз Челик беше бюлюкбашия. После те поговориха малко, като обсъдиха как смяната на агата ще се отрази на еничарите и войната. Явуз Челик паша си беше извоювал голям авторитет и беше като сянка на агата. Така че двамата единодушно решиха, че едва ли нещо може да се промени в еничарския корпус. Битката с Великия везир щеше да продължи.

Най-накрая, след като беше избрал подходящ момент, Ибрахим каза:

– Мустафа ефенди, някой ден ще ти обясня, но сега трябва да ми се довериш и да оставиш Патрона Халил на мира!

– Но! – явно лоялността му беше засегната. – Но, Ибрахим ефенди, той подстрекава за бунт срещу султана! Вие сам знаете какво ще стане, ако войската го последва!

– Оставете го, Мустафа ефенди, всичко е в ръцете на Аллах! Ще стане това, което трябва...

Ибрахим изпита съвсем малко радост за Явуз Челик. Пашата беше успял да стане ага и да застане начело на еничарския корпус. Той заслужаваше това.

Ибрахим много харесваше Мустафа и беше взел решение да го предложи за член на сектата на Махди, но сега не можеше да направи това.

През лятото на 1730 година персийският шах Ашраф беше разгромен край Шираз и убит от неколцина свои доскорошни поддръжници. Той беше наследен от Тахмасп II. Говореше се, че зад всичко това стои Надир Кули, който използва Тахмасп за параван.

Персика също научаваше вестите от Персия и се притесняваше за участта на близките си. Тя дълго се чудеше баща ѝ на коя страна е взел участие в битката. Притесняваше се дали не му се е случило нещо лошо, както на него, така и на братята ѝ. Ибрахим се опитваше да я успокои, но вечер той самият не можеше да заспи.

По някое време сектата на Махди и новият ага на еничарите изискаха Ибрахим и Патрона Халил, с неговата 98-ма орта, спешно да заминат към Истанбул. Ортата на Патрона вървеше напред, а Ибрахим със 101-ва го следваше. Едва по-късно Ибрахим разбра, че откъдето минел, албанецът проповядвал неподчинение и така "запалил" целия Анадол.

Продължителните войни и разкошният живот на дворцовия елит бяха причина за въвеждане на нови данъци и за увеличаване на старите. И докато управляващата върхушка тънеше в разкош, безгрижие и лукс, държавните монетолеярници пускаха монети с все по-ниско съдържание на сребро, което разстройваше икономиката и предизвикваше остро недоволство сред населението. Началото на септември 1730 година Патрона Халил, с навлизането си в Истанбул, разпространи вестта за превземането на Тебриз. Това бе последната капка в натрупваното от години недоволство.

Ибрахим Селяхаддин, Мустафа, Бахтияр Казим и останалите еничарски командири също бързаха към столицата на султана – Истанбул, но бяха тръгнали по-късно.