Арабският принц

ДВАДЕСЕТА ГЛАВА

По обратния път към Уиндзор Пади имаше задължението да се погрижи за удобното пътуване на дамите. Той беше доволен, че Адел реши да остави Кланси в замъка Бедфорд. Адел обичаше котарака и знаеше, че той е свикнал със замъка и там ще бъде по-щастлив. Пади вече нямаше съперник за вниманието й.

По пътя се присъединиха към войската, събрана от принц Едуард от графствата Хедингъм, Колчестър и Бъркхемстед. Принцът съобщи на Уорик и Хоуксблъд, че кралят ще свика графовете от Севера, от Уелс и от Ирландия. Всички знаеха, че ще дебаркират на френския бряг след като се събере цялата английска армия. Кралят бе не само много амбициозен, но притежаваше и изключителна енергия, дързост и решителност, така че до две седмици може би щяха да бъдат отвъд Ламанша.

Принц Едуард не успя да се види насаме с Джоан, затова й изпрати набързо надраскана бележка:

Всеки изминат час приближаваше Бриана до Уиндзор и до Робер де Бошан. Страхуваше се от тази среща. Как да му каже, че разваля годежа? С какви думи да му обясни решението си? Нима може да му признае, че обича незаконородения му брат? Ще бъде не само жестоко, но и безразсъдно — все едно да налее масло в огъня. Трябва да намери по-подходящо обяснение. Бе обещала на Кристиан, че ще развали годежа, ала сега разбираше, че това е най-трудното нещо в живота й. Въпреки това бе решила да говори с Робер колкото е възможно по-скоро.

Бриана се изкъпа, облече скромна синя туника и се отправи към стаята на бъдещия си годеник. Бе шокирана, когато разбра от слугите, че раната му все още не е зараснала. Завари го излегнат на една софа, а под крака му бе подложена възглавница.

Като я видя, лицето му светна.

— Бриана! Господи, колко много ми липсваше!

В сърцето й се надигна тревога, когато видя, че той не може да стане, а само протегна ръце към нея. Тя стеснително се приближи, наведе се и му позволи да я целуне по бузата, а сетне сковано притегли един стол и седна до софата.

— Робер, още ли не си оздравял? — промълви тя, изпълнена със съчувствие.

— Да съм оздравял ли? — горчиво възкликна той. — Никога няма да оздравея!

— Какво искаш да кажеш? Нима раната ти не е зараснала? — Девойката не можа да потисне надигащата паника в гърдите й, че няма да може да се раздели с Робер.

— Раната ми отдавна щеше да зарасне, ако онова проклето животно не беше ме ухапало. Придворният лекар, Джон Брей, каза, че бедрената кост е инфектирана и вероятно ще осакатея.

— За какво животно говориш? — озадачено попита Бриана.

— Когато се нараних на турнира, някакво гадно животно като невестулка ме ухапа в раненото място. Ако открия на кого принадлежи това отвратително животинче, ще го пронижа с меча си!

Господи, той говореше за невестулката на Хоуксблъд, за любимеца му Нешър! Обзе я безкрайно чувство на вина.

— Нима нищо не може да излекува раната ти? — отчаяно извика тя. Бе ужасно, че толкова смел воин като Робер де Бошан ще трябва да се откаже от участието във войната.

— Сигурно няма да е много приятно да живееш със сакат мъж, нали, Бриана? — горчиво подхвърли той. — По-добре ми кажи веднага, че искаш да се откажеш от нашия годеж. Една красива и млада жена като теб едва ли ще иска да прекара живота си с инвалид като мен.

— Престани, Робер! Нима толкова малко ме познаваш? — Цял живот я бяха възпитавали, че дългът е нещо свещено. Не можеше да развали годежа само защото той има физически недъг. Усети как челюстите на капана щракват.

Младият мъж тромаво се приближи към нея и я хвана за ръката.

— Закълни ми се, че няма да ме изоставиш заради крака ми.

— Аз… аз… кълна се, Робер — нещастно промълви девойката.

Той се успокои и нежно поднесе ръката й към устните си.

— Ние сме обвързани завинаги — заяви решително.

Бриана не можа да намери сили в себе си да му възрази.

Малко след като тя си тръгна, в стаята на младия благородник се появи сър Невил Уигс. Искаше пръв да му разкаже за отстраняването му от Бедфорд.

— Аз съм сър Невил Уигс, законният управител на замъка Бедфорд. От самото начало вашият брат не ме хареса и ме уволни от поста ми. Смятам, че е превишил правата си. Понеже вие сте сгоден за лейди Бедфорд, вярвам, че ще ме възстановите. Заклевам се, че ще останете доволен от мен.

С кафявата си къдрава коса и брада сър Невил Уигс приличаше на териер, и то на много сърдит териер.

— В какво ви обвинява брат ми? — попита Робер, инстинктивно усетил, че този мъж може да се окаже полезен съюзник.

— Той заяви, че сметките са подправени, но за тях всъщност отговаряше сър Джеймс Бърк — излъга той.

Студените очи на Робер проницателно го изгледаха и устните му се извиха в доволна усмивка.

— Убеден съм, че ние двамата ще се разбираме много добре. Моят незаконороден брат трябва да бъде по-внимателен. Ако ми служите вярно, когато се оженя за лейди Бедфорд, вие ще бъдете управител на замъка.

Бриана се намираше на кръстопът между двамата силни мъже. Бе послушала сърцето си и се бе отдала на любовта си към Кристиан Хоуксблъд, когато нямаше право на това. Неговият брат пръв предяви претенции към нея. Ако изостави Робер, ще стане ужасен скандал — всички ще я упрекнат, че го е напуснала заради сакатия му крак. Щеше завинаги да бъде опозорена. Кристиан бе по-силен от Робер и лесно щеше да преживее загубата й. А от друга страна, Робер ще бъде обект на съжаление до края на дните си, ако тя го изостави.

Нямаше избор. Съдбата бе решила вместо нея. Бе се оплела в собствената си паяжина. Когато съобщи на Хоуксблъд, че няма да изпълни клетвата си, гневът му ще бъде ужасен. Не беше от мъжете, които лесно могат да преглътнат подобно предателство. Сигурно ще направи ужасна сцена и всички ще разберат за изневярата й.

В този миг в главата й проблесна неочаквана мисъл. Въпреки че го отрече, Кристиан притежаваше силата да я подчини на волята си. По-добре да не се среща с него и макар това да бе постъпка на страхливка, девойката реши да му напише, че честта й изисква да се омъжи за Робер де Бошан.

Три пъти къса писмото. Сълзи на отчаяние капеха по пергамента, сърцето й се съсипваше от мъка. Най-накрая му написа, че разчита на рицарската му чест да я освободи от дадената клетва и да сложи край на непоносимите й терзания. Запечата го и го даде на Рендъл, за да не унищожи и това писмо.

Щом го прочете, Кристиан се втурна към стаята й и нахълта вътре, без да мисли за дворцовия етикет.

— Ти ми се закле, че ще развалиш годежа с Робер. Няма да ти позволя да престъпиш клетвата си!

Мургавото му лице бе изкривено от ярост. Бриана уплашено отстъпи назад, не смееше да диша.

— Кристиан, той е сакат! Не мога да бъда толкова жестока и безсърдечна! Всичко се промени заради крака му. Моля те, изслушай ме, Кристиан. Обичам те с цялото си сърце, но съм обречена да се омъжа за брат ти и не мога да престъпя този обет.

— Нима ще разбиеш живота и на двама ни само заради едното съжаление? — Гневът му нямаше граници. Приближи се към нея, сграбчи я през кръста, повдигна я до лицето си и впи очи в нейните. — Нима наистина вярваш, че ще те отстъпя на друг мъж?

— Кристиан, моля те, бъди разумен. Кралят иска този брак, баща ти също го иска. Ти нищо не можеш да промениш! — Това бе отчаян вопъл на сърцето й. Искаше да го накара да отстъпи. Ала въпреки горещите й молби, той остана непреклонен.

Искрящите му очи не се отделяха от нейните, сякаш искаше да сломи волята й. Накрая я пусна на пода и отдръпна ръцете си.

— Ще разбереш на какво съм способен, Бриана.

Той излетя от стаята, но думите му дълго останаха да витаят във въздуха.

Гърлото й се сви от мъка. Бе наранила мъжа, когото обичаше с цялото си сърце. През следващите три дни младото момиче не беше на себе си, разкъсвано от страдания и от страх пред неговото отмъщение. Ала нищо не се случи. Нито веднъж не зърна мургавото му гордо лице.

Когато Уорик видя, че раната на Робер все още не е зараснала, той изпрати да повикат Хоуксблъд и неговия арабски оръженосец Али. И двамата бяха придобили безценни медицински познания в университета в Кордоба и в Ориента. Граф Уорик бе убеден, че те разбират много повече от придворния лекар Джон Брей.

Отначало Робер отказа незаконороденият му брат да го прегледа, ала Хоуксблъд го накара да склони.

— Аз съм отговорен за раната — настоя Кристиан. — Не бъди глупак, позволи ми да прегледам крака ти.

— Не се осмелявай да заявяваш, че ти си ме ранил. Твоят меч въобще не ме е докосвал — надменно отвърна Робер.

— Казах, че се чувствам отговорен, защото моята невестулка те ухапа по раната и тя се е възпалила.

Робер бе шокиран.

— Ти нарочно си я насъскал срещу мен. Ще отровя този плъх!

— Бих те посъветвал да се държиш по-надалеч от животинчето, ако не искаш да изгубиш тестикулите си. Нешър ги колекционира.

Робер пребледня, щом разбра, че на косъм се е разминал с кастрирането. Неохотно нави панталоните си и показа зачервената рана.

Кристиан и Али се спогледаха. И двамата единодушно решиха, че ако наложат раната с лапа от ранилист, ще спрат възпалението, след няколко дни червенината ще изчезне, а сетне ще намажат раната със сок от ленивче.

— Бързо ще те изправим на крака — увери го Хоуксблъд. — Ще можеш да се биеш във Франция.

А в себе си се запита дали Робер не симулира. Раната не беше толкова опасна и силен мъж като брат му не би трябвало да е неподвижен заради нея. Нима Робер е страхливец? Кристиан бързо отпъди тази мисъл. Не биваше да позволява чувствата към Бриана да влияят на преценките за брат му. И когато Робер узнае, че бойците на граф Уорик ще бъдат под командването на Хоуксблъд, това ще го накара много бързо да оздравее.

Кралят се върна в Уиндзор, повел две хиляди тежковъоръжени рицари. Поляните край замъка Уиндзор бяха изпълнени докрай с палатките на смелите британски и уелски воини. Мадам Марджори не пропусна да се възползва от възможността да изнесе пред възпитаничките си поредната лекция за опасностите, които дебнат самотните празноскитащи девойки отвъд стените на замъка.

Още същия ден, когато се завърна в Уиндзор, кралят събра зидарите и им нареди веднага да се заемат със строежа на новата кула. Предвкусването за бляскава победа над Франция — вечния враг на Англия — му вдъхваше неизчерпаема енергия. Едуард III се застоя в кабинета до късно през нощта, пред масата, отрупана със стотици донесения, насъбрали се по време на отсъствието му от Уиндзор.

Принц Едуард го следваше неотстъпно, помагаше при взимането на всяко решение, преди да бъде поставено за обсъждане пред Военния съвет на кралството, приемаше и изпращаше десетки вестоносци.

— Глупости! — Кралят захвърли на масата посланието от френския крал.

Принцът взе пергамента, скрепен с няколко печата, прегледа го набързо и учудено погледна към баща си.

— Филип ни предлага да освободи Уилям де Монтегю в замяна на граф Мъри.

— Но тази размяна на пленници е неприемлива за нас, татко. Само като държим Мъри в затвора, ще успеем да предотвратим нахлуването на шотландците.

— Знам! Ако проклетите шотландски варвари навлязат в Англия, Мъри веднага ще бъде екзекутиран. Искам да съм сигурен, че няма да ни нападнат в гръб, преди да приключим кампанията във Франция!

— Татко, тъй като войната ще започне след броени дни, бих искал да ти кажа нещо.

Крал Едуард погледна сина си, който толкова приличаше на него. Кралят можеше да дава обещания, но да не ги изпълнява. Ала Едуард III знаеше, че синът му настоява баща му да спази обещанието си.

— Какво да ми кажеш, Едуард?

— Когато започнат битките, искам да ме изпратиш на предната линия. Мога сам да се грижа за себе си. Не искам да се ползвам от покровителството ти. Нека сам заслужа рицарското си звание.

За миг кралят остана намръщен, но сетне разбра, че няма право да поставя сина си в неудобно положение пред другите рицари. Макар че Уелският принц бе само на шестнадесет години, той, слава Богу, вече бе истински мъж. И ще бъде най-великият рицар в християнския свят. При това без покровителството на баща си!

— Давам ти кралската си дума, Едуард — тържествено заяви Едуард III и сложи ръка на рамото на сина си. Сетне се усмихна. — Дано Бог те закриля, защото ако нещо стане с теб, майка ти никога няма да ми прости.

— Аз съм Плантагенет — просто отвърна принцът.

От думите му се разбираше, че е благословен от Бога.

Крал Едуард безмълвно се закле да помоли Кристиан Хоуксблъд да бди над сина му. Макар че бе обещал на принца да не го предпазва от опасностите, някой можеше да му нанесе коварен удар в гръб!

Вече бе минало полунощ, когато кралят изкачи тъмните стъпала към стаята на Катерин де Монтегю. Остана разочарован, когато видя, че тя е напълно облечена и стаята е осветена от запалените свещи.

— Мислех, че ще чакаш в леглото, любима — пошегува се той. Жадуваше да почувства прекрасното й тяло под своето.

— О, да, целият свят трябва да съобразява само с желанията на краля.

Той въздъхна. Последното нещо, което искаше, бе да слуша оплакванията на любовницата си. Ако желаеше мир и спокойствие, трябваше да отиде при кралица Филипа. Ала вместо това бе тук, защото жадуваше за чувствените ласки на Катерин.

— Получили сте съобщение от Франция относно откупа на Уилям!

— Хайде да си легнем, скъпа, и всичко ще ти разкажа.

— Този хумор не ме забавлява, сир. Искам преди удоволствието да поговорим сериозно. Струва ми се, че ме търсите само за забавления!

— Катерин, ти си жестока към мен — отново въздъхна кралят и отметна кичур коса от челото си. — Откъде научи, че съм получил съобщение от Франция?

— Говорих с френския посланик.

В гърдите на Едуард III се надигна ревност. За Бога, бе готов да я дели със съпруга й, но мисълта, че би могла да използва тялото си, за да получи информация за граф Солсбъри, като с нож прободе сърцето му.

— Щях да ти кажа всичко, което знам за Уилям. Вярвай ми, любима.

Тя сложи ръце върху широките гърди на краля в знак на смирена молба.

— Ще ти повярвам, ако размениш граф Мъри за най-скъпия си приятел.

Кралят простена, когато силните му ръце обгърнаха рамената й.

— Скъпа моя, докато граф Мъри е наш пленник, шотландците няма да ни нападнат.

Тя рязко се отдръпна от него, сякаш докосването му й бе противно.

— Значи, ти ми отказваш единственото нещо, за което някога съм те молила?

— Скъпа Кат, ти също ми отказваш това, което аз искам.

— Аз ти дадох любовта си, отдадох ти тялото си! Нима досега съм ти отказвала нещо?

Ръцете му хванаха панделките на роклята й.

— Отказваш ми сега — прошепна пламенно той.

Тя взе ръцете му и ги сложи върху красивите си гърди, за които той жадуваше.

— Ще ти дам всичко… всичко. Умея да бъда великодушна и щедра.

Едуард отново изохка, вдигна я на ръце и я понесе към леглото. Преди да изгрее слънцето, той също трябваше да бъде щедър. Обеща на любовницата си, че ще размени граф Мъри за Уилям де Монтегю, графа на Солсбъри.

Куриерите непрекъснато сновяха между Уиндзор и крайбрежието, където бяха събрани корабите, които щяха да превозят войниците на Едуард. От всички графства на Англия към брега се отправяха коне, оръжия и амуниции. За уелските стрелци бяха ушити специални униформи — зелени жакети и кафяви панталони. Всички бяха снабдени с колчани от еленова кожа, където да държат стрелите си, украсени с гъши пера. Рицарите трябваше сами да се погрижат за оръжията и конете си. Бойците имаха шлемове, кожени ризници и щитове, ножове и мечове от най-фината шефилдска стомана. Стотици каруци, претъпкани с оръжия, оръдия, фураж за животните, лекарства и всичко необходимо за военен поход, бяха натоварени на корабите за Франция.

Дори във въздуха на Уиндзор се усещаше нетърпение. Зидарите работеха от тъмно до тъмно, за да завършат новата кръгла кула на Едуард III. Бременните жени се молеха на Бога да родят преди съпрузите им да заминат на война, а благородниците, които се надяваха да получат рицарски сан, преследваха девойките, за да се насладят на ласките им, преди да се отправят във Франция.

Младият Уилям де Монтегю използваше всяка възможност да се измъкне от задълженията си, за да се види с Джоан. Тя го избягваше доколкото можеше, защото той настояваше да се сгодят преди отплуването за Франция. Всяка вечер, когато заемаше мястото си до него под строгия поглед на майка му, графиня Солсбъри, сърцето й се изпълваше с копнеж по нейния златокос принц. Очакваше с нетърпение покана от брат си да го посети в Лондон.

Джоан връхлетя в стаята на Бриана и възбудено извика:

— Най-после пристигна поканата от Лондон! Уилям и майка му ме поставят в затруднено положение. Настояват годежната церемония да се състои преди Уилям да замине на поход. Всички документи вече са готови!

— И аз съм подложена на същия натиск от Робер. Съгласих се да изпълня желанието на краля. Граф Уорик вече е подписал брачния договор — унило отвърна Бриана.

— Ела с мен в Лондон, Бриана. Поне за малко ще можеш да избягаш от Робер.

— Кога тръгваш?

— Веднага! — извика приятелката й. — Само ще си облека любимата рокля на Едуард и съм готова. Ела след малко да ме вземеш от стаята и ще се измъкнем по задните стълби, които водят до реката. Ще се качим на лодка и по Темза ще стигнем в Лондон.

— Не е зле да вземеш нощница и тоалетни принадлежности — каза практичната Адел, когато Джоан излезе.

— О, нима мислиш, че Джоан ще прекара нощта в Лондон? — попита Бриана, докато слагаше виолетовата туника върху бледолилавата рокля.

— Агънцето ми, тя отива да се срещне с Едуард. Нима мислиш, че той ще я пусне преди разсъмване?

Девойката се изчерви.

— Не бях помислила за това.

Когато влезе в стаята на Джоан, тя завари там Елизабет Грей. Младото момиче бе дошло при Глинис, която бе известна с умението си да приготвя любовни билки и да прави магически заклинания. Щом Бриана влезе в стаята, всички млъкнаха. Тя забеляза паника в погледа на Елизабет, а след миг девойката избухна в ридания.

— Елизабет, какво се е случило? — разтревожено попита Бриана.

— Аз… аз… съм бременна — избъбри Елизабет. — Искам Глинис да ми даде нещо, което ще ме отърве от бебето.

— О, Елизабет, не мога да повярвам! — Сърцето на Бриана се изпълни с жалост към нещастното момиче.

— Имам една билка, но тя може да бъде опасна — каза Глинис. — Познавах едно момиче, което умря след като я изпи.

— Не ме интересува, не ме интересува! По-скоро бих умряла, отколкото да понеса този ужасен скандал! Ако принцеса Изабел научи, всички в двореца ще узнаят за срама ми!

Бриана се досещаше кой е виновникът за нещастието на Елизабет Грей. Знаеше, че девойката не може да се омъжи за него.

— Принц Лайънъл ли е бащата?

Елизабет кимна нещастно и лицето й почервеня още повече.

Милостивото сърце на Джоан се изпълни със съчувствие към нея.

— Не се срамувай, Лизи, никоя от нас не е девствена — сподели тя. Думите й би трябвало да разсмеят момичето, но Елизабет отново избухна в сълзи. — О, Глинис, моля те, помогни й! — нетърпеливо рече тя.

Глинис погледна към Джоан и Бриана.

— Вие излезте. Аз ще се погрижа за лейди Грей. Това е работа между мен и нея и по-добре да забравите за случката.

После Глинис извади от ковчежето билки и приготви течност от дафинови, смокинови листа и още няколко треви.

— Останете при мен, лейди Грей. През следващите няколко часа ще имате ужасни болки.

— Благодаря ти, Глинис — пламенно отвърна девойката и бързо изпи горчивата течност. Отпусна треперещото си тяло на стола. Пръстите й нервно подръпваха сребърния й колан.

— Принц Лайънъл не е бащата — смутено отрони тя.

— В такъв случай, милейди, благородникът, който е виновен, може да бъде заставен да се ожени за вас.

Елизабет поклати глава.

— Той е сгоден е за лейди Бедфорд. Бременна съм от Робер де Бошан.

— За Бога, никога не го казвайте на Бриана. Това ще съсипе живота й!

Елизабет не можа да отговори, защото в този миг силна болка я проряза в кръста и тя едва не припадна.