Арабският принц

ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Когато арената опустя, маршалът на турнира, Хенри, херцог на Ланкастър, обяви:

— Заемете позиции!

Един от хералдите16, облечен в злато и лазур, извика високо:

— Нека да излязат напред храбреците, които са достойни да открият турнира!

От двата противоположни края на арената прозвучаха фанфари. Рицарите, възседнали конете си, излизаха един по един и заставаха пред фееричната редица от знамена. Секундантът на всеки рицар обявяваше името и титлите на съперника, избран от рицаря като достоен за двубой. Традицията ги задължаваше да изтъкват бойното си изкуство, да изброяват подвизите си и да обсипват противниците си с презрителни забележки. Колкото по-обидни думи се изричаха, толкова по-силно се смееше тълпата.

В палатката на принц Едуард настъпи невъобразима бъркотия, тримата оръженосци се суетяха около Хоуксблъд — трябваше бързо да сменят ризницата му и да му сложат черната броня на принц Едуард. Пади и Джон Шандо се спречкаха при размяната на щитовете.

— Принц Едуард предпочита кръглите щитове, защото са по-удобни, когато е на седлото.

— Но принц Дракар харесва повече издължените щитове. Когато слезе от коня, моят господар може да използва при отбрана острите им ръбове.

Джон Шандо твърдо бе решен да не се съобразява с думите на ирландеца, ала Едуард се намеси в спора им:

— По-добре да последвам примера на Хоуксблъд. Той е много по-опитен от мен.

Али, който се грижеше за конете, подреди един до друг два бели и два черни жребеца. Двата черни коня бяха с еднаква сбруя, изцяло в черно, върху тях се развяваха наметките от черна коприна със златистите дракони на Уелс. В палатката на Кристиан една пета от мястото бе заето от внушителен куп петметрови копия — може би имаше повече от четиридесет, — всичките от ясен, с остриета от кастилска стомана. До тях бяха натрупани камари мечове, щитове, ножници и секири.

В ъгъла на палатката Рендъл тихо говореше нещо на Нешър, свита на кълбо върху рамото му. Кристиан предвидливо бе вързал дълъг сребърен синджир на врата на невестулката.

До последната минута се нанасяха промени в списъка, изписан върху пергамент, в ръката на маршала на турнира. Всички клатеха озадачено глави — името на принц Едуард се повтаряше почти през ред. На сутринта се оказа, че престолонаследникът трябва да се бие в третия, петия, седмия двубой и т.н. — общо двадесет и пет пъти Уелският принц трябваше да излезе на арената. Четвъртата двойка бяха Хоуксблъд срещу д’Аркур. Това означаваше за Кристиан трескава смяна на сребристите доспехи и черната броня.

— За да се справим със съперниците си в следващите двубои, трябва да победим колкото може по-бързо поне първата дузина до обед — каза Кристиан на принца, преди той да излезе от палатката. Двамата мъже се спогледаха и се засмяха. Едуард спусна наличника на шлема и тръгна към коня си.

Оръженосците бяха казали на церемониал-майстора да съобщи за принца само с името Черния принц. Кристиан и Едуард заедно измислиха този прякор — и двамата щяха да се сражават, прикрити зад един и същи псевдоним.

— Сър Джон Холънд предизвиква Черния принц на двубой!

Сред тълпата се разнесе шушукане. Всички разбраха, че зад Черния принц се крие престолонаследникът на английската корона. Зрителите приветстваха с шумни възгласи появата на рицаря в черна броня. В първия миг Джоан се парализира от страх, гърлото й се сви и тя не можа да се присъедини към всеобщото оживление.

Принц Едуард връхлетя с такава сила върху сър Холънд, че от удара в средата на щита копието на принца се пречупи като тръстика, а съперникът му моментално падна от седлото. Наложи се оръженосците му да го изнесат на ръце до палатката му.

Всички зрители скочиха на крака и закрещяха с пълно гърло. Страхът на Джоан отстъпи пред необузданата радост, която я обзе. Погледът й попадна върху нейния бродиран ръкав, закрепен към ножницата, от която се подаваше дръжката на меча на принца, и сърцето й се разтуптя от гордост.

Глинис с труд успя да си пробие път до господарката, понесла в ръка червената наметка, която така добре прилягаше на тоалета на Джоан.

— Побързай, Глинис! Изпусна най-прекрасния миг! — Джоан подаде на Адел наметката, която бе взела от Бриана, и се загърна със своята.

— Сър Годфри д’Аркур предизвиква на двубой Кристиан Хоуксблъд де Бошан — извика церемониал-майсторът.

Повечето зрители бяха сигурни, че арабският принц ще срази противника. Хоуксблъд ловко извъртя щита си и копието на съперника му се плъзна по него. В същия миг той удари с копието си щита на д’Аркур толкова силно, че французинът изхвръкна от седлото и падна като камък върху тревата. Копието на Хоуксблъд дори не трепна. Той го подхвърли към застаналия до оградата Али и се нахвърли върху съперника си с такава ярост, че французинът не успя да се надигне от земята и Кристиан притисна с коляно гърлото му. Сър Годфри бе напълно безпомощен и дори не успя да извади меча си. Тълпата нададе неистов рев, изумена от невижданата сила и бързина на рицаря — очевидно никой не можеше да срази загадъчния чужденец. Дори и кралят не се сдържа и му подхвърли кесия, натъпкана със златни монети.

Бриана си помисли, че в следващия миг ще припадне. Дъхът й секна, когато съзря пурпурната си панделка, украсяваща шлема на Хоуксблъд. Изчерви се до уши и мислено отправи гореща молба: „Господи, дано никой не се досети, че панделката е моя!“

В следващия двубой трябваше да кръстосат копия Черния принц и Джон де Вер, граф на Оксфорд17.

Едуард го повали доста бързо, а през това време Пади вече бе успял да свали сребристата ризница на Хоуксблъд, за да го облече в черната броня.

Сърцето на Джоан се качи в гърлото, когато чу:

— Едмънд, граф на Кент, се предизвиква на двубой от принц Лайънъл, херцог на Кларънс!

Бриана я хвана за ръката:

— Страх ли те е за него?

— Лайънъл е истински гигант, а Едмънд е толкова нежен.

— Брат ти ще го срази, Джоан, защото е много по-умен от Лайънъл.

В този миг вниманието им бе привлечено от принцеса Изабел — тя скочи с обезумял поглед, прехапала устни. Когато съперниците сплетоха копията си, Лайънъл наблегна с цялата си тежест върху неговото. Всички очакваха Едмънд да изхвръкне като камък от седлото си. Граф Кент обаче предусети посоката на удара, ловко се отдръпна и Лайънъл изгуби равновесие. Херцогът на Кларънс се намери на земята.

Принцеса Изабел изкрещя:

— Убий го!

Кралица Филипа я хвана за ръката и с рязко движения я върна на мястото, изплашена от мисълта, че дъщеря й е пожелала смъртта на брат си.

Едмънд посрещна с изваден меч надигащия се от земята Лайънъл. Принцът, който беше огромен и тежък като вол, се залюля и застрашително тръгна към по-дребния си противник. Смяташе, че ще го победи с груба сила. Ала в този миг Едмънд замахна и изби меча от ръката му. Лайънъл трябваше да признае поражението си.

Кралят и кралицата не можаха да скрият разочарованието от неуспеха на сина си, но Изабел грабна кесия със злато от купа в краката на баща си и я хвърли към младия граф на Кент. Едмънд вдигна наличника си и с галантен жест изпрати въздушна целувка на принцесата. Тълпата избухна в аплодисменти.

Неколцината храбреци, които бяха дръзнали да предизвикат граф Уорик, съжалиха за лекомислието си, когато каленият воин ги повали в прахта.

Черния принц се сражава с графовете Пембрук, Нортхемптън, Линкълн и Херефорд и ги победи с лекота.

Множеството бе изпаднало във възторг от Черния принц, който печелеше двубой след двубой. Досега нито един рицар не бе имал толкова успехи на турнирите. Кристиан и Едуард бяха доволни, че денят бе хладен, защото ги очакваха още много съперници.

Удивена от победите на Хоуксблъд, Бриана се измъчваше от една мисъл — какво ще стане, ако двамата братя де Бошан кръстосат копия? На чия победа трябва да се радва? Разбира се, искаше Робер да бъде победителят — беше длъжна да се радва на успехите на бъдещия си годеник, — но в душата си се помоли двамата братя да не се изправят един срещу друг. Потръпна, когато Адел й подаде сивата кадифена наметка.

Изпита усещането, сякаш я прегръщат ръцете на майка й. Черния принц отново бе на арената. Без съмнение той беше най-благородният и смел рицар в целия християнски свят. Внезапно Бриана се вцепени. Рицарят в черната броня не беше Едуард. Това беше арабският принц Хоуксблъд! Съвсем ясно видя лицето му под шлема. Обърна се към Джоан, за да види дали приятелката й е разбрала измамата, но в този миг й стана ясно, че Джоан не подозира нищо, защото загрижено прошепна:

— Страх ме е, че Едуард вече е много изморен и този път ще бъде победен.

Бриана погледна към конника.

— Не, никой няма да го победи! — Девойката проследи с възхитен поглед как Кристиан насочи копието си напред и като ангел на смъртта се спусна към жертвата си. Движенията му бяха точно отмерени и противникът му нямаше никакъв шанс. Бриана се запита защо никой от присъстващите не разбира, че това не е принц Едуард.

— Едуард, Едуард, Едуард! — крещяха зрителите, а кралят скочи от креслото си и размаха знамето на Англия.

Стражите изведоха от трибуните неколцина прекалено разгорещени лондончани, а останалите зрители, задъхани и зачервени, седнаха на пейките в очакване на следващия двубой. Джоан хвана ръката на Бриана, когато чу:

— Уилям де Монтегю предизвиква на двубой Робер де Бошан!

Робер величествено се появи на арената. Графинята на Солсбъри извика от ужас, когато синът й падна от седлото. Де Бошан измъкна меча си й без да слиза от коня, го стовари върху шлема на съперника си — правилата го позволяваха, — ала Бриана разочарована си каза, че Робер не беше се проявил като истински благородник.

Възбудената тълпа приветства победителя и Бриана се присъедини към овациите. Джоан прошепна:

— Уилям де Монтегю е прекалено самоуверен. Радвам се, че Робер му даде заслужен урок.

Обявиха последния двубой преди обед. Разбира се, отново прозвуча името на Черния принц. Бриана напрегнато се наведе напред. Този път мъжът беше наистина принц Едуард. Колко странно бе, че можеше да ги разпознава под черната броня съвсем ясно, както не можеш да сбъркаш деня и нощта.

Внезапно слънцето се показа зад облака и тя свали наметката от раменете си. В този миг осъзна, че вече не разпознава лицето на рицаря под шлема. Какво става с нея? Погледна към сивата кадифена наметка и се замисли. Покойната й майка притежаваше свръхразвита интуиция, нещо като шесто чувство, и вероятно когато носеше нейната дреха, и тя се сдобиваше с подобна сила — виждаше неща, които бяха невидими за останалите. Прислужниците поднесоха разхладителни напитки на кралицата и придворните дами. Кралят отиде в палатката си, за да се подготви за участие в турнира.

Пади и Джон Шандо великодушно споделиха храната си с Рендъл и Нешър. Кристиан и Едуард не хапнаха нищо. Тъй като следобедът щеше да бъде доста по-тежък от сутринта, двамата изпиха по три чаши студена вода, примесена с розмарин и други билки, за да притъпят умората и изтощението. Али ги разтри с бадемово масло и смирна. Принц Едуард бе удивен от уменията на Али и Пади.

— Искаш ли да станеш мой личен лекар и масажист? — обърна се принцът към Али.

— Уви, Ваше Височество, аз съм с принц Дракар от раждането му и ще остана с него, докато съм жив. Такава е волята на Аллаха.

Едуард и Кристиан се спогледаха усмихнати, но и двамата бяха трогнати от себеотрицанието на оръженосеца.

В специално опънатата палатка кралският лекар Джон Брей се грижеше за пострадалите рицари — наместваше счупените кости, почистваше и превързваше кървящите рани.

Принц Едуард нервно крачеше в тясната палатка в очакване на двубоите, обявени за следобед. За разлика от него Кристиан седеше спокойно на пода със затворени очи.

— Как е възможно да е толкова спокоен? — обърна се Едуард към Али.

— Благодарение на дълги години самодисциплина. Човек трябва да умее да отделя трите неща: умственото, телесното и емоционалното начало, останалото е въпрос на правилно дишане.

В този момент се чуха фанфарите, възвестяващи началото на следобедните двубои. Хоуксблъд скочи и пое ризницата от Пади. Този път и двамата рицари щяха да излизат в сребристи ризници, защото Едуард щеше да се бие вместо Хоуксблъд с граф Уорик. След това двамата братя де Бошан щяха да кръстосат копията си.

Когато чу имената на Уорик и на Хоуксблъд, Бриана уплашено стисна ръце. „Дано нито един от двамата не пострада!“ — помоли се мислено тя.

Принц Едуард знаеше, че ако иска да победи граф Уорик, трябва пръв да го свали от седлото. В противен случай опитният воин щеше неминуемо да го победи.

Бриана се изправи импулсивно, когато двамата рицари се сблъскаха с такава сила, че счупените копия отхвърчаха, а ездачите паднаха от седлата. Младият принц пръв скочи, но графът успя да изтегли тежкия си меч, макар да беше още на колене. Когато удари щита на Едуард, предпазният накрайник на върха на меча му падна и Уорик веднага отдръпна оръжието. Това често се случваше при турнирите и обикновено завършваше с проливане на кръв, но граф Уорик бе много дисциплиниран воин и строго спазваше правилата. Едуард последва примера му, прибра меча си и състезанието завърши без победител. За Кристиан не можеше да има по-добър изход от този.

Следващият двубой беше между принц Лайънъл и лорд Стенли, граф на Чешир. Двамата лесно се различаваха на арената, защото към върха на копието на граф Чешир бе привързан синьо бял флаг с три еленови глави. Лайънъл не уцели щита на съперника и копието му се заби в сивия жребец на лорд Стенли. Конят падна и се чуха състрадателни викове, когато животното се замята в агония. Стенли, вбесен от загубата на любимия си кон, се нахвърли яростно върху Лайънъл и го повали на земята. От тълпата се разнесоха дюдюкания и подигравателни викове.

Крал Едуард се втурна на арената и без да се грижи за собствената си безопасност, извади кинжала си и го заби във врата на коня, за да сложи край на мъките му.

Освиркванията на тълпата отстъпиха пред възторжените приветствия. Техният крал бе не само смел и безстрашен воин, но и благороден и великодушен рицар.

Принц Джон се обърна към Джоан и Бриана.

— Лайънъл посрами честта на кралското семейство! Никога не съм виждал по-недодялан рицар от него!

— Малко кръв оживява всеки турнир — обади се принцеса Изабел. — Стенли е достатъчно богат и може да си позволи да загуби един кон.

Принц Джон я изгледа така, че някой по-чувствителен би умрял от срам.

В палатката си, разположена до тази на принц Лайънъл, Робер де Бошан кипеше от гняв. Този тромав вол Лайънъл не само че сутринта не можа да победи Кристиан, но не се справи и с графа на Кент. А сега бе ранил смъртоносно коня на лорд Стенли! Робер стисна зъби в безсилна ярост. Как би могъл некадърник като Лайънъл да претендира за кралската корона? Ако не побърза и не вземе някакви мерки, тази безмозъчна свиня ще обърка всичките му планове.

Робер тръсна глава. Трябваше да се съсредоточи за предстоящия двубой с онова чуждестранно копеле. Цял ден бе чакал този момент. Искаше да излее яда си на някого, а какъв по-подходящ обект от арабина? Рицарите, които щяха да се съревновават с краля, махнаха предпазните набедреници. Когато оръженосецът доведе коня му, Робер с надменен жест му нареди да махне и неговите набедреници. По този начин щеше да се предвижва по-лесно, особено когато слезе от коня, затова най-важното бе да успее да повали Хоуксблъд от седлото.

Робер насочи копието, притисна щита към тялото си и яростно се понесе срещу Кристиан.

Бриана изпита желание да се махне. Последното нещо, на което искаше да бъде свидетел, бе сблъсъкът между двамата братя. Ала не можеше да помръдне от мястото си, сякаш краката й се бяха парализирали. Конете се носеха в галоп един срещу друг. Като в мъгла девойката видя, че нейният ръкав се подаваше от шлема на Робер, а пурпурночервената панделка се развяваше от ножницата на Кристиан. Конският тропот зловещо отекваше в главата й, а сърцето й бясно туптеше.

Джоан извика насърчително към един от рицарите, но Бриана не чу името. И двамата противници бяха де Бошан, но младото момиче не можеше да реши на чия победа да се радва. Не искаше никой да изгуби, искаше двамата да победят. Пое дълбоко дъх и се опита да се успокои. Този двубой нямаше нищо общо с нея! Не трябваше да се вълнува толкова! Ала знаеше, че това не е истина.

Ръката на Кристиан Хоуксблъд сякаш се бе сляла с копието. През процепа на шлема виждаше ясно противника си. Хоуксблъд беше едър мъж, но природеният му брат беше малко по-висок и по-тежък. Робер разчиташе на мускулестото си и силно тяло. Хоуксблъд знаеше, че трябва да го накара да загуби равновесие и да го повали от коня. Измести наляво щита си, за да се отдалечи от копието на Робер. Робер смяташе, че ще повали омразния си противник, ала вместо това копието му се плъзна по щита на Кристиан, увлече го след себе си и той падна от седлото.

Обезумял от ярост, Робер веднага се изправи. Не очакваше Хоуксблъд да слезе от коня — благородството едва ли бе присъщо на този арабин. Робер се изпълни със задоволство, когато видя, че Хоуксблъд не е свалил набедрениците си, които щяха да затруднят движенията му. Но не подозираше, че защитната броня на Кристиан е изкована от много фина стомана и той с лекота се предвижваше. Извади меча от ножницата и отби удара на Робер.

Хоуксблъд се владееше отлично, докато Робер не беше на себе си от гняв. Кристиан видя, че предпазният накрайник падна от меча на противника му. Робер яростно замахна, а Хоуксблъд спусна щита, за да защити слабините си. Широкото острие на меча отскочи от щита на Кристиан и прониза собственото му незащитено бедро. Робер падна на земята и прехапа устни, за да не изкрещи от болка. Оръженосците на Робер и Уорик се втурнаха на арената.

Рендъл, който не искаше да пропусне нито една подробност от битката, стоеше до оградата с Нешър на рамо. Невестулката се държеше доста послушно и момчето бе махнало сребърния синджир.

Тълпата избухна в рев и Нешър с един скок се намери на арената. Стрелна се към Робер, подушила кръвта, и впи остри зъби в крака му. Само защитната броня спаси мъжествеността на Робер де Бошан. Той изкрещя от болка, а смаяните оръженосци избухнаха в смях. Нешър с няколко скока се върна при Рендъл.

Кристиан Хоуксблъд нямаше много време за отдих. Трябваше да се бие вместо Едуард с краля на Англия. Бързо свали сребристата ризница и нахлузи черната броня на Уелският принц. При мисълта за раната на Робер на устните му заигра лека усмивка — брат му искаше да пролее неговата кръв, а вместо това бе пролял своята.

Взе оръжията на Едуард и се упъти към изхода. Принцът сложи ръка на рамото му:

— Моля те, бъди внимателен с баща ми.

— Ще бъда щастлив, ако двубоят приключи без победител. Баща ти е смел и силен воин и винаги досега е побеждавал съперниците си.

Хоуксблъд бе повален на земята. За пръв път след петнадесет схватки чуждоземният рицар бе свален от коня. Обаче и кралят не успя да се задържи на седлото си и двамата противници си размениха по няколко удара с мечовете. Кралят беше едновременно и смутен и радостен, че синът му не му отстъпва по воински умения.

Кристиан Хоуксблъд беше впечатлен от издръжливостта на Едуард III. Накрая кралят се подхлъзна в локва кръв, падна на земята и призна поражението си. Хоуксблъд искаше да възрази, че победата му не е спечелена честно, ала гласът му щеше да го издаде.

Тълпата подивя. Черния принц беше техният победител. Нещо повече — той бе техният бог! Всички крещяха в един глас:

— Едуард! Едуард! Едуард!

Принцът изтича до палатката на Кристиан. Искаше да му каже, че трябва да разкрият измамата и да поделят славата от победите, ала Хоуксблъд бе изчезнал заедно с оръженосците си. Едуард свали шлема си и гневно тръсна глава. Джон Шандо му подаде бележка.

Черния принц излезе на арената, за да приеме овациите на бъдещите си поданици.