Трескави сънища

13.

Ню Орлиънс

Пендъргаст зави с Ролс ройса към частния паркинг на Дофин стрийт, ярко осветен от натриевите лампи. Служителят, мъж с дебели уши и големи торбички под очите, спусна бариерата след тях и подаде на Пендъргаст талон, който агентът мушна в сенника.

— В дъното вляво, трийсет и девето място – извика със силен акцент мъжът. Той погледна Ролса с изпъкналите си очи. – Сега, като си помисля, по-добре идете на трийсет и второ – по-голямо е. А не отговаряме за щети. Ако искате, идете на паркинга в ЛаСал на Тулуза, те поемат щетите.

— Благодаря, предпочитам този.

— Настанете се.

Пендъргаст прекара тежката кола през тесния проход и спря на указания номер. Двамата излязоха. Мястото беше голямо, но действаше клаустрофобично, заобиколено от всички страни от разнородна група стари сгради. Беше мека зимна нощ и въпреки изключително късния час, групи млади мъже и жени, някои с пластмасови чаши пенеста бира в ръцете, можеха да бъдат видени да се мотаят по тротоара, да си подвикват един на друг, да се смеят и да вдигат шум. От отвъдната улица към паркинга се носеше глуха глъчка, смесица от викове и крясъци, клаксони на коли и Диксиленд джаз.

— Типична нощ във френския квартал – каза Пендъргаст, облягайки се на колата. – „Бърбън“ е следващата улица ей там – алюзия за моралния упадък на нацията. – Той вдиша нощния въздух и по бледите му черти се разля странна полуусмивка.

Д’Агоста почака, но Пендъргаст не помръдна.

— Тръгваме ли? – попита той накрая.

— Един момент, Винсънт, – Пендъргаст затвори очите си и отново бавно пое въздух, сякаш поглъщаше духа на мястото. Д’Агоста чакаше, напомняйки си, че странните промени в настроението на агента и странното му поведение изискват търпение – много търпение. Но пътуването от Савана беше дълго и изтощително – явно Пендъргаст държеше тук друг Ролс, напълно еднакъв с онзи в Ню Йорк – а Д’Агоста умираше от глад. И отгоре на всичко, след като беше търсил сума време бира, гледката на гуляйджии, минаващи покрай тях със студено пиво, не способстваше за подобряване на настроението му.

Измина минута и Д’Агоста прочисти гърлото си. Очите се отвориха.

— Отиваме ли да видим старите ти бърлоги? – попита Д’Агоста. – Или поне онова, което е останало от тях?

— Да, наистина. – Пендъргаст се обърна. – Това е най-старата наета на Дофин стрийт, точно тук, в самото сърце на френския квартал – истинският френски квартал.

Д’Агоста изсумтя. Беше забелязал, че служителят в паркинга ги наблюдава с известна доза подозрение.

Пендъргаст отбеляза:

— Онази хубава колониална къща в гръцки стил, например, е била построена от един от най-прочутите архитекти на ранен Ню Орлиънс, Джеймс Галиър старши.

— Изглежда са я превърнали в „Холидей ин“ – каза Д’Агоста, виждайки табелката отпред.

— А онази великолепна къща ей там е домът „Гардет Льо Претр“. Построена за един зъболекар, който дошъл тук от Филаделфия, когато това било испански град. Един заселник на име Льо Претр я купил през 1839-та за повече от двайсет хиляди долара – огромно състояние за онова време. Льо Претр я притежавали до седемдесетте години, но семейството западнало доста… Сега, струва ми се, е превърната в луксозни апартаменти.

— Точно така – каза Д’Агоста. Служителят на паркинга идваше в момента към тях с намръщено лице.

— А точно през улицата – каза Пендъргаст – е старата креолска къщурка, където Джон Джеймс Одюбон е живял със съпругата си, Луси Бекуел, известно време. Сега е малък любопитен музей.

— Извинете ме – каза служителят и очите му се присвиха като очи на жаба. – Разтакаването не е позволено.

— Моите извинения! – Пендъргаст бръкна в джоба си и извади петдесетдоларова банкнота. – Колко лекомислено от моя страна да не ви предложа бакшиш. Поздравявам ви за вашата бдителност.

Мъжът се усмихна.

— Ами, аз не бях… но това е разбираемо, сър. – Той взе банкнотата. – Свършете си спокойно работата, не бързайте.

— И като кимаше и се усмихваше, той тръгна обратно към будката.

Пендъргаст все още не бързаше да тръгват. Той се разходи наоколо със сплетени на гърба си ръце, като се оглеждаше, сякаш беше в музейна галерия, изражението му представляваше любопитна смесица от копнеж, загуба и нещо, което бе трудно да се определи. Д’Агоста се опита да потисне нарастващото си раздразнение.

— Нали сега щяхме да търсим старата ти къща? – попита накрая той.

Пендъргаст се обърна към него и промърмори:

— Но ние го правим, скъпи ми Винсънт.

— Къде?

— Точно тук. Това беше Рошеноар.

Д’Агоста преглътна и огледа асфалтирания паркинг с нови очи. Неочакван повей на вятъра вдигна някакъв боклук и започна да го подмята насам-натам. Някъде измяука котка.

— След като къщата изгоря – каза Пендъргаст, – подземните крипти бяха опразнени, мазето засипано и руините – разчистени с булдозер. Беше пусто място години наред, докато не го отдадох под наем на компанията, която сега държи паркинга.

— Още ли си собственик на този терен?

— Пендъргастови никога не продават недвижима собственост.

— О!

Пендъргаст се обърна.

— Рошеноар се намираше навътре от улицата, със симетрично подредените градини отпред, от самото начало по монашески усамотена, голяма каменна постройка с островърхи еркерни прозорци, назъбени бойни кули и тихи алеи. Готически ренесанс, по-скоро необичаен за улицата. Моята стая беше в ъгъла на втория етаж, ей там. – Той посочи към мястото. – Гледаше точно към къщата на Одюбон на реката, а другият прозорец бе обърнат към къщата на Льо Претр… Гледах ги с часове, хората се движеха напред-назад зад осветените прозорци, а аз ги гледах като на театър.

— И си срещнал Хелън в музея на Одюбон от другата страна на улицата?

Пендъргаст кимна.

— Години преди това им бях дал назаем двутомника ни за една изложба, и бях поканен на откриването. Винаги страстно са искали да сложат ръка на семейния ни екземпляр, който моят прапрадядо си бил изписал директно от Одюбон[18] . – Пендъргаст млъкна, лицето му изглеждаше призрачно на острата светлина на паркинга. – Когато влязох в малкия музей, веднага видях една млада жена в залата, която ме гледаше.

— Любов от пръв поглед? – попита Д’Агоста.

Вампирската полуусмивка се върна.

— Сякаш светът внезапно изчезна, никой не съществуваше. Тя беше във висша степен забележителна. Облечена в бяло. Очите й бяха толкова сини, че клоняха към индигово, с виолетови пръски. И най-необичайното у нея – всъщност, в целия ми опит – уникално. Тя тръгна право към мен и се представи, хващайки ръката ми още преди да съм се съвзел… – Той се поколеба. – У Хелън никога не е имало престорена свенливост, никаква преструвка изобщо; тя беше единственият човек, на когото можех да вярвам безусловно.

Гласът на Пендъргаст стана хриплив и той млъкна. След това продължи.

— Освен, може би, на теб, скъпи ми Винсънт.

Д’Агоста се сепна от тази неочаквана фраза, отправена към него.

— Благодаря.

— Какви глупости дрънкам – каза Пендъргаст рязко. – Отговорите лежат в миналото, но това не значи, че трябва да му се отдаваме. И въпреки това смятам, че беше полезно за нас – за двама ни – да започнем от това място.

— Да започнем – повтори Д’Агоста. После се обърна: – Кажи ми, Пендъргаст…

— Да?

— Като заговорихме за миналото, има нещо, което ме озадачава. Защо са си дали – които да са били те — целият този труд?

— Не съм сигурен, че те разбирам.

— Да се сдобият с обучен лъв. Да организират смъртта на немския фотограф, за да прилъжат теб и Хелън в лагера.

Да купят всички онези хора. Това изисква много време и пари. И е отвратително сложен заговор. Защо просто не са инсценирали отвличане или автомобилна катастрофа тук, в Ню Орлиънс? Имам предвид, че би било много по-лесно да… – Гласът му пресекна.

Известно време Пендъргаст не отговори. После бавно кимна.

— Точно така. Много любопитна мисъл. Но не забравяй, че нашият приятел Уисли каза, че един от конспираторите, когото чул да говори, бил немец. И че туристът, когото лъвът нападнал първо, също е бил немец. Може би първото убийство е било нещо повече от разсейване на вниманието.

— Бях го забравил – промърмори Д’Агоста.

— И ако е така, усилията и разходите стават по-оправдани. Но нека оставим тази мисъл за по-късно, Винсънт. Убеден съм, че първата ни стъпка трябва да бъде насочена към това да научим повече – ако можем – за самата Хелън. – Той бръкна в джоба си и извади сгънат лист, който подаде на Д’Агоста.

Д’Агоста го разгъна. С елегантния почерк на Пендъргаст беше написано:

— Какво е това? – попита Д’Агоста.

— Миналото, Винсънт – адресът, на който тя е израснала. Това е следващата ти задача. Моята… се намира тук.