Арабският принц

ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

Крал Едуард III започна кампанията във Франция с масирано нападение. Двадесетхилядната армия бе превозена с повече от двеста кораба. Всеки от корабите пресече по няколко пъти Ламанша в двете посоки, защото воините се нуждаеха от коне, амуниции и каруци с храна.

Всички предводители, рицари и благородници имаха стоманени шлемове, стоманени ризници с дълги ръкави, които стигаха до коленете, тежки колани, на които окачваха меч, кинжал и боздуган. Воините се предпазваха с издължени щитове с остри ръбове, които им служеха като оръжия.

Някои от корабите бяха натоварени с палатки, фураж за конете, воловете и мулетата, лекарства, осолено месо и неизбежните спътници на войската — леките жени.

Много от войниците вече бяха участвали в предишните кампании във Франция и знаеха какво ги очаква, но имаше и съвсем млади и неопитни войници. Хоуксблъд обучаваше новобранците, сред които бе и самият принц Едуард и много други млади благородници, които за пръв път в живота си щяха да поведат войските си в битка.

Повечето от воините бяха смели и безстрашни рицари, изпълнени с ентусиазъм и увереност в победата. В Англия дълго се бяха обучавали и Хоуксблъд не се съмняваше, че ще бъдат добри пълководци, но неговият богат военен опит бе неоценим за младите благородници. Когато се вглеждаше в лицата им, виждаше, че те са готови да убиват или да бъдат убити. Кристиан се усмихна на Черния принц.

— За рицаря е недопустимо конят му да бъде убит. Едно от най-важните условия за успеха във война е хитростта и изненадата.

— Струва ми се, че целият ми живот досега е бил подготовка за тази война — отвърна принц Едуард.

— Тогава нека потренираме още малко — усмихна се Кристиан и извади меча си.

Когато английските кораби хвърлиха котва в нормандското пристанище Шербург, Уорик веднага се зае с настаняването на войниците, оръжията и конете, след което поведе предният отряд в атака срещу французите. Естествено в първото нападение не бе предвидено да участват кралят на Англия, синът му и синовете на граф Уорик. Французите се опитаха да окажат съпротива, но много бързо отстъпиха.

Когато граф Уорик даде сигнал, крал Едуард III слезе на брега, придружен от внушителна свита, сред която бяха младият Уилям де Монтегю и Робер де Бошан. Когато стигнаха до брега, кралят се спъна и падна на пясъка. Но преди това да се изтълкува като лошо предзнаменование, съобразителният Едуард загреба шепа пясък и произнесе знаменитите думи, които Вилхелм Уилям Завоевателя е казал при нахлуването си в Англия:

— Вижте, приятели мои, земята на Франция не може да се сдържи да не прегърне своя законен господар! Това е Божи знак!

Крал Едуард III бе много суеверен и макар да не убеди самия себе си, искаше хората му да повярват в тези думи. Повика Уорик и Уелският принц настрани:

— Едуард, смятам веднага да те удостоя с рицарско звание. Ако аз бъда убит в боя, ти трябва да поведеш войските.

— За Бога, татко! Искам сам да заслужа рицарското звание!

Уорик му направи знак да замълчи.

— Ще го заслужите, Ваше Височество, и то стократно, не се страхувайте за това.

Донесоха сандъка с кралските отличия и един час след дебаркирането на френска земя кралят обяви първите новопосветени рицари. Принц Едуард коленичи пред баща си, а от двете му страни коленичиха Уилям де Монтегю и Робер де Бошан. Едуард III допря меча си до рамото на Уелския принц, а след това стори същото и с другите двама благородници. И тримата получиха златни шпори, които бяха отличителен знак за рицарско звание.

Годфри д’Аркур изпрати неколцина съгледвачи в лагера на французите. Още същия ден английските войски започнаха похода във Франция.

През първите седмици почти не срещнаха съпротива. Англичаните превземаха град след град — Барфльор, Валон и Карантон. Каруците натежаха от плячка — оръжия, сребърни съдове, златни свещници и разпятия, гоблени, килими, мебели и картини, които след това изпращаха по корабите за Англия. По-знатните пленници бяха изпратени в Бордо и за тях бяха поискани големи откупи.

Кристиан Хоуксблъд поведе отряда си към имението на барон Сен Ло. Познаваше много добре замъка и околността и лесно превзе крепостта. Взе като заложници барон Сен Ло и сладострастната му сестра. Когато Пади заведе французойката в палатката на Кристиан, тя отчаяно се хвърли в прегръдките му — красивата Лизет искаше да плати с тялото си за живота на брат си и своя. Хоуксблъд цинично се усмихна, тъй като тя изобщо не спомена за съпруга си.

— Той вече се е насладил на тялото ти — презрително подхвърли Пади. — Предложи нещо по-ценно.

— Пади — тихо измърмори Кристиан, но това бе достатъчно, за да накара оръженосеца да млъкне.

— Под замъка има огромни винарски изби! — извика Лизет. — В Сен Ло има повече от хиляда бъчви с отлежало вино.

— За Бога — подсвирна Пади, — та една бъчва съдържа хиляда литра!

— Престани да дрънкаш празни приказки, Пади. Искам да отведеш барон Сен Ло и сестра му в моята вила в Бордо. — Младият рицар отблъсна съблазнителните ръце на Лизет и повдигна брадичката й. — Ще останете във вилата ми, докато изплатите откупа. — Усмихна се и й намигна. — Ако съпругът ти реши, че не си заслужаваш откупа, ще ми платиш по друг начин, скъпа.

Когато наближиха Кан21, англичаните бяха нападнати от малобройна войска, предвождана от констабъла22 на Франция. Битката в града бе много ожесточена, но англичаните си проправиха път към крепостната стена, избиха арбалетчиците и поставиха дървено скеле, за да изкачат стената.

След залез слънце крепостта бе в техни ръце. Крал Едуард влезе в кабинета на констабъла на Франция и нареди да претърсят всички чекмеджета. Когато откри картата за нападение на Англия, съставена от норманите, той побесня от гняв. На картата подробно се виждаше как французите и норманите са смятали да поделят Англия. Подаде я на Черния принц, който бе наследил избухливия нрав на баща си. Очите на краля изпускаха гневни мълнии.

— Утре ще избиеш всички жители на Кан — заповяда той на Уорик.

— Това ще бъде заслужено отмъщение — потвърди принцът.

Граф Уорик погледна към Хоуксблъд. Познаваше добре буйния нрав на Плантагенетите, той самият бе закоравял в многобройните битки, но не можеше да приеме заповедта да се избият невинни жени и деца. Констабълът на Франция и армията му бяха победени, а по-голямата част от хората му бяха избити. Не бе необходимо да се пролива повече кръв.

Хоуксблъд разбра без думи какво иска да каже баща му.

— Ти убеди краля, а аз ще поговоря с принц Едуард — каза той на Уорик.

Кристиан заведе принца до крепостния насип. Жителите на града все още не бяха угасили пожарите, запалени от англичаните. Чуваха се отчаяните вопли на жени и деца, а нашествениците влачеха към каруците всичко по-ценно, което им се изпречеше пред очите.

— Успехът в тази кампания зависи от бързината ни, Ваше Височество. Трябва да прекосим северния бряг колкото може по-бързо, преди французите да успеят да се съвземат. Плячката в този град е по-голяма, отколкото очаквахме. Избиването на жителите ще ни отнеме няколко дни. Бойците ни ще изнасилват жените, преди да ги убият, а след това ще се напият до забрава. Така ще загубим още една седмица и в крайна сметка ще се забавим с половин месец.

Едуард въздъхна. Въздухът бе пропит с миризмата на кръв, пожари и смърт.

— По-добре запази гнева си за предстоящите битки.

Принц Едуард мълчаливо кимна. Съвсем отскоро бе посветен в рицарско звание и искаше да го заслужи в честен двубой с врага.

Доста по-трудно бе за Уорик да успокои жадния за мъст крал. В началото Едуард III не искаше и да чуе за отмяна на заповедта му. Графът му изтъкна необходимостта да напредват по-бързо към френската столица. Ала когато се появиха двама от съгледвачите на Годфри д’Аркур и донесоха радостната вест, че Филип Валоа е изпаднал в паника и е заповядал да приготвят Париж за обсада, кралят махна с ръка и се отказа от кръвожадното си отмъщение.

Съгледвачите разказаха също, че Филип заповядал да съборят всички сгради до градските стени. Крал Едуард гръмогласно се засмя при мисълта, че е изплашил до смърт краля на Франция. Но останалите вести не бяха толкова добри. Филип събирал огромна армия в равнината около Сен Дени, между Париж и Пуа. Съгледвачите не знаеха точния брой на противниковата войска, но в едно бяха сигурни: френската армия многократно надвишаваше английската!

Крал Едуард III тутакси изостави мисълта за отмъщението и събра Военния съвет. Пълководците решиха английската армия да потегли на поход призори, но не по крайбрежието, а на изток, към Лизио. След като превземат тази малка крепост недалеч от нормандския бряг, войските щяха да се спуснат към Париж по долното поречие на Сена.

Изтекоха двадесет и осем дни, преди английската армия да се доближи до Пуа. До Париж оставаха по-малко от четиридесет километра, но трябваше да се прехвърлят на другия бряг на пълноводната Сена. Внезапно се оказа, че никой в английския стан не знае поне приблизително числеността на противника. Някои вестоносци съобщаваха за петдесет хиляди, но други съгледвачи се кълняха, че французите били повече от шестдесет или дори седемдесет хиляди. Поне едно бе ясно: крал Филип е успял да събере всичките си войски от Южна Франция.

Крал Едуард реши, че ще бъде истинска лудост да се мисли за атака срещу Париж при такъв многочислен противник. Затова заповяда на сър Уолтър Мани да поведе неголям отряд на юг, да заобиколи френската столица с цел отвличане вниманието на врага, докато се завърши строежът на големия понтонен мост през река Сена.

За този обходен маньовър и за построяването на моста бяха необходими три дни и английските пълководци въздъхнаха облекчено, когато внушителното водно препятствие остана зад гърба им. Англичаните бяха притиснати от обстоятелствата и трябваше да действат без никакво протакане, защото се носеха слухове, че френската армия ги превъзхожда трикратно.

Това бе цената, която трябваше да заплатят заради мудното напредване през Нормандия — английската армия не пропускаше да оплячкоса нито един френски град, нито дори най-малкото селце. Кралят и Уорик знаеха за тази опасност. Всички пътища пред тях бяха почернели от отстъпващите френски войски. Британските пълководци принуждаваха тежковъоръжените войници да напредват с максимално възможната скорост през Нормандия, дори успяха да изминат сто километра за четири денонощия. Но най-трудното тепърва предстоеше.

Широката река Сома, с мочурища и тресавища от двата си бряга, можеше да отчае и най-смелите бойци. Кралят заповяда на двама от неговите маршали да поведат войските си напред, за да осигурят преминаването на основната част от армията през реката. Уорик взе двамата си сина, но не пропусна да уточни, че всички рицари трябва да се подчиняват на Кристиан Хоуксблъд, защото никой не познаваше по-добре от него коварния терен.

Завариха всички мостове разрушени, а бродовете — охранявани от пикардийски стрелци. Хората на д’Аркур се опитаха на два пъти да се прехвърлят през бродовете, но не успяха. Тогава Уорик изпрати сина си Робер начело на рицарите от херцогството Кларънс, но и те не успяха да преодолеят упоритата съпротива на пикардийците. Хоуксблъд непременно искаше да изпробва бойното си щастие, ала Уорик реши сам да поведе бойците. Но се натъкнаха на безброй непредвидени пречки — десетки коне затънаха в блатата край Сома и опитът за преминаване на голямата река се провали. Когато ги настигна крал Едуард III с ядрото на армията, гневът му нямаше граници, след като му съобщиха, че все още не е осигурено предмостие на другия бряг на Сома.

Хоуксблъд и оръженосците му се прибраха в походната си палатка. Пади и Али отлично разбираха, че господарят им се нуждае от почивка, може би дори от сеанс на медитация, преди да изпадне в едно от онези странни негови състояния, подобни на транс, когато го спохождаха свръхестествени видения. Кристиан легна по гръб на пода, а Али запали кандилото и посипа тамяна. Хоуксблъд напрегна докрай волята си, за да изтласка от съзнанието всички ненужни подробности. След това постепенно преодоля задръжките, причинявани от страха, времето, пространството, докато накрая останаха само възприятията за основните три елемента на природата — въздуха, земята и водата. Това бе състоянието на духа, обещаващо чудеса: непознатото ставаше познато, далечното — близко, невъзможното — възможно.

Когато Хоуксблъд излезе от хипнотичното си състояние, видя, че до него стоеше принц Едуард.

— Къде е кралят?

— Отново свиква Военния съвет. Дойдох да те заведа при него.

В очите на Черния принц се четеше безмълвният въпрос, но принцът и Хоуксблъд бяха толкова близки приятели, че никой не разпитваше другия. Преди да влязат в кралската палатка, отвън дочуха разгорещени гласове. Затрудненото положение на английската армия бе опънало докрай нервите на пълководците.

— Ваше Величество — заговори Хоуксблъд, — успях да узная, че френската кавалерия вече е стигнала в Амиен и продължава по пътя към Абевил. Армията на Филип Валоа се движи успоредно с нашата. Няма да бъде преувеличение, ако кажа, че тяхната войска е поне четири пъти по-многочислена от нашата.

Избухна буря от протести. В повечето от гласовете се долавяше страх. Крал Едуард се приближи до картата и гневно извика:

— Проклет да е Филип Валоа! Решил е да ни притисне в триъгълника между неговата армия, непроходимата долина на Сома и Ламанша.

— Трябва да прекосим обратно Ламанша — обади се Робер де Бошан.

Принц Едуард го погледна с такова презрение, че Робер де Бошан едва се сдържа да не извади меча си.

— Ние вече сме изпратили заповед до флотата да се приближи към френския бряг в нашата провинция Понтио и да навлезе в устието на Сома, ала вероятно все още не са я получили.

Д’Аркур безпомощно сведе глава, измъчван от угризението, че е вкарал английската армия в капан.

Робер де Бошан, заобиколен от двама от рицарите на принц Лайънъл, хапливо процеди:

— Откъде този арабин е научил всичко това?

— Как да сме сигурни, че не е предател? — извика един от рицарите.

Това бе най-тежкото обвинение, което един рицар можеше да отправи към друг. Всички обърнаха погледи към Хоуксблъд. В очите им се четеше подозрение. Кристиан впи поглед в лицето на баща си.

— Получих тези сведения от един пленник — излъга той. — Бяха необходими само малко изтезания и той каза всичко, което знаеше. Каза ни още, че близо до устието на Сома има удобен брод.

Кралят и Уорик въздъхнаха с облекчение, но Робер де Бошан не се предаде.

— Откъде да сме сигурни, че това не е капан? Някой друг присъствал ли е на разпита на французина?

— Аз — хладнокръвно заяви принц Едуард.

— Покажи ни го на картата — заповяда кралят.

Хоуксблъд се приближи до масата и очерта с пръст мястото около устието на Сома.

— Местността се нарича Бланш так. Този брод може да се прекоси при отлив.

— Бланш так означава „бял камък“ — замислено се обади д’Аркур. — Може би е гранична област между две графства.

Крал Едуард вдигна ръце и всички млъкнаха.

— Трябва да разберете, че повече не можем да се надяваме на помощта на нашите съюзници от Фландрия. Единствената ни надежда е да прекосим Сома и да се укрием в нашата провинция Понтио.

— Трябва да останем в Понтио, докато пристигне флотата и се приберем отвъд Ламанша — подкрепиха го граф Нортъмбърланд и граф Ланкастър.

Крал Едуард и Черния принц се спогледаха, а Уорик погледна към Хоуксблъд. Знаеха, че кралят няма да напусне Франция преди решителното сражение с Филип Валоа. Принц Едуард се доближи до баща си.

— Аз и Хоуксблъд ще поведем авангарда към другия бряг на Сома.

Кралят с гордост изгледа сина си. Макар вече да се бе стъмнило, той заповяда на войските веднага да потеглят. Към полунощ авангардът стигна до Бланш так. Имаше прилив и бе невъзможно да прекосят реката. Докато чакаха отлива, Хоуксблъд заговори с принца.

— Благодаря ви за доверието, Ваше Височество.

— Ти си имал видение. Това е сила, която малцина притежават. — Погледна към тъмните води на реката. — И преди си имал видения. — Това не беше въпрос, а констатация.

— Да. Сведенията за присъствието на френската флота в Хелвеция също получих благодарение на едно от моите видения — призна той. — Никога не съм посещавал това пристанище.

— Уорик знае ли за това?

— Не съм казвал на никого — отвърна Хоуксблъд. — Кой ще ми повярва?

— Аз ти вярвам, приятелю.

Връзката между тях бе станала толкова силна, че и двамата знаеха — ще бъдат приятели до края на дните си.

Най-после цялата английска армия стигна до бреговете на Сома. Реката бе много широка и доста дълбока и бе невъзможно да я преминат. Освен това на отсрещния бряг ги очакваха две хиляди пикардийци. Войниците бяха изморени, а някои вече напълно отчаяни. Надигнаха се много протестни гласове. Бойците недоволстваха, че ако не се махнат от тази проклета местност, ще затънат до един в непроходимите блата, а след като видяха брода при Бланш так, напълно се обезвериха.

На разсъмване започна отливът. Върху лицата на воините се четеше надежда, примесена със страх. Всички си припомниха разделянето на Червено море, описано в Библията, ала водата все още стигаше до кръста. Тежките коне и каруци щяха да затънат в плаващите пясъци.

Кралят и граф Уорик наблюдаваха с възхищение как Хоуксблъд и принц Едуард решително нагазиха във водата. Копитата на конете им не затънаха — дъното на реката бе покрито с камъни.

Едуард III нареди на стрелците с дългите лъкове да навлязат във водата. Те успяха да изтласкат пикардийците с дъжд от стрели. Уорик заповяда останалата част от армията да се приготви за прекосяването на Сома.

Французите все още бяха много близо до тях, но точно както в библейската притча, високият прилив ги заля и им попречи да преминат след англичаните.

Всички бяха убедени, че е станало чудо. Кралят и маршалите му поведоха армията към малкото село Креси, недалеч от брега на Ламанша. Беше двадесет и пети август и понеже знаеха, че французите няма да могат същия ден да преминат реката, всички с благодарност посрещнаха заповедта за почивка.

Кралят на Англия бе спечелил първия етап от кампанията — войските му бяха съсредоточени край Креси. Едуард III Плантагенет бе изключително суетен мъж — обичаше да бъде заобиколен с блясък и великолепие. Заповяда да издигнат огромна палатка от коприна в лазурен и златист цвят. Пред нея забиха пилон с кралското знаме с леопарди и лилии.

Полето на битката бе избрано много удачно леко наклонено, което позволяваше успешно да отблъснат атаката на французите откъм равнината. Каруците и палатките на войниците бяха разположени зад кралската палатка. В средата запалиха огромен лагерен огън и веднага се разнесе приятно ухание на печено месо.

Съгледвачите на д’Аркур и корнуолските стрелци на Хоуксблъд, въоръжени с дълги ножове, потеглиха на разузнаване. Сведенията, които донесоха, бяха и добри, и лоши. Французите прекосили Сома през моста при Абевил. Между двете армии сега остава само гъстата гора при Креси — непреодолимо препятствие, заради което французите трябваше да направят обход от тридесетина километра. Една тясна пътека зад английския лагер преминаваше през най-гъстата част на гората и излизаше на морския бряг. Слухът, че френската армия наброява сто хиляди души, се потвърди. Крал Филип бил развял кървавочервеното знаме на Сен Дени, което означаваше, че няма да отстъпи нито педя френска земя на англичаните.

Французите бяха завзели манастира „Свети Петър“ в Абевил. Всички съюзници на Филип — кралят на Бохемия, германските князе и наемници, Шарл Люксембургски, крал Джейм от Майорка, херцогът на Лорейн и граф Фландърски — го придружавали с войските си. Крал Едуард III, заобиколен от предводителите на армията си, слушаше, без да трепне.

Маршал д’Аркур погледна към пътеката, която водеше към морето. Според него армията трябваше да се приближи до морския бряг. Повечето от благородниците се противопоставиха на плана му. Уорик и Хоуксблъд се спогледаха многозначително.

— Това са земите на моята майка надменно заяви Едуард III. — Повече няма да отстъпваме. Ще ги чакаме тук.

Настъпи тягостна тишина. Кралят неочаквано се засмя.

— Нима вярвате, че Филип ще успее да изхрани своята стохилядна армия в тази глуха местност? Нима не допускате, че ще възникнат разногласия между предводителите им, които са от толкова различни държави? Едва ли може да се очаква, че французите, германците, венедите и генуезците ще мислят еднакво.

Веселото настроение на краля повдигна духа на всички.

— Осмелявам се да предположа, че Филип ще прекара безсънна нощ в манастира. Пък и как ще може да спи спокойно, като на съвестта му тежат твърде много грехове?

Уорик заповяда да издигнат преграда от дървета между каруците. Оръженосците се заеха трескаво да подготвят оръжията на рицарите. Повечето от мъжете се страхуваха, че ще бъдат уловени като плъхове в капан. А когато заваля проливен дъжд, добавиха, че ще бъдат „мокри плъхове“ в капан.