Арабският принц

ДЕСЕТА ГЛАВА

Принц Едуард избра младите благородници, които щяха да го придружават в похода във Франция, и изпрати в Бъркхемстед стотина бойци и стотина уелски стрелци.

Бойците на граф Уорик се подготвяха в Уиндзор. Неговите хора бяха по-многобройни — четиристотин бойци и двеста стрелци, а още петстотин воини изпрати Ланкастър.

Кралят събра две хиляди мъже от кралските гарнизони в Уудсток. Хевъринг и Кенингтън. Останалите три хиляди бойци щяха да се съберат от гарнизоните в Рочестър и Колчестър, които бяха близо до пристанището в Ипсуич, откъдето всички щяха да потеглят.

Принц Едуард смяташе, че брат му Лайънъл ще иска да участва в похода, ала баща му заяви:

— Твоята майка ме помоли да го оставя в Англия.

— Нали не искаш да стане страхливец? — възрази принцът.

— Обещах на майка ти, че той няма да участва във война, докато не навърши петнадесет години.

— Възрастта няма нищо общо. Той е силен като бик и е по-висок и по-як от всички нас.

— Той ли те помоли да ходатайстваш за него?

— Не, но ще побеснее, когато научи, че ще трябва да остане в Англия.

Принц Лайънъл не бе единственият, който бе вбесен. Неговият лейтенант Робер де Бошан не можеше да си намери място от гняв.

— Кълна се в Светото разпятие, това е абсурдно. Няма съмнение, че е дело на принц Едуард. Той иска цялата слава за себе си! — Робер не бе забравил плесницата, която Едуард му бе ударил. — Ще говоря с баща си. Той има влияние върху краля и ще го накара да промени решението си.

Ала когато Робер говори с баща си и узна, че Кристиан Хоуксблъд ще участва в похода, а той самият не, горчива омраза започна да разяжда душата му. Обаче не можеше да стори нищо — Уорик подбираше бойци, които са дисциплинирани и изпълняват безпрекословно заповедите.

Робер се върна при принц Лайънъл, който крачеше гневно напред-назад и високо проклинаше. Русокосият гигант притежаваше невероятна сила и не се успокои, докато не направи на трески дъбовата маса в трапезарията.

Робер прикри гнева и обидата си, но планът за отмъщение вече се бе оформил в главата му.

— След като размислих, реших, че кралят е постъпил много мъдро, Ваше Височество. Той не може да позволи и на двамата си сина да участват във война. Вие сте следващият поред наследник на трона и ако нещо се случи с Едуард, вие ще бъдете крал. Смятам, че вероятно ще ви дадат скиптъра и ще ви изберат за принц-регент, докато баща ви и брат ви са във Франция. — Робер знаеше, че принц Лайънъл е любимият син на кралица Филипа. — Защо не поговорите с майка си? Тя може да убеди Кралския съвет.

Принц Лайънъл се успокои. Сигурно ще се забавлява чудесно в ролята на крал на Англия — всички ще му се подчиняват и ще изпълняват желанията му, а особено хубавите жени.

Ала Робер де Бошан не можеше да се примири. Ревност, обида и омраза изпълваха сърцето му, което жадуваше за отмъщение.

Докато пътуваха към Ипсуич, кралят, Уорик и принц Едуард дълго разговаряха с Кристиан Хоуксблъд. Сред множеството от шест хиляди бойци имаше доста заболели и ранени. Хоуксблъд очевидно притежаваше медицински познания и помагаше на всички страдащи.

Уорик забеляза, че хората на принц Едуард бяха много дисциплинирани, макар че не бяха служили във войската. Моралът им бе на висота, тъй като Едуард и Кристиан им служеха за пример. Уорик реши да повери на сина си командването на отряд от двеста души. Очевидно Кристиан бе надарен с качествата на водач, имаше голям опит от битките и беше единственият сред многохилядната войска, който знаеше къде е съсредоточена френската флота.

Оръженосецът на принц Едуард сър Джон Шандо беше по-възрастен от принца, така както Пади и Али бяха няколко години по-големи от Хоуксблъд. Петимата мъже прекарваха заедно повечето от времето си. Уелският принц за пръв път участваше в бойни действия и останалите четирима бяха сключили негласно споразумение да бдят над него.

Кристиан знаеше какви мисли измъчват младия принц. Едуард не се страхуваше от неприятеля, но се страхуваше, че може да не оправдае доверието на баща си и хората си. Двамата бяха седнали в палатката на Хоуксблъд и разговаряха. Али бе намазал телата им с бадемово масло, а Пади и Джон Шандо лъскаха оръжията им.

— Ще бъде много лошо, ако конете не са с нас, когато слезем на брега под носа на френската флота — каза Едуард. — Цял живот съм се обучавал да се бия на кон.

— Не конете печелят битките, а хората. Преди и след битка винаги е много трудно, но във вихъра на боя забравяш за страха, съмненията, умората, поражението. Трябва да се успокоиш и да се опиташ да концентрираш мислите, енергията, силата си. Тогава се изпълваш с чувство за мощ и виждаш с кристална яснота, че всяка опасност може да бъде избегната. Всичко се свежда до най-прости неща: трябва да побеждаваш или да отстъпваш, да напредваш или да бягаш, да оживееш или да умреш.

— Баща ми, кралят, винаги вярва в победата и е способен да вдъхне увереност и на останалите — тихо каза Едуард. — В това се крие неговата сила.

— Това е дар от боговете — твърдо заяви Кристиан. — Аз също съм убеден, че ще победим. Винаги вярвам, че ще спечеля една битка, още преди да е започнала.

Едуард кимна. И двамата мислеха еднакво.

— Шандо ме попита за Хелвеция и колко време сме били във Фландрия — тихо се обади Пади, когато принцът стана да си върви. Душата му бе изпълнена с тревога и лоши предчувствия. — Не му казах, че никога не сме били във Фландрия.

Кристиан сложи ръка на рамото му и се опита да го успокои.

— Не трябва да се поддаваш на съмненията, Пади. Аз знам много добре къде се намира френската флота.

— Той е научен да вярва само на инстинктите си и винаги се съмнява във всичко — намеси се Али. — Това е тайната на живота му.

Пади поклати глава.

— Тази източна философия е непонятна за мен, Али Баба.

— Не, Пади, това е тайната на Ордена на тамплиерите. От тях научих мистичните ритуали. Те са живели на изток. Подозирам, че повечето са имали ирландска кръв.

— За Бога, сега ми стана ясно! Всички разумни хора знаят, че ирландците са некадърни, мързеливи и мошеници.

Пади избухна в смях и всички се успокоиха. Познаваха променливия нрав на ирландците — след веселото настроение изпадаха в меланхолия и мрачно самовглъбяване. Младият оръженосец изпитваше нужда да изпие няколко чаши, защото знаеше, че на следващото утро може да се срещнат със смъртта. Възпираше го единствено страхът от Хоуксблъд.

Кристиан Хоуксблъд не можеше да заспи. Не можеше да забрави внушителната гледка — мачтите на френските кораби замрежваха целия хоризонт. По-големите кораби бяха снабдени с бронзови оръдия и дълги цеви. Адмиралите на французите се бяха погрижили да снабдят армията с барут, патрони и други муниции. Нападението срещу френската флота носеше големи рискове.

Кристиан започна да медитира — състояние, предшестващо виденията му. Той знаеше, че французите са нащрек и са заети с плановете за защитата на важното пристанище Хелвеция. Те бяха подредили корабите си в четири бойни редици. В центъра на първата редица се намираха трите внушителни английски кораба, които французите бяха пленили. Корабите бяха свързани помежду си с метални вериги и превземането им беше почти невъзможно.

Видението продължи с нова сцена — французите вече бяха забелязали английската флота. Видя как генуезките стрелци, въоръжени с арбалети, бяха готови за стрелба от бойните кули. Видението съвпадна с предишното и той успокоен заспа.

Англичаните дебаркираха на разсъмване. Преди да слезе от кораба, Хоуксблъд потърси Уорик, на когото бе възложено командването на цялата операция.

— Ще ми се довериш ли и ще ми разрешиш ли аз да посоча пътя?

Уорик изпитателно изгледа мургавото лице на сина си. Търсеше някакъв белег за предателство, но не откри нищо подозрително.

— Ще ти се доверя. Заедно ще победим или заедно ще загубим.

Кристиан се поколеба. Уорик бе умен и опитен пълководец, човек, който не вярваше в мистични видения.

— Французите са разположили нашите три кораба „Едуард“, „Розата“ и „Катерин“ в предната редица, защото очакват да се опитаме да си ги върнем. Ала трябва да ти кажа, че са ги завързали към техните кораби със стоманени въжета. Блокирали са пристанището Хелвеция и ние няма да можем да проникнем в него, но са постъпили много глупаво. Сега цялата френска флота е попаднала в капан. Ти ръководиш тази операция, но ако аз бях на твое място, щях да поставя уелските стрелци на палубите на нашите кораби, за да се противопоставят на генуезките стрелци.

Никога досега в морските битки не бяха използвали лъкове и стрели. Стрелците по палубите щяха да пречат на артилеристите. Още повече, адмирал Морли се бе заклел на краля, че ще освободи пленените английски кораби.

Уорик се почеса по брадата. Искаше му се да попита сина си откъде знае всичко това, но реши да замълчи. Сложи шлема върху посивялата си глава и отиде да даде нареждания.

Кристиан и Едуард си стиснаха ръце и се упътиха към корабите, които бяха под тяхно командване. След това корабът на Хоуксблъд вдигна котва и отплува към северната страна на дувърския бряг.

Робер де Бошан търсеше Бриана и я откри, когато се връщаше от лекцията на първата придворна дама. Девойката разбираше, че гордостта на Робер е засегната. Той трябваше да остане в Англия, а брат му и баща му заминаха за похода във Франция. Сърцето й се изпълни с жалост към него.

— Робер, съжалявам, че те оставиха в Англия. Това е толкова несправедливо.

Той се засмя и небрежно махна с ръка.

— Принц Лайънъл също е разочарован, но го оставиха тук поради политически причини. А аз съм от свитата му и затова съм длъжен да остана в Уиндзор. Трябва да защитавам не само него, но и кралицата, и всички придворни дами.

Изглежда, се гордееше с новото си положение. Бриана нищо не отговори. Може би той не искаше да го съжалява.

— Тогава твоята отговорност е много голяма — поласка го тя.

— Ако убият краля или Уелския принц, принц Лайънъл ще се възкачи на престола.

При тези жестоки думи младото момиче изтръпна от отвращение. Нима той се надяваше кралят и принц Едуард да загинат? Обзе я чувство на вина само защото бе чула предателските думи на Робер. Не можеше да бъде истина! Той просто приема фактите такива, каквито са. Може би именно това е задължението му — да бъде готов за най-лошото.

— Виждам, че вече копаят основите за новата кръгла кула в Тауър. Говорих с краля за камъка, който той иска от Бедфордшир. Той ме помоли да организирам транспортирането му.

Бриана бе изненадана, че Робер бе говорил с краля, без да я предупреди. Все пак те все още не бяха сгодени.

— Мислех си, че това ще ми даде възможност да посетя Бедфорд. Кралят предположи, че ти също може би ще искаш да се върнеш у дома, а аз ще те придружа.

Възможността да види отново родния си замък я изпълни с радост. Баща й бе загинал в служба на краля, във войната срещу Шотландия, още когато тя бе дванадесетгодишна. Оттогава девойката живееше в Уиндзор.

Кралят бе назначил управител на замъка й, а всичките скъпоценности и пари на рода й се пазеха в кралската съкровищница.

Когато се омъжи, щеше да прекарва половината година в Бедфорд, а другата половина — в замъка на съпруга си. Тя беше знатна наследница, достатъчно богата, за да бъде взета под кралска опека, и можеше да се омъжи за богат благородник. Бриана знаеше, че след брака собствеността на жената става притежание на съпруга й, но се надяваше, че той ще бъде достатъчно щедър да й разреши да прехвърли собствеността на децата им, ако Бог я дари с такива.

— О, Робер, това ще бъде чудесно! Не съм виждала Бедфорд от пет години, макар да е само на осемдесет километра от Уиндзор. Ще помоля кралица Филипа да ми разреши да отсъствам от двора.

Робер хвана ръката й и я притегли към себе си.

— Ще можем да се опознаем по-добре.

Тя се изчерви от думите му и го погледна малко уплашено. Искаше да се увери, че няма защо да се страхува от този весел и добродушен русокос гигант. Ала за нейна изненада той бързо се наведе и я целуна. Бриана не се отдръпна в началото, но когато целувката стана прекалено настойчива, се опита да се освободи от ръцете му.

— Робер! — изохка тя. — Прекаляваш!

В този миг зад ъгъла се показа лейди Елизабет Грей и едва не се блъсна в тях. На лицето й се изписа ужас и тя закри с ръце пламналите си страни. След това рязко се обърна и побягна назад, сякаш я гонеше дяволът.

— О, Господи, тя ще разкаже на всички! Първата придворна дама ще ме накаже, а може да съобщи и на кралицата и тогава тя няма да ми разреши да дойда с теб в Бедфорд.

— Елизабет Грей ще си държи устата затворена. Тя най-малко има право да се възмущава от твоето поведение.

Бриана озадачена го изгледа. Защо Робер заяви първо, че Джоан е неморална, а сега казваше същото и за Елизабет? Джоан наистина се увличаше по флиртовете, но Елизабет беше съвсем различна. Освен ако Робер си е припомнил нервния смях на Елизабет Грей, когато принц Лайънъл я бе отрупал с внимание. Бриана въздъхна с облекчение, когато видя Адел да тича към нея. Предпочиташе повече да не остава насаме с Робер.

Крал Едуард III и Уорик не успяха да се отърсят от лошите си предчувствия, когато техният кораб се приближи към фламандския бряг, а до линията на хоризонта не се виждаше нито един неприятелски кораб. Едва когато наближиха укрепеното пристанище на Хелвеция, пред очите им се изправи внушителна гора от мачти.

— За Бога! — възкликна Уорик. — Синът ми Кристиан отново се оказа прав. — Графът веднага даде знак на предводителя на английските стрелци. Те трябваше да принудят генуезците да се оттеглят от бойните кули, след което да прочистят палубите на вражеските кораби и да прикрият нападението на останалите английски войници.

Кристиан Хоуксблъд изруга на арабски през стиснати зъби. Няколко от френските кораби вече горяха и скоро цялата им флота можеше да бъде унищожена, но суетните и глупави англичани предпочетоха ръкопашен бой, вместо да се откажат да спасяват трите пленени английски кораба.

С мечове в ръка бойците на краля се втурнаха към палубите на френските кораби. Хоуксблъд и двамата му оръженосци се хвърлиха в боя с меч в едната и кинжал в другата ръка. С всеки удар посичаха по двама от противниците. Кристиан видя, че кралят и Уорик взеха в плен командирите на френските кораби. Той отново изруга, тъй като воините вероятно щяха да умрат от раните си, преди да бъде платен откуп за тях.

В следващия миг видя принц Едуард и веднага се хвърли към него. Двамата си размениха усмивки, но не можеха да си кажат нищо — отвред се разнасяха викове и стенания.

Следващите два часа двамата се сражаваха рамо до рамо. Оръженосците охраняваха тила им. В един момент се наложи да помогнат на Едмънд, графа на Кент. Когато битката свърши и разбраха, че са победили, Хоуксблъд гледаше вцепенено как Уорик нареди да преметнат въжета през мачтите. След това баща му даде заповед да обесят пленените командири на френските кораби. Сега Кристиан разбра защо са го нарекли Бясното куче.

Когато отвързаха трите английски кораба, от гърдите на английските воини се изтръгнаха възторжени викове. Адмирал Морли и рицарят на кралицата сър Уолтър Мани дадоха заповед за отплаване. Кралят се премести на борда на „Едуард“ и победителите се насочиха към Англия.

Уорик улови погледа на сина си и го поздрави с вдигане на меча. Кристиан усети как чувствата към баща му бавно започнаха да се променят. Уорик му бе повярвал и му бе разрешил да ръководи нападението срещу французите. Не би му оказал подобно доверие, ако Кристиан не беше негов син. Бе видял как Уорик поведе след себе си шест хиляди воини и около четири хиляди моряци. Сърцето му се изпълни с уважение към смелостта на Уорик и воинските му умения, но си оставаше резервиран по отношение на него като съпруг и баща.

Както всички воини от английската армия, и Хоуксблъд се радваше, че успяха да си възвърнат трите пленени кораба и да изтрият позорното петно от знамената на Англия. Сега можеха да мислят за нахлуване във Франция. Когато дойде неговият ред, той почтително сведе глава пред граф Уорик в знак на почит към пълководческото му изкуство. След свечеряване преброиха убитите и ранените — оказа се, че французите са загубили около двадесет хиляди бойци, а англичаните — само две или три хиляди.

През остатъка от този незабравим ден Хоуксблъд и Али не седнаха нито за миг — трябваше да се превързват раните на стотици ранени мъже. И така продължи през следващите дни до връщането им в Англия. Кристиан знаеше, че раните от морските битки много рядко загнояват и оздравяват доста по-бързо от раните, получени при сражения на сушата — може би причината бе липсата на прах и замърсявания по палубите на бойните кораби, а може би тайната се криеше във въздействието на соления морски въздух.

Крайбрежието на Дувър беше осеяно с възторжени тълпи. Веднага решиха да украсят трите кораба, които бяха пленени от французите, за да ги изпратят в устието на Темза, до лондонското пристанище, и да ги закотвят пред Тауър. Очевидно слуховете за голямата победа се бяха разпространили навсякъде, защото двата бряга на Темза бяха изпълнени с рицари и селяни, които възбудено махаха на моряците на трите спасени кораба. Като че ли цяла Англия се беше струпала около величествената река в тези незабравими дни.

Крал Едуард III беше доволен от успешната кампания по море. Сега можеше да поиска нови заеми за въоръжаването на сухопътната армия за бъдещата война с Франция. След битката крал Филип побърза да изпрати пратениците си с предложение за едногодишно примирие, но крал Едуард III поиска да освободят Уилям де Монтегю, преди да започнат преговорите. Кралят нямаше намерение да изчака цяла година, за да нахлуе с войските си във Франция, но не искаше да се откаже от възможността да върне на Катерин де Монтегю пленения й съпруг.

Кралят изпита задоволство и облекчение от радостната вест, че принц Едуард се завърна невредим от битката край фламандския бряг. Синът му за пръв път участваше във военен поход. Вече не се притесняваше — Уелският принц бе доказал, че ще тръгне по стъпките на баща си по трудния път към славата и когато настъпи неговият звезден час, ще заслужи всеобщото уважение като прочут и непобедим воин. Прегърна го сърдечно и му прошепна:

— Ти наистина приличаш на мен, Едуард. Гордея се повече с теб, отколкото с всички останали победи.

— Вие ни дадохте незабравим урок, Ваше Величество. Кълна се, че никога няма да ви посрамя в бъдещите битки. Кристиан де Бошан се сражаваше като бог, с меч в едната и кинжал в другата ръка. Мисля, че няма да е зле да обучи няколко от моите хора в изкуството на ръкопашния бой.

— Уорик и аз сме много ревниви, когато става дума за синовете ни. Вече му дадох кралската си дума. Винаги съм знаел, че мъжете от Корнуол са майстори в ръкопашните схватки. Ще възложа на Хоуксблъд да обучи поне двеста рицари и ще бъда спокоен за бъдещите битки с французите.

Когато корабите акостираха в пристанището до Тауър, целият кралски двор и повечето от жителите на Лондон се събраха на кея, за да поздравят победителите. Кралица Филипа, принцеса Изабела, принцеса Йоанна и всички придворни дами се подредиха най-отпред, всички с нови тоалети, ушити специално за случая. Принц Лайънъл и неговата свита последваха разумния съвет на Робер де Бошан и излъскаха до блясък ризниците, шлемовете и оръжията си, за да отдадат почит на героите от войната срещу Франция. Както принцът, така и Робер отлично разбираха, че трябва да прикриват завистта срещу славата, която пожънаха кралят, принц Едуард и Уорик.

Крал Едуард III беше обсипан с целувки от кралица Филипа и двете принцеси. Джон Гонт се държеше доста надуто — очевидно смяташе, че на неговата възраст не подхожда да целува баща си и брат си, затова се задоволи като истински рицар да ги поздрави само с вдигане на меча, а след това не се отдели от принц Едуард, докато не получи отговор на безбройните си въпроси за всички подробности около славната битка.

Кралицата заповяда да приготвят кралската яхта, за да се качат в нея всички деца от Лондон, дори и най-малките. Освободени за малко от грижите за децата, майките и бащите им можеха спокойно да надигат халбите с тъмно пиво и да крещят в чест на победителите. Принцеса Изабел и нейните дами последваха примера на Нейно Величество и засипаха с целувки славните воини. Изабел целуна първо брат си, а после и оръженосеца му, който наскоро бе посветен в рицарство. След това целуна сър Джон Шандо и продължи покрай мъжете, застанали в редица, като най-накрая докосна с устни Едмънд, графът на Кент.

Джоан целуна брат си и леко докосна раната на челото му.

— Въпреки тази рана си много красив, Едмънд.

— Не мисля, че тази проклета рана е достатъчно дълбока, за да ми остане белег — засмя се той.

Джоан погледна към приближаващата се принцеса.

— Господи, струва ми се, че тя жив ще те изяде!

Когато Джоан застана пред принц Едуард, дъхът му секна при вида на лъчезарната й хубост. Беше облечена в светлорозова рокля, украсена с лебедов пух по краищата. Приличаше му на пухкав и вкусен сладкиш, искаше му се да я сграбчи в прегръдките си! След кървавата морска битка нейната красота сякаш пречисти душата му, а сребристият й смях изтри спомена за предсмъртните стенания на ранените. Когато ръцете им се докоснаха, Джоан скришом пъхна бележка в ръката му. Сърцата им се изпълниха с радост, че са живи, млади и влюбени.

Бриана целуна принц Едуард по бузата, но не възнамеряваше да удостои Кристиан Хоуксблъд със същата любезност. Когато застана пред него, девойката сведе мигли и плахо му подаде ръка, както на останалите рицари.

Той я повдигна към устните си и сетне леко захапа края на пръста й. Миглите й потрепнаха, тя вдигна очи и погледите им се кръстосаха. Душата й се изпълни със странно усещане. „Какъв цвят имат очите му? Сапфирен или тюркоазен?“ — запита се тя, напълно хипнотизирана от погледа му.

— Аквамаринов — усмихна се Кристиан.

Бриана забеляза, че по лицето нямаше никакви белези. „Той притежава непреодолима сила.“ Отново изпита необяснимо привличане към него. Повдигна се на пръсти, а устата й се нацупи. Искаше й се да му изкрещи някоя обидна дума. Свирепият блясък в очите му я предизвикваше, ала погледът му я предупреждаваше, че ще й отмъсти, ако се опита да го обиди. Трябваше да противопостави волята си на силата му, да не му позволи да я победи. Той ухапа пръста й, макар и нежно, и тя щеше да му отвърне със същото.

Бриана светкавично заби зъбите си в долната част на ухото му. Усети вкуса на кръвта му. Тази нейна реакция му подсказа, че тя не е безразлична към него, и това го възбуди. Бриана Бедфорд го изпълваше с трепет и Кристиан бе уверен, че и той й действа по същия начин.

Може би най-после ще му остане белег, помисли си със задоволство Бриана, извърна се и бързо се скри в тълпата. Обаче соленият вкус на кръвта му още дълго остана в устата й.

Крал Едуард реши да се върне в Уиндзор заедно с кралица Филипа и всичките им деца на борда на кралската яхта. Вдигна ръце и множеството утихна.

— Да благодарим на Бога за нашата славна победа. Ще отслужим молебен за благодарност в Уиндзорския параклис. Следващата седмица ще организираме кралски турнир. Тази година турнирът няма да е много пищен, но догодина, когато завърши строежът на кръглата кула в Тауър, ви обещаваме, че ще има грандиозен турнир. Обявяваме, че ще основем Орден на галантните рицари, който ще бъде най-високото отличие в целия християнски свят. Ще го отпразнуваме с най-бляскавия турнир, който някога се е състоял в света!

Тълпата посрещна с възторжени викове думите на краля. По целия път до любимия му Уиндзор Едуард III бе приветстван от хиляди ликуващи поданици по двата бряга на Темза.