Арабският принц

ТРИДЕСЕТА ГЛАВА

Завръщането на армията от Франция бе отбелязано с възторжени чествания в цяла Англия. По крайбрежието запалиха грамадни клади. Във въздуха се носеше уханието на пролетта и хората танцуваха по улиците, пред окичените с гирлянди врати и прозорци.

Кралят обяви, че за една седмица Уиндзорският замък ще бъде отворен за всички желаещи да присъстват на празненствата, които ще започнат с бал в чест на победителите. Освен това ще се отпразнува учредяването на новия рицарски Орден на честта, в който ще бъдат посветени най-достойните рицари. Като кулминация на тържествата кралят обяви, че ще организира най-внушителния рицарски турнир, какъвто Англия не е виждала досега. Вече бяха изпратени кралски вестоносци с покани към рицари от много страни, за да пристигнат в Уиндзор и да участвуват в турнира, като междувременно се насладят на гостоприемството на Плантагенетите. Добре дошли щяха да бъдат дори и рицари от френското кралство — кралят гарантираше безопасно пребиваване в Уиндзор и в пределите на Англия на смелчаците, които дръзнат да кръстосат копия и мечове с цвета на английското рицарство.

Слуховете за провалянето на годежа на принцеса Изабел бяха изместени от мълвата за невижданото зрелище, до което оставаше по-малко от месец. Дотогава кралица Филипа навярно щеше да се освободи от поредната бременност и кръщаването на новия принц или принцеса щеше да засили блясъка на празненствата. Очакваше се на кралския пир след големия турнир да бъдат обявени още няколко годежа сред най-знатните благородници. Празнично настроение обхвана Уиндзор и всички в двора решиха, че се нуждаят от нови тоалети за предстоящите тържества.

Бриана прекара в Бедфорд най-хубавата зима, откакто се помнеше. Отначало Уиндзор й липсваше и особено Джоан, но тя се отнасяше напълно сериозно към задълженията си на господарка на голямо имение — бе заета с работа от сутрин до късно вечер.

От продажбата на вълна спечелиха така необходимите златни монети, а кралската хазна й заплати щедро за камъка, доставен от каменоломната в Бедфорд за Кръглата кула в Уиндзор. С част от парите Бриана купи ленено платно и с помощта на Адел и прислужниците в замъка уши нови чаршафи и покривки за леглата. Купи сукно от Линкълн и след седмици всички слуги в замъка бяха пременени в нови ливреи. Освен това научи прислужниците как да леят ароматни свещи и как да полират мебелите с ароматизиран пчелен восък.

Сър Бърк имаше доста работа в цветарника и в зеленчуковата градина — доставяше семена и луковици, грижеше се за съхранението им, за разсадите и поливането. Бриана реши, че в Бедфорд може да се отглеждат много повече цветя от преди и когато пролетта настъпи, имението заприлича на райска градина.

Тази зима не можеха да се оплачат от недостиг на храна. Дори селяните имаха месо на трапезата си — благодарение на зайчарниците, изградени по настояване на Хоуксблъд. За Коледа лейди Бриана покани всички обитатели на имението да отпразнуват най-вълнуващия християнски празник в голямата зала на замъка. Хората ядоха, пиха, танцуваха и се веселиха до насита. Всяко дете си тръгна от замъка с кожена кесия, натъпкана с пенита и сладкиши.

През цялата зима нямаше никакви вести от Франция. Бриана се опитваше да разсее тъгата си, като обличаше чудодейната нощница на покойната си майка, за да провери дали отново ще я осенят вълшебните видения. Успехът от последния сеанс я бе насърчил и девойката не се уморяваше отново и отново да отваря сандъка на майка си. В една зимна вечер реши да изпробва въздействието на синьозелената рокля. Повика и Адел.

Младата жена застина, а погледът й стана замрежен, сякаш се взираше в нещо далечно.

— Какво става? Какво виждаш? — нетърпеливо попита леля й.

— Не съм сигурна дали това е видение. Струва ми се, че научих нещо, което наистина е станало…

— Какво е то?

— Ами може да ти прозвучи абсурдно, но принцеса Изабел е изоставена. Граф Луи Фландърски се е съгласил да се сгоди за нея, но след това е избягал!

— О, не! Да благодарим на Бога, че не сме присъствали на тази позорна сцена. Сега принцесата ще търси на кого да излее гнева си.

— Така е. Тежко и горко на този, който се изпречи пред погледа й. Нашите рицари се връщат от Франция — продължи Бриана, — но Джоан е нещастна, макар да прикрива мъката си.

— Да не би да се е разболяла? — разтревожи се Адел.

— Не, не, здрава е, с детето й всичко е наред, но мисля, че принц Едуард се е върнал, а тя е трябвало да остане във Франция.

— А какво става с Робер? — полюбопитства леля й.

— Той е… добре… скоро ще се върне… ох, Адел, помогни ми да сваля тази рокля. Не искам да знам нищо повече.

Няколко дни по-късно, докато съзерцаваше първите нарциси в градината, Бриана чу конски тропот зад гърба си, обърна се и видя, че някакъв конник се появи във вътрешния двор на замъка. Вцепени се, когато разбра, че този конник е Робер де Бошан.

„Пристигнал е, за да ме отведе оттук!“ — панически си помисли девойката.

Пристъпи унесено, като в транс, за да го поздрави. Краката й натежаха като налети с олово. Вдървените й крайници се движеха автоматично, независимо от волята й. Сякаш инстинктивно предусещаше някаква неприятност.

Припомни си, че досега Робер не е идвал в замъка й.

— Добре дошъл в Бедфорд, милорд. Нямах представа, че си се върнал от Франция.

Той я измери със студен поглед.

— Наистина ли, Бриана? Наистина ли съм добре дошъл в твоето имение?

— Разбира се. Нали след като се оженим, ти ще бъдеш новият господар на Бедфорд?

— Ако беше дошла при мен във Франция, отдавна щяхме да сме женени. Но вместо това ти предпочете да се върнеш в Бедфорд, за да се опиташ да отложиш венчавката ни!

— Не е истина! — възмути се девойката. Не смееше да му признае, че Кристиан насила я бе довел в замъка — и без това братята де Бошан се мразеха. За щастие й хрумна как да се оправдае. — Принцеса Изабел никога не ме е обичала, затова не ме включи в списъка на придворните дами, които я придружаваха във Франция. — Бриана усети сигурна почва под краката си — инстинктивно бе налучкала най-добрата линия на поведение, защото думите й почти отговаряха на истината. Изабел не можеше да я понася, а Робер никога нямаше да се осмели да попита принцесата защо е оставила годеницата му в Англия.

Той присви подозрително очи и сухо отбеляза:

— Започвам да мисля, че нямаш намерение да се омъжиш за мен.

— Робер, не си прав. Аз дори съм приготвила сватбената си рокля.

— Покажи ми я!

Лицето й пребледня. Той я упрекваше, че го лъже, настояваше за доказателство на думите й. Очевидно не й вярваше!

— Но… нали съществува поверие, че преди венчавката младоженецът не бива да вижда сватбената рокля на избраницата си? — прошепна смутената девойка.

— Да не би това да е поредният ти опит да скриеш нещо от мен, Бриана?

— Не. Ще ти покажа роклята, Робер, ако това ще те успокои.

„А защо трябва да го успокоявам?“ — Въпросът напираше в нея, ала тя прикри раздразнението си с усмивка, хвана го за ръка и го поведе към замъка.

Сър Бърк забеляза, че двама от придружителите на Робер де Бошан бяха служили в Бедфорд, когато главен управител бе Невил Уигс. За щастие самият Уигс не бе пристигнал с Робер. Но душата на възрастния човек бе изпълнена с тревога — никой не знаеше какви промени ще настъпят в Бедфорд, когато Робер де Бошан стане господар на имението.

Бриана даде знак на сър Бърк да се приближи към тях.

— Това е Робер де Бошан, моят годеник. Робер, това е сър Бърк, моят управител, без когото нямаше да се справя с поддържането на имението.

Робер критично огледа Бърк.

— Нима? — подигравателно се подсмихна той. — А кой води сметките на имението?

— Аз, милорд — спокойно отговори управителят. — Искате ли да ги видите?

— Ще разполагам с достатъчно време, когато се върна тук. — Робер небрежно махна с ръка. Всъщност искаше да допълни: „Тогава ще ми ги предадеш, за да водя сам сметките на имението си“, но си припомни, че понякога Бриана бе доста своенравна. По-добре първо да се ожени за нея, да я направи изцяло своя и след това ще въведе ред в този замък. Усмихна й се и галантно й подаде ръка: — Хайде, искам да ми покажеш сватбената рокля.

Тя го поведе към стаята си. Когато влязоха, девойката отиде до сандъка край стената и вдигна капака. Посегна да извади роклята, но Адел извика:

— О, агънцето ми, не я показвай! Горко на младоженката, която позволи на жениха си да зърне булчинската й рокля преди венчавката! Това е лоша поличба!

След като видя доказателството за правотата на думите на годеницата си, Робер се успокои и галантно се поклони на Адел.

— С всяка нова среща се разхубавяваш все повече. Ще можеш ли да приготвиш багажа на милейди, за да тръгнем утре сутринта?

Адел погледна въпросително към племенницата си и отговори едва след незабележимото утвърдително кимване на Бриана:

— Разбира се, че ще приготвя всичко, милорд — промълви тя с почтителен реверанс.

Бриана от опит знаеше, че най-добре може да отвлече вниманието на Робер, като заговори за успехите му.

— Бих искала да изкажа възхищението си от твоите рицарски подвизи, милорд. Ще ни разкажеш ли за преживяното във Франция? — С тези магически думи тя успя да го преобрази за миг — Робер се оказа много забавен и словоохотлив събеседник.

Следобедът премина в разговори за бойните подвизи, за славните битки, в които бе участвал Робер, за наградите и почетните му отличия, за плячката и трофеите, които бе донесъл от Франция. Вечерята посветиха на разгорещено обсъждане на предстоящите едноседмични тържества в Уиндзор. Темата за грандиозния турнир се оказа неизчерпаема. Годеникът й не скри, че очаква с нетърпение да бъде награден с новия рицарски орден, учреден от краля. Не пропусна да спомене, че ще се венчаят в деня след турнира. Бриана нямаше друг изход, освен да се съгласи с него.

От всички пътища към Уиндзор се стичаха селяни и занаятчии, рицари и оръженосци, карети и каруци. Сред тълпите се открояваха чудноватите костюми на жонгльорите, трубадурите, гадателките, проститутките, както и скромните дрехи на монасите и дрипите на просяците и джебчиите.

Когато от Бедфорд стигнаха до поляните около замъка Уиндзор, пред очите им се разкри невъобразимо пъстроцветно множество от палатки и набързо сковани навеси, над които игривият пролетен ветрец разпъваше десетките флагове. Преди да се отдели от групата, Робер й обясни:

— През деня няма да мога да бъда с теб, но всяка вечер ще се срещаме в залата за кралските пирове.

— Благодаря, милорд, че ме придружи до Уиндзор — със смирен поклон отвърна Бриана. Думите й бяха искрени. Робер имаше много недостатъци, но беше силен, смел и достатъчно привлекателен, за да накара женските сърца да се разтуптят. Закле се, че ще му бъде примерна съпруга, а освен това се надяваше, че след като се оженят, любовта ще разцъфти в сърцето й.

Бриана отвори сандъка, за да извади дрехите си, когато Адел без да иска изтърва тежкия капак. Девойката едва успя да отдръпне ръката си.

— О, агънцето ми, извини ме за несръчността.

Ръцете на младото момиче трепереха. Тя много добре знаеше защо.

Причината бе Кристиан Хоуксблъд.

Страхуваше се, че той ще направи нещо. Бе я отвел насила в Бедфорд, за да й попречи да замине във Франция и да се омъжи за Робер. Какво щеше да предприеме сега? Утре вечер щеше да бъде балът на победителите, с който започваха тържествата, които щяха да завършат с грандиозния рицарски турнир. На следващия ден щеше да бъде нейната сватба. Опасяваше се, че Кристиан отново ще я похити. Знаеше, че непрекъснато трябва да бъде нащрек, затова реши нито за миг да не остава сама.

Вече бяха издигнали трибуните около арената, където щеше да се състои турнира. Над кралската ложа и ложите на придворните дами беше опънат нов балдахин. Оградата бе много по-добре скрепена от обичайното, защото очакваха два пъти по-многобройна публика в сравнение с последния турнир.

Принцеса Изабел събра всички дами от свитата си, включително Бриана и Адел, за да я придружават по време на предстоящите тържества. Паркът на Уиндзор бе преобразен в сцена, която сякаш бе излязла от приказките — навред се разнасяха викове и смях, чет нямаха пътуващите актьорски трупи, акробатите, огнегълтачите, имаше дори циркови кучета. Амбулантните търговци се надвикваха над шумната тълпа, за да привлекат купувачи към сергиите си, отрупани с всевъзможни лакомства. Във въздуха се примесваха миризмите на печени кестени, варени охлюви, грахова чорба, мариновани туршии, свинска пача.

Придворните дами скоро разбраха защо принцеса Изабел ги е събрала около себе си. Нейно Височество ги отрупа с покупките си, тъй като не пропусна нито една сергия. Купуваше наред, без да се замисля за парите — нанизи мъниста, украшения за коса, гребени, ветрила, огледалца. На една сергия не пожела да плати за костите на някакъв светец и за отломки от Светия кръст, но даде пълна кесия със злато за молитвена броеница от някакви помътнели семена, обковани в сребро, защото били донесени от градината на света Тереза.

На друга сергия се предлагаха всевъзможни предмети за игри и развлечения. Изабел си купи комплект плочки за домино от абаносово дърво с изящни инкрустации от слонова кост, а сетне похарчи баснословна сума за чифт зарове, чиито дупчици — според разпалените уверения на търговеца — били запълнени с диаманти. Принцеса Жанна си позволи да изкаже съмнение относно диамантите, но Изабел веднага я сряза:

— Разбира се, че са истински! При такава висока цена!

Бриана безмълвно вдигна очи към небето. После намигна на Бланш Ланкастър и двете незабелязано се отделиха от свитата. След минута съзерцаваха в захлас павилиона, отрупан с чорапи и жартиери. Собственикът се кълнеше, че дамите от френския двор купували само от него. Жартиерите бяха приказно красиви, от сатен и дантела, някои украсени с бродерия, други — с пайети, а трети — с втъкани в тях изумруди. Имаше дори жартиери, подплатени с кожа и украсени с шарени пера във всички цветове на дъгата. Нито една от дамите не можа да устои на изкушението да не си купи поне един чифт. Изабел веднага си взе цяла дузина.

Мъжете се тълпяха около бараките, пред които разгорещените продавачи бяха струпали камари от мечове, щитове, копия. Най-много се търсеха мечовете от толедска стомана. Наблизо имаше няколко сергии с малки, но богато украсени арагонски ками, специално предлагани за по-заможните дами. Всички ахнаха, когато принцеса Изабел хвърли две кесии със златни монети за един кинжал, чиято ножница бе обсипана със смарагди. Изабел знаеше, че всички знатни дами в Европа притежават кинжали с богати инкрустации и орнаменти. Следователно крайно време бе някоя високопоставена дама да въведе тази мода и в Англия.

Бриана остана очарована от един малък нож с извито острие. Бе изработен във формата на миниатюрен ятаган и веднага привлече погледа й. Бе спестила пари за бои и четки, но забрави за тях и се впусна в оживен пазарлък с испанеца, придружен с обичайните ръкомахания и отчаяни усилия да свали цената. Накрая й хрумна една блестяща идея:

— Ако се появя с това бижу довечера на бала в чест на победителите, още утре тук ще дойдат всички придворни дами и ще изкупят цялата ви стока.

Испанецът мигом схвана изгодата и продаде миниатюрния ятаган на половин цена. Бриана бе на седмото небе от щастие. Освен това извитият нож й вдъхваше сигурност — с него би могла да отблъсне всеки нападател.

Принцеса Изабел веднага се зарадва:

— Ето виждате ли! Успях да наложа новата мода! Бедфорд побърза да последва примера ми!

Принцесата си хареса една чучулига и купи птицата, заключена в клетка. Безсърдечният продавач увери Нейно Височество, че птицата ще пее от изгрев до залез слънце. След няколко минути на Изабел й омръзна да носи клетката и я тикна в ръцете на Бриана. На тръгване си спомни за покупката и обърна глава назад към клетката, която за нейна изненада се оказа празна.

— Ключалката е била счупена! — излъга Бриана. Сърцето й бе запяло от щастие, когато мъничката чучулига се зарея в синьото небе.

На бала в чест на победата облеклата на кавалерите бяха не по-малко разкошни от тези на дамите. Мнозина от рицарите бяха захвърлили наметалата, стигащи чак до бедрата, и сега се перчеха в изящни жакети, къси и пристегнати в кръста. Ясно се очертаваха извивките на прасците и бедрата, но най-скандална гледка представляваха набъбналите очертания на половите им органи. Духовенството се сдоби с повод за нова вълна от проповеди срещу суетата, разгула и безнравствеността.

Кралското семейство, заемащо издигнатия подиум в дъното на залата, привличаше неудържимо погледите на всички присъстващи. Никой не можеше да отрече, че кралят бе блестящ в царствения си костюм в лазур и злато, толкова прилепнал, сякаш бе изрисуван с бои върху тялото му. Едуард III не отстъпваше по изящност на всеобщия любимец — Черния принц. Тази вечер принцът както винаги се появи в черен жакет, но тесните опънати панталони изумиха придворните дами — едното му бедро бе скрито под бяла коприна, а другото — под черна.

Късата туника на принц Джон, скроена по последната мода, бе с бродерия във вид на зелени листа. До него седеше ефирната Бланш Ланкастър с туника, чиито ръкави бяха украсени със смарагди. И този път нейният баща, Хенри Ланкастър, бе избран за маршал на турнира — той единствен от присъстващите в залата бе скромно облечен в дълга мантия, поръбена с хермелинова кожа.

Кралица Филипа бе толкова наедряла, че всички в двора с трепет очакваха раждането на следващият Плантагенет. До нея принцеса Изабел никак не приличаше на девойка, чието сърце е разбито. Тя флиртуваше с един млад гасконски благородник, сражавал се при Креси под бойните знамена на Англия. Бернар Ези бе син на граф д’Албре24, отдавнашен съюзник на англичаните. Изабел почти не докосна вечерята си. Не откъсваше поглед от мъжествения гасконец, който също й бе посветил цялото си внимание.

Изабел изгаряше от желание да причини болка на някой мъж. Измяната на граф Луи Фландърски я бе наранила за пръв път в живота й. Единственият лек за засегнатото й самолюбие бе отмъщението. Избра си жертва и се зае да разбие сърцето му.

Бриана и Робер седяха до принц Лайънъл. За щастие принцът все още не бе успял да се напие. „Може би е започнал да се вразумява“ — помисли си девойката. През цялата вечер принцът и годеникът й не спряха да бъбрят за двубои, турнири и мечове, така че на нея не й оставаше нищо друго, освен да слуша, прехласната, романтичните балади на трубадурите, които сновяха с лютните си между масите. Един млад певец й се поклони и запя песен, съчинена специално за нея, възхваляваща необикновената й красота и добродетел. Бриана мигом се изчерви и крадешком погледна към другия край на залата, където Хоуксблъд седеше до граф Уорик. Лицето му бе застинало в загадъчна маска. За миг младото момиче затаи дъх. Нима се бе осмелил да поръча тази любовна песен, за да раздразни ревнивия й годеник? Но веднага се успокои с мисълта, че Кристиан Хоуксблъд бе последният мъж на земята, който ще отстъпи на друг мъж щастието да й нашепва нежни слова.

Подари благодарствена усмивка на Робер — навярно годеникът й се е бръкнал доста надълбоко, за да убеди поета да съчини толкова нежна любовна балада в нейна чест.

Слугите чевръсто разчистиха масите и прибраха дървените подпори, така че балът можеше да започне. Кралица Филипа изчака кралят да открие бала — първият му танц бе с принцеса Изабел, — след което се оттегли в покоите си. Бе усетила силна болка в кръста, но с нито един жест не издаде страданието си — не искаше да разваля празненството на съпруга си. Всички придворни дами застинаха в очакване да бъдат удостоени с покана за танц от Негово Величество или от приказно красивия Уелски принц.

Бриана прие поканата за танц на принц Лайънъл и още от втората стъпка разбра защо го наричат Лайънъл Вола. Въздъхна с облекчение, когато Робер й се притече на помощ. Макар че годеникът й бе прекалено едър, за да бъде грациозен танцьор, Бриана бе благодарна, че сега танцуваше с него.

Танцът бе общоприета форма на ухажване и флиртуване, защото етикетът позволяваше доста интимности — докосване, шепот и дори някоя и друга бегла целувка. Не бяха изключение смелчаците, които си изпросваха чорап или жартиера, за да ги окачат с нескрита гордост на ризниците си преди началото на турнира. Бриана отказа на молбата на принц Лайънъл да му даде някоя по-интимна част от тоалета си. За щастие вниманието на Робер бе погълнато от сложните фигури на танца.

Докато танцуваше с принц Едуард, Бриана побърза да се осведоми за Джоан.

— О, тя се чувства прекрасно. Двамата решихме, че искаме една малка дъщеричка.

— Толкова ми липсва Джоан — тъжно промълви Бриана.

Ръцете му болезнено стиснаха нейните.

— За Бога, ако знаете на мен колко ми липсва, лейди Бедфорд. Да се разделя с нея за мен е все едно да ми отрежат ръката. Брат й, Едмънд, ми обеща да се грижи за Джоан до завръщането ми. Нямам търпение да я видя отново и много скоро ще замина за Франция.

— Нима цялата армия ще се върне във Франция?

— Да. Славните победи ни осигуриха значително предимство. Аз ще отплавам за Франция веднага след турнира, а след няколко дни ще потегли и армията. Ще се радвам, ако дойдете при нас във Франция, Бриана. Знам, че Джоан много ви липсва, както и вие на нея.

Внезапно в средата на залата настана суматоха. Танцът бе прекъснат и вместо музика се разнесе тревожен шепот. Кралят танцуваше с Катерин де Монтегю, когато жартиерата й от синя коприна, бродирана с диаманти, падна в краката на Негово Величество, плъзна се и се завъртя на полирания под.

Бузите на Катерин пламнаха от срам. Едуард III Плантагенет, кавалер до мозъка на костите си, се наведе, взе жартиерата и я закрепи за ръкава на жакета си. Улови многозначителните погледи на присъстващите и възкликна:

— Срам и позор за онзи, който таи недостойни мисли!

Галантно подаде ръка на графиня Солсбъри и я отведе при съпруга й.

След минута кралят се качи на подиума и вдига ръка. Всички притихнаха.

— В нашите земи жартиерата отдавна се смята за символ на чест и благородство. Моят велик предшественик Ричард Лъвското сърце е разрешавал само на най-храбрите от рицарите си да носят жартиера на ризниците си при щурмуването на Сен Жан д’Арк. Рицарите, отличаващи се с доблест и смелост, са били прочути като рицарите на Синята лента. Аз обявявам учредяването на Ордена на жартиерата. Нека неговият девиз бъде: „Honi soit qui mal у pense“25

За следващия танц Робер отново покани Бриана.

— Няма мъж в тази зала, който да не копнее да бъде удостоен с това най-високо отличие на английското рицарство, но щастливците ще бъдат само двадесет и пет.

От думите му девойката разбра, че годеникът й вече се счита за един от избраниците. Мислено се помоли мечтата му да се сбъдне, защото бе убедена, че в противен случай Робер ще бъде безкрайно разочарован.

— Познавам един мъж, който изгаря от желание да ми отнеме всичко, което притежавам. Незаконороденият син на баща ми не ни изпуска от погледа си въпреки загадъчната физиономия, която е застинала на лицето му. Но под тази маска, сигурен съм, той безспирно крои пъклени планове как да ме ограби. Успя да се приюти под крилото на баща ми с надежда да докопа някое от именията на рода Уорик. Представям си как ще се пръсне от злоба, когато един ден титлата остане за мен!

— О, Робер, не вярвам, че той таи лоши мисли към теб — протестира Бриана, като се опита — уви, без успех — да потисне чувството на вина, че тя е най-главната причина за свирепата омраза между двамата братя.

— Не можеш да ме разубедиш — зловещо се засмя де Бошан. — Надявам се, че в деня на сватбата ни ще се пръсне от злоба!

Пребледнялата девойка предприе отчаян опит да насочи разговора в по-безобидна посока.

— Робер, ти още не си ме помолил да ти подаря нещо мое, за да го сложиш на ризницата си като знак на моето благоволение в деня на турнира.

— Няма да приема нищо друго освен една от жартиерите ти.

Сърцето й се изпълни със смут, не знаеше дали да се чувства обидена или поласкана. Сетне с онзи внезапен порив на дързост, на който е способна само дълбоко обърканата душа, девойката бръкна под полите на роклята си и измъкна една от жартиерите си.

— Бих предпочел сам да си я взема — дръзко заяви Робер, — но знам колко си горда и няма да ми позволиш да те разсъблека преди първата ни брачна нощ.

— Благодарна съм за търпението ти, Робер. — Изрече го напълно сериозно, макар и със свито сърце. — Високо оценявам сдържаността ти. Ти си истински кавалер.

Принц Лайънъл отново заприказва Робер и Бриана махна с ръка на Адел, за да се измъкнат незабелязано.

На следващата сутрин всички камбани забиха, за да съобщят на поданиците, че тяхната кралица ги е ощастливила с още една принцеса. Бриана и леля й посетиха кралицата и бяха удостоени с честта да зърнат за миг най-младата английска принцеса, заспала във великолепната си люлка. Изабел, раздразнена от вниманието към новородената й сестричка, побърза да събере придворните дами, за да я придружат до арената на турнира. Поляните и пътищата около Уиндзор бяха претъпкани от прииждащи зрители. За участие в двубои се събраха най-смелите и най-опитните рицари от цяла Европа. Принцеса Изабел настоя всички дами да бъдат в нейната ложа и да приветстват победите на Бернар Ези. Ала Бриана не мислеше да се подчини на заповедта — щеше да се чувства много по-безопасно сред тълпата.