Арабският принц

ТРИДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Кралят на Англия не можеше да намери спокойствие след смъртта на приятеля си от детинство Уилям де Монтегю. Уиндзор го задушаваше. Не можеше да спре да мисли за преходността на човешкия живот, за края, който очакваше и него. Нима бе сгрешил, подчинявайки целия си живот на стремежа да завоюва Франция? Сега бе на върха на славата си. Десетки години след него поколенията ще празнуват славните му победи на френска земя. Основал бе новия Орден на жартиерата, за да раздава почести на най-благородните рицари в кралството, а съветниците се надпреварваха да му внушават, че няма по-достоен от него монарх, който може да установи вечен мир над размирния континент.

Дори и след победите при Креси и Кале войната продължаваше да изисква огромни разходи. Много скъпо удоволствие се оказа грандиозният турнир в замъка Уиндзор в чест на победителите. Кралската хазна отново бе празна. Последните събития във Франция внезапно промениха обстановката — крал Филип умря и на трона го наследи синът му Жан. Смъртта прибра и папата в Авиньон, но скоро след това на папския престол се възкачи следващият папа Инокентий.

Крал Едуард III свика Кралския съвет, за да съставят план за действие в близкото бъдеще. Членовете на Кралския съвет категорично се противопоставиха на предложението на Едуард III за нов, още по-голям заем за продължаване на войната във Франция. Затова решиха да изпратят херцог Ланкастър при новия папа в Авиньон с условията на английската корона за мира с французите — най-важното от тях бе признаването на крал Едуард III за пълновластен суверен на всички френски провинции, завоювани до момента от англичаните. Отделна делегация изпратиха при наварския крал Шарл, за да се затвърди съюзът между Англия и Навара, защото на всички бе известна омразата на Шарл Наварски към новия френски крал.

Принцеса Изабел все още бе влюбена в Бернар Ези, сина на гасконския граф д’Албре, и дворцовите секретари побързаха да съставят брачния договор, а преговорите напредваха с обнадеждаваща скорост. Носеха се слухове, че по-младата й сестра, принцеса Йоанна, ще бъде предложена на Педро, наследника на кастилския престол. Понеже преговорите за бъдещето на двете принцеси изискваха активна дипломатическа дейност в Южна Франция, кралица Филипа предложи целият английски двор да се пренесе в Бордо. Приготовленията започнаха още на другия ден след одобрението на Кралския съвет.

Но Черния принц бе решил да събере своя армия от десет хиляди калени рицари и да се върне в Кале, за да продължи войната. Всички разходи трябваше да бъдат покрити от собствените му доходи — принц Едуард владееше калаените мини в графство Чешир. Обаче кралят, загрижен преди всичко за сигурността и благосъстоянието на всички членове на кралското семейство, заповяда на Черния принц да дебаркира с армията си в Бордо. Повечето от именията, за които претендираше английската корона, бяха в Южна Франция и напълно разумно бе там да се търсят нови завоевания, а не владенията да се разпръсват из цялата територия на Франция и Фландрия.

Уелският принц не можеше да отрече целесъобразността и държавническата мъдрост в думите на баща си, но Джоан бе останала в Кале и раздялата с любимата го гореше отвътре денем и нощем! Опита се да възрази на баща си с довода, че все пак трябва да посети Кале, за да провери как се поддържа гарнизона, но кралят веднага отхвърли опасенията му:

— Не, Едуард, няма защо да отиваш в Кале. Всеки ден ми докладват, че в най-новото английско пристанището всичко е наред. Местните жители дори са по-доволни от нашето управление, отколкото от предишната си независимост. Флотата ни охранява подстъпите към пристанището и търговията се разраства от ден на ден. Кале е наш град и завинаги ще остане наш. Много повече си ми необходим на юг. И граф Уорик е на същото мнение.

На младия принц не му оставаше друго, освен да капитулира пред кралската водя. Още същия ден седна зад писалището си и написа писма до любимата си Джоан, до брат й Едмънд и до сър Джон Холънд.

Холънд седна до дългата маса, отрупана с пергаменти и свитъци. Длъжността главен камерхер на двора се оказа за него истинска благодат — богато заплатена, а всъщност от него не се изискваше почти нищо. За Джон Холънд се трудеха десетки секретари и писари, управители и куриери — трябваше да се надзирават многобройните кралски замъци, да се следят разходите, да се назначава и уволнява прислугата. Холънд винаги бе боравил много добре с цифрите и светкавично надушваше всяка възможност за забогатяване. Стотици търговци и десетки гилдии се стремяха да бъдат удостоени с честта да станат кралски доставчици, а публична тайна бе, че това не може да се уреди без внушителен подкуп, по-голям от подкупа на конкурентите.

От прозореца пред масата Холънд виждаше в парка пред замъка високия разцъфнал кестен, в чиято сянка се гушеше кокетна беседка, а в нея съпругата му, Джоан, четеше унесено някаква балада. Гледката бе тъй прелестна, че дори суховатият Джон не можа да издържи и захвърли свитъка пергаменти. Искаше му се да излезе и да седне в беседката до Джоан, но проклетият й брат навсякъде я следваше като хрътка.

Очите му злобно се присвиха, когато си спомни за граф Кент. Този развратник пръскаше огромни суми, за да поддържа по три, а понякога и по четири любовници. Съдбата го бе дарила с баща, в чиито вени течеше кралска кръв — наистина старият граф Кент бе обезглавен за държавна измяна, но въпреки това синът му Едмънд никога не бе изпитвал парични затруднения. Холънд отново посегна към пергамента и зашари с дебелите си пръсти по списъка. Ето, тук бе записано, че освен богатството на знатния род Кент проклетият Едмънд притежава и всички имения на графствата Уейк и Дидъл, които му осигуряваха огромни приходи. Ако граф Едмънд умре преди да се ожени, сестра му, съпругата на сър Джон Холънд, ще наследи всичко.

Продължаваше да следи брата и сестрата със завистлив поглед. Искаше да притежава не само богатството на Едмънд, искаше да притежава и Джоан. Тя бе очарователна и красива дори и сега, при напредването на бременността й. За Холънд тя беше още по-желана, защото бе забранен плод за него. Напоследък често се замисляше за последния си разговор с Робер де Бошан. Нима бе толкова трудно да се подготви покушение срещу принц Едуард? Но дали няма да се озове под секирата на кралския палач още на другия ден? Не е ли по-разумно да не се забърква във всичко това? Вече се съмняваше, че ще дочака от Лондон тъй важната вест: заговорът на Робер де Бошан срещу Уелския принц е успял и принц Лайънъл остава наследник на английския престол.

На Холънд не му оставаше нищо друго, освен да чака и да се надява, но все пак и тук, в Кале, можеше да предприеме нещо, с което да облекчи бъдещия си възход. Нали съдбата е благосклонна към смелите? Трябваше да протегне ръце, за да заграби поне част от огромното богатство на граф Кент.

Докато съзерцаваше Джоан в беседката в парка, той не преставаше да фантазира за всичко, което ще направи с тялото й, с гърдите й, с бедрата й. Кокетният й смях оживяваше стаите и коридорите на замъка, а дори една нейна усмивка можеше да го накара да забрави за всичко останало на света. Слабините му се издуха похотливо само като я гледаше, но когато принц Едуард отсъстваше, цялото й внимание бе посветено на проклетия й брат. Ръката му неволно се пъхна в панталона. Ще трябва да се облекчи, преди да продължи с досадните пергаменти, но се закле в душата си, че ще дойде денят, когато ще се облекчи в нея.

Когато се върна при масата с документите, видя, че навън слънцето залива безлюдния парк с ярките си лъчи. Навярно граф Кент се бе прибрал в покоите си, за да се подготви за нощните си похождения, а Джоан е седнала да вечеря в стаята си, в компанията само на преданата си уелска прислужница. Джон Холънд се протегна към кожената чанта с дипломатическата поща и измъкна от нея един плик, скрепен с внушителния печат на краля и с надпис „Да се прочете веднага след получаването!“. Когато го отвори, ръцете му се разтрепериха от безсилна ярост. Подписана от Уелския принц, заповедта започваше с обяснението, че целият английски двор е отплавал за Бордо и спешно се нуждаят от неговите услуги — като главен камерхер на двора. Затова трябвало незабавно да потегли на юг, към Бордо, за да се постави в услуга на Негово Величество.

— Чумата да ги тръшне всички принцове! — злобно промърмори Джон Холънд.

Ако онзи страхливец Робер де Бошан не събере достатъчно смелост да нанесе смъртоносния си удар, изглежда, ще трябва той, Холънд, да му докаже, че кралската кръв може да се пролива не по-зле от кръвта на простолюдието!

Писмото му предоставяше удобен повод да потърси Джоан. Прекоси стаите от своя апартамент и се упъти към крилото, в което бяха покоите на Джоан. В този час на деня не се виждаха много слуги, затова се запъти с решителна крачка към вратата и леко почука.

Глинис отвори и враждебно го изгледа. Никога не бе крила отвращението си към дебелия му врат и набитото му тяло с къси крака. Неведнъж го бе хващала как хвърля дебнещи погледи към жена си, която се приготвяше за среща с принц Едуард.

— Какво желаете, сър?

— Имам съобщение за лейди Джоан Холънд.

— Тя си почива в момента и надали ще може да ви приеме — начумерено рече Глинис.

— Нали в края на краищата е моя съпруга! Отстранете се от пътя ми! — В цялата му набита фигура се долавяше смътна заплаха, толкова яростна, че прислужницата не посмя да му се противопостави.

— Кой е дошъл? — долетя гласът на Джоан от дъното на стаята.

— Джоан Холънд, милейди.

Джон бързо изтича до вратата.

— Влезте, милорд. — Ръката й тревожно се притисна към гърдите. — Да не се е случило нещо с Едуард?

— Писмото наистина е от Уелския принц, милейди. Но по-добре ще бъде да поговорим насаме.

Глинис му изпрати унищожителен поглед.

— Всичко е наред, Глинис. Не се безпокой за мен.

Джоан се усмихна, като че ли се опитваше да се извини пред съпруга си заради нетактичността на прислужницата си, но всъщност беше загрижена само за вестите в писмото на Едуард.

Когато останаха сами, Холънд внезапно се преобрази в загрижен и предан съпруг.

— Моля ви, седнете, лейди Джоан. На мен са поверени грижите за вашето здраве, затова безкрайно съжалявам, че ви обезпокоявам по такъв дребен повод…

— Е, благодаря ви за загрижеността, Джон, но все пак се надявам, че ми остава поне още един месец или повече… И така, какви вести ми носите?

— Кралското семейство ще отплава за Бордо и аз получих заповед да се явя във френската резиденция на двора. Обаче не ми се струва особено разумно да ви предложа да пътувате предвид деликатното ви състояние, милейди.

— О, та аз съм напълно здрава, Джон! Ако Едуард иска да ме види, аз веднага… още утре ще се кача на кораба!

Нищо не можеше да го разяри повече от тази нейна неукротима готовност да се втурне по следите на принц Едуард при първия знак от негова страна.

— Милейди, немислимо е да се впуснете в такова опасно и дълго пътешествие по море. Очевидно Негово Височество не разбира на какви рискове може да се изложите и вие, и детето!

— Джон, много любезно от ваша страна, че сте тъй загрижен за мен, но не бива да обвинявате принц Едуард. Той винаги е искал да бъда щастлива, а за мен това означава да се срещна с него колкото е възможно по-скоро.

— Лейди Джоан, явно не си давате сметка, че аз съм вашият законен съпруг и ще дам името си на детето, което сега носите под сърцето си. Ако се случи някакво нещастие по време на пътуването ни до Бордо, няма да мога да го преживея!

Тя благовъзпитано избягна прекия отговор.

— Ще помоля брат ми да се погрижи за осигуряването на кораба. Ще пътуваме с всички удобства, разбира се. Ако пристигнат писма от Уиндзор, Едмънд ще се погрижи да ми ги препрати в Бордо. — Тя се втурна към вратата на съседната стая, все още грациозна въпреки напълнялата си фигура. — Глинис, скъпа, ще отидеш ли в кабинета на сър Джон да вземеш писмото ми?

Бриана и Адел прекараха целия ден в приготвяне на багажа за пътуването до Бордо. Пади и Али трябваше по десет пъти да слизат до трапезарията и да се качват до спалните, помъкнали сандъци и кошове с дрехи и други вещи, много от които принадлежаха на Хоуксблъд. Бриана погледна към статива си за рисуване, поставен в една от нишите в гостната стая. Около него се виждаха четки и кутии с бои, скици на древногръцки богове и недовършени портрети на викинги — някогашните обитатели на Ирландия.

— Съжалявам, Пади. Трябваше сама да изчистя статива и всичко около него, а преди това да отделя четките и боите, които ще взема със себе си.

— Не, милейди, не се тревожете. Господарят ми нареди да не прибирам нещата ви до утре сутринта. Каза ми, че предпочитате да рисувате късно следобед или след вечеря.

— О, благодаря ти.

Кристиан бе толкова внимателен към любимите й занимания. Предусещаше всичко, което щеше да й липсва, отгатваше настроенията й дори преди самата нея, от разстояние познаваше дори дали има главоболие… Нима бе възможно да съществува такъв нежен, загрижен и влюбен съпруг? И все пак ги разделяше едно непреодолимо препятствие, което изчезваше само когато се скриваха зад завесите, обгръщащи огромното им легло. Там, в тяхното легло, Кристиан умееше както никой друг да предразполага любимата си към физическа интимност и да я накара да забрави за пропастта между тях. Всяка вечер се стараеше да изобретява нови и нови начини за съблазняване и те бяха като двама партньори в танца, които се редуват да променят стъпките и движенията, ала въпреки това да остават в синхрон. Бриана не можеше да се владее и страстно откликваше на всеки негов допир. Може би трябваше да е по-въздържана, но горещото й младо тяло отказваше да се подчинява на повелите на разума. Обаче с първите лъчи на слънцето в съзнанието й отново изплуваше мъчителната сцена, в която Хоуксблъд безмилостно беше сразил своя съперник.

Щом се прибраха в стаята си след вечерята, Бриана се усамоти в будоара си. Там бе пренесла последната си рисунка, започната днес следобед, и гореше от нетърпение да я довърши. Сюжетът беше свързан с пристигането на викингите в Ирландия. Вече беше нахвърляла силуета на замъка високо над морския бряг, а в бушуващите под него вълни се издигаше викингски кораб, изпълнен с високи стройни воини със сурови лица, вперили алчен поглед в дамата, застинала пред вратите на замъка. От картината лъхаше на дивашки страсти и на съблазън, но според Бриана липсваше още нещо, нещо много важно, което обаче досега й се изплъзваше.

Внезапно от унеса й я изтръгна нечий смях. Остави четката си и излезе от будоара. Завари го да чете някакъв свитък от пергаменти. Сърцето й се разтуптя. Той беше толкова млад и красив.

Веднага я заговори.

— Попаднах на един от рапортите до краля, съставен от неизвестен писар. Нямаш представа колко смешно е написан! Макар че имената съзнателно са променени, за да не се разбере името на виновника, лесно успях да се досетя за кого става дума. Трябва да го прочетеш, Бриана.

— Довърших картината си… но все ми се струва, че нещо й липсва.

— Говориш за картината с викингските воини?

Бриана остана изненадана от осведомеността му. Но не, не би трябвало да се учудва — нали Кристиан винаги бе проявявал жив интерес към всичко, с което тя се занимаваше, а най-вече към творбите й.

— Може ли да я видя?

Тя го заведе в будоара си, разтревожена, че няма да спечели одобрението му.

Той взе скиците на боговете от старогръцката митология.

— Хм, та това е Протей от „Одисеята“, който непрекъснато се превръщал в най-различни животни — змия, лъв, а веднъж дори се вселил в дърво. — Очите му потърсиха нейните очи. — За да постигнем хармония, трябва всичко да променим… да започнем отначало. Трябва да можем да се разбираме с хора от други цивилизации, да изпробваме всички възможности за общуване.

Бриана разбра, че в думите си Хоуксблъд влагаше и намек за отношенията между тях двамата.

— Ще се опитам — тихо отвърна тя.

Кристиан се надяваше, че заминаването за Бордо ще промени доста живота им. Може би ще успеят да забравят неприятните спомени от миналото. Отново се загледа в рисунката й.

— Твоят талант е дар от боговете. Притежаваш невероятно умение за детайлите. — Макар вождът на викингите да беше с руси коси и много по-светла кожа от неговата, Кристиан позна, че тя е използвала неговото тяло като модел. — Знаеш ли, Бриана, тези викинги, макар да са пристигнали в Ирландия като нашественици, много от техния бит, обичаи и традиции са запазени и до днес на този остров. Дори и изкуството им… тези плетеници по облеклата им, възлите по коланите им, към които са прибавили зооморфни мотиви.

— Какво означава „зооморфни“?

— Когато боговете се изобразяват като животни… например като орел или дракон. — Хоуксблъд взе парче въглен и започна да нанася скица върху пергамента. След малко се появи птица-рибар с дълъг клюн, захапала риба, с шия, преплетена с шията на втора птица от същия вид. — Арабите са много изкусни в тези декоративни изображения. Често се преплитат цветя, плодове и дървета, а дори и екзотични танцьори. Ето този стил се нарича еротика.

Бриана леко се изчерви.

— Мога да се опитам да нарисувам ленти с келтски мотиви около картината с викингите, за да символизира смесването на двете култури в миналото. А какво ще кажеш да добавя дракони и ирландски детелини?

— Ще бъде възхитително — прошепна Кристиан и замислено я изгледа.

Бриана срамежливо сведе очи и се върна при статива си. Хоуксблъд се доближи зад гърба й и силните му ръце я обгърнаха с любов. Устните му нежно се притиснаха към врата й.

— Само не стой до късно тази вечер, скъпа. Не забравяй, че те чакам в нашето любимо ложе.

Тръпки на щастие пробягнаха по гърба й. Така й се искаше да се скрие в прегръдките му, да се унесе и да забрави за миналото… Защо да не притисне страстно мускулестото му тяло и да се слее с него? Защо трябва да чака той да измисля все нови и нови начини да я разсейва и отпуска, за да я накара най-сетне да се разнежи и да му позволи да проникне в нея? А след страстния, безумен сеанс отново да го принуждава да я милва с часове, да й шепне гальовни слова, да се напряга как да я разсмее, да я забавлява неуморно, за да я възпламени още веднъж, и още веднъж… и най-накрая да се търкулнат задъхани в двата края на обширното легло, изпотени и безпаметни от лудостта, в която ги впримчват телата им независимо от волята и разума на всеки от тях. Не може ли тогава тя да започне да го съблазнява, да използва магията на пръстите си, устните си, езика си, да изтръгне от гърдите му нова стръв за наслади и изкушения, за нов водопад от чувства, докато навън започне да се развиделява? Повече от всичко на този свят Бриана желаеше да вкуси с език аромата на кожата му, там, от вътрешната страна на бедрото му, където се извиваше онзи загадъчен чуждоземен белег. Да проследи извивката на острието на ятагана, да се отдръпне назад към масивната му дръжка… и още по-назад. Това беше най-еротичната фантазия, която я бе спохождала, понякога дори и при бленуването на дневна светлина!

Остана да рисува още два часа и накрая клепачите й започнаха да се слепват от умората. Понякога й се струваше, че по-добре се успокоява, като рисува, вместо да е в леглото до него. Нима огънят в кръвта на другите жени загасва също толкова бавно? Уморената жена не усети как главата й се отпусна и клюмна върху картината. Тъкмо се бе унесла в поредния сън, когато някакъв жесток убиец без лице я грабна и тя се притисна към гърдите му, изпълнена обаче с отвращение към себе си.

От устните й се отрони приглушена въздишка. Усети как мощните му ръце я вдигаха все по-високо. Съблече я с нежни движения и я положи гола в леглото. Легна до нея и зашепна на ухото й:

— Ще се влюбиш в град Бордо. Това е едно от най-прекрасните места на земята, Бриана. — Гласът му бе тъй сластен, изкушаващ, плътно кадифен, омекотен. Възбуждаше я дори само начинът, по който този глас нашепваше името й. Изкушаваше я да забрави коя бе тя, кой бе той, да забрави за небето и за земята, за деня и нощта… да забрави за всичко на света освен за едно — че се е изпънала гола върху прохладните гладки чаршафи, а той, любимият насилник, гол като нея, я оплита в обятията си. Щом заговореше, в нея се стопяваше и последният остатък от недоверие и студенина. — До този приказен град ще стигнем по течението на една голяма река, нарича се Гарона, по чиито сребристи води се плъзгат безброй платноходки. Къщите и кулите, заобиколени от бели стени, са като кубчета захар понякога бели, понякога розови, с покриви от червеникави плочи. Там всичко е потънало в цветя и зеленина. Топлият въздух ухае на жасмин. Ще стоиш на висока тераса и ще очакваш да дойде слугата, за да ти долее в чашата изстудено тръпчиво вино от Медок. То ще завладее сетивата ти. — Устните му докоснаха шията й и доловиха трескавия й пулс. — Там, на юг, слънчевите лъчи се изсипват като златни стрели от тюркоазеното небе. Понякога, в ленивите летни следобеди, ще затваряме дървените капаци на прозорците, за да спрем наплива на горещия южен въздух, а аз ще те отнасям в нашето легло, за да ти покажа какво означава да преживееш истински празник.

Любов в късен следобед? Бриана впи устни във възглавницата, за да не изохка на глас.

— Ще те храня с грозде и праскови, налети с нектар, толкова сладък, че от следите по устните ни нашите целувки ще бъдат по-вкусни от всякога. — Устните му най-после се впиха в нейните и тя го допусна в устата си. Пръстите му потънаха в нейната женственост, плъзнаха се навътре, за да проникнат все по-дълбоко, докато накрая тя не издържа и сетивата й се възпламениха от разливащата се страст.

Той още веднъж бе успял да я упои, да я подлъже, да я очарова, да я обладае!

Бордо се оказа точно такъв град, какъвто й го бе описал Кристиан Хоуксблъд — блестящ под яркото южно слънце. Екзотичните храсти я опияняваха с дъха си, а гъстият аромат на ярките цветя изпълваше ноздрите й. Самото пристанище бе приказен пейзаж от гъсто замрежени мачти на десетки кораби, а зад камарите стоки от цял свят се опъваха тихи сенчести алеи, но само на стотина крачки от тях започваше шумно тържище, миришещо на риба и вино, пълно с хора и мулета. Сергиите и бараките бяха препълнени със смокини, праскови, гирлянди чесън, купчини пъпеши. Продавачите на цветя тикаха в ръцете й кошници с лилии, пеонии, фрезии. Жените по уличките носеха яркочервени кърпи с гребени с орнаменти по тях, а девойките се разхождаха, закичили цветя в косите си.

Навремето величествената сграда на кралската резиденция е била използвана за сграда на абатството Сен Андре. Сега обаче цялото пространство зад замъка бе застроено с високи къщи с великолепни фасади. Кристиан трябваше да се види със своите корнуолски стрелци и рицарите от графство Уорик, затова повери Бриана и Адел на верния си оръженосец Пади. Макар че всички смятаха армията на принц Едуард за малобройна — десет хиляди копиеносци, и то само една трета от тях на коне, — трябваха им два дни, за да ги стоварят от корабите и да ги устроят в лагера край Бордо.

Всеки от членовете на кралското семейство бе пристигнал със своята лична прислуга. Този път само принц Джон бе останал в Лондон като регент. Постараха се да избягнат скандала със принц Лайънъл, но нищо не можеше да промени факта, че бе заговорничил срещу брат си, затова завинаги изгуби доверието на баща си. Крал Едуард III реши, че херцог Кларънс и хората му трябва да го придружават в Бордо, за да може да го държи под око.

Кралица Филипа бе довела по-младите принцове, включително и най-малката принцеса, заедно с всичките бавачки, гувернантки и кърмачки. Понеже се очакваше скоро да отпразнуват сватбите на принцесите Изабел и Йоанна, английският двор пристигна в Бордо с огромни сандъци и ракли, претъпкани с платове, сребърни съдове, накити и подаръци. Принцеса Йоанна, която щеше да замине от Бордо за Кастилия, донесе сватбено легло със завеси от арабска коприна, колесница, тапицирана с пурпурно кадифе, столове и кресла, масички и килими, златни прибори и сребърни чаши. Всички предмети бяха украсени с английските кралски гербове. Макар че бе само на тринадесет години, свитата на принцеса Йоанна наброяваше сто прислужници, пажове, стюарди, предани рицари за личната й охрана, управители, носачи, чистачки.

Бриана бе настанена в дома, в който бе отседнала принцеса Изабел. Свитата на принцесата беше по-многобройна от свитата на сестра й Йоанна. Адел увери племенницата си, че тя и Пади ще се грижат за нейния багаж и ще се постараят да го пренесат на кораба на Кристиан Хоуксблъд, когато дойде денят на завръщането в Англия. Бриана трябваше да придружава принцеса Изабел. Това означаваше да не разчита на свободно време нито през деня, нито вечер, защото разглезената принцеса не обичаите да остава с по-малко от десет придворни дами около себе си.

Затова едва на следващия ден след пристигането си Бриана успя да открадне няколко часа, за да подреди квартирата, в която я бяха настанили. Изкачи се по разкошните мраморни стъпала и се озова на просторна тераса, но в първия миг си помисли, че е сбъркала къщата. Тогава чу ядосания глас на Пади.

Оръженосецът се оказа на тераса на втория етаж, потънал в разгорещен спор с някого, чието лице не се виждаше. Бриана го повика:

— Пади, та това тук е истински палат. Нима принадлежи на принц Едуард?

— Не, милейди! Собственост е на лорд де Бошан. — Гласът му звучеше почти гневно.

— На граф Уорик?

— Не, дворецът на граф Уорик е съседният до нас. Този е собственост на Кристиан, милейди.

До перилата на терасата се появи някаква мургава, рядко привлекателна жена. Непознатата красавица погледна надолу с подигравателна усмивка.

— Това ли е английската лейди? Колко жалко… тази лейди е последното, от което се нуждае Хоуксблъд.