Арабският принц

ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Отдавна бе минало полунощ, когато кралят се реши да посети спалнята на Катерин де Монтегю. Красивата придворна дама беше запалила свещите в изящния свещник и лежеше в леглото, но не смееше да заспи. Знаеше, че царственият й любовник скоро ще дойде. Катерин бе облечена в бледосиня роба — бледосиньото беше любимият цвят на краля. Цял час бе разресвала разкошната си коса с цвят на старо злато и сега къдриците й се стелеха по изящните рамене.

След отпътуването на крал Едуард за Франция сърцето й бе изпълнено с безкрайна тревога. Тази страна вече й бе отнела един мъж, когото обичаше — съпруга й Уилям де Монтегю. Сега се измъчваше за съдбата на сина си, тревожеше се и за любовника си. Непрекъснато мислеше за изпитанията, които й готвеше бъдещето. Ако нещо се случеше с нейния съпруг, граф Солсбъри, титлата щеше да се наследи от сина й. Въпреки че графът беше доста близък с краля, той никога не се бе възползвал от кралското покровителство. Затова сега притежаваха само замъка Уорк — забележителна и добре укрепена крепост край шотландската граница. Тази вечер трябваше да използва цялото си влияние върху краля, за да уреди въпроса за наследството на сина си. Инстинктивно усещаше, че ще успее да го убеди много по-лесно, ако заговори на тази тема преди Едуард да утоли жаждата си за нейните ласки. Високопоставеният й любовник бе доста щедър и разточителен мъж.

— Катерин, тази нощ си по-прелестна от всички богини! — Той коленичи пред нея, за да изрази възхищението си от красотата й.

— Благодаря ти, Едуард, че запази живота на сина ми. Ако го бяха пленили, сигурно щях да полудея.

— Аз почти бях решил да го оставя в Англия, за да ти спестя тревогите, Катерин, но той е млад воин, който тепърва трябва да докаже смелостта си.

— Знам, че той вече е голям мъж, Едуард. Искам да се ожени за подходяща девойка, достойна за графа на Солсбъри. — Тя бавно прокара пръсти през гъстата му коса и притисна лицето му към топлата си гръд.

Кралят развърза колана на робата й и ръцете и устните му потърсиха пищните й гърди. Притисна силно зрялото й тяло към своето.

— Позволи ми да те любя, щастие мое. — Гласът му бе дълбок и чувствен. — Ще поговорим за това по-късно. Не се страхувай, ще уредя брак на сина ти с богата и достойна девойка.

Катерин закри гърдите си ръце и леко се отдръпна.

— Едуард, искам да уредим този въпрос, а след това ще мога да те посрещна както заслужава един истински герой.

Той я погледна. Трепереше от желание, а кръвта пулсираше в слепоочията му.

— Коя девойка имаш предвид, любима?

— Какво ще кажеш за Бланш Ланкастър? — лукаво подхвърли тя, макар да знаеше, че наследницата на богатия и прочут род е запазена за един от синовете на краля.

— Не мога да ти обещая Бланш, любов моя. Във вените й тече кралска кръв и баща й има право да й потърси съпруг от кралски род. Поискай някоя друга, Катерин, моя любов, но не и Бланш.

Катерин въздъхна унило. В стаята настъпи тишина.

Сърцето на краля се сви от страх, че е огорчил прелестната си любовница.

Накрая тя се смили над него и наруши тягостното мълчание.

— Е, струва ми се, че Уилям е влюбен в Джоан Кент. Той ще бъде щастлив с нея, а това е всичко, за което може да мечтае една майка.

Едуард я грабна на ръце и я понесе към леглото.

— Обещавам ти, че Джоан Кент ще бъде твоя снаха! — великодушно заяви той.

Тя обви врата му с ръце и му поднесе устните си.

— Благодаря ти, скъпи. Можеш да го обявиш при откриването на турнира.

Кралят изпита угризение и безпокойство, тъй като знаеше за увлечението на сина си по Джоан, но ако тя се омъжеше принцът нямаше да се поддава на изкушението да се ожени за нея. Ала щом легна до Катерин, той забрави за всичко и всички. Страстта му към графиня Солсбъри заглуши гласа на съвестта му.

Ако Едуард III подозираше за дълбочината на чувствата между принц Едуард и Джоан, щеше да изпита нещо повече от леко безпокойство. Когато се срещаха в балната зала, те се стараеха да не издават любовта си, опитваха се да се съсредоточат върху баладите, които Годенал бе съчинил във възхвала на Плантагенетите и техните победи, ала щом погледите им се срещнеха, забравяха за всичко. Никой от тях не чуваше думите на околните, никой от тях не обръщаше внимание на храната. И двамата бяха погълнати от взаимното си желание. Погледите им се срещаха хиляди пъти, сетне се отклоняваха за миг, за да се впият отново един в друг.

Принц Едуард носеше до гърдите си бележката на Джоан. Знаеше я наизуст:

За тях бе истинска мъка да танцуват само веднъж на всяко пиршество, но щастливите мигове бяха достатъчни, за да си разменят тайно любовни писма и да докоснат ръцете си. Джоан копнееше ден и нощ за своя принц, а Едуард едва удържаше страстното си желание да притисне дребното й изящно тяло в прегръдките си.

Девойката едва изчака края на вечерта, за да се прибере в стаята си и да прочете писмото от любимия си.

Джоан притисна писмото до устните си и го пъхна под възглавницата. После повика Глинис.

— Глинис, искам да ми направиш заклинание.

Чернокосата жена учудено изгледа господарката си.

— Какво заклинание, милейди? — Прислужницата знаеше, че девойката е влюбена, ала я смущаваше изборът на Джоан — страхуваше се, че господарката й няма да бъде щастлива в любовта. Глинис въздъхна. Джоан беше толкова млада и като децата си мислеше, че щом желае нещо много силно, то ще бъде нейно. Още не знаеше, че понякога желанията се сбъдват.

— Обичам любовните заклинания. Глинис, аз съм влюбена и искам мъжът, когото обичам, да ми отвърне със същото. Моля те, направи заклинание, на което той да не може да устои.

— Съблечете се. Трябва да бъдете гола, защото тогава заклинанията имат по-голяма сила. — Глинис взе две зелени свещи, снопче билки и няколко пръчици тамян. Сетне запали свещите и приближи тамяна към пламъка. — Повтаряйте след мен.

На следващия ден няколко млади рицари помолиха Джоан да им окаже честта да бъде тяхната дама на предстоящия турнир. Тя отдаде предпочитанията си на Джон Холънд, Мишел де ла Пол, Роше де Шиен и Уилям де Монтегю — на всеки от тях подари по един розов шарф.

Но последният кандидат отказа да приеме шарфа на избраницата си.

— Лейди Кент… Джоан, моля те да ми дадеш нещо, с което да ме отличиш сред останалите ти обожатели. Искам да притежавам някакъв твой предмет, който да подсказва за нашия обет.

— За какво намекваш, Уилям? — запита усмихната девойката.

— За залог за твоята любов. Дай ми един от твоите чорапи, Джоан. Искам нещо, което се е допирало до кожата ти.

Усмивката внезапно изчезна от лицето й.

— Уилям, не очаквах такава дързост от теб! Не съм заслужила да ми говориш по този начин!

Но Уилям стана още по-настойчив.

— Надявам се скоро да получа правото да ти говоря именно но този начин. Трябва да ти призная, Джоан, че не мога да устоя да не те целуна…

Тези смущаващи думи — „…не мога да устоя…“ — й напомниха за магическия обред на Глинис. Господи, да не би да е объркала всичко! Нима бе забравила да спомене в заклинанието името на Едуард?

— Съжалявам, Уилям. Вземи шарфа или потърси някоя друга дама. Дано те дари с това, което искаш.

Уилям трябваше да се примири. Пое шарфа от ръката й, притисна го към устните си, вдъхна уханието му и го затъкна в жакета си.

За принц Едуард беше запазила ръкава на роклята си — избродира инициалите му от вътрешната страна. Напъха ръкава в корсажа си и реши, че трябва да издебне удобен момент, за да го даде на Едуард. Джоан видя, че Бриана се връща от покоите на кралицата, и я повика. Бриана беше облечена в яркожълта рокля — като че ли слънчеви лъчи заливаха изящното й лице.

— Искаш ли да избягаме от скучните проповеди на мадам? Нека да отидем да гледаме как рицарите се упражняват на арената за утрешния турнир — предложи й Джоан.

— Ох, не трябва да го правим, но нали никога не мога да ти откажа — примирено въздъхна Бриана.

— Хм, изглежда, че днес никой не може да устои на чара ми.

— Да не би още някой да те е помолил да бъдеш негова дама на предстоящия турнир?

— Трябваше да раздам четири розови шарфа, напълно еднакви — закиска се Джоан.

— Трябва да забранят участието на рицарите, които са се осмелили да носят розови шарфове върху ризниците си — отвърна Бриана и двете приятелки избухнаха в смях.

— Но за моя предпочитан победител съм избродирала нещо на ръкава си — прошепна й Джоан и погали корсажа си.

— И кой е този щастлив победител? — полюбопитства Бриана.

— Още не съм решила — безгрижно избъбри Джоан. — А ти даде ли на Робер някакъв талисман?

— Не, все още не — намръщи се Бриана, — но той ме помоли да го удостоя с тази чест и аз му обещах.

На полето край арената вече разпъваха палатките на съперниците. Около всяка палатка бяха струпани мечове и копия, ризници и шлемове, дрехи, дървени корита, превръзки и кутии с лечебни мехлеми, сбруя за конете, походни легла, столове. Всеки участник се придружаваше от своите оръженосци и пажове, чиито основни задължения бяха да лъскат и поправят оръжията, да подменят счупените копия, да утоляват жаждата на господаря си, да превързват раните му, да му вдъхват кураж.

Ако се събираха прекалено много претенденти и всички стаи в замъка се окажеха претъпкани, разрешаваше им се да спят в палатките си. Утрешният турнир нямаше да бъде от най-големите — щяха да участвуват бойци само от най-близките графства. Независимо от това обаче турнирът привличаше като магнит странстващи амбулантни търговци, жонгльори и фокусници, трубадури и пъстра сбирщина от всевъзможни мошеници, които преживяваха много добре от такива сборища.

Търговците припряно издигаха сергиите си на ливадата край палатките на рицарите. Излагаха стоки, докарани от всички графства в Южна Англия, а някои дори предлагаха невиждани тъкани, оръжия и накити, донесени чак от Ориента. Продаваха даже и чистокръвни арабски жребци. По време на кралските турнири Уиндзорският парк заприличваше на панаир — посетителите едва се разминаваха сред конете, фламандските гоблени, персийските килими, сирийските коприни, венецианските сервизи. Навред се носеше дъхът на тъмно английско пиво.

Бриана престана да се притеснява за бягството от лекцията на мадам, когато зърна принцеса Изабел и няколко от нейните дами, загледани в рицарите. Всъщност тук бяха повечето от обитателките на Уиндзор — от графините до прислужниците. Слугините знаеха, че днес им се разрешава да се откъснат от сивото ежедневие: утре ги чакаха шестнадесет часа изнурително сноване около дългите маси, отрупани с лакомства — трябваше да угодят на стотици изгладнели рицари и десетки изнежени придворни дами.

Няколко мъже от личната прислуга на Негово Величество се мъчеха да разпънат огромния балдахин, който трябваше да осигури сянка за краля, кралицата и техните свити по време на утрешния турнир. Край тях профуча ловък жонгльор, който се упражняваше в подмятането на тежък меч — смелчагата го хвърляше във въздуха и след миг ловко го улавяше, без да се олюлее на седлото на коня.

Сър Джон Шандо нареди да разпънат палатката на Едуард до пъстрата палатка на Кристиан Хоуксблъд.

Джоан и Бриана веднага ги разпознаха — едната беше в червено и пурпурно, увенчана на върха с нещо като златисто минаре, а другата — от черна коприна, над която се развяваше златният дракон върху тясното знаме на Уелс.

Бриана примига удивена, когато видя Адел и Глинис да излизат от палатката на Хоуксблъд. След тях веднага се появиха Пади и Али. Когато Адел срещна погледа на Бриана, леля й започна смутено да обяснява още без никой да я пита:

— Пади се оказа от Ирландия също като мен.

— Не. Адел, работата е там, че бяхме любопитни да надзърнем в палатката на Дракар — намеси се Глинис.

— Дракар? — запита недоумяваща Бриана.

Али се поклони пред нея:

— Дракар е арабското име на лорд Кристиан, милейди.

— За лорд Кристиан ли говориш? — Бриана повдигна вежди и прихна от смях.

— Не, не е лорд, а истински принц — засегна се Пади. — Принц Дракар!

— Колко романтично звучи! — извика Джоан. Както винаги, и сега успя веднага да влезе в тон и да се престори, че вярва на всяка дума на оръженосците на Кристиан Хоуксблъд.

Бриана успя да издърпа приятелката си настрани, за да не забележат слугите как смехът напираше в гърлото й.

— Как може да са толкова глупави тези оръженосци! — изрече Джоан, когато си пое дъх.

— Е, не отричам, че Пади е доста забавен — дяволито се подсмихна Бриана. — Толкова е надут! — Двете девойки отново избухнаха в смях.

Два часа преди разсъмване Хоуксблъд вече се беше събудил. Изми се и отиде до арената, за да се включи в упражненията на корнуолските воини в схватки с кинжали. Искаше да ги научи да се сражават умело в нощни сражения, под прикритието на мрака — много пъти трябваше да повтаря урока, за да ги накара да овладеят изкуството да се промъкват незабелязано и безшумно до врага, за да го повалят още с първия удар с кинжала.

По-късно, когато утринното слънце освети живописната поляна, рицарят се отправи към съседната палатка, украсена с герба на Уелският принц. Беше обещал на Джоан да предаде тайното й писмо на принц Едуард. Съобщи му, че е готов да помогне на неговия оръженосец, сър Джон Шандо, в подбора на ризниците и копията за турнира. Кристиан реши, че може да отдели един час, за да научи Нешър да се подчинява по-добре на командите му. Спря пред един от походните казани, взе парче месо и закрачи към арената с невестулката на рамото си.

Младият Рендъл Грей отдалеч забеляза дребното животинче.

— Тази невестулка опитомена ли е? — полюбопитства той.

— Все още не съм я опитомил напълно — отговори Кристиан.

— Може ли да я взема? — нетърпеливо попита Рендъл.

— Внимавай! Понякога хапе — предупреди го Кристиан.

— Не ме е страх! — презрително тръсна глава червенокосият хлапак.

Кристиан посрещна с усмивка самоуверения поглед на Рендъл.

— Ето, вземи това парче месо. Дръж го пред себе си и внимавай дали Нешър ще се приближи към теб. Не! Не го стискай между пръстите си. Зъбите й са остри като игли. Трябва да го държиш върху дланта си, ето така, разбра ли?

Рендъл се усмихна щастливо, когато невестулката захапа месото от ръката му и се огледа за още.

— Може ли още да си поиграя с нея? — помоли се момчето.

— Не може, защото Нешър15 е едно от моите тайни оръжия — обясни му Кристиан.

— Но защо си избрал това странно име? — Рендъл не мирясваше, докато не разбере всичко за необикновеното зверче.

— Ще ти покажа. — Кристиан посочи гърдите на недоумяващото момче и извика: — Дръж!

Черната невестулка мълниеносно скочи на тревата, стрелна се покрай палатката, покатери се по крака на Пади и го захапа между бедрата — нещастният оръженосец щеше доста да си изпати, ако не го предпазваше дебелата кожена дреха. Но бясната атака на дребното зверче така го изплаши, че Рендъл се преви на земята от смях.

Когато Нешър се върна при господаря си, Кристиан ласкаво го почеса зад ухото.

— А ти нямаш ли си любимо животно?

Рендъл поклати глава и изгледа замислено снажния рицар.

— Преди три години моят баща ми беше подарил едно кученце, но майка ме накара да го изхвърля. Сега така ми липсва. Вече го няма…

Кристиан разбра, че момчето говори не за кученцето, а за баща си. Усети инстинктивно страданието му, защото самият той много добре знаеше колко е мъчително за едно момче да остане от малко без баща.

— Искаш ли да наглеждаш Нешър по време на турнира? Ще я приберем в палатката, а ти ще й носиш вода и храна. Щом ми потрябва като тайно оръжие, ще ти платя за грижите за нея.

— Благодаря, сър Кристиан. — Лицето на Рендъл се озари от щастлива усмивка.

— Не си ли мислил някога да се обучаваш за оръженосец?

Момчето унило поклати глава.

— По едно време се надявах, че принц Едуард ще ме приеме в свитата си… — Гласът му смутено заглъхна.

Хоуксблъд го изгледа изпитателно.

— Струва ми се, че ние с тебе ще се спогодим — подхвърли той.

Рендъл си помисли, че в следващия миг сърцето му ще се пръсне от щастие.

Принц Лайънъл и воините от свитата му се упражняваха в хвърляне на копие чак до вечерта. Робер де Бошан се престараваше в усилията да вдъхне смелост на принца.

— Сигурен съм, че вие ще спечелите турнира, Ваше Височество, защото според моето скромно мнение ще успеете да сразите принц Едуард.

Лайънъл изтри потта от челото си.

— Баща ми, брат ми и аз се сражавахме на миналогодишния в един отбор и пожънахме нечувана победа.

— Бих искал да видя как херцог Кларънс ще подложи на изпитание бойното изкуство на Уелският принц. В сравнение с миналата година сега вие сте много по-добър. Няма по-едър и по-висок рицар от вас в Уиндзор. Никой не може да се похвали с по-силен удар. Аз също съм добър с копието, но с Ваше Височество не мога да меря сили. Повярвайте ми, принце.

— Наистина ли смяташ, че ще го победя? — глухо попита Лайънъл.

— Тук е рицарят на кралицата Уолтър Мани. Защо не го попитате? Той е рицар с голям опит и напълно безпристрастен.

— По дяволите, ще направя всичко, което ми е по силите. — Погледна над дървената ограда около арената, зад която се бяха струпали почти всички придворни дами. — Видя ли го? Проклетият ти брат гледа към нас.

Робер се ухили надменно.

— Ами тогава да му покажем на какво сме способни!

— Хю! Ричард! — презрително се подсмихна принцът и пришпори коня си. — Да покажем на благородните дами, че умеем да си служим с копие!

Двамата млади рицари се понесоха в галон по арената.

— Кого си избираш? — попита Хю.

— Има ли някакво значение? Ще ги смажем и двамата! Защо, дявол да го вземе, не им погодим малък номер? Ще накараме тези двама гиганти да се изпотрепят взаимно — изръмжа Робер.

— Рицарят де Бошан е прекалено горд, за да се просне в прахоляка. И прекалено разумен, за да събори от коня не кого да е, а самия принц Лайънъл — хапливо подметна Хю. — Аз си избирам Овена. — Така наричаха един от рицарите от свитата на принца заради масивния му череп.

Хоуксблъд наблюдаваше сцената с присвити очи. От опитния му поглед не убягна една важна подробност — за човек с едър ръст Лайънъл насочваше копието и се втурваше в атака доста добре, но когато трябваше да нанесе решителния удар, разчиташе повече на теглото си и ръста си, отколкото на майсторство. И двамата съперници доста силно замахнаха с копията си, но на земята се озова по-дребният рицар.

Оръженосците веднага се затичаха, за да приберат счупените копия — теренът трябвайте да е напълно чист за следващата схватка, — а Робер де Бошан и Ричард заеха позиции с насочени копия. Рицарят, който ръководеше турнира, спусна белия жезъл, но Робер смушка жребеца малко преди спускането на жезъла, за да изпревари конкурента си. Дори един миг закъснение понякога може да реши изхода на такъв оспорван двубой. Копието на Робер се пречупи с оглушителен трясък, но в следващата секунда съперникът му се озова на земята.

Ако де Бошан се надяваше с този мълниеносен удар да впечатли брат си, може да се каже, че остана горчиво разочарован — Хоуксблъд хладно поклати глава. Как може тези английски рицари да се надяват на победа в истинска битка, щом не са овладели тайните на двубоя с копие?

Кристиан по-скоро усети, отколкото видя Бриана. Обърна се и я съзря — идваше към него, прелестна като нимфа. Сърцето му силно заби и кръвта закипя във вените му. Каквото и да облечеше, всеки път му се струваше по-красива от преди. Кристиан знаеше, че жълтият цвят притежава магически свойства. Днес тя приличаше на египетската богиня Изида.

Усмихна се вътрешно при спомена за последната им среща. Може би тя не разбираше, че като го ухапа по ухото, тя неволно направи първата крачка към близостта, жадувана и от двамата. Понякога начините за ухажване са тъй неочаквани!

Хоуксблъд видя, че Джоан е с нея, и си спомни за писмото на принц Едуард. Джоан остави приятелката си и се затича към него. Искаше да го попита къде е принцът, но когато Кристиан пъхна писмото в ръката й, разбра, че щом Едуард й е писал, няма да се видят. Извади сгънатия ръкав от корсажа си и го подаде на Кристиан.

— Ще предадете ли на принца този знак на моята благосклонност, милорд?

— Разбира се, госпожице — обеща с усмивка той. Девойката наистина притежаваше ангелска красота и той разбираше защо Едуард бе толкова влюбен в нея.

Бриана проследи цялата сцена, изпълнена с противоречиви чувства — смут, разочарование, огорчение и съжаление. Сърцето й се сви от болка при мисълта, че явно никой мъж не може да устои на очарованието на приятелката й. Едновременно с това цялото й същество се изпълни с гняв към Хоуксблъд, който даде любовно писмо на Джоан, а я бе накарал да повярва, че сърцето му принадлежи на нея. Един вътрешен глас тихо й нашепна: „Не, това, което изпитваш не е гняв, а ревност!“

— Глупости! — ядосано каза на глас, но в същия миг видя Робер и весело му махна с ръка. Рицарят изостави принц Лайънъл и пришпори коня си към Бриана. Свали шлема си и прокара ръка през непокорните си руси коси. Девойката му се усмихна. Той наистина беше изключително красив мъж и в този миг приличаше на палаво момче. Бриана си каза, че е голяма късметлийка, след като ще се омъжи за този очарователен благородник.

— Кралица Филипа ми разреши да замина за Бедфорд — задъхано промълви тя. — Ще взема със себе си Адел и няколко слуги.

— Това е чудесно, Бриана. Ще заминем на следващия ден след турнира. Кралят бърза да започне строителството на новата кула. Донесе ли ми нещо в знак на твоята благосклонност за турнира?

— Не, аз… — Тя се поколеба за миг, после импулсивно развърза връзките, които придържаха ръкава към роклята й, и му го подаде: — Ето, вземи го.

Робер го докосна до устните си и й намигна — сега едното й рамо беше разголено.

Джоан се приближи към тях.

— Каква импулсивна постъпка, Бриана!

— Не съм забелязала досега да обръщаш внимание на своите импулсивни постъпки, Джоан — студено отвърна девойката.

Надяваше се Хоуксблъд да е видял жеста й на изключителна благосклонност към Робер. Чувстваше погледа му, но упорито отказваше да се обърне към него. Той беше невероятен мъж, ала тя беше упорита жена и да бъде проклета, ако се поддаде на силата му!

— Бриана, може ли да огласим нашия годеж на пиршеството след завършването на турнира? — попита Робер.

Младото момиче се поколеба, погледна към Джоан, а сетне се обърна към Робер и предизвикателно рече:

— Да, милорд. Подгответе необходимите документи.