Трескави сънища

59.

Ню Йорк сити

Д-р Джон Фелдър изкачи широките каменни стъпала на главния филиал на Нюйоркската обществена библиотека. Зад него вечерният трафик на Пето авеню представляваше нестроен хор от клаксони и пухтящи двигатели. Той спря за момент между големите каменни лъвове, Пейшънс и Фортитюд[31], за да погледне часовника си и да оправи тънката кафява папка, която бе пъхнал под мишница. След това тръгна към месинговите врати в горния край на стъпалата.

— Съжалявам, сър – каза пазачът, заставайки пред него.

— Библиотеката вече е затворена.

Фелдър извади документите от градската управа и ги показа на мъжа.

— Много добре, сър – кимна пазачът и се дръпна почтително от вратата.

— Подадох заявка за някои изследователски материали – каза Фелдър. – Беше ми казано, че са готови за проучване.

— Можете да се осведомите в Общия отдел за изследвания – отвърна пазачът. – Стая 315.

— Благодаря.

Обувките му отекнаха по пода, когато премина през просторната и ехтяща зала. Беше почти осем вечерта и пещерообразното пространство беше пусто, с изключение на един втори пазач в приемната, който отново провери документите му и посочи към широкото стълбище. Фелдър изкачи мраморните стъпала бавно и замислено. Стигайки на третия етаж, той тръгна по коридора към входа на стая 315.

Стая 315 не беше точната дума за това място. С дължината на почти две градски пресечки, главната читалня се издигаше на петнайсет метра към таваните в стил рококо, покрити със стенописи. Елегантни полилеи висяха над сякаш безкрайни редици от дълги дъбови маси, все още снабдени с оригиналните бронзови лампи. Тук-там и други читатели с допуск в извънработно време седяха на масите, вперили очи в книгите, или тихо потракваха на лаптопите си. Макар покрай стените да стояха подредени стотици томове, те бяха само капка в библиотечното море: на подземното ниво под краката му, както и под зелената повърхност на съседния Брайънт парк, се съхраняваха още шест милиона тома.

Но Фелдър не беше дошъл тук да гледа книги. Бе дошъл за пълното библиотечно течение на сбирката от изследователски материали по генеалогия.

Отиде до пункта за заявки, който разделяше помещението, самият той изработен от орнаментирано дърво и голям колкото къща в предградията. След кратка размяна на реплики, му бе посочена една библиотечна количка, пълна със счетоводни книги и папки. Той я закара до най-близката маса, после седна и започна да разполага материалите върху лакираната дървена повърхност. Те бяха потъмнели и покрити с кафяви петна от годините, но все пак безукорно чисти. Различните документи и комплекти досиета имаха едно общо нещо: бяха датирани от 1870-та до 1880-та и документираха района на Манхатън, в който Констанс Грийн твърдеше, че е израснала.

Дори след присъдата Фелдър не преставаше да мисли за историята на младата жена. Беше абсурдно, разбира се — бълнувания на някой, който напълно е изгубил връзка с реалността. Класически случай на дефинирана самоизмама: психотично разстройство, неспецифицирано.

А и Констанс Грийн не се държеше като типичната личност, напълно загубила връзка с реалността. Имаше нещо в нея, което го объркваше – не, интригуваше.

„Аз наистина съм родена на Уотър стрийт през седемдесета година – 1870. Ще намерите всичко, което ви трябва в градските архиви на Сентрал стрийт и други – в Нюйоркската обществена библиотека… Знам го, защото аз лично съм виждала архивите“.

Не беше ли това някаква следа, която тя им предлагаше: някакво късче информация, което можеше да разбули мистерията? А може би беше вик за помощ? Само грижливо проучване на архивите би могло да даде отговор. Той за миг се запита защо го прави: участието му в случая бе свършило, а той беше много зает човек с успешна частна практика. И въпреки това… осъзна, че е ужасно любопитен.

Един час по-късно Фелдър седна обратно в стола си и си пое дълбоко въздух. Сред купчините пожълтели документи се намираше един списък от преброяването на населението в Манхатън, в който наистина въпросното семейство фигурираше като живеещо на Уотър стрийт № 16.

Като остави листовете на масата, той стана и се спусна надолу по стъпалата към отдела за изследвания по генеалогия на първия етаж. Търсенето му из архивите за поземлена собственост и военна служба удари на камък, щатското преброяване от 1880-та година не показа нищо, но статистиката от 1870-та година бе регистрирала Хорас Грийн като живущ в окръг Патнъм, Ню Йорк. Един преглед на данъчните декларации на окръг Патнъм от предходните години добави още няколко допълнителни щриха.

Фелдър се изкачи бавно по стъпалата и седна на масата. Отвори внимателно кафявия плик, който беше донесъл, и подреди оскъдното му съдържание – добито от Обществения архив – върху гладката повърхност.

Какво точно беше научил до този момент?

През 1870-та Хорас Грийн е бил фермер в Кармел, Ню Йорк. Съпруга, Частити Грийн; една дъщеря Мари, възраст – осем години.

През 1874-та година Нюйоркският отдел по здравеопазване издава смъртен акт за Хорас и Частити Грийн. Смъртта и в двата случая е причинена от туберкулоза. Това оставя три деца – съответно на възраст шестнайсет, седем и пет години – сирачета.

През 1878-а година в полицейските архиви се споменаваше, че Мари Грийн е била обвинена в „шляене по улиците“ – проституция. Според съдебните архиви тя е заявила, че се е опитвала да си намери работа като перачка и шивачка, но че заплащането било недостатъчно да се грижи за себе си и брат си и сестра си. В документите от социалните отдели за същата година се казваше, че Мари Грийн е била затворена в мисията „Файв пойнтс“ за неопределен период. Други архиви нямаше; тя изглежда бе изчезнала.

Друг полицейски архив, от 1880-та, съобщаваше за някой си Кастор Макгиликъти, че е пребил Джоузеф Грийн, десетгодишен, до смърт, хващайки момчето да бърка в джоба му. Присъда: десет долара и шестдесет дена тежък труд в „Гробниците“, по-късно намалени.

Това беше всичко. Последното – и всъщност единствено – споменаване на Констанс Грийн беше в преброителните списъци от 1874-та година.

Фелдър върна документите в папката и я затвори с въздишка. Това беше една достатъчно депресираща история. Изглежда жената, която наричаше себе си Констанс Грийн, се бе възползвала от точно това семейство – и това отделно късче информация – и го беше направила обект на собствените си фантазии. Но защо? От всичките неизброими хиляди, милиони семейства в Ню Йорк сити – много от тях с по-дълги и колоритни истории – защо беше избрала точно това? Възможно ли беше да са били нейни предшественици? Но архивите за семейството изглежда свършваха с това поколение: той не можа да намери нищо, което да подкрепя допускането, че дори един-единствен член на семейство Грийн е оцелял след 1880-та година.

Ставайки от стола си с поредна въздишка, той отиде до бюрото на служителя и поиска няколко дузини местни Манхатънски вестници от края на 1870-та. Прелисти ги безразборно, гледайки равнодушно статиите, съобщенията и обявите. Това беше, разбира се, безнадеждно: не знаеше какво точно търси — всъщност, на първо място, не знаеше защо изобщо гледа. Какво беше това около Констанс Грийн и нейното състояние, което го объркваше толкова? Нали не беше…

Внезапно – докато прелистваше един брой от 1879-та година на таблоида „Ню Йорк Дейли Инкуайърър“ – той спря. На една вътрешна страница беше отпечатана гравюра, озаглавена „Улично дете играе“. Илюстрацията изобразяваше редица жилищни кооперации, мизерни и разхвърляни. Хлапаци с мръсни лице играеха стикбол на улицата. Но отстрани стоеше едно слабо момиче и ги гледаше, хванало метла в ръката. Беше слабо до мършавост и за разлика от другите деца, нейното изражение беше отчаяно, почти уплашено. Но онова, което беше сепнало Фелдър, беше лицето й. Всяка черта от него, всеки детайл, си приличаха с лицето на Констанс Грийн като две капки вода

Фелдър гледа дълго гравюрата. После много бавно затвори вестника със замислено, сериозно изражение.