Трескави сънища

11.

Очевидно всички знаеха къде е „чифликът“ на Уисли. Намираше се в края на добре поддържана отсечка от черен път върху плавно спускащ се хълм, в горите северозападно от водопадите Виктория. Всъщност – когато Пендъргаст спря грохналото возило точно на последния завой на пътя – Д’Агоста си помисли, че май чува водопадите: нисък, далечен тътен, който по-скоро се усещаше с кожата, отколкото със слуха.

Той погледна Пендъргаст. Пътуването от лагера Кингазу им отне часове и през цялото това време агентът едва ли бе произнесъл и пет думи. Искаше му се да го попита какво все пак беше научил по време на разследването си в саваната, но очевидно не беше моментът. Когато бе готов да говори за това, той щеше да го направи.

Пендъргаст забави на завоя и сградата изпълни полезрението им: прекрасна стара колониална къща, боядисана в бяло, с четири дебели колони и закрита веранда. Строгите линии бяха смекчени от грижливо гледани храсти: азалия, чемшир, бугенвилея. Целият парцел – може би пет-шест акра – изглежда е бил продаден на едро, отрязан от околната джунгла. Пред тях се изви смарагдовозелена морава, обсипана от най-малко половин дузина цветни лехи, пълни с рози с всякакви възможни цветове. Като се изключи почти флуоресцентният блясък на цветята, спретнатото имение не би изглеждало не на място в Гринуич или Скарсдейл. Д’Агоста си помисли, че вижда някакви хора на верандата, но от това разстояние не би могъл да ги различи.

— Явно старият Уисли добре се е подсигурил – промърмори той.

Пендъргаст кимна, бледите му очи се бяха фокусирали върху къщата.

— Онзи тип, Рейти, спомена за момчетата на Уисли – продължи Д’Агоста. – Как стои въпросът със съпругата? Смяташ ли, че е разведен?

Пендъргаст се усмихна смразяващо.

— Сигурен съм, че Рейти е имал предвид нещо напълно различно.

Той продължи с колата бавно по пътеката към мястото за обръщане пред къщата, където спря и изключи двигателя. Д’Агоста погледна към верандата. Един набит мъж към шейсетте седеше във великолепен стол от ракита, вдигнал крака на дървен стол. Беше облечен в бял ленен костюм, който правеше месестото му лице да изглежда още по-червендалесто, отколкото беше. Тънък кръг червена коса, като монашеска тонзура, увенчаваше главата му. Мъжът отпи от висока чаша със студено питие, после я остави тежко на една маса, близо до полупразна кана със същата напитка. От двете му страни стояха африканци на средна възраст, мършави на вид в широките си избелели ризи. Единият бе прехвърлил през ръката си келнерска кърпа; другият държеше вентилатор, закрепен към дълга дръжка, и го размахваше бавно над ратановия стол.

— Това ли е Уисли? – попита Д’Агоста.

Пендъргаст бавно кимна.

— Не е остарял добре.

— А тези двамата – дали това са неговите „момчета“?

Пендъргаст отново кимна.

— Сякаш това място тепърва ще влиза в двайсети век – да оставим двайсет и първия.

След което – бавно, съвсем бавно – той излезе от колата, обърна лице към къщата и се изправи в целия си ръст.

На верандата Уисли примига веднъж, дваж. Местеше очи от Д’Агоста към Пендъргаст, отворил уста да заговори. Но изражението му замръзна, когато се взря в агента от ФБР. Смущението бе заменено от ужас в мига, в който го позна. Като изруга, мъжът рязко се изправи от стола, събаряйки чашите. Взе една пушка за слонове, подпряна на дървената ламперия, отвори мрежата на вратата и изхвърча от къщата.

— Не може да стане по-виновен от това – каза Д’Агоста.

— Аз не… о, по дяволите.

Двамата прислужници не се виждаха под перилата на верандата. Чу се изстрел и зад тях изригна струя пръст.

Те се хвърлиха зад колата.

— Какво става, мамка му? – измърмори Д’Агоста и затърси с ръка пистолета си.

— Стой където си и се наведи. – Пендъргаст скочи и затича.

— Хей!

Пореден изстрел и един куршум издумка отстрани на джипа, вдигайки облак стружки от пълнежа на тапицерията. Д’Агоста погледна иззад гумите към къщата с пистолет в ръка. Къде, по дяволите, беше отишъл Пендъргаст?

Той се дръпна назад и примига, когато чу трети изстрел да рикошира в стоманената рамка на джипа. Исусе, не можеше просто така да си стои тук като мишена в стрелбище. Изчака четвърти изстрел да прелети над главата му, после надигна глава над бронята на колата, целейки се с оръжието си, докато стрелецът се снишава зад перилата. Канеше се да натисне спусъка, когато видя Пендъргаст да излиза от храстите под верандата. Със забележителна скорост той прескочи перилата, събори стрелящия африканец със свиреп удар във врата, и насочи четирийсет и петкалибровото си оръжие към другия прислужник. Онзи бавно вдигна ръце.

— Сега можеш да дойдеш, Винсънт – извика Пендъргаст като взе оръжието, което лежеше отстрани до стенещото тяло.

Откриха Уисли в мазето за плодове. Когато се приближиха до него, той стреля със „слонската пушка“, но не уцели — от многото пиене или от страх — и откатът го просна. Преди да успее да стреля отново, Пендъргаст се втурна напред, затисна пушката с крак и подчини Уисли с два бързи силни удара в лицето. Вторият удар попадна в носа на Уисли и от него бликна кръв, опръсквайки бялата му колосана риза. Пендъргаст бръкна във вътрешния си джоб, измъкна една кърпичка и му я подаде. После го хвана за рамото и го изблъска от мазето нагоре по стъпалата към верандата, където го пусна обратно в ратановия стол.

Двамата прислужници още стояха там, сякаш онемели. Д’Агоста им махна с пистолета си.

— Отдалечете се на сто ярда по пътя – каза той. – Стойте така че да можем да ви виждаме, с вдигнати ръце.

Пендъргаст мушна своя „Лес Байер“ в колана си и се изправи пред Уисли.

— Благодаря за топлото посрещане – каза той.

Уисли притисна кърпичката към носа си.

— Сигурно съм ви взел за някого другиго. – Д’Агоста си помисли, че акцентът му е австралийски.

— Напротив, поздравявам ви за изключителната ви памет. Мисля, че имате нещо да ми кажете.

— Нямам какво да ти кажа, друже.

Пендъргаст скръсти ръце.

— Ще ви попитам само веднъж: кой организира смъртта на жена ми?

— Не знам за какво говорите – дойде глухият отговор.

Пендъргаст погледна надолу към мъжа и устните му се изкривиха.

— Нека ви обясня нещо, господин Уисли – каза той след малко. – Мога да ви уверя, без ни най-малка вероятност за грешка, че ще ми кажете онова, което искам да знам. Степента на унижение и неудобство, които ще изтърпите, преди да ми кажете, е избор, който можете да направите свободно.

— Разкарай се.

Пендъргаст гледаше потящия се разкървавен мъж в стола. После, като се наведе напред, той издърпа Уисли на крака.

— Винсънт – произнесе той през рамо, – придружи господин Уисли до колата ни.

Като притисна дулото към гърба му, Д’Агоста го избута към джипа и го принуди да влезе и да седне на пасажерската седалка, след което сам седна отзад, избръсквайки останките от седалката. Пендъргаст запали двигателя и подкара към пътеката покрай смарагдовата трева и ярките цветя, покрай двамата прислужници – които стояха неподвижни като статуи – и влезе в джунглата.

— Къде ме водите? – поиска да знае Уисли, когато завиха и къщата изчезна от поглед.

— Не знам – отвърна Пендъргаст.

— Какво имате предвид с това „не знам“? – Гласът на Уисли прозвуча сега малко по-уверено.

— Отиваме на сафари.

Продължиха да пътуват, без да бързат в продължение на петнайсет минути. Високата трева даде път на саваната и широка, с шоколадовокафяв цвят река, която изглеждаше прекалено ленива, за да тече. Д’Агоста видя два хипопотама, които пръхтяха край речните брегове и голямо ято подобни на щъркели птици с тънки жълти крака и огромен размах на крилете, които се вдигаха като бял облак от водата. Слънцето беше започнало да се спуска към хоризонта и свирепата горещина на пладнето стихваше.

Пендъргаст дръпна крака си от педала за газта и остави колата да се спуска, докато спре в тревясалия банкет.

— Мястото ми се вижда добро – каза той.

Д’Агоста се огледа объркан. Изгледът тук беше малко по-различен от пейзажа, през който бяха пътували последните седем-осем километра.

След което замръзна. На четвърт миля от реката той видя стадо лъвове, които глозгаха един скелет. Златно-пясъчната им козина ги правеше трудно различими на фона на ниското пасище.

Уисли седеше неподвижен на предната седалка и гледаше втренчено. Беше ги забелязал веднага.

— Излезте от колата, ако обичате, господин Уисли – каза меко Пендъргаст.

Уисли не помръдна.

Д’Агоста опря дулото на пистолета в основата на черепа му.

— Мърдай.

Сковано и бавно Уисли излезе от колата.

Д’Агоста се измъкна отзад. Той чувстваше голяма неохота дори да спре колата толкова близко до толкова много лъвове, камо ли да излезе. Лъвовете трябваше да се гледат безопасно в зоологическата градина „Бронкс“, оградени от най-малко два реда висока стоманена ограда.

— Приличат на изпечени убийци, нали? – каза Пендъргаст, като посочи с оръжието си към стадото. – Струва ми се, че са гладни.

— Лъвовете не са човекоядци – каза Уисли с притисната към носа кърпичка. – Случва се много рядко. – Но заплашителните нотки бяха изчезнали от гласа му.

— Не е нужно да ви изяждат, господин Уисли – каза Пендъргаст. – Това ще е само глазурата на тортата, тъй да се каже. Ако решат, че сте тръгнали да ги убивате, ще ви нападнат. Пък и вие знаете всичко за лъвовете, нали?

Уисли не каза нищо. Той само гледаше втренчено животните.

Пендъргаст се пресегна и издърпа кърпичката. По лицето на Уисли се стече прясна кръв.

— Във всички случаи това ще предизвика по-голям интерес.

Уисли му хвърли изпитателен поглед.

— Приближете се към тях, ако обичате – каза Пендъргаст.

— Вие сте луд – отвърна Уисли и гласът му изтъня.

— Не. Аз съм този с оръжието. – Пендъргаст се прицели в Уисли. – Вървете.

За момент Уисли остана неподвижен. После – много бавно – сложи единия си крак пред другия и тръгна към лъвовете. Пендъргаст го последва отзад с насочен пистолет. Д’Агоста тръгна подир него, изоставайки на няколко крачки. Беше склонен да се съгласи с Уисли – това беше лудост. Стадото гледаше съсредоточено приближаването им.

След четирийсет ярда охлювски ход, Уисли отново спря.

— Продължавайте да вървите, господин Уисли – извика Пендъргаст.

— Не мога.

— Ще ви застрелям, ако не го направите.

Уисли движеше устата си като обезумял.

— Този ваш пистолет едва ли ще спре и един лъв, камо ли пък цяло стадо.

— Знам.

— Ако ме убият, ще убият и вас.

— И това знам. – Пендъргаст се обърна. — Винсънт, остани отзад, чу ли? – Той бръкна в джоба си, извади ключовете за джипа и ги хвърли на Д’Агоста. – Стой на разстояние, ако нещата се влошат.

— Да не сте се побъркали? – каза Уисли с треперещ глас. – Не ме ли чувате? И вие ще умрете!

— Господин Уисли, бъдете добро момче и вървете напред. Мразя да се повтарям.

Уисли продължаваше да не помръдва.

— Наистина, няма да ви моля отново. След пет секунди ще изстрелям един куршум през левия ви лакът. Още ще сте в състояние да вървите – а изстрелът несъмнено ще възбуди лъвовете.

Уисли направи една крачка и отново спря. След това направи втора. Един от лъвовете – едър мъжки с буйна кафеникаво златиста грива – се изправи мързеливо на краката си. Той ги погледна, облизвайки кървавите останки. Д’Агоста усети, че стомахът му се разпенва.

— Добре! – предаде се Уисли. – Ще ви кажа!

— Целият съм слух – каза Пендъргаст.

Уисли трепереше силно.

— Да се върнем обратно в колата.

— За мен тук е чудесно. По-добре говорете бързо.

— Това беше… ъ-ъ-ъ… организирано.

— Подробностите, ако обичате.

— Не знам подробностите. Уокинг беше връзката.

Вече бяха станали и две от лъвиците.

— Моля ви, моля ви – започна да се моли Уисли с пресекващ глас. – За бога, не може ли да говорим в джипа?

Пендъргаст изглежда го обмисли за момент. После кимна.

Върнаха се в колата с по-чевръста крачка, отколкото я бяха напуснали. Когато влязоха в купето и Д’Агоста подаде ключовете на Пендъргаст, той забеляза, че мъжкият лъв върви с едри крачки към тях. Пендъргаст пъхна ключа в таблото. Крачките преминаха в бяг със скокове. Двигателят най-после запали; Пендъргаст включи на скорост и обърна точно когато лъвът ги настигна, като ревеше, одрасквайки отстрани колата, когато тя се наклони към него. Д’Агоста погледна през рамо, сърцето му биеше като чук в гърдите. Лъвът бавно се смаляваше зад тях, докато накрая изчезна.

Пътуваха десет минути в мълчание. После Пендъргаст спря отново, излезе и направи знак на Уисли да стори същото. Д’Агоста ги последва и те се изтеглиха недалеч от колата.

Пендъргаст махна с „Лес Байер“-а към Уисли.

— На колене!

Уисли се подчини.

Агентът му подаде изцапаната с кръв кърпичка.

— Добре. Разкажете ми останалото.

Уисли продължаваше да трепери силно.

— Аз… аз не знам кой знае колко много. Бяха двама мъже. Единият беше американец, другият – европеец. Немец, струва ми се. Те… доставиха лъва-човекоядец. По общо мнение – обучен. Бяха добре финансирани.

— Откъде знаете техните националности?

— Чух ги. Зад палатката за хранене, говореха с Уокинг. Нощта, преди туристът да бъде убит.

— Как изглеждаха?

— Беше нощ. Не можах да видя.

Пендъргаст направи пауза.

— Какво точно направи Уокинг?

— Организира смъртта на туриста. Знаеше къде чака лъвът и изпрати туриста в тази посока. Каза му, че там имало африкански глиган, възможност да снима. – Уисли преглътна. – Той… се погрижи Ниала да зареди пушката на съпругата ви с халосни патрони.

— Значи Ниала също е бил замесен в това?

Уисли кимна.

— Всички бяха замесени.

— Тези мъже, които споменахте… казахте, че разполагали с много средства. Откъде знаете?

— Платиха много добре. Уокинг получи петдесет хиляди да осъществи плана. Аз… аз получих двайсет хиляди за използването на лагера и да си затворя очите.

— Лъвът е бил обучен?

— Така спомена някой.

— Как?

— Не знам как. Знам само, че е бил обучен да убива по команда – макар че ако някой си мисли, че може да разчита на това, е луд.

— Сигурен ли сте, че мъжете са били само двама?

— Чух само два гласа.

Устните на Пендъргаст се свиха в права линия. Д’Агоста отново гледаше как агентът от ФБР успя да се контролира с очевидно усилие на волята.

— Има ли нещо друго?

— Не. Нищо. Това беше всичко, кълна се. Никога повече не сме говорили за това.

— Много добре. – И тогава с внезапна, плашеща скорост, Пендъргаст сграбчи Уисли за косата и опря оръжието си в слепоочието на мъжа.

— Не! – извика Д’Агоста и се пресегна да възпре ръката на Пендъргаст.

Пендъргаст се обърна да го погледне и Д’Агоста бе почти физически блъснат от неистовия поглед на агента.

— Не е добра идея да се убиват информатори – каза Д’Агоста, като се опита да модулира гласа си внимателно и да го накара да звучи колкото се може по-непринудено. – Може би не е казал всичко. Може би джинът и тоникът ще го убият вместо нас, спести си неприятностите. Не се притеснявай – дебелакът никъде няма да избяга.

Пендъргаст се поколеба, с все още притиснато дуло към слепоочието на Уисли. После бавно отпусна хватката около тънката тонзура червеникава коса. Бившият концесионер се свлече на земята и Д’Агоста забеляза с отвращение, че се е подмокрил.

Без да говори, Пендъргаст се пъхна в колата. Д’Агоста седна до него. Излязоха отново на пътя и се насочиха към Лусака, без да се обръщат назад.

Мина половин час, преди Д’Агоста да се обади:

— Е – каза той. – Какво следва?

— Миналото – отвърна Пендъргаст, без да откъсва очи от пътя. – Следва миналото.