Трескави сънища

15.

Рокланд, Мейп

При нормални обстоятелства кръчмата „Морското куче“ би била точно от вида барове, който Винсънт Д’Агоста незнайно защо харесваше: скромна, непретенциозна, бачкаторска и евтина. Но обстоятелствата не бяха нормални. Беше преминал със самолет и с кола през четири града за четири дни; липсваше му Лора Хейуърд; и беше уморен, смъртно уморен, Мейн през февруари не можеше да се нарече очарователен. Последното нещо, което му се искаше в момента, беше да се налива с бира сред тайфа рибари.

Започваше леко да се отчайва. Рокланд се бе оказал улица без изход. Старата къща на Естерхази беше сменила собствениците си безброй пъти, откак семейството се бе изнесло преди двайсет години. От всички съседи само една стара мома изглежда си спомняше семейството – и тя бе затръшнала вратата в лицето му. Вестниците в обществената библиотека не споменаваха и дума за Естерхази, а архивът не пазеше нищо, освен данъчните декларации. Толкова за клюките и слуховете в малкия град.

Така че Д’Агоста се оказа на път към „Морското куче“, охлузена кръчма на самия бряг, където – както го бяха информирали – висяха най-старите моряци. Тя се оказа занемарена, покрита с дървени плочки постройка, сбутана между два склада на кея за търговия с риба. Снежната буря бързо приближаваше, няколко снежинки предвестници изчезнаха във въртопа на водата, вятърът изхвърляше пяна от океана и подмяташе изхвърлените безотговорно парцаливи вестници по скалистия бряг. Защо, по дяволите, съм тук? – запита се той. Но знаеше отговора – Пендъргаст му го беше обяснил. Боя се, че трябва да отидеш — беше казал той. – Прекалено близо съм. Не ми достига необходимата изследователска дистанция и обективност.

В бара беше тъмно и застоялият въздух миришеше на препържена риба и изветряла бира. Когато очите на Д’Агоста се адаптираха към полумрака, той видя, че посетителите – барманът и четирима редовни клиенти в граховозелени шуби и непромокаеми шапки – са спрели да говорят и го гледат. Явно това бе място, където се събираха едни и същи хора. Поне беше топло, печката за дърва в средата на помещението работеше добре.

Сядайки в отдалечения край на бара, той кимна на бармана и помоли за една Бъдвайзер. Направи се на незабележим и разговорът постепенно се възобнови. От него бързо научи, че и четиримата редовни клиенти са рибари; че риболовът напоследък не върви добре; че риболовът, всъщност, никога не е вървял добре.

Той обхвана с поглед бара, докато отпиваше от бирата си. Декорът – не беше изненадващо – беше напълно морски: челюсти от акула, големи рачешки щипки и снимки на рибарски корабчета покриваха стените, и мрежи с оцветени стъклени топки висяха от тавана. Тежка патина на старост, пушек и мръсотия покриваше всяка повърхност.

Той пресуши една бира, после втора, преди да реши, че е време да направи ход.

— Майк – каза той, използвайки първото име на бармана, което беше подочул по-рано от разговора, – почерпи всички за моя сметка. Вземи си и ти една.

Майк го погледна за миг, после с дрезгав глас му благодари. Последва сумтене и мърморене, докато питиетата се раздаваха на редовните клиенти.

Д’Агоста отпи една голяма глътка от бирата си. Беше важно, знаеше го, да изглежда като обикновен човек – а в „Морското куче“ това означаваше да не бъде скръндза, когато се отнася до пиенето. Той прочисти гърлото си.

— Питах се – произнесе той гласно – дали някой от вас може да ми помогне.

Втренчените погледи се върнаха, някои любопитни, други – подозрителни.

— Да ти помогнем за какво? – каза един посивял мъж, на когото другите викаха Хектор.

— Има едно семейство, което е живяло тук. Естерхази. Опитвам се да ги намеря.

— Как се казвате, господине? – попита един рибар на име Нед. Беше около пет стъпки висок, със сбръчкано от вятъра и слънцето лице, и ръце – дебели като електрически стълбове.

— Мартинели.

— Ченге ли си? – попита Нед, мръщейки се.

Д’Агоста поклати глава.

— Частен детектив. Става въпрос за наследство.

— Наследство?

— Много пари. Нает съм да открия някой останал от семейство Естерхази. Ако не ги намеря, не мога да им дам наследството им, нали така?

Барът беше занемял за известно време, докато местните обмисляха чутото. Доста очи блеснаха при споменаването на парите.

— Майк, още по едно, ако обичаш. – Д’Агоста отпи от пяната. – Попечителите също така отпускат малък хонорар на онзи, който им помогне да открият някакъв оцелял член на семейството.

Д’Агоста видя как рибарите се спогледаха, после се обърнаха към него.

— Е – каза той, – някой от вас може ли да ми каже нещо?

— Няма Естерхази в този град вече – поклати глава Нед.

— Няма Естерхази в тази част на света вече – натърти Хектор. – Не би могло – не и след онова, което се случи.

— А какво е станало? – попита Д’Агоста, опитвайки се да не показва прекомерен интерес.

Още споглеждания.

— Не знам всичко – каза Хектор. – Но сигурно направо са избягали от града.

— Държаха една стара леля, заключена на тавана – обади се трети рибар. — Налагаше се, след като започна да убива кучетата в града и да ги яде. Съседите разправят, че я чували нощем, викала и думкала по вратата, искала да й дадат кучешко.

— Я стига, Гари – намеси се барманът с усмивка. – Жената просто викаше. Беше същинска харпия. Трябва да си гледал прекалено много филми след полунощ.

— Истината беше – каза Нед, – че съпругата се опита да отрови съпруга си. Сипала стрихнин в крема му.

Барманът поклати глава.

— Изпий още една бира, Нед. Аз чух, че бащата изгубил парите си на борсата – затова така набързо се изнесли от града, дължал на всички пари.

— Гадна работа – каза Хектор, пресушавайки бирата си.

— Много гадна.

— Що за семейство са били? – попита Д’Агоста.

Един от рибарите погледна с копнеж към празните чаши, които бяха опразнили с плашеща бързина.

— Майк, дай по още едно, моля те – помоли Д’Агоста бармана.

— Чух – рече Нед, докато получаваше чашата си, – че бащата бил истински мръсник. Че биел жена си с електрически шнур. Затова го била отровила.

Историите започнаха да стават все по-откачени и по-малко вероятни; единственият факт, който Пендъргаст бе успял да му каже, беше че бащата на Хелън е бил лекар.

— Аз пък съм чувал друго – каза барманът. – Че съпругата била откачена. Цялото семейство се бояло, ходели на пръсти около нея, от страх да не я ядосат. И че съпругът отсъствал. Непрекъснато пътувал. Южна Африка, струва ми се.

— Някакви арести? Полицейски разследвания? – Д’Агоста вече знаеше отговора: полицейското досие на семейство Естерхази беше чисто като сълза. Нямаше документи, за каквито и да е сблъсъци със закона или полицията, отнасящи се до домашни неприятности. – Споменахте семейството. Имали са син и дъщеря, нали?

Кратка тишина.

— Синът беше малко странен – каза Нед.

Отличникът на класа, който чете прощалното слово при завършването на випуска, помисли си Д’Агоста, поне това може да се провери.

— А дъщерята? Тя що за птица беше?

Последва вдигане на рамене. Той се запита дали в гимназията още пазеха архивите.

— Някой знае ли къде може да са сега?

Размяна на погледи.

— Чух, че синът бил някъде на юг – каза Майк, барманът.

— Нямам представа какво се е случило с дъщерята.

— Естерхази не е често срещано име – обади се Хектор.

— Хрумвало ли ви е да потърсите в Интернет?

Д’Агоста огледа безизразните лица. Не се сещаше за други въпроси, които не биха довели до поредния хор от противоречащи си слухове и безполезни съвети. Осъзна също така – с невяра, – че е леко пиян.

Той стана, като се облегна тежко на бара.

— Какво ви дължа? – обърна се към Майк.

— Трийсет и два и петдесет – дойде отговорът.

Д’Агоста измъкна две двайсетачки от портфейла си и ги сложи на тезгяха.

— Благодаря на всички за помощта – каза той. – Приятна вечер.

— Ей, а какво ще стане с хонорара? – попита Нед.

Д’Агоста спря, след което се обърна.

— Вярно, хонорара. Ще ви дам номера на мобилния си. Ако някой от вас се сети за нещо друго – нещо конкретно, не просто слухове, – да ми звънне. Ако това доведе до резултат, може и да извади късмет. – Той побутна една салфетка към него и написа номера си.

Рибарите му кимнаха; Хектор вдигна ръка за сбогуване.

Д’Агоста вдигна яката си и с несигурни стъпки излезе от бара в щипещия студ на виелицата.