Махди

Чичек въобще не го познаваше, в помещението се намираше и старата, дебела жена, а и Персика едва ли щеше да го разпознае в този му вид

– Облечен с дрехите на евнусите и с начернено лице. Отпусна хвата си. Опита се да продължи да гледа случващото се, но не му беше лесно. Исмаил не каза нищо, но пръхтейки и потейки се, докато поправяше дрехите си, искаше да покаже на Ибрахим, че е възмутен от пристъпите му. Българинът се направи, че не разбира знаците, които башевнухът му дава, той все така втренчено продължаваше да наблюдава случващото се от другата страна на дървената преграда. Персика отново беше поставена да легне върху дървения нар. Старата жена изля върху момичето някаква благовонна течност и с опитни пръсти много бавно започна да я втрива в тялото ѝ. В този момент Чичек беше взела друга книга и продължаваше да чете.

– Какво чете? – попита Ибрахим. Той знаеше, че Исмаил също не чува думите, но явно в харема всичко се правеше по строго определен начин и башевнухът го знаеше.

– Сега чете от друга книга. За всеки султан има книга, която обикновено е написана от майка му, от първата му жена или от мен. В нея се описва какво обича султанът като поведение в леглото и като еротика. Сега тя ѝ чете, за да знае какво харесва нашият владетел.

– Но това е невъзможно! Трябва да спра всичко това! – почти извика българинът.

– Не, не можем да го спрем! Ще загинем и двамата!

– Исмаил ага, искам да ви заявя, че това не бива да се случва!

– Но, Ибрахим ага, какво ви става? Защо говорите така?

Ибрахим се обърна, хвана яката на арапа, притегли го така, че носовете им почти се докосваха, и трескаво заговори:

- Исмаил ага, трябва да спрем всичко това! Това е невъзможно! Може ли по някакъв начин да спрем тази процедура? Какво да направя?

– Но какво искате да направите? Какво ви става? – Исмаил се опитваше да разбере поредния пристъп на човека до него.

– Не мога! Не мога! – трескаво продължаваше да говори българинът.

– Трябва да спра всичко това!

Любовта към Персика го разяждаше. Не искаше, а и не можеше да си представи, че съвсем скоро тя ще се окаже в ръцете на султана. Така както държеше Исмаил, на Ибрахим му дойде идеята: какво щеше да стане, ако се втурне в хамама и отвлече двете момичета, след което избягат? Исмаил го гледаше и като че ли отгатна мислите му и каза:

– Даже не си го помисляйте!

Ибрахим се опита да се откопчи, но сега евнухът на свой ред го притегли към себе си. Двамата продължиха да се боричкат, докато не паднаха на земята. Добре че под тях бе постлано с мек килим и това притъпи и омекоти падането им, правейки го по-тихо. Сега еничарът се опитваше да се откъсне от захвата на башевнуха и да отиде да изведе жените навън. Не беше помислил как ще стане всичко това. Първо, харемът беше заключен и беше невъзможно да излезе навън, второ, самият харем беше охраняван отвън от сеймени и трето, харемът се намираше в Топкапъ, който като крепост отвсякъде бе ограден със зидове. Как щеше да изведе двете жени навън и да минат през цялата тази блокада, още не бе измислил. Ибрахим можеше лесно да победи евнуха. Той го превъзхождаше по сила, но се опитваше да се бори тихо и в същото време не искаше да го наранява. Човекът нямаше никаква вина, беше го пуснал, а сега се бореше за живота си.

Целият харем беше опасан с тайни тунели и коридори, в които само султанът и башевнухът имаха право да влизат, като от там повелителят можеше тайно да се любува на жените си. Башевнухът се грижеше за коридорите. Те бяха застлани с най-меки килими и на определени места, където султанът се застояваше, като например в хамама, имаше малко салонче с миндери, масичка и дори наргилета. Понякога тук идваше ѝ майката на султана, когато му избираше жена. Именно оттук тя оглеждаше телата на голите момичета и преценяваше дали са достойни за благоразположението на султана и дали ще могат да родят здрави престолонаследници.

Сега двамата борещи се мъже се търкулнаха, минаха през някаква завеса и се оказаха именно в тази специална одая.

– Ибрахим ефенди, пощадете ме! Не ме излагайте на риск! – молеше евнухът, докато продължаваше да стиска тялото на еничара, който беше отгоре.

Борбата като че ли успокои Ибрахим. Той осъзна, че се намира в сърцето на звяра и ако се разкрие, жив няма да се измъкне от тук. Когато се изправи и отново погледна към хамама, Чичек все още продължаваше да чете. Това място за наблюдение беше още по-добро. Ибрахим премести перденцето с една връв, която висеше от тавана. За да го успокои и да го накара да мисли за нещо друго, Исмаил каза:

– Сега тя ѝ чете най-красиви стихове и поезия, от която да пламнат слабините ѝ.

За пръв път Исмаил ага беше пуснал мъж в харема. За пръв път беше чувал друг мъж, освен султана, да влиза в харема. "Явно жените наистина влияят на мъжете – помисли си арапът. – Ето, този пощуря, като че ли е обзет от демони. Явно силата им наистина е огромна и въздейства така пагубно на мъжете." Той съжали, че се бе съгласил да пусне този мъж в харема. Отвън той му се струваше толкова спокоен и уравновесен, а тук бе полудял. Исмаил съжали, че се бе полакомил, защото никое злато не струваше колкото собствения му живот.

Когато Ибрахим отново погледна към хамама, двете жени продължаваха да масажират момичето. Еничарът знаеше, че туркините не се поливат с благоухания, както жените на Запад. Те уважаваха по-деликатния аромат. Така в харема благовонията се втриваше предварително в кожата на момичето. На различни места в кожата на ханъмата се втриваха различни аромати, за да може, когато мъжът прокара устни по тялото ѝ, да усети различен аромат. На бедрата да мирише на зюмбюл или равнец, под мишниците – на теменужка, а на врата – на рози или мускус. Всяка жена знаеше какво харесва мъжът, с когото ще е и на кои места да си сложи аромат. Всяка имаше собствена комбинация от аромати, които слагаше на определени места. След като втриха ароматите в тялото на момичето, тя отново отиде до басейна, където Чичек изплакна тялото ѝ. Жените правеха това, защото тялото на момичето не биваше да мирише остро. То трябваше деликатно и ненатрапчиво да излъчва аромат. И ако момичето се движи повече, ако се люби или танцува, когато се изпоти, тогава ароматът се излъчваше по-интензивно. В това беше тайната и магията на напарфюмирането на султанските ханъми. Сега Ибрахим виждаше със собствените си очи как се прави това.

След като излезе от басейна, Персика за пореден път беше поставена да легне на дървения нар, този път по корем. След това двете жени започнаха да я мажат. Едното нещо, с което я поляха, приличаше на олио; но на някои места я намазваха с мазила и мехлеми. Жените дълго размачкваха тялото ѝ. В леглото на султана тя трябваше да бъде гъвкава, мускулите ѝ да са отпуснати, а кожата да бъде нежна и еластична. Те като че ли я подготвяха за борба или битка. След това Персика се обърна. По нейно настояване отпред я размачкваше само Чичек. Ибрахим отново потъна в мечти. Той следеше бавните движения на ръцете на Чичек по извивките на тялото на Персика. Русата ѝ спусната коса докосваше ту корема, ту слабините на персийката. Понякога мъжът не издържаше, свиваше се и тихо и сладостно изпъшкваше. Двете жени бяха напълно отворени една към друга. Персика допускаше ръцете на Чичек на най-интимните си места и изпитваше удоволствие от докосването, а Чичек, опитвайки се да бъде нежна и деликатна, се бе разкрила и приемаше легналото момиче като част от себе си, като своя по-малка сестра, която водеше и утешаваше в дългия път, водещ до султанското ложе.

Старата жена излезе за малко и Чичек, смеейки се, се възползва. Много бързо, но нежно, тя постави тялото си върху това на Персика, след това внимателно, нежно и деликатно, използвайки тялото си, продължи да масажира персийката и да разнася мазилата върху тялото ѝ. Персика изстена от блаженство. Тя вдигна ръцете си нагоре, над главата си, след което ги постави на дървеното легло. С този жест тя показа, че приема Чичек. Но той разкриваше нейната уязвимост и покорност. Тя сякаш показа на русата жена, че ѝ се подчинява и няма никакви резерви към нея. Движенията на Чичек бяха бавни и сластни. Само за миг Ибрахим отново видя гърчещите се змийски тела на аджархите в тях. И двете жени бяха аджархи – в това нямаше никакво съмнение. Чичек продължаваше движенията си и ту изправяше глава, така че гърдите на двете се разделяха, като устните на двама влюбени, след дълга целувка, ту повдигаше дупе и Персика сладостно простенваше...

Отново омраза обзе българина, защото старата жена пак се появи и прекъсна двете жени. Чичек бавно, без капчица свян, се изправи. По всичко си личеше нейната възбуда. Персика като че ли не забеляза какво ставаше. Все така, с ръце над главата, тя продължаваше да стене и да огъва изящното си тяло.

Чичек я докосна по бузата с опакото на ръката и Персика се стресна. Като че ли чак сега тя осъзна, че жената вече не е върху нея. Чичек хвана туранката за ръка и отново я поведе към басейна. Там внимателно, но с твърда ръка, със сапун отми мазилата от тялото ѝ. Ибрахим гледаше лъщящото стегнато тяло на момичето, рисунката, която като розов храст се извиваше по вътрешната част на лявото ѝ бедро, което беше по-красиво и изящно от антична мраморна колона. Момичето имаше божествено тяло. В исляма нямаше женски богини, иначе Персика би била достойна да носи нейното име. Колкото повече се грижеше жената за нея, толкова по-хубава ставаше и ако в миналото тялото на Персика беше просто тяло на едно красиво момиче, сега тя ставаше все по-красива, отделяше се от човешката си природа и се доближаваше до хуриите.

След като излезе от басейна, този път тя бе поставена да седне. Старата жена мина отзад и внимателно започна да сплита дългата ѝ гарвановочерна коса на тънки плитки, които се спускаха до кръста ѝ. В това време Чичек я гримираше. Това продължи доста време, но еничарът не го усети, стори му се миг. После дойде ред на обличането. Тънки прозрачни копринени шалвари, които покриваха краката ѝ, но нищо не скриваха. Горната част също беше прозрачна и толкова къса, че талията и пъпът на жената бяха открити. Много ханъми имаха дупки на пъпчетата си и в тях поставяха перли, златни халки със синджирчета или златни украшения. Ибрахим беше виждал такива с форма на листенце, цветчета, но беше виждал и оформени като вълна, капка или огън. Сега на краката на момичето поставиха две дебели масивни гривни, широки повече от три пръста. Въпреки че не беше кой знае колко светло, Ибрахим, дори под "дрехата", продължаваше да вижда рисунката и не само нея.

На главата на момичето бе поставен отметнат назад воал. На ушите ѝ закачиха дълги, висящи, златни обици, а на пръстите – пръстени. Явно момичето нямаше свои. Ибрахим знаеше, че след тази нощ те ще останат за нея и това ще бъде подарък от султана за нощта прекарана заедно.

След като беше нагиздена и готова, старата жена внесе поднос със сладки и шербет за пиене. След малко донесе и печена патица. Персика отначало хапваше по-деликатно, но след малко се нахвърли върху храната. Явно беше огладняла от дългото приготвяне за нощта. Най-накрая момичето се нахрани.

Исмаил се изправи и каза:

– Ибрахим ага, сега трябва аз да се намеся!

– Къде отиваш? – притеснен попита еничарът.

– Аз трябва да заведа жената при султана.

– Не може да направиш това! – каза Ибрахим. Той беше решил да свали картите си. – Тази жена е моя!

– Какво? – Исмаил не можеше да повярва и помисли, че не чува добре.

– Това момиче е моя жена, платил съм за нея на баща ѝ!

– Какво? – изумлението на евнуха растеше.

– Трябва да спреш жената, тя е моя! В сила трябва да влезе принципът иддат^[114].

– Но как иддат, това е султанът! Тук е харемът на султана!

– Ще искам да се свика съд и кадията да отсъди по правилата на шериата!

– Трябва да тръгвам, а вие ще останете тук! След малко ще ви изпратя Чичек, за да поговорите!

– Не! – извика Ибрахим. – Или ще ме водиш при Персика, или те убивам!

Явно погледът на българина убеди евнуха, че говори сериозно, защото той примирено каза:

– Ако не изпълня желанието, ти ще ме убиеш! Ако го изпълня – султанът ще ме убие!

– Да, но аз ще те убия веднага!

Исмаил явно се примири с участта си и се съгласи. Той кимна.

– Върви по този коридор надолу! – и Исмаил му показа накъде и как да продължи. След това сам излезе през завесата и се върна по коридора, от който бяха дошли. Скоро Ибрахим го видя да се връща. Чичек вече се бе облякла. Странно чувство на ревност го жегна.

Башевнухът огледа внимателно момичето. Изведнъж отвън се чу тиха музика. Исмаил я поведе. Докато Ибрахим вървеше по коридора вдясно, в коридор успореден на неговия, той видя как евнухът води момичето, а отзад вървяха музикантите. Исмаил спря пред вратата в дъното на коридора и почука. След малко получи потвърждение, защото влезе вътре. Не след дълго излезе, хвана ръката на момичето и я въведе вътре. Ибрахим искаше да ги последва, но опря в стена. Тук свършваше неговият достъп. Зад тази врата се намираше спалнята на султана, а вътре сигурно нямаше коридор за наблюдение. Ибрахим не виждаше какво става в спалнята, но знаеше какво се случва, защото бе научил това от единствения човек, освен жените и султана, който знаеше това. Башевнухът му бе разказал, че в спалнята на султана всеки път всичко протичало по един и същ начин. Султанът лежи гол и завит до очи със завивката, момичето задължително влиза под нея откъм краката му. После бавно се движи нагоре, като трие голото си тяло в това на султана. Това продължавало, докато момичето не изплува до лицето му. През това време султанът трябвало да държи завивката до очите си.

Музиката отвън продължаваше тихо да свири. Ибрахим не искаше да мисли за това какво се случва вътре. Той проследи по коридора Исмаил, който се връщаше към хамама. Най-накрая башевнухът влезе при него през същата тази врата, през която двамата бяха влезли в началото на вечерта.

– Защо хамамът е празен, къде е Чичек?

– Тя се прибра и си е легнала.

– И какво, няма ли да я видя? – недоумяваше еничарът.

– Няма да може, вече е късно. Ти направи своя избор.

– Но, нали ти платих!?

– Не знам! Повече никога не ме търси! Повече никога няма да те пусна в харема! Забрави, че ме познаваш!

След тези думи Ибрахим се почувства зле. Нима всичко щеше да свърши така? Чувството на безсилие го унищожаваше. Той дори не успя да събере сили, за да се съпротивлява на арапа, който го бе подхванал под мишниците и го водеше към вратата, през която беше влязъл в харема. После го остави на самия праг, като че ли го захвърли. Ибрахим беше принуден "да се вземе в ръце". Той отново се преоблече с еничарските си дрехи. Така, ако някой сеймен го видеше, щеше да помисли, че просто е на пост и обикаля нощния дворец като патрул. Слабият момент в този план беше само докато излиза от вратата и почисти лицето си от въглена. Ибрахим си беше взел пешкир и внимателно избърса лицето и ръцете си.

Хладният въздух го накара осъзнае, че е навън. Изведнъж се оказа под ясно, безлунно, звездно небе. Отначало ходеше като зашеметен, но не от ароматите и от видяното, а от откритието, че в този момент Персика е в обятията на султана. Тази мисъл го караше да ходи като без глава. Така и не разбра кога беше минал през портата на Топкапъ сарай и вече ходеше из улиците на Истанбул. Каменните улици и стени излъчваха хлад и го накараха да потръпне. Студеният режещ ветрец, идващ от Босфора, го накара да потрепери. Стресна се. Предната вечер беше оставил зулфикр и камата, която беше купил в Исфахан, в каракола. Опипа силяха си и се успокои. Всичко беше на мястото си. Явно все пак беше минал през караулното помещение и беше взел оръжията си, така че не се налагаше да се връща обратно. Опипа ръкохватката на ятагана. Тази дръжка му беше толкова позната и го успокои. Чак сега като че ли се събуди от някакъв сън. Огледа се. Улицата му беше непозната. Явно краката му го бяха отвели в чужд квартал. Беше късна нощ или по-скоро ранна утрин, така че едва ли можеше да разчита да срещне някого. Трябваше да продължи напред, докато не стигнеше до познато място или сграда. Повървя известно време. Постепенно мисълта, че се е загубил, отстъпи място на мислите свързани с това, което бе видял в харема. Притеснението за Персика и може би ревността го караха да не може да се сети за нито една от еротичните сцени, които бе наблюдавал. Беше похабил златото и скъпоценните камъни, които беше дал на башевнуха. Беше се поддал на емоциите си и не бе постигнал нищо.

В този момент чу глъчка и шум пред себе си. Не бяха сеймени. Явно все пак имаше будни хора в Истанбул. С надежда тръгна напред. Обзе го някаква странна вълна на оптимизъм. А може би жената, които беше гледал в харема, не беше Персика. Изведнъж харемът му се стори толкова далечен и нереален, все едно, че никога не е бил там. Може би момичето е било съвсем друго и неговото въображение му бе изиграло тази шега. Той се нуждаеше от потвърждение. Изпита желание миг по-скоро да се прибере в къщата, да види Персика и Махидевран и да се убеди, че това е бил лош сън, игра на въображението му. Спомни си, че в хамама имаше изпарения. Колко глупаво бе постъпил? Разбира се, че се беше заблудил. Реши, че ако Персика е в кесиджийската къща, ще ѝ обърне специално внимание. Щеше да вземе туранката за своя жена и нямаше да я даде на друг мъж. Щеше да се научи да живее с чувството на вина.

Беше започнало да се развиделява и небето над главата му се бе просветлило. Той се забърза, почти се затича напред по посока на гласовете. Струваше му се, че колкото по-бързо се прибере, толкова по-голяма ще е вероятността да се случи това, което искаше. Тичането му подейства успокояващо, все пак правеше нещо, поне отчасти държеше нещата в свои ръце. Изскочи иззад един ъгъл и тогава ги видя. Мъжете пред него представляваха странна гледка. С разпасани дрехи, накривени високи шапки, белите им ризи се подаваха отдолу, сабята на единия се влачеше по калдъръма и ужасно дрънчеше. Бяха четирима. Първите двама се бяха прегърнали, а по мустаците на единия се точеше дебела лига, която стигаше досами земя. Те си говореха с брътвежите на онзи пиянски език, в който всеки боботи нещо и несръчно върти набъбналия си език, но никой не слуша другия. На пръв поглед изглеждаше, че всички се разбират, но както се разбираше по-късно, никой не помнеше нищо. Сега двамата мъже с размъкнати дрехи разговаряха именно на този език. Третият мъж беше смъкнал гащите си и се облекчаваше върху дървената вратница на една къща вляво, която с надвесените си еркери като че ли му пазеше завет. Четвъртият мъж беше изостанал. Ибрахим почти не го виждаше, но го чуваше.

Гледката на мъжете го изпълни с разочарование. Тези нямаше да му помогнат по-бързо да открие улицата и то не защото бяха много пияни, а защото бяха европейци. Разпасаната пияна команда пред него бяха някакви гренадири или хусари. Униформите им бяха в толкова окаяно състояние, че Ибрахим не успя да определи какви са.

Той намали своя ход и се успокои. Опита се да мине плътно вдясно, за да няма никакъв контакт с раз лигавените пияни мъже. Щеше да бъде щастлив, ако не го забележат. Това обаче не се случи. Единият от двамата, този срещу него, го видя и се развика:

– Я вижте, вижте, ханъма! Ох! – мъжът говореше на френски, колкото и да беше трудно на Ибрахим да го разбере.

Той пусна приятеля си, който за малко не падна върху студените калдъръмени плочи и с разтворени ръце, като че се опитваше да улови пиле, тръгна към Ибрахим. Еничарът гледаше разлигавената мутра на мъжа, вървящ срещу него, и се намръщи. Сега най-малко се нуждаеше от разправия с пияници. Българинът почти отърка гърба си в стената при опита си да се изплъзне от пияния войник, който обаче се препъна и се удари в стената, там където преди малко беше стоял Ибрахим. После се развика на другарите си. Ибрахим трудно разбираше какво говорят мъжете. Те говореха френски, но така завалваха думите, че почти не им се разбираше.

– Дръжте! Дръжте! Тая кучка ме удари! – крещеше мъжът.

Ибрахим видя как и останалите двама тръгнаха към него, а и четвъртият мъж "изплува" в здрачевината. Явно го объркаха с ханъма, защото носеше висока еничарска шапка, отгоре с белия ръкав на хаджи Бекташ, а лицето му може би все още бе зацапано с въглен. Това обаче сега не го интересуваше. При споменаването на думата ханъма, мислите му се върнаха в султанския харем и като че ли нажежен шиш прободе сърцето му. Болката беше силна и го накара да се присвие. В този момент мъжете го настигнаха. Пръв го хвана този, който викаше най-много. Ибрахим рязко дръпна лявата си ръка, за да се освободи от захвата на пияния мъж. Това обаче наруши неговото равновесие и едрият мъж падна напред, като "залепи" главата си в каменната плоча. След като падна, мъжът остана така захлупен. Другите мъже говореха един през друг. Ибрахим не ги разбираше добре, но беше очевидно, че го бъркат с жена. Явно бяха много пияни. Тримата, които още бяха на крака, го обкръжиха. Гърбът на Ибрахим беше опрян в стената. Ситуацията би била смешна, ако не се случваше след тежкото преживяване в харема и ако сега не бързаше толкова много да се прибере. Тези мъже му пречеха, като спираха устрема му. Въпреки това Ибрахим не се ядоса. Винаги беше мразил пияни хора, но сега му беше по-скоро досадно. И в този момент се случи нещо, което коренно промени събитията. Единият от мъжете, който стоеше срещу него и все още се опитваше да завърже гащите си, защото доскоро беше пикал, извади дълго право оръжие и без предупреждение, прободе Ибрахим в лявото рамо. Болката беше ужасна. Острието влезе чак до костта. Може би нямаше да го заболи толкова, ако не беше пробождан вече на същото място. Ибрахим изрева и се изправи. Ситуацията ставаше критична.

– Да я убием! – каза първият мъж и явно започна да търси дръжката на шпагата си. Но най-опасен на Ибрахим се стори мъжът от лявата му страна, който все още държеше в лявата си ръка бутилка, а в дясната вече бе извадил острие. След като току що беше отпил от бутилката, без никакви церемонии, той замахна напред и се опита да го прободе в сърцето. Ибрахим се извърна, но парещото, остро като игла, острие го прободе в лявата ръка. Еничарът изрева от болка и ярост.

– Това май не е жена! – каза единият.

Другите все още не можеха да проумеят какво се случва. Четвъртият, който явно беше най-трезв, каза:

– Мисля, че е еничар.

– Еничар, ще го убия! Той ме удари!

Мъжът, който беше паднал и се бе ударил в земята, беше с разбито лице. Носът и челото му бяха подути и силно кървяха.

– Ще го убия! – продължаваше да крещи той.

– Може да е воин! – пак каза четвъртият.

Мъжете говореха така все едно, че него го няма. Те по никакъв начин не можеха да допуснат, че мъжът може да разбира езика им.

– Турците нямат воини – арогантно избоботи мъжът с кървящата физиономия. – Те са гащници! Ако бяха добри воини, нямаше да ни карат да ги учим на военно дело!

Ибрахим разбра какви бяха мъжете. Още Невшехирли Дамат Ибрахим паша беше поканил французи, които да преустроят турската армия и тези мъже, тази пияна пасмина, бяха именно такива инструктори. Те се опитваха да превърнат турската армия в безлична войска, подобно на френската, руската, английската и австроунгарската. Воините еничари трябваше да изчезнат. Времето беше такова, че вече никой не се нуждаеше от воини, доблестни бойци и майстори на оръжия. Войските трябваше да станат като машина, а войниците да бъдат винтчета и най-важното качество щеше да бъде всеки да има смелостта да остане на мястото си и да приеме смъртта. Ибрахим си спомни западните армии, които под строй вървят срещу бълващите картеч и жупел оръдия. Те измираха, без да напуснат строя. Никога не би казал, че умираха със смелост. За него това беше глупост. "Войниците" се бяха превърнали в стъклени шишета, които артилеристите помитаха. А той обичаше вихрената еничарска атака, битките гърди в гърди, ятаганът, който разсича плътта, майсторите воини, които сеят смърт след себе си! Това беше неговата битка! Това беше неговата армия! Той беше еничар! Беше участвал в две такива битки – тази при река Прут и при Тебриз.

– Да го оставим! – пак предложи четвъртият мъж. В този момент обаче първият замахна. Тъй като Ибрахим беше опрял гръб в стената, нямаше накъде да отстъпва. Той хвана зулфикр, извади го и без усилие отклони по-лекото острие на мъжа.

Ибрахим можеше да им прости, но никога не беше смятал, че пиянството е оправдание. Това, че бяха пили, него не го интересуваше. Те трябваше да понесат пълнатз отговорност на това, което бяха направили. Бяха го проболи и ако той не се бе защитил, щяха да го убият. Някакви гяури чужденци, него – Ибрахим Селяхаддин, чорбаджия на 101-ва еничарска орта. Това. Че бяха пияни, си беше за тяхна сметка. Всеки воин е длъжен да бъде безупречен и винаги да бъде нащрек. Той щеше да даде урок кг тези мръсни вонящи кучета. Ако беше жена, сигурно щяха да го изнасилят. Ибрахим си представи Чичек, Персика и Махидевран на свое място. Обзе го ярост. Тези "крастави псета" щяха да изпитат силата на неговата ярост.

Замахна с всичка сила и стовари тежкото острие на ятагана в дясната ключица на опитващия се да го намушка мъж. На разлигавеното лице на французина се изписа изненада и невинност. Той като че ли питаше: "Защо ме уби?" Смъртта явно го изненада и мъжът не беше готов да я срещне именно в тази вечер, в тясната прохладна истанбулска улица.

Дойде ред на човека с бутилката. На калдаръма първо падна бутилката, която се разби на хиляди малки парченца. После кървавата му глава, която като парцалена топка подскочи няколко пъти по студените камъни с глух притъпен звук. Най-накрая дойде ред и на тялото, което се свлече като чувал пълен с картофи.

Третият мъж беше намушкан в корема. Тази смърт беше бавна и мъчителна. Все пак широкото острие на ятагана скоро щеше да го спаси от мъките му, защото в корема му зееше широка рана, от която, като малко изворче, бликаше топлата му, воняща, лепкава кръв. Цялата уличка само за миг замириса на прясна кръв. Ибрахим се изправи срещу четвъртия мъж и на френски му каза:

– Какво искаш? – без да иска го извика силно. Вдигна двете си ръце. В дясната държеше зулфикр, в лявата стискаше камата, и извика: – Аз съм ангелът на смъртта! Аз съм Шейтан! Аз съм...! Аз съм Ибрахим Селяхаддин! Аз съм Махди!

Мъжът беше шокиран. Той падна на колене. Ибрахим не беше сигурен от какво беше потресен – от смъртта на тримата си приятели, от това, че човекът му заговори на френски или може би от думите, които чуваше. Ибрахим беше в екстаз от това, което току що беше направил. Смъртта и мирисът на кръв го накараха да забрави всичко, което се беше случило в харема. Чак сега разбра какво беше направил. Нямаше намерение да убива този човек, но беше изрекъл името си пред него и сега трябваше да го убие. Въпреки че той се бе опитвал да спре другарите си, сега трябваше да умре, заради грешката, допусната от Ибрахим.

Докато се Ибрахим се чудеше какво да прави, мъжът се обърна и избяга, а той го остави, с което пощади живота му. После еничарът продължи като пиян да ходи из улиците. Мина доста време, а той все обикаляше. Странна мисъл се загнезди в главата му. Спомняше си, че Персика не се бе съпротивлявала. Ако тя беше член на персийска женска секта, може би имаше предварително поставена задача. Ибрахим за пореден път бе видял татуираните под мишниците ѝ точици. И една от тези задачи можеше да бъде например, да се доближи и да го шпионира или... да го убие. Тази мисъл го накара да се ококори. Дали Персика не знаеше за това, което бе направил с баща ѝ и с братята ѝ? Дали целта на младата персийка не беше самият падишах на Османската империя? Беше учуден от собствените си мисли. Това прозрение беше толкова силно, че го накара да спре. Мина доста време преди отново да тръгне.

Учудването му беше голямо, когато разбра, че стои пред собствената си къща. Не знаеше как беше стигнал до тук. Краката му някак сами го бяха довели до тук. Небето вече беше съвсем светло. Ибрахим стоеше пред къщата, гледаше я отдолу все едно за пръв път я виждаше и не знаеше защо е тук. Стоеше и продължаваше да гледа, а кръвта от лявото му рамо и ръка се стичаше по пръстите му и капеше по камъните на улицата. Не смееше да прекрачи прага. Чувстваше, че е застанал на някакъв предел или вододел и само след миг животът му може да тръгне в друго русло. В този момент, когато не можеше да направи тази стъпка, тичешком някъде отзад се появи Хакъ. Момчето подхвана едва стоящия и олюляващ се еничар. Понеже стисна прободената му ръка, Ибрахим изстена. Младият мъж явно напипа кръвта по ръката. Той веднага разбра какво се беше случило. Поддържайки Ибрахим, започна да хлопа на вратата. После двамата с Али Мюзекки качиха тежкото тяло на еничара на втория етаж. Поставиха го да легне на леглото в стаята му. През цялото време Ибрахим беше със затворени очи. За миг може би загуби съзнание. Докато лежеше така, той чуваше някакъв женски глас, но не можеше да разбере на кого е.

Когато отвори очи, видя, че Али Мюзекки се грижи за раната му.

– Лоша работа, Ибрахим ефенди, пак на същото място. Рана върху рана. Белег върху белег.

Ибрахим беше спокоен, защото знаеше, че иранецът е последовател на Абу Али ибн-Сина (Авицена) и наистина е добър лекар. Ибрахим гледаше талиба и попита:

– Персика тук ли е?

Али го погледна и каза:

– Махидевран ще ви обясни.

Ибрахим почувства как му прималява. Лошите подозрения се потвърждаваха.

След малко персийката дойде и започна да плаче. Риданията ѝ бяха толкова силни, че от думите ѝ нищо не се разбираше. Той само промълви:

– Знам! Знам!

Поведението на момичето беше достатъчно. Всичко му стана ясно. Той отпрати всички от стаята си и се замисли. Само болката го караше да оправдава това, че бе убил трима човека. Дали все пак не беше приложил по-голямо насилие, отколкото беше нужно? Въпреки че всеки път се заричаше повече да не убива, сега на огромната си сметка бе вписал още три трупа. Съвестта го гризеше и само болката му напомняше, че нямаше голям избор и ако не ги бе убил, те със сигурност щяха да го сторят.

Навън вече беше ранна утрин. Първите лъчи на слънцето се показваха над азиатската част на Истанбул. Али беше превързал ръката на Ибрахим така, че да не може да я движи. Той се изправи и в този момент чу ридание. Българинът много добре си спомняше откъде можеше да наблюдава в съседното помещение. От години не беше използвал тази шпионка. Внимателно седна в нишата и махна чепчето, после погледна. В съседната стая, както и в неговата, цареше полумрак, но ясно видя момичето, което седеше на леглото и ридаеше. Ибрахим бавно стана и излезе от стаята си, прекоси софата и похлопа на вратата на момичето. Хакъ вече беше отворил кафенето и пазеше вратата. Ароматът на кафе се носеше чак до тук, но не от кафе имаше нужда Ибрахим, а от сън. "Приключенията" през безкрайно дългата нощ му натежаха. Момичето го видя, втурна се към него и го прегърна, после сгуши глава в гърдите му. Ибрахим се чувстваше странно. Стоеше така изправен и се чудеше какво да прави с притискащата се до него жена. Силите му го напускаха. Той се отпусна и седна на широкото легло, на което доскоро бе лежала Персика. Само за миг си спомни за онази сутрин, когато се бе събудил в същото това легло, но в къщите близнаци в Козбунар. Лежеше и гледаше нагоре към тавана. Махидевран пропълзя и се сгуши в него. Той ѝ предложи ръката си, за да легне върху нея и шепнейки ѝ, се зае да бърше сълзите ѝ. Постепенно между тях се породи някаква топлина и скоро Ибрахим се унесе.

Така в следващите дни, докато се възстановяваше, Ибрахим всяка вечер посещаваше стаята на персийката. Те не правеха нищо, но и на двамата им беше много по-спокойно и спяха по-удобно заедно, като взаимно се топлеха и утешаваха.

След няколко дни на посещение при Ибрахим дойде Неджиб ага.

– Ибрахим ал-Махди, търсят ви!

– Кой ме търси?

– Лично султанът е заповядал на кадъаскера да ви издири. Те знаят името ви.

Ибрахим беше учуден. Не знаеше точно за какво го търсят, дали за посещението в харема, или заради смъртта на тримата франки. Сети се обаче, че евнухът не би го предал, защото това означаваше да предаде и себе си.

– Онзи е проговорил, така ли? – попита Ибрахим.

– Да! Опитвам се да ви прикрия, но ми е трудно! Скоро ще ви разкрият!

– Какво могат да ми направят?

– Не знам! – искрено отговори сейменбашията. – Останете тук и не идвайте в сарая, докато не се излекувате!

Така през следващите няколко месеца Ибрахим остана в къщата. Грижите на Али Мюзекки помогнаха за бързото му излекуване.

Няколко месеца Ибрахим и Махидевран спяха заедно. Той нямаше чувства към нея, но се опитваше да я утеши. В прегръдките си двамата по-скоро удавяха мъката си от липсата на Персика и така запълваха тази празнина. Така българинът се разсейваше и не мислеше за това, което се бе случило в харема. Въпреки че беше с Махидевран, мислите и чувствата му бяха непрекъснато с Чичек и Персика. Персийката като че ли чувстваше това, но приемаше всичко, само за да не бъде сама.

Животът на тримата продължаваше да тече все така монотонно. Всяка сутрин Хакъ му носеше кафе. Това продължи до пролетта на 1732 година. Когато ръката на еничара се оправи, Неджиб отново го взе да охранява харема. Издирването му бе приключило. Неджиб бе положил големи усилия да го потули. Ибрахим мислеше какво да прави с Чичек и Персика, но Исмаил се правеше, че не го познава. Това продължи няколко години. Нищо не се случваше. Сектата на Махди вече почти не се събираше. Махмуд I знаеше за тяхното съществуване, но сега те бяха слаби и бяха изпаднали в немилост. Ибрахим беше сигурен, че султанът не е забравил неговите думи, казани в момента на встъпването му във власт, и не го арестува само защото иска да се добере и до останалите членове на сектата.

Беше лятото на 1735 година. Ибрахим се готвеше да застъпи на пост. Всеки път, когато отиваше при Махидевран, тя започваше да плаче. Отдавна вече мислеше, че случката с тримата франки му се е разминала. Той се бе облякъл и запасваше зулфикр, когато на вратата му се похлопа. Беше персийката:

– Ибрахим ага, повелителю мой! – каза тя и се разплака. – Искам да говоря с вас, господарю!

– Кажи, пайрика моя! – каза той и я прегърна. – Не плачи! Моля те!

– Винаги сте се отнасяли много добре с мен и не искам да ви разочаровам!

– Казвай по-бързо! – нетърпеливо каза еничарът. – Трябва да тръгвам!

– Ще ви кажа – момичето явно събираше кураж.

– Ибрахим ага, с вас съм вече толкова години. Много съм привързана към вас. Винаги ми е било много интересно да бъда до вас и да слушам разказите за това, което ви се е случвало и как разсъждавате. Опитах се, но не успях да се влюбя във вас! Ибрахим ага, аз обичам друг!

Българинът не беше очаквал да чуе това. Учуден той повдигна вежди. През тези години беше свикнал с Махидевран. Беше станал на 44 години, а тя беше много по-млада от него, но отдавна вече беше време да си има мъж.

– Кой е мъжът, когото обичаш? – попита той и въпреки че не я обичаше, му стана неприятно. Той знаеше, че това е проява на неговото его, което искаше да притежава момичето. После обаче осъзна, че тя не е щастлива с него. Тогава защо да не я освободи? Все пак искаше да разбере кой е мъжът. Освен като жена, той я беше чувствал като собствена дъщеря, затова искаше да разбере кой е мъжът, за да го одобри.

– Не исках да става така! – продължаваше да се вайка момичето. – Стана постепенно! Мина доста време преди да го осъзная!

– Кой е мъжът? – много по-настойчиво попита той.

Момичето замълча и като че ли се вцепени. Тя се колебаеше.

– Кой е мъжът? – пак попита той.

– Хакъ! – каза тя и го изрече бързо, сякаш за да не се спре.

– Хакъ? – Ибрахим беше учуден. Наистина, беше забелязал, че между младия мъж и Махидевран беше възникнала някаква близост. Те често разговаряха, шегуваха се и се смееха, но той мислеше, че това е близост, както между брат и сестра. Те двамата бяха почти връстници и беше нормално тя да предпочита компанията му пред неговата и тази на талиба Мюзекки. Въпреки че беше виждал това, никога не бе помислял, че между двамата може да възникне нещо такова. Мисълта, че Махидевран е влюбена в Хакъ, го успокои и въобще не го ядоса. Младият турчин беше много хубав мъж и щеше да се грижи добре за персийката.

Ибрахим вече беше готов за тръгване.

– Не плачи, довечера ще говорим – каза той, след което излезе и тръгна към Топкапъ сарай. Долу обаче, пред кафенето, го чакаше Хакъ.

– Ибрахим ага, може ли да поговорим? – попита той.

– Не сега, Хакъ, трябва да бързам.

– Учителю, искам да ви кажа нещо!

Ибрахим се сети за какво иска да разговарят, но сега нямаше време. Снощи беше получил заповед къде и кога да се яви в сарая.

– Знам, знам, Хакъ, трябва да тръгвам – Ибрахим потупа рамото на момчето. – Сега трябва да тръгвам.

– Не исках да стане така, Ибрахим ага! Не съм го искал! Стана случайно!

– Да, да. Трябва да тръгвам.

– Винаги сте били добър с мен, Ибрахим ага, не искам да мислите, че съм неблагодарен!

– Не се притеснявай, Хакъ!

Ибрахим имаше нужда от време, за да осъзнае новината, която преди малко научи от Махидевран, а сега и Хакъ му съобщи.

Влезе в Топкапъ през Бабихумаюн и тръгна по алеята. Отсреща се движеше ескорт от европейски войници, а отпред вървеше кадъаскерът, който Ибрахим познаваше. Българинът вече беше забравил случая от преди три години. Дори вече не се прикриваше и не избягваше франките. Еничарът се приближаваше към войниците, облечени в синьо-бели мундири, със смешни обърнати краища на полите на мундирите си. Те бяха закопчани с големи лъскави месингови копчета, а на главите си носеха смешни шапки с вдигната периферия и пухкави бели пера. Още отдалеч направи дълбок поздрав, темане към кадъаскера, но в този момент един от ескорта го посочи и на турски се развика:

– Това е той! Това е Шейтан! Това е нападателят!

Ибрахим се бе навел, без дори да погледне, веднага разбра какво става. Четвъртият го бе познал. Ибрахим се изправи, за да приеме с достойнство това, което щеше да се случи. Той видя хората, които тръгнаха към него. Знаеше, че може да положи няколко мъртви от франките, но това със сигурност щеше да означава гибел, затова се въздържа и остави хората със смешните пилешки пера по шапките да го хванат. Когато му отнеха зулфикр и персийската кама, той се опита да възрази, но знаеше, че съпротивата е безсмислена.

– Този ли уби приятелите ни?

– Да! – беше категоричен четвъртият от нападателите му. Той стоеше малко встрани и не смееше да доближи до Ибрахим, като че ли се страхуваше.

– Кой е този гащник?

– Каза, че е Шейтан и Махди. Не знам какво означава това.

– Какво значение има какво означава, след малко ще го пробода – каза "смелият" мъж, който държеше лявата ръка на Ибрахим. Той беше едър, с къдрави кичури, които се показваха изпод шапката му. Брадата му беше буйна, къдрава и дълга. Лицето на мъжа имаше странно нагло изражение. Носът му беше голям и месест.

– Внимавай какво говориш, защото този може да говори на френски!

– Глупости! – не повярва едрият мъж.

В този момент Ибрахим заговори. Той с някакъв шепнещ глас, който се появи в гърлото му, каза:

– Шейтан означава Сатана! Аз съм Сатаната! Аз съм ангелът на смъртта! Аз съм Ибрахим Селяхаддин! Аз съм мечът на исляма!

Ибрахим говореше на френски. Не знаеше откъде се появи този глас, дали не беше пресипнал от напрежение и притеснение. Двамата мъже, които държаха ръцете му, се обърнаха към него изненадани. Те не бяха очаквали някакъв най-обикновен еничар да знае френски. Ибрахим се възползва от учудването им и рязко дръпна дясната си ръка. След това се извъртя. Арогантният мъж стисна лявата му китка. Ибрахим само това чакаше, дръпна го към себе си и след това със силен дъговиден удар стовари десния си лакът в лицето му. Чу се изхрущяване от счупения нос на огромния мъж. Той замина в света на сънищата и се стовари изопнат назад. Падна като огромна талпа и с такъв трясък, че земята под краката на Ибрахим се разтрепери.

Франките бяха шокирани. Ибрахим беше вдигнал ръце и крещеше:

– Биз гилиндж мюсюлманларък! Биз гилиндж мюсюлманларък! Биз гилиндж мюсюлманларък!

Мъжете стояха и го гледаха. Те бяха стъписани от това, което се бе случило току що пред очите им. Еничарът само с едно движение бе повалил техния приятел.

– Само някой да ме докосне и ще му се случи същото! – каза Ибрахим на френски.

– Хванете го! Дръжте го! – крещеше кадъаскерът, но явно стреснат се отдръпна назад.

Франките бяха респектирани. Те знаеха, че този мъж преди години е отнел живота на трима техни другари, а сега сами видяха с каква лекота бе размазал лицето на другаря им, който се давеше в кръвта си. Те още помнеха грозната зееща рана в корема на единия мъж и разкъсаните гърдите и ключица на другия погребан мъж. Този удар явно е бил изключително силен, защото бе разсякъл по дължина тялото на приятеля им. Те помнеха и отрязаната глава.

– Ако не млъкнеш, ще ти счупя врата! Псът, ако не млъкнеш, си мъртъв!

Кадъаскерът се сви и отстъпи назад. После на френски Ибрахим продължи:

– Аз съм еничар! Аз съм мъж на честта! Никой няма право да ме води като престъпник!

– Ти си куче на войната! – развика се кадъаскерът.

Ибрахим само с един скок хвана нещастния човек. Мъжът още не бе успял да се обърне, когато еничарът го сграбчи отзад. В този момент почувства как няколко шпаги го мушкаха, две в ребрата отзад и една във врата.

Той пусна мъжа, обърна се и тръгна така, воден от върховете на шпагите на тримата мъже.

В този момент от алеята тичешком се появи група сеймени, предвождани лично от сейменбашията Неджиб.

– Стой! Стой! – крещеше албанецът. – Какво правите? Кои сте вие?

– По заповед на падишаха – каза кадъаскерът.

Сеймените обкръжиха франките.

– Пуснете го!

Европейците останаха с насочени към Ибрахим шпаги. Неджиб направи към пленника тайния знак на сектата на Махди, след това извади сабята си и със силен удар отсече като клечка острието на едното оръжие. Този жест подейства шокиращо на останалите воини, които бяха или мускетари, или гвардейци. Те прибраха шпагите си.

– Дай ми оръжието! – Неджиб беше видял зулфикр в ръцете на кадъаскера и реши да върне веднага на Ибрахим Втория меч на исляма, защото той не биваше да попада в нечестиви ръце. Почти насила го изтръгна от ръцете на кадъаскера, после се наведе и измъкна и персийската кама. Приближи и с поклон ги подаде на Ибрахим, при което с най-голямо уважение каза:

– Извинете, Ибрахим Селяхаддин ага! Станала е някаква грешка!

– Никаква грешка не е станала – извика кадъаскерът. – Преди три години той е убил трима европейски войници!

– Това не е доказано – каза Неджиб.

– Аз го видях! Сигурен съм, че е той! – намеси се французинът.

– Ние действаме от името на падишаха! – извика кадъаскерът.

– Трябва да има съд, а по шериата гяур не може да съди правоверен – Неджиб продължи да защитава Ибрахим.

Кадъаскерът много добре знаеше това. В Империята двамата най-висши кадии бяха двамата кадъаскери. Всеки един от тях отговаряше за някоя част от Империята. Те бяха избирани от хиляди кадии и обикновено бяха най-добрите измежду тях. Единият кадъаскер отговаряше за делата в Анадола и азиатската част на Империята, а другият за Тракия и европейската част на Османската империя.

– Тогава как да решим въпроса? – искрено се учуди кадъаскерът.

На Ибрахим му дойде смела идея. Той знаеше, че по шериата не могат да го съдят, защото душата на един гяур, пък бил той и французин, не може да се сравни с тази на един правоверен. Притесняваше се, че могат да го отведат и султанът да го съди. Той сигурно още помнеше онази сутрин на 2 октомври 1730 година, когато Ибрахим му бе разказал за еничарите и щеше да се радва да го убие. Докато беше във Франция, Льо Комб му беше разказвал за дуелите и как само с едно зашлевяване с ръкавица може да предизвикаш всеки човек. Повечето хора, когато постъпваха в школата на Льо Комб, всъщност целяха да научат да се дуелират, за да са готови да отговорят на всяко предизвикателство.

Така Ибрахим взе решение спорът да се реши по западен начин. Той се приближи до единия французин, дръпна голямата му кожена ръкавица, която се разширяваше като фуния към предмишницата му. Мъжът не очакваше това и извика от изненада. Ибрахим се приближи до този, който го бе разпознал. Вместо само да хвърли ръкавицата, той замахна и го зашлеви с все сила в лицето. В очите на мъжа се четеше страх.

– Мерзавец, лъжец, предизвиквам те на дуел! – извика Ибрахим на френски. Той знаеше, че трябва да направи така, че французинът да не може да му откаже. Така и стана.

Лицето на французина се зачерви.

– Дуел! – извика той и веднага извади шпагата си. В дясната ръка държеше дългото, тънко, право острие на оръжието. Шпагата беше с много красив ефес, с фин обков и кръст от две пръчици като предгард. В лявата му ръка оръжието беше три пъти по-късо. Това беше кинжал, който Ибрахим досега не беше виждал. Той беше с абсолютно същия ефес като шпагата. Така мъжът беше с две оръжия. Ибрахим си спомни колко трудно му беше в Париж да се научи да се дуелира с две оръжия едновременно. Освен това си спомняше как в еничарския корпус Явуз Челик му бе показал как се въртят два ятагана едновременно, което също беше много трудно и сега можеше да му е в помощ. Спомни си как с Юсуп бяха разработили техники на ятаган срещу персийския медж, а по-късно в самата Персия се бе изправил срещу сарбадарите и ги бе изпробвал. Този тук едва ли беше по-добър от персийските елитни воини.

Мъжът беше добър фехтувач. Първоначално Ибрахим го подцени, но явно, когато французите не бяха пияни, се дуелираха много по-добре. Ако беше някой друг, сигурно мъжът можеше да го победи, но не и него. Бързите редувания на защити и удари създаваха илюзията, че битката е непрекъсната. Всички изненади и "капани", които мъжът му поставяше, му бяха познати от Льо Комб. Ибрахим се дуелираше, но в него се редуваха две състояния. Ту се биеше и мислеше, че ако най-накрая не прободе опонента си, цялата му стратегия ще пропадне, ту го обземаше апатия и се дуелираше по инерция. Като че ли не участваше в тази битка. Биеше се, но сам не бе решил дали иска да победи. Дуелираше се някак по навик, по-скоро за да оправдае годините подготовка и изучаването на оръжия. Отговаряше на ударите като реакция, като отвръщане, но без страст и плам. Годините труд и неговите учители, сред които беше и Неджиб, го бяха научили да убива и никога да не губи. Най-големият му враг в момента беше именно тази апатия. Изведнъж тя се пръсна и изчезна. Европеецът направи много дълбок напад напред с цел да го промуши. Еничарът се отмести встрани и парира удара, след това подсече предния крак на французина. Той се олюля, опита се да запази равновесие като размаха ръце, но не успя и падна. Ибрахим се възползва от това, скочи, пусна персийската кама и хвана с две ръце дръжката на ятагана. Както беше във въздуха, Ибрахим извика: "Аз нали те предупредих!" и промуши гърдите на падналия мъж, след което го надкрачи. Ударът беше много силен, явно разцепи гръдния кош на французина. Ибрахим извади кривото острие на зулфикр. Към небето хвръкна тънка струйка кръв, като тънък фонтан. Еничарът искаше да е сигурен, че мъжът ще е мъртъв, замахна отстрани и с едно движение отсече главата му. От врата му рукна водопад от кръв, а фонтанът от гърдите постепенно спадна и изчезна.

Всички наблюдаващи битката бяха потресени от гледката на потрепващия обезглавен труп. Европейците бяха свикнали да убиват чрез промушване, но това бяха деликатни рани в сравнение с грубите сечения. Едва ли някой от тях беше виждал отсечена глава и обезглавен човек.

– Какво направихте? – потресен попита кадъаскерът.

Приятелите на европееца стояха изумени, лицата им бяха бледи.

Един от тях изтича към близкия храст и повърна, а мъжът с брадата, по която се стичаше кръв от разбитото му лице, седна тежко на земята. Явно краката му не го държаха.

Освен Ибрахим, другият мъж, който не се впечатли от грозната гледка, беше Неджиб. Българинът знаеше, че командирът на сеймените е виждал стотици такива обезобразени и обезглавени трупове и не малка част от тях бе убил собственоръчно. Сега Неджиб тръгна към Ибрахим, който беше вдигнал зулфикр над главата си и крещеше:

– Биз гилиндж мюсюлманларък! Биз гилиндж мюсюлманларък! Биз гилиндж мюсюлманларък!

Той знаеше, че за него и без това се разказват много легенди и това, което бе направил преди малко, щеше да бъде още една от тях. По-късно името му щеше да бъде забравено и да остане само историята му. "Дали някой ден някой ще напише историята ми в книга?" – помисли си Ибрахим. После сам се възмути от суетата, която в този миг го бе обзела. Всеки воин заслужава смъртта му да дойде от ръката на достоен човек, който да отдаде подобаващо уважение към церемонията на усмъртяването. Европеецът беше достоен противник и макар и неразумен, заслужаваше уважение. Ибрахим прибра Втория меч на исляма, наведе се и взе персийската кама. Наведе се над обезглавеното тяло и каза:

– О, Аллах, приеми душата на този достоен мъж!

Християните също бяха подгънали крак и се молеха, кръстейки се.

Ибрахим видя, че французите, които бяха католици, правеха кръстния знак по обратен ред, не както се кръстеха хората от България, които бяха източноправославни. Мъжете и жените в родното му село се кръстеха, като поставяха трите си пръста, олицетворяващи Светата Троица (Боготец, Сина божи – Исус Христос и Светия дух), първо на челото си, определяйки горната част на кръстния знак, а после на пъпа си, очертавайки основата на кръста, а сред това последователно очертаваха първо дясното рамо, а после лявото. Пъпът символизираше земята – началото и Ада, челото беше небето – Рая и Бог, дясното рамо беше светът на Бог, на ангелите и архангелите, а лявото рамо – несъвършеният свят на хората. Когато правеха кръстен знак и първо докоснеха дясното си рамо, а после лявото, това означаваше, че вярват, че Исус е Син божи и той е дошъл от Бог. Затова знакът вървеше от дясното към лявото рамо.

Католиците се прекръстваха обратно, те първо докосваха лявото си рамо, а после дясното. Ибрахим не знаеше какво означава това.

Скоро всички бяха престанали да се молят. Когато франките се изправиха, видяха, че Ибрахим, съпровождан от Неджиб, се отдалечаваше към Бабихумаюн. Те не знаеха какво да предприемат. Кадъаскерът се бе свлякъл на земята и изглеждаше като обезумял. Ръцете на франките трепереха. Азиатците наистина бяха жестоки воини. В средата на най-хуманния XVIII век този еничар, без никакви скрупули, бе отсякъл главата на човек пред очите им. Те бяха воини и познаваха смъртта, но тази смърт беше по-рафинирана, смърт като на игра, а преди малко бяха видели най-бруталната и грозна страна на смъртта. Това беше най-жестокият дуел, който бяха виждали. Този мъж, който знаеше френски, се биеше като лъв. Той победи приятеля им, който беше майстор на фехтовката. Този еничар наистина беше Сатаната. Чак сега франките разбраха какво беше казал той. Отначало бяха приемали думите му като перчене и опит да сплаши противника си, но сега на всички беше ясно, този мъж наистина беше убиец. Той беше като някакво изчадие, идващо от ада. Той беше самата смърт.

Разговаряйки, Ибрахим и Неджиб излязоха от Топкапъ.

– Трябва да бягаш, Ибрахим ага! Научих, че султанът е изпратил джелати, за да те убият! На всичкото отгоре този паун те разкри! Сега бягай! Тръгни към Персия, след малко 99-та и 101-ва орта тръгват натам! Ще предупредя Мустафа и Бахтияр да те чакат!

– Добре, тръгвам!

Двамата мъже направиха тайния поздрав на сектата на Махди и се разделиха. Неджиб тръгна да предупреждава Мустафа и Бахтияр, да изчакат Ибрахим и къде точно да го направят. Ибрахим се забърза към къщата. По пътя извика Хакъ и двамата се качиха в кесиджийската къща.

– Хакъ, трябва да напусна Истанбул! Султанът е изпратил джелати да ме убият! Бъди верен на завета!

Младият кафеджия като че ли за миг забрави за сутрешния им разговор. Той стана сериозен. Току що беше поздравил Ибрахим Махди с тайния знак. Той беше личният му ангелхранител и задачата, поставена му от сектата, беше да бди над живота на Махди. Хакъ беше благодарен на Ибрахим ага, че му се бе доверил и го бе направил част от една тайна, която щеше да промени живота на всички хора.

Ибрахим се усмихна и прегърна чакащата го на горната площадка Махидевран. После постави Хакъ и Махидевран един до друг, така че раменете им да се допират, и каза:

– Благославям ви!

Двамата бяха силно учудени. Те изразиха бурно радостта си и го прегърнаха. След това българинът се обърна към Али Мюзекки:

– Али ефенди, трябва да бягам. Султанът иска да ме убие. Ще пътувам към Персия. Искаш ли да дойдеш с мен и да се върнеш в родината си?

– Не, Ибрахим ага, благодаря, но искам да остана тук. За мен тук е раят. Толкова много библиотеки и учени хора, а и сектата на Махди ми дава достъп до всички тайни книгохранилища и библиотеки.

Ибрахим се сбогува с талиба, а после и със Селим ага. Раницата в стаята го чакаше. Ибрахим я взе. Зулфикр и персийската кама висяха на колана му. Той бързо слезе в каменната зала, отвори малкия сандък и към раницата си закачи кожената чанта с всички ценни книги. В нея мушна и султанската кама, подарена му от Ахмед III, с която беше купил Персика. Като видя камата, веднага се сети за нея. После взе три големи кожени кесии. Те се намираха в третия сандък, в който слагаше парите, давани му от Селим ага, от търговията с фесове. Те се смятаха за шапки на съвременните хора и вече беше рядкост да видиш човек, който да не носи фес. Това беше направило Селим и Ибрахим много богати. Въпреки това той взе само три кожени кесии. Последното нещо, което взе, беше джеридът – дългото арабско копие, което стоеше подпряно на стената. Излезе от залата и отново се качи на втория кат на къщата. Едната кесия подаде на Хакъ и каза:

– За сватбата, защото няма да бъда тук. Ако искате, останете да живеете в къщата – и той посочи с очи наоколо.

Ибрахим подаде и на учения мъж една торба и каза:

– Да имаш за живот, Али ага.

Златото в кесията щеше да стигне за нормален и спокоен живот поне три-четири години. Така Ибрахим щеше да бъде спокоен, че му е осигурил нормален живот поне за няколко от следващите години.

Третата кесия Ибрахим пусна в пояса си. После се обърна и излезе от къщата, тръгна надолу по улицата.

Еничарските орти бързаха към Персия. През изминалите пет години нещата се бяха развили в следната посока. Вътрешните проблеми на Османската империя покрай смяната на властта дадоха повод на Иран да активира действията си за изтласкване на османците от окупираните ирански земи. И тук в историята се бе намесил този, който по-късно щяха да нарекат Надир шах, но тогава се наричал Надир Кули. Роден през 1688 година в Хорасан, неговият баща бил от турското племе на афшарите и се занимавал с шиене на овчи кожуси. Два пъти Надир ставал атаман на разбойническа шайка. През 1726 година, когато бандата му наброявала 3000 човека, той помолил опрощение от законния шах на Персия – Тахмасп II, за нещата, които е вършил, предлагайки своята помощ при изгонването на афганите от Персия. Шахът се нуждаел от тази помощ, защото всички смятали афганците за непобедими. Надир убил своя чичо, началник на крепостта Келати, присъединил войската му към своята и в продължение на две години (1729 и 1730) сложил край на жестокото седемгодишно афганистанско иго. Тахмасп се уплашил от прекалено голямото влияние, което Надир Кули придобил, и му заповядал да прекрати военните действия. Но Надир настъпил с войските и принудил шаха да предаде под негова власт областите Хорасан, Мазендеран, Сеистан и Карман. Надир Кули дори започнал да сече монети със собственото си име и лик. Едва давайки на своите войски да отдъхнат и Надир се хвърлил на северозапад, против османските войски, в чиито ръце до този момент се намирал Азербайджан и Тебриз. Надир победоносно превзел Армения, но във войната се намесил Тахмасп и със своите неумели действия предизвикал няколко поражения. Стигнало се дотам, че отстъпил на турците още една част от Персия. Надир се опитал да предизвика всеобщо негодувание срещу унизителния договор с "презрените еретици" (турските сунити). Това довело до вълнения, Надир Кули свалил Тахмасп от престола (1732) и поставил на трона малолетния му син Аббас III, а себе си обявил за регент и се заел с действителното управление. Тахмасп бил заточен в Хорасан.

Възобновяването на войната с турците отначало беше съвсем неудачно, но след това Надир събрал нова войска (1733) и продължил борбата с турците в Кавказ. Така през 1735 година Персия присъединила към себе си Армения и Грузия.

Войната с Иран още не била завършила, когато през 1735 година започнал нов конфликт с Русия. Повод били опустошителните набези на татарите от Кримското ханство, предвождани от рода Гирай. Знаело се, че те са покровителствани от османския султан. Скоро във войната се намесила и Австрия. Руснаците настъпвали в османските владения, като завзели Очаков и крепостта Кинбури, а австрийците превзели редица градове в Босна, Херцеговина и Влахия.

Сега еничарските орти бързаха на изток, за да спрат завоевателския поход на Надир Кули. Те пътуваха не към Персия, както отначало мислеше Ибрахим, а към Кавказ. В равното турците имаха успех и докато през 1733 година персите побеждаваха в Кавказ, в Ирак бяха "записали" поражение. Така докато персийската армия на Надир Кули обсаждаше Багдад, самите те бяха обкръжени при Киркук. Армията на персите се беше пръснала и безредно се оттегли към Хамадан.

Пътуването през Империята беше много приятно за Ибрахим. Той отново беше сред своите лъвове от 101-ва орта. Момчетата бяха вдъхновени, че им предстои битка. Въпреки че официалният им командир беше Бахтияр Казим, те, а и той, все още се подчиняваха на Ибрахим и в негово присъствие Белязания не смееше да издава заповеди.

Зимата на 1735-1736 година двете орти прекараха в Трабзон. Старите времена се върнаха и Ибрахим се почувства отново жив сред приятелите си. Спомените му оживиха най-добрите години от живота му. Беше славна зима. Пролетта дойде и един ден тримата командири се качиха на конете, оставиха ортите си и тръгнаха сами на разузнаване дълбоко в планината. Целта беше да навлязат в Кавказ и да огледат позициите на персийската армия. Тримата бяха облечени с дрехи като на планинците. Висока каракулска шапка от черна, много ситно къдрава агнешка кожа беше много характерен атрибут от облеклото на планинците. За тях се знаеше, че свалят тези шапки само когато спят или ги поставят в ковчега. И тримата бяха облечени с черкезки дрехи в синкав цвят и същият цвят атлазен бешмет с изплетени копринени кукички, вместо копчета. На кръста си имаха препасани тънки кожени кавказки колани със златни шарки, съединени помежду си с верижки. На краката си бяха сложили високи черни кожени ботуши с дебели токове. Те бяха много удобни за яздене. Това, от което и тримата не се отказаха, бяха оръжията. Тъй като бяха на коне и не беше удобно да вземат със себе си пушки, Мустафа и Ибрахим бяха препасали по два пищова. Тъй като Бахтияр беше само с една ръка, имаше само един. Освен пищова, Ибрахим беше препасал персийската си кама и зулфикр, а в ръцете си държеше джерида. Взе със себе си дългото арабско копие, защото знаеше, че в планината и когато си на кон, арабската пика може да бъде много полезна.

Ибрахим се чувстваше много спокоен сред приятелите си и членове на сектата. Конете, които яздеха, бяха великолепни. Те бяха специално избрани, за да не се различават от конете на кавказците. Бяха кръстоска между арабски жребци и местна кабардинска порода. Животното, което Ибрахим яздеше, се наричаше Арабкан. Това беше чудесен кафяв жребец. Между двамата, животното и човека, още от първия миг се породи разбиране и връзка. Те се разбираха прекрасно и като че ли предчувстваха желанията си. Тримата конника вървяха по тесни пътеки, за да избегнат постовете и по-големите войскови части на персите. И Ибрахим, и Мустафа искаше да навлязат дълбоко в планините и да разузнаят вражеския тил. На моменти пътеката, по която се движеха, извиваше или беше толкова стръмна, че се налагаше да слизат и да водят животните за поводите. Мустафа разполагаше с карта и се движеше предимно по нея. Преди няколко години еничарите бяха воювали по тези планини, при превземането на Тифлис, но сега навлизаха все по-дълбоко в сърцето на планината.

Един ден вървяха в една котловина. Пътят следваше извивките на една плитка, но буйна рекичка. Слънцето вече се беше скрило зад върховете на ридовете, които като стена се извисяваха над реката и изведнъж беше станало хладно. Макар още да беше рано, мъжете вече се оглеждаха за удобно място, където да пренощуват. Въпреки че бяха облечени с дълги, дебели, агнешки башлици, подобно на ямурлуци, но в раменете имаше нещо като закачалка и стояха с широки рамене, вечер палеха два огъня и спяха между тях. Долу в низините пролетта вече беше дошла, но тук, високо в планината, все още беше зима и по върховете имаше снежни шапки, които надолу, към низините, започваха да се топят.

Вечер тримата се събираха покрай огъня. Ибрахим им разказваше неща, които му се бяха случили. Те като омагьосани слушаха разказите за пътешествията му по най-различни части на света: из Арабия, Мароко, пиратството из Средиземно море, Франция и Азов. За Персия и Прут Ибрахим не разказваше, защото всички бяха там. Един ден обаче им разказа за пътешествието си из Шираз и това, което бе направил в Исфахан. Най-любими им бяха историите за изковаването на зулфикр и за ал-Хадад, както и тези за сектата, за имамите и Махди.

– Ибрахим ефенди, по живота ви може да се напише книга! Толкова интересни неща са ви се случили! – казваше Мустафа. – Защо не разкажете всичко това на талиба Али Мюзекки? Той ще напише книга. Ще се намери и някой, който да я илюстрира.

После Мустафа лягаше назад и със замечтан поглед, насочен към ярките звезди на Кавказ, казваше:

– Вече си я представям – дебела, с красиви миниатюри и твърди корици. Ще се нарича "Ибрахим Селяхаддин тарихи" (Историите на Ибрахим Селяхаддин).

– Размечтахте се, Мустафа ефенди – казваше Бахтияр Казим и по грозното му уродливо лице се появяваше нещо, което трябваше да прилича на усмивка. После винаги намираше нещо различно, заради което да се шегува с Мустафа.

Ибрахим се сещаше за Адюлазиз Левни ефенди. Какво ли беше станало с него? Какви бяха тези загадъчни светлини в къщата му? Тази задача беше оставил неизпълнена в Истанбул. Ако някой ден се върнеше, трябваше да я изясни за себе си.

В този ден тримата еничарски командири вървяха в нишка. Най-отпред яздеше Мустафа. В него се намираше картата, а и в главата си като че ли имаше компас, и той много пъти бе доказал вроденото си чувство да се ориентира. След него вървеше Ибрахим, а най-отзад се движеше Бахтияр, който определено се измъчваше в планината. Язденето с една ръка беше мъчително за Белязания.

Реката направи остър завой надясно и почти препречи пътя им. Въпреки това Мустафа я следваше и се доближи до гората отдясно, която се надвесваше над пътя.

– Някъде след завоя ще намерим местенце, да пренощуваме. Ибрахим, помисли си какво ще ни разкажеш тази вечер! – извика той на следващите го мъже. Той се бе обърнал и в този миг се чу гърмът, и от гората се видя да се издигат няколко облачета дим. Ибрахим видя как куршумите пробиха гърдите на Мустафа. Двамата мъже се гледаха в очите. Мустафа все още се държеше на седлото, но еничарският чорбаджия вече беше мъртъв. Очите му помътняха. Той се опита да прошепне нещо и в този момент конят, уплашен от гърмежите, се изправи на задните си крака, хвърляйки ездача си на земята. Конят на Ибрахим също се изправи на задните си крака, но той успя да се задържи върху седлото. Стисна поводите на Арабкан и накара великолепното животно да му се подчини. После бързо скочи и в този момент чу още няколко изстрела. Приведе се и криволичейки се затича към гората. Там една скала го подслони. Тя беше "иззидана" от реката преди хиляди години и сега в нея се бе получило нещо като малка пещеричка, по скоро ниша. Така прикрит отвсякъде, освен откъм пътя, Ибрахим извади пищовите си. Бахтияр лежеше проснат върху пътя и не помръдваше. "Дали беше прострелян? Дали и той беше мъртъв?" – помисли си Ибрахим. Така остана, притихнал и стаен. Още не можеше да повярва какво се беше случило. Мина малко време преди да осъзнае, че бяха попаднали в засада. Явно персите ги бяха проследили, а после ги бяха причакали. Зад гърба си Ибрахим дочу нечии гласове. Явно мъжете, които преди малко бяха стреляли, го търсеха. Те си подвикваха и вървяха в гората над него. Той обаче беше скрит, опрял гръб в стената. Слушаше и искаше да разбере какво си говорят персите. Той разбираше фарси, но сега не успя да разбере нито дума. Езикът, на който говореха нападателите, не беше персийски. "Можеше ли нападателите да не са иранци?"

В този момент ги видя. Те бяха двама мъже. Предпазливо се движеха от горната част на пътя и внимателно се оглеждаха. В ръцете си държаха дълги пушки иглянки. Еничарът трябваше да предприеме нещо, защото в момента, в който мъжете го видеха, щеше да бъде мъртъв. Ибрахим знаеше, че не можеше да стреля първо в единия, а после в другия, защото той щеше да го изпревари. Така реши и вдигна двата пищова едновременно. Никога досега не беше стрелял едновременно с две оръжия. Сега трябваше да положи мъртви едновременно и двамата нападатели. Нагласи първо левия пищов, после десния и веднага натисна спусъците. Първо чу изщракване, след което дойде и гърмът. Двамата мъже се хванаха за гърдите, присвиха се и паднаха на земята. Ибрахим извади рога с барут и започна бързо да зарежда единия от пищовите. Вече виждаше и други мъже, които идваха насам. Този път те веднага го видяха. Ибрахим не беше успял да зареди пищова, затова го пусна. Отнякъде се появиха още пет-шест мъже, с насочени към него дълги пушки. Ибрахим се изправи. В лявата си ръка хвана джерида, а в дясната извади ятагана. Искаше да посрещне смъртта като воин, прав и с достойнство. Единият мъж извика нещо. Българинът не успя да разбере какво вика. Той беше извадил зулфикр не за да се съпротивлява. Беше му ясно, че срещу пушките нищо не може да направи. Така той стоеше като истукан, без да помръдва. Друг мъж извика нещо, приближи се и удари Ибрахим.

– Той е турчин, не е персиец! – извика пак първият мъж. – Вижте, че е с ятаган!

Ибрахим беше ударен в главата. Мъжете говореха на странен език, който много приличаше на турски, но в него имаше някакви непознати, подобни на татарски думи.

– Какво като е турчин, уби Султанбек и Хабиж.

Мъжът пак се приближи и му нанесе един удар с приклад в главата. Ибрахим падна на колене. Така остана благодарение на това, че се подпираше на дългата дръжка на джерида.

– Не мърдай! – крещяха мъжете.

– Кой си ти? Какъв си?

Еничарът мълчеше. Не знаеше какви са мъжете и как да им отговори, затова мълчеше.

– Враг е, да го убием! – каза някой от мъжете.

– Защо уби нашите другари? – извика друг от мъжете.

– Вие също убихте другарите ми! – смело отговори еничарът.

Мъжете не бяха доволни от това, което коленичилият мъж им каза.

Те само изръмжаха. По поведението им Ибрахим разбра, че те са разколебани. Явно водачът им беше един от хората, които бе прострелял. Скоро мъжете повалиха Ибрахим на земята и го завързаха, при това отнеха всичките му оръжия. Те метнаха труповете на четиримата мъже на конете. Един от простреляните от него мъже не беше мъртъв. Той стенеше и пъшкаше.

Сети се, че планинците ненавиждат турците. Дори гагаузите, тези, които смятаха себе си за ески булгар, носеха нож в ботуша си и убиваха всеки турчин, когото срещнат. "Гагаузин^[115] турчин не търпи!" – казваха те. Та те му бяха казвали, че няма друг, който да мрази турците повече от планинците. Дали нямаше да постъпят така и с него.

– Султанбек е жив! Султанбек е жив! – това много зарадва мъжете и те ускориха ход.

Когато мъжете отнеха оръжията на Ибрахим, взеха му и кожената чанта, която бе преметната през рамото му. Сега явно някой от мъжете, яздещи отпред, тършуваше из нея, защото скоро извика:

– Този не е обикновен турчин, вижте!

После от ръка на ръка започнаха да си предават някакъв предмет и го оглеждаха като омагьосани. Който беше видял нещото, после оставаше като зашеметен. Ибрахим знаеше, че това, което толкова ги впечатлява, е султанската кама. Според българина мъжете не бяха перси, както и не бяха войска. Той беше чувал, че в Кавказ всеки род живее отделно, гордо и смело в непрестъпните си крепости. Повечето от тях отглеждаха хергелета с коне и се занимаваха с разбойничество, нападения и конекрадство.

Ибрахим и приятелите му бяха попаднали именно на такава група. Обирджиите, свикнали цял живот да нападат и ограбват хора и кервани, явно веднага оцениха стойността на султанския подарък. Те бяха оценили преди това и неговия ятаган и се сдърпаха кой да го вземе. Така зулфикр попадна в ръцете на един висок мъж със сухо, костеливо лице и изпъкнала остра адамова ябълка, която тревожно се движеше нагоре-надолу като на пиле.

За камата също се получи малко спречкване, но после мъжете единодушно решиха да я оставят за Султанбек. Това беше раненият мъж, който простенваше, проснат на седлото на коня. Еничарът знаеше, че гордите планинци живеят в малки поселения или в отделни къщи. Всеки от тях сам решаваше кой му е враг и кой приятел. Всеки сам си беше господар и смяташе себе си за емир, но това нямаше нищо общо с емирите в Арабия, Персия или Магреба. Когато турските бейове приемаха "емир" от Кавказ, тази титла беше произнасяна по-скоро иронично, отколкото уважително. Някои от тези "емири" не можеха да съберат под знамената си и стотина бойци. Въпреки това Ибрахим реши да погъделичка гордостта на планинците и към главатаря им да се обръща с емир.

Отпред мъжете водеха разговор, който пряко го засягаше.

– Защо не иска да говори? Сигурно е шпионин – мъжете говореха за него.

– Сигурно е турчин – каза този, който беше получил зулфикр. Той беше извадил чудното оръжие и го разглеждаше с неприкрито възхищение. – И е някакъв голям ага или везир. Вижте какво великолепно оръжие! Досега никога не съм виждал нещо толкова красиво!

Въпреки че наоколо беше вече здрач, Ибрахим видя как през острието на зулфикр премина магическо сияние. Мъжът, който го държеше, явно също го забеляза, защото извика:

– Видяхте ли? Видяхте ли?

Мъжете не му обърнаха внимание, а продължиха своя разговор:

– Ятаганът му е турски и показва, че е поне някакъв от най-големите бейове, паши или направо везир. А камата или я е крал, или, ако съдим по нея, е шах, или падишах.

– Да не би да е султанът?

Мъжът, който каза това, беше същият, който държеше зулфикр в ръцете си. Като изрече това предположение, той се стресна, вдигна ръце от меча и наведе глава сякаш във всеки момент очакваше нечие острие да му я отсече.

– Ако е султанът, скоро могат да дойдат еничари – това предположение беше изказано тихо, като че ли мъжете се страхуваха някой да не чуе и да не дръпне дявола за опашката. Така мъжът, който държеше ятагана му, веднага прибра острието и предпочете да не мисли за това. А този, който държеше камата, също реши за по-сигурно да я прибере в кожената чанта при книгите му.

– Мъжът е учен, носи със себе си книги. Проверих, не са писма. Никои от тях не са на арабски, а на други езици.

– Да не е талиб?

– Откъде талиб с такива оръжия?

Мъжете продължаваха да яздят и да си говорят. Мракът се бе сгъстил и тук, в низините, вече беше вечер, докато горе небето беше все още светло.

– А копието му не е турско, а е по-скоро арабско.

Скоро мъжете започнаха да говорят един през друг. Докато тримачетирима от тях продължаваха да гадаят за това какъв е Ибрахим, трима от стоящите най-близо до него се отплеснаха в съвсем друга посока.

– Ако е султан, как ще му е името на този?

Човекът със зулфикр, който явно не беше надарен с особен ум и познания, каза:

– Трябва да е Сюлейман. Чувал съм, че всички турски султани се наричат Сюлейман.

Ибрахим се ококори. Това беше пълна глупост, но явно мъжът с дългия врат, който го караше да прилича на пиле, беше смятан за особено знаещ. Той продължи:

– От баща си знам, че турците наричат султаните си така: Сюлейман I, Сюлейман II, Сюлейман III и т.н.

– Да, да, аз пък съм чувал за Сюлейман Кануни (Законодателя) – потвърди явно най-младият от тримата.

– Дааа! – със задоволство рече мъжът със зулфикр. – А има и Сюлейман Великолепни!

Това, което говореха мъжете, бяха пълни глупости. Всъщност от двадесет и четири султана, управлявали Империята от времето на Осман Гази, само двама носеха името Сюлейман. Първият беше Сюлейман Кануни (Законодателя), наричан още Сюлейман Великолепни, който беше десети султан след Осман. Вторият беше двадесетият султан след Осман, наречен Сюлейман II. Той беше чичо на Ахмед III и на управлявалия преди него брат Мустафа II. Така че това, което говореха мъжете, беше напълно невярно. Ибрахим се дразнеше от увереността, с която говореха неуките планинци. Те явно живееха изолирани и не знаеха много неща за света извън планините. Един от мъжете обаче явно знаеше повече, защото каза:

– Аз съм чувал за султани Осман, Орхан, Мурад, а мисля, че последният султан, в това съм почти сигурен, се нарича Ахмед.

Това също не беше вярно, тъй като вече от шест години в Истанбул управляваше новият султан и племенник на Ахмед III – Махмуд I, но все пак това беше много по-близо до истината. Беше простено на мъжете, живеещи толкова изолирано, да не знаят това, което става в столицата на света. И тъкмо когато Ибрахим смяташе, че останалите мъже ще се обогатят от знанията на третия, те го нападнаха.

– Какво говориш, всички знаят, че всички турски султани се наричат Сюлейман – продължаваше да настоява мъжът с адамовата ябълка.

Вече беше толкова тъмно, че Ибрахим не различаваше гърбовете им и само по подръпването на коня, за който беше завързано въжето, омотаващо ръцете му, разбираше, че има промяна в посоката, в която се движеха. Сега в тъмното те още повече успокоиха ход. По някое време се отклониха от пътя и тръгнаха направо през боровата гора. Българинът продължаваше да слуша разговора и вече разпознаваше гласовете на мъжете. Той опита да разхлаби възела на въжето. Ако успееше, можеше да изчезне под прикритието на мрака, но това не му се отдаваше. Като опитни конегледачи и конекрадци, мъжете го бяха завързали с възел, който не помръдваше, въпреки усилията му.

Планинците отпред продължаваха да се препират. Изведнъж единият от тях извика:

– Ей, Сюлейман! Знаем, че се казваш Сюлейман! – след което бурно се разсмя: – Добре, нека опитаме и по новия начин: Ахмед! Ахмед!

Докато се забавляваха така, групата излезе от гората. От одеве се изкачваха по стръмна пътека и Ибрахим се беше задъхал. Мъжете дори не помислиха да слязат от конете и дори при доста големия наклон, продължаваха да яздят клетите животинчета. Щом излязоха от гората, стана по-светло. Склонът продължаваше нагоре със стръмна поляна. Те продължиха нагоре. Не мина много време и се изправиха пред висока каменна къща. Явно тя беше целта на пътуването им, защото всички спряха. Единият от мъжете, този който беше взел кожената му чанта с камата и явно временно бе техен водач, извика:

– Лейла! Лейла!

Скоро някаква светлина се появи и раздвижи в огромната, мрачна, каменна сграда. Явно вътре някой запали светилник или свещ. Чу се проскърцване и горе вдясно се появи жена със свещ в ръка. Ибрахим я виждаше добре, защото свещта я осветяваше. Тя беше с бяла нощница и голям черен плетен шал, с който се бе наметнала почти до кръста и бе увила с него и главата си. Жената изгледа мъжете и веднага разбра какво се беше случило. Без никакво вълнение, със сух глас рече:

– Носете го в къщата.

Мъжете се заеха внимателно да пренесат ранения си главатар.

– Хванахме и убиеца му. По право ти принадлежи.

После мъжете последваха жената. Все така вързан, Ибрахим ги следваше. Един от мъжете се зае да затвори портата. Всъщност къщата не беше толкова голяма, колкото му се беше сторила отначало. Те просто бяха дошли от долната страна. Това, което отначало бе помислил за два ката, всъщност отдолу беше дам за животните, а отгоре къщата беше на един кат, с нисък покрив, дебели каменни стени и малки прозорчета, като бойници. Отгоре погледната, защото тя беше изградена на стръмен склон, сигурно нямаше да се вижда или щеше да изглежда съвсем схлупена.

– Сложете го на одъра, на одъра... – жената със свещта стоеше и нареждаше.

– На одъра ще е по-добре, по-меко ще му е – рече човекът с преметнатата кожена чанта, който с мъка удържаше тежкото тяло на главатаря. Той явно мислеше, че на жената ѝ е жал за леглото, да не би раненият мъж да го изцапа с кръв.

– Мъжът ми винаги е презирал мекото, винаги е спял върху бурхата си. Той не е свикнал с възглавница. Когато лягаше, слагаше под главата си седло – жената, без да назовава мъжа си по име, както изискваха обичаите на планинците, продължаваше да нарежда. – Бог винаги е бил благосклонен към него, прикриваше го от куршуми, от саблени удари, конят му летеше по-бързо от конете на душманите, ръката му изваждаше сабята от ножницата по-бързо, отколкото гърмът секва мълнията от облаците... Аллах го закриляше.

После тя, като огледа със свещта мъжете един подир друг, се спря пред Ибрахим и силно проплака:

– Отвори очи, соколе мой! Да се скъси животът на оногова, който ти скъса стремената! О, царю на седлото, поразен от Аллах! Не скривай гнева си! Дано помръкне светлината в очите на оногова, който угаси радостта ми...

Ибрахим трепна. Той, еничарът, се сепна от тази жена. Виждаше мъката ѝ и осъзнаваше, че животът му зависи само от един неин знак.

Раненият лежеше неподвижно, със затворени очи, гърдите му се вдигаха мъчително и в тях нещо хриптеше и глухо клокочеше, като далечен тътен на гръмотевица.

Спазвайки обичая да не показва мъката си пред непознати, до този момент жената бе потискала плача, който я разкъсваше. Изведнъж тя даде воля на мъката си и сълзи потекоха от очите ѝ, като дъжд от благодатни облаци след дълга суша. Притиснала длани о челото си, плачът ѝ премина в нещо подобно на вой, хлипаше и произнасяне на глухи думи, които в Кавказ се наричаха "език на мъката" – гъбза. Цялата тази картина напомни на Ибрахим за детството му. В България на погребение всички жени се обличаха изцяло в черно, с черни сукмани, престилки и кесирии, те виеха, оплаквайки умрелия. Понякога нареждаха така, че описваха целия живот на мъртвия. Имаше жени, които правеха това много добре. Те се наричаха оплаквачки и бяха особено ценени при погребенията.

Тази жена заприлича на Ибрахим на оплаквачките от детството му. Настръхна! Нещо в тази гледка му напомни за собствената му смърт. Мъжете излизаха от къщата един подир друг. Всеки получаваше определени задачи. Двама се заеха да погребват труповете. Друг беше изпратен да търси някаква Чача. Ибрахим предположи, че това е местната знахарка, защото жената каза:

– Извикай я! Нека вземе и билки!

– Тук има билки – възрази мъжът. – В килера. Помниш ли, с Чача ги събирахме?

– Те са изсъхнали, загубили са силата си – твърдо каза жената. – Трябват пресни, кажи ѝ: "Князът е между живота и смъртта, собствената си душа вика нахалост!" Нека дойде веднага!

След тези думи, мъжът се изстреля през вратата като куршум.

Жената продължи към друг мъж.

– Отиди и повикай братята му! Кажи им да вземат хората си, че ще има шопшако.

Ибрахим започна да осъзнава колко се утежнява положението му.

Мина доста време. Султанбек береше душа. Той бълнуваше и споменаваше тук-там по някоя дума, но Ибрахим нищо не разбираше. По лицето му се стичаха едри капки пот. В стаята беше смразяващо студено. Явно мъжът беше изгарян от вътрешен огън. Нещо под лъжичката на Ибрахим, от напрежение или от студ, непрекъснато трепереше.

Скоро се дочу конски тропот и не след дълго на вратата се похлопа.

– Чача тръгна – докладва мъжът.

Явно старицата трябваше да дойде отдалеч, защото пристигна призори. Със себе си носеше дисаги, които бе преметнала на рамото си. Тя и без това беше прегърбена и под силата на товара си изглеждаше още по-приведена, като костенурка. Като я видяха да пълзи нагоре по склона, мъжете се втурнаха да ѝ помагат. Те вече бяха закопали тримата мъже. Ибрахим все още не можеше да осъзнае, че Мустафа и Бахтияр са мъртви и се намират под земята.

Чача застана на прага и видя ридаещата Лейла. Знахарката заплака колкото ѝ глас държи:

– О, печална моя княгиньо! Нека капките кръв, пролети от царя на седлото, се превърнат в години на дълголетие! О, горестна Лейла, не с коприна и не на седлото се върна твоят благоверен, не с елмази и златна обковка! Господарят на сърцето ти се върна с пробита гръд! Дано мълния срази оня, който свали светлоликия от седлото, прекърши крилете на планинския орел...

Ибрахим наблюдаваше всичко това и имаше чувството, че се намира на някакво нелепо представление. Всъщност "светлоликия", "планинския орел" беше най-обикновен разбойник, застрелял от засада двамата му другари, едни от най-смелите еничарски командири. Този въшлив пес сега лежеше в тази дупка и дишайки тежко, умираше, а жените се държаха така все едно наистина е някакъв владетел. Ибрахим беше видял и чул "войската" на княза и вече имаше мнение за всичко, което се случваше около него. Тези прости, неграмотни хора му бяха отнели символа на исляма и на идващия ред на Махди. Той трябваше да направи нещо, но ръцете му бяха все така здраво вързани.

Като беше чула за сполетялото нещастие, Чача явно бе помъкнала със себе си цяла "аптека". По пътя тя се бе отбила да набере пресни билки, каквито имаше по това време в планината. Затова се бе забавила. Беше намерила най-редките кръвоспиращи треви и сега сложи на огнището, и започна да приготвя отвара от дъбова кора. От дисагите извади разни настойки и мехлеми. Мърморейки нещо под носа си, тя се зае да съблече вече втвърдените от съсирената кръв дрехи. После много внимателно размота превръзката, която неумелите ръце на джигитите бяха направили – набързо и както им дойде. Докато правеше това, тя сигурно произнасяше някакви молитви или заклинания, защото Ибрахим чу няколко пъти да споменава името на Всевишния. Жената явно беше виждала много рани, но сега, като видя голямата зееща рана в гърдите на "княза", тя се сепна. После бързо се овладя и се съсредоточи, за да не допусне грешка. Стаята веднага се изпълни с тежък мирис на кръв, примесен с вонята на изгорена плът и барут. Въпреки че мъжът явно изпитваше болка, той не идваше в съзнание. Жената помоли Лейла да налее топла вода в едно бакърче. Чача постави в нея няколко стръка от различни билки. С тази вода, която миришеше горчиво, започна да промива раната.

– Виж къде се е целил! Право в сърцето! – мърмореше Чача. Това не беше само упрек към Ибрахим. В тази забележка имаше и възхищение.

– Слава на Аллах, барутът е бил влажен и изстрелът не е бил силен, патронът е заседнал в самата ципа. Сърцето е цяло, целеничко, трепти, тупа, гони кръвта по жилите – жената врачуваше на ръка, почистваше я с парченце потопено в настойка от треви. Мирисът на кръвта се смеси с остри миризми на билки и домашна ракия. После старицата хвърли водата от бакърчето в огъня. Тя беше кървава и скоро се получи пара, която също увеличи силата на миризмата на кръв и билки.

– Подготви хората за шопшако! – каза старицата на Лейла.

– Вече съм ги подготвила – отвърна "княгинята".

– Какво е това шопшако? – попита мъжът с чантата. Ибрахим мислеше, че той ще подаде чантата и султанската кама на жената, но това не се случваше. Освен това беше забелязал, че когато жената бе отворила зеещата рана, той беше извърнал глава.

– Шопшако е когато в къщата на някой ранен мъж, приятелите му устройват шумна вечеринка, за да го извадят от унеса и да не му позволят да заспи. Та нали злият дух отвежда заспалата душа, той броди нощем около къщата, каца на покрива, превърнат в кукумявка, крещи страшно и вика смъртта – докато говореше за шопшако, "княгинята" може би нямаше предвид толкова злия дух, колкото това, че мъжете сигурно ще поискат живота му.

– Иди при Хаджи Узун! Той е прочут ковач, нека ни даде един палешник! При него железарии много, все ще се намери един палешник! Нека го окачим над огнището!

Денят се влачеше. Към обед Ибрахим поиска да го отвържат. Мъжът се върна не само с палешник, но и с пранги, които сложиха на ръцете и краката му. Така той можеше да се движи, но не и да избяга. По някое време следобед еничарът се почувства толкова уморен, че се строполи в един ъгъл и заспа.

Не знаеше колко време беше спал. Разсъни го тропот и пръхтенето на кон. После в стаята се чу тропотът на много ботуши. Явно влязоха няколко мъже. Ибрахим отвори очи и видя мъж, който страшно много приличаше на лежащия. Веднага разбра, че Султанбек, който береше душа, и мъжът са братя. Той огледа стаята и спря погледа си върху кушетката, където лежеше брат му. После се обърна към Ибрахим. Внимателно и дълго изгледа и него. След мъжа в стаята бяха влезли десетима мъже.

"Следващият княз!" – помисли си Ибрахим, после отново се унесе.

Приготовлението за шопшако вървеше с пълна сила. На площадката пред къщата беше скована дълга маса от цяло дърво, с пейки от двете страни. Мъжът с чантата най-накрая я подаде на Лейла. Тя, без дори да я погледне, я прибра в един гардероб. Близо до масата бе поставен голям казан. Едно шиле беше дадено като жертвоприношение и сега вреше на курбан. Стопанката извади една голяма дамаджана с вино и няколко бутилки с алкохол, който имаше странен кафяв цвят. Един мъж заби кол и Ибрахим, като животно, бе завързан със синджир за него. С наближаване на вечерта тайфата ставаше все по-шумна. Към мъжете отнякъде се присъедини и група от момчета, момичета, деца и по-възрастни хора. Те вдигаха страхотна гюрултия. Явно мъжът, освен палешник и пранги от ковача, беше взел и една наковалня. Как я беше донесъл до тук, Ибрахим не искаше да знае. Постоянно някой достатъчно пиян мъж блъскаше с чук върху наковалнята. Децата се гонеха наоколо и правеха маймунджулъци, търкаляха се надолу по поляната и се премятаха. Явно вестта, че има шопшако, се разнасяше, защото до късно през нощта отвсякъде прииждаха хора. Събра се много народ, всеки новопристигнал, след като удряше наковалнята, влизаше в стаята и едва след това се присъединяваше към софрата отвън. Колкото повече тълпата се разгорещяваше, толкова по-омразни погледи срещаше еничара.

Шопшакото беше в разгара си, когато на наковалнята отново се раздрънча. Появи се група конници. Ибрахим погледна и разбра, че братята са най-малко трима. Начело на малкия отряд яздеше именно един от тях. После цялата група влезе при болния. Мъжът излезе видимо разстроен и със зачервено лице огледа присъстващите. Хората, макар и доста пияни, се стъписаха и притихнаха. Мъжът извика:

– Кой? Кой посмя да направи това с един Алиев?

Всички като един погледнаха към завързания с пранги Ибрахим. Мъжът стоеше като вкаменен. За да не го дразни, българинът сведе поглед. По всичко си личеше, че това беше главатарят, водачът, може би истинският емир. В този момент към него се приближи нещастникът, който беше откраднал зулфикр. Той, видимо подпийнал, явно не разбра, че на мъжа всичко му е ясно и реши, че е длъжен именно той да го покаже на емира. Олюлявайки се, той се приближи към брата.

– Ето този тук! – избоботи мъжът с острата адамова ябълка и посочи към Ибрахим.

– Дръпни се от мен! – просъска братът. – Къде е Асланбек?

– Тук съм, братко – отговори третият брат.

– Ела обясни!

Братът тръгна да се приближава, а всички останали гледаха като вцепенени. Изведнъж мъжът видя ножницата на зулфикр. Макар не толкова впечатляваща, тя беше достатъчно пищно украсена, за да привлече вниманието му.

– Какво е това? Дай да видя! – каза той и протегна ръка към мъжа, който смяташе, че имената на всички султани са Сюлейман.

– Моя е! – изви глас той, но това беше глас на човек, който осъзнава, че няма възможност да се съпротивлява и да запази придобивката си.

Мъжът не каза нищо, той остана така, с протегната напред ръка. Цялото множество наблюдаваше случващото се пред очите им и бяха притихнали. Те като че ли предчувстваха, че се случва нещо странно. Мъжът, плахо и с нежелание, подаде зулфикр. Приличаше на куче, което едновременно изразява покорност и страх към господаря си, но в същото време не иска да пусне кокала, който е захапал. Братът хвана подадения му с ножницата ятаган и в същото време ритна с ботуша си мъжа в гърдите, по-скоро го оттласна назад. Мъжът се претърколи назад и изскимтя. Явно силите на неговата съпротива бяха дотук. Ибрахим настръхна. Човек, който се държи по този начин със своите хора, със сигурност щеше да бъде жесток с пленниците си.

Бавно, с поглед впит в острието, братът извади зулфикр и в този момент синя светлина пробяга по лицето му. Мъжът с адамовата ябълка продължаваше да лежи на земята, но явно неговата участ вече не интересуваше никого. Всички бяха вперили поглед към острието. Той го вдигна нагоре и извика:

– Аллах ни изпрати Меча на емира! Сега вече всички народи ще се обединят под знамето ни! Досега с братята ми бяхме князе! Сега ще станем истински емири и ще владеем всичките земи на правоверните! Мечът, обещан ни от Аллах чрез пророчеството, вече е при нас! Предсказанието ще се сбъдне!

Като доказателство за това, което говореше, той отново вдигна зулфикр над главата си.

– Да дойде ходжата! – каза мъжът.

Отнякъде се появи мюсюлмански духовник, който започна да чете от Корана, а хората се проснаха на земята и започваха да се молят. Когато молитвата свърши, мъжете се измиха и свитата на новия притежател на зулфикр се присъедини към софрата, а най-накрая при тях седна и самият той.

Шопшакото продължи до късния следобед на другия ден. След това всички се разотидоха подобно на придошла река, а после незабелязано оттеглила се по различни канали и потоци. Така и хората се оттегляха като потоци по пътеките към местата, от които пак така бяха придошли.

Планинците имаха обичай, ако някой бъде заловен, след като е убил мъжа на омъжена жена, да не го убиват, а да служи като роб и да помага на вдовицата, и тя да решава какво да прави с него. Така пленникът заместваше мъжа и помагаше, за да не обрече на мизерия и гибел семейството му. Същата роля можеше да изпълни и някой друг мъж от семейството на злодея, който оставаше заложник, докато не се открие убиецът.

Ибрахим остана пленник в къщата. Цяло лято той работеше и спеше в една малка землянка близо до къщата. Жената всяка сутрин му поставяше задачи и той ги изпълняваше. Мъжете от групата на Султанбек идваха през известно време, за да видят как се възстановява техният главатар. Мъжът лежеше като жив труп и цяло лято не помръдна. У него не се наблюдаваше никакво подобрение. Лейла го хранеше почти насила.

Ибрахим ореше, сееше, жънеше малки нивици, които бяха разположени на етажи, едни над други. Грижеше се и за няколко стада с овце и кози. Той по-скоро ги обикаляше с Арабкан. Преди да си тръгнат, братята го заплашиха, че ако избяга, ще го убият. Не тази заплаха държеше Ибрахим, а това, че наоколо се носеха слухове за персите, които бяха стегнали като в клещи планините. Докато живееше в землянката, Ибрахим научи историята на братята. Те бяха трима наследници на владетелския кабардински род Алиеви. Всички носеха титлата удзан (княз). Имаше легенда, която казваше, че вестител ще донесе един специален меч, който ще обедини всичките земи в Кавказ, Азербайджан, Чечения, Осетия, Грузия, Армения, Дагестан и чак до Крим. Този меч, според най-големия брат – Нурсултан Алиев, бе именно зулфикр. Мъжът беше отнесъл неговия ятаган и се чуваше, че се опитва да обедини всички планински народи ингушети, кабардини, адиги (шапсучи), осетини, черкези, балкарци, грузи и арменци. Това, че мъжът беше отнел оръжието му, не даваше мира на Ибрахим. Освен персите, това беше другата причина, заради която българинът оставаше тук. Най-голямото безчестие за всеки еничар беше да отнемат оръжието му. Еничарският командир знаеше, че поражението в битка, мисия или двубой си е поражение. Винаги, от две биещи се армии или хора, единият губи. И той ако оцелее, трябва да остане и да намери сили в себе си да продължи. С поражение можеш да продължиш да живееш, но не и с позор и безчестие. Ако Ибрахим си тръгнеше без зулфикр, това щеше да е позор, а той знаеше, че не може да живее по този начин.

За цялата пролет, лято и есен Нурсултан Алиев дойде да види лежащия си брат само един-два пъти. Той се отнасяше към Ибрахим все едно не съществува. Нито веднъж не го нагруби, но не го и заговори. Докато разглеждаше кожената чанта, която Лейла му бе показала, видя камата и ахна от възхищение. Жената също се учуди и възкликна. Явно тя също за пръв път виждаше съдържанието на чантата. До чантата Нурсултан постави джерида, после слезе в дама. Лейла го предвождаше. Скоро тя изведе Арабкан. Мъжът явно беше впечатлен от танцуващото животно, което като че ли изпитваше удоволствие от това да се движи.

След това Нурсултан Алиев отиде и отново разгледа камата, джерида, зулфикр, седна и започна да преглежда книгите и тетрадките. С пранги на краката, Ибрахим лежеше на земята и се беше свил. От одеве водачът на клана Алиеви не беше казал нито дума. Той разглеждаше книжата, после – отново камата. Най-накрая впери поглед в Ибрахим. Гледаше го продължително и втренчено сякаш с това взиране искаше да прозре нещо, което не можеше да се види на пръв поглед. Без да примигне, той задържа дълго време погледа си върху Ибрахим, после се обърна и отново разгледа зулфикр. Най-накрая, миг преди да тръгне, този който искаше да стане емир на Севера, се обърна и каза:

– Неотмъстената кръв никога не изсъхва!

Тези думи дадоха повод на Ибрахим дълго да размишлява върху тях.

Асланбек идваше по-често да види брат си. Той също се правеше, че не забелязва Ибрахим. Така българинът сглоби историята. Братята Алиеви бяха трима, най-големият – Нурсултан Алиев, вече беше взел в себе си зулфикр, джерида му и камата подарък от султана. Ибрахим най-много се интересуваше от него. Лежащият в къщата мъж беше вторият по големина брат. Той се казваше Султанбек Алиев, а най-малкият се казваше Асланбек Алиев.

Зимата властваше в планината и над високите върхове вече се виждаха снежни шапки, когато Султанбек се вдигна на крака. Чача си приписа цялата заслуга за оздравяването му, въпреки че беше идвала от дъжд на вятър и всъщност почти никакво лечение не проведе. Отначало мъжът не можеше да се изправя, а камо ли да ходи. Мина време преди да се изправи на крака. Отначало той беше загубил паметта си, после уж си спомни всичко, но не позна Ибрахим и се отнасяше с него като с някой от войниците си, за когото обаче не си спомняше. Това не му пречеше непрекъснато да заповядва и да му поставя задачи. Ибрахим почти през целия ден помагаше на Султанбек и мислеше какво да прави и как да си върне оръжията.

По повод изцелението на съпруга си Лейла реши да даде тхало. Така в Кавказ наричаха курбан. Жената даде тхало, като благодарност за изцелението му и за бъдещото му здраве. Лейла и Ибрахим отидоха и от една съседна къща, намираща се доста далеч от тяхната, купиха теле. После минаха през прословутата ковачница на Узун Хаджи и накараха ковача да сложи върху челото на жертвеното животно клеймото на Султанбек. Ковачът имаше изработени железни печати, които се нагорещяваха и с тях се жигосваха животните. Планината беше обширна, пълна с усои и закътани долини, затова трябваше да се знае всяко животно на кого принадлежи. Така се възпираха конекрадците и крадците на всякакъв добитък. Всеки род държеше при ковача семейната дамга. Затова Узун Хаджи беше доверена личност и го канеха на всички пиршества. Фамилният знак трябваше да се сложи на телето, за да знае Бог от кого е тази щедра жертва.

– Аллах и без друго знае кой му принася жертви! Няма да сбърка! – каза ковачът, но се съгласи да дамгоса телето, а и да го заколи според обичая. Така той затвори кепенците на ковачницата. После закла животното по всички правила и сортира месото. През цялото време Ибрахим го наблюдаваше. В България, в детството си, беше виждал опитни касапи. Сега, като гледаше Узун Хаджи, видя колко добър е кавказецът с ножа, дори опитен касап нямаше за какво да се "хване" в действията му. Мъжът режеше месото и разговаряше с него. Така Ибрахим разбра, че за труда си той взима кожата, понякога и предно краче. Останалото месо ковачът наряза на парченца, за да го раздаде на дошлите на тхало. Този път Узун Хаджи наряза телето без възнаграждение.

Тхало беше тържествен пир в чест на Аллах, изпратил изцеление на болния. Дворът, както и при шопшако, се изпълни с деца и много хора. Ибрахим раздаваше на всяко момиченце и момченце по два локума, пресни кифли, които Лейла бе изпекла, а освен това и парче варено месо. А на мъжете, освен всичко това, и по паница силен бульон. Като получиха своя дял, дечурлигата отърчаха обратно по домовете си, за да не мръзнат на ледения вятър. Големите насядаха около масата със сковани пейки. Лейла явно беше очаквала скоро да даде тхало, защото бе запазила масата и пейките долу, в първия кат на къщата, където се гледаха животните.

Всички хапваха и пиеха от виното и кафявата ракия. На почетното място беше седнала Чача, която се смяташе за основна виновница за излекуването на Султанбек. До нея седеше Узун Хаджи.

По някое време в двора влезе конник. Ибрахим го взе за пътник, пожелал да опита курбана. Лейла обаче посрещна странника със специални почести. Той беше облечен като грузинец, с висока черна сплескана шапка, подобна на тази, която носеха кабардинците и се наричаше папахата. Мъжът беше с дълги, настръхнали настрани мустаци. Лицето му толкова много приличаше на лицето на Явуз Челик. Княгинята накара Ибрахим да прибере коня на специалния гостенин. Мъжът беше настанен на почетното място, от другата страна на масата, там където беше седнал домакинът и причината за тхало – Султанбек Алиев. Така мъжът беше поставен да седне до стопанина на дома. Човекът се оказа грузинец. Значи така изглеждаха грузинците. Ибрахим само беше чувал за тях. Те, заедно с арменците, бяха християни. Мъжът също беше княз. Казваше се Гири Берулава.

Братята на Султанбек също пристигнаха. Настаниха ги на местата на Чача и Узун Хаджи, които бяха отстъпили няколко места. Като омагьосан Ибрахим гледаше зулфикр, който висеше на колана на най-големия брат – Нурсултан. Трябваше да си го върне! Трябваше да направи нещо! Когато мислеше за това, целият трепереше. Предният път, когато най-големият брат бе дошъл, не стига, че взе джерида, кожената чанта, камата и зулфикр, отне и отведе и коня му Арабкан. Сега мъжът беше дошъл, яздейки жребеца му. Ибрахим влезе в обора и потупа врата на коня си, после го почисти, изсуши и покри със слама от косени ароматни треви, които тук в Кавказ, подобно на Родопите, миришеха омайващо. Конят го позна и по всякакъв начин изрази радостта си.

На Ибрахим през цялото време му правеше впечатление колко сходен бе животът, хората и дори обичаите в могъщия Кавказ и Родопите в родната му България.

След като се порадва на Арабкан, Ибрахим тръгна да се връща към празнуващите. Мимоходом погледна към две от купчините с камъни, под които почиваха Бахтияр Казим и Мустафа. Еничарът се грижеше за двата гроба. Това също беше причина, която го задържаше тук. Трябваше му много време преди да свикне с мисълта, че двамата му приятели и членове на сектата на Махди са вече мъртви. Мъжете бяха заровили двамата като врагове, малко по встрани, а техният човек беше на много по-равно и централно място.

Докато Ибрахим наблюдаваше ятагана, който му принадлежеше, мъжът, който седеше до Султанбек, се изправи и взе в ръце висока чаша с тънки стени. Тя беше пълна с течност. Мъжът започна да говори. Той говореше като поет, със странна лекота редеше думи, събития, пожелания, както се редят перли върху гердан. Всички насядали около масата мъже го гледаха като омагьосани. Явно присъстващите се намираха под влияние на речта и доста време след като беше започнал да говори, мъжът пожела здраве и късмет на Султанбек и благодарност към Аллах, че е пощадил живота му. След това всички отпиха, а някои дори изръкопляскаха на речта.

Покрай Ибрахим, прислужвайки на гостите, мина мъжът с изпъкналата адамова ябълка.

– Кой е този? – попита го еничарът.

– Той е грузинският княз Тири Берулава.

– Много хубаво говори! – каза Ибрахим.

– Той е тамада. При нас в Кавказ тостовете са издигнати до ниво на изкуство. Тук те не са просто тостове, а по-скоро се разглеждат като молитва към Бог.

Ибрахим се замисли как биха реагирали имамите и талибите, ако чуеха, че правоверните пият вино и алкохол съвсем свободно и използват тостовете като молитва към Аллах.

В този ден тамада произнесе няколко тоста. Всички бяха толкова изкусни и трогателни, че закоравелите планинци ронеха сълзи като малки деца, докато ги слушаха. Всеки тост на тамада беше достоен да се запише и чете като поема. Мъжът явно имаше душа на поет.

Въпреки всички опити на Ибрахим да се докопа до оръжията си, това не му се отдаде и така за пореден път той се размина с нещата, без които не можеше да напусне тази земя. Налагаше се да остане. И в тази година светът беше продължил своя ход и никой не се бе поинтересувал, че там нейде, сред високите планини на Кавказ, има един загубен еничар, който следва своя път и се опитва да възвърне честта си. Без зулфикр, за него път назад не съществуваше. Дори мисията в Персия, която преди това му се струваше много по-опасна, беше продължила по-малко отколкото престоя в дома на Султанбек Алиев.

В тази 1736-а година шахът на Персия Аббас III умря на шестгодишна възраст. Из цял Иран тръгна слух, че малолетният шах не е умрял без помощта на Надир Кули. След смъртта на официалния шах, тронът бе зает от афганеца Надир Кули, под името Надир шах. Веднага след като заел трона, новият шах обявил за държавна религия в цяла Персия сунитството вместо шиитството, тъй като смятал в бъдеще да завоюва сунитски държави и да ги присъедини към Иран.

В същата тази година Москва беше обявила война на Високата порта в Истанбул, като изпратила войска в османските територии, по северното крайбрежие на Черно море. След многобройни загуби, руснаците трябвало да се оттеглят към Украйна.

За съжаление на Ибрахим му се наложи да прекара зимата в планината. Султанбек вече беше здрав и Ибрахим можеше да се смята за свободен, но за тяхна изненада той пожела да остане при тях. На другата пролет Султанбек го включи в бандата, с която обикаляха из най-недостъпните кътчета на Кавказ и се занимаваха с обири, нападения и конекрадство. Уменията и силата на Ибрахим веднага направиха впечатление на втория брат Алиев и той бавно започна да се издига в йерархията. Скоро изпревари мъжа с адамовата ябълка и един ден, след като заместникът на удзан Султанбек падна и се претрепа в една пропаст, Ибрахим стана негов заместник. За съжаление, откакто Султанбек беше оздравял, бандите на двамата братя почти не се срещаха. Въпреки това сега, вече като помощник, Ибрахим имаше власт да посади червей на съмнение в душата на главатаря. Той подстрекаваше Султанбек да вдигне ръка срещу Нурсултан, като му говореше, че е по-достоен да носи Меча на емира и да води обединените сили на планинците.

Всичко това продължи още четири дълги години. Ибрахим свикна с живота на планинците. Научи се да говори като тях. Почти забрави, че има друг свят извън Кавказ и че е имал друг живот преди да дойде тук. Грижеше се за гробовете на своите приятели и само тогава се сещаше за сектата на Махди. Какво ли ставаше с Явуз Челик и Неджиб? Дали Хакъ и Махидевран бяха вдигнали сватба? Съществуваше ли въобще сектата на Махди? Дали султан Махмуд I не бе успял да се разправи с тях?

Беше късното лято на 1740 година, Ибрахим отдавна вече не броеше годините си, но беше станал на 49 години и като че ли усещаше тежестта на всяка една от тях. Чувстваше се стар и уморен и вече не можеше да си наложи да мисли и да се бори за бъдещето. Вече пет години откакто му бяха отнели зулфикр, като че ли не си спомняше времето, когато бяха едно цяло с ятагана и мисията и можеше да се опълчи, да променя съдбата си. Това беше толкова отдавна, а той беше толкова стар и уморен.

Светът също се бе променил, но Ибрахим не подозираше за това. Вече разбираше защо отначало планинците му се струваха толкова неинформирани. Тук, в планината, ти е нужно само това, което ти помага да оцелееш. Всичко друго е излишно и ти тежи. Освен това тук никой не донасяше информация отвън. Затова Ибрахим не знаеше, че още през януари 1737 година Виена бе обявила война на Истанбул, за да подпомогне Русия в подновяването на войната за полското наследство. Били водени преговори за мир, но без резултат и военните действия били подновени. Този път османските сили постигнали успех, изтласквайки австрийците и руснаците от завладените територии. През лятото на 1739 година руската войска отново минала в настъпление и превзела град Яш, но не се стигнало до обрат във войната. През септември 1739 година били подписани мирните договори, според които Австрия се отказала от придобивките си по Пожаревацкия мирен договор от 1718 година, а Русия получила само Азов, но при условие, че ще срине укрепленията му.

Междувременно вътрешната обстановка в Анадола се изострила от постоянните въстания на местните господари – така наречените дерибеи, много от които започнали да се държат като независими от Истанбул владетели. Вестта за победата над Австрия и Русия обаче бързо повишила авторитета на централната власт. Въпреки успехите на фронтовете, като верен последовател на чичо си Ахмед III, Махмуд I се заел да въведе реформи в армията. Реакцията на еничарството и религиозните среди срещу всяко нововъведение обаче била твърде силна. Въпреки това султанът започнал обновление в корпуса на бомбардирите.

Реформаторското дело е поверено на приелия исляма граф дьо Боневал (Хумбараджъ Ахмед паша). Като първия западноевропеец, допуснат в командването на османската войска, той имал желание да обнови военните сили на султана. Враждебността и консерватизмът обаче пречели на намеренията на Махмуд I и френският паша е принуден да се ограничи само с технически нововъведения. През 1734 година граф дьо Боневал създал военноинженерното училище, което подготвяло технически кадри за армията, но по-късно, под натиска на религиозните среди, то било закрито.

При управлението си султан Махмуд I отблизо се интересувал от благоустройството на столицата. По негово нареждане в Истанбул са издигнати множество мюсюлмански храмове, резиденции, училища и библиотеки. Той се грижил и за построеното по времето на Ахмед III, който в Саадабад е издигнал точно копие на Версайския дворец и Фонтенбло, освен това още около 200 по-малки дворци. Махмуд се опитвал да запази духа на обновление и културен подем от времето на "Епохата на лалето". Самият той се занимавал с поезия и композиране на музика. Но дългият престой в изолация преди да седне на престола (27 години) бил повлиял върху здравето му. Продължителното, изпълнено с напрежение, уединение докарва владетеля до безплодие и той не оставя наследници.

На 20 март 1739 година персийският шах Надир разгромил огромната монголска армия край Карнал и завзел Делхи. Рухването на Моголската империя създало голяма празнота на властта в Индия. Афганците нахлули от северозапад, маратасите – от запад, а местните феодални владетели (махараджи) създали малки независими държавици и започнали битка помежду си. Създалият се хаос отвил пътя на британците за завземане на целия полуостров Индия. По време на плячкосването на Делхи, Надир шах сложил ръка на Кохи-Ноор, но това далеч не е всичко. Чак в Кавказ достигнала вестта за открадването на Трона. Легендата за него е следната. В началото на XVII век владетел на Индия е шах Джахан. Той построил най-красивата гробница в света, посветена на жена му Мумтаз Махал, наречена Тадж Махал. Като всеки владетел от династията на Великите Моголи, той желаел да остави ярка следа след своето царуване. Купищата скъпоценни камъни в хазната му не задоволили неговите амбиции, затова той попитал своите мъдреци какво да предприеме. Останал доволен само от отговора на един от тях, който го посъветвал да остави след себе си някакъв безценен предмет. "Хората идват и си отиват, но красиво изобретените им творения ги надживяват с хилядолетия. Ако построиш храм, той може да бъде опожарен и разграбен. И цял град да издигнеш, може да го сполети същата съдба. Но една табакера, изработена от злато и украсена със скъпоценни камъни, може да надживее и цяла държава" – казал мъдрецът. Дълго мислил шах Джахан и накрая решил да вгради най-красивите скъпоценни камъни в нещо, до което ничие въображение не се е докосвало. Малко след това шахът изпратил по всички краища на държавата пратеници, които да му доведат най-добрите художници, резбари и ювелири. След като майсторите пристигнали, владетелят им заръчал да направят трон с облегалка, разперена като паунова опашка, в която да искрят най-красивите скъпоценни камъни от неговата съкровищница. В нейната светлина трябвало да преливат "цветовете на залеза и новолунието, нюансите на морската вода и сумракът на небето".

Месеци били нужни на избраните хора да осъществят мечтата на шаха. Когато тронът бил готов, три дни и нощи владетелят не можел да откъсне очи от него. Скъпоценните камъни в него – около 24000, били така комбинирани, че давали огромна сила на човека, който седял в трона. Тази сила пронизвала небесата и позволявала на владетеля да контактува директно с Аллах и да получава неговата благодат. Този трон носел хварно на владетеля и на държавата, управлявана от него. Това бил тронът, олицетворяващ цялата власт над земята. В себе си той въплъщавал троновете на всички владетели, властвали досега над земята, но бил истинският трон. Това бил Тронът.

Шах Джахан заповядал да закрепят трона върху гърба на бял слон, настанил се в него и под съпровода на дворцовите музиканти и подчинените му раджи, цял ден обикалял улиците на столицата си. Наистина тронът надживял своя създател и се превърнал в гордостта на съкровищницата на владетелите от династията на Великите Моголи. По време на управлението на шах Мохамед, вестта за това невероятно бижу на ювелирното изкуство вече била стигнала до всички съседни на Индия страни, че и отвъд тях. По това време владетел на Персия бил шах Надир, бивш главатар на разбойническа банда. Под неговите знамена, при похода в Индия, вървяла многохилядна армия от решени на всичко бивши пирати, главорези и мародери. След като научил за несметните богатства на индийския двор, през 1738 година той нападнал и разбил войските на Мохамед шах. След битката, чрез пратеник, заявил своето желание пред шах Мохамед: "Искам за Персия областите Пенджаб и Кашмир, а за себе си – Пауновия трон." Докато чакал отговора в Кабул, шах Надир със своите приближени се отдали на невиждан гуляй и изпили всичкото вино, ограбено от тях от Шахджаханабад. Те забравили думите на пророка Мохамед, че "ако в кладенеца капне дори капка вино, той трябва да се засипе, а ако над него израсне трева и овцете пасат от нея, правоверните не трябва да ядат месото им". Шах Мохамед не бързал да върне пратеника, а го оставил да пирува редом с приближените си в двореца. Той нямал нищо против да загуби двете провинции, защото знаел, че предстоят още много битки. Но сърцето му не му позволявало да даде трона – гордостта на Великите Моголи. По негова заповед от затвора били извадени трима от най-добрите фалшификатори на монети. Шахът им обещал свобода, ако по най-бързия начин направят копие на Пауновия трон.