Трескави сънища

9.

Ролсът, отново с Проктър зад волана, избръмча по магистралата „Бруклин Куинс“ на юг от Бруклинския мост. Д’Агоста гледаше как два кораба-влекачи изтеглят огромен шлеп, натоварен с коли нагоре по Ийст ривър, оставяйки след себе си пенеста следа. Всичко се бе случило толкова бързо, че той още не можеше да го проумее. Пътуваха към летище „Джей Еф Кей“, но първо – обясни Пендъргаст – щяха да направят малко, но необходимо отклонение.

— Винсънт – каза Пендъргаст, докато сядате срещу него,

— трябва да се подготвим за влошаване. Казват ми, че пра-леля Корнелия била зле напоследък.

Д’Агоста се размърда в седалката си.

— Не съм сигурен, че схващам защо е толкова важно да я посетим.

— Възможно е тя да хвърли известна светлина върху ситуацията. Хелън й беше любимка. Също така искам да се консултирам с нея по няколко въпроса, засягащи семейната история, които – боя се – може да имат отношение към убийството.

Д’Агоста изсумтя. Не го беше много грижа за пра-леля Корнелия – всъщност изобщо не можеше да понася старата вещица – и няколкото му посещения в клиниката за душевноболни престъпници „Маунт Мърси“ не можеха да се нарекат приятни. Но винаги беше по-добре, когато работиш с Пендъргаст, да тръгнеш от извора.

Излизайки от магистралата, те минаха през различни странични улици и най-после пресякоха тесен мост към остров Литъл Гавърнър. Пътят се извиваше през блатисти местности със сутрешна мъгла, която се носеше сред тръстиките. В другия край на пътя се показа колонада от стари дъбове – на времето част от великолепния подход към голямо имение, дърветата сега бяха деградирали до серия от мъртви клони, протегнати към небето.

Проктър спря до будката на портиера и отвътре излезе униформен служител.

— Защо, господин Пендъргаст, това беше много бързо. – Той им махна да минат без обичайните формалности.

— Какво трябваше да означава това? – попита Д’Агоста, поглеждайки през рамо пазача.

— Представа нямам.

Проктър паркира на малкия паркинг и те излязоха. Минавайки през входната врата, Д’Агоста бе леко изненадан да види, че служителката на рецепцията не е на мястото си зад бюрото и че наоколо царят бързане и суматоха. Решиха да потърсят някого, с когото да говорят, когато по страничния мраморен коридор изтрополи една количка, бутана от двама санитари; върху нея лежеше увито в черен чаршаф тяло. Д’Агоста видя през портала да преминава линейка без включени сирени или включени буркани.

— Добро утро, господин Пендъргаст! – Д-р Остром, личният лекар на пра-леля Корнелия се появи във фоайето и протегна бързо ръка. Върху лицето му се изписа израз на изненада и потрес. – Това е… ами аз тъкмо се канех да ви телефонирам. Моля, елате с мен.

Те го последваха понякога елегантния коридор, сведен сега до институционална аскетичност.

— Имам някои неприятни новини – каза той, докато се движеха напред. – Пра-леля ви почина преди няма и трийсет минути.

Пендъргаст спря. Издиша бавно и раменете му увиснаха видимо. Д’Агоста осъзна с тръпки на ужас, че тялото, което бяха видели преди малко, сигурно е било нейното.

— Естествена смърт? – попита Пендъргаст с нисък монотонен глас.

— Повече или по-малко. Фактът е, че безпокойството и самозаблуждаването й се бяха засилили през изминалите няколко дни.

Пендъргаст сякаш обмисли това за момент.

— Някакви по-специални заблуждения?

— Нищо, което си струва да се повтори, обичайните семейни истории.

— И все пак, бих искал да ги чуя.

Остром подзе с неохота:

— Тя вярваше… вярваше, че някакъв тип на име ъ-ъ-ъ… Амбъргрис, идвал в „Маунт Мърси“ да й отмъсти за зверството, което тя твърдеше, че е трябвало да извърши преди години.

Тримата отново продължиха по коридора.

— Разкри ли някакви подробности за това зверство? – попита Пендъргаст.

— Пълни измишльотини. Нещо за наказването на някакво дете, което се заклело… – Секунда колебание. – Ами, заклело се, че ще си разцепи езика с бръснач.

Неопределено движение с глава от Пендъргаст. Д’Агоста усети, че собствения му език се сгърчва само при мисълта.

— Във всеки случай – продължи д-р Остром, – тя стана агресивна, по-агресивна от обикновено – и се наложи да бъде изцяло обуздана. И лекувана. По време на тези твърдения за свиждания с Амбъргрис получи серия припадъци и почина внезапно. А, ето, стигнахме.

Той влезе в малка стая без прозорци и оскъдно мебелирана с антики, картини без рамки и различни плюшени дреболии – нищо, забеляза Д’Агоста, което би могло да се използва като оръжие или да нарани. Дори подрамниците бяха свалени от платната, закачени на стената с фалшива връв. Когато Д’Агоста огледа леглото, масата, копринените цветя в една кошница, едно странно пеперудообразно петно на стената, всичко му се стори толкова окаяно. Внезапно изпита съжаление за склонната към убийства старица.

— Тук стигаме до въпроса какво ще правим с личните вещи – продължи докторът. – Разбрах, че тези платна са доста ценни.

— Така е – каза Пендъргаст. – Изпратете ги в отдела за картини от деветнайсети век в „Кристис“ за публичен търг и обмислете процедурата по дарение за вашата добра работа.

— Много щедро от ваша страна, господин Пендъргаст. Ще наредите ли аутопсия? Когато пациент почине в медицинско заведение, имате законното право…

Пендъргаст го прекъсна с рязко махване на ръката.

— Няма да е необходимо.

— А уреждането на погребението…?

— Няма да има погребение. Семейният адвокат, господин Огилби, ще се свърже с вас във връзка с транспортирането на останките.

— Много добре.

Пендъргаст огледа стаята, сякаш да запомни подробностите. След това се обърна към Д’Агоста. Изражението му беше неутрално, но очите говореха за скръб, дори безутешност.

— Винсънт – каза той. – Имаме да гоним самолет.