Трескави сънища

48.

В слабо осветения гараж един мъж се сви зад колата, завита с бяло брезентово покривало. Беше седем вечерта и слънцето беше залязло. Въздухът миришеше на автомобилен лак, машинно масло и пръст. Като извади 9 милиметров полуавтоматичен пистолет „Берета“ от колана си, мъжът бързо извади пълнителя и отново провери дали е пълен. Пъхайки оръжието обратно в колана си, той разтвори и затвори ръце три пъти, като опъваше и стискаше пръсти. Мишената щеше да пристигне всеки момент. Потта се спусна надолу по тила на мъжа, а в бедрото му заподскача едно сухожилие, но той не забелязваше нищо – толкова концентриран беше в онова, което предстои.

Франк Хъдсън беше проучвал територията на имението „Пенумбра“ през изминалите два дни, запознавайки се с дейностите и навиците на мястото. Беше изненадан от това колко небрежна е охраната: един-единствен изкуфял, полусляп прислужник отваряше къщата сутрин и отново я затваряше вечерта по разписание с такава точност, че човек можеше да сверява часовника си по него. Входните врати оставаха затворени, но не заключени през деня, и явно никой не ги наблюдаваше. Старателно проучване показа, че няма следи от охранителни камери, алармени системи, сензори за движение или инфрачервени лъчи. Грохналата стара плантация беше толкова отдалечена от изровеното шосе, че Хъдсън нямаше защо да се тревожи от редовни полицейски патрули. В плантаторската къща имаше няколко души, освен мишената и прислужника: само една доста привлекателна жена със страхотна фигура, която той бе виждал няколко пъти.

Мишената на Хъдсън, мъжът на име Пендъргаст, беше единствената несиметричност в безвременния цикъл на плантация „Пенумбра“. Той идваше и тръгваше в най-непредсказуеми часове. Но Хъдсън беше наблюдавал достатъчно дълго, за да види началото на известна тенденция в идванията и тръгванията, и че всичко се върти около виното. Когато тътрещият се стар прислужник започнеше да приготвя вечеря и отваряше бутилка вино, това означаваше, че Пендъргаст ще си бъде вкъщи не по-късно от седем и половина вечерта. Ако икономът не отвореше вино, това означаваше, че Пендъргаст няма да вечеря вкъщи и ще се прибере много по-късно, ако изобщо го направеше.

Тази вечер на бюфета стоеше още неотворена бутилка вино, ясно видима през прозорците на трапезарията.

Хъдсън погледна часовника си. Прехвърли в ума си как ще действа. И изведнъж замръзна; чу отвън звука на гуми, които хрущяха по чакъла. Това беше. Той почака, дишането му стана плитко. Колата спря пред гаража и двигателят затихна. Хлопна се врата, последвана от звук на стъпки. Гаражните врати се отвориха, първо едната, после другата – те не бяха автоматични – и стъпките се върнаха към колата. Двигателят измърка леко. Предницата на Ролса влезе в гаража, фаровете за миг изпълниха пространството, заслепявайки го. Малко по-късно угаснаха, двигателят спря и гаражът отново стана тъмен.

Той примигна, изчаквайки очите му да се адаптират. Ръката му се допираше до дръжката на пистолета и той измъкна оръжието от колана си, внимателно освобождавайки предпазителя.

Почака да чуе звука от отварянето на врата, както и мишената му да включи лампите в гаража, но нищо не се случи. Пендъргаст изглежда чакаше в колата. Но защо? Усещайки как сърцето му ускорява в гърдите, Хъдсън се опита да контролира дишането си и да запази яснотата на мисълта си. Знаеше, че е добре скрит, след като бе нагласил брезентовото покривало така, че да стига до земята и да не позволява краката му да се виждат.

Може би Пендъргаст говореше по мобилния си телефон. Или пък се възползваше от рядката възможност да остане насаме със себе си, както правеха хората понякога, преди да излезе от колата.

С безкрайна предпазливост Хъдсън надигна глава съвсем леко, за да надникне над ръба на покривалото; неясният силует на Ролса си почиваше спокойно в мрака, единственият звук беше на изстиващ двигател. Бе невъзможно да види вътрешността през затъмнените стъкла.

Той изчака.

— Да не би да изгубихте копче? – долетя глас зад него от дясната му страна.

С изненадано сумтене Хъдсън подскочи, ръката му трепна инстинктивно и оръжието изгърмя силно в затвореното пространство. Когато се опита да се завърти, усети че пистолетът се изплъзна от ръката му и една жилава ръка се уви около врата му. Тя завъртя тялото му, после го блъсна и буквално го залепи върху покритото возило.

— Във великата игра на човешки живот – каза гласът, – човек започва като наивник и завършва като измамник.

Хъдсън се мъчеше да се освободи безрезултатно.

— Вие, приятелю, къде точно се намирате в този щастлив спектър?

— Не знам за какво говориш, по дяволите – най-после успя да изхрипти той.

— Ако се овладеете, ще ви пусна. А сега – отпуснете се.

Хъдсън спря да се бори. В този момент усети, че хватката се разхлабва и крайниците му са свободни. Той се обърна и се озова лице в лице с мишената си, Пендъргаст: висок мъж в черно, с лице и коса толкова бледи, че изглеждаха сякаш блестят в тъмнината. Държеше в ръката си „Беретата“ на Хъдсън, насочена към него.

— Съжалявам, не бяхме представени. Името ми е Пендъргаст.

— Да ти го начукам.

— Винаги съм намирал този израз за куриозен, когато се употребява в негативен смисъл. – Пендъргаст го огледа отгоре до долу, после пъхна пистолета в колана си. – Какво ще кажете да продължим нашия разговор вътре?

Мъжът го погледна.

— Ако обичате. – Пендъргаст му посочи да върви към страничната врата пред него. След малко Хъдсън отстъпи. Това можеше да се окаже начин да се измъкне оттук, все пак.

Той мина през отворената гаражна врата, Пендъргаст го следваше. Пресякоха покритата с чакъл алея и изкачиха стъпалата към запуснатото имение. Прислужникът отвори вратата.

— Този господин ще влезе ли? – попита той, а в гласа му се усещаше, че се надява това да не става.

— Само за няколко минути, Морис. Ще изпием по чашка шери в източния салон.

Пендъргаст посочи на мъжа към централния коридор и след малко влязоха в малка дневна. В камината гореше огън.

— Седнете.

Хъдсън предпазливо се отпусна на един стар кожен диван. Пендъргаст се разположи отсреща и погледна часовника си.

— Разполагам наистина само с няколко минути. А сега отново: името ви, ако обичате?

Хъдсън направи усилие да се стегне, да се адаптира към този внезапен и неочакван обрат. Все още можеше да се измъкне.

— Забравете за името. Аз съм частен детектив и работех за Бласт. Това е всичко, което трябва да знаете – и се обзалагам, че е повече от достатъчно.

Пендъргаст отново го изгледа отгоре до долу.

— Знам, че картината е при вас – продължи Хъдсън. – „Черната рамка“. Знам също, че вие убихте Бласт.

— Колко сте умен.

— Бласт ми дължеше много пари. Единственото, което правя, е да си събера дължимото. Плащате ми и забравям всичко, което знам за смъртта на Бласт. Разбирате ли?

— Ясно. Става дума за своего рода шантаж. – Бледото лице на мъжа се разчупи в призрачна усмивка, разкривайки равни бели зъби.

— Само събирам каквото ми дължат. И в същото време ви помагам – ако схващате какво имам предвид.

— Господин Бласт никак не го е бивало да преценява хората.

Несигурен какво би трябвало да означава това, Хъдсън гледаше как Пендъргаст измъкна „Беретата“ от черния си костюм, провери пълнителя и го насочи към него. В същото време прислужникът пристигна със сребърен поднос с две малки чашки, пълни с кафява течност, които той остави на масата една след друга.

— Морис, шерито все пак няма да е необходимо. Ще изведа този господин в блатата, ще го застрелям отзад в главата със собственото му оръжие и ще оставя алигаторите да се справят с доказателствата. Ще се върна навреме за вечеря.

— Както желаете, сър – каза безстрастно икономът, вдигайки питиетата, които току-що бе оставил.

— Не ме занасяйте – каза Хъдсън, чувствайки пристъп на несигурност. Може би беше надценил възможностите си.

Пендъргаст изглежда не го чу. Стана и посочи с оръжието:

— Хайде.

— Не бъдете глупак, никога няма да се измъкнете. Моите хора ме очакват. Знаят къде съм.

— Вашите хора? — Призрачната усмивка се върна. – Я стига, и двамата знаем, че сте на свободна практика и че не сте казал на никого къде отивате тази вечер. Към блатото!

— Почакайте! – Хъдсън усети внезапен пристъп на паника. – Правите грешка.

— Мислите ли, че – след като вече съм убил един човек – не бих бил готов да убия и друг, който е научил за престъплението и сега иска да ме изнудва за пари? Ставайте!

Хъдсън скочи.

— Изслушайте ме, моля ви. Забравете за парите. Просто се опитвах да ви обясня.

— Не са необходими обяснения. Дори не ми казахте името си, за което ви благодаря. Винаги изпитвам угризения, когато си спомням имената на онези, които съм убил.

— Казвам се Хъдсън – каза той бързо. – Франк Хъдсън. Моля ви, не го правете.

Пендъргаст заби цевта на оръжието в него и го избута към вратата. Като зомби, Хъдсън залитна към коридора, мина през входната врата и излезе на верандата. Нощта се изправи пред тях, черна и влажна, изпълнена с крякането на жаби и звъненето на насекоми.

— Не. Господи, не. – Сега вече Хъдсън знаеше, че е направил ужасна грешка.

— Продължавайте да вървите, ако обичате.

Хъдсън усети, че коленете му омекват и се свлече на дъсчения под.

— Моля ви. – По лицето му потекоха сълзи.

— Ще го направя тук тогава. – Той усети дулото да докосва тила му. – Морис ще трябва да изчисти.

— Недейте – простена Хъдсън. Той чу Пендъргаст да запъва ударника на „Беретата“.

— И защо да не го правя?

— Когато изчезна, ченгетата ще намерят колата ми. Достатъчно близко е, и ще дойдат да почукат тук.

— Благодаря. Ще преместя колата ви.

— Но ще оставите следи от вашата ДНК в нея, не можете да го избегнете!

— Морис ще ги махне. Освен това мога да се справя с няколко ченгета.

— Те ще претърсят блатото.

— Както казах, алигаторите ще унищожат трупа ви.

— Щом мислите така, значи не знаете много за труповете. Има начин да бъдат намерени дни, седмици по-късно. Дори в блатата.

— Не и в моето блато, с моите алигатори.

— Алигаторите не могат да накарат човешките кости да изчезнат – те минават през червата и излизат непроменени.

— Познанията ви по биология са впечатляващи.

— Послушайте ме. Ченгетата ще разберат, че съм работил за Бласт, ще свържат Бласт с вас, и мен с вас. Заредих газ с кредитна карта точно на пътя. Повярвайте ми, ще претърсят всичко наоколо.

— И как ще ме свържат с Бласт?

— Ще го направят, можете да сте сигурен! – Хъдсън продължи с истинска страст. – Знам цялата история, Бласт ми я разказа. Каза ми за посещението ви. Веднага след като си заминахте, Бласт отказа операцията с кожи. Не искаше да рискува, беше на телефона минута, след като си тръгнахте от апартамента му.

— Ами „Черната рамка“? Вие ли бяхте този, който ни преследваше?

— Да. Бласт ви насъска към „Черната рамка“. Искаше да я намерите, разбра, че сте достатъчно умен, за да успеете там, където той се е провалил. Беше впечатлен от вас. Но ченгетата ще разберат всичко, ако вече не са го разбрали, за нахълтването ви в онази закусвалня. Повярвайте ми, ако аз изчезна, те ще нахълтат тук с ловджийски кучета.

— Никога няма да ме свържат с Бласт.

— Разбира се, че ще го направят! Бласт ми каза, че сте го обвинили за убийството на съпругата ви. Затънали сте достатъчно дълбоко в разследването.

— Бласт ли уби жена ми?

— Каза, че не бил той, че нямал нищо общо.

— И вие му повярвахте?

Хъдсън говореше колкото бързо можеше, сърцето препускаше болезнено в гърдите му.

— Бласт не беше светец, но не е убиец. Беше хитрец, изнудвач, манипулатор. Но не му стигаше куража да убие някого.

— За разлика от вас. Скривате се в гаража ми с оръжие.

— Не, не! Нямаше да ви нападна, само гледах да направя сделка. Аз съм просто един частен детектив, който се опитва да си изкара прехраната. Трябва да ми повярвате! – Гласът му прегракна от паника.

— Трябва ли? – Пендъргаст дръпна пистолета настрани.

— Можете да станете, господин Хъдсън.

Той се изправи на несигурните си крака. Лицето му беше влажно от сълзи и целият трепереше, но не го беше грижа. Заля го надежда.

— Вие сте малко по-интелигентен, отколкото предполагах. Вместо да ви убия, нека се върнем вътре, да се насладим на шерито и да обсъдим условията на заплащането ви.

Хъдсън се срина на дивана до запалената камина, като се потеше обилно. Чувстваше се изцеден, изтощен, и все пак жив, развълнуван, сякаш бе роден отново и ходеше по земята като нов човек.

Пендъргаст седна на стола си със странна полуусмивка.

— А сега, господин Хъдсън, ако ще работите за мен, трябва да ми кажете всичко. За Бласт, за възложената ви задача.

Хъдсън беше прекалено благодарен, за да говори.

— Бласт ми се обади, след като го посетихте. Наистина го уплашихте с вашите разговори за нелегални кожи. Каза ми, че отлага цялата операция за неопределено време. Каза също, че сте по следите на картината, „Черната рамка“, и че иска от мен да ви следя, така че ако я намерите, да мога да я взема от вас.

Пендъргаст кимна над сплетените си пръсти.

— Както казах, надяваше се да го отведете до „Черната рамка“. Аз ви проследих и видях всичко, каквото направихте в „Папис“. Подгоних ви, но вие избягахте.

Поредно кимване.

— Така че се върнах да докладвам на Бласт, но го намерих мъртъв. Прострелян отблизо. Побеснях. Дължеше ми над пет бона за труд и разноски. Помислих, че вие сте го убил. И реших да ви посетя и да си взема дължимото.

— Уви, не съм убил Бласт. Някой друг го е направил.

Хъдсън кимна, не знаейки дали да вярва, или не.

— А какво знаете за бизнеса на господин Бласт?

— Не много. Както вече казах, той бе въвлечен в нелегална търговия – животински кожи. Но най-важното за него като че ли беше тази „Черна рамка“. Почти се беше побъркал на тази тема.

— А историята на вашия бизнес, господин Хъдсън?

— Навремето бях ченге, но ме тикнаха в глуха линия заради диабет. Не издържах работата на бюро, така че станах частен детектив. Това се случи преди пет години. Свърших много работа за господин Бласт, като предимно проучвах миналото на неговите… бизнес партньори и снабдители. Той беше много предпазлив с кого търгува. Този пазар гъмжи от ченгета под прикритие и от шарлатани. Той търгуваше предимно с някакъв тип на име Виктор.

— Виктор чий?

— Никога не съм чувал фамилията му

Пендъргаст погледна часовника си.

— Време е за вечеря, господин Хъдсън и съжалявам, че не можете да останете.

Хъдсън усети, че също съжалява.

Пендъргаст бръкна в джоба на костюма си и извади малка пачка банкноти.

— Не мога да кажа какво ви дължи Бласт – каза той, – но това е за първите ви два дни работа. Петстотин на ден плюс разходите. Отсега работите без огнестрелно оръжие и само за мен. Ясно ли е?

— Да, сър.

— Има един малък град, Сънфлауър, на запад от блатото Блек Брейк. Искам да намерите карта, да начертаете кръг с радиус петдесет мили около този град и да откриете всички фармацевтични компании и лаборатории за разработване на лекарства в този радиус единадесет години назад. Искам да отидете във всяка от тях, все едно сте изгубил се шофьор. Приближете се колкото се може повече, без да влизате. Не си водете записки, не снимайте, съхранявайте всичко в главата си. Наблюдавайте и ми докладвайте на всеки двадесет и четири часа. Това ще е първата ви задача за изпълнение. Разбрахте ли?

Хъдсън беше разбрал. Той чу отварянето на врата и гласове в коридора; някой беше дошъл.

— Да. Благодаря, сър. – Това бяха дори повече пари, отколкото Бласт му беше плащал – и то за такава проста работа. Достатъчно беше дори, че не се бе наложило да ходи до блатото Блек Брейк – беше чул достатъчно мрачни слухове за това място.

Пендъргаст го проследи с поглед до кухненската врата. Хъдсън излезе навън в нощта, изпълнен с безкрайна благодарност й чувство на лоялност към мъжа, който бе пощадил живота му.