Арабският принц

ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Бриана изпадна в недоумение. Тръгна към палатките на рицарите, за да провери как е Робер. Но нали се считаше за непристойно една млада дама да се появи в палатката на кралския лекар? Чу познат смях зад гърба си, обърна се и едва не се сблъска с краля.

— Ваше Величество, искам да попитам сър Джон Брей как е раната на Робер, но не смея да вляза в тази палатка, пълна с ранени рицари.

— Никой няма право да ви упреква! — отсече Едуард III и я хвана за ръката. Дори и кралят не можеше да откаже помощта си на такава млада и красива девойка. — Елате. Щом сте с мен, лейди Бедфорд, никой няма да посмее да ви спре. Аз също трябва да посетя жертвите на моя турнир и да стисна ръката на всеки от моите герои.

Придворният лекар, магистър Джон Брей, беше прекалено зает, за да им обърне внимание. Уорик и Хоуксблъд бяха застанали до Робер, легнал върху покривалата, свалени от запотените коне.

Още от входа на палатката, превърната в лазарет, кралят извика:

— Водя ви една девойка, загрижена за раната на своя годеник.

Всички насочиха погледи към нея. Бриана видя, че Робер се ядоса от посещението й — рицарят нищо не й каза, обаче погледът му бе достатъчно красноречив.

— Няма защо да се страхувате, милейди. Много бързо ще го изцеря. Ще му направя няколко шева, които ще зараснат доста бързо — чу се гласът на Хоуксблъд зад гърба й. Тя си припомни, че този дяволски странен арабски принц умее да чете мислите й. Нищо чудно да е разбрал, че тя е дошла по задължение, като примерна годеница, а не защото е влюбена в Робер.

Последното нещо, което би пожелал Робер де Бошан в този миг, бе да усеща допира на ръцете на това чуждоземно копеле, но не смееше да протестира, за да не го обвинят в малодушие.

— Само ви моля да я изведете оттук — процеди раненият рицар през зъби.

Крал Едуард се почувства длъжен да се намеси:

— Сега не сте в състояние да пътувате до Бедфорд. Защо не заминете вие за там, Хоуксблъд? Някой трябва да отиде вместо брат ви, за да уреди доставката на камъка за моята кула в Тауър.

— За мен ще бъде удоволствие да изпълня заповедта ви, сир.

Бриана се изчерви. Нима проклетият арабски принц отново е надникнал в душата й и затова използва думата „удоволствие“? Трябваше да отговори, че за него е чест да изпълни заповедта на Негово Величество!

— Но аз няма да мога да тръгна утре за Бедфорд — смутолеви и се опита да прикрие разочарованието си.

— Глупости! — извика кралят. — Всичко за пътуването до Бедфорд вече е уредено. Не искам да останете огорчена само заради този нещастен случай по време на моя турнир. Освен това можете да разчитате на рицар като сър Кристиан. Той ще бди над вас по целия път до замъка Бедфорд.

„Света Дево, нима той е накарал моите мисли да се вселят в мозъка на Негово Величество?“

Девойката остро погледна към Хоуксблъд, ала той миеше ръцете си, а зад него Али вдяваше конец в иглата. Но Бриана можеше да се закълне, че продължава да надзърта в мислите й, въпреки че бе с гръб към нея.

— Може би лейди Бедфорд ще се почувства по-добре, ако я придружава лейди Джоан Кент — предложи Кристиан с безизразен глас.

— Чудесно предложение — заключи кралят.

„Ох, Богородице, да не би този мургав син на дявола да се готви да ни омагьоса и двете?“

Погледът й падна върху Робер.

— Може би няма да можете да присъствате на пиршеството…

— Не, ще дойда, каквото и да ми струва това! — ядно просъска Робер, неспособен повече да обуздае гнева си.

Уорик и кралят си размениха многозначителни погледи.

— Тази вечер няма да има годежна церемония, но ще обявим годежа. Освен това трябва да съобщя за още един годеж. Церемонията ще се състои когато се възстановите напълно. Дано мъжествеността ви не е пострадала. — Само кралят можеше да си позволи такава дръзка забележка. Бриана не издържа, повдигна полите на роклята си и побягна навън.

Кралят за миг се намръщи.

— Този рицар ще ми бъде нужен за войната във Франция може би само след няколко седмици. Постарайте се кракът му да оздравее по-бързо. — Едуард III потупа Хоуксблъд по рамото, преди да се приближи към следващия ранен войн.

Когато се прибра в стаята си, намери Адел да разопакова багажа й, приготвен за утрешното пътуване.

— Остави багажа. Утре заминаваме за Бедфорд.

— Робер не може да пътува с ранен крак! Кралят трябва да намери някой друг, който да докара камъка му.

— Той вече намери. Кристиан де Бошан получи заповед да ни съпроводи до замъка. О, Адел, не трябваше да ходя при Робер. Трябваше да изпратя Рендъл да се осведоми за раната му.

— Понякога нещата сами се подреждат за по-добро. Що се отнася до мен, аз се радвам, че ще заминем. А ти не си ли доволна, агънцето ми?

— Да, всъщност не. Искам да видя Бедфорд, но мислех, че ще бъдем заедно с Робер — неуверено рече Бриана.

— Може би Съдбата е решила да осуети евентуалното ви сближаване преди венчавката. Мисля, че и двамата с Робер трябва да бъдете по-търпеливи. А сега си предпазена от изкушението.

Девойката не повярва на ушите си. Нима Адел наистина смяташе, че тя е в безопасност в ръцете на Хоуксблъд?

— Робер ми е много сърдит.

— Не е сърдит на теб, агънцето ми. Той е ядосан, защото е ранен. Какво става с годежната церемония?

— Негово Величество каза, че ще обяви годежа ни довечера на бала, но документите няма да бъдат подписани официално, докато Робер не се възстанови напълно.

— Може би кралят и Уорик все още не са подписали документите. Независимо от всичко тази вечер трябва да бъдеш особено хубава. Ще ти помогна да си свалиш роклята, за да те измия с розова вода.

Когато два часа по-късно Бриана влезе в балната зала на Уиндзорския дворец, тя беше ослепително красива. Тънката подплата на роклята й от бледолилава коприна и пурпурната кадифена туника караха косата й да блести като старо злато. Уорик веднага се насочи към нея, явно бе чакал появяването й. Възрастният воин галантно целуна връхчетата на пръстите й, хвана я под ръка и я съпроводи до мястото й на масата.

Настани я между двамата си сина и после седна до Робер. Бриана знаеше, че бъдещият й годеник навярно не е могъл да дойде сам в залата, и се радваше, че не е била свидетелка на слабостта му. Хубавото му лице бе пребледняло, а очите му трескаво блестяха. Кристиан де Бошан скочи на крака и остана прав, докато тя зае мястото си. Той също бе облечен в тъмночервени дрехи, ала мургавото му лице и коса ги правеха да ги изглеждат почти черни. Девойката се почувства сякаш бе седнала между две враждебни кучета.

Атмосферата бе тържествена, а залата блестеше от великолепие. Кралят бе отстъпил стола си на Черния принц — знак на особена почест. Дори принцеса Изабел изглеждаше доволна и се радваше на славата на брат си. Принц Едуард седеше гордо изправен, а русите му коси отразяваха светлината на свещите и сякаш образуваха ореол около главата му. Днес боговете бяха особено благосклонни към него.

Дворът на Плантагенетите бе твърде разточителен, когато се празнуваха победи — дрехите на дамите и благородниците бяха пищни, украсени със скъпи кожи и скъпоценности. Масата бе отрупана с храна, а виночерпците постоянно пълнеха чашите на гостите.

В залата влязоха още прислужници с тежки подноси, върху които се виждаха парчета хрупкаво еленско месо, полято обилно с мазнина и пикантен сос, глигански глави, задушени с ябълки и билки, говеждо, овнешко и свинско. След малко се появиха пажове с тави, отрупани с печени диви патици, яребици и пъдпъдъци.

Бриана и Робер де Бошан ядяха от обща сребърна купа, което бе задължително за годеници. Робер се хранеше мълчаливо, без да се опитва да води любезен разговор, а очите издаваха спотаения му гняв. Бриана също не бе спокойна. Дали Робер страдаше от раната? Дали искаше тя да говори, или по-добре да мълчат? Какво предпочиташе — говеждо или еленско месо? Трябваше ли да яде от дивеча, или да го остави за годеника си?

Девойката седеше сред членовете на бъдещето си семейство и тъй като отдавна бе лишена от своето собствено, сега би трябвало да се радва. Ала вместо това се чувстваше потисната. Присъствието на Хоуксблъд й действаше угнетяващо. Неговата първична мъжественост бе толкова осезателна и завладяваща, че той сякаш доминираше над всички наоколо. Усещаше топлината, излъчвана от мъжественото му тяло, а до ноздрите й достигаше миризмата на кожата му.

— Всеки път, когато ви видя, ми се струвате все по-красива — прошепна Кристиан. Плътният му глас я накара да настръхне. Не смееше да вдигне поглед към него. Седеше с наведена глава, но с крайчеца на окото си видя, че дългата й коса се допира до бедрото му. В гърдите й се надигна смут, когато усети, че той си играе с косата й. — Косата ви е великолепна, Бриана. Затъмнявате всички дами в двора.

Искаше й се да издърпа косата си от пръстите му и да го удари по лицето, ала това щеше да привлече вниманието на Робер и затова реши да не му обръща внимание. Този нахален дявол много добре знаеше, че тя няма да се осмели да направи скандал.

— С нетърпение очаквам да тръгнем за Бедфорд. Кралят неволно ни предостави отлична възможност да се опознаем по-добре.

Бриана подозираше, че той е замислил този план. Нима можеше да подчинява на волята си дори и краля? Не, едва ли. Нали й каза, че просто има по-силна воля от обикновените хора.

Девойката вдигна чашата с вино и жадно отпи от нея. Трябваше да помоли Адел да седне между нея и този опасен арабски рицар. Вдигна глава и потърси с поглед леля си. Адел седеше до Глинис, а до тях — Джоан и Едмънд. Джоан улови погледа й и махна с ръка. Бриана отвърна на поздрава й, ала за свое раздразнение не успя да скрие треперенето на ръката си. Пое дълбоко дъх, за да се успокои, и усети как изпитото вино замая главата й.

Внезапно всичко й се стори много забавно. Робер де Бошан бе сърдит на целия свят, но всъщност трябваше да се сърди само на себе си. Беше се самонаранил и бе станал за смях. Младото момиче погледна към Уорик. Графът вдигна чаша и тайно й намигна. Бриана едва сподави смеха си. Изглежда, той също се забавляваше от тази ситуация.

Обърна се към Робер и му отправи най-очарователната си усмивка. Лицето на русокосия гигант за миг се отпусна.

Кралят и кралицата бяха поканили един прославен трубадур, който успя да трогне публиката. Поетът умело редуваше стиховете с проза и откъси от пиеси. Тази вечер най-голям успех пожъна поемата „Тристан и Изолда“. Бриана слушаше с просълзени очи, запленена от романтичната история на двамата влюбени.

Когато бардът стигна до края на трагичната поема, всички дами затърсиха кърпичките си. Бриана изтри сълзите от лицето си и отново посегна към чашата си.

Мъжете шумно изръкопляскаха, а трубадурът галантно се поклони пред кралица Филипа. Бриана отново посегна към чашата, но видя, че Кристиан Хоуксблъд я поднася към устните си. В този миг разбра, че тази чаша не е нейната, а неговата. Нима бе пила от неговата чаша? По гърба й пробягнаха тръпки. И тя седеше край дългата маса на кралски пир — също като нещастната Изолда — и по невнимание беше разменила чашите. Никой не можеше да я разубеди, че Хоуксблъд не се е опитал да я прелъсти. Тази грешка не беше случайна! Сигурно е сипал омайно биле в чашата й, за да я накара да се влюби в него! Усещаше как горещата течност се разлива по тялото й, изпълва вените, обсебва сетивата й. Погледна го и на лицето й се изписа ужас. Ала в отговор Кристиан само вдигна чашата си за наздравица и сетне на един дъх изпи съдържанието й.

„Какво да правя сега?“ — помисли си обезумялата девойка. Нищо. Нищо не можеше да направи.

Злото бе сторено!

Кралят изчака да заглъхнат ръкоплясканията и бавно се изправи. Вдигна ръка и залата притихна.

— Днес има за какво да празнуваме — спечелихме много важна морска битка. Предстоят ни и още по-важни битки с французите. Но има и друг повод за празнуване. Поемата на прославения трубадур внесе полъх на романтика в тази зала и това е прекрасно. Тази вечер, за голямо наше задоволство, ще обявим два предстоящи годежа. Ние, Едуард III, по Божията милост крал на Англия, даваме ръката на лейди Бриана Бедфорд на рицаря Робер де Бошан. За нас няма по-достоен род в Англия от рода на графовете Уорик. — Кралят се усмихна. — Всички знаем, че не съществува рана, която любовта да не може да изцери. — Добродушен смях обиколи масите при споменаването за нелепото самонараняване на Робер.

Бузите на Бриана пламнаха. Срамежливо погледна към годеника си. И той се бе изчервил от гордост, сякаш бе извоювал победа. Робер бе толкова красив, силен и смел. Ала все пак долавяше някаква слабост в него, може би в характера му — навярно недостатъчна способност да обуздава страстите си. Не беше физическа слабост, Робер бе един от най-силните рицари в кралството.

За миг погледът й неволно се отклони вдясно. Този мъж не можеше да бъде обвинен в слабост — нито телесна, нито душевна. Преследваше безмилостно целта си с всички средства, докато задоволи желанията си. При това беше умопомрачително красив, магнетичен, съблазнителен. За пръв път призна пред себе си, че е привлечена от странния арабски принц. Разбира се, против волята си бе омагьосана от удивителните му качества.

Недоволно от себе си, младото момиче отметна назад златистата си коса. Вече нищо нямаше значение. Кралят обяви годежа й. Бъдещето й бе решено.

Едуард III отново заговори и Бриана се опита да успокои бясното туптене на сърцето си. Трябваше да напрегне цялата си воля, за да чуе думите му.

— Както всички вече знаят, нашият най-отдавнашен и най-скъп приятел, граф Солсбъри, е пленник на френския крал. Вече сме започнали преговори за освобождаването му, но междувременно имаме честта да обявим годежа на сина му, Уилям де Монтегю, с лейди Джоан, прелестната дъщеря на графа на Кент.

Джоан пребледня като платно. „Не! Не!“ — крещеше сърцето й. Наложи си да, се усмихне, макар и боязливо, и сведе глава, за да скрие издайническите сълзи, които напираха в очите й.

Принц Едуард остана спокоен и с нищо не издаде чувствата, които бушуваха в гърдите му. Само ръцете му стиснаха сребърната чаша тъй силно, че когато я остави на масата, тя бе смачкана, сякаш бе направена от глина. Очите му се насочиха към Кристиан Хоуксблъд. Двамата приятели се спогледаха безмълвно и Едуард се поуспокои. Щеше да намери някакъв изход, щеше да осуети този проклет годеж!

Хоуксблъд отлично разбираше какво изпитваше приятелят му в този миг. И двамата бяха в еднакво положение, ала тази вечер нищо не можеше да се направи. Утре… ех, утре ще се възползват от обещаното им пътуване!

Бриана не повярва на ушите си, когато чу името на Джоан. Колко потайна е била приятелката й! Не й бе споменала нито дума за предстоящия годеж. Не, май че й бе намекнала за някакво увлечение, но нали винаги бе твърдяла, че не може да понася ухажването на Монтегю?

Бриана вдигна глава и потърси с поглед приятелката си. Джоан седеше до брат си, на красивото й лице грееше ангелска усмивка, но Бриана се вгледа по-внимателно и от погледа й не убягна мъртвешката бледнина на лицето й. Нима Джоан се бе изненадала толкова силно от обявяването на годежа й? Бриана забрави за грижите си, сърцето й се изпълни със съчувствие към приятелката й.

Тази вечер нямаше да има танци, тъй като масите в залата бяха разположени прекалено нагъсто. Освен това повечето от мъжете бяха изтощени от турнира и предпочитаха да останат на трапезата и да се забавляват с шеги и подмятания за днешния турнир. Особено оживление породи събирането на залозите.

Бриана едва се сдържаше да не скочи от стола и да се втурне към масата на Джоан, но благовъзпитаността я задължаваше да седи до Робер, докато привършат поздравите, които се сипеха към двете двойки от всички страни. Въздъхна облекчено, щом видя, че Хоуксблъд стана от мястото си. След минута се осмели да го потърси с поглед и го откри до стола на принц Едуард. Двамата мъже си шепнеха нещо с вид на съзаклятници.

Днес на турнира заблудиха целия кралски двор, като си разменяха ролята на Черния принц. Нима само тя, единствена от всички присъстващи, бе разкрила заговора им?

Блуждаещите й мисли бяха внезапно прекъснати, защото кралица Филипа се доближи с грациозната си походка, за да поздрави Робер. Той се опита да стане, но кралицата го спря с властен жест.

— Лейди Бедфорд е моя любимка — каза тя на Робер. — Бог я е дарил с талант, грация и красота. Ти си най-щастливият млад благородник в кралството.

— Благодаря, Ваше Величество — сподавено отвърна Робер.

След нея към масата на годениците пристъпи принц Лайънъл, вече порядъчно пийнал, както половината от присъстващите в залата.

— Много лошо стана, че днес на арената ти единствен от всички проля кръв. — Измери Бриана с похотлив поглед. — Трябва да изчакате настъпването на нощта, за да се насладите на ласките си. Но ако трябва, мога да помогна на твоя годеник при изпълнението на съпружеските задължения.

В очите на Робер проблеснаха яростни искрици, но той успя да се овладее и в отговор сухо се усмихна:

— Благодаря, Ваше Височество, но може би ще е по-разумно да намерите време, за да ме обучите как да пронизвам конете с копието си.

Лайънъл изрева:

— Някой ден ще ми платиш за тези думи, де Бошан!

Джоан пожела да потъне вдън земя — също както приятелката й. Когато кралят обяви предстоящия й годеж, тя едва не припадна от изненада. Сграбчи под масата ръката на брат си и отчаяно я стисна.

— Скъпа, но изборът ти е много добър. Та той е наследник на графство Солсбъри, а родът Монтегю винаги се е ползвал с особеното благоволение на краля.

Джоан усети, че се задушава. Рязко пое дъх и притисна ръка към сърцето си. Струваше й се, че ще се разкъса от безсилна ярост. Едмънд беше прав за богатството на годеника й. Макар да знаеше, че няма да я оставят за дълго, без да й намерят жених, девойката не можеше да се примири с ужасяващата мисъл, че кралят я използва като компенсация за страданията на Катерин де Монтегю, чийто съпруг все още беше пленник на френския крал.

Джоан не смееше да погледне към Едуард. Ужас изпълваше сърцето й при мисълта какво ще прочете в очите му — гняв или съжаление, или състрадание. Трябваше да се примири с горчивата си участ, но сега, в този миг, жадуваше само за едно — да избяга далеч от тази проклета зала.

Уилям де Монтегю вече бе протегнал ръка към нейната и я стискаше здраво. Кралица Филипа се приближи, за да поздрави годениците, но не със същите думи, които бе казала преди малко на Робер де Бошан. Филипа трудно прикриваше радостта от годежа на Джоан — така спасяваше сина си Едуард от клопките на красивата девойка. Пък и тънката фигура на Джоан не й вдъхваше надежда — тя едва ли би могла да роди осем-девет деца на бъдещия крал на Англия.

— Моите поздравления, Уилям. Беше крайно време да си избереш годеница. Когато бях на възрастта на лейди Кент, вече бях родила две деца и бях бременна с третото, или общо две и половина.

Зад гърба на майка си Лайънъл хвърли похотлив поглед към Джоан.

— Няма какво да се мотаете. Хвърлете чашите на пода и легнете още сега, тук, на тази маса.

Уилям де Монтегю пламна, но не посмя да отвърне на обидата както подобава. Обаче Джоан нямаше скрупули към принцовете с кралска кръв. Обърна се към годеника си и избъбри със сладникава интонация.

— Нейно Величество намекна, че на моите години вече е имала две умни деца и едно полуумно.

Лайънъл злобно изфуча. По дяволите, един ден ще завлече тази кучка Джоан в леглото си и ще й даде да се разбере!

Кристиан Хоуксблъд любезно поздрави Уилям де Монтегю, като прикри умело състраданието, което изпитваше към пияния принц Лайънъл. Поднесе пръстите на лейди Кент към устните си и ловко пъхна писмото в ръката й. Тя го погледна въпросително, но не можа да прочете нищо в погледа му. Стисна записката и усети как се разля живителна топлина в скованото й тяло.

Бриана отново погледна към приятелката си. Видя как Джоан изгледа Кристиан Хоуксблъд с пламтящи очи, защото чернокосият рицар незабележимо пъхна някаква бележка в ръката й. Какво ли имаше в нея? Любовни стихове? Тайни признания? Или си уговаряха среща? Ако можеше да се вярва на слуховете на прислугата, той е оставил след себе си десетки разбити сърца по пътя си от Арабия до Англия. Сред жените се носели легенди за способностите му. Умеел да хипнотизира, да омагьосва, да очарова само с един поглед. И как ще пътува до Бедфорд с този опасен мъж?

Едмънд се приближи към нея.

— Лейди Бриана, вие разбихте сърцето ми. Как е възможно най-прелестната дама в Уиндзор да предпочете някакъв де Бошан пред един Плантагенет?

Робер преглътна шеговитото подмятане, а освен това знаеше, че Бриана отдавна бе отблъснала ухажванията на Едмънд. Ала въпреки всичко думите на младия граф Кент сипаха сол в раната и кръвта му кипна.

— Поздравявам те за победата на арената на любовта, ала ще трябва да почакаш, докато вкусиш плодовете й.

Робер даде знак на оръженосеца си.

— За тази вечер достатъчно се наслушах на поздравления! Изведи ме от тук! — изръмжа той. Бриана се надигна с него. — Да не би да се опитваш да ме направиш за смях? Не се нуждая от помощта на жена!

Тя прехапа устни.

— Исках само да ти помогна, Робер. Надявам се, че като се върна от Бедфорд, ще бъдеш съвсем здрав.

— Никъде няма да ходиш — студено рече той.

— Съжалявам, но кралят заповяда да замина.

— Трябва да се научиш да се преструваш, милейди. Можеш да се извиниш, че си болна.

Робер се облегна на ръката на оръженосеца и закуца към изхода. Бриана го последва. Когато стигнаха до апартамента на Бошан, тя нежно му пожела лека нощ и се отправи към стаята си. „Трябва да се научиш да се преструваш, милейди.“ Тези невероятни думи още звучаха в ушите й. Може би тъкмо това трябва да направи! Обърна се и се върна в залата.

Пръв я видя Едмънд, граф Кент.

— Съжалявам за де Бошан. Какво толкова му казах? — ухили се той.

— Едмънд, ти си същият присмехулник като сестра си. Моля те, заведи ме при нея. Още не съм й честитила годежа.

— Струва ми се, че тази вечер малката Жанет не е в настроение за лудории. Добре е да я утешиш, скъпа.

— Да не искаш да кажеш, че не е знаела за годежа си? — възмутено попита Бриана.

— Според мен бе смаяна от думите на краля.

Приближиха се към годениците. В този миг кралят също се насочи към тях. Едуард III, известен с галантността си, се отдръпна и разреши на Бриана първа да говори с приятелката си.

— Робер и аз те поздравяваме, Уилям. Джоан, може ли ти и Глинис да ме придружите до Бедфорд? Знам, че го казвам в последния момент, тръгваме утре сутринта, но много бих искала да дойдеш с мен.

Лицето на Джоан светна от радост.

— С най-голямо удоволствие.

Монтегю мрачно я изгледа.

— Мисля, че не трябва да заминаваш — сухо каза той.

Кралят игриво повдигна вежди.

— Аз бях този, който предложи на лейди Кент да придружи лейди Бедфорд. Документите за годежа още не са подписани. Не е зле да бъдеш по-търпелив, Уилям.

Де Монтегю се изчерви.

— Аз… моля ви да ме извините, сир. Не знаех, че нарушавам вашата заповед.

Кралят намигна да двете красиви млади девойки, които бяха украшение за неговия двор.

— Разбира се, че не си знаел. Какво лошо има в това пътуване? Двете млади дами ще могат за последен път да се насладят на свободата си, преди да бъдат оковани във веригите на брака.