Махди

Ибрахим също поздрави и извика бойния вик на ортата, която доскоро бе командвал.

Тъй като беше привечер, в кафенето вече имаше доста хора. Атмосферата беше задушевна и приятелска. От пръв поглед беше ясно, че всички се познават добре и дори са приятели. Те разговаряха и всеки имаше оня странен блясък в очите, който показваше, че му е интересно и приятно. Цялата тази картина се обединяваше от всепроникващата миризма на божествената напитка, приготвяна от Хасан ага.

Ибрахим машинално погледна вдясно и видя, че на ъгловия миндер под прозореца седи Рефик Сарък и го чака. Той беше седнал така, че мястото на Ибрахим с гръб към стената беше свободно. Като го видя, Рефик се изправи и го поздрави.

– Селим ага, това е приятелят ми Рефик Сарък – каза Ибрахим и посочи към седящия еничар. – Селим ага – каза след това на Рефик – ще ни даде под наем горния кат на къщата си.

Рефик остана със зяпнала уста. Той не беше очаквал, че приятелят му, без дори да се допита до мнението му, ще наеме къща. Той много добре помнеше Селим ага – бащата на хлапето, което бе дръзнало да го ограби и направи за смях. Рефик се чувстваше унизен от тази случка и искаше час по-скоро да я забрави, затова идеята да живее в къщата отсреща, в която живееха Селим ага и Хакъ, не му харесваше.

– Хасан ага, ей, Хасан ага, дай две кайвета!

В шумната олелия Хасан ага явно чу думите на еничара, защото се забърза да прави кафета.

Селим седеше като смачкан между двамата широкоплещести еничари. От време на време някои от влизащите или излизащите мъже с учудване поглеждаха към дребничкия мъж, седнал между двамата непознати мъже, защото рядко го виждаха в кафенето, а освен това се чудеха какво прави сред тези бабаити.

Ибрахим принуди Рефик да предплати акчетата на Селим ага. Той с неудоволствие отброи сребърните монети и веднага ги даде на бедния турчин. Селим ага благодари и се поизправи. Парите му вдъхнаха самочувствие, дори лека усмивка се появи на устните му. В следващия момент той си представяше коженото кожухче на жена му и Сабрие, и храна – представяше си много храна.

Така мина вечерта. Когато тримата мъже излязоха, навън вече беше нощ. Селим ага отключи вратата и тримата мъже – Рефик, Ибрахим и еничарът, започнаха да разтоварват каруцата. Качваха всичко нагоре по тесните и стръмни стълби. Ибрахим държеше сам да качи джерида, но не успя. За да го качи горе, трябваше да го огъне почти до счупване или да го скъси. Той реши да го остави в коридора досами вратата на къщата. Най-накрая остана само сандъкът с парите. Той беше ужасно тежък. Рефик и Ибрахим пуснаха еничара да си ходи и сами се заеха да го качат. Рефик не искаше външен човек да знае къде ще държат парите си. Стълбата беше тясна, а сандъкът – много тежък. Селим вече си беше легнал. Всички опити да качат сандъка по стълбите завършиха безрезултатно. Най-накрая се принудиха да качват кожените торбички една по една.

Ибрахим взе дясната стая. В Козбунар неговата стая също беше вдясно, а отсреща беше на Велко. Първото нещо, което направи, беше да намери място за зулфикр и за Тайната книга. Златните торбички отнесоха в стаята на Рефик. Дори празен, не успяха да качат сандъка по стълбите. Затова нахвърляха торбичките направо на земята. И докато джерида можеха да качат на втория кат, като го подадат през решетките на прозореца отвън, сандъка нямаше начин да се качи горе. Така го оставиха пред вратата, където щеше да пречи както на слизащите и качващите се еничари, така и на семейство на Селим.

Ибрахим намери чаршафи в един от долапите и уморените еничари легнаха. Докато лежеше и гледаше тавана, странно чувство нахлу в главата му. Не можеше да се отърве от чувството, че е хлапе и лежи в къщата на Велко Кехая в Козбунар. Къщата беше устроена по същия начин. Дори леглото беше със същата големина. Това беше легло за голям и висок мъж, затова на Ибрахим му беше толкова удобно. Друга една натрапчива мисъл се загнезди в главата му. Въпреки че бяха минали доста години, много добре си спомняше къде имаше тайник и онази малка вратичка с шпионка, през която бе гледал в стаята на Велко Кехая. Като че ли пред очите му се разкри сцената, когато бяха убити джелатите на Али ага, когато Георги чорбаджи уби Гергина. Учуди се на себе си колко добре помнеше нещата, случили се в онази къща. Съвсем тихо се отправи към мястото, където трябваше да има ниска вратичка. Там наистина имаше ниша с вратичка. Той коленичи пред нея. Случваше се нещо, което не можеше да си обясни, нещо тайнствено и необяснимо. Опипа там, където трябваше да има шпионка... и там наистина имаше шпионка. Чепчето се измести. Целият настръхна. Твърде много съвпадения! Погледна през дупката. Рефик се беше изтегнал на леглото и сладко спеше. Спомените отново го връхлетяха като лавина. Връщайки се към леглото си, еничарът трепереше от силата на спомените.

Тази вечер почти не спа, а в редките случаи, когато се унесеше, сънуваше кошмари. В главата му се въртях образите на Георги Кехая, Гергина, дори сладко спящият в другата стая Рефик му се присъни, но, разбира се, като Иван Саръсакалов. В този калейдоскоп се появиха и Ирис, и Божура, и баба Василка, и много други хора, които беше познавал.

Нямаше грешка, това беше същата къща като къщите близнаци в Козбунар! Как Рефик не се беше сетил за това?

Не беше чудно, че сутринта се събуди с главоболие и умора. Реши да не разкрива подозренията си на Рефик. Приятелят му вече мислеше как да качи горе сандъка.

– Единственото решение е да го разглобя и така да го качим, но сърце не ми дава да го разкова – каза Рефик.

– После никога вече няма да е толкова здрав, колкото сега.

– Прав си, Ибрахим!

Ибрахим беше взел дванадесет златни пари и сега тропаше на вратата на Селим ага. Турчинът подаде чорлавата си глава.

– Кажи, Ибрахим ефенди?

– Селим ага, има ли хамам наблизо, място, където може да се къпем?

– Да, ага, хамамът е съвсем наблизо – турчинът започна да му обяснява как да стигне до кварталната баня. Ибрахим го помоли да му опише и други сергии и работилници. За радост се оказа, че на чаршията, която минава пред улицата, има всякакви дюкяни за месо, дрехи и подправки, и дори хлебарница.

– И, Селим ага, Хакъ нека да внимава и въобще да не се качва горе!

– Ако изчезне нещо, ще държа вас двамата отговорни – намеси се в разговора Рефик, който чоплеше нещо по обкования сандък.

Този ден двамата решиха все още да не се появяват в сарая на работа. Трябваше да си извадят ключове от външната врата. Рефик настояваше горе да поставят още една врата, така че напълно да изолират горния кат от останалата част на къщата и от "крадливите ръчички на Хакъ". Те първо обиколиха чаршията. Това беше само една от търговските улици на Истанбул. На няколко пъти виждаха ключари и Ибрахим се канеше да даде ключа, взет от Селим и да поръча два ключа, но приятелят му отказваше. Рефик искаше да извадят ключовете при майстор, който живее далеч от квартирата им, за да не може човекът после да ги проследи и да направи още един ключ.

– Ще стоя до него и ще го гледам в ръцете – беше казал Рефик.

Така, докато двамата се сдобият с толкова нужните им ключове, мина доста време. След като опознаха целия квартал, Ибрахим пожела да отидат на джамия. Отправиха се към най-голямата джамия в света – " Ая Софя"^[49]. Тя се виждаше от всички части на града. Високите ѝ минарета се извиваха и като че ли бранеха Стамбул. Ибрахим толкова пъти беше виждал "Ая Софя" и сега пожела да влезе в нея. Някога голямата величествена джамия е била християнски храм. Строежът на "Света София" започнал още император Константин Велики. Целта била да се покаже мощта на византийските императори, да се подтиснат езичниците и те да признаят силата на християнството и на неговия бог.

Постройката строена сега доказваше могъществото на мюсюлманския бог. Всъщност сега тя по-скоро разкриваше незначителността и нищожността на различните религии и като че ли доказваше, че между религиите и Бог има разлика. Монументалната сграда и сега показваше величието на Бог, но го представяше отделен от всяка религия.

Мюсюлманите винаги бяха смятали "Света София" за апотеоз на християнското изкуство. Макар да бяха пристроили минарета, те не бяха успели да сломят нейния дух. Може би затова те никога не успяха да възприемат "Ая Софя" като дом за поклонение на Аллах.

Самият мимар Синан^[50] се беше учил от базиликата и през целия си живот се опитвал да се съревновава с нея. Така бяха постъпвали и останалите турски архитекти, и всеки техен опит да построят нещо по-голямо и величествено завършвал катастрофално, което още веднъж доказвало превъзходството на византийските архитекти и косвено на християнския бог.

"Ая Софя" беше най-величественият храм в света и всички се гордееха с него. В същото време тя беше забита като клин в сърцето на Империята и постоянно напомняше, че базиликата, построена за възхвала на християнския бог, все още не е надмината и никой не можеше да забрави това.

Ибрахим мислеше за това, което знае за "Ая Софя". После след превземането на Константинопол или Цариград, както го наричаха българите, християнският храм и център на цариградската патриаршия беше превърнат в мюсюлмански храм. Султан Мехмед II Фатих (Завоевателя), след като превзел града, заличил фреските, построил минарета и превърнал храма в джамия. Ибрахим знаеше всичко това, но когато се изправи пред "Ая Софя", остана без дъх. Почувства се незначителен и толкова малък. Беше дошъл да се помоли, но докато оглеждаше огромната постройка, в главата му се редуваха различни мисли.

Гледаше "Ая Софя", но си мислеше за Бог. Всъщност сега осъзна, че освен през цялото време да се стреми да преследва воинско майсторство, той беше преслед вал познанието за Бог. През цялото време всичките премеждия, които бе преживял, хората и религиите, с които се бе срещал, го бяха учили на различни аспекти от същността на Бог. Всеки един от духовните учители и религиите го бяха учили на различни части от Бог. Сега "Ая Софя" го учеше на това колко велик е Бог и колко дребни и незначителни са хората. Откакто беше разбрал, че е смятан за Махди, той се опитваше да има собствен поглед върху идеята за Бог. Тази идея беше повлияна в детските му години от християнството, а после и от исляма, от идеята на бекташите и юдеизма. Сега, изправен пред "Ая Софя", той почувства как обикновените хора възприемат Бог. Сега разбра религиозното чувство, което изпитват хората, изправени пред идеята за някакъв бог.

Рефик беше клекнал и се молеше. Ибрахим го гледаше, но мислите за Бог бяха за него като молитва. Гърдите му се бяха разширили и като че ли само вдишваше. В този момент изпита религиозно опиянение, но нямаше никакво желание да се моли. Имаше чувството, че мислите му го доближават до Бог. Струваше му се, че ако остане още малко, ще разбере същността на това, към което от толкова години се бе стремил.

В този момент Рефик го прекъсна. Той вече беше свършил своята молитва и не виждаше смисъл да остават повече в сградата, в която вече беше доста хладно.

– Хайде да си ходим! – каза той и потупа приятеля си по корема, извеждайки го по този начин от вцепенението и дълбокия размисъл, в който бе изпаднал. Ибрахим обаче се нуждаеше от време, затова на Рефик се наложи да повтори:

– Ибрахим Джаббар, да тръгваме, а!

Куполът на "Ая Софя" беше величествен като небето. Едно величествено каменно небе високо над главите им. Акустиката беше много добра и гласът на Рефик изведе Ибрахим от молитвеното състояние.

Докато се прибираха към къщата, Ибрахим се чувстваше замаян, затова се налагаше Рефик да го подпира. Преди да се приберат в къщата на Селим, Ибрахим пожела да изпият по едно кафе при Хасан ага.

Едва след ободряващата напитка мислите му се наместиха. Вече беше започнало да се мръква и кафенето беше пълно. Глъчката помогна на Ибрахим да се успокои. По някое време в кафенето влезе Хакъ. Ибрахим го повика:

– Ей, Хакъ, я ела!

Момчето носеше чашка в ръка. Сигурно носеше кафе за някого или може би самият Селим ага вече си позволяваше да пие кафе от кафенето.

Хакъ даде чашката на Хасан, а след това боязливо и плахо се приближи до двамата седнали еничари. Ибрахим се опитваше да заговори и да предразположи момчето, а Рефик го гледаше с намръщен поглед.

Ибрахим изпи кафето си и тежко се изправи да си ходи. Рефик също стана. Момчето чинно ги последва. Когато стигнаха до вратата, тя беше отворена, а от другата страна Селим седеше на стълбите. Той седеше тук, за да пази вратата, тъй като тя беше отключена.

Ибрахим подаде ключа на Селим, който благодари. Хвана вратлето на Хакъ и така го поведе към вратата.

– Селим ага, може ли да дойда у вас? – попита Ибрахим.

От Хасан ага той беше взел няколко благи локума, набучени на клечка, и сега искаше да изненада Хакъ и момиченцето с големите тъжни очи. Влезе в стаята. Вътре светеше само една свещ и беше мрачно. Това още повече подчертаваше мизерията. Сега в мрака като че ли още по-силно усети миризмата на мухъл. Домакинята миеше някакви мръсни чинии, надвесена над едно ведро близо до щерната.

Само момиченцето беше легнало. Ибрахим клекна до завивката ѝ. Както и останалото семейство, тя лежеше на рогозка направо върху земята. Момичето не спеше, защото беше с отворени очи.

– Хей! – опита се да я закачи Ибрахим.

Тя го погледна, но очите ѝ не изразиха нищо, просто го погледна. Това много учуди еничара. За пръв път виждаше толкова меланхолично дете. В очите ѝ нямаше никакъв живец. Това бяха най-тъжните очи на света. Те толкова много му приличаха на други едни очи, които беше виждал някъде много отдавна в Анадола. Да, очите на малката бяха големи и кафяви и толкова много приличаха на очите на любимата му Бурчин. Това бяха очи на кошута. Но докато Бурчин говореше чрез очите си, те се смееха и показваха любовта ѝ към него, очите на малката бяха безизразни.

– Хакъ, ела тук!

Момчето не се нуждаеше от повече покана.

– Как се казваш? – попита със закачлив глас Ибрахим.

– Сабрие – отговори момичето и като че ли се появи някакъв блясък в очите ѝ, но когато Ибрахим я погледна, всичко това беше отминало.

- Сабрие, хубаво име, означава търпение.

Докато говореше с момиченцето, зад гърба ѝ се появи Селим ага, отви раменцата ѝ, обърна я по гръб, нежно я подхвана под мишничките и я изтегли нагоре, така че да седне и да подпре гръб на възглавница.

Едва сега Ибрахим разбра защо имаше толкова тъга в очите на момиченцето. Това откритие накара в стомаха му да стегне някаква буца. То беше болно. Ибрахим извади локумчетата и подаде три на Сабрие и три на Хакъ. Хакъ се усмихна и се оттегли, за да се наслади на деликатеса. Малката държеше локумчета, а пудрата захар, с която бяха поръсени, падаше в ръчичката ѝ.

– Хайде, Сабрие, хапни си! – ласкаво я подкани Ибрахим.

Детето явно беше стъписано. То не беше свикнало да яде такива неща. Ибрахим усети, че притеснява детето, затова стана и тръгна да си ходи. Селим като добър домакин изпрати госта до външната врата.

– Какво ѝ има на Сабрие? – попита еничарът до вратата, така че вътре не се чуваше.

– Детски паралич, крива е, така се роди – каза Селим.

– По рождение ли е? И никога не е ходила!?

– Никога.

– Хайде, Селим ага, със здраве! – каза Ибрахим.

– Извинете я, Ибрахим ага. Дете е, тя не разбира.

Българинът се качи горе, но не можеше да премахне горчивия вкус от спомена за детето.

Работата в двореца беше напрегната и отговорна. Досега винаги беше смятал, че истинските еничари са тези от джемаат и бюлюк, а в сейменския или в секбанския корпус отиват еничарите втора ръка. Като ги беше наблюдавал отстрани, Ибрахим беше останал с впечатление, че сеймените само си губят времето и основната им мисъл е как то да минава по-бързо. Всъщност дисциплината в сейменския корпус беше желязна. Той не знаеше дали Юсуп отскоро я беше въвел, или винаги е била такава. Освен сеймени, Ибрахим беше виждал и други елитни части от охранители и пазачи. Докато се запознаваше със задълженията си на сеймен, той непрекъснато си спомняше за Ангора и гвардейците, които пазеха шведския крал Карл XII. Спомняше си как Освалд Бергхьом и Ингмар Олафсон бяха организирани, как се сменяха на пост, как изглеждаха и още куп други неща. Освен шведите при Прут и в Азов, той беше виждал охраняващите войски на швейцарци, руси, казаци и татари, но все пак сеймените като че ли бяха най-добре организирани. Те бяха с красиви и удобни дрехи и отдалеч правеха впечатление. Изпънатата им фигура предизвикваше възхищение и беше удоволствие да ги наблюдаваш.

Наистина може би не се обръщаше голямо внимание на формалната част от службата, но пък всички бяха много добре подготвени. Още в началото на Ибрахим му направи впечатление, че сеймените са много по-едри, по-високи, тежки и силни от еничарите. Те упорито упражняваха бойните си умения. Но освен с извитите арабски саби, с които повечето от тях бяха въоръжени, обръщаха голямо внимание на борбата и ударите с ръце. Това беше разбираемо, тъй като в сараите много често няма време и място да се извади оръжие. Любимо оръжие на сеймените беше дълъг прав нож с извит връх. Той беше с тънко острие. Дръжките и каниите на повечето оръжия бяха украсени със злато, инкрустирани със сапфири, рубини и изумруди. Украсата на сейменските ножове беше според мястото, което всеки воин заема в йерархията. Командирските ножове бяха украсени с много и големи скъпоценни камъни. Най-красив беше ножът на сейменбашията. Така Юсуп все още беше със старата си арабска сабя, скъпоценната кама и неизменната подутина в десния ръкав – оръжието, на което го бе учил Ибрахим – ортомата.

Още първият ден Юсуп повика Ибрахим при себе си. Двамата се отделиха така, че никой да не може да ги притеснява и подслушва.

– От днес аз ще бъда връзката ти със сектата на Махди. Ако искаш да кажеш нещо на останалите или се нуждаеш от нещо, ще го казваш на мен. Трябва да бъдем много внимателни, защото шпионите на Великия везир дебнат.

После Юсуп бръкна в силяха си и каза:

– Ибрахим ал-Махди, за мен ще бъде чест да вземеш камата ми.

Ибрахим в първия момент се отдръпна. Той знаеше, че камата е много ценна за Юсуп, освен това беше много скъпа. Тъй като Юсуп не отдръпваше протегнатата си ръка, за да не го обиди, най-накрая по-младият мъж посегна и я взе. Той вече имаше нож, който носеше със себе си още от Арабия, но сега не можеше да откаже жеста на приятеля си.

– Ибрахим Джаббар, имам една задача за теб – след това каза Юсуп, прекъсвайки всеки опит на Ибрахим да благодари. После помоли Ибрахим да помисли как в подготовката на сеймените да се включват повече техники на ключове, събаряния и удържания.

– Ти имаш опит от различни бойни практики. Помисли!

От този момент нататък Ибрахим се отнесе съвсем сериозно към поставената задача.

Сеймените не работеха с нож и със сабя като еничарите. За разлика от джемаат и бюлюк, където се наблягаше на силата и на сечене, сеймените се опитваха да бъдат колкото се може по-бързи. И докато еничарите тренираха всичко с извадени ятагани, сеймените започваха всяка техника с изваждане от канията. Те се опитваха още с изваждането на острието по най-бързия начин да съсекат врага. Сеймените работеха най-много до две-три движения. Юсуп още преди години го беше запознал с тези техники, но все пак на Ибрахим беше интересно и любопитно. Едва сега новият сеймен разбра защо другите от сейменския корпус бяха въоръжени с извити арабски саби. Те много по-бързо се вадеха от ножниците и веднага след това можеше да се сече, без острието да се задържи във врага. Всичко това беше твърде различно за Ибрахим и Рефик и те се упражняваха прилежно и упорито.

Иначе службата беше досадна и тягостна. Налагаше се с часове да седят на едно място, без да помръдват. Това беше прекрасно упражнение за развитие на търпението. За дейни хора като еничарите, свикнали на големи натоварвания и постоянно да се движат, беше изключително трудно да останат толкова дълго на едно място и да се разхождат с часове по един и същ маршрут. Ибрахим се чувстваше като диво животно, затворено в клетка.

Въпреки че сеймените бяха по-едри и силни, те нямаха издръжливостта на еничарите в оджака. Но можеха да бъдат бързи и експлозивни, което беше изключително важно при евентуално нападение над двореца или султана. Нападението би се развило за секунди и тогава се изисква цялата им сила, бързина и дори размери, за да предпазят човека или вратата, която пазят. Затова те бяха толкова едри, силни и бързи. В тези секунди ще е нужна точност на движенията и решенията, които ще вземат. Затова те се упражняваха толкова много. Въпреки добрата им подготовка, Ибрахим знаеше, че в боен поход или дълга свирепа битка сеймените няма да издържат, както неговите момчета от ортата.

Скоро той се ориентира и разбра, че при сеймените също имаше вътрешни деления. Най-общо се деляха на пазачи, караул и охрана. Пазачите бяха най-ниското ниво. Те пазеха проходи, крепости, казарми. Това беше най-тежката и тягостна служба. Стоиш неподвижно и пазиш някаква порта или врата, или охраняваш крепост в пек и дъжд и наблюдаваш. От тях най-висши бяха пазачите и охраната на султана. Отначало Рефик и Ибрахим бяха именно такива. Когато се приберяха в къщата си, бяха като дрипи, уморени и изтощени, а краката им – подути и отекли. Рефик толкова тежко пъшкаше в съседната стая, че Ибрахим го чуваше. Човек на действието, той би предпочел да влиза в битки всеки ден, но не и това унищожително стоене на едно място.

По-висшето ниво на пазачите бяха сеймените, които бяха караул. По двойки или в по-големи групи, под ръководството на командир, те обикаляха из двореца и тогава се наричаха бостанджи. А ако обикаляха из нощните улици на Стамбул – ясъкчии. Мечтата на Рефик беше колкото може по-бързо да станат караул.

Най-висшето ниво, най-силните и отличаващи се с най-добра подготовка, бяха охранителите. Те пазеха личните покои на султана, на везирите и харема отвън. Наричаха се капуджи. Ако се наложеше, правеха разследвания, контролираха хората, които имат достъп до вътрешността на двореца. Те бяха едновременно преторианци и тайна полиция.

Въпреки че климатът в Стамбул беше мек и влажен, зимата на 1718 година беше изключително студена. Ибрахим и Рефик понасяха студовете стоически. Студът в никакъв случай не беше по-голям от този в степите на Азов, но там той беше сух, а тук влагата караше снега да се превръща в мръсна киша. Дрехите на пазачите бяха вечно мокри, а това караше двамата нови сеймени да треперят почти непрекъснато. Ибрахим беше купил дърва и вечер, когато се прибираха, палеха огнищата в двете стаи. Къщата беше така измайсторена, че голямата одая се топлеше от гърбовете на двете камини в стаите. Топлината от огнището на Селим ага също топлеше стаите. Въпреки това, докато стаите се затоплят, минаваше време. Затова Рефик и Ибрахим, срещу малко пари, се разбраха Селим и жена му няколко часа преди да се приберат да палят огън в двете камини. Отначало Рефик се противеше, защото се притесняваше чужд човек да влиза в стаите им. Те още не бяха измислили начин как да качат обкования сандък горе. Така парите на двамата, грижливо съхранявани и постоянно проверявани, се намираха в кожени кесии под миндера на Рефик.

Колкото по-студено ставаше, толкова по-малко стояха сеймените навън. Те излизаха съвсем за кратко на пост, след което някой другар ги сменяше. През останалото време всички стояха в затопленото и задимено караулно помещение – каракол. Или играеха на игри, или се упражняваха. Така Ибрахим успя да опознае и други сеймени. Всички бяха весели хора, свикнали да понасят несгодите на службата си. Тъй като от години пазеха в Стамбул, всеки един от тях бе започнал да върши и някаква друга работа. Повечето бяха по-стари от Ибрахим и Рефик, улегнали и успокоени. "Нима това е бъдещето?" – питаше се Ибрахим и си представяше мъжете от ортата си след няколко години заврени в някой задимен каракол. Тази перспектива му се струваше безсмислена и абсурдна. Момчетата бяха родени да се бият и да властват над покорени земи и народи, а не да си гледат келепира и да се врат като мишки в някой каракол.

С напредването на зимата на Ибрахим започна да му става все по-мъчно за момчетата, за походите, за битките и свободата. Къде ли бяха те сега? Рефик също "боледуваше" по тях и по оджака. Понякога Ибрахим го наблюдаваше как яростно върти своя ятаган и сече въображаемите врагове наляво и надясно, до пълно изтощение. Въпреки предложенията да сменят оръжията си и вместо бойните си еничарски ятагани да запашат сейменска сабя, Рефик отказваше да се отдели от страшното си оръжие и ходеше с него. Ибрахим също не се отделяше от зулфикр.

Иначе и двамата бяха определени да пазят Топкапъ сарай, което се смяташе за голяма чест. Там обикновено се изпращаха най-добрите бостанджии, с най-много опит. Рядко се случваше начинаещи сеймени да се изпращат да пазят двореца на султана. Смяташе се, че работата там дава най-добри възможности. Тя позволяваше контакт на сеймените с най-висшите сановници на Империята. Понякога дори от случайно дочут разговор, сейменът можеше да се възползва да направи пари. Затова всички сеймени мечтаеха да работят поне за малко в двореца на султана. По-старите сеймени и бостанджъбашията не гледаха благосклонно на двамата млади мъже, които им бяха натрапени отгоре. На кръста на единия от тях стоеше камата на сейменбашията, която всички сеймени познаваха и не можеха да сбъркат. Това можеше да означава само едно, че двамата бивши еничари са назначени и се пазят от най-висше място, лично от страшния и нетърпящ възражения Юсуп ага.

Стоенето на пост, макар и мъчително, даваше достатъчно време на Ибрахим да размишлява. Така младият мъж прехвърляше в главата си най-различни неща, които му се бяха случили в живота. Когато останеше сам, говореше на различни езици със себе си. Сергиите на Стамбул, в който живееха хора от всички краища на Империята, бяха прекрасно място за поддържане и припомняне на различни езици. Понякога мислите му се отправяха към Бурчин и Гергина, но се заставяше да не мисли за тях. Въпреки това с преминаването на зимата и настъпване на пролетта все по-често започна да мисли за жените в своя живот. Понякога дори се улавяше как, приличайки се на крехкото още пролетно слънце, мисли за онази жена в Танжер.

Понякога мислеше и за изковаването на зулфикр, за Махди и чувстваше вина. Най-висшите хора в Империята и корпуса разчитаха на него и смятаха, че именно той ще спаси душите им, но нищо такова не се случваше. Въобще в последните години в духовен план не му се случваше нищо. Понякога вечер прочиташе някаква част от Тайната книга и това пораждаше мисли за Пътя му, за същността на Бог и различните религии, но вече не получаваше знаци от съдбата и нищо, което би могло да се нарече промисъл или поличба. Това го караше да се чувства виновен. Може би начинът му на живот водеше до тази тишина от страна на Бог. Докато четеше книгата, Ибрахим вече беше разбрал, че това е книга на така наречените богомили. За богомилите той беше научил от сегашния шейхюлислям и предишен негов духовен наставник – Йенишехирли Абдаллах ефенди. И така един странен въпрос се загнезди в главата му: "Ако при падането на България под властта на османците е имало толкова много богомили, къде са те сега?" Днес в България нямаше богомили, всички българи бяха православни християни. Дори не беше чувал за тях. Къде бяха отишли? Какво бе станало с тях?

Един ден Ибрахим поиска разговор с шейхюлисляма. Юсуп предаде желанието му. Още същият ден Абдаллах ефенди дойде в двореца. Двамата разговаряха, докато Ибрахим трябваше да охранява една отдалечена затънтена алея и един кьошк. Българинът предполагаше, че именно Юсуп беше уредил нещата така, за да не може никой да ги смущава.

– Учителю, един въпрос ме вълнува от известно време. Притеснявам се да не би да е незначителен.

– Не се притеснявай, Ибрахим ал-Махди! Всичко, което те интересува, дори всяко твое хрумване, е важно за нас! Дори да ти се струва отдалечено и да не виждаш смисъл, ни го казвай!

– Учителю, мисля, че грешите! Струва ми се, че не съм Махди! Отначало наистина чувствах някаква сила и предопределение, но сега ми се струва, че съм си го внушавал. Едва ли съм Махди. Чувствам се като натрапник и узурпатор на това име. Мисля, че не съм Махди. Ще се чувствам по-спокоен, ако ме наричате Ибрахим Джаббар.

– Това, че искаш да избягаш от отговорността няма да помогне. Ти си Махди! Кажи какъв е въпросът ти?

Ибрахим разбра, че няма смисъл да спори с достолепния старец, затова реши да пита за богомилите. Шейхюлислямът го изслуша внимателно. След като Ибрахим зададе въпроса си, Иенишехирли Абдаллах, все така мълчаливо, поглаждайки дългата си снежна брада, се оттегли. На раздяла той направи на Ибрахим тайния знак на Махди, но нищо повече не каза.

Минаха няколко дни преди Ибрахим да получи отговор. Той отново беше изпратен да пази онази част от градината. Подозираше, че отново всичко е нагласено от Юсуп по молба на учителя. Затова по никакъв начин не се учуди, когато, докато се разхождаше, изведнъж видя фигурата на Абдаллах ефенди да се приближава към него. След като двамата мъже се поздравиха със скрития поздрав на Махди, духовният глава на всички мюсюлмани каза:

– Проучих въпроса с богомилите. Никога досега не се бях замислял над това. Наложи се да събера много учени хора и духовни водачи, за да си изясня картината. Оказа се, че богомилите, след превземането на България, са приели исляма. След като били преследвани, отритвани и избивани от братята си християни, те припознали в исляма религия много по-близка до тяхната. Всъщност религията на Мохамед била много по-близо до тях от християнството, с чистотата и пътя за постигане на спасение.

Това е станало с богомилите, приели са исляма. Затова единствената държава, в която богомилството е било официална религия, днес е почти изцяло мюсюлманска – Босна.

Ибрахим очакваше всичко друго, но не и този отговор. В следващите дни чете по-внимателно книгата. Сега вече, като знаеше съдбата на богомилите, четеше по друг начин. Отначало мислеше, че раята в Империята е била помюсюлманчена чрез масови насилствени актове, които са обхващали понякога цели каази. По-късно беше разбрал, че има и друг начин и това беше девширме. Но едва сега започна да разбира колко по-сложно е всичко.

Най-накрая настъпи пролетта. Дръвчетата се раззелениха, свежа зелена трева се появи навсякъде. Топъл ветрец се гонеше из зелените клонки. С настъпването на пролетта сякаш разцъфтя и животът в двореца. Все по-често из градинките започнаха да се мяркат тичащи и смеещи се красиви жени. Бяха построени беседки, в които постоянно оркестри свиреха музика, певци пееха песни и поети рецитираха стиховете си. Това преди години, по времето на силните османски султани, не можеше да се случи. Топкапъ сарай беше място за уединение и управление. Бащата на Ахмед III – Мехмед IV Авджъ (Ловджията), най-много обичаше да се грижи за кучетата, но такова оживление и толкова много посетители: музиканти, певци, артисти, акробати и поети, сараят никога не беше виждал. Всъщност всичко това беше благодарение на новия Велик везир Невшехирли Дамат Ибрахим паша. Бивш еничар от сръбски произход, но избран да бъде ичоглан, новият Велик везир през 1717 година беше взел за жена дъщерята на султана Фатма Султан и така бе получил прозвището Дамат, което означаваше султански зет. Деен и силен като личност, Ибрахим паша изцяло властваше над слабоволевия и зависим от своите пороци султан. Като любители на изтънчените удоволствия, изкуствата, лукса и екстравагантно стта, султанът и Великият везир взаимно се допълваха. Ахмед III спокойно се бе отдал на предпочитания от него начин на живот – пиршествата, празниците и изтънчените удоволствия нямаха край. Носеха се легенди за големината на султанския харем. Ахмед III си наваксваше за нещата, които не можеше да преживее по времето на предишния Велик везир – властолюбивият Силяхдар Дамат Али паша. Музиката, която слушаше султанът и неговото обкръжение, съставено от разпуснати богаташи, беше предимно европейска. На мода беше всичко, което идваше от Европа. Постепенно султанът и Великият везир въведоха нов стил на обличане, веселене, музика, театър, които бяха повлияни от достиженията на европейската цивилизация. Ибрахим паша не само увеличаваше контактите си с посланиците на западните държави, но започна да изпраща османски представители, които трябваше да разберат как европейските държави са постигнали своето превъзходство. Въодушевеният Ахмед III започна да кани в Истанбул хора на изкуството от различни държави, организираше пищни забавления, създаде разточителен и пълен със забавления стил на живот. Скоро всички започнаха да наричат този период Ляле деври (Епоха на лалето). Лалето – това красиво, диво цвете беше донесено от степите на Средна Азия – родината на турците. Ахмед III беше влюбен в това цвете и покрай него отглеждането на лалета се бе превърнало в мания. А стиховете на поета Недим: "Нека се смеем, да играем и да се наслаждаваме на света", станаха рефрен на новия светски дух, който завладяваше висшата класа и се предаваше и на останалите слоеве на обществото. Всичко това наложи постепенна промяна на вкусовете на османския елит. Ибрахим виждаше и чувстваше цялата тази промяна. Срещу нея заставаха шейхюлислямът и агата на еничарите. Великият везир беше решил, че османската армия трябва да се промени по европейски образец. Явуз Челик и останалите военни командири осъзнаваха, че това ще унищожи духа и традициите на армията и цялата Империя. Ако Невшехирли Дамат Ибрахим паша имаше достатъчно сила и смелост, сигурно би се опитал да промени духа на османската армия, а може би дори да унищожи еничарския корпус. Това би означавало война в Империята. Все пак самата идея, че нещо подобно може да се случи, предизвикваше гняв в безкомпромисния Кубилай Юндер и твърдия Явуз Челик.

Промяната се усещаше навсякъде. Султан Ахмед III предпочиташе при празненствата да не вижда войници, затова Ибрахим само отдалеч бе наблюдавал веселящите се сановници и бе чувал музиката.

През лятото на 1718 година Топкапъ сарай се превърна в огромна цветна градина. Във всички алеи бяха засети грудки от лалета, които сега разцъфтяваха. Ако някога лалетата бяха само червени, сега те грееха с всички цветове на дъгата и разнасяха финия си божествен аромат. Между висшите сановници и техните специални градинари се водеше надпревара, по-скоро нещо като война. Всички се стремяха към създаване на все по-шарени и по-красиви цветове на лалетата. Всичко това се пазеше в строга тайна. Всеки се опитваше да изненада и да изпревари останалите, за да се подмаже на султана.

Отстрани на Ибрахим всичко това приличаше на детска игра. Все едно сановниците от свитата на султана се бяха вдетинили и си играеха на някакви смешни игри. Като еничар, здраво стъпил на земята, Ибрахим виждаше как живота в сарая нямаше никаква връзка с реалния живот. Той предусещаше беда. Обикновено, когато управляващият елит се отдели от народа и започне да води живот в охолство и разкош, се губи връзката между главата и тялото и държавата е в опасност. Ибрахим виждаше как главата на Империята беше в облаците и предчувстваше бъдещи беди. В този момент единственото спасение беше еничарският корпус. Така освен че съхраняваха традициите и духа на ислямската Империя, еничарите бяха и единствената надежда на държавата, управлявана от Сянката на Аллах на земята – султан Ахмед III.

Безумството на турските сановници стигна до там, че те започнаха да внасят луковици на лалета от най-странната държава в Европа. Тя се намираше някъде далеч на север. Мълвата говореше, че тази земя е отвоювана от океана и се намира на по-ниско ниво от морето. За да не залее водата земята на този странен народ, цялата държава беше оградена с високи земни насипи. Тази страна се наричаше "Ниската земя" (Нидерландия) или Холандия. Там целият народ отглеждаше лалета. Те толкова харесали красивите цветя, които сами внесли от Истанбул през 1562 година и толкова много се бяха прославили с тях по света, че бяха започнали да наричат Холандия "Страната на лалетата".

Днес османските градинари купуваха луковици от Холандия. Елитните и специални лалета се купуваха и струваха колкото злато със същото тегло.

Сблъсъкът между двете крила в Империята беше неизбежен. В Топкапъ сарай се чувстваше напрежение. То витаеше из въздуха. Ибрахим предчувстваше сблъсъка между двете партии, но не очакваше, че ще стане свидетел на това.

Един ден, учудващо и за него самия, агата на еничарите го повика при себе си. Случваше се нещо важно. Ибрахим беше сигурен в това, иначе агата не би рискувал да го разконспирира и да го повика при себе си. Ибрахим беше караул и с още десет сеймени обикаляше из една част от двореца. Когато получи заповедта, тръгна веднага.

Яви се пред агата на еничарите и направи първо еничарския поздрав, а после тайния знак на сектата на Махди. Кубилай Юндер беше облечен така, както някога – с черни кожени дрехи, на главата си вместо еничарска шапка имаше черен стегнат кожен шлем. Това напомни на Ибрахим за времето, когато още като аджамиоглан в Едирне, го беше видял за пръв път. Той беше с бръсната глава, без брада и мустаци. Единствената промяна беше това, че кожата му беше станала по-тънка и суха, набръчкана като пергамент. Ибрахим стоеше срещу агата, а той се обърна, явно мислеше как точно да започне разговора. В този момент зад гърба на Ибрахим се дочу шум. Той се обърна точно навреме, за да види как на вратата, през която преди малко беше минал човекът, който му бе донесъл заповедта на агата, сега се бореше с други двама. Те също бяха пажове или вестоносци. Най-накрая двамата надделяха и на входа застана човек с властно изражение и изключително красиви и помпозни дрехи. Кубилай Юндер рязко се беше обърнал и стана свидетел на борбата при входа. Но по погледа му Ибрахим разбра, че не борбата интересуваше агата, а човекът, стоящ на вратата. Знатният натрапник стоеше и чакаше. Един от пажовете се освободи от борбата на вратата, изтупа се, застана до човека с красивите дрехи и с ясен глас, в който все още си личеше, че доскоро се е борил, каза:

– Негово величество, Великият везир на Империята, Невшехирли Дамат Ибрахим паша.

Ибрахим стоеше отстрани и гледаше ту към Великия везир, ту към агата на еничарите. Кубилай Юндер стоеше като изваян от камък. Нито един мускул не трепваше по лицето и тялото му. Въпреки че беше стар, агата беше опънал стегнатите си мускули като котка преди скок. Той беше готов във всеки един момент да скочи или да извади оръжие и да съсече натрапника. Като еничар Ибрахим много добре знаеше какво означава тази позиция на агата. Сам той бе обучаван на това заставане. В позицията му имаше толкова много сила и скрита опасност. Великият везир явно също знаеше какво означава позицията на агата. Той се дръпна назад и в този момент зад гърба му се появи един мъж, който беше доверен човек на Великия везир и негов поддръжник, Ибрахим беше чувал за него. Той беше отличен пехливан и приятел на Кая, казваше се Кара Мустафа. Зад него се появиха червените мундири на някакви войници. Строени в две колони, те влязоха през вратата. Ибрахим беше изненадан. Това може би бяха швейцарци или някакви други гвардейци. Досега не беше виждал европейски гвардейци в Топкапъ. Явно европейското поклонничество на Великия везир беше толкова голямо, че личната му гвардия се състоеше от швейцарци. Ибрахим беше един от малкото султански воини, запознати с техниките, нагласата и дисциплината на западните гвардейци. Той беше започнал да ги опознава още в Ангора, а след това бе продължил при Прут и при отвличането на шведския крал. Сега ги гледаше и разбираше знаците, които си правят. Бяха осем войника. Униформите им бяха грижливо поддържани, копчетата излъскани, видът им напет, но това не го впечатли. Той стоеше отстрани и гледаше странната гледка, която представляваха агата и изправените срещу него Велик везир и гвардейци. Отначало се вгледа в лицата им, за да провери да не би да познава някого от тях. Струваше му се, че в някое от лицата ще познае своите добри познати от Ангора.

Ибрахим се сети откъде Невшехирли Ибрахим паша знае какво означава поведението на агата на еничарите. Сети се, че той е сърбин, взет при девширме и после обучаван като еничар, но после отделен за ичоглан. Явно Великият везир все още помнеше наученото в корпуса на еничарите, имаше респект към силата на един еничар и затова беше решил да дойде с швейцарците си. Те не знаеха кой е агата на еничарите. Друг войник едва ли би дръзнал да се изправи пред Кубилай Юндер и да го погледне в очите. Дали Кубилай Юндер и Невшехирли Дамат Ибрахим паша не се познаваха от оджака?

Никой от двете групи като че ли не забелязваше присъствието на Ибрахим.

– Кубилай Юндер ага – каза везирът и се поклони, правейки леко темане. Поздравът беше толкова небрежен и лек, че можеше да се изтълкува и като неуважение. Явно това по никакъв начин не притесняваше агата. Все пак след известно време, без да трепне, той каза:

– Невшехирли Дамат Ибрахим паша – по този начин агата отговори на поздрава, но все така не трепна. По това как произнесе името на Великия везир си личеше, че е готов за битка. Ибрахим не знаеше дали швейцарците разбират турски, но думите и начинът, по който агата ги бе произнесъл, ги накара да се хванат за дръжките на сабите си. Ибрахим не трепна, но си представи къде е кокалената ръкохватка на ятагана му и как по най-краткия път ръката му да се озове върху нея. Великият везир беше видимо притеснен. Той беше почувствал движението на гвардейците зад гърба си, но тъй като не търсеше стълкновение, извърна глава и се опита да успокои ескорта си.

Кубилай Юндер се възползва от разсейването на Ибрахим паша и от това, че той е с извърната глава и със силния си плътен глас каза:

– Ефенди паша, на какво дължа честта на вашето посещение?

Думите на агата като че ли намалиха напрежението. Швейцарците се притесняваха от внезапна атака от страна на агата. Макар и да не познаваха добре турската армия и чиновете, те все пак знаеха, че мъжът облечен в черно е някакъв генерал. За тях беше очевидно, че не е само генерал, но и воин, и макар и стар, беше с добра подготовка и силен дух. Притеснението и нервността на Великия везир и Кара Мустафа също ги караха да мислят, че мъжът пред тях е опасен. Но сега, когато беше заговорил, явно искаше ситуацията да се изясни и едва ли щеше да предприеме внезапно нападение. Това накара гвардейците да се успокоят.

Великият везир бавно извърна шава. Той осъзнаваше, че за миг бе изпуснал ситуацията от контрол и сега искаше да си възвърне самообладанието.

– Ибрахим паша – продължи Кубилай Юндер. Той усети стъписването на пашата. Невшехирли Ибрахим щеше да се нуждае от малко време, за да възвърне самообладанието си, но като добър стратег агата не искаше да му дава възможност и да изпуска инициативата.

Ибрахим стоеше отстрани и наблюдаваше разговора, който имаше всички черти на битка и се възхищаваше на някои от прийомите, които разговарящите използваха.

Невшехирли Ибрахим паша не хареса, че старият му познат Кубилай Юндер се отнася с него като с равен. Всъщност Ибрахим паша заемаше поста Велик везир, което означаваше втори човек в Империята след султана. Това, че злите езици говореха, че султан Ахмед III и много от неговите предци са били зависими от Великите си везири, беше отделен въпрос. Великият везир всъщност разполагаше с огромна, почти неограничена власт. За третия човек в Империята имаше спор. Някои, особено по-ревностно вярващите, смятаха, че това е шейхюлислямът, а всички войници – че е агата на еничарите. Все пак Великият везир беше главнокомандващ на армията и именцо той предвождаше походите и ръководеше по-големите битки, когато това не правеше лично султанът.

По време на управлението на Ибрахим паша духовенството и армията бяха в незавидно положение. И който от двамата – Кубилай Юндер или шейхюлислямът Иенишехирли Абдаллах ефенди, да бе трети, Ибрахим паша ги смяташе за много под себе си. И сега идеята, че агата на еничарите говори с него като с равен, много го ядоса.

– Ибрахим паша – продължаваше Кубилай Юндер и нарочно не казваше титлата и цялото му име. – Винаги си бил за пример, Ибрахим Абдаллах.

Едва сега българинът разбра, че двамата мъже се познават отпреди. Явно затова агата нарече везира с еничарското му име. Ибрахим Джаббар доскоро носеше същото име.

– Всички смятаха, че имаш голямо бъдеще, но ти не беше роден за воин. Ти беше слаб. Отначало аз също мислех, че от теб ще излезе велик воин. Ибрахим, ти имаше сила, имаше разум и интелект, но беше слаб. Аз видях това, което другите ти командири и тези, които те избраха за ичоглан, не разбраха. Не е важно само да имаш сила, а за какво ще използваш тази сила, а ти беше изкушен от властта, от удоволствията и лукса.

Думите на агата предизвикаха силна реакция във Великия везир. Лицето му се изчерви и бялата брада, която преди малко му придаваше осанка и достолепност, сега изглеждаше гротескно. Едва сега на Ибрахим му се изясни ситуацията, явно двамата най-знатни мъже в Империята след султана не са били приятели в корпуса на еничарите. Кубилай Юндер е бил командир и наставник на сегашния Велик везир, точно така, както негов командир и наставник беше Неджиб ага. Това изясняваше думите на агата и защо везирът го гледаше с такава омраза. Като чуха думите на агата, прислужниците на Ибрахим паша очакваха да се случи нещо страшно. За да не са потърпевши, уплашени отстъпиха назад и се прикриха с ръце. Гвардейците, въпреки че не разбираха, все пак усетиха, че думите, които мъжът казваше, имаха страшна сила и оказаха потресаващо въздействие на човека пред тях – Великият везир на Империята. Невшехирли Дамат Ибрахим паша обаче не реагира така, както очакваха прислужниците му. Учудващо за тях, а и за Ибрахим, той понесе спокойно думите на агата. Беше очевидно, че те не му харесват, но явно беше респектиран и не посмя да изрази бурно отношението си.

– Търпение и страдания, битки и насилие – само това разбирате вие. Цял живот страдание и търпение. Битки, походи, смърт и насилие... Не разбираш ли, че животът не се състои само в това? Що за живот е това? Не исках да живея по този начин! Най-щастливият ден за мен беше, когато бях избран за ичоглан и напуснах оджака. Така бях по-близо до нормалния живот, до лукса и до сладостите на живота. Защото, какво е животът без изтънченост и лукс, без жени и власт?

Думите на Великия везир сега вече звучаха като бунт на ученика пред учителя. Отначало той беше гневен, но скоро си наложи самоконтрол.

– Ти не разбра, че не си господар на лукса, парите и живота си! Ти си роб на пороците си! Не разбра, че изкуството и чувствителността на човек трябва да се насочат към философията и религията! Човек трябва да търси смисъла на човешкия живот, а не да се стреми към лукс, разкош и изтънченост. Това е изврат и подмяна на душата на твореца! Всъщност ти през цялото време искаше да притежаваш! Ти си алчен, слаб и страхлив, защото си роб на егото си! Именно затова властта за теб е порок, а не сила! Ти никога няма да можеш да обичаш, защото искаш да притежаваш! Ти отрече божествената си природа, отритна Аза си и стана роб на егото си. Всичко, което се стремиш да постигнеш, е тленно и преходно.

Едва сега Ибрахим осъзна колко дълбока е битката между двата лагера. Всъщност това беше борба между две философии, между два начина на живот. Това беше битка, която се води в душата на всеки един човек. Султанът и Великият везир олицетворяваха светския живот и суетата. Докато агата на еничарите и шейхюлислямът – духовният живот и стремежът към Бог. Това беше битка между два свята и между тях не можеше да има примирие. Ибрахим Джаббар беше сигурен за себе си – той беше на правилната страна.

– Животът е даден на човек, за да се чувства щастлив – каза Великият везир и за да потърси подкрепа, погледна към Кара Мустафа. Младият мъж зад него олицетворяваше думите му. Ибрахим гледаше красивия мъж със стройна фигура и красиви черни мустаци и се сети, че се беше борил с този мъж. – Това, че вие се чувствате щастливи, като си играете на войници, е ваш избор. Аз искам да живея истински тук и сега и не се надявам на никакво спасение! Искам да създам рай тук, на земята, и да живея в този рай! Не искам да мразя, да убивам, искам да живея в любов! Кой е по-праведен, аз или вие? Вие насаждате омраза, смърт и разруха, а аз се стремя към благополучие. За да постигнете мисиите си и целите си, вие сте готови да минете през хиляди трупове и човешки съдби. Вие не цените човешкия живот и чувства. Кой е добрият, аз или вие?

Ибрахим слуша! Не разговора между двамата сановници. Първоначално очакваше открит сблъсък и конфронтация, не можеше да предположи, че двамата мъже може да проведат толкова задълбочен разговор. Отначало той изцяло подкрепяше мнението на Кубилай Юндер, но скоро разбра, че в думите на Великия везир също има правда. Разговорът ставаше все по-интересен. Това не беше спор, а по-скоро разговор и битка на мнения. Думите и на двамата интелигентни и умни хора бяха силни и смислени и Ибрахим се замисли върху тях.

Разговорът между двамата сановници продължаваше, а с него се повишаваше и напрежението между разговарящите. В този момент Ибрахим като че ли престана да наблюдава сблъсъка, а мислите му го отведоха дълбоко в същността на проблема. Едва сега осъзна, че наистина най-важното за вс'еки човек, а и за него, беше това да се чувства щастлив. Всички хора се бореха, за да постигнат щастие. А дали щастието не беше измислено, за да има към какво да се стремят? Възможно ли е въобще да се постигне щастие? Има ли наистина щастие? Много хора бъркаха щастието с това, което ги караше да се чувстват добре, но дали това беше щастие? Какво беше щастието, след като никой не можеше да даде определение за него?

Дълбокото замисляне и вникване в спора между двамата държавни мъже завари Ибрахим Джаббар неподготвен. Само за миг той мерна някаква сянка, която се появи на вратата. Стреснатите швейцарски гвардейци се обърнаха, но мъжът, облечен в светли дрехи, нещо средно между бежово и сиво, ги удари явно с някакво оръжие, защото те се свиха и отлетяха встрани. На Ибрахим му беше трудно да различи човека, тъй като се движеше бързо и го виждаше по-скоро като очертание и силует. Ибрахим продължи да чува тъпи удари. Явно мъжът използваше някакво странно оръжие.

В залата никой не разбра какво се случва. Тревожна мисъл се появи в главата на Ибрахим:

– Кесиджия! – помисли си той. Много пъти беше чувал за упоритостта на наемните убийци, но не можеше да си представи, че в сърцето на Империята, в най-добре охраняваното място в света, кесиджия може да се опита да убие Великия везир. Това безспорно беше заговор. Фигурата на мъжа, нападнал гвардейците, беше по-ниска от него, но мощна и силна. Той ги поваляше с лекота. Друга мисъл бързо мина през главата му. За да действа кесиджия в Топкапъ сарай, той сигурно е пуснат вътре и има протекция от най-високо ниво. Това едва ли можеше да стане без знанието на сейменбашията. Дали Кубилай Юндер не бе устроил капан на Невшехирли Дамат Ибрахим паша с цел да го ликвидира? Дали и неговото присъствие тук не бе нарочно? Ибрахим Джаббар стоеше с ръка на ятагана си и се чудеше какво да предприеме. По фигурата на мъжа, движенията, оръжието, с което изхвърляше гвардейците, а то явно беше ортома, еничарът си помисли, че нападателят е самият сейменбашия Юсуп.

Великият везир се бе обърнал към вратата и с изумление наблюдаваше какво се случва. Кесиджията вече бе повалил охраната му.

Ибрахим Джаббар наблюдаваше всичко това отстрани и му се стори, че вижда втора сянка, която се бе отправила към Кара Мустафа, но не беше сигурен в това. Невшехирли Ибрахим паша страхливо отстъпваше назад. В ръката си той държеше къса кама, но за Ибрахим Джаббар нямаше никакво съмнение какво ще се случи, когато кесиджията удари с ортомата ръката, в която държи камата. Кесиджията се бе изправил пред агата и Великия везир, а Ибрахим стоеше някак встрани. В този момент мъжътсянка, вместо да насочи атаката си към Великия везир, както еничара очакваше, спря. В този момент дойде ударът. Всъщност Ибрахим дори не успя да разбере откъде дойде нападението. Последната му мисъл беше: "Ами ако греша? Ако това е нападение над мен!?"

После дойде тъмнината...

Когато се свести, все още лежеше на земята. Виждаше някакви крака и с мъка повдигна глава. Болката беше ужасна. Ударът беше попаднал някъде в главата или врата. Погледът му проследи краката на Юсуп. "Моят ангел хранител!" – помисли си Ибрахим. На земята бяха и швейцарците. Зад Юсуп имаше няколко сеймени. Агата, Великият везир и Кара Мустафа все още стояха на крака. Това означаваше, че сеймените се бяха намесили навреме. По поведението на сановниците си личеше, че именно Юсуп е спрял кесиджията. Това означаваше, че едва ли той е наемният убиец.

Невшехирли Ибрахим паша очевидно нямаше доверие на сеймените и смяташе европейските гвардейци за по-добри от тях, но сега, когато неговите хора се търкаляха по земята, той, по заповед на сейменбашията, беше защитен и ескортиран от сеймените. Същото се случи и с Кубилай Юндер. Гвардейците и Ибрахим Джаббар бяха отведени в болницата при сарая. Тя се намираше до хамама. Най-добрите хекимини се грижеха за ранените мъже. Около тях имаше постоянна охрана. Скоро се появи сейменбашията, който каза, че единствено намесата на Ибрахим е забавила нападателя и е предпазила агата и везира. Трчно това бе направило възможно Юсуп и сеймените да се намесят и да се притекат на помощ на висшите сановници. Скоро при хекимините дойдоха и прислужниците, които все още бяха объркани и уплашени. Ибрахим имаше някои подозрения, затова ги повика при себе си.

– Хей, аркадаши, я елате насам!

Тримата, макар доскоро да се бореха на входа на залата, вече бяха съвсем умиротворени. Те дойдоха и чинно отговаряха на всички въпроси на българина. Така Ибрахим си състави достатъчно точна представа за случилото се. Оказа се, че кесиджията успял да се измъкне миг преди сеймените да нахлуят в стаята. Той ги бе почувствал и бе избягал от залата миг преди Юсуп да нахлуе начело на стражарите.

– Само това спаси нападателя. Ако сеймените го бяха хванали, вече щеше да лежи в собствената си кръв – вдъхновен каза един от пажовете.

– И никой от идващите сеймени не е видял и не е срещнал убиеца? – каза на себе си Ибрахим.

Прислужникът все пак го чу и каза:

– Той беше бърз като Шейтан.

"Шейтан" – тази дума го преследваше навсякъде. Беше сигурен, че досега колкото пъти беше чувал това прозвище, то винаги се отнасяше за Юсуп. Дали и сега не беше така? Юсуп ли беше нападателят? Как е възможно да е бил нападател и да е предвождал сеймените? Това бяха въпроси, на които Ибрахим реши да намери отговорите.

Другият каза:

– Те бяха двама.

Всичко беше много противоречиво, затова Ибрахим реши засега да остави нещата така.

Хекимините откриха, че всички воини имаха само натъртвания и никой нямаше счупена кост. Швейцарците пъшкаха и охкаха, но Ибрахим познаваше разрушителната мощ на ортомата и затова беше сигурен, че нападателят беше пазил както тях, така и него. Само да бе поискал и сега щеше да има девет трупа. Явно нападението е целяло обезвреждането на охраната на Великия везир и агата на еничарите. Така или иначе около случилото се оставаха много неясни неща. Че това беше кесиджия, за Ибрахим нямаше никакво съмнение.

Хекимините разрешиха ударените да се приберат. Те им казаха само да почиват и да налагат натъртеното с мокри кърпи. Швейцарците си тръгнаха, като си помагаха взаимно. На Ибрахим му бе невъзможно да се изправи, затова все още лежеше на леглото. В този момент с твърдата си и решителна походка в помещението влезе сейменбашията Юсуп. Отначало Ибрахим малко се смути, заради непочтителните си мисли за сегашния си командир и стар свой приятел. Юсуп го видя и се приближи. Ибрахим опита да се изправи, за да го поздрави, но Юсуп му махна да лежи и направи поздрава на еничарите, а после и тайния знак на сектата на Махди.

– Ибрахим Джаббар – каза приятелят му и приседна на леглото. – Видя ли нападателя?

– Не, сейменбаши! Не го видях! Той беше като шейтан, като че ли бяха двама души или две души в едно – искрено отговори младият мъж.

Той беше съвсем искрен, наистина не беше видял нападателя, а само някакъв силует.

Това, че лично Юсуп беше дошъл да се поинтересува, дали е видял нападателя, възвърна подозренията му. Може би арапът имаше какво да крие?

– Отиди и си почини! – каза Юсуп. – Скоро Рефик ще дойде и ще те отведе. Дал съм му почивка, за да се грижи за теб.

Следващите дни бяха мъчителни за Ибрахим, а и за Рефик, Ударът беше поразил рамото, гърдите и гърба му. Всяко мръдване болеше. Чувстваше се разбит. Удареното отначало беше червено, после стана лилаво, синьо, зелено, жълто. Най-накрая мястото на удара стана бледо, но около него имаше ореол с всички цветове на дъгата. Всяко мръдване за Ибрахим бе мъчително. Скоро на Рефик му омръзнаха оплакванията и охканията на приятеля му. С времето той ставаше все по-досаден.

Всъщност мислите за случилото се бяха обсебили Ибрахим. Често мислеше и върху доводите на различните страни в спора между Кубилай Юндер и Невшехирли Дамат Ибрахим паша.

Един ден на гости при Ибрахим дойде един човек, който живееше малко по-надолу по улицата. Той имаше красива къща с малка, но кипра градинка. Казваше се Адюлазиз Левни ефенди. Той работеше като миниатюрист в султанската работилница. Адюлазиз Левни и Ибрахим се бяха запознали в кафенето на Хасан ага. Няколко пъти съвсем случайно бяха седели на една и съща маса и си правеха мохабет. После двамата се бяха срещнали в Топкапъ сарай, където миниатюристите, а и всички хора на изкуствата, все по-често бяха гости.

Докато лежеше, Ибрахим започна да се замисля върху един факт, който му бе направил впечатление, докато слушаше речта на Иенишехирли Абдаллах ефенди. Тогава беше забелязал, че Явуз Челик паша се бе намръщил, когато слушаше речта за великите везири от рода Кюпрюлю. Ибрахим се сети, че тогава беше станало въпрос за Кюпрюлю Мехмед паша и сина му Кюпрюлю Фазъл Ахмед паша. Сети се и за Кюпрюлю Нуман паша, който беше управлявал съвсем наскоро. Интересът на еничара към рода Кюпрюлю се беше засилил. Той попита Адюлазиз Левни ефенди, човек, който поради близостта си до сарая знаеше много истории.

Адюлазиз Левни започна да му разказва и скоро историята започна да се нарежда като мозайка пред очите му. Той вярваше, че това, което се беше случило между агата на еничарите и Великия везир, нападението и реакция на неговия учител Кубилай Юндер имат връзка. Благодарение на Адюлазиз Левни ефенди разбра, че последният паша от рода Кюпрюлю, управлявал Империята преди Нуман паша, беше Амджазеде Хюсеин паша. Той управлявал по времето на брата на сегашния султан

– Мустафа II. Именно той беше дал насоката за отваряне на Империята към Запада и реформите. За да възвърне доверието към властта, противно на много свои предшественици, Хюсеин паша намалил таксите върху различни продукти (олио, сапун, кафе, тютюн) и опростил данъците на селяните, които са се завърнали в земите си. Намаляването на данъците се компенсирало от намаление броя на еничарите, които от 70000 станали 34000. Това предизвикало съпротивата на агата на еничарите. Ситуацията толкова много приличаше на тази сега. Когато обаче Амджазеде Хюсеин паша се заел да въвежда ред във вътрешните служби на правителството и двореца, той се сблъскал с хората, водени от шейхюлисляма Фейзулах ефенди. Той възпрепятствал действията на Великия везир и назначил на главните постове свои близки и приятели. Изолиран, обезсърчен и болен през 1702 година Хюсеин паша се отказал от функциите си, напуснал поста на Велик везир и малко след това умрял.

След като научи тази история, Ибрахим разбра какво се беше случило. Явно между еничарите и рода Кюпрюлю имаше противопоставяне от повече от сто години. Най-мощният везирски род, който беше от албански произход и бе наследник на еничариичоглани, явно искаше да реорганизира турската армия и да унищожи еничарите. Тази битка, продължила през цялото време, продължаваше и сега. Ибрахим направи паралел между великите везири от рода Кюпрюлю и сегашния Велик везир. И той, както и те бяха взети при девширме, те бяха албанци, а Ибрахим паша беше сърбин. И той, и те се бореха за едни и същи неща. Всъщност Кубилай Юндер и Явуз Челик бяха спорили и директно се бяха борили срещу Амджазеде Хюсеин паша, Нуман паша и останалите, а Невшехирли Дамат Ибрахим паша беше техен ученик. Той беше продължение на линията на Кюпрюлю. Сега вече Ибрахим виждаше на каква грандиозна борба бе станал свидетел. Битката бе продължила и по времето на султан Ахмед II, който бе управлявал преди Ахмед III и брат му Мустафа II, когато Велик везир бил Кюпрюлю Фазъл Мустафа паша.

Един ден, когато се прибра от задача, поставена му от Ибрахим, Рефик каза:

– Някой ме преследва! От известно време постоянно някой ходи след мен!

След това двамата започнаха да надничат през прозорчетата на къщата, които гледаха към пътя. Къщата наистина беше строена така, че от прозорците ѝ не оставаше нито едно местенце на улицата, което да не може да бъде наблюдавано скришно. Бяха двама-трима мъже, облечени като най-обикновени истанбулски граждани, така както бяха облечени повечето хора, ходещи из чаршията. Все пак си личеше, че това са хора от тайната полиция. Ибрахим и Рефик познаваха знаците и усещаха миризмата на "робите на султана", защото те самите бяха такива. Мъжете не бяха случайно на уличката. Те имаха подчертан интерес към къщата, на горния кат на която живееха Рефик и Ибрахим. Те със сигурност не предполагаха, че двамата мъже ги бяха "надушили". Мъжете отвън нямаше как да знаят по какъв начин е строена къщата, която наблюдаваха.

– Това е тайната полиция – каза Рефик. – Защо ме преследват? – учуди се той.

Ибрахим вече се чувстваше по-добре. Копоите цяла вечер "душиха" около къщата. На другия ден, когато Ибрахим тръгна към Топкапъ сарай, беше сигурен, че отново има "опашка" след себе си. Преди да се яви пред командира си Юсуп, Ибрахим бе решил да отиде да види ранените гвардейци. Те все още бяха на легло и отскоро бяха започнали да стават. Ибрахим ги поздрави и попита как са. Те веднага го познаха и така се заговориха. Отначало плахо, а после все по-смело българинът се опитваше да говори с тях на езика на льо Комб. Те се оказаха швейцарски гвардейци. Той узна, че държавата им се намира някъде далеч, в сърцето на Европа. Там имало голяма планина. Швейцарците били планинци. В цялата им държава се говорело на три езика: италиански, немски и френски. Сред швейцарците имаше и такива говорещи на френски, затова разбираха не съвсем разбираемия френски на Ибрахим. Така еничарът научи, че поради трудния живот и мизерията в тяхната планинска страна, младите швейцарци от най-ранна възраст се учели на военно дело. Те се славели като най-добрите и надеждни гвардейци в Европа. Западните владетели на драго сърце ги приемали на служба при себе си и високо ги ценели. Дори шейхюлислямът на западните християни, който се нарича папа, бил пазен само от швейцарци. Като слушаше думите на русолявите мъже с бозави, покрити с лунички лица, гледаше синините и чуваше охканията им като на жени, те му се струваха самохвалковци. Мъжете дори се похвалиха, че са много добри борци, а борбата, която упражняват, се наричала суис либр. Ибрахим не издържа и се изсмя. Мъжете се засегнаха.

– Ти какъв си? – попитаха те.

– Сеймен съм – отговори Ибрахим.

Мъжете го изгледаха от глава до пети. Ибрахим беше на 27 години, висок, силен и тежък. Те явно бяха респектирани от външния му вид, но все пак като самонадеяни хора, които поставят себе си над останалите, нито за миг не допуснаха, че някакъв турчин може да бъде по-силен от тях. Те виждаха, че на лицето на турчина са изсечени следите на лишения, битки и боен опит. Това ги караше да се замислят, но все пак не достатъчно. Швейцарците смятаха, че католиците са най-искрени и дълбоковярващи, че източното православие е някаква мрачна ерес, а мюсюлманите въобще не може да са хора. Не можеха да допуснат мисълта, че някой може да бъде по-добър воин от тях. Ако тук имаше достатъчно добри воини, защо турските владетели наемаха тях? Отговорът според швейцарците беше един: защото те бяха най-добрите воини в света – и на запад, и на изток.

Като ги гледаше, русолявите им и светли кожи правеха така, че в неговите очи приличаха на деца. Пораснали едри деца, не толкова наивни, колкото предвидими. Хора не опитали от живота, които все още не са участвали в истински битки и не познават насилието. На Изток дори насилието е по-сурово и брутално. Той беше сигурен, че тези хора, които макар и по-възрастни от него, ако можеха да участват с него в битката при Прут, щяха да се "огънат". Спомни си как още като дете уби четиримата арнаути, после как Георги застреля брат си и уби Гергина, колко пъти беше лежал в кауша и в лазарета. Нямаше нещо по него, което да не беше чупено и удряно. Болка, толкова много болка бе преживял досега, както физическа, така и духовна. Ибрахим гледаше мъжете и чувстваше какво мислят за него. За негова голяма изненада пренебрежението им не го дразнеше. Той беше сигурен в собствените си способности. За пръв път разбра, че няма нужда да се доказва.

– Борил ли си се някога? – попитаха швейцарците.

Ибрахим само кимна, за да потвърди. Внимаваше, защото в целия свят хората кимаха обратно на българите. Когато искаха да потвърдят, завъртаха главата си настрани. Това по български беше "Не!", а при тях – "Да!", както и обратното. После той им разказа за мъжете, с които се беше запознал в Ангора. Оказа се, че те не са били швейцарци, а шведи. Едва сега Ибрахим разбра, че Швеция и Швейцария са две различни страни. Най-накрая се разбраха след време да се срещнат и да се поборят.

Ибрахим се раздели с мъжете и се отправи към каракола на сеймените. Там вече го чакаше Рефик, който му каза къде се намира сейменбашията Юсуп.

Юсуп ага беше полегнал на един миндер, висок по-малко от педя. Зад него имаше колонада и пет високи прозореца, които завършваха с арки. Всъщност нямаше стъкла, а само ефирни завеси в красив цвят, наподобяващ цвета на персийска ябълка^[51]. Лекият ветрец, който нежно полъхваше отвън, движеше завесите, чиито гънки наподобяваха меки, редуващи се една след друга вълни. Слънце нямаше, но ветрецът беше топъл и мек, подобно на мъха на красивия плод праскова. Освен нежното докосване и движението на завесите, ветрецът вкарваше в стаята мекия аромат на пролет. Това беше мирис на цъфнали дървета, на току що поникнала зелена трева, но и далечния мирис на море. Освен с носа, Юсуп усещаше всичко това и с устата си. Всичко беше толкова пълноценно като усещане. Само сладникавият аромат на цъфтящите дръвчета не би му доставил такова удоволствие, ако към него нямаше леко горчивият вкус на смачканата зелена трева и солта на морския бриз.

Ибрахим завари Юсуп с вдигната глава и затворени очи. Арапът като че ли искаше да насити сетивата си с преживяването. Той беше толкова вглъбен, все едно не се намираше в одаята. Ибрахим също бе поразен от аромата, милувките на ветреца и приглушената светлина, която придаваше живот и съживяваше предметите наоколо. Но все пак като войник, обучаван да не губи себе си и присъствие на духа, отначало направи поздрава на еничарите, а по-късно с тайния знак на сектата на Махди.

Мина доста време преди сейменбашията да отвори очи. Той беше изненадан. Отнесе се с Ибрахим така все едно тепърва открива присъствието му. Широка усмивка се изписа на лицето му.

– Ааа, Ибрахим Джаббар ефенди – каза той. – Радвам се, че вече сте здрав!

Официалният тон окончателно учуди българина, но когато Юсуп направи тайния знак на Махди и красноречиво завъртя очи, по-младият сеймен разбра, че са подслушвани, а може би дори наблюдавани и следени от шпионски очи. Така той бързо влезе в тона на разговора на сейменбашията. Колко далеч беше останало времето, когато можеше да говори каквото си поиска с приятеля си Юсуп.

– Милостив е Аллах към мен, сейменбаши – отговори Ибрахим. – Дано и към вас да е толкова милостив и великодушен, както към мен! Ето, вече съм добре!

– Ибрахим Джаббар ефенди – продължи представлението Юсуп, – още есента ви помолих да разработите техники за корпуса на сеймените, имате ли готовност?

Ибрахим беше изненадан. Не беше очаквал такъв въпрос. Наистина беше мислил, но не бе подготвил нищо конкретно. Спомняше си, че Юсуп искаше по-младият му брат по оръжие, но с по-голям боен опит, да разработи ключове и болезнени техники за обезоръжаване и възпиране на нападатели.

– Още не съм готов – призна той на командира си.

– Давам ви седмица. Рефик ще ви помага – каза Юсуп и с това разговорът бе приключен. Ибрахим изгаряше от желание да попита за някакво развитие в разследването на нападението над Великия везир и агата на еничарите, но Юсуп направи нетърпящ възражение жест, след това и тайния поздрав на Махди, което означаваше, че разговорът е приключил.

Рефик и Ибрахим се прибираха от Топкапъ, вървяха по оживените улици, превъзбудено разговаряха и жестикулираха. Ибрахим разказваше на приятеля си за поставената от Юсуп задача. Той го използваше по-скоро като слушател, за да може да изясни нещата на себе си. Така двамата минаха покрай кафенето на Хасан ага. След тях може би отново имаше съгледвачи, но сега това не ги интересуваше. Ибрахим мечтаеше с отворени очи, а Рефик, въпреки че винаги беше негов ученик в борбата, още от Козбунар му помагаше с много ценни и практични съвети.

– Трябва да намерим къде да се борим, за да подготвим техниките – каза Ибрахим, докато отваряше вратата на къщата.

На малката площадка в основата на стълбите, от дясната страна на които беше вратата за жилището на Селим, все още стоеше обкованият сандък, в който двамата еничари първоначално държаха парите си. Ибрахим се дразнеше, че сандъкът все още е там и мърмореше всеки път щом го надкрачваше. Докато говореше разпалено с Рефик, влизаше в къщата обърнат с гръб. Беше обсебен от разговора и забрави за сандъка. Рефик опита да предупреди приятеля си, но беше твърде късно. Ибрахим се спъна в сандъка, залитна и падна на дясната си страна, удряйки се силно в стената. Рефик скочи да помогне на другаря си, на когото се бяха стоварили твърде много беди – раняването в Азов, ударът с някакво странно оръжие, което го беше насинило целия, а сега и падането.

Ибрахим лежеше като зашеметен. Скоро се размърда и каза, че е добре. Това успокои Рефик. Селим беше чул тътена от падащото тяло и веднага се бе отзовал. Така двамата му помогнаха да се изправи и да се качи по тясната, неудобна и стръмна стълба. После турчинът слезе долу.

Рефик се суетеше около приятеля си, който ставаше все по-замислен и мрачен. Как едно падане бе помрачило настроението на другаря му? Младежът проявяваше разбиране за рязката промяна в настроението му.

– Такаааа – скоро каза Ибрахим с глас, който накара Рефик да настръхне.

– Какво има? – недоумяваше Рефик, но си помисли, че все пак ударът явно е бил доста силен. Мина му мисъл, че приятелят му се е чалнал.

Без да му дава обяснения, Ибрахим каза:

– Запали няколко дебели свещи и идвай след мен.

Рефик се притесни! В погледа на другаря му имаше някакъв странен блясък на лудост.

– Не! Не! – каза той. Беше сигурен, че другарят му е полудял и не знаеше дали в това състояние няма да реши да запали къщата. "Какво ми дойде до главата? – помисли си Рефик. – Някакво падане, а какво направи с Ибрахим."

– Хайде, по-бързо! – подкани го доскорошният му командир.

– Не! – Рефик реши да бъде твърд и да възпре другаря си.

Това обаче не спря Ибрахим, който чевръсто скочи на крака и тихо се спусна по стълбите. Рефик реши все пак да го последва, но без огън.

Видя го. Ибрахим беше на площадката, където преди малко бе паднал. Сега беше приклекнал към стената и леко я почукваше със свитите кокалчета на пръстите си. Той се обърна към спускащия се по стълбите Рефик и прошепна:

– По-тихо! Селим ага не бива да чуе! Донеси светлина!

– Няма! – каза Рефик и продължи да слиза, макар и все по-тихо. – Кажи ми какво става, иначе нищо няма да ти донеса!

– Не мога! – каза Ибрахим.

След отговора, Рефик застина. Личеше си, че няма да го послуша. Ибрахим много се ядоса, но нищо не можеше да направи. Освен това Рефик му препречваше пътя за нагоре. Така Ибрахим се обърна и рязко отвори външната врата. Това завари неподготвени няколко шпиони отвън, които в опита си бързо да се направят на заети с нещо, всъщност само се разкриха.

Ибрахим излезе на улицата, Рефик го последва. После двамата мъже се отправиха към кафенето на Хасан ага. Като ги видя, собственикът на кафенето веднага им разчисти масата, на която двамата винаги сядаха. Докато чакаха кафетата, Ибрахим мислеше как да разкаже за подозренията си. Когато ароматните напитки пристигнаха и Ибрахим се убеди, че никой не може да подслуша разговора им, заговори тихо, като наведе глава към ухото на Рефик. В същото време през джамчето зад другаря си следеше копоите, които бе забелязал още при излизане от къщата. Мястото, на което седеше, му осигуряваше идеална гледна точка. Едновременно с копоите той наблюдаваше и вратата на къщата. Навън вече се здрачаваше, но в кафенето беше по-тъмно и така Ибрахим можеше да наблюдава улицата, а те не можеха да ги видят.

Рефик се беше навел и слушаше внимателно какво ще му каже приятелят му. Ибрахим реши да започне направо.

– Къщата, в която се настанихме и живеем, е построена и е направена за кесиджия.

– Какво? Какво? – избухна Рефик.

Той или не разбра думите на приятеля си, или не знаеше какво означава кесиджия. Затова Ибрахим реши да започне по-отдалеч.

– Помниш ли Козбунар?

Рефик отново се опули. Явно не можеше да разбере въпроса и най-вече защо му е зададен.

– Помниш ли Велко Кехая от Козбунар?

– Помня го – каза Рефик Сарък.

– Той беше кесиджия – каза Ибрахим, като сниши глас.

– Какво? Какво? – почти извика Рефик.

– Велко Кехая беше кесиджия! – бавно, като натъртваше думите, повтори Ибрахим.

– Кой Велко Кехая? – изненадан отново попита Рефик.

– Как кой?

– Братът на Георги чорбаджи? Той ли?

– Да!

– Какво говориш? Та той беше чалнат!

– Не беше чалнат, а беше кесиджия – опита се да го убеди Ибрахим.

– Е, как, всички знаеха, че е луд, макар и не опасен, но луд!

– Не, не беше луд! Беше с всичкия си и дори беше голям кесиджия!

– Какво говориш?

Рефик чуваше, но му се струваше, че не разбира думите. Може би Ибрахим му казваше нещо друго, но той не разбираше добре думите. Рефик беше признал приятеля си за по-умен и често, когато той му заговаряше за религия, философия или някакви странни неща, нищо не разбираше. Може би и сега беше така. Затова реши да опита пак.

– Какво казваш, че Велко, синът на Вълчо чорбаджи, не е бил чалнат?

– Да! – каза Ибрахим.

Това учуди Рефик, но той продължи:

– И искаш да кажеш, че Велко е бил кесиджия?

– Да!

Явно Ибрахим искаше да каже точно това. Все пак Рефик реши да провери, явно тук нещо не беше както трябва.

– Какво е кесиджия? – попита Рефик.

– Наемен убиец – простичко отговори Ибрахим.

Това като че ли отчая Рефик и той се пречупи. Седеше и само клатеше глава. Ибрахим му даде малко време, за да приеме факта, след. Това продължи:

– Та Велко Кесиджи ме обучаваше.

– Какво? Какво? – отново не издържа Рефик. Явно информацията му идваше в повече.

За да не се повтаря вече, Ибрахим просто остави време на приятеля си да осъзнае и приеме думите му.

– Искаш да кажеш, че Велко те е учил на кесиджийство?

Ибрахим поклати глава в знак на съгласие. Това хвърли в потрес Рефик.

Той явно още не можеше да осъзнае, че чалнатият Велко е бил кесиджия.

– Че вие се мразехте! Виждал съм ви как се гледате!

– Да! – каза в първия момент Ибрахим, на после се поправи. – Всъщност не се мразехме.

Вайкането и объркването на Рефик продължи доста дълго. Това изнерви Ибрахим. Подразни го вироглавостта и съпротивата на Рефик, затова той го прекъсна:

– Слушай! – каза той доста високо, после сниши глас и продължи да говори, без да се съобразява с реакцията му. – Къщата, в която живеем, е строена от кесиджия или някога в нея е живял кесиджия. Живял съм в такава къща.

Чак след като каза всичко това, Ибрахим спря. Той очакваше някакви въпроси от страна на Рефик. Приятелят му обаче не успя да зададе кой знае колко смислен въпрос.

– В коя къща на кесиджия си живял? – успя да попита Рефик.

– Знаеш ли къщите близнаци в Козбунар? – попита Ибрахим.

– Да, много добре.

– Това бяха къщи на кесиджия.

Отново се изписа изумление на лицето на Рефик.

– Еее, нещо бъркаш – каза той.

– Къщата, в която живеем, е строена за кесиджия. Тя е направена като крепост и не може да бъде превзета. Освен това ти сам видя, че от къщата може да се наблюдава цялата улица. Преди малко паднах и се ударих в стената. Там прокънтя на кухо, явно има някакъв таен вход. Искам двамата да проверим това, но трябва да бъдем внимателни, защото Селим ага може би знае нещо и крие от нас.

– Кога? – попита Рефик. Личеше си, че той иска час по-скоро потвърждение и доказателства. – Може ли Селим ага да е кесиджия? – невярващо попита Рефик.

– Напълно е възможно!

– Е, това вече няма да го повярвам!

– Кесиджиите се прикриват и никога не може да кажеш за някого, че е кесиджия. Ти за Велко можеше ли да кажеш, че е такъв?

– Аз това още не го вярвам!

Ибрахим погледна навън. Вече беше достатъчно тъмно. Двамата вече бяха изпили кафетата си и бяха готови да тръгнат.

– Хасан ага, хей, Хасан ага! – извика Ибрахим, като вдигна ръка, за да привлече вниманието на стареца.

Когато той дойде, Ибрахим, освен че плати кафетата, помоли за една запалена свещ. След това двамата тръгнаха. Докато прекосяваха улицата, Ибрахим се опита да види хората, които ги дебнеха. Свещта обаче светеше в очите му и му пречеше да ги забележи. Мнош тихо и внимателно Ибрахим отвори вратата и двамата влязоха в предаерието. Внимателно затвори външната врата и подаде свещта на Рефик, а той се зае да провери стената. Сега беше най-удобното време за начинанието им. Селим и семейството му все още не бяха легнали. Ако легнеха, двамата трябваше да пазят тишина.

Най-накрая той почука и откри къде зад стената беше кухо. Внимателно, като някой хекимин, почукваше по стената. След като определи къде е вратата или входът, започна да опипва всички ръбове и ъгли. Мина доста време, но нищо не успя да открие. Сянка на съмнение се прокрадна в главата на Ибрахим. "Дали не греша?" – попита се той.

Изведнъж спря. Странна мисъл премина през главата на сеймена. Мисълта беше поразяваща. Опита да се върне в Козбунар. Спомни си детството, как стоеше до тайната врата в гардероба на Велко Кесиджи. Почти машинално посегна, напипа малко чепче, премести го и миг след това част от стената се премести. Шумът беше силен, явно механизмът от много години не беше използван и бе ръждясал. От тъмната дупка, която зейна отпред, се разнесе миризма на влага и плесен. Сърцето на Ибрахим туптеше лудо. Той беше щастлив, че предположението му се оказа вярно. Любопитството го накара да прекрачи в мрака. Стъпи на твърда основа, а със страните си почувства, че влиза в голямо помещение. Той би направил още крачка, но почувства движение, някакъв полъх идващ отдолу. Рефик стоеше като вкаменен със зяпнала уста и не помръдваше.

Мина доста време преди Рефик да се окопити и да го последва. Добре че не беше продължил, защото пред краката му зейна пропаст. Стръмна, вита, дървена стълба водеше надолу, но беше вляво от входа. Ибрахим взе свещта от ръцете на колебливия си приятел. Внимателно заслиза по стълбата, като всеки път проверяваше преди да стъпи на следващото стъпало. Все пак, ако думите на Селим ага бяха верни и той не беше кесиджия, стълбището не беше използвано от почти 15 години.

Когато най-накрая стъпи на пода, откри, че се намира в огромна зала, цялата облицована с камък. Подът беше гладък и равен. Стените, доколкото можеше да види, бяха каменни, изградени от големи каменни блокове. Таванът може би също беше каменен, високо някъде там. Ибрахим ходеше внимателно по каменните плочи на пода. Всичко доказваше, че къщата е на кесиджия, като нищо в пода можеше да има капан и под краката им да зейне яма.

Рефик се спускаше бавно и се препъваше, затова Ибрахим се принуди да се върне и да освети стълбището. Когато стъпи на пода и огледа огромната зала, Рефик дълбоко въздъхна. Въпреки че на входа миришеше на мухъл и плесен, вътре помещението беше сухо. Ибрахим погледна нагоре и изпита странното усещане, че се намира в черква. Усещането беше точно такова, все едно се намираш в храм.

Двамата дълго се въртяха и оглеждаха огромната величествена зала. По някое време Ибрахим огледа стените метър по метър. Залата беше напълно затворена, никъде не се виждаше прозорец или друг вход, освен тайния, през който бяха влезли. Това беше нормално, защото цялата тази зала всъщност трябваше да се намира под земята. Ибрахим изтръпна. Сети се за това, че ако някой ги е проследил, може да ги затвори отвън. Това щеше да означава сигурна смърт за тях. И никой нямаше да може да им помогне. Тази мисъл накара Ибрахим бързо да се качи нагоре по стълбата. Рефик не разбра какво се случва и защо приятелят му тича с изваден в ръка ятаган. Сигурно имаше защо. По най-бързия начин и с инстинкта си на воин Рефик го последва.

Ибрахим се успокои едва когато прекрачи прага на вратата, но от бързането за пореден път се препъна в обкования сандък. Ударът в пищяла беше силен и за малко не накара българина да извика. Скоро и Рефик се появи.

– Намерих място за сандъка – каза Ибрахим и се усмихна.

Парещата свещ освети лицето му и му придаде сатанински облик.

– Защо тичаше с ятаган? – попита Рефик. – да не видя някого?

– Не. Но се сетих, че някой може да ни затвори.

– Вярно! – плесна се по челото Рефик.

След това Ибрахим каза на приятеля си как да отвори вратата отвън, а той влезе вътре и се научи да я затваря и отваря отвътре. Принципът и отвътре беше същият, както и отвън. Това, че механизмите за отваряне и затваряне бяха еднакви и досущ като тези в къщата в Козбунар още повече затвърди убеждението му, че те не само са еднакви, а и са принадлежали на един и същ човек. Може би трябваше да помисли малко повече върху това, но сега нямаше време. Това, че се научи да затваря и отваря вратата, го зарадва, защото щяха да могат да използват залата.

– Какво каза за сандъка? – попита Рефик.

– Намерих му място – каза Ибрахим и посочи входа.

Рефик също се усмихна. Така съдбата на сандъка бе решена. Двамата го грабнаха и го свалиха по стълбището.

Най-после се качиха в софата на горния кат. Когато се успокоиха, свещта беше доста намаляла. Бяха полегнали и си почиваха. Слизането и качването по стълбите доста ги бе уморило.

– Искам да поговорим – каза Рефик.

– Добре! – съгласи се Ибрахим.

– Всичко това, което ми каза за Велко и за кесиджиите, вярно ли е?

– Да! – кратко каза Ибрахим.

– Къщата наистина ли е била кесиджийска?

– Сам видя.

Рефик наистина сам се беше убедил, но някак все не искаше да си го признае.

– Кой кесиджия е живял тук? – попита Рефик.

– Не знам – отговори Ибрахим.

– Е, как, Селим ага не знае ли?

– Каза, че не знае – Ибрахим замълча още малко, после каза: – Може би Велко Кесиджи.

– Ти си луд! – отговори му Рефик.

Двамата решиха да проучат подземието. После си пожелаха лека нощ и се оттеглиха в стаите си. Ибрахим легна в леглото си, но мислите го нападаха като хищни птици. "За кого бе построена къщата? Селим ага знаеше ли за залата в подземието? За какво служеше тази толкова голяма зала? Кои бяха хората, които ги следяха и наблюдаваха, и защо?" Всички тези въпроси се въртяха в главата му и не му даваха да заспи. По някое време една мисъл, много по-силна от всички останали, обсеби цялото му внимание. Той си мислеше: "Ако къщата е еднаква с къщите близнаци в Козбунар, дали има таен вход в долапа в стаята на Рефик?" Тази мисъл натрапчиво се загнезди в главата му. Не можеше да заспи. Най-накрая стана и отиде до нишата, откъдето можеше да шпионира стаята на приятеля си. Там обаче беше тъмно и нищо не успя да види. Мина доста време в ослушване преди да реши. Изправи се, развъртя колене, за да не пукат при клякане и ходене. После много тихо отвори вратата на своята стая, безшумно прекоси софата и много тихо отвори вратата на Рефик. Внимателно притвори вратата и тихо мина покрай леглото на приятеля си. Рефик дишаше равномерно и както винаги спеше дълбоко. Най-накрая Ибрахим се добра до мястото, където трябваше да има вграден гардероб. Много добре си спомняше разположението в стаята на Велко в Козбунар. Все пак в началото самият той беше живял в нея. Въпреки че очакваше, все пак се изненада – долапът беше там. Ибрахим внимателно го отвори, после напипа чепчето, дръпна го и в дъното се чу проскърцване. Бръкна дълбоко, но не напипа нищо. Размести внимателно дрехите и влезе в гардероба. Задната преграда наистина я нямаше. Опипом продължи напред. Липсата, на светлина го забавяше. Помагаше му това, че въпреки годините, които бяха минали, прекрасно помнеше всяка педя от стълбите и тайния изход. Времето прекарано с Гергина в тайния коридор се бе отпечатало в паметта му. Скоро разбра, че няма смисъл да продължава напред. Коридорът и стълбите бяха точно копие на онези в Козбунар.

"Какво означава това?" – питаше се Ибрахим, но не можеше да даде смислен отговор. Ставаше нещо странно. Той осъзнаваше, че участваше в някаква игра, но не знаеше в какво се състои тя. Всичко беше толкова гениално наредено. Той се съмняваше, че човек може да измисли нещо толкова мащабно. Понякога му се струваше, че зад всичко това съзира сянката на Велко Кесиджи, но сам беше погребал учителя си в коритото на реката, под земя и вода. А може би душата на Велко Кесиджи го преследваше. Може би това, че не беше погребан по християнски, е превърнало душата му в караконджул и сега тя го преследваше. Докато се връщаше, Ибрахим загуби представа за време и разстояние и му се стори, че като прекрачи прага на долапа, ще бъде в къщата в Козбунар и отново ще е дете. Споменът го върна към стаята, където Гергина и пазвантите на Али ага бяха намерили смъртта си. Спомни си, че всъщност родът на Вълчо чорбаджии, Велко и Георги, се нарича Шейтанови. После мислите го тласнаха към Анадола, където отново го преследваше същото прозвище. Той беше решил, че Шейтан са казвали на Юсуп, но дали сейменът беше избил Кабил, хайката му и другите разбойници? А може би той наистина беше Махди и самият Дявол го преследваше. Инстинктивно Ибрахим хвана дръжката на зулфикр. Много внимателно излезе от долапа. Приятелят му все така дълбоко спеше и дишаше шумно и равномерно. Така както той излезе от гардероба и друг човек можеше да влезе в къщата, без Рефик нищо да разбере. Ибрахим си постави за задача да разбере къде завършва тайният изход и да направи така, че собственикът да не може да проникне в къщата през него. После, докато заличаваше следите от пребиваването си в стаята, той си помисли колко гениално е измислена цялата къща. Всеки, който познаваше нейната тайна, можеше да се качи и да живее на горния кат, без Селим ага дори да разбере. Ако в залата се пазеше нещо, всеки можеше да внесе или изнесе каквото си пожелае, без да се качва горе и да притеснява Селим.

Легна в леглото си, вече беше дълбока нощ. Ходенето опипом в тайния изход явно бе отнело много време. Освен това тихото отваряне и затваряне на врати също го беше забавило. "Колко гениално е измислено всичко!" – помисли си той преди да заспи.

Сутринта стана късно. Рефик отдавна беше станал: Почти безсънната нощ бе оставила отпечатък върху лицето му, което беше подпухнало, но и върху движенията му – вяли и отпуснати. Когато слезе долу, видя, че Рефик метеше долната площадка.

– Какво правиш? – попита го Ибрахим.

– Нищо. Смазах механизма – каза той и завъртя очи към тайната врата.

После, докато двамата отиваха да пият кафе, Рефик разказа на приятеля си как е трябвало да дава обяснения на Селим къде се е дянал обкованият сандък. После според него той много внимателно го беше подпитал за огромната каменна зала, но старецът със сигурност не знаел нищо и дори не подозирал за нейното съществуване, както и за тайната врата.

Както говореха, двамата мъже влязоха в кафенето на Хасан ага. Седнаха на техния си миндер и без да прекъсват разговора си, поръчаха кафе и локум. Рефик явно още не бе преглътнал вчерашния разговор за кесиджиите, защото каза:

– Освен това, което вече ми каза, искаш ли да ми кажеш още нещо за кесиджиите?

Ибрахим гледаше учуден. Той така и не разбираше за какво става въпрос. Само повдигна рамене, за да подскаже, че въобще не разбира за какво говори приятелят му.

– Добре тогава, нека те попитам нещо – продължи Рефик. – Какви са тези хора, които през цялото време ни преследват?

– Не знам! – искрено каза Ибрахим. Той наистина не знаеше какви са съгледвачите. Смяташе, че това са хора на Великия везир, но не можеше да го докаже.

Рефик явно не беше доволен от отговора.

– Знам къде може да упражняваме техниките, за да изпълниш заповедта на сейменбашията.

– Къде? – учудено попита Ибрахим.

– Почистих салона, това е една голяма и много удобна зала.

– Много е тъмно вътре.

– Да, ще го осветим.

В кафенето влезе Адюлазиз Левни ефенди. Поздравиха се сърдечно с Ибрахим и по-сдържано – с Рефик. Миниатюристът отиде и седна на един друг миндер, за да не пречи на приятелите да си говорят.

Двамата говореха, докато не си изпиха кафето. После Ибрахим се прибра в стаята си, а Рефик отиде до чаршията.

Мина доста време преди Рефик да се върне. Той шумно тропаше с някакви железарии. През цялото време, докато Рефик го нямаше, Ибрахим беше разглеждал Тайната книга и записките, които бе водил на нейните корици, докато се бе упражнявал. Той мислеше само за ключове и болезнени захвати. Мислено си представяше различни ситуации. Доколкото беше запознат с работата на сеймените, измисли различни хвърляния и комбинации. Така, когато Рефик се разтропа с железариите долу, той вече имаше много идеи. Слезе долу и видя странна гледка. Явно на чаршията Рефик бе посетил някаква ковачница или дюкян за ковано желязо. От там беше купил два големи и високи почти колкото него свещника от ковано желязо. Точно такива се поставяха в християнските черкви. Той много добре ги познаваше още от детството си. Свещникът отгоре имаше кръг с дузг на кръгли поставки за свещи. В една торба Рефик беше напълнил поне петдесетина големи бели свещи. Явно ги беше взел изгодно, защото на лицето му имаше усмивка.

– Ти свали двата свещника и свещите, а аз ще отида да купя още два свещника. Светлината трябва да идва от четирите посоки, нали?

Ибрахим кимна в знак на съгласие. Наистина, ако имаше четири свещника, щеше да бъде много по-добре.

– Свършиха ми парите – каза Рефик и бързо изтрополи по стълбите нагоре.

Ибрахим беше награбил тежките свещници от ковано желязо и се канеше да ги спусне по стълбите, след като беше отворил тайната врата, когато задъхан Рефик се върна отгоре.

– Сетих се! – каза той. – Сетих се! Знам къде ще държим парите си!

– Къде? – почти машинално попита Ибрахим.

Рефик намигна и кимна надясно към мястото в стената, където се намираше тайната врата. После приятелят му изхвърча през вратата, за да купи от чаршията още два свещника. Докато Ибрахим сваляше тежките ковани свещници и проклинаше човека, създал толкова стръмни и тесни стълби, той се замисли. Наистина, това място беше идеално за съхранение на пари. Цял предиобед двамата мъже миха с парцали пода и носеха тежките торби със злато и сребро. Сандъкът отново подслони безценните кесии на Рефик. От този момент бившият чобан от Козбунар възвърна спокойствието си.

Двамата поставиха свещниците много внимателно, така че да осветяват цялата зала. Когато се запалваха всичките 48 свещи, залата ставаше светла, макар и с не ярка, а приглушена светлина. Едва сега успяха да огледат и да се насладят на помещението, което бяха открили.

Освен свещниците, свалиха щитове, бойни ножове, а Ибрахим свали и арабското копие – джерид. Така долу се получи нещо като малка оръжейница.

На Ибрахим през цялото време му беше липсвало упражняването и истинските битки. Сега двамата веднага извадиха мечове и започнаха да се упражняват. Ибрахим знаеше, че трябва да се борят, но като че ли зулфикр движеше ръката и съзнанието му.

Ибрахим беше сигурен, че въпреки силните и на моменти ожесточени удари, които двамата си разменяха, отвън не се чува нищо.

На обед двамата бяха уморени.

– Трябва да намерим някой, който да се грижи за нашето домакинство

– Каза Рефик.

Ибрахим също беше мислил по този въпрос, но не желаеше да вкарват външен човек в къщатакрепост.

– Какво ще кажеш за Хакъ?

Рефик беше видимо недоволен.