Арабският принц

ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА

Джоан не можа да прочете писмото от принц Едуард, защото трябваше да присъства на лекцията на мадам Марджори. Единственото място, където можеше да се усамоти, бе стаята й, но там се върна едва след вечеря. Едуард й липсваше и тя бързо напусна залата, за да избегне срещата с Уилям де Монтегю.

Разчупи восъчния печат и започна да чете с разтуптяно сърце:

Девойката целуна подписа и притисна писмото към сърцето си. Любовта беше най-вълнуващото събитие в живота й. Всичко останало й се струваше незначително. Закле се, че ще запази любовта им в тайна, щом такова бе желанието на Едуард. Беше горда, че успя да я скрие дори и от най-близката си приятелка. Бриана беше умно и проницателно момиче и Джоан се радваше, щом даже и тя не се досещаше за тайната й.

Джоан често вършеше лудории и винаги разчиташе на смелата си приятелка да я измъкне от неприятностите. Търсеше съветите й, когато се чувстваше неуверена. Ала сега бе сигурна в любовта на принц Едуард и затова не сподели нищо с Бриана.

Извади малко сребърно ковчеже и сложи писмата на Едуард в него. Поръси върху тях листенца от роза, заключи ковчежето и го скри под възглавницата си. Щом не можеше да има принца до себе си, поне щеше да има част от него.

С нетърпение очакваше предстоящия турнир. Бе гледала много турнири, в които нейният любим бе участвал и побеждавал, но сега за пръв път Едуард ще носи знака на нейната благосклонност и ще посвети победата си на нея!

Тъй като събитието щеше да е скромно, кралят реши да пренебрегне две от най-строгите правила за рицарските турнири. Първото правило забраняваше на рицар от по-нисък ранг да предизвиква рицар от по-висок ранг. Кралят и принц Едуард бяха уверени в бойните си умения и решиха да приемат всички предизвикателства. Второто правило задължаваше рицарите да излизат на арената според ранга си, като кралят откриваше турнира. Едуард III реши, че ще бъде много по-интересно, ако той и престолонаследникът излязат последни на арената.

Граф Хенри Ланкастър бе избран за маршал на турнира. Изключителна чест и тежка отговорност, тази привилегия се даваше само на най-знатните благородници, олицетворяващи най-възвишените идеали на рицарството.

Цветовете, избрани за пищния спектакъл, бяха златисто и небесносиньо, а върху копринените знамена около арената бяха извезани със златни нишки леопарди и лилии на небесносин фон.

Кристиан Хоуксблъд бе удивен от великолепните награди, предназначени за победителите. Бе участвал в много турнири, но никога досега не виждал да се раздават толкова щедри отличия. Победителят получаваше кинжал, който струваше цяла шепа златни соверени, а рицарят, който имаше три победи, получаваше меч, украсен с аметисти и полускъпоценни камъни.

Уелският принц предложи великолепна награда — златна чаша, на която бе изсечено изображението на дракона на Уелс. Чашата бе много скъпа и красива и всеки рицар би се гордял да я притежава.

Кралят както винаги бе приготвил кесии със златни монети за всеки от рицарите, който спечели овациите на зрителите. Освен тях кралското семейство щеше да възнагради най-достойните с коне и оръжия. Освен това можеше да се правят залагания — победителите печелеха ловни соколи, кучета, оръжия, седла за конете.

Кристиан Хоуксблъд се изненада, че не получи много предизвикателства. Обикновено всеки смел рицар искаше да се бие с някой новодошъл, за да спечели лесна победа. Кристиан не подозираше, че тъмната му кожа и мълвата за бойните му подвизи бяха вселили страх в сърцата на английските благородници.

Годфри д’Аркур, френски рицар, който бе предложил услугите си на английската корона, защото френският крал бе заграбил именията му, реши да отправи предизвикателство към Хоуксблъд. Беше чувал за славата на арабския принц и гореше от нетърпение да опита късмета си.

Кристиан не искаше да отправя предизвикателство към брат си Робер, не искаше да го унижи пред целия двор. Ала щом наближи денят на турнира, Робер изпрати предизвикателство на новопоявилия се брат-чужденец. Кристиан се надяваше да получи и трето предизвикателство, защото искаше да спечели красивия меч. Обаче до вечерта преди турнира нищо не се случи. Отиде при приятеля си принц Едуард с намерение да го предизвика на двубой. Освен това искаше да спечели черния арабски жребец на Едуард.

— За Бога, Кристиан — въздъхна принцът, — имай милост. Не искам да се бия с теб.

Кристиан разбра, че приятелят му говори напълно сериозно. Погледна го озадачен и попита:

— Какво става?

Едуард прокара пръсти през косата си и се обърна към оръженосеца:

— Кажи му, Шандо.

— Принцът вече е получил две дузини предизвикателства, а правилата забраняват рицарят да участва в повече от шест двубоя. Сега сме изправени пред голямо затруднение. Ако откаже някоя от поканите, ще го помислят за страхливец.

— Тъй като аз съм получил много малко предизвикателства, а вие прекалено много, Ваше Височество, имам предложение.

Джон Шандо наостри слух.

— Вие и аз сме почти с еднакъв ръст и броните ни са черни. Нека поема половината от вашите двубои и никой няма да разбере — каза Кристиан.

— Не мога да приема това — възмути се Едуард. Чувството му за рицарска чест бе засегнато.

— Можете — намеси се Шандо. — Трябва само да се съгласите. — Тримата мъже избухнаха в смях. — Трудно ще се справите дори само с дванадесет съперници.

— Ще се сменяме след всеки двубой — предложи Кристиан.

— Джон, вярвам, че ще мога да победя дузина рицари — каза Едуард, после отново се засмя и поклати глава. — Не, все пак не мога да бъда такъв лъжец. Неприятно ми е, Кристиан, но трябва да откажа великодушното ти предложение.

Палатките им бяха една до друга, затова младият Рендъл, след като не можа да намери Хоуксблъд, го потърси в палатката на принц Едуард заедно с още един паж.

— Сир, кралят изпраща този паж да ви съобщи нещо, а аз искам да съобщя нещо на вас, милорд — обърна се той към Хоуксблъд, — от граф Уорик.

Принц Едуард и Кристиан взеха бележките и освободиха пажовете. След миг и двамата възкликнаха едновременно:

— Предизвикателство от баща ми! — Внезапно се спогледаха. В погледите им се четеше една и съща мисъл.

— Не изпитвам угризения да го сваля от коня само защото е крал — рече Едуард, — ала все пак е мой баща.

— И за мен няма да бъде удоволствие да накарам Уорик да се търкаля в прахта — съгласи се Кристиан.

— Можем да си ги разменим — предложи Едуард. — На миналогодишния турнир се сражавахме на групи, защото турнирът беше по-голям. Тогава баща ми, Лайънъл и аз се сражавахме заедно. Бяхме се преоблекли като казаци, с големи кожени шапки.

— Щом миналата година сте извършили подобна измама, защо в началото не се съгласихте с предложението ми? — попита Кристиан.

— Добре, съгласен съм, а след турнира ще изповядаме греха си.

— Щом като честта ви го изисква, ще се изповядаме — неохотно се съгласи Кристиан. — Джон, повикай моите оръженосци. Трябва да обсъдим много подробности.

В Уиндзор цареше оживление. Всички мислеха само за предстоящото празненство. Дори и кучетата лаеха по-ожесточено, децата не се свъртаха в стаите, а възрастните се чувстваха развеселени. Намаляха сплетните и свадите. Уиндзор гъмжеше от ведра глъч като огромен кошер.

Над трибуната, скована за кралица Филипа, принцесите и техните придворни дами, бе опънат огромен балдахин. Обаче само свитата на Нейно Величество наброяваше повече от сто и шестдесет придворни дами, затова повечето останаха на открито, под палещите лъчи на слънцето.

Замъкът Уиндзор бе претъпкан с гости от другите кралски замъци — Бъркхемстед, Савой, Уудсток и Хевъринг. Тълпи от Лондон се трупаха пред вратите на Уиндзор в деня на откриването на турнира — мнозина бяха тъй щастливи, че не дочакаха утрото, а още през нощта се настаниха под дърветата в парка или в параклиса на замъка.

Най-щастливи през този незабравим ден бяха амбулантните търговци — успяха да продадат незапомнени количества от закуските и бирата. Трубадури, жонгльори и гълтачи на огън забавляваха тълпата, а ловките джебчии не закъсняха да се възползват от удобния случай да изпразнят стотици джобове и кесии.

Уличниците също се опитаха да припечелят от небивалото сборище, обаче не можаха да се преборят с конкуренцията на прислужниците и селските девойки от околността.

На сутринта слънцето озари прозорците на спалнята на Бриана и обля просторната стая, когато Адел дръпна завесите. Бриана беше много развълнувана — днес бе денят на турнира и освен това щеше да бъде обявен годежът й, а на следващия ден трябваше да замине за Бедфорд с годеника си. За миг слънцето се скри зад облак и настроението й се помрачи. На пиршеството след турнира тази вечер ще бъде обявен годежът и той ще промени бъдещето й. Все още не бе сигурна дали обича Робер де Бошан, но нали всички девойки изпитват съмнения в своите избраници. Трябва да се засрами от мислите си — Робер е млад и красив, силен и снажен, благороден и амбициозен. Какво повече би могла да желае? Отговорът на този въпрос се прокрадна в мислите й, но тя побърза да пропъди коварното нашепване на вътрешния глас, стана от леглото и излезе на балкона, за да вдъхне свежия утринен въздух.

Адел тършуваше в гардероба и Бриана видя яркожълтата рокля, с която бе вчера. Единият ръкав липсваше, защото днес на турнира щеше гордо да се развява върху ризницата на Робер. И в следващия миг си припомни за червената панделка, която Кристиан Хоуксблъд беше поискал от нея. Какъв знак щеше да види върху гърдите на този загадъчен рицар — нейната панделка или бродирания ръкав, който получи от Джоан? Сърцето й се сви от завист. Джоан беше най-скъпата й приятелка и щом има нещо с арабския рицар, какво й остава?

Не, това не може да е вярно. Не може да е истина!

Адел метна върху леглото копринена рокля с цвят на аметист и дъхът на Бриана секна от красотата й. Леля й беше ушила за нея възхитителен пристегнат жакет от тъмно пурпурно кадифе, който великолепно подчертаваше извивките на тялото й. Бриана го облече и веднага изтича пред огледалото. Сърцето й заби учестено, когато видя отражението си — тесният жакет без ръкави повдигаше гърдите й високо към сърцевидно изрязаното деколте.

Девойката облиза пресъхналите си устни.

— Може би не трябва слагам този предизвикателен тоалет… — прошепна тя.

— Глупости — обади се Адел зад гърба й и издърпа копринените ръкави изпод кадифеният жакет, за да изглеждат по-набъбнали. — Успях да зърна тоалета на Джоан. Много по-предизвикателен е от твоя. Вчера Глинис скришом ми го показа. Целият е с бродерии от сребърни нишки и с нанизи от мъниста. Днес вие двете ще накарате всички принцеси да позеленят от завист.

— Тогава не мога да не се вслушам в съвета ги — засмя се Бриана и посегна към наметката си.

— Не, Бриана, не я взимай. Имам изненада за теб. В един от сандъците, които донесохме от Бедфорд, намерих любимата наметката на майка ти. — Адел с горд жест разстла върху леглото плащ от светлосиво кадифе. — Напомня ми за майка ти. Тази дреха е толкова красива! Представям си колко би се зарадвала, ако може да узнае, че ще я носиш в деня на годежа си.

Бриана погали мекото кадифе. От гънките му още се долавяше уханието на виолетки. Сякаш буца заседна на гърлото й.

— Но дали ще ми стои добре? Иде ми да грабна въглен и пергамент, за да скицирам някоя от живописните сцени, които очаквам в днешния турнир.

Майката на Бриана бе умряла няколко месеца след раждането на второто си дете, което се роди мъртво. Всички твърдяха, че не е възможно Бриана да помни майка си от толкова ранна възраст, но тя си спомняше прекрасното й лице и нежния глас. Майка й имаше дарбата да предсказва бъдещето. Някои дори я обвиняваха в магьосничество, но тя със смях отхвърляше клеветите. Бриана никога нямаше да забрави звънливия й смях.

Тя тръгна с Адел по коридора и чу веселия вик на Джоан. Приятелката й беше ангажирана да помогне на принцеса Изабел в избора на тоалет за предстоящия турнир.

— Брат ми Едмънд никога няма да ми прости, че сутринта го излъгах.

— Щом чуе нещо за Едмънд, принцеса Изабел настръхва като куче, на което са отнели кокала — съчувствено отвърна Бриана.

— Нали я знаеш каква е мръсница! Когато видя жакета ми от сребърни нишки, едва не ме зашлеви, но се уплаши, че ще се оплача на Едмънд. Сигурна съм, че брат ми ще излезе на арената с нейния шарф.

— Може би ще го намерим на арената и ще успееш да му разкажеш за обидите, които трябва да търпиш от Изабел.

— Сега? Невъзможно, мила моя. Сигурно се е се запилял по бордеите с приятелите си — засмя се Джоан.

— Не бива да говориш така! — прошепна Бриана.

— Как не! — възкликна Джоан и двете приятелки избухнаха в смях.

Всъщност девойките въобще не се надяваха днес да попаднат в компанията на младите благородници — в такъв ден всички рицари и претенденти за това почетно звание бяха прекалено заети с подготовката си за турнира. Преди да приключат оспорваните двубои и да се раздадат наградите, никой от съперниците нямаше време за ухажване на представителките на нежния пол.

— Студено ми е — потръпна Джоан. — Когато се събудих и видях как ярко грее слънцето, реших, че няма да ми трябва наметката.

— Ето, вземи моята — рече Бриана и взе наметката си от Адел.

— Ще се върна и ще я взема — обади се Глинис. — И за себе си ще взема една наметка.

Джоан погали мекото кадифе.

— Никога не съм те виждала с тази наметка. Толкова е красива!

— Била е на майка ми — обясни й Бриана.

Когато наближиха арената, двете приятелки останаха изумени от ярките тоалети на дамите. Битките отвъд оградата на арената се очертаваха не по-малко ожесточени от двубоите на арената.

Кралица Филипа беше ослепителна в роклята си от златист брокат, ушита по последна мода. От островърхата й шапка до брокатените обувки се спускаше разкошен прозрачен небесносин шарф. Младата принцеса Йоанна също си беше подбрала бляскав тоалет и дворцовите кавалери се надпреварваха да я обсипват с комплименти.

— Бриана — прошепна Джоан, — виж колко вкисната изглежда Изабел! Като че ли е яла стипчиво грозде!

— А защо е решила да навлече тоалет с такъв отвратителен цвят? — попита Бриана, удивена от невероятния жлъчнозелен десен.

— Не се ли досещаш? Защото успях да й подшушна, че това е любимият цвят на Едмънд!

— Господи, каква си хитруша! — разсмя се Бриана. Можеше ли да се сърди на приятелката си? Джоан беше толкова мила и забавна. Не е чудно, че Кристиан Хоуксблъд е загубил ума си по нея…

От ложите се виждаше прекрасно цялата арена, дълга тридесет и пет и широка седемнадесет метра. Смеховете и глъчката стихнаха, когато хералдите в кралски ливреи и със златисти фанфари се зададоха откъм палатките на рицарите и извикаха традиционния призив:

— Всички съперници да се готвят за бой!

След хералдите важно пристъпяше маршалът на турнира и помощниците му, които щяха да ръководят отделните двубои, след тях сержантите, натоварени с грижите за опазването на реда — всичките в блестящи мундири. Процесията завършваше дребен жонгльор в пъстър карнавален костюм, балансиращ върху гърба на едра бяла кобила и подмятащ тежък меч високо над главата си. Когато спряха пред кралската трибуна, маршалът на турнира вдигна белия си жезъл:

— Доведете съперниците!

Дамите в ложите и зрителите от простолюдието, струпани около дървената ограда, затаиха дъх, за да съберат сили и да изреват като един, щом откъм арката се зададоха рицарите, подредени по двойки, според жребия. Бриана си помисли, че никога не е виждала толкова възхитителна гледка. Дали ще успее да запечата на пергамента този незабравим миг?

Арената се изпълни от знамена във всички цветове на дъгата. Бляскавите брони искряха, закривани от яркопурпурни, сребристи, тъмнолилави, нефритенозелени, кобалтовосини флагове. Имаше и пъстроцветни знамена, по-шарени от паунови опашки. Нямаше два еднакви герба, но най-силно се набиваха в очите на публиката гербовете на прочутите родове, изобилстващи с лъвове, орли, леопарди или дракони. Конете на смелите воини яздеха под покривала в подходящо подбрани десени и нюанси. Силният вятър накъдряше коприната на фантастични дипли, изпод които се очертаваха мускулестите крака и шии на бойните жребци.

Кралят, целият в злато и лазур, яздеше до принц Едуард. Престолонаследникът се отличаваше от всички останали с черната си ризница и черния си шлем. Златният дракон на Уелс с пламък вместо език изглеждаше готов да погълне всичко по пътя си. Зад двамата най-знатни благородници в английското кралство следваше принц Лайънъл, херцог на Кларънс, със свален шлем и ослепителна ризница с кобалтовосин оттенък. Русата коса на младия гигант се разстилаше по раменете му като водопад от слънчеви лъчи. До него яздеше неговият лейтенант Робер де Бошан, висок колкото принца, в броня с аквамаринов цвят — очевидно за да е в тон с цвета на очите му.

След тях на арената се появиха двама прославени рицари, заслужили с мечовете си почетната привилегия да яздят непосредствено сред рицарите с кралска кръв — граф Уорик и рицарят на кралицата сър Уолтър Мани. Цветовете на ризниците им — в зелено и сребристо — чудесно се допълваха.

Кристиан Хоуксблъд премина под арката заедно с брата на Джоан — Едмънд, бъдещия херцог на Кент. Въпреки подозренията на сестра си Едмънд не бе и помислил да си пилее времето по бордеите на Лондон — последните три дни младежът се упражняваше неуморно да върти меча и копието. От многочасовата езда сред поляните около Уиндзор изглеждаше освежен, загорял и настървен за победа. До него Кристиан Хоуксблъд, възседнал великолепния бял арабски жребец, поразяваше зрителите със скромните си дрехи — семпла бяла туника с червен кръст на гърдите, знака на Ордена на тамплиерите. Накрая се зададе кавалкада от двадесет и шест двойки ездачи — общо участниците в турнира бяха шестдесет.

Когато преминаваха пред трибуната и ложите на придворните дами, рицарите забавяха конете, за да грабнат трофей за спомен — върху тях от трибуната се изсипваха като дъжд цветя, панделки, ръкавици. Бриана веднага забеляза яркожълтия ръкав — знак за нейното благоволение — на върха на копието на Робер де Бошан, но в следващият миг забрави за него. Сърцето й замря — Кристиан Хоуксблъд носеше яркочервената панделка, която тъй дръзко бе грабнал от нея.

Как се бе осмелил! Това… това бе непростимо дръзко! Но всъщност сърцето й заби бясно от радост, че красивият чужденец не беше предпочел да се окичи с избродирания ръкав на Джоан. Това беше тайна само между двете приятелки.

В следващия миг погледът й попадна върху Уелският принц и тя разбра, че отново е сбъркала.

— Джоан, виж! Принц Едуард е с твоя ръкав!

Благодарение на пъргавия си ум Джоан и този път успя да избегне неловката ситуация:

— Хм, толкова много дами подаряват ръкавите си на принца… Сигурно е решил да сложи моя, защото съм му братовчедка, за да не дава повод за слухове.

Бриана внимателно я изгледа, за да се увери, че на красивото й лице няма и следа от разочарование, след като е разбрала, че Кристиан Хоуксблъд не е запазил бродирания ръкав за себе си. Успокои се едва когато видя грейналото от радост лице на Джоан.