Махди

– Не го ли познахте? – развика се Ибрахим. Едва сега разбра защо бе направил всичко. Хрумването беше гениално и като че ли сам Аллах му го нашепна.

Сеймените го слушаха малко стреснати. От носовете на повечето от тях течеше кръв. Преди малко приятелят на Ибрахим, който ги учеше на бойни техники, ги удряше и се бореше с тях, а сега другият им крещеше. Явно се случваха неща, които те не разбираха и не им бе съдено да разберат, затова мълчаха с наведени глави. Може би бяха сгрешили нещо, без да разберат къде и кога.

– Не го ли познахте? – продължи Ибрахим. – Това е нашият сейменбашия! Това е Юсуп ага! Двамата с него приклещихме кесиджията, но той някак е успял да убие сейменбашията, да отсече главата му и да я отнесе!

– А къде е кесиджията? – попитаха сеймените и започнаха тревожно да се оглеждат. Някои от тях вдигаха факли и насочиха погледи към най-скритите кътчета на помещението.

– Не знам – просто отговори Ибрахим. – Избяга, докато се опитвах да помогна на нашия командир.

Сеймените погледнаха златотъканата дреха на сейменбашията. Сега вече всички си спомниха, че това е неговата официална униформа. В този момент в помещението настъпи мъртвешка тишина. Всички сеймени като един направиха еничарския поздрав. Ибрахим също поздрави, а след това направи тайния поздрав на Махди. Към обезглавения труп на Юсуп се приближи агата на еничарите. Ибрахим не беше забелязал еничарския командир на султанския пир, но и той, и Йенишехирли Абдаллах ефенди, със сигурност е бил сред поканените.

– Всички вън! – остро каза агата с мощния си глас. Той като че ли отне волята на сеймените и те веднага се подчиниха. Този глас командваше армии и можеше да накара всеки да скочи в битка и дори да загуби живота си. Ибрахим също се подчини. Беше толкова уморен. Искаше да си почине. Ибрахим, като най-старши, беше останал последен. Няколко от сеймените бяха забили факли в пода, там където бе останала малка пролука между каменните плочи, така че помещението остана осветено, въпреки че всички напуснаха. Миг преди да излезе през входа, гласът на агата го повика:

– Ибрахим Джаббар, ела!

Ибрахим се върна.

– Почувствах срив на силата! – каза Кубилай Юндер. – Сектата на Махди остана с един човек по-малко!

Ибрахим искаше да разкаже на агата на еничарите какво се беше случило. Той беше сигурен, че ако направи това, ще му олекне, но агата не го попита. Ибрахим очакваше, че Кубилай Юндер ще бъде потресен или поне малко трогнат от смъртта на един от подчинените си и член на заверата на Махди, но той въобще не се интересуваше нито кой е бил кесиджията, нито кой е обезглавил Юсуп. Аката се държеше така, все едно че знае всичко. След малко той каза:

– Ибрахим Джаббар, в момента ти и Рефик сте най-старшите сеймени в Истанбул. Ти ще поемеш охраната на Топкапъ сарай и на града, докато не назнача нов сейменбашия. Ще бъдеш субаши^[58]. Разбра ли!

Ибрахим кимна в знак на съгласие. Кубилай Юндер поздрави с еничарския поздрав, а след това и с поздрава на Махди. Това означаваше, че разговорът е приключен, обърна се и излезе. Едва сега Ибрахим почувства колко много го боли ръката. Тъй като кръвта продължаваше да тече, беше принуден да отиде до хекимин. Нещата се оказаха по-сложни, отколкото му се искаше. Трябваше да остане цяла нощ под наблюдение. Рефик много се забави. Ибрахим разчиташе на него и бе решил да му повери охраната на сарая и града, тъй като знаеше, че може да се справи, но той не се появяваше. Явно приятелят му не го бе разбрал правилно. Така на Ибрахим се наложи цялата нощ да дава заповеди чрез пратеници. Веселбата по случай празника на лалето бе продължила безпрепятствено. Повечето сановници дори не бяха разбрали какво се бе случило. Ибрахим се постара да направи така, че никой да не разбере нищо. Въпреки че управляваше от разстояние, бързо възстанови реда и разположи всички сеймени отново по местата им, защото с последните си заповеди Юсуп доста бе объркал реда на охраната. Това обаче никой от празнуващите не можа да усети. Ибрахим се замисли и за града. По-голямата част от сеймените и заптиетата бяха в Топкапъ и така градът бе оголен откъм охрана. Затова реши, когато празникът свърши, веднага да блокира целия град. Но дотогава нищо не можеше да се направи.

Така настъпи утринта. Празненството приключи едва към обед. Ибрахим вече даваше последни напътствия. Когато се убеди, че всичко е наред, с бавна крачка се приготви да си ходи. Хекимините му бяха дали да пие някакви отвари, които да намалят болката. От тях той се чувстваше замаян, а движенията му бяха забавени, дори мисълта му като че ли се забавяше. На мястото на прободеното бяха наложили лапа от билки. Тя трябваше да премахне възможността за получаване на възпаление и да помогне за по-бързото зарастване и затваряне на раната. Тъй като при всяко, дори и най-леко движение ръката го заболяваше, хекимините му бяха направили триъгълна превръзка и той я закачаше на врата си, така че ръката висеше пред него. Лекарите на султана и особено в Топкапъ бяха най-добрите и Ибрахим почувства това по облекчението, което почти веднага изпита. Мисълта, че го лекуваха най-добрите лекари, му подейства успокояващо.

Вървеше бавно и се бе отправил към главната порта на Топкапъ, тази с оръдията – Баб ихумаюн. Щеше да провери за последно сеймените, да им направи забележка да бъдат бдителни и внимателни и да се прибере. Вече предчувстваше удоволствието от това да се излегне, да чуе сухото шумолене от памучните завивки и да заспи безпаметно. Искаше да спи без сънища, без чувство за вина и угризения. Ако имаше нещо за хапване, щеше да хапне, но като се сетеше за търкалящата се глава на приятеля си и за обезглавения труп, започваше да му се гади. Явно щеше да мине без ядене. Ибрахим ходеше бавно и се опиваше да не мисли за нищо от случилото се тази нощ. Вече почти не помнеше, че тази нощ беше празникът на лалето и че в началото бе смятал, че това е нощта на цветята, красотата и любовта. Беше забравил и за момичето. Това време му се струваше толкова отдавна, като че ли не е било тази нощ и в този живот. Явно тази нощ беше пример за това, че животът не е само красота и любов. Неговият дядо му беше казал: "Когато мислиш за живота и за това, което ти предстои, не си позволявай да очакваш да ти се случват само хубави неща. Ако очакваш нещата за теб да вървят само по мед и масло, никога няма да си готов за трудностите, които ти предстои да срещнеш и при първия сблъсък с тях, ще загубиш себе си." Тази вечер потвърждаваше думите на дядо му и веднага след красотата и любовта идваше насилието и смъртта, веднага след празника идваше погребение. Спомни си спора между Кубилай Юндер и Великия везир, на който бе станал свидетел. Тогава беше последвало първото нападение на кесиджията. Почти беше забравил колко умно и аргументирано двамата мъже защитаваха своите възгледи, и не само... своите светове. Дори в онзи ден, веднага след спора, бе последвало нападението.

Сега Ибрахим се замисли и осъзна, че всъщност султанът, Великият везир и хората около тях бяха създали този празник и красота. Те наистина бяха опитали да сътворят нещо красиво и незабравимо, нещо което да радва хората и да им носи удоволствие. А Юсуп и хората воини бяха развалили този празник. Дали Великият везир не беше прав? Дали без воините животът нямаше да е много по-хубав, лек и красив? Дали той и неговите другари не бяха Злото на земята?

Ибархим беше толкова вглъбен в мислите си, че не чу младия сеймен, който с тичане се приближи към него. Може би отварата за спиране на болката бе причината за това.

– Ибрахим Джаббар! Ибрахим Джаббар! – извика момчето. То викаше, защото погледът на субаши блуждаеше.

– Ибрахим Джаббар ефенди, агата на еничарите, нека Аллах здраве да му дава, ви вика веднага при себе си!

Ибрахим спря за миг. Сега тази заповед щеше да го отдалечи от леглото и почивката, но нищо не можеше да направи. Всички знаеха, че заповедите на по-старшите се изпълняваха без забавяне и обсъждане, а какво остава за заповедта на агата на еничарите – вторият военачалник след Великия везир. Ибрахим последва младия еничар, но понеже ръката му беше обездвижена, не можеше много да бърза. Скоро минаха през Портата на блаженството (Баби сеадет), видяха новата библиотека, която султанът бе построил през същата година. Сигурно в нея се намираха книгите на Силяхдар Дамат Али паша. Придружителят му скоро разбра, че сейменският командир не може да се движи по-бързо и престана да го моли да побърза. Така мина доста време преди субаши да се представи пред командира си. Младият сеймен го отведе в предверието на една от най-пищните зали в Топкапъ – Арз одасъ. Българинът знаеше, че в нея обикновено се намираше султанът. Точно в тази зала беше станало нападението на кесиджията предния път. Това беше залата, в която султанът приемаше пратеници и официални лица. Именно в нея се извършваха най-голяма част от официалните церемонии. В предверието ги посрещнаха няколко от прислужниците на султана и един изключително дебел мъж, който отговаряше за церемониите. Неговата длъжност беше хасода башъ^[59]. Докато прислужниците нагласяха дрехите на субаши, той му обясняваше как трябва да се държи и какво трябва да прави, когато се изправи пред султана. Ибрахим беше толкова уморен, че въобще не беше впечатлен от предстоящата среща с Негово величество султана. А може би отварата бе виновна? Ръката му беше изтръпнала и не я чувстваше. Ибрахим чуваше гласа на церемониалмайстора някак отдалеч и не разбираше какво точно му говори. Най-накрая огромната порта се отвори и прислужниците го избутаха вътре почти насила.

Залата беше пълна с много хора. Отнякъде се носеше тиха музика. Група момичета с гъвкави тела бавно танцуваха пред султана. Ибрахим пристъпи напред. Отначало никой не обърна внимание на стъписания млад мъж. Това му помогна малко да се окопити, не че беше притеснен и напрегнат, а по-скоро беше отпуснат. Струваше му се, че всичко около него е някак нереално и като че ли се случваше с някого другиго. В един момент му мина мисълта, че може би вече е в леглото си и сънува. По-късно щеше да реши дали това беше хубав сън, или кошмар.

Силен вик разсече въздуха и прекъсна бавния меланхоличен танц на танцьорките и протяжната музика. Учуден Ибрахим погледна към мъжа. Това беше същият дебел човек, който преди малко му даваше напътствия как да се държи. Сега той стоеше зад лявото рамо на султана и викаше:

– Ибрахим Джаббар, командир на сеймените и субаши! Ибрахим Джаббар, командир на сеймените и спасител на повелителя на правоверните, сина на Аллах на земята, нека Аллах му изпрати хиляда години живот и слава, която да пребъде! Негова святост, султан Ахмед III, повелител на целия свят и господар на всички хора и цветя!

Виковете накараха всички да замлъкнат. Те се преместиха така, че образуваха шпалир между султана и Ибрахим. Едва сега Ибрахим успя да види султана, наследника на Осман Гази и султан на създадената от него империя. Той беше човек с фини черти. Кожата му беше светла, а брадата му – не особено внушителна. Наследниците на Осман Гази наследяваха от създателя на династията големия дълъг и гърбав нос и изключително бялата кожа. Освен това всички турски султани по пряка бащина линия бяха наследници на Осман и бяха турци, а жените, които бяха майки на султаните, в повечето случаи бяха от нетурски произход. Така от 23 султана само на двама майките им бяха туркини и то от първите султани – Осман и Орхан, на 4 бяха туркменки, а на всички останали бяха византийки, кавказки, рускини, венецианки и гъркини. Дори майката на Ахмед III – Рабия Гюлнюш Еметуллах султан, беше гъркиня от острова на Афродита – Кипър. Славянската, гръцка и всяка друга кръв беше разредила суровите черти и тъмната кожа на анадолците. В сегашния султан турската кръв сигурно беше само няколко капчици. Той имаше много повече християнска и гяурска кръв, отколкото турска.

Ахмед III беше любител на изкуствата и естетиката и това като че ли се бе отразило на лицето му. Някой пристрастен наблюдател би казал, че чертите му са твърде меки за повелител на правоверните и водач на най-голямата империя в света и издават слаба воля, но Ибрахим виждаше един красив мъж с деликатни черти. Благородната кръв на Ахмед III личеше по осанката и лицето му. Дрехата, с която беше облечен, беше дълга и свободна, от най-фин и скъп плат, цялата обвезана със злато и сърма, а на ръкавите и яката имаше украса от най-фина пухкава козина от някакво животно с дълъг лъскав косъм с цвят на пушен бакър (мед). При всяко движение на султана кожичките по него като че ли оживяваха. На Ибрахим му се струваше ту, че дишат, ту, че се гонят една друга. Но благородната кръв и царствения произход на султана си личаха и по движенията му. Всеки негов жест изразяваше сила и власт. Ахмед III имаше деликатни движения, личеше си, че осъществява контрол над всяко свое, дори и най-малко, движение. Българинът почувства тази сила. Всички хора около султана се задвижваха и при най-малкото помръдване на негов пръст.

Най-близо до него бяха най-доверените му слуги – дилсиз (немите). Говореше се, че на тях им отсичат езиците, за да не могат да говорят и да споделят тайните на султана. Те нарочно бяха държани неграмотни и така беше сигурно, че тайните на султана няма да бъдат разпространени. Другите слуги, които чакаха и най-малкото трепване на султанските пръсти, бяха чашмигири. Те поднасяха ястията на султанската трапеза и отнасяха ненужните прибори.

Ахмед III като че ли съществуваше, за да излъчва достойнство и благородство. Повелителят на правоверните осъзнаваше това, лицето и осанката му излъчваха превъзходство, но не и надменност. Личеше си, че султанът осъзнава положението си, знае, че е над хората около себе си, но не парадираше с това, а по-скоро го приемаше като даденост. Той съществуваше на земята, за да може Аллах да потвърди превъзходството на избраната от него династия и чрез него да докаже на останалите защо е така. И това не трябваше да става, защото Ахмед III умее нещо повече. Доказването беше за обикновените хора. Ахмед трябваше, чрез самото си съществуване, чрез това как изглежда, преди още да е казал или направил нещо, да докаже превъзходството си над останалите. Това беше пътят на султана, това означаваше благородник. Благородник още с раждането си, той беше над другите, пътят му беше на съществуване, а не на доказване.

Ибрахим вече се чудеше какво да направи, когато към него се приближи агата на еничарите. Още докато вървеше към него, агата направи поздрава на еничарите, а след това и тайния знак на Махди.

– Ибрахим Джаббар – съвсем официално се обърна към него Юндер ага, – султанът пожела да те види и да се запознае със своя спасител!

Ибрахим стоеше и не помръдваше.

– Поклони се на своя повелител! – думите на агата като че ли изведоха Ибрахим от унеса. Едва сега той осъзна каква рядка чест му се оказва. Повечето паши и еничари никога в живота си не зърваха султана, а сега той стоеше пред него. Ибрахим направи най-дълбокото темане, на което бе способен. Явно изразяването на толкова дълбока почит от страна на силния воин се хареса на султана. Той задържа Ибрахим малко по-дълго на коляно, след което просто каза:

– Стани!

Ибрахим се изправи.

– Ела по-близо!

Ибрахим се приближи. В този момент забеляза големия, подобен на разцъфнало жълто лале, тюрбан на шейхюлисляма Абдаллах ефенди. Кубилай Юндер все още стоеше до него, а в периферията на този антураж Ибрахим разпозна гиганта пехливанин Кая и приятеля си ичоглан Ахмед. Познаваше и Великия везир, който също го позна, защото в погледа му блесна някаква искрица. Присъствието на толкова познати хора успокои Ибрахим.

– Ибрахим Джаббар, субаши на сеймените, разкажи какво се случи!

– Султанът каза това и се намести, за да слуша. Той явно искаше празника, продължил цяло денонощие, да завърши с някакъв красив, героичен разказ. Сега, когато вече бе наложил мир в Империята, нямаше никакви битки и сражения, явно нямаше и герои. Колкото и да беше миролюбив, във вените на Ахмед III все пак течеше кръвта на много прославени воини и пълководци. В сегашната империя, в епохата "Ляле деври", дори незначителната случка на охраната на султана, щеше да се окаже голямо геройство. Ако някой друг беше на мястото на Ибрахим, сигурно би украсил разказа си, за да угоди на султана и да извоюва повишение или някакви привилегии за себе си и семейството си. Той обаче не се нуждаеше от нищо. Беше уморен, ужас но уморен. Не желаеше да доставя радост на човек, борещ се срещу еничарите. Да запази живота му

– Да. Това беше негов дълг. Той би жертвал живота си, за да защити султана. Отново би преследвал кесиджията и би рискувал, но не толкова заради султана, колкото заради себе си, защото това беше дългът му. Слабите и страхливите питаха: "Защо дълг? Към кого дълг?" Всъщност дългът беше към себе си, към воина в себе си, към душата на воина.

Така, ако се наложеше, Ибрахим отново би изпълнил дълга си, но да стои тук и да разказва случката на преситените от удоволствия големци, това беше друга работа. Неговата задача беше да бди, да брани и да побеждава в името на султана, но не и да го радва и развлича. Ибрахим си мислеше всичко това и продължаваше да мълчи.

Султанът сигурно помисли, че не е чут добре или че простият войник не го е разбрал, затова нетърпеливо се намести на възглавниците, на които се бе облегнал, и каза:

– Ибрахим Джаббар, разкажи какво се случи!

Ибрахим беше взел решение да мълчи. Устните му бяха стегнати. Ако султан Ахмед III беше отгледан с мисълта, че превъзхожда хората и подчинените си, а абсолютната власт му дава сила и всяка негова дума е закон, Ибрахим – простото българско селянче, също притежаваше сила. Но неговата сила беше придобита чрез живота, болката, лишенията и битките. Той се беше превърнал във воин. Това, че съвсем наскоро бе загубил своя приятел, учител, ангелхранител и командир Юсуп, за него беше много по-важно от думите, пък било те и на султана. Днес той беше тук, стоеше изправен пред него, но това не беше неговият живот. Неговият живот беше из улиците на Истанбул и пред портите на Топкапъ. Неговият живот беше в окопите, по пътищата или в битката с еничарите. Това, което се случваше, не беше реално. Султанът искаше от него да се превърне в разказвач и шут, да го забавлява и да му вдъхва увереност, че воините го обичат и живеят заради него. Не, той нямаше да измени на воинската си природа, нямаше да предаде годините обучение, битките и философията на воин. Той не беше шут, а воин. Той беше убиец. Не беше смятал, но сигурно беше убил повече от сто човека. Тези мисли го накараха да си спомни, че последния човек, на когото бе сложил край на живота, беше приятелят му Юсуп. Споменът за това го накара да се намръщи. Устните му се стегнаха още по-силно, а краищата им се обърнаха надолу.

"Султанът владее телата ни, нашият живот е в неговите ръце, но той не може да притежава мечтите ни. Той може да ни има само отвън като опаковки, но не и като съдържание. Дори да съм "роб на султана и портата", аз имам себе си, своя вътрешен духовен живот, своите преживявания, мечти и разочарования. Тях никой не може да ми отнеме!" – мислеше си в този момент Ибрахим.

Султанът беше шокиран от проявата на инат и от неподчинението на заповедите му. Той стоеше, а от учудването лицето му бе добило почти глуповато изражение. Приближените му също бяха изумени.

– Как смееш?! – изрева султанът.

Цялата свита около него настръхна. Досега такова нещо не се беше случвало. Такава дързост! .

Ибрахим нямаше сила да помисли каквото и да е. Той стоеше напълно онемял и не чувстваше тялото си. Краката му бяха като вкоренени, а главата му като че ли беше сред облаците. Разбра, че е допуснал грешка, но мозъкът му отказа да работи. Състоянието му беше подобно на това, в което беше, когато отсече главата на Юсуп. "Ами ако невидимата воля ме накара да посегна на живота и на султана?" – тази мисъл го притесни. Откъслечни мисли и образи нахлуха в главата му. Беше толкова уморен. Искаше да легне и да заспи. Всеки нормален човек, при такова изтощение, отдавна би загубил съзнание. Ибрахим беше обучаван да не губи съзнание и контрол в битката, тъй като от това зависеше животът му.

Кубилай Юндер се приближи и каза:

– Какво правиш?

Ибрахим мълчеше. Агата разбра, че изходът от ситуацията е изцяло в негови ръце. Той се обърна към султана и каза:

– Ибрахим Джаббар е ранен в рамото и в устата, ваше величество, и не може да говори.

Ибрахим беше изумен. С едно изречение агата обезсмисли цялата му борба и отстояване. Това не му хареса, но скоро се сети, че тази лъжа щеше да го спаси и да запази достойнството му.

Ахмед III беше намръщен. Явно не му допадаше обяснението на агата. Всъщност той беше подразнен от твърдостта и неотстъпчивостта в погледа на сеймена. Как смееше този бивш гяур от раята да смята, че може да бъде равен на него – султана.

Кубилай Юндер реши отново да се намеси:

– Повелителю на исляма, Ибрахим Джаббар те уважава много, той жертва живота си, за да те спаси!

– Той изрази неуважение към султана – в този момент се намеси Великият везир и любимец на султана – Невшихирли Дамат Ибрахим паша. – Искаме да докаже, че е ранен в устата и не може да говори!

Ибрахим разбра, че трябва да предприеме нещо. Султанът се обърна към Великия везир и потвърждаващо поклати глава. Той също искаше да се увери в това.

Кубилай Юндер безпомощно погледна към Ибрахим. Младият еничар разбра, че всичко е в негови ръце. Противниците на еничарите само това чакаха. Не биваше да им дава какъвто и да е повод. Той можеше да загуби живота си. Освен това, ако се разбере, че агата на еничарите е излъгал, това щеше да се отрази много лошо и на цялата секта на Махди. Тогава взе решение и с всичка сила захапа езика си. Направи го много силно, за малко щеше наистина да го отхапе. Скоро почувства соления вкус на кръвта в устата си. Болката беше толкова силна, че му причерня. От очите му напираха сълзи, но той не позволи по лицето му да трепне нито едно мускулче, нито една сълза не се изтъркули от очите му. Стоеше и упорито гледаше към султана и Великия везир.

– Искаме да видим! – отново каза Невшехирли Ибрахим паша.

Ибрахим отвори уста. Гледката сигурно беше ужасна, защото всички сановници извиха глави настрани.

Султанът махна с ръка. Това означаваше, че Ибрахим трябва да напусне. Той или не разбра, или искаше нещо да каже. Кубилай Юндер осъзна, че оставането на Ибрахим дори миг по-дълго, може да им навлече неприятности, затова избута подчинения си и му просъска:

– Излизай бързо!

Ибрахим тръгна назад с гръб към изхода. Навън вече беше ясен ден. Вървеше бавно и отпуснато из града. Опитваше се да не мисли за Юсуп и за случилото се при султана. Преглъщаше солената кръв и не можеше да помръдне подутия си и изтръпнал език. Предчувстваше съня и почивката, но не можеше да ходи по-бързо. Не искаше да мисли за нищо. Това, от което се нуждаеше, беше да заспи безпаметно, без да сънува, просто да потъне в дълбоките бездни на съня.