Махди

1 ГЛАВА

АЗОВ

Рано на другата сутрин Ибрахим се събуди и веднага взе зулфикр. Внимателно извади острието и като омагьосан се загледа във фигурките, които се бяха получили от нагъването на метала. После погледна прекрасните златни инкрустации. Кубилай Юндер му беше казал как да се грижи за оръжието. За да не загуби мечът "хищността" си, всеки път щом се извадеше, трябваше да му се дава да пие кръв. "Ако не му дадеш кръв от враговете, трябва да му дадеш от собствената си!" После агата му бе показал левия си палец, целият в белези от порязвания.

– За да мога да се упражнявам с меч, всеки път щом го прибирах порязвах палеца си до кръв и я оставях по острието.

Ибрахим гледаше меча и му се струваше, че съзнанието му потъва в дълбочина и там мечът го приюти. Остави мисълта си вътре в него. Беше "потънал" в състояние на дълбоко съзерцание. То се получи толкова естествено. Явно самото оръжие му беше помогнало.

Прислужникът, който шумолеше нещо зад гърба му, го прекъсна. Ибрахим тръгна да прибира зулфикр в канията и подложи палеца си, а съвършеното острие се оцвети в червено. След това се обърна към прислужника, който току що бе внесъл в стаята чисто нова еничарска униформа. Сърцето на младия еничар подскочи от вълнение. В последните години беше носил толкова много и различни дрехи, но вече почти бе забравил за еничарската униформа. Сега я облече, а тялото му изпадна във възторг от допира с фината материя. Облече шалварите и горната дреха, те бяха маслено зелени. Това беше цветът на исляма. Силяхът^[1] беше изключително красиво гравиран, обкован със сребро, много фин и лек. Младият мъж го препаса. Погледна се в огледалото от излъскано сребро, което прислужникът му поднесе. Шапката беше висока, сърмена, с много красив жълт, подобен на злато плат, който грееше с чудна красота. Отзад беше заметнат същият плат, който стигаше до средата на гърба му. В основата на шапката някой гениален шивач бе зашил широка зелена ивица. Тя много подхождаше на тюркоазената му зелена униформа. Отпред на шапката имаше златна украса, която се извисяваше подобно на острие. Униформата беше удобна и много красива. Той, който досега не беше обръщал внимание на дрехите си, осъзна, че униформата му придава завършен вид. С нея приличаше на истински еничар. Вместо ниските кожени обувки, каквито обикновено се даваха на еничарите, прислужникът му подаде високи до коленете му червени кожени ботуши. Явно командирите бяха решили, че там, където отиват, ботушите ще им свършат по-добра работа. Ибрахим с мъка нахлузи високите ботуши от най-фина кожа. Тъй като досега не бяха обувани, а ръцете му все още бяха превързани и го боляха, се наложи прислужникът да му помогне. После пак се погледна в огледалото. С учудване видя, че дори червените ботуши подхождат на зелените шалвари и златистата шапка със зелена лента. Гърдите му се издуха от гордост. За пръв път видя как изглеждат еничарите отстрани и осъзна какво трябва да бъде държането му. Сега разбра защо всички се страхуват от тях. Стърчащите му настрани остри мустаци, суровото му набраздено лице, в първия момент този мъж му се стори непознат, но много страшен. Той не само беше еничар, но изглеждаше точно като останалите еничари, като Юсуп, Неджиб ага, Явуз Челик и дори като Кубилай Юндер. Той беше един от тях!

Ботушите малко го стягаха, но Ибрахим знаеше, че съвсем скоро щяха да се оформят по крака му като по калъп. Като последен щрих от униформата, Ибрахим закачи ятагана и джамбията на силяха си. Кутията за барут беше празна, в нея той постави книгата, която винаги носеше със себе си, и тя пасна, сякаш бе изкована за нея. Капакът се затваряше много плътно с две сребърни закопчалки. Така беше спокоен, че книгата ще бъде добре защитена от влага и слънце. Това го успокои. Най-накрая воинът взе дългото арабско копие и доби завършен вид на еничар.

С напет вид Ибрахим крачеше из сарая. Не след дълго срещна и останалите еничари. Всички те бяха облечени в чистонови бойни униформи и изглеждаха впечатляващо. Неджиб ага и Явуз Челик също бяха облечени в зелена униформа. Това много зарадва Ибрахим, защото означаваше, че в предстоящата война или битка цветът на Явуз Челик паша щеше да бъде зелен. Такива щяха да бъдат и бойните му знамена. Чорбаджията Неджиб ага щеше да води една от неговите орти, а Ибрахим да бъде в ортата на Неджиб или в друга някоя орта на пашата. Мисълта, че ще бъде под командването на пашата и чорбаджията, го зарадва. Той беше сигурен в качествата на двамата като воини, хора и командири. Заради тях той би пожертвал живота си и би допуснал те да го поведат в която и да е битка, срещу който и да е враг.

Към тримата облечени в масленозелено се присъедини и сейменбашията^[2] Юсуп. Той беше с по-пищна униформа в червен цвят. Златото и пурпурът прекрасно подхождаха на тъмната му кожа. Шалварите бяха украсени с жълти и златисти кантове и ширити. Канията на арабската му сабя беше цялата в злато и отрупана със скъпоценни камъни от най-високо качество. Но най-красива беше униформата на агата на еничарите. Този толкова скромен мъж, който досега винаги ходеше със сива, груба еничарска униформа, сега се беше пременил в изцяло златотъкана униформа. Сърменият плат странно контрастираше с дребничкия скромен мъж. Тези дрехи въобще не подхождаха на аскетичния, духовен и военен баща на еничарите. За разлика от неговите предшественици, които ходеха с изискани и фини дрехи, подобно на висшите османски сановници, дори сърмените дрехи на Кубилай Юндер ага бяха точно копие на еничарската униформа. Освен златната униформа и шалварите, високата еничарска шапка също беше от сърма. На кръста си агата имаше широк сърмен колан, върху който бе закопчан силяхът от чисто злато, украсен с ювелирна резба. Ибрахим разбра защо агата му беше подарил ножницата си. На силяха му висеше такава от чисто злато.

Лицата на Юсуп, Неджиб ага и Явуз Челик бяха спокойни, отпуснати и дори някак усмихнати. Личеше си, че мъжете изпитват облекчение от това, че са облечени в униформи. Те отново бяха част от братството на еничарите.

Преди да потеглят на път, агата направи тайния знак. Накара Ибрахим да коленичи на земята и да насочи зулфикр напред и нагоре. Кубилай Юндер, Неджиб, Юсуп и Явуз Челик кръстосаха мечовете си над него. В следващия момент всички едновременно вдигнаха мечове и извикаха:

– Махди! Махди! Махди!

После останаха така, с вдигнати нагоре оръжия, и дълго се молиха на Аллах.

Охранявани от голяма група сеймени, командирите на еничарите се придвижиха до най-близкия пристанищен град – Бейрут. Там ги чакаше прекрасен голям кораб с внушителни пурпурни платна. Това не беше обикновен кораб и със сигурност принадлежеше на султана или на някого от най-висшите сановници. Каютите в кораба бяха големи и луксозни. Корабът беше подвижен сарай. Той беше така направен, че намиращите се вътре сановници да не изпитват нужда от нищо.

Ибрахим се настани в огромната каюта, която беше отредена за него. Преди години той би се притеснил да живее в такъв разкош. Той, който като дете беше пасъл овцете и бе спал направо на земята, под открито небе, сега спеше като ага и се завиваше с най-фини копринени завивки. Добре че животът в Дамаския сарай го беше подготвил.

Явно Кубилай Юндер ага спеше в покоите на този, на когото принадлежеше кораба, защото пред покоите му, лично за него и за харема му, имаше голяма зала за приеми. Еничарите се събираха именно в това помещение и по цял ден, а понякога и по цели нощи, водеха интересни разговори.

Екипажът, подобно на самия кораб, беше от най-високо качество. Той беше съставен само от опитни моряци, а капитанът и командирите разбираха от работата си, защото водеха красивия кораб по вълните подобно на лебед – плавно и грациозно. За разлика от другите пъти, когато беше плавал, този път Ибрахим не изпита никакво смущение. Спомни си претъпканите, задушни трюмове на гемиите на Георгиус и Никое, пиратския кораб на Балантрей и триерата, където бе прикован като робгребец. Струваше му се, че това е било толкова отдавна, като в друг живот.

Понякога Ибрахим и Юсуп се качваха на палубата и провеждаха кратки битки с оръжие, сейменбашията с арабската сабя, а Ибрахим със зулфикр. Специалният ятаган на младия еничар постоянно показваше превъзходство над оръжието на арапа. Ибрахим имаше чувството, че на земята няма сила, която да победи и нарани оръжието му. Дори след жестоки удари и защити, когато сабята на Юсуп заприличваше на трион, по острието на зулфикр не оставаше дори драскотина.

Битките между двамата майстори бяха атракция за всички моряци. Те прекъсваха работата си и идваха да наблюдават "сраженията". Шумно обсъждаха техниките, залагаха и се караха.

Тъй като превъзходството над чернокожия му учител беше очевидно и категорично, Ибрахим се опита да застави Неджиб да проведе няколко битки с него, но албанецът категорично му отказа:

– Чистият въздух не ми понася на дробовете. Липсва ми прахът и битката. Като погледна безкрайните вълни и простора, който се е ширнал до безкрая, ми става лошо.

Неджиб предпочиташе да стои сврян в залата, но не и да излиза на палубата.

Една вечер, след обилна вечеря, еничарите се бяха излегнали и блажено си почиваха. В салона имаше оставено голямо наргиле. Тъй като еничарите не ползваха алкохол и не пушеха нито тютюн, нито опиум, мавляна използваше само един от мундщуците на наргилето. Той беше открил специален рязан тютюн, който беше ароматизиран и из помещението се разнесе упойващият аромат на рози и някакви други цветя. Мавляна пушеше много бавно. Той с наслада всмукваше от финия аромат и сякаш се опиваше. За пръв път Ибрахим нямаше проблем с миризмата. Тютюневият дим не дразнеше носа му, а само нежно гъделичкаше сетивата му.

По някое време мавляна разгъна пред себе си нещо, което приличаше на много стар пергамент, с оръфани и прокъсани краища. Тъй като пергаментът беше стоял дълго време навит, за да го задържи в разгърнат вид, учителят подпря четирите му ъгъла с черни овални камъни.

Ибрахим позна, че това е карта^[3]. В земите на Златната орда на нея бяха показани Дон, Поволжието, Северен Кавказ и Русия. Еничарите се скупчиха около мавляна, така че главите им се събраха. Това беше карта на Османската империя. Ибрахим вече беше виждал карти и прекрасно познаваше крайбрежието на Средиземно и Черно море, Азовско и Каспийско море. Мавляна насочи вниманието им именно натам, а там, освен османски владения, имаше отбелязани още няколко цветни петна. Най-лявото беше жълто на цвят и сякаш протягаше ръце към Черно море. На него пишеше "Кримско ханство". До него имаше надпис "казаци". И над всичко това с червен цвят, който на места беше избледнял, пишеше "Русия".

На картите, които досега Ибрахим бе виждал, Османската империя беше най-голямата страна и обхващаше големи територии. Той много добре си спомняше това, което льо Комб му бе рисувал. Тогава бе видял колко по-голяма е Империята на османците от Франция, Англия, Германия и въобще от цялата Европа. Сега обаче червеният цвят се бе разлял огромен и необхватен и караше зеления цвят, с който бе отбелязана Империята на мюсюлманите, да изглежда малък и сякаш случайно разлят около бреговете на Средиземно, Черно, Мраморно и Егейско море, и около Червено море и Персийския залив. Червеният цвят беше толкова голям, че дори не можеше да се побере на картата. Преди учителят да започне да говори, Ибрахим реши да попита:

– Учителю, можете ли да ни покажете къде завършва Русия?

Мавляна Йенишехирли Абдаллах ефенди постави пръста си, след което продължи да чертае извън картата. Така пръстът му начерта територия по-голяма поне два пъти от картата. Еничарите ахнаха. Това беше територия поне десет пъти по-голяма от тази на султана.

– Толкова ли е голяма страната на русите? – намръщен попита Явуз Челик паша.

Явно пашата беше притеснен от мащабите и смазващото предимство на Русия над Османската империя. Скоро Ибрахим щеше да разбере в какво точно се състоеше притеснението на мамелюка.

Абдаллах ефенди сочеше брега на Черно море. Най-отгоре имаше огромен полуостров, който се свързваше със сушата чрез съвсем тънък провлак.

– Това е Кримският полуостров – каза мавляна. – Най-големият му град се нарича Акар (днес Севастопол). Ето, погледнете тук! – каза мавляна и посочи над Кримския полуостров, където беше заградил едно малко море, пет-шест пъти по-малко от Черно море. Крайбрежието му беше нагънато и пресечено. – Това е Азовско море, а ето това е Азов – като каза това, мавляна Абдаллах ефенди посочи горния край на морето, който като рог се бе "забил" дълбоко в сушата и именно там се намираше нарисувана една малка бойна кула, до която пишеше "Азов". Явно това беше голяма крепост. Това, което учуди Ибрахим, беше, че наоколо нямаше отбелязано нищо друго. Той не знаеше какво означава това. Наоколо или имаше планина, или пустиня, или нямаше други населени места, или пък те не бяха отбелязани.

– Който владее Азов, той ще владее цялото Северно Причерноморие

– Продължи мавляна.

– Какво има наоколо? – попита Ибрахим.

Вместо мавляна да отговори, в разговора се намеси Кубилай Юндер, който каза:

– Това беше моята родина. Това е Великата степ. Тя е безкрайна и няма сила, която да може да я завладее, както няма уста, която да може да я опише или преглътне. Русия се опитва да сложи ръка на тези огромни територии и да излезе на Азовско море. Така тя ще се окаже в тила ни.

Ние предполагахме, че когато руснаците започнаха да строят новия си голям град^[4], ще насочат своя поглед на запад и север. Мислихме, че участието им във Великата северна война ще ги спре. Това обаче не се случи. Цар Петър^[5] усили крепостта Азов и построи нови малки крепости около нея. Освен това той е започнал да строи военни кораби. Намесва се грубо при избора на ханове в кримското ханство и подтиква източноправославната рая в Империята към неподчинение.

Вие двамата ще продължите с кораб до Акар. Там ще преговаряте с хан Девлет Гирай да ни подкрепи във войната срещу Русия.

Абдаллах ефенди и Явуз Челик поклатиха глави в знак на съгласие. Останалите еничари се разшумяха. Явно вестта, че скорошната война ще бъде с руснаците, ги развълнува.

– Да, ще има война с Русия! – поясни агата на еничарите.

– За тази цел султанът наскоро е правил промени и вече Велик везир е Балтаджъ Мехмед паша.

Явуз Челик се раздвижи. По всичко си личеше, че познава добре Мехмед Балтаджъ. Ибрахим не можеше да си спомни докато бяха в Дамаск кой точно му бе разказвал за новия Велик везир.

– Учителю, той е ваш ученик и ви смята за духовен баща – каза пашата, като гледаше към агата на еничарите. – Това означава ли, че султан Ахмед III е сменил политиката си за поддържане на мир и ненамеса във вътрешните работи на европейските страни?

Кубилай Юндер кимна.

– Ако не спрем днес Русия, някой ден тя ще има излаз и на Черно море, а знаете, че един военен флот там може да се забие право в сърцето на Империята.

– Мехмед Балтаджъ ще помогне да усилим влиянието си пред султана – каза Явуз Челик паша.

– За да изпълните мисията си пред Девлет Гирай, мавляна Абдаллах ефенди трябва да ти разкаже за историята на Кримското ханство или както са известни още, като татари или ногайци.

На Ибрахим също му беше много интересно да научи историята на този край на света, затова попита:

– Ага ефенди, може ли и ние да чуем думите на мавляна, за да разберем срещу какви врагове ще се изправим и кой ще бъде рамо до рамо с нас?

Другите мъже енергично заклатиха глави. Те също искаха да научат нещо ново. Всички знаеха, колко добър разказвач е мавляна, затова се настаниха удобно и се приготвиха да слушат разказа му. Духовникът погледна към агата, за да получи съгласие. Кубилай Юндер дори не наведе главата си, той само отпусна клепачите на очите си надолу. Мавляна разбра знака и започна разказа си.

– Златната орда и персите винаги са били врагове на нашите султани. Основният проблем е бил в това, че през техните територии преминавали някои от разклоненията на керваните на Великия път или както в древността го наричали – Пътя на коприната. От най-дълбока древност свързвал всички страни и служел за обмен на стоки между Индия, Китай и Запада.

Стоките винаги са пътували през Персия, оттам през Анадола, докато се достигне до проливите. Но имало и друг път – през Крим. Всеки владетел от древността се е опитвал да контролира проливите и да сложи ръка на Крим. Така е постъпил и вторият султан от династията на Османите, а именно синът на Осман – Орхан. Именно затова той и неговите наследниците използвали първите еничари. Като начало Орхан Гази сложил ръка на Гелиболу^[6]. После те превзели и Крим. Ето как станало това. Владетелите на ахейското братство^[7] се сетили, че преди тези земи били владение на селджуките. Местните търговци от Крим изпратили в град Коня жалба до султана на селджуките Ала уд-Дин Кей Кобад I. Те се оплаквали, че за тях остават само трохи от Пътя на керваните, а основната част от търговията се върти от чуждоземци. Това били венецианци, защото тогава Крим се владеел от Венецианската република, която току що била прекършила гръбнака на Византия...

... В 1195 година византийският император Исаак II Ангел бил свален от престола, ослепен и хвърлен в тъмница. Неговият син Алексей помолил дожа на Венецианската градска империя – Енрике Дандоло, да събере войска за четвърти кръстоносен поход към Константинопол. Дандоло "организирал кръстоносците за възстановяване на справедливостта и династическите права", защото в замяна Алексей обещал на Венеция планина от злато. Исаак II Ангел, измъчен от престоя в затвора, скоро издъхнал. Алексей наследил престола, но не могъл да събере необходимата сума за събирането на войската. Тогава кръстоносците насочили гнева си към Константинопол. Така най-големият и богат град в света бил разграбен в 1204 година, кръстоносците сами взели своето. В най-богатият и голям храм в света – "Айя Софя" или "Света София", те върлували по-диво от варварски племена. Никой друг в историята на този град, дори турският султан Мехмед II Фатих, не е подлагал града на такова разрушение и поругаване. В храма "Света София" те обрали всичкото злато и сребро, дори свалили скъпоценните камъни от иконостаса, влезли в амвона и го обрали, а от олтара откраднали златния кръст, както и цялата сребърна и златна църковна утвар... Ограбени били всички черкви и манастири в Царския град, а свещениците и монасите, дръзнали да се съпротивляват, били убивани на място. Освирепелите кръстоносци нахлули в женските манастири и изнасилвали монахините. Ограбили и си разделили дори бронза. Така били унищожени всички антични скулптури, дори техните копия. Изчезнала за света статуята на Хера Самоска, статуята на Херакъл, направена от Лисип^[8], пострадали дори всички скулптури на Дева Мария. Кръстоносците запалили и най-богатите константинополски книгохранилища и с особено удоволствие изгаряли ненавистните православни текстове, а заедно с тях и трудовете на ариани, несториани, гностици и различни Евангелия.

"Светите аналои, най-скъпите драгоценности и необикновената красота, довеждащи до изумление, били разкъсани на парчета и разделени между воините, заедно с другите великолепни вещи" – написал по-късно византийският летописец Никита Акоминат.

Но какво са аналоите, когато на парчета била разбита самата Византия! Такава държава вече нямало на картата на света. На нейно място се появили Латинската, Никейската и Трепезундската империи, Тесалоникииското кралство, Епирският деспотат, Ахейското (Морейското) княжество, Атинското херцогство. Най-голямата империя – Латинската, била възглавена от Балдуин Фландърски. Той бил свързан при вземане на своите решения със съвета на Венецианската империя. Венеция взела проливите под свой контрол, също така си запазила Крит, Евбея, Галиполи и Константинопол. Венецианските търговци получили достъп до Черно море, Крим и Пътя на коприната.

Венецианските търговци създали в Крим своя колония – Сурож (Седал). Те се държали нагло с всички останали, защото се смятали за наследници на византийците. Нарекли целия Крим Сурожки полуостров и дори самото Черно море нарекли Сурожко море. Останалите хора в Крим, които били от тюркски произход – гагаузи, поискали помощ от султана на селджуките – Кей Кобад, и неговите воини се втурнали в Крим. Венецианските колониалисти от Сурож поискали помощ от своите търговски партньори – половците и руските рязански князе. Но десетхилядната половецкоруска армия била разбита от селджуките. Сурож паднал. Тюркските търговци вече щели да държат единия от пътищата на коприната. Но това не се случило, защото битката за Сурож била през 1222 година, когато в Средна Азия и Анадола вече се придвижвали несъкрушимите тумени на хана на монголите Чингиз. В края на януари 1223 година Сурож бил превзет от монголските водачи Субеде и Джебе. Мъдрият Ибн ал-Асир пише, че гражданите, след превземането му от монголите, се разпръснали.

Монголите успели да ни отблъснат за век назад. Отначало селджуките и турците не успели да завладеят Крим. Затова чрез войни и нападения се опитали да го направят несигурен, да разорят и унищожат този керванен път. Така всички богатства потекли през Босфора, който те контролирали. Такава е историята на този район. Западните монголи се наричат още татари. Една голяма част от тях превзела Сребърна България (Волжко-Камска България) и се заселила на нейно място. Тъй като българите там били станали правоверни, приели от тях религията на Мохамед.

Ибрахим вдигна глава. Споменаването на България го учуди. Той никога не беше чувал за Сребърна България. Мавляна видя реакцията му, но му направи знак да слуша и да не го прекъсва.

– Така Татария днес е на мястото на България, но един клон от татарите слезли на юг към Крим и северното Причерноморие. Султан на тези татари станал хан Бату, който умрял в 633 година по Хиджра (1255 година). Той оставил за свой наследник сина си Сартак. Сартак бил християнин, както свидетелства Абу л-Фараджа. Той даже бил ръкоположен за дякон. Така Сартак – гонителят на мюсюлманите, наследил своя баща Бату. След като заел мястото на баща си, Сартак бил длъжен да отиде да се поклони пред великия хан Мунке. Когато се връщал, Сартак минал покрай ордата на своя чичо Берке, но не пожелал да го види. Берке изпратил пратеници да попита за причината за такова оскърбление. Сартак отговорил: "Ти си мюсюлманин, а аз – християнин; да видя лицето на мюсюлманин, за мен би било нещастие!" Като получил отговора, Берке се затворил в юртата, направил клуп на едно въже и си го надянал на шията, а после три денонощия прекарал в плач и молитва: "Боже, ако вярата в Мохамед е истинска, отмъсти за мен на Сартак!" На четвъртия ден Сартак умрял.

Сартак умрял, а хан на Златната Орда станал непълнолетният му син Улагчи. Любимата жена на Бату – Боракчин, веднага се опитала да се свърже с Хулагу, който владеел съседните земи, за да противодейства на Берке, но не успяла... Берке смятал, че той трябва да наследи Сартак. Отровил Улагчи и станал хан на Златната орда в 1257 година. Идвайки на власт, изклал християните в Самарканд, а Боракчин удавил, като я завързал в кожен чувал с няколко гладни котки.

Берке се родил в Туркестан по времето, когато баща му Джучи хан превзел Хорезъм^[9] и неговите войски се намирали в земите на саксите, сакалабите и българите.

Ибрахим вече беше съвсем объркан. Преди малко говореха за някаква България отвъд Москва, а сега за българи в Иран. Вече не можеше да разбере какво става. Нима народът, който той доскоро смяташе за рая, имаше славна история и е бил толкова голям, заемайки такива огромни територии? Това не можеше да бъде вярно. Явно мавляна грешеше. Ибрахим реши, когато мавляна свърши разказа си, да изясни тази мистерия. Но разказът му продължи:

– Когато майка му го родила, бащата на Берке казал: "Този син ще го направим мюсюлманин, намерете му дойка мюсюлманка, за да може тя да го обреже и той да засуче мюсюлманско мляко." Когато пораснал, Берке тръгнал от земята Дешт и-Кипчак и отишъл в Бухара. Посетил мюсюлмански светци и учени, върнал се и изпратил свои доверени хора към халифа. Докато бил малък, Берке се обучавал в Корана и шериата. Цялата му войска се състояла от мюсюлмани, а в армията му била наложена петъчната молитва. Всеки негов воин, освен всичко друго, на гърба на коня си носел молитвено килимче и извършвал намаз. Никой не пиел вино. При него винаги имало мюсюлмански учени и тълкуватели на хадисите^[10]. Той имал голяма библиотека от богословски книги, която винаги носел със себе си и голяма част от неговите срещи и беседи били с учени и познавачи на Корана. В двореца му постоянно се водили диспути относно божествените закони и шериата. Като мюсюлманин той бил изключително твърд, усърден и последователен.

Тази история, за да се знае, е била написана в 637 година (1258-1259) от саид Ашраф уд-Дин, пристигнал в Самарканд по търговски причини и от намиращия се тогава в Делхи историк ал-Джузджани, който в своята книга "Табакати-Насири" наричал Сартак, заради това, че бил християнин, "проклетият". Въпреки че нито единият, нито другият от писателите не е могъл да знае тайната част от историята, а тя била свързана с братството на Ахите.

Селджуките и турците знаели, че ако монголите са единни, потоците от кервани ще минават през техните земи. Градовете от Азовско море и Таврия още от най-дълбока древност имали връзки с Кавказ и Балканите. Берке предоставил на венецианските търговци достъп до Сурож и река Днепър. Така тюрките решили да скарат Севера и Юга, принуждавайки монголите да се бият срещу монголи.

По завещанието на Чингиз хан, Югът, тоест Задкавказието, до 1256 година се смятал за подчинен на Златната орда. И когато тази земя легнала под копитата на монголските коне на великия хан Кубилай, той я взел за себе си. Нашите мюсюлмански посланици и учени, които се намирали в двора на Берке, започнали да го подтикват към това да предяви претенции за Задкавказието. Но тогава Берке останал равнодушен към тези подтици. Оставал само Хулагу. Неговата майка Соргахтенибоки искала да види сина си християнин, защото тя, дори омъжвайки се за чингизовия син Толуй, си останала християнка и запазила несторианската си вяра. Въпреки това тя не успяла да престъпи монголската яса, която не позволявала да се покръстват в християнска вяра принцовете – чингизиди. Те били родени тангристи, но въпреки това всички нейни деца: Хулагу, Мунке, Кубилай и Аригбуга били възпитани в дух на уважение към християнската религия. Хулагу хан, както и Бату, и Сартак, покровителствал християнитенесториани. Неговата жена Докузхатун също била християнка. Тя била внучка на изповядващия несториянството Вапхан. Където и да се застоявал Хулагу, той винаги построявал християнска черква за жена си. (виж схема 1, стр. 756)

Когато под копитата на монголските коне паднал и Багдад (1248), несторианците благодарили на Бог. Хулагу и Докузхатун им забранили да се отнасят лошо към другите християни. Хулагу подарил на несторианския патриарх двореца на халифа. Арменците и сирийците, сърцата на които, по техните собствени думи, "изнемогвали под робството на мюсюлманите, повече от шестстотин години", също се обърнали към несторианската вяра. Арменският патриарх благословил оръжието на хана. Войската на царя на Киликия – Гетум I и неговият зет – антиохийският владетел Бозмунд VI, се присъединили към монголите. Затова нашите посланици, появили се в двора на Хулагу, се представили за християнинесторианци. Те не били посланици, а шпиони, представили се за лечители и астролози. Тънката струйка на техните думи като отрова потекла в ушите на Хулагу. Те му внушавали, че Берке, в стремежа си да властва, убил не само племенника си Сартак и неговия син Улагчи, но и брат си Бату, затова Берке нямал право да наследи трона. Хулагу събрал тридесет хилядна войска и се придвижил към Дербентския проход.

Докато говореше, мавляна сръчно сочеше с пръст из картата. В очите на Ибрахим думите на стареца оживяваха. Той виждаше воините на Златната Орда и най-мощния владетел живял досега в света, владял най-голямата територия, внука на Чингиз – Кубилай. Ибрахим знаеше, че Кубилай е владял империя по-голяма от Римската, от Османската и от Русия.

– "Когато Берке чул – съобщава Ибн ал-Асир – египетски съвременник на събитието, – че войската на Хулагу хан вече се е втурнала в неговата страна, той събрал войската и помолил всеки, който има шестнадесет години, да седне на коня си и да го подкрепи." И атаката на Хулагитите била отбита с почти равни сили от Златната Орда, която тогава била командвана от Ногай. Войските се срещнали в Ширванската долина. Битката при Терке (1263) не може да бъде сравнена с нищо друго досега. Нито Златната Орда, нито държавата на Хулагитите не е извеждала на бойното поле такива сили. Тумените на Берке в по-голямата си част се състояли от русите и техните войводи. Имало и половецка конница, и монголи. Небето се скрило от летящите като облаци стрели. Когато свършили стрелите, воините се хванали за сабите и започнала ръкопашна битка. Войската на Берке била победена и се обърнала в бяг. Преследвайки противника, армията на Хулагу пресякла река Терек, превзела лагера на Берке и го подложила на грабеж. Но в този момент войската на Берке се съвзела, мобилизирала се и преминала в настъпление, като нанесла поражение на войските на Хулагу. Воиниците на Хулагу не пожелали да се разделят с плячката си. Така натоварени те опитали отново да преминат през тънкия лед на река Терек, но под тежестта им той се пропукал и армията се издавила. Резултатът от това бил плачевен и за двете страни. Хан Хулагу заповядал да се унищожат складовете и конфискувал товарите на търговците, които пристигнали в Златната орда. Берке дал аналогични заповеди по отношение на търговците на Иранския улус. Границата била разположена по хребета на Кавказките планини, по Червените и Черни пясъци^[11]. Тази граница била затворена и керваните от Турганджа вече не вървели на северозапад. Търговците и воините от цяла Азия били щастливи. Именно върху това се крепи могъществото и благоденствието на нашата Империя.

Спирането на търговията през северния път на керваните накарало Златната Орда сериозно да се замисли. Ногай – улусбекът на Ордата, който владеел Крим и имал голямо влияние в ханския сарай, пръв се опомнил. Рашид уд-Дин свидетелства, че "Ногай постоянно отправял към господаря на исляма илхан Газан (1295-1304) почетни посланици, молел от него помощ и да стане поданик на негово величество." Ногай се опитал да възобнови керванния път по цялата му дължина и го охранявал. Пуснал италианците в Крим тогава, когато Палеолозите отворили Босфора и Дарданелите за генуезките кораби. Генуезците построили крепости в Крим и разгърнали мощна търговия сред татарите, а след това и с Русия. Скоро обаче Ногай с прискърбие разбрал, че основния товар, от който се интересували генуезците, не била коприната, нито кожите или зърното, а робите.

Ногай съжалил, че е дал този шанс на генуезците. Но връзките, договорите и познанствата – всички контакти, които свързват човека в продължение на живота, не било лесно да бъдат прекъснати и Ногай останал съюзник на Генуа. А нашите посланици в двора на Токту му обяснили, че Ногай участвал активно в търговията с роби.

Ногай бил забележителна фигура в Ордата. Неговите територии първоначално били степите между реките Днестър и Прут. Той бил внук на Мулава – седмия син на Джуги, и бил чингизид четвърто поколение. Когато станал старейшина на рода на Джугидите през 1280 година, върху него паднала отговорността за точното изпълнение на закона на Чингиз хан. При Тимур...

– Учителю, това същият Тимур ли е, за когото сте ми говорили? – попита Ибрахим.

– Да, това е същият Тимур хан^[12] или както някои го наричат Тамерлан или Куция, за разлика от Менгу-Тимур.

– Ние също искаме да знаем за Тимур – казаха останалите.

– Добре, тогава ще ви разкажа накратко. Този Тимур през 1370 година се обявил за владетел на едно малко градче Балх. За кратко време страховитите му орди прегазили Ирак, Кавказ и Азербайджан и стигнали до границите на османските владения. В това време султан бил Баязид I Йълдъръм (Светкавицата). Тъй като нито Баязид, нито Тимур признавал превъзходството на другия, войната била неизбежна. Дребните владетели в Мала Азия, Азербайджан и Ирак търсели протекциите на единия или другия с надеждата, че са заложили на по-силния. Анадолските бейове, които били потърпевши от османските нападения, макар че били тюрки, се поставили в услуга на Тимур и го насърчавали час по-скоро да тръгне срещу Баязид. Ханът изпратил на Баязид послание, изпълнено със заплахи, на което султанът отговорил също така остро. "От доста време искам да се срещна с теб на бойното поле... Ако не дойдеш ти, идвам аз!" Скоро след отговора на Баязид, Тимур преминал към действие. Той прекосил Грузия и през Ерзинджан в 1400 година се насочил към Себаст (днес Сивас). Градът се съпротивлявал осемнадесет дни.

Явно мавляна се беше вдъхновил от разказа, защото се изправи на крака и започна да ръкомаха. Скоро Ибрахим разбра защо старецът се беше разгорещил.

– Тимур обещал на гражданите на Себаст, че ако се предадат, няма да пролее нито капка кръв. Градът се предал и монголският хан спазил думата си да не лее кръв. Той наредил на хората си да изкопаят дълбок трап, където заровил живи защитниците на града, без да пролее капка кръв. През 1401 година Тимур се насочил към Сирия. Край Хомс той разбил мамелюците и разорил градовете Хама, Дамаск и Баалбек. През август същата година ханът завладял Багдад. По пътя му оставали да се белеят ужасяващи купчини от човешки кости.

Докато Тимур вилнеел в Сирия, Баязид тръгнал на изток по долината на река Ефрат. През пролетта на 1402 година Тимур напуснал зимния си лагер в Карабах и се отправил срещу османците. Той пръв стигнал до Ангора и заел изгодна позиция. Битката с Баязид се състояла на 28 юли 1402 година. Тимур водел със себе си най-опитните си бойци. Във войската му преобладавала конницата, но имал и тридесет и два бойни слона. С малки отряди от негова страна участвали и някои от анадолските бейове. Баязид се изправил срещу него с армия от анадолските си войски и тежковъоръжена сръбска конница, румелийски отряди и еничарския корпус. В тази битка еничарите доказали своята лоялност и се утвърдили като едни от най-добрите воини в света.

Първата битка, в която еничарите доказали правото си на съществуване, била така наречената Битка на народите, когато обединените кръстоносни войски, предвождани от Владислав III Ягело Варненчик и Януш Хунияди, биват разбити от еничарите. С битката при Варна печелим Европейската част от империята на падишаха. Това е куриозно, защото повечето еничари по това време, както и днес, са българи и именно те, чрез битката при Варна, направили така, че вече повече от триста години султана владее Балканите и държавата им.

Битката при Ангора е втората битка, в която еничарите спасили Империята на падишаха от гибел.

Тимур нападнал пръв и през цялото време държал инициативата. Татарите във войската на Баязид го предават и нападат в гръб. Анадолски-те войски, щом видели в монголските редици предишните си господари, преминали на страната на Тимур. Предусещайки поражението, великият везир Чандарлъ Али паша взел със себе си най-големия син на Баязид – Сюлейман Челеби, и напуснал битката. С бягство се спасили и сърбите, които били командвани от другия син на Баязид – Мехмед Челеби, който по-късно станал следващия султан и се нарекъл Мехмед I Киришчи (Обединителя). На бойното поле останали единствено султанът с верните си еничари. Обкръжени отвсякъде, еничарите се били до смърт и предизвикали възхищението на враговете си. Те се биели с доблест и чест, показвайки пълно пренебрежение пред болката и смъртта. Без омраза, те скачали в битка и умирали. Нито за миг в редиците на еничарите не се забелязала паника, стъписване или объркване. Дори когато някой еничар бивал грозно раняван или му бил отсичан крак или ръка, дори целият в стрели, той се опитвал преди да загуби живота си да повали поне още един враг. Преди да влезе в битка и да бъде съсечен, всеки еничар гордо извиквал името си, като по този начин карал враговете да знаят кой се изправя срещу тях. Това била тяхната молитва към Аллах. По този начин показвали, че освен живота си и чистото си име, не разполагали с друго и нищо не ги привързвало към света. Така в битката един по един се хвърлили всички еничари и нито един не останал жив. По този начин еничарите изписали имената си със златни букви в книгата на Аллах.

След тази жестока съпротива, султан Баязид, заедно със синовете си Муса и Мустафа, бил пленен. Баязид прекарал няколко месеца в плен при Тимур, затворен в желязна клетка. Монголският хан държал окования османски султан и го показвал като животно навсякъде, където отидел. Скоро Баязид не издържал на унижението и на 9 март 1403 година погълнал отрова и умрял. Разгромът на Баязид при Ангора поставил османската държава на ръба. И все пак еничарите, със своята саможертва, успели да накарат Тимур да осъзнае какви защитници има Империята. Следващият период е известен в историята като "Фетрет деври" (Период на междуцарствие).

Но аз сега не трябва да ви разказвам историята на нашата Империя. Нали ви разказах историята на Златната Орда и Ногайците.

По времето на Менгу-Тимур, Ногай станал беклерибек или както ние казваме бейлербей, а неговата територия била Златната Орда на запад от река Дон, Причерноморските степи и Крим. Фактически той станал независим владетел, опирайки се на половците, които оказвали мощно влияние на хановете.

Токту се съгласил с нашите "посланици", че беклерибекът не бива да притежава толкова голяма самостоятелност и че безчетните генуезки роботърговци трябвало да бъдат изгонени от Крим. И ето, отношенията между монголците и ногайците от една страна и генуезките търговци от друга страна дотолкова се изострили, че между тях започнали военните действия.

Първото стълкновение на Ногай и Токту станало през зимата на 698 година по Хиджра. Битката се провела на река Аксай. Разбитите войски на Токту побягнали към река Дон и потънали в нея. Токту отстъпил към Сарай – столицата на Причерноморието. Това била пирова победа. Няколко емира изменили на Ногай и се прехвърлили към Токту. Когато разбрал за разрива в армията на Ногай, Токту с шестдесет тъмги войска, в които освен волжките татари влизали и руски войски, сибирски татари и средноазиатската Синя и Бяла Орда, се прехвърлил през река Узи (река Днепър) и се разположил на брега на река Тарку, където се намирали юртите на Ногай. Армията на Ногай била разбита, а синовете му се разбягали. Тази битка била в 699 година по Хиджра. Ногай бил хванат от руски войник на служба при Токту, който го повел ранен към Токту, но по пътя той починал. Токту не наградил руснака, а заповядал да го убият, защото си е позволил да вдигне ръка срещу чингизид.

От този момент Ордата повече не сменяла своята политика. Узбек станал хан на Ордата в началото на 1312 година след Христа. Той също обръщал внимание на Юга. Обичал да води народа си и да построява юртите там, където цъфтели високите треви в подножието на Бешдаг – като каза това, мавляна посочи на картата. – В подножието на планината, на чиито връх пренасяли своите жертви огнепоклонниците, той направил каменни основи на юртите си, както и основите на походни мечети^[13]. Близо до лагера му се намирала река Кума, наречена така в памет на древното "лебедно племе" на куманите.

– Кои са куманите, учителю? – попита Явуз Челик.

Мавляна се замисли. Той преценяваше дали да се отклони от основния си разказ и да разкаже за куманите. После явно реши, че може да вметне набързо за куманите и каза:

– Някои смятат куманите за отделно племе, но според много арменски и византийски историци те са един от клоновете на българския народ.

Потресен Ибрахим отново повдигна глава и с учудено изражение погледна към мавляна.

– Те са смятани за наследниците на тези българи, които под предводителството на Батбаян останали в пределите на Хазарското царство. Тях ги наричали Черни българи, за разлика от Златна (Дунавска, Аспарухова) България и Сребърна (Волжко-Камска) България. По-късно Златните българи непрекъснато използвали Черните българи – куманите, като свои съюзници. Дори когато цар Калоян разбил цвета на Латинската империя и пленил, а после и убил император Балдуин Фландърски, като основни съюзници използвал леката куманска конница. По-късно, когато куманите били притиснати от силни врагове, българите ги пропуснали и ги настанили в собствената си територия, в района на Сердика (днес София) и Куманово (днес в Македония).

Тук старецът реши да спре. Той забеляза неспокойния поглед на Ибрахим и за да го успокои, каза:

– Ако искаш после ще ти разкажа и за твоя народ – българите, но сега трябва да продължа.

Тези думи зарадваха и успокоиха младия еничар. Той имаше търпение и щеше да почака. Много добре си спомняше думите на Йосиф Брадати в Араповския манастир, че някой учен мъж трябва да се посвети на изучаване на историята на българския народ. Колко далечно беше това време. На Ибрахим му се стори, че е било в някакъв друг живот.

– Някои от учените смятат, че куманите имат връзки с някои народи. Лебедите – белите птици, надарени с красота и грация, станали символ на Ахите – братството на газиитеосманци, защото Ахи означава бял; бял лебед – каз ак... Може би има някаква връзка с хората, които сега населяват Таврия и Северното Причерноморие и се наричат казаци?

– Сега слушай историята на българите, защото тя е пряко свързана с историята на този край! – каза мавляна и погледна към Ибрахим. – Вие, ако искате, може да не слушате!

– Не, учителю, ще слушаме! – разпален каза Явуз Челик.

– Нещата, които ви казах, са достатъчни, за да изпълните мисията.

– Но, учителю, ние искаме да слушаме! – през глава настояха всички.

Мавляна беше видимо доволен от желанието и заинтересоваността им да слушат. Воини, които познават народите, срещу които ще се изправят, имат шанс да научат и по-бързо да "напипат" както силните, така и слабите им страни. Той знаеше, че желанието им да слушат е породено от стремежа да победят.

Преди всяка мисия, поход или битка мавляна или пашите на еничарите се изправяха пред ортите^[14] и им разказваха за народа, срещу когото ще се изправят. Те ги запознаваха не само с вида въоръжение и тактиките на вражеската армия, но и с особеностите на религията, историята на народа и всичко останало. Все пак командирите се опитваха еничарите да не се изправят срещу собствен народ и това беше лесно, защото те се събираха от раята на Империята, а корпусът воюваше само срещу външни врагове. Мавляна никога не разказваше за историята на народите, които участваха в еничарския корпус. Това, което сега се случваше, беше прецедент и всички еничари го осъзнаваха, затова внимателно слушаха.

– Ти си българин, нали?

– Да, учителю! – отговори смирено Ибрахим. – Живеех в страната, която турците погрешно наричат Рум. Там не живеят румеи, а българи, както и в мястото, което се нарича Македония, не живеят македонци, а българи.

– Някога тази земя е принадлежала на ромеите, сега там живеят българи. Аз не те питам за тази земя, а за земята на твоите предци.

Ибрахим се учуди.

– Мислех, че ние българите винаги сме живели на тези земи.

– Не! – каза остро мавляна. – Кубилай Юндер ага имаше видение, че следващият Махди ще бъде от някой от народите, които се наричат Великите ездачи от Изтока. Това са народите участвали във Великото преселение на народите. Първите народи, тръгнали на запад, били готите – остготи и вестготи. Днес тяхната кръв тече в жилите на тези, които се наричат италианци, шведи, немци, французи. После тръгнали скитите, след тях – хуните, но те не били сами, с тях тръгнали котрагите (котригурите), сарматите и аланите. Малко преди тях минали вандалите, след хуните тръгнали аварите, след тях българите, хазарите, маджарите, по-късно тюрките и най-накрая татарите и монголите. Това са народите, които като море, вълна след вълна заливали Рум^[15]. Някои от тях, като сарматите, се насочили към държавата, която днес се нарича Полша. Хазарите участват в кръвта на вашите съседи сърбите.

Ибрахим повдигна вежди. Той знаеше сърбите, но никога не беше чувал за това, че те са хазари.

– Сърбите хазари ли са? – попита Ибрахим.

– Не казвам, че са хазари, а че част от кръвта им е хазарска, както част от полската кръв е сарматска. Така вашата кръв е българска, но в нея има и славянска, куманска, аварска и кръв от много други народи.

– Да, ние сме славяни – потвърди Ибрахим.

– Тогава защо се наричате българи? – попита мавляна.

– Българите не са ли славянско племе? – учуди се Ибрахим. Той досега не се беше замислял за това, но изводите сами се налагаха.

– Не, българите са били по-близо до тюрките, отколкото до славяните. Те са по-скоро иранци или сармати.

Ибрахим щеше да извика от изненада. Нима беше възможно такова твърдение?

– Както в кръвта на унгарците, освен маджарска кръв, има и хунска, и аварска кръв. Вие българите сте помогнали да бъдат разбити някои от държавите на номадските народи. Така например вашите кане Аспарух и Тервел непрекъснато са воювали с хазарите, които преди това разбили огромната държава на българите, която се наричала Велика България. По-късно именно българите били тези, които воювали непрекъснато с хазарите и ги изхвърляли на север, без да им позволят да нахлуят във Византийската империя^[16]. На мястото на предишната държава на хуните, аварите създали мощен каганат, благодарение на своя владетел Баян. Именно българите унищожили напълно тази държава по времето на българския кан Крум. Така България станала третата страна в света след Западната римска империя, начело на която стоял Карл Велики, и Византия. Така че българите са тези, които са унищожили Аварския каганат и всички авари наричани още савири. Първото поражение на татарите е нанесено от един български цар. За него още се разказват легенди. Той се наричал Лахана и преди да стане цар на българите, бил свинар. След като разгромил татарските отряди, обявил България за васал на Златната Орда. Той така завършил живота си. По време на един пир от едната страна на Ногай стоял Лахана, а от другата – претендентът за българския престол, някой си Иван Асен III, изпратен при Ногай от неговия тъст – византийският император Михаил VIII Палеолог. Ногай убил Лахана и така решил кой да управлява България.

Това не е единственият път, когато България е имала контакти със Златната Орда и дори е била управлявана от татарин. Това станало за много кратко време. Той се казвал цар Чака – син на Ногай, а майка му се казвала Алана. След битката при река Терек, Чака се опитал да поведе армията на баща си, но това не му се отдало. Междуособицата между Токту и Ногай била съпроводена с невиждано разорение на земите на север от Черно море, както пишат очевидци: "Цялата земя опустя и хората биваха избивани, а оцелелите се изселваха." За да се спаси Чака, с остатъците на армията на Ногай, превзел столицата на българите и станал техен цар. Като разбрал за случилото се, Токту изпратил голяма армия, която обсадила столицата на българите. Българите били принудени да затворят Чака в затвор и да го убият.

"Хазарите – пише ал-Истахри – говорят на език, който не прилича нито на турски, нито на персийски, нито на който и да е друг от известните езици, а е подобен най-много на езика на българите." Всички тези народи, за които ви говорих, почитали и синьото небе, и черната земя. Тази земя някога те наричали Вечния Ел и се простирала от Великата китайска стена до Европа и Карпатите, и от Памир, Хиндукуш, Кавказ и Джурджанско море (днес Каспийско море) до Великия север.

– Учителю, може ли да ни разкажете повече за степните народи? – помоли Ибрахим.

Мавляна реши, че това ще е добре и продължи:

– Ще ви разкажа за тези народи, но само за това какъв е бил приносът им към военното дело. Много няма да се разпростирам.

Ето например, скитите измислили стремената, които били кожени. За помощ на своите жени те привързвали кожени върви отдолу с клуп, в който стъпвали с меките си кожени обувки, докато яздели. По-късно започнали да ги ползват и по време на битка. Въпреки това те не могли да се изправят на гърба на коня, стъпвайки на стремената, и така да нанесат силен сечащ удар с оръжието си. Затова, макар и да воювали на гърба на коня си, скитите не били много ефективни в битка. Скитският меч

– Акинак, бил дълъг два лакътя. Той бил много удобен в битка с пехотинци и в близък бой, но почти безполезен при конна битка. Освен с акинак, скитите били въоръжени и с двойноизвит лък. Това било най-страховитото оръжие в древността. С него се стреляло по-лесно от гърба на кон. Правел се от сухожилия, кости и дърво. Направата му обикновено отнемала няколко месеца. По-късно започнали да го наричат български, но българският лък бил по-къс от скитския. Българите стреляли с по-къси стрели. Те били по-дебели и здрави. С тях се стреляло по-бързо и не се налагало дълго да се разпъват тетивата, което правело конника много нестабилен. Друго оръжие на скитите били малките метални брадви.

Сарматите измислили железните стремена, на които можели да стъпят много по-здраво. Те първи започнали да се изправят докато яздели и така да секат. Заменили скитския акинак с по-дълъг и по-тежък меч, заточен от двете страни. С него можели да секат от гърба на коня. Те измислили повод на коня, който при битка да може да се пуска и така ръцете им да са свободни, за да секат с две ръце. При сарматите се появило дълго бойно копие с тежко острие. Това копие им позволило при вихрена атака напред да нанесат удар във врага с цялата маса на коня и ездача. Стремената използвали да затъкват краката си и да поемат силата на удара. За да понесат конете такъв тежък удар, сарматите започнали да ги защитават, отначало с плетени ризници, а после и с по-тежки брони. Те поставили началото на западноевропейското рицарство. Една част от сарматите се заселили в Полша и отначало поляците, а по-късно балтите и немците приели тяхната тежковъоръжена конница. Не случайно рицарското въоръжение през цялото Средновековие се наричало "сарматско въоръжение". Продължение на сарматската традиция са: рицарската броня, рицарският меч, рицарското копие, рицарският шлем и щит. Атакуващата във вихрена атака сарматска тежка конница, цялата лъщяща с бронята и оръжието си, представлявала страховита гледка, която впечатлявала хронистите и хората, които наблюдавали отстрани. А тези, които имали нещастието да видят тази гледка срещу себе си, изтръпвали в очакване на челния сблъсък.

Мавляна замълча, за да остави време на еничарите да си представят гледката на сарматската конница и да ѝ се насладят. После продължи:

– Това тежко въоръжение на конницата променило тактиката и стратегията на сарматите и за дълъг период ги направило непобедими. Така се затвърдило тяхното владичество в степите и то продължило до появяването на аланите, които създали технология за закаляване на стоманата. Това позволило на аланите да създадат по-тънко, по-дълго, по-леко и по-здраво острие от останалите народи. Техните остриета с лекота изпреварвали и пречупвали дългите сарматски двуостри мечове.

Железните сарматски стремена повлекли след себе си ред други изобретения. Аланите сменили несигурното кожено сарматско седло с високо удобно дървено седло. То било обвито с кожа, вече много по-здраво закрепено с широки ремъци. Сбруята била направена така, че седлото по никакъв начин не можело да падне или да се откачи. Тя позволявала на аланите да висят настрани и с едната ръка да управляват коня, а с другата да държат аланското оръжие и да се дуелират. Лекотата на аланския меч им позволявала да се бият с една ръка. Аланите поставили твърди подметки на обувките си, което им помогнало да са много по-стабилни на седлото, опирайки се на стремената. Те измислили "малко" откритие, което им дало голямо предимство, а именно тока на обувките.

Еничарите очакваха да чуят нещо друго, например оръжие. Никой не очакваше, че токът на обувките може да бъде предимство в битка. Мавляна усети объркването им и каза:

– Да, да, именно токът на обувката. Той не е измислен, за да изглежда човек по-висок, а е бил нужен на конниците, за да се изправят по-сигурно на стремената, без опасност да се изплъзнат от тях.

След аланите от изток дошли хуните. Тяхната сила се крепяла на развитието на всички изобретения. Хуните донесли в Европа и направили познати за света две много важни открития, а именно ризата и панталоните. Техните саби били модифицирана версия на аланските мечове, но сабята била още по-дълга и с по-широко острие, за да се върти по-лесно. Тя била крива, за да позволява на острието да посече противника, без да се вклини в него. Защото правите остриета се задържали в противника и при продължаването на движението на коня нерядко се стигало до падане от седлото.

Когато хуните нахлули в Европа, какво заварили там – Западната римска империя и Византия, които били наследници на античните бойни умения. Тяхната конна войска била на много ниско ниво. Конникът в Римската империя застилал на гърба на коня си килим. Така той се друсал на гърба му и нито можел да го управлява добре, нито имал стремена, за да се изправи и да сече. Освен това конниците били въоръжени с разновидност на късия римски меч – гладиус. Като капак на всичко и римляните, и византийците били облечени с туники и поли. Представете си колко неудобно било да се язди кон с туника. Тя непрекъснато се закачала в клоните, а в битката можело да те обесят на размъкнатата ти дреха.

Освен ризата и панталона, хуните донесли в Европа и маслото. Преди това то не било познато на европейците и те използвали само зехтин.

Така хуните се срещали с римляните и византийците. Елитните хунски воини, яздещи превъзходни коне, седящи на високо дървено седло със стремена, с обувки с токове, облечени с удобните за яздене дрехи – панталон и риза, и въртящи сабя. Римляните и византийците се друсали като чували с картофи, въоръжени с късите си пехотински мечове. Естествено, че хуните побеждавали не само защото били по-добри воини, а защото технологията и опитът на номадските племена, които били смятани за най-добрите воини в света, им осигурявали това предимство.

След хуните и Атила се появили аварите, а после българите и всеки народ усъвършенствал въоръжението. Българите се раждали по конете. За да е по-удобен за ползване от конник, българите започнали да скъсяват скитските лъкове и ги правели по-дебели и здрави. Стрелите ставали все по-къси и дебели. С тях се стреляло по-бързо. За да стрелят по-бързо и в залп, българите въвели свирещите, направляващи стрели. Те имали саби и мечове, а конете, с които участвали в битка, били държани свободни и диви. Българите изработили различни тактики. Те измислили "чувала" – обграждане на вражеските войски и пълното им унищожаване. Кръстосаният огън също бил тяхно изобретение. Българите били народът, който пръв създал държава в Европа, изградена на основата на източната цивилизация. Грешката им била, че много се "цивилизовали" и приели "гръцката отрова", станали подкупни, подли, подмолни и завистливи. Така, когато дошли турците, те сами се победили и станали лесна плячка за турските султани Орхан, Мурад I и Баязид, за турските военачалници: Чандарлъ Али паша и Лала Шахин паша, и на създателя на корпуса на еничарите Чандарлъ Кара Халил Хайредин.

Османците, преди да покорят всички народи в Империята, дошли с всички тези наслоения, създадени от народите на Великите ездачи на Изтока. Покорявайки българи, сърби, хървати, албанци, гърци, те за пореден път доказали превъзходството на номадските народи над западните. Така всеки следващ народ, който се задавал от Изток, бил все по-добър от предишния. Тюрките, монголите и татарите, които са източните монголи, били на най-високо бойно ниво. Вие, еничарите, сте техни наследници и макар да не сте конници, сте най-високото ниво на техните търсения и достижения. Днес западните страни се опитват отново чрез технологии да вземат предимство над нас. Така войната става безлична. Воюват с армии като от мравки и жертват хиляди войници. Командирите им често не са воини, а благородници, които не разбират нищо от война. Нашите командири и паши първи се втурват в битката, докато командирите на европейските народи само наблюдават отдалеч. Войната, която предстои, ще бъде война на две идеи, две исторически тенденции. Всички битки, които ви предстоят, ще бъдат именно такива, защото вие живеете именно в това разделно време.

– Учителю, а за българите ще ни разкажете ли още? – с жажда в гласа попита Ибрахим. На него му беше много приятно да слуша за славата на своите предци, но искаше да научи още нещо.

Мавляна огледа мъжете, за да види дали някой от тях не е уморен или отегчен, но всички бяха съсредоточени и внимателни. Абдаллах ефенди изпита възхищение от тези мъже. Той беше виждал какви натоварвания са способни да понесат еничарите, как се втурват в битка, а сега разбираше, че те имаха и големи възможности да станат учени. Към познанието те подхождаха както към битка. Тяхната издръжливост, воля и възможност да се съсредоточават можеше да ги направи големи учени. Тъй като мавляна беше преподавател и в обикновени медресета, добре знаеше колко мързеливи, лениви и слаби бяха учениците там. Еничарите бяха хора от друго тесто. Нормалните мюриди отдавна биха се пръснали и заспали, но еничарите не бяха такива, затова той продължи:

– В последните десетилетия преди Хиджра, Сасанидите искали търговските пътища пак да функционират и коприната пак "да тече" по тях, но този път – през Персия, и по този начин успели да скарат аварите и византийците. Аварите нападнали кримските владения на Византия. Те се прехвърлили през Кавказкия хребет и се оказали пред стените на самия Константинопол, и там били разбити в четвъртата година след Хиджра (626 година след Христа). А след четири години бил убит кагана на аварите – Тунджабгу. Дъщерята на византийския император Ираклий – Егшфания, се върнала назад, защото била обещана за жена в харема на Танджабгу. Това станало, защото Византия успяла да използва българите за съюзници.

Българският елтебер Орган от рода Дуло, в третата година преди Хиджра (619), пристигнал в Константинопол с всичките си велможи. Те водели със себе своите жени и приели християнско кръщение. Той оставил в Константинопол своя малолетен племенник Кубрат. "Кубрат – князът на хуните, в младостта си бил кръстен и възпитан в Константинопол, в недрата на християнството, и израснал в царския дворец – пише съвременникът на събитията Йоан Никиуский. – Кубрат, със силата на светото животворящо кръщение, победил всички варвари и езичници – разбира се, не без помощта на "дружеските отношения с император Ираклий". Това била дружба – искрена и чиста, каквато рядко се среща между владетели. Тя продължила до самата смърт на императора. Кубрат успял да разбие Аварския каганат, създавайки на територията на бившето Боспорско царство, Крим, Тамани и в долната част на река Дон, своята държава, която нарекъл "Велика България". Останалите части от Аварския каганат станали Хазарски каганат – от Терек до долната част на Итил (Итил – Волга), и Антски каганат със столица Куява (Куява – Киев) – на Днепър. Така Аварският каганат съвсем се стеснил. Той продължил да съществува, но само на територията на Панония и станал второстепенна малка държавица. През 181-ва година по Хиджра европейските авари били притиснати между франкския крал Карл Велики и българския кан Крум. Така българите доунищожили аварите.

Хазарският или Кайсарският каганат бил създаден от хазари, савири (авари) и барсили. Българите, за да ги обидят, ги наричали козари, но всъщност тяхното име произлизало от двете думи "каз" – лебед и "cap"

– Царски. За да съхранят колкото се може повече от Аварския каганат в Хазарския каганат, защото и едните и другите били тюрки, те провъзгласили за каган потомъка на турския джабгу от рода Анса^[17], законен наследник на престола на Аварския каганат. В 46-та година по Хиджра Хазарският каганат си върнал властта над Велика България, но вече начело на нея стоял най-големия син на Кубрат – Батбаян.

Батбаян е много интересен воин, искате ли да ви разкажа за него?

– Да! Да! – отговориха четиримата, които внимателно слушаха.

– Добре, но утре – каза мавляна.

На другия ден еничарите още на обед бяха готови да продължат да слушат. Това се стори странно на мавляна. Той очакваше те да са отегчени, но нищо такова не се забелязваше. Затова продължи:

– След като при битката с хазарите българските войски били разбити, част от тях се изтеглила на запад, друга – на север, а една част останала под властта на Хазарския каганат. Тя била предвождана от най-големия син на Куртбат или Кубрат – канартикина Баян (Боян, Батбаян). Наричали го още Халиб Илятбир. Той носил много имена и сменил много вери. Родил се през 617 година по Христа. През 643 година Батбаян приел исляма, извършил хадж и се отбил у халифа Омар, чието име приел. Оттогава народът започнал да го нарича Бат-Омар или както звучало на български – Бат-Умор. С Омар той договорил мир и сътрудничество. След нападението на арабите над България, което станало през 654 година, се отказал от исляма. В същата година разбил войските на арабския пълководец Абдуррахман при Саркел. Преди това Абдуррахман не познавал вкуса на поражението и макар да водил най-голямата обединена арабска войска, бил разбит. След победата, Батбаян получил прякора "Халиб" (Победител). През 682 година Батбаян приел християнството. През 674 година по-малкият брат на баща му – Шамбат, му отнел властта. Това станало за три години, защото Шамбат умрял в 677 година. Батбаян умрял през 683 година и бил погребан в Киев. По-късно останките му били положени в Печорската лавра, където се пазят костите на всички руски владетели. Батбаян влязъл в руските песни и легенди под името Иля Морумец или Будимир.

Той сменил вярата си много пъти, но си останал тангрист. За него вярата не била нещо по-различно от договор с Бога. Когато според него Бог го предавал, той сменял религията си, но винаги си оставал тангрист.

Българите, които успели да избягат и не били съгласни да живеят под властта на хазарите и турците, се изтеглили към Византия и отишли до река Дунав. Това била ордата на хоногурите, водена от третия син на Кубрат – Аспарух. И ако Батбаяновите българи се наричали Черни, то Аспаруховите се наричали Златни. В делтата на Дунав в 57-ма година по Хиджра^[18] те разбили войските на Константин IV Погонат (Брадати).

– Ти – каза мавляна като погледна към Ибрахим – принадлежиш именно към тези хоногури.

Ибрахим погледна учудено.

– Но ние не знаем това име! Ние сме българи!

– Разбира се, вие сте българи, но сте от хоногурите. Хазарите веднага покорили Антския каганат (Русия), както свидетелства "Таварихи Дербент наме". "Цяла Русия плащала данък харадж^[19]."

Другата част от българите се наричали котригури. Те се преместили нагоре по Итил (Волга) и създали нова Велика България (Волжко-Камска България, Сребърна България). Тях ги повел средният син на Кубрат

– Котраг. След двеста години ханът на волжките българи – Алмуши, приел исляма. Другите българи заминали за Крим в горното течение на река Куфис (Кубан). Това са днешните балкарци в района на Петигорието.

Към края на първи век от Хиджра, Хазария контролирала целия керванен път от Китай до Европа. На Хазарския каганат данък плащали аланите, касогите, печенегите, угрите, буртасите и русите. Първата столица на Хазарския каганат бил град Беленджер. Той бил ограден от три страни с планини, а от четвъртата страна бил защитен с ров и с каменни стени.

Сега слушайте малко за Хазария – каза мавляна. – Първият сблъсък на хазарите с арабите станал по времето на халифа Осман. Салман ибн-Рабиа ал-Бахили превзел Дербент, но бил разбит под Беленджер. Ал-Бахили бил убит и причислен към шехидите (мъченици за вярата), както свидетелствува Ахмад ибн Асан ал-Куфи в "Китаб алфатих" (Книга на завоеванията).

В 60-та година по Хиджра Савирският (аварският) владетел Алп-Илитвер приел исляма и бил разбит от приелия по същото време юдеизма хазарски каган Булан^[20]. Савирите били покорени от Булан, а дъщерята на Алп-Илитвер попълнила харема на Булан. Йехуда Халеви бен Самуил в "Китаб алхуджат ваддалил фа нустрат..." (Книга на доводите и доказателствата...) казва, че това става около 118 година от Хиджра. Масуари посочва по-късна дата "хазарите се обърнали в юдеизма по времето на халифа Харун ар-Рашид и започнали към него да се стичат евреи от всички мюсюлмански страни и от Рум".

Хазария била съюзница на Византия и се обединила с нея, независимо от разликата във вярата, срещу исляма. В 698 година, на сваления от престола византийски василевс Юстиниан II му бил отрязан носа и затова го нарекли Ринотмет (Безносия). Леонтий го заточил в Херсонес (Крим), но той избягал и намерил убежище в град Фанагория при архонта Босфор Болгиций. Каганът на Хазария – Ибузир Глеван, го приел под свое покровителство и дори му дал за жена своята дъщеря, която след покръстването приела името Теодора.

В 705 година Юстиниан II Ринотмет пристигнал с кораб в устието на Дунав в България. Тогава владетел на Дунавска България бил синът на Аспарух и внук на Кубрат – кан Тервел. Сваленият император молел "Тервел – господарят на България", "да завладее царството на прадедите си", като в замяна му обещавал приятелството си и единствената си дъщеря за негова жена.

Тервел с голяма войска се отправил към Константинопол и спрял на стан пред така наречената Харсийска врата, от която се излизало на Одринския път. Три дни Юстиниан водел преговори със столичани, но в замяна получил само обиди и подигравки. На четвъртия ден той, с отряд от избрани български воини, успял да проникне в Константинопол. Тъй като познавал прекрасно плана на града, бившият император успял да преведе българските войски през канализацията на града. Така те превзели града и наложили на противниците си жестоки наказания. Войските дълго време останали да стануват пред стените на столицата, за да напомнят на новия "стар" император за задълженията поети пред българския владетел.

Скоро Юстиниан II приел "владетеля на българите", който бил увенчан с кесарска (царска) корона, раменете му били покрити с императорска плащеница, а на краката си имал червени ботуши^[21]. Свидас от Хаек съобщава: "При император Юстиниан, Тервел – предводителят на българите, бил на върха на благополучието. И самият Юстиниан, и Константин – синът на Ираклий, били негови данъкоплатци. Той поставил обърнат щита си, който носел по време на война, и своя камшик, с който управлявал коня си, и слагал пари, докато покрие единия и другия. Простирал копието си на земята и от единия до другия му край, а също и на голяма височина, натрупвали копринени дрехи. Като напълват кесии със златни и сребърни монети, раздавал ги на войниците, пръскайки с дясната си ръка злато, а с лявата – сребро."

След това императорът приел в Константинопол Хазарския каган. В този момент обаче възникнало разногласие между жената на кагана и сина му Тиберий, също женен за дъщерята на Хазарския каган. Веднага възникнали спорове с Византийската империя относно владенията ѝ в Крим.

Минали три години и мирът между България и Византия бил нарушен. През 708 година конните армии на императора преминали в Тракия, а флотът дебаркирал в Анхиало (днес Поморие). Без да се колебае, Тервел нападнал неочаквано. Българите "се нахвърлили, като зверове и унищожавали ромейското стадо, като взели много пленници, коне и оръжие, освен убитите". Българите "дебнели три дни останалия в Анхиало Юстиниан II".

През 711 година Юстиниан II изпаднал отново в критично положение – армията му се разбунтувала и обявила за император военачалника Филипик Вардан. Юстиниан II и този път се обърнал за помощ към Тервел, като го "склонил да му помогне". Тервел бил разочарован и изпратил на Юстиниан II само три хилядна армия. С този отряд императорът преминал в Мала Азия, областта Витиния. Скоро събитията се променили драматично. Филипик Вардан влязъл в столицата и бил признат за император. Военачалникът му Илия привлякъл на своя страна приближени на Юстиниан II, а на българите обещал да осигури свободен достъп на север. Юстиниан бил обезглавен, а българският отряд се върнал безпрепятствено в родината.

От Юстиниан II в Алания била изпратена мисия начело с Лъв Исавър. Визитата имала неочакван резултат. През 732 година владетелят на Хазарския каганат дал своята дъщеря Чичак^[22] за жена на император Константин V (741-775). Константин V – син на Лъв Исавър, след като станал император, се нарекъл Лъв III Исавър. Синът на Константин и Ирина също станал василевс на Византия и под името Лъв IV Хазар управлявал от 775 до 780 година.

През 735-736 година по Христа арабите провели важен военен поход в Северен Кавказ и северното Причерноморие. Първата колона, която минала през Дарел, била оглавена от Мерван ибн-Мохамед – пълновластен наместник на Задкавказието и близък родственик на халифа Мерван II ал-Химар, последния от династията на Омаядите. Оттук минала арменската конница начело с ишхана Ашот Багратуни. Втората колона се оглавявала от Муслим ибн Абд ал-Малик, вървяла през Дербент. През 115 година по Хиджра (737) била разбита стохилядна войска на кагана на Хазария, а градовете Семендер, Беленджер и ал-Байда, където се намирали резиденциите на кагана, били разрушени. "Мерван, чичото на халифа Тигам, дошъл до Славянската река^[23] и отвел в робство двадесет хиляди семейства от славяните и други неверници".

Хазарският каган приел исляма. Той пренесъл своята столица в устието на река Волга. Отначало нарекъл града Хамлидж^[24], а после – Итил, както в древността се наричала река Волга.

– Вече ви разказах за Ногайците и Златната Орда, за България и Хазария, сега остана да ви разкажа и за останалите участници в тази война. Искате ли?

– Да! Да! – с нетърпение отговориха еничарите.

– Добре тогава – започна разказа си мавляна Йенишехирли Абдаллах ефенди.

Ибрахим беше впечатлен от това колко много знаеше мавляна. Как можеше с такава точност да цитира автори и толкова бързо да превключва от една тема на друга, без да се замисля, да чете или дори да се запъне. "Дали някой ден и аз ще бъда толкова умен?" – питаше се Ибрахим.

– Кои са те? – попита Неджиб.

– Слушайте! – каза мавляна – От дълбока древност тюрките се покланяли на "тюрк идук Йерсу" (Свещената турска Земя – Вода). В Алтай казват "Йерису", ханасите – Шерсуг, в Седемречието – Жер-Суу, но всичко това е едно и също – бракът между Земята и Водата, от който бил създаден светът. Най-важен за турците бил Тангра – Небето, после Йер-су, а накрая Хумай. Хумай било божество на щастието и плодородието, на което тюрките се покланяли, докато приели исляма и са се намирали в джайхилията. Днес за нас Хумай вече е приказна птица носеща щастие, но някога Йерсу се отъждествявала с нея. Тамгата^[25], съответстваща на това понятие, прилича на контур на тривърха планина с остри върхове и може да се види в царската тиара на Хумай. Смятало се, че мястото, в което живело Хумай, е "тривърхата" планина Белуха в Алтай, а в Кавказ – Бешдаг; тази планина всъщност има пет върха, но от което и да е място в степта се виждат само три.

– А сега сменете думичките на Йерсу, какво се получава?

– Какво? – попита Ибрахим.

Мавляна изчака известно време и гледаше стъписаните погледи на еничарите.

– Кажете какво се получава? – попита пак той. – Ибрахим, кажи!

Ибрахим очевидно беше притеснен и не можеше да разбере какво точно иска от него мавляна. Скоро съвсем напосоки каза:

– Суйер.

– Да, точно така! – съгласи се мавляна, но по-скоро Субйер. Не разбирате ли?

Но еничарите нищо не разбираха, затова той продължи:

– Какво е това Субйер?! Това са суберите, саварите, а понякога ги наричали просто йер – земни, което е името на племето им. Това са йерите или арите, арийте. Такива са гърците и индусите, франките и персите, даже арабите, които произлизали от един общ център.

Името Субйер е известно не по-малко от три хиляди години, русите му казват Сибир. Нашите мъдреци установили, че в най-дълбока древност, когато йеритите се втурнали от север, от Кавказките планини, в Междуречието и там създали държавата Митани. Шумерите и вавилонците нарекли тази страна и племената на йеритите Субарту. Може би самото име Шумер има връзка с "субйер".

Херодот нарича тези места "местата на народа на ирките". А мъдрият Низами Танджеви написал, че русите дошли в Задкавказието, "от страната на аланите и йерките (гърците)". Кои са тези ирки или йерки? Ето какво пише Мутахар ибн Тахар ал-Мунедаси в "Китаб албаб ваттарих": "Що се отнася до русите, те живеят на остров с нездрав климат, отвсякъде обкръжен с езеро."

Ибн-Русте пише: "Що се касае за Йерсу (Русия), то тя се намира на остров, обкръжен от езеро. Островът, на който те живеят, е дълъг три дни път покрит с гори и блата, достатъчно е само да стъпиш с крак на земята и тя започва да се тресе от пропитата в нея вода."

И Гардизи, и Шараф аз-Земен Тахир ал-Марвази свидетелстват за това, че Иерсу се е намирала на остров, но те не са разбрали, че това не е географски остров. Русите са им разказали за своя народ, като идващ от остров, но този остров е бил обкръжен от водата на космическия океан, а това е Вселената. А блатото, което всички географи описват, е превод на думата "Йерсу". И понеже никой не разбрал думите на русите, те са го превели като блато, а всъщност трябва да се преведе като "Влажната Майка Земя".

Възможно е суберите да не са били само едно племе, а различни племена с еднакъв мироглед за света. Но за руснаците всичко е ясно, те са същите Йерсисубйерисавири. Хазарите ги наричали свр^[26]. И наистина, в началото русите живели разделено; една част по река Терек и Сулак, друга в низината на Танаис – нахр ас-Сакалиб (река на славяните) и по Руте – нахр ар-Рус (река на русите).

Чуйте какво е написано в "Мадмал аттаварих": "Разказват също, че Рус и Хазар били от една майка и баща^[27]. След това Рус пораснал и написал писмо на Хазар и го помолил да му отдели една част от земята си, за да може да се обособи там. Рус търсил и си намирал място. Остров – нито голям, нито малък, с блатиста почва и гнил въздух; там и се обособил. Мястото било гористо и труднодостъпно..."

За какъв остров става въпрос вече ви е ясно.

– Че русите не са имали остров, вече е ясно, но какво са имали и откъде идват? – попита явно заинтересован Неджиб. Този интерес учуди останалите еничари.

– Ал Истехри пише: "Русите имат три групи. Първата е най-близка до Булгар и техният цар в града Кунаба (Киев) и той е по-голям от Булгар. И най-висшата от тях я наричат Славия и техният цар е в град Салав (Новгород). Третата група се нарича Арсания и техния цар е в Арса." И ето Ибн Хауакел: "Куйава – градът на русите, близки до мюсюлманите, е приятно място и резиденция на царя. От този град могат да се търгуват различни кожи и ценни мечове. Слава е приятен град и от него, когато цари мир, се води търговия със страната Булгар. Артаб е град, в който убиват всички чужденци и тук правят много ценни остриета за мечове, които могат да се сгънат на две, и когато ги пуснеш, те веднага възвръщат предишната си форма."

Този град Арса, Артаб или Арта е в земята Арсания, Артания или Арктания – едно от най-древните названия на тези места. Древните гърци, още когато живели по тези места и все още не се наричали елини, а хелони (хеланами), наричали тези места просто Иерктос или Арктос – "земя", "територия". Под този термин започнали да се разбират всички северни територии. Когато тук дошли готите^[28], те превели думата с присъщия ѝ сега смисъл на привичния им език и започнали да наричат жителите на тези места "нормани", тоест северни. Днес жителите на тези места наричат своята страна "Червен Йер", което означава "Блестяща, подобно на Слънцето". И се кланят на божеството на плодородието – Йеру, Йеросу, Йерила, Ярило или Чуриле, а неговата съпруга Яре (Хера) символизира пролетната земя. Ако справедливостта е нарушена Йер, става Йерос (Арес), яростно биещ се за своята територия...

Докато мавляна говореше, корабът летеше над вълните. Първата им спирка беше островът на Афродита – Кипър, където в град Фамагуста моряците заредиха вода и храна и продължиха. Пътят им продължи в близост до Малоазийското крайбрежие на Империята. След Средиземно море минаха през моретата наречени Бяло и Йонийско. След няколко дни корабът се изправи пред Дарданелите. Въпреки че беше късната пролет на 1711 година, времето досега беше слънчево, мързеливо и приятно. Този ден обаче над морето се стелеше гъста мъгла. Гледката на появяващите се като великани каменни стени на протока беше впечатляваща. Като гледаше огромните отвесни каменни масиви, Ибрахим почувства нищожността си.

– Ето така се раждат легендите! – каза мавляна, който беше застанал до него на палубата и също се взираше с респект нагоре. Корабът сега изглеждаше като орехова черупка. Ибрахим изпита смътното притеснение, че двете скали могат всеки момент да се съберат една към друга и от тях да не остане нищо.

Отначало българинът не успя да разбере за какво говори мавляна, но после мъдрецът му разказа историята за Язон и аргонавтите. Според древните елински моряци двете скали често се затваряли и за малко щели да смажат кораба "Аргос". Като гледаше високите каменни стени от двете страни на кораба, Ибрахим се сети за земетресението, което беше преживял в покрайнините на Йерусалим. Ако сега се случеше нещо подобно, никой нямаше да може да им помогне.

Времето беше лошо и мъгливо, докато корабът преминаваше през Дарданелите. Но щом навлязоха в Мраморно море, отново изгря слънце. Ибрахим гледаше пролива и му се струваше, че тези скали са омагьосани и през цялото време на годината около тях има мъгла.

След няколко дни корабът навлезе в Босфора. Стамбул беше много красив откъм морето. В протока бяха спрели на котва множество кораби, по-малки и големи, с различни по вид платна.

По последните заповеди на Кубилай Юндер в Стамбул щеше да слезе само един човек – Юсуп. Явуз Челик и мавляна Абдаллах ефенди имаха мисия в Кримското ханство при Ногайците. Неджиб и Ибрахим трябваше да отидат в корпуса, който се готвеше за битка с русите. Ибрахим не знаеше дали Кубилай Юндер ага ще продължи с тях, или ще остане в Стамбул.

Когато навлязоха в Стамбул, всички еничари стояха на кея и гледаха като омагьосани стотиците стърчащи над града минарета. Красотата на града беше неописуема. Денят беше прекрасен, слънцето осветяваше прекрасния град, който грееше в бяло, зелено и златно. Юсуп не успя да се стърпи и когато минаха покрай най-големия сарай на султана – Топкапъ, той посочи с ръката си наляво. Гледан от морето, Топкапъ се извисяваше като голяма крепост. Отвсякъде беше заобиколен от високи каменни стени. Жилищните помещения бяха високи и на етажи, а над тях като бойни кули към небето се извисяваха тридесетина минарета. По всичко си личеше, че това е масивна постройка, излъчваща мощ, сила и власт. Но корабът не се насочи нито към малкия пристан на двореца, нито към Златния рог или към истанбулското пристанище Топхане. Притеснението на еничарите нарастваше. Нима корабът нямаше да спре в Стамбул? Всеки от тях се надяваше поне за дендва да бъде на твърда земя. Ибрахим знаеше, че Юсуп е най-притеснен, но гигантът по никакъв начин не показваше това. След като корабът плавно се хлъзна и Златният рог остана назад отляво, той намали своята скорост. Отляво се намираше Бешикташ. Това беше най-северният квартал на Стамбул от европейската част, намиращ се отвъд Златния рог. Юсуп разбра, явно султанът не се намираше в Топкапъ, а в двореца Бешикташ. Той беше по-малък, но построен на самия бряг и цялата му страна откъм морето бе направена с цел да могат да акустират лодки. Целият пристан беше направен като каменни стълби, които влизаха в морето. Явно целта на тяхното пътуване беше именно Бешикташ сарай.

Корабът остана на котва още известно време. Малка лодка с изящна форма се отдели от пристана и се насочи към закотвения съд. Върхът на лодката беше висок и обърнат назад, подобно на скъпи бейски пантофи. В задната част на пирогата имаше красива кошара с изящен праг от дърворезба.

Явуз Челик гледаше лодката и сякаш я привличаше с погледа си. Ибрахим наблюдаваше отстрани орловия тъмен силует на пашата и разбра колко голямо е напрежението у командира му. Когато лодката наближи достатъчно, агата на еничарите със силен глас, така че всички да го чуят, каза:

– Юсуп и Явуз Челик, с мен! Останалите се приготвяйте за отплаване!

Никой от еничарите не реагира по никакъв начин. Те бяха обучавани да изпълняват всякакви команди, да ги приемат с лекота и без възражение. Цялостното обучение в корпуса и това, което правеше еничарите толкова силни и добри войници, беше, че те нямаха дом и семейство. В света нямаше място към което да са привързани и там някой да ги чака. Техният дом беше корпусът, а тяхната земя – войната. Еничарите бяха готови във всеки момент да тръгнат, накъдето дългът ги призове. Те можеха днес да воюват в Алжир, утре – в Персия, вдругиден – във Виена, а после – в Азов. Това беше тяхната сила. Затова всички реагираха толкова спокойно на думите на Кубилай Юндер ага.

Юсуп се обърна към останалите си братя и им направи тайния знак на Братството на Махди. Те му отговориха по същия начин. Това означаваше, че Юсуп няма да се върне на кораба и скоро няма да се видят.

Тримата еничари чевръсто скочиха в пирогата. На носа ѝ прав стоеше човек със сейменска униформа. По всичко си личеше, че той беше свикнал да вози и охранява големци и различни сановници, но дори за него гледката на агата на еничарите, на командира на всички сеймени – сейменбашията Юсуп, и Явуз Челик паша беше впечатляваща. Той поздрави с най-уважителния си поздрав. После с подчертано усърдие се зае да върши задълженията си. От престараване и вълнение на няколко пъти разклати лодката. Тримата еничарски командири стояха прави и непоклатими.

Останалите на кораба еничари щастливи попиваха гледката от града. Кубилай Юндер и спътниците му не се бавиха много. Скоро лодката с тримата пасажери се отдели от кораба. Доколкото Ибрахим успя да види, никой не ги изпрати. Лодката остана известно време привързана към кея на сарая. След това в нея се качиха някакви хора и тя се върна обратно към кораба.

Лодката опря страната си до кораба. Трима души с лекота се прехвърлиха на кораба, но единият от тях не беше еничар. Кубилай Юндер и Явуз Челик бяха познати на Ибрахим, но третата фигура не беше на арапа гигант. Този мъж беше по-нисък и много по-слаб от Юсуп. Когато тримата стъпиха на кораба, агата се обърна към еничарите и каза:

– Това е Силяхдар Али паша и ще пътува с нас! Приемете го като брат!

Ибрахим трепна. Това име му беше познато. Българинът се приближи към пашата на еничарите и попита:

– Учителю, това да не е Великият везир на Империята?

– Не! Не е!

Явуз Челик го дръпна встрани, за да не пречат на моряците и на Неджиб ага, които помагаха да качат три големи сандъка на кораба. Ибрахим гледаше изискания вид на пашата и сандъците. "Сигурно е някой разглезен везир, който само ще пречи на еничарите. Отива на война, а е помъкнал със себе си гардероб, съдове и всякакви капризи" – Ибрахим беше сигурен в това. Той си спомни думите на Явуз Челик преди да тръгнат към Анадола и изпита презрение към новия им спътник.

Пашата се наведе към Ибрахим и му каза:

– След като дойде на власт, султан Ахмед III набързо смени няколко Велики везири. Пръв беше Каваноз Ахмед паша, след това Морал Хасан паша, а след него Кайлакоз Ахмед паша. С това бързата смяна на везири приключи и той назначи Балтаджъ Мехмед паша. Взе го от Измит, това беше първото му управление. След него три години управлява Чорлулу Али паша. Той беше млад чиновник и всички много разчитаха на него. Започна да прави реформи, построи мечети и библиотека в Истанбул, но проведе чистка в корпуса на еничарите. Той засегна тези, които са най-мързеливи от еничарите – най-презряната част от нас, а именно джебеджи – оръжейниците. Докато правеше това, ние заставахме зад него, но след това той се почувства силен и се опита да посегне и на нас. Не беше смел и решителен и само ни ядоса. Най-накрая султанът реши да го заточи на остров Нефи. Лично мен той много ме ядосваше, но търпях, защото другият избор беше една от издънките на Кюпрюлю да управлява, а именно Нуман паша. Кюпрюлю Нуман паша управлява само няколко дни. Дори не успя да направи месец. През това време той не спа и се опита да оправи нещата в държавата. Всички турци смятаха, че ще се справи и ще бъде един от най-великите сред везирите. Такива бяха всички негови предци. Той беше човек честен, справедлив и силен. Но ние знаехме неговата скрита мисъл. Той искаше да ни ограничи и да ни смачка. Султанът също не хареса неговото излъчване, силата, справедливостта му и това, че беше прекалено популярен, повече от самия него. Ахмед III се страхува да не остане в сянка. Затова държи мен и Кубилай Юндер далеч от себе си. Така с облекчение се отървахме от Кюпрюлю Нуман паша. Султанът отново повика Балтаджъ Мехмед паша и ето вече сме във война с Русия.

Ти бъркаш човека пред нас с Чорлулу Силяхдар Али паша. Това е Силяхдар или Али паша. Говори се, че той скоро ще се ожени за една от дъщерите на султана и ще стане Дамат^[29].

Силяхдар Али паша е близък с Кубилай Юндер ага, с Йенишехирли Абдаллах ефенди и с мен. Ние се борим той да бъде следващият Велик везир и ще го подготвим за това.

Ибрахим разбра всичко, но това не промени лошото му мнение за Али паша. Еничарската му душа негодуваше, когато видеше някой префинен турски велможа да носи цялото си домакинство със себе си. Това щеше да означава, че той няма как да има истинска връзка с войниците си. Как такъв човек някой ден щеше да иска да предвожда цялата османска войска?

Без повече забавяне, мъжете продължиха своя път. При навлизането им в Черно море времето изведнъж се развали. Вълните станаха високи и стръмни, а вятърът – силен и на талази. Той беше толкова силен, че разпрашаваше върховете на вълните, а пръските под формата на ситен дъжд обливаха кораба. Вълните и времето поставиха кораба на изпитание. Някаква невидима ръка го вдигаше във въздуха, а после го стоварваше с всичка сила във водата. На изпитание беше подложен не само корабът, който скърцаше и стенеше тъжно, но и стомасите на еничарите. Ибрахим се чувстваше зле и се кълнеше, че повече никога няма да се качи на кораб. Останалите еничари се намираха в същото положение. Нощта беше кошмарна. Еничарите и моряците приеха с облекчение идването на зората и гладкото като огледало море, което отначало отразяваше алената зора, а после синьото небе, окичено с бели пухкави облаци. Всички моряци и еничари се бяха натръшкали на палубата и се радваха на мекото топло слънце, което напичаше между облаците.

В следващите дни корабът бавно и като че ли с нежелание се носеше по Черно море, което, противно на името си, беше гладко и спокойно, а слънцето все така лениво напичаше. Въпреки че Ибрахим се стремеше да се уедини и да си поговори с мавляна, това все не можеше да се случи. Почти през цялото време Абдаллах ефенди и Кубилай Юндер бяха заети с Али паша. Те се бяха уединили и говореха непрекъснато.

Тъй като Ибрахим не можеше да се добере до мавляна, започна с двамата си командири – Явуз Челик паша и Неджиб ага, усилено да се подготвя за предстоящата битка. Освен с чиста техника и упражняване с оръжие, тримата започнаха да упражняват знаците, с които да управляват еничарската войска. Явуз Челик паша щеше да командва бюлюк – едно от големите подразделения на еничарския корпус, а Неджиб ага – една от ортите на бюлюка, Ибрахим също играеше ролята на чорбаджия, макар че едва ли някой щеше да му повери да командва нещо повече от себе си. Младият еничар бързо влизаше в ролята на командир. Той и преди беше водил своите другари, но да командва орта в битка беше съвсем друго.

Ибрахим знаеше, че Явуз Челик е много стриктен командир. Той изискваше голяма точност и бързина при подаване и изпълнение на командите. Според Неджиб ага той бил доста доволен от работата на младия българин. Чак не беше за вярване! Един ден пашата отново даваше знаци с веещото се зелено знаме и крещеше: "Бързо! Бързо! Бързо! Бързо или сте мъртви!" После тичаше, буташе Неджиб или Ибрахим и им показваше къде точно е трябвало да застанат. За стотен път той ги караше да повтарят правилата и знаците. Това продължаваше до пълно отегчение и изтощение на двамата. Ибрахим и Неджиб се опитваха да се скрият и се защитаваха взаимно. Те бяха сключили нещо като завера и взаимно се пазеха от пашата, но това беше много трудно. Всеки свободен миг, в който пашата срещаше двамата си командири, той ги завърташе във водовъртеж около себе си и те не можеха по никакъв начин да се откопчат.

Така корабът мина покрай Анхиало и Месемврия. Скоро според капитана минаха и покрай Кючюк Кайнарджа. Когато стигнаха до устието на голямата река Дунав или поне до един от най-големите ръкави, срещу кораба се зададе по-малък кораб. На него се качиха Неджиб, Ибрахим, Кубилай Юндер и Али паша. Мавляна Абдаллах ефенди и Явуз Челик паша останаха на кораба, който щеше да продължи на изток към татарската орда на ногайците. Преди да тръгне, Явуз Челик поздрави останалите от заверата на Махди с тайния поздрав.

Малкият кораб първоначално тръгна в най-големия от ръкавите на делтата на Дунава. Отвсякъде ги обграждаше висок папур и тръстика. Наоколо беше лабиринт от каналии, езера и ръкави на реката. След два дни корабът зави на север. Сега природата коренно се промени. Реката, по която плаваха, се наричаше Прут. Тя не беше широка, но ленива и спокойна. Бреговете бяха ниски и обрасли с ниска трева. Можеха да спрат кораба във всеки един момент и да слязат на брега. Движеха се сред ландшафт от ниски полегати хълмове.

– Какво е положението? – попита Али паша.

– Тук се намира Влахия – посочи капитанът на новия кораб наляво, после посочи напред и каза: – Напред е Молдова, а надясно е Вуджан.

Капитанът се зае да обяснява ситуацията. Той се спусна да вземе някаква карта, но в този момент Неджиб го спря със силната си ръка, после бръкна в колана си и извади същата онази карта, над която преди няколко дни мавляна им беше разказвал за ногайците, русите, българите и хазарите.

Капитанът беше видимо доволен от картата. Той посочи на север и каза:

– Това е Полша или Жеч Посполита – после посочи на изток, точно над Татарската орда. – Тук е Русия. Нашите територии са Влахия, Молдова, Вуджан, зад гърба ни е Добруджа, а битката сигурно ще се проведе на територията на областта Бесарабия, защото тя е най-близо до Русия и Полша.

Най-накрая го видяха. Лагерът на турската армия беше впечатляващ. Той беше построен в околностите на село Станилещи. Видяха еничарите и техните палатки. Двамата с Неджиб се насочиха към зелените знамена. Командващ на турската войска беше Балтаджъ Мехмед паша – Великият везир. Палатката на Мехмед паша беше бяла, изключително помпозна и се виждаше отдалече. Силяхдар Али паша и Кубилай Юндер се насочиха към палатката на Великия везир. Докато вървяха, Ибрахим си изясни структурата на османската войска. От еничарския корпус участваха трима паши с различни цветове. Явуз Челик паша щеше да води бюлюка и да бъде бюлюкбашия, което означаваше, че е втори човек в оджака на еничарите. След агата на еничарите беше бюлюкбашията. Освен неговия цвят, който беше зеленият, се виждаха палатки и знамена, украсени с червени и жълти цветове. Общо ортите в корпуса бяха сто деветдесет и осем. Според различните случаи те се групираха в по-големи подразделения: секбан, бюлюк и джемаат. Докато се приближаваха към зелените палатки, изведнъж мъжете в тях ги познаха. По-старите еничари скочиха, за да поздравят приятеля и командира си Неджиб ага, а по-младите, за да видят Ибрахим. Пръв сред всички беше Рефик. Старият приятел се втурна към Ибрахим, силно го прегърна и го вдигна от земята. Тази вечер всички бяха превъзбудени, шумяха, разпитваха и говореха. Ибрахим беше притискан от всичките си приятели да разкаже къде е бил и какво е правил. Само умелата намеса на Рефик го предпазваше да не го "разкъсат" с въпросите си. Той също така научи с подробности всичко, което им се бе случило през годината. Научи как приятелите му са тренирали и са се готвили за война в лагерите в Едирне, Бурса и Стамбул. После му разказваха как са построили и укрепили лагера. От тях Ибрахим разбра, че основната бойна единица в еничарския корпус е ортата. Всъщност той много добре знаеше това, но слушаше с интерес. Всяка орта разполагаше с отделна казарма, а по време на поход и война войниците живееха в една обща палатка, наричана "ода". Членовете на ортата се наричат помежду си йолдаши, което подчертава тясната връзка между тях. Всяка орта има своя емблема – оръжие, оръдие на труда, животно или плод, която се изобразява на знамето ѝ. Във всяка бойна орта войниците се делят на три основни категории: основни войници – ешкиндии, ветерани и пенсионери. Първите изпълняват основните мирновременни и военни дейности на еничарите. Вторите са оцелелите от походи и сражения, еничари с дългогодишен стаж – ветерани, които били зачислявани в специалния корпус на коруджиите. За тях Ибрахим, а и останалите еничари, бяха чували легенди. Пенсионерите били малка група инвалиди и старци, обикновено негодни да се сражават, но служещи за пример и с цел да насърчават останалите войници.

Всичките му приятели бяха превъзбудени, в очакване на битката. Ибрахим ги попита и разбра, че не знаят почти нищо нито за руснаците, нито за поляците. Така той се почувства много по-подготвен за това, което им предстоеше. Ибрахим гледаше своите другари и виждаше, че те бяха завършени еничари. Не че го показваха, но по всичко личеше, че осъзнаваха превъзходството си над останалите воини, че са елитни воини и че утре, ако се наложи, именно те ще понесат най-голямата тежест на битката. По отношението, което приятелите му демонстрираха към него, той разбра, че те все още го смятат за техен водач. Тази вечер Ибрахим трябваше да спи до Рефик, но това не се случи. Двамата приятели стояха до късно, говореха си и си припомняха времето, когато бяха заедно. Спомените ги върнаха чак в Козбунар. Двамата седяха пред палатката. Въпреки че беше юни, нощта беше прохладна, затова се бяха наметнали и гледаха към ширналата се степ. Ибрахим говореше с Рефик, а мислите му се върнаха към Гергина, Божура и малката Ирис. После се сети за Бурчин. Ако беше сам, сигурно щеше да заридае. Тази вечер, каквото и да си говореха с Рефик, горчивината му остана и повече не изчезна. Колкото и да се смееха, не успя да стопи тази буца. Осъзна, че още е наранен и тази рана не е заздравяла, а все още е в гърдите му и може би никога няма да заздравее.

На другия ден Ибрахим го чакаше голяма изненада. Агата на еничарите Кубилай Юндер строи всички еничари – целия бюлюк. Ибрахим застана в ортата на приятелите си. Тя беше съставена само от млади еничари, взети в девширмето през 1705 година и бяха капъ кулу. Всички те се познаваха прекрасно. После агата започна да определя командирите на ортите. С времето Ибрахим беше променил отношението си към Неджиб ага. От омраза и открита ненавист той беше започнал да го уважава, а откакто Неджиб беше в сектата на Махди, Ибрахим го ценеше още повече. Той беше много добър командир и човек, на когато Ибрахим ал-Махди можеше да се довери. Затова сега, когато агата определяше командирите на орти, Ибрахим искаше именно Неджиб ага да бъде определен за чорбаджия на тяхната орта.

Това обаче не стана. Неджиб ага наистина беше определен, но за командир на ортата, съставена от неговите приятели – тези, които бяха по-старши на приятелите на Ибрахим. Повечето от тях бяха взели участие в бунта в столовата, когато Ибрахим и другарите му бяха още аджамиоглани.

Ибрахим въздъхна. Желанието му не се беше изпълнило, макар да беше сигурен, че Кубилай Юндер ще назначи именно Неджиб за негов командир, за да го пази и следи по време на битката. Щеше да е много нелепо този, когото еничарите смятат за Махди, да бъде убит още в първата си битка. Ибрахим беше озадачен. Кой щеше да бъде избран за чорбаджия на тяхната орта?

Огромна беше изненадата, когато Кубилай Юндер посочи Ибрахим и каза:

– Ибрахим Абдаллах, от днес ти си чорбаджия на ортата на младите еничари!

Всички бивши аджамиоглани избухнаха в бурни възгласи. Те ревяха с пълно гърло. Беше явно, че се гордеят и радват заради своя приятел. Личеше си, че с напрежение бяха очаквали избора на агата.

– Новият чорбаджия ще продължи подготовката ви! – продължи агата на еничарите, когато момчетата се успокоиха.

Следващите дни бяха изпълнени с тренировки и напрежение. През деня ортата на Ибрахим се упражняваше, а вечерите той прекарваше в разговори и уточняване на това какво трябва да се прави на другия ден. Неджиб помагаше на по-младия си събрат. Той сякаш беше забравил времето, когато беше командир на аджамиогланите и на Ибрахим. Сега общуваше с българина като с равен. Ибрахим оцени колко знаещ и разбиращ е арнаутът. Въпреки че му се струваше добър, все пак понякога виждаше острите и пронизващи погледи, които новият чорбаджия хвърляше към подчинените си и към по-нисшите еничари.

Най-накрая двете орти – на Ибрахим и на Неджиб, започнаха да тренират съвместно, според знаците и указанията, които им беше оставил Явуз Челик паша и които бяха правили толкова пъти на кораба.

Една вечер агата събра зеления еничарски бюлюк и каза:

– Новата орта – и посочи към Ибрахим – трябва да има боен вик. Армията на руснаците и поляците вече е близо, така че се гответе за битка в най-скоро време. Понеже мисията на Явуз Челик паша се забави, в битката ще го замести Неджиб чорбаджи.

Целият бюлюк вдигна оръжията си към небето и закрещя, за да поздрави новия си командир. Така Неджиб израсна сериозно в йерархията на корпуса. Това беше знак, че следващият паша, ако е дал Аллах, ще бъде именно той – чорбаджията Неджиб. Въпреки че вече беше генерал и командир на целия бюлюк, арнаутинът продължаваше да се вижда с чорбаджията Ибрахим. Той се чувстваше горд, когато новият чорбаджия извадеше зулфикр и двамата кръстосаха оръжие. Разбира се, Ибрахим всеки път побеждаваше, но това не намаляваше радостта на този, който заместваше пашата. Красотата на ятагана на Ибрахим направи впечатление на всичките му приятели от ортата. Те се възхищаваха на оръжието. За всички беше ясно, че това е скъпо оръжие, явно от някаква далечна страна или подарено от богат човек.

Една вечер Кубилай Юндер повика двамата командири при себе си и каза:

– Трябва да измислите боен вик на ортата на Ибрахим ал-Махди!

Ибрахим беше забравил за Махди. Тук, в корпуса, той беше забравил всичко, което се беше случило в Дамаск, Йерусалим и Арабската пустиня и отново беше станал редови еничар.

След тези думи агата подаде няколко книги на Ибрахим. Той ги пое с недоумение какво да прави с тях.

– Прочети ги и виж дали нещо ще ти хареса от тях.

Ибрахим ги пое, а после се оттегли да чете. Скоро Неджиб го откри.

– Въобще не мога да разбера как ще измисля боен вик? Спомням си, че в деня на чикма и преди да се разделим и да попаднем в Анадола Рефик съвсем спонтанно беше извикал: "Всички заедно!", но не знам? – каза Ибрахим.

– И аз не виждам какво ще ти помогнат тези книги – каза Неджиб.

Вместо да чете тази вечер, двамата отново си говориха. По някое време към тях се присъедини хекиминът на армията. Той дойде и направи една драскотина на дясното рамо на Ибрахим. Чорбаджията попита какво е това, а хекиминът каза, че така ще го предпази от болести. Доколкото успя да разбере, това нещо бяха правили и на останалите войници. Още докато тримата говореха, драскотината на рамото на Ибрахим се поду и започна да го дразни. Засърбя го, но хекиминът му забрани да се чеше.

Когато свършиха разговора, Ибрахим реши да отиде да върне книгите и да благодари на агата на еничарите. Откри Кубилай Юндер пред палатката на Силяхдар Али паша. Двамата седяха пред малък огън. Бяха се излегнали удобно и разговаряха. Като ги видя, така блажено излегнати, Ибрахим се сети за тежките сандъци и отново възневидя Али паша. Той знаеше кой е агата на еничарите и дори когато е полегнал, всички знаеха, че е готов във всеки момент да скочи. Как може агата да отделя от времето си на този изнежен велможа?

Ибрахим като сянка изплува от тъмнината. Той искаше само да подаде книгите и да се върне, но агата на еничарите му направи знак да седне при тях. Българинът не желаеше това, но двамата мъже говореха, без да прекъснат разговора си, и той нямаше как да отклони любезното предложение. Затова беше принуден да седне и да се вслуша в това, което двамата си говореха.

Али ага каза:

– Не само това. Още докато бях на обучение в Галата сарай, набелязах мерки, които трябва да се вземат. Цялата система е погрешна. Ето, например в системата на научните степени учените хора в Империята определят какъв да бъде цветът на тази държава. В Истанбул в момента има 275 медресета. Всеки мюдерис^[30], за да стане завършен учен, трябва да премине през задължителни десет степени. Но те учат само Корана и мюсюлманско право, за да могат да служат като кадии, нищо повече. Как може да е учен човек, който знае само Корана и богословие? Днес тези мюдериси са най-много. Те не са истински учени. Дори не са истински богослови, както старите майстори. Днес всеки, чрез заплащане, може да стане мюдерис от ниско ниво, така наречените харич

– Външни. Но вече нерядко високи длъжности заемат хора без принос и само защото са могли да си закупят длъжността, те стават дехил – вътрешни. Всички мюлезими^[31] са в близки родствени връзки с улемите, кадиите и мюдерисите. Днес всеки паша и бей гледа да плати и да направи най-некадърните от децата си, тези, които нищо друго не могат станат, мюлезими. Всичко това става докато те са още деца. Така искат да им осигурят някаква работа и да не им се пречкат. Повече от половината мюлезими са деца на десет години, които още не могат да четат и пишат. Старите, истинските мюдериси се оттеглиха. Тях вече ги е срам да кажат, че са учители и учени хора. Освен това, за да има места за всички и всички паши и бейове да са доволни, във всяко медресе има много повече мюлезими. Ако преди в едно малко или средно медресе бяха нужни по един мюдерис и няколко мюлезими, сега всеки мюдерис в Империята има по 20 мюлезими. Един ден всичките тези ще искат да станат учени и да взимат държавна заплата. Какво ще правим тогава?

Кубилай Юндер поклати глава.

– Мавляна Йенишехирли Абдаллах ефенди много ще се зарадва на думите ти!

– Знам, ние това двамата с него сме го измислили!

– Освен това знаете, че някога целият дворец Галата сарай беше място, където се обучаваха всички чиновници на султана. От прислужниците до Великите везири. Там, освен обучението, което се дава в медресетата, се преподаваше още персийски, турски и арабски език. Изучаваше се поезия и четене на трактати, учениците можеха не само да четат, но и да пишат поезия. Изучаваше се музика на няколко инструмента, пеене, калиграфия, архитектура и строителство и много други. Галата сарай беше противовес на цялостното обучение в Империята, което беше предимно религиозно. Той беше символ на светското начало и обучение. Днес Галата сарай е понижен и е превърнат просто в едно медресе. Утре ще се окаже, че султанът е заобиколен от невежи и незнаещи съветници и канцелариите няма да работят добре.

– Трябва да се подемат реформи във всяка област! – каза агата на еничарите. – Следващият Велик везир ще бъде подкрепен от нас във военната област, но ти ще трябва да се противопоставиш и на шейхюлисляма Ментешезаде Абдуррахим ефенди. Всички тези неща са в неговата област. И помни, всичко трябва да стане без сила! Трябва бавно да изземеш всичките му функции!

Силяхдар Али паша кимна.

Ибрахим беше изумен. Той присъстваше на разговор, от който зависеше съдбата на Империята на падишаха. Пред него се решаваха въпроси, които щяха да засегнат хиляди човешки животи. Той, който беше роден Петко Боляров и произлизаше от раята, беше стигнал до там, че да участва в такъв разговор! Как може двамата паши в навечерието на сражението да говорят за неща толкова далеч от битките! Каква сила и вяра в бъдещето трябва да има човек, за да говори за бъдещето, когато утрешният ден може да му бъде последен?

Кубилай Юндер ага бавно се изправи. С него се изправиха Силяхдар Али паша и Ибрахим.

– Аз ще отида да проверя хората – каза той.

– Учителю, аз съм дошъл да оставя книгите дето ми дадохте – каза Ибрахим и искаше по-скоро да се върне в палатката при другарите си. Не се чувстваше спокоен, когато е седнал до толкова влиятелни мъже и особено когато беше свидетел на план за смяна на властта. Сега не беше време да се разсейва и отвлича от предстоящата битка.

– Книгите не са мои. Те са на Силяхдар Али паша – просто каза агата и се отдалечи.

Двамата мъже го изпратиха с ниски теманета, както се изпраща най-почетен гост. Миг преди да се обърне, агата беше направил тайния знак на Махди. На Ибрахим му се стори, че в него има някакво насърчение да остане и да проведе разговор с пашата, но не беше сигурен. След това пашата направи знак на Ибрахим да седне. Той понечи да възрази, но Силяхдар го погледна с онзи поглед, който имаха само еничарите. Ибрахим веднага разбра. Силяхдар означаваше оръженосец или лична охрана. Ето откъде идваше името на Али паша. Той беше ичоглан.

Ибрахим седна и не посмя да възрази. Само за миг видя как погледът му се промени и отново доби онзи завършен вид на жестовете и думите, който беше имал допреди малко.

– Имам нещо като свой ритуал – каза пашата. – Обичам всяка вечер преди битка да седя и да разговарям с някой умен мъж за неща от живота. Така е в навечерието на всяко сражение. Това е нещо като моя молитва. Не мога да спя в такава вечер! Не мога да мисля за прозаични, ежедневни неща! Духът ми се извисява и ме подтиква към философия и близост до Аллах!

Ибрахим, ти спиш ли преди битка?

– Това ще бъде първата ми битка, паша ефенди.

– Първата битка – някак замечтано каза пашата. Личеше си, че си припомня своята първа битка. Ибрахим реши да го прекъсне и попита:

– Вие ичоглан ли сте, Али паша?

– Да.

Колкото повече двамата разговаряха, толкова повече мнението на Ибрахим за пашата се променяше, но все пак той през цялото време си спомняше трите сандъка и отново го обземаше разочарование. Много искаше да се окаже, че се лъже, но сам не знаеше как би могло да стане това.

Тъй като искаше по-бързо да си ходи, Ибрахим поиска да остави книгите. Силяхдар Али паша бавно се изправи и без да каже нищо, тръгна към входа на палатката. Ибрахим остана известно време стъписан. Не знаеше дали да го последва, или да остане на място. Най-накрая реши да влезе след него. Знаеше, че не е поканен и ще се почувства много неудобно, ако пашата го изгони. Отгърна тюла, който прикриваше входа на палатката. Али паша се беше надвесил над един от онези сандъци, заради който Ибрахим го беше сметнал за изнежен и недостоен за уважение. Сега обаче чорбаджията поиска да се извини на пашата, защото в трите отворени сандъка имаше само книги. Те бяха пълни догоре с дебели томове, красиво и скъпо подвързани книги. Ето какво носеше пашата със себе си! Той не можеше да се отдели от книгите си. Сега, когато разбра това, чувствата на Ибрахим отидоха в другата крайност.

Както си беше надвесен над книгите на единия сандък и търсеше нещо, Силяхдар Али паша каза:

– Кой си ти? Какво си постигнал?

Ибрахим не разбра дали пашата говори на него и дали очаква отговор. Пашата обаче продължи и еничарът разбра, че трябва да мълчи и да слуша.

– Има хора, които се измерват по постиженията си и не могат да разберат, че е много по-важно какъв човек си. Този избор винаги стои пред хората: да притежаваш или да си!

Всеки воин трябва да се занимава с философия и да размишлява върху живота! Воинът трябва да има високо ниво на самоосъзнаване. Той винаги се намира на ръба – между живота и смъртта. Колкото живот отнемеш, толкова трябва да дадеш! Това е нашата молитва и изкупление. Но даването на живот не става само с деца. Става въпрос за това да имаш философия и да даваш Сила на останалите. Силен е не този, който поваля, а този, който изправя на крака, който дава философия и смисъл на живот!

Ибрахим подаде трактата, който държеше в ръка. Пашата го пое. В този момент еничарът се загледа в книгите и остана изумен. Това не бяха книги написани на арабски. Всички те бяха написани с латински букви. Ибрахим не можеше да сгреши. В скрипторията беше виждал много такива книги. Явно пашата можеше да чете на някой от кяфирските езици^[32].

– Какво четете, паша ефенди? – попита Ибрахим.

Али паша посегна към леглото си и оттам взе един дебел том, подвързан с протрита кожена подвързия.

– Тома Аквински.

Ибрахим не беше чувал нищо за Тома Аквински. Той попита какво пише в нея. Така двамата заговориха за философия. Надълго и нашироко бъдещият зет на султана му разказа за древните атински философи. Той говореше с такава жар, че Ибрахим също се запали. Така българинът разбра, че философията на Тома Аквински има връзка и е развитие на философията на древногръцкия философ Стагирит. Това беше област, която той малко познаваше. А това за човек, който като него обича да се занимава с философия и духовност, беше недопустимо. Скоро Ибрахим седна и се заслуша в думите на пашата. Той му разказваше за трудовете на Платон, показа му неговите съчинения "Тимей" и "Градът", после му показа Сократ. Но най-впечатлен беше от Аристотел.

Пашата говореше меко и някак напевно, но се изразяваше много точно и Ибрахим разбираше всичко. Още от корпуса той знаеше, че хората, които имат дарба да разказват и да учат другите, умеят да говорят достъпно и просто, така че не само да бъдат разбрани, но и това да става с лекота.

Според Али паша древните гръцки философи били на изключително високо ниво в изследване и описание на околния свят, човек и Бог. Християнството било съставено от няколко идеи за същността на Бог. Когато се създавало християнството, водеща философия бил неоплатонизмът и оказал най-голямо влияние на новата юдейска религия.

Самият апостол Павел бил шокиран от гръцките философи, когато посетил Атина. Там той разбрал на колко по-високо ниво са философите. В центъра на гръцката философия апостолът въобще не успял да изпъкне, както и да защити тезите си. На философите наследници на Платон – Сократ и Аристотел, свикнали с риториката на Демостен и Цицерон, Павел се сторил твърде тесногръд и пристрастен. Така религията и философията се разминали. Въпреки по-късните опити на Климент Александрийски и Арий, наложил се един от основоположниците и пръв от римските църковни дейци – Квинт Септимий Тертулиан.