Арабският принц

СЕДМА ГЛАВА

В Уиндзор имаше два начина за разпространение на новините: единият от мъжката половина в двореца, а другият от женската. Всички мъже начело с краля охотно разпространяваха слухове, от Негово Величество взимаха пример благородниците, оръженосците, слугите и пажовете — последното стъпало в дворцовата йерархия. При жените обаче посоката бе тъкмо обратната — от пажовете мълвата се поемаше от слугините, от тях я узнаваха съпругите на оръженосците, те я нашепваха на придворните дами, докато накрая достигнеше до благородните уши на графините, херцогините и принцесите. Крайният резултат беше плачевен — женското съсловие научаваше последните клюки със значително закъснение, при това почти винаги в изопачен вид.

Слугините възбудено си шепнеха за новодошлия рицар. Според една версия той бил арабски принц с тайна мисия в двора на Едуард III. Според други — бил наемник, жаден за кръв, злато и жени, или шпионин, или убиец. А може би и трите заедно! Арабите бяха прочути с развратния си начин на живот, имаха по четири жени, а освен това и харем, пълен с наложници. Пристигналият загадъчен арабин бил умопомрачително красив и навярно е с тройно по-голям харем от общоприетите — според нормите на онези диваци, разбира се. Бил оставил разбити женски сърца из трите континента. Точно тук гласовете на младите слугини потреперваха от възбуда и продължаваха с развълнуван шепот: прислужниците в банята го видели чисто гол! Инструментът между краката му бил черен и огромен! Повечето слушателки реагираха с отвращение, само някои от жените бяха привлечени от небивалата новина, ала всички до една бяха настръхнали от любопитство.

Когато най-после Кристиан се срещна с природения си брат, той се бе превърнал в най-важното събитие в двореца и това му даваше известно предимство пред Робер де Бошан. Още повече, Кристиан знаеше, че Уорик има още един син, докато Робер досега не бе подозирал за съществуването на Кристиан. При тези обстоятелства младият русокос гигант прие със завидно самообладание вестта за новопоявилия се брат.

Граф Уорик с каменно изражение на лицето каза:

— Това е синът ми Кристиан, заченат в Арабия, преди да се оженя за майка ти.

Робер протегна ръка и се усмихна. Кристиан знаеше, че иска да изпита силата му чрез здраво ръкостискане. Робер се държеше топло, приветливо и леко небрежно. Изглеждаше изпълнен с добри чувства към природения си брат.

Ала това беше само на повърхността.

Под нея се таяха скрити дълбини и подводни течения. Когато си стиснаха ръцете, Робер с изумление откри, че арабинът е по-силен от него. Усмивката му помръкна, но лицето му запази любезния си израз.

Кристиан разбра, че няма да е лесно да узнае скритите мисли на природения си брат, макар и да не бе невъзможно. Робер приличаше на мътна река, която крие доста тайни под привидно спокойните си води. Хоуксблъд моментално долови, че Робер е научил за него преди да се срещнат, защото всичките му мисли — добри или лоши — бяха старателно забулени. Щом видя герба, избродиран на ръкава му, той не се сдържа и възкликна:

— О, значи си от свитата на херцог Кларънс! За съжаление все още не съм имал честта да се запозная с принц Лайънъл.

— Ще бъде на бала довечера. Лайънъл и аз доста си приличаме и имаме много общи неща — бащите ни са известни с подвизите си по бойните полета. А сега вече и двамата имаме по-големи братя, които явно ни засенчват. — Побърза да се усмихне, за да покаже, че този факт никак не го огорчава.

— Навярно балът довечера ще бъде доста интересен — усмихна се на свой ред Кристиан.

— Предполагам, че щом сме братя, ще бъде редно да ти предложа една от моите стаи.

— Благодаря ти, но не е необходимо. Вече се настаних. — Кимна към двамата мъже. — Ще се видим в балната зала.

Очите на Робер се присвиха, докато наблюдаваше отдалечаващия се Кристиан. Сега, след като се изправи лице в лице с този узурпатор, след като долови уважението в погледа на баща си и разбра, че онова копеле е по-силно дори от него, усети как в сърцето му избуяха първите кълнове на омразата.

— Може би ще го видим на бала довечера — прошепна Джоан на Бриана. — Интересно що за човек е? Името Хоуксблъд звучи доста странно.

— А на мен ми звучи застрашително — предупреди я Бриана, изпълнена с опасения, че приятелката й е замислила нова лудория.

— О, да, за Бога, така е! — потръпна Джоан.

Бриана също усети как я побиват тръпки. Тръсна глава и се зае с тоалета си. Беше решила да облече тюркоазена туника с копринена подплата с цвят на нефрит и с полупрозрачни ръкави. Сложи си и златния колан с изумрудите.

— Мислиш ли, че Робер ще сметне това съчетание на цветовете за прекалено дръзко?

— Изглеждаш великолепно. Никога не съм допускала, че тези два цвята си отиват толкова много. Робер още ли не се е опитал да те целуне? — нетърпеливо попита Джоан.

— Не, разбира се! — Бриана бе шокирана от въпроса на приятелката си.

— Довечера ще го направи. Твоите изумруди ти носят късмет.

— Джоан, ти си непоправима кокетка! — засмя се Бриана, а очите й заблестяха по-ярко от скъпоценните камъни.

В балната зала принцеса Изабел ги посрещна с надменно кимване:

— Едуард ще ме заведе утре на лов със соколи. Искам ви и двете при мен един час преди той да дойде да ме вземе от апартамента ми.

Джоан не бе виждала Едуард целия ден. Познаваше Изабел и знаеше, че стига да може, принцесата ще лиши и нея, и Бриана от участие в утрешния лов.

Тази вечер кралица Филипа се появи в балната зала и кралят посвети цялото си внимание само на нея — хранеха се от обща сребърна купа, смееха се и разговаряха по време на цялата вечеря.

Принцеса Изабел беше намусена, защото тази вечер не бе център на вниманието. Нито принц Едуард, нито принц Лайънъл се хранеха на кралската маса — и двамата предпочетоха да седнат на общата маса при останалите благородници.

Принц Джон изобщо не обръщаше внимание на сестра си. Макар да бе още момче, по интелект той превъзхождаше Изабел.

Сърцето на Джоан се сви от разочарование, защото нямаше да има възможност да пофлиртува с Едуард, но скоро тя забрави за него, като видя Робер де Бошан, седнал до принц Лайънъл. Веднага смушка приятелката си.

— Бриана, виж! Та той не сваля поглед от теб!

— Хм, не ми се вярва… — прошепна смутената девойка. — По-скоро ми се струва, че гледа някъде зад нас.

Джоан се взря за миг в златокосия красавец, а сетне бавно огледа дългата маса.

— Знаеш ли, май имаш право. Всички са се зазяпали някъде зад нас. Защо ли? О, чакай, да не би да се е появил загадъчният арабин?

Бриана обаче не я чу, защото не сваляше поглед от бъдещия си годеник. Той надигаше чаша след чаша заедно с принц Лайънъл и за разлика от друг път нито веднъж не се засмя.

Тази вечер кралица Филипа се придружаваше от придворния си поет, който изпя няколко любовни балади на фламандски. Ала кралицата не остана до края на вечерта. Напусна пиршеството доста рано и отведе краля със себе си.

Джоан и Бриана се надигнаха, за да изпратят с поклон Техни Величества и хвърлиха по един поглед зад гърба си. Около принца се бяха скупчили десетина мъже, увлечени в оживен разговор. Девойките се спогледаха и тръгнаха към галерията.

След миг Робер де Бошан се приближи към тях и спря пред Бриана.

— Добър вечер, милорд — глухо промълви тя.

Джоан й се притече на помощ.

— Бриана току-що ми показваше пергаментите си, които кралицата е разрешила да бъдат изложени в галерията.

— О, не, моля те, не! — Бриана внезапно възвърна гласа си.

— Не бъди толкова скромна. Сигурна съм, че Робер ще се зарадва, когато види колко си талантлива.

Бриана винаги беше се удивлявала на непринудеността на приятелката си — как бе възможно да бъбри така безгрижно с мъж като Робер? Пергаментите, подлепени с кожа, бяха изложени на масите под цветните прозорци в галерията. Рисунките върху тях разказваха легендата за крал Артур и рицарите на Кръглата маса. Беше се постарала да позлати всички главни букви и бе нарисувала изящни илюстрации — прочутия меч Екскалибур, Мерлин Магьосника, кралица Дженевра.

Но още след първия поглед върху красиво изписаните пергаменти Робер де Бошан смръщи вежди.

— Ти можеш да пишеш? — В гласа му усещаше обвинителна нотка.

Джоан веднага разбра, че не трябваше да му показва пергаментите.

— О, изглежда вие не умеете да пишете. Така ли е, милорд?

Той подигравателно се засмя.

— Писането е недостойно занимание. Това е работа на свещениците и писарите.

Бриана не успя да прикрие огорчението си. Думите му я пронизаха като кинжал. Робер забеляза, че девойката посърна, и побърза да се извини:

— Не възразявам да пишеш и рисуваш, щом това те забавлява.

Бриана прехапа език. Не трябваше да се кара още отсега с бъдещия си съпруг, иначе въобще нямаше да се омъжи. Погледна го и се смая от злобния блясък в сините му очи. Ала той изчезна толкова бързо, че девойката се запита дали не си е въобразила. Обърна се, за да види кой бе предизвикал такива силни чувства. Внезапно застина на мястото си. Сякаш времето спря. За миг си помисли, че сънува.

Към тях се приближаваха двама мъже, но тя дори не удостои с поглед принц Едуард. Не можеше да откъсне поглед от чернокосия мургав рицар от дясната му страна. Опита се, но очите й не можеха да се отклонят от него. Той беше облечен в пурпурна копринена туника с избродиран на гърдите черен ястреб, разперил криле и сякаш готов да полети във висините. Мургавото му лице излъчваше мъжественост, зеленикавосините му очи блестяха като два аквамарина.

Всичко в нея настръхна. Ноздрите й поеха аромата на сандалово дърво, излъчван от непознатия, който се сля с уханието на нейния парфюм от фрезия. Самата тя сякаш заблестя в нефритенозелената си рокля, а изумрудите на колана й заискриха като окъпани в слънчеви лъчи.

Кристиан не можеше да помръдне. Това бе тя!

Очите му се разшириха, дъхът му секна от дивната й красота. Усети нейното предизвикателно женствено ухание. Всичко в него се напрегна при спомена за голото й тяло, обвито в златистите коси, достигащи до глезените. Като че ли цялото му същество бе погълнато от буйна вихрушка. Нима всичко бе предрешено?

Мъжът и жената се гледаха като омагьосани, забравили за всичко наоколо. Зениците му се разшириха и потъмняха.

Бриана стоеше като замаяна, сърцето й забави ритъма си, а кръвта сякаш се сгъсти във вените й. Дори забрави да диша. Ръката й се вдигна до гърлото, тя сякаш умоляваше за глътка свеж въздух.

Гласът на Робер де Бошан разруши магията.

— Това е моят брат Кристиан Хоуксблъд… лейди Бриана Бедфорд.

— Милейди — каза мургавият воин и се поклони. Когато вдигна глава, очите му я гледаха толкова настойчиво, че тя неволно се отдръпна към Робер де Бошан. Обръщението „милейди“ прозвуча многозначително, сякаш тя бе неговата дама.

Бриана не смееше да погледне отново към тъмнокосия рицар. Огледа нервно залата. Всички се държаха както обикновено — смееха се, разговаряха, дамите флиртуваха с благородниците. Ала девойката знаеше, че това, което се бе случило между нея и мургавият непознат, бе нещо необикновено.

Когато принц Едуард представи Кристиан на братовчедката си Джоан Кент, той най-после отклони поглед от Бриана и се обърна към приятелката й.

Бриана пое дълбоко въздух.

Джоан, която рядко губеше самообладание, се усмихна и каза:

— О, значи вие сте арабският рицар, който възбуди любопитството на всички в двореца? Нямах представа, че граф Уорик има и друг син.

— Нито пък той, милейди — усмихна се Кристиан.

Отговорът бе остроумен и всички се засмяха. Гласът му бе дълбок и богат, с едва доловим акцент. Бриана забеляза, че този път обръщението „милейди“ прозвуча съвсем обикновено.

Кристиан Хоуксблъд огледа пергаментите.

— Тези рисунки са много красиви. Напомнят ми за изключително ценните манускрипти, които съм виждал в Багдад.

— Багдад ли? — Робер презрително се засмя.

— Багдад е един от древните центрове на културата и науката — каза принц Едуард, — и то още по времето, когато европейците не са можели да пишат дори имената си! Всички тези рисунки ваши ли са, лейди Бедфорд?

— Да, Ваше Височество — отвърна Бриана и се изчерви.

Господи, защо отново разговорът се насочваше към писането, след като Робер се бе изказал с такова презрение за него?

Джоан не можа да се стърпи и се обърна към Кристиан.

— Споделяте ли възгледите на брат си, че писането е глупост?

Хоуксблъд развеселен я изгледа.

— Едва ли. Аз съм превеждал от персийски и санскрит на арабски.

— Може би от теб ще излезе добър свещеник — пошегува се Робер.

— Според мен той ще бъде отличен във всичко, с което се заеме. — В думите на принц Едуард прозвуча неподправено възхищение от неговия нов приятел.

— Тогава да видим дали сте толкова отличен в танците, милорд — закачливо се усмихна Джоан и хвана ръката на Кристиан.

Вътрешно Робер де Бошан кипеше от ярост. Даде воля на гнева си, след като това чуждоземно копеле, новопоявилият се брат, се отдалечи.

— Твоята приятелка, Джоан Кент, е една малка уличница.

Очите на принц Едуард гневно блеснаха. Той лесно избухваше, особено ако някой засегнеше близък нему човек. Ръката му се вдигна и зашлеви Робер през лицето.

— Ти си също толкова сквернословен, както и брат ми Лайънъл. — Извърна се и взе ръката на Бриана. — Елате с мен, лейди Бедфорд.

Бриана беше ужасена! Не знаеше как да постъпи. Трябваше да се подчини на заповедта на Уелския принц, но, от друга страна, трябваше да бъде лоялна към бъдещия си съпруг. Защо мъжете се държат толкова… глупаво? Всъщност тя бе възмутена от изказването на Робер де Бошан за Джоан. Думите му не подхождаха на благородник! Тази вечер той беше в отвратително настроение и Бриана знаеше, че Кристиан Хоуксблъд бе причината за това. Сърцето й се изпълни с жалост към Робер. Горкият Робер се боеше до смърт от сравнението между него и загадъчния му брат.

Когато принцът и Бриана влязоха в балната зала, Кристиан Хоуксблъд и Джоан се насочиха към тях. Хоуксблъд знаеше, че Едуард и Джоан изгарят от нетърпение да останат сами.

Принцът благодарно му се усмихна, разтвори ръце и Джоан потъна в тях. Всичко стана много бързо и естествено.

Бриана се оказа лице в лице с мургавия арабин. Гордата му глава се склони в лек поклон.

— Милейди, госпожо моя!

Сърцето й буйно заби, пулсът й се ускори, а бузите й се покриха с червенина. Никога не бе срещала по-надменен и уверен в собствената си сила мъж.

— Не ме гледайте по този начин! Не съм ваша! — Тя предизвикателно вирна брадичка. Един глас вътре в нея крещеше: „Това е рицарят, който владее сънищата ти!“ Най-после успя да се овладее и да заглуши гласа.

Той бе обзет от силна възбуда. Във виденията му тя имаше изключително въздействие върху него, а сега, когато стоеше в плът и кръв пред него, той трябваше да напрегне цялата си воля, за да възвърне самообладанието си. Стисна ръце, за да потисне порива си да докосне бенката на бузата й. Тя имаше и друга бенка, която искаше да погали с пръсти. Златистата й коса светеше като ореол около гордо вдигната глава. Никога не бе срещал жена с такива великолепни коси. Жените от Арабия, Гърция и Византия имаха черни коси. Представи си я как лежи, златистият водопад покрива тялото му, а от устните й се изтръгват викове на удоволствие. Сякаш бе надникнал в бъдещето.

— Виждал съм ви много пъти, милейди.

— Къде? — подигравателно попита тя.

— В моите видения.

Това наистина бе прекалено!

— Искате да кажете, в сънищата си. Колко оригинално!

— Да, в моите видения и в моите сънища — съгласи се той. — Имате малък очарователен белег върху… — Видя как тя се вцепени.

„Господи, как е възможно? Как е възможно и той да сънува същите сънища?“ Страните й пламнаха, когато си припомни, че той искаше да вкуси този белег върху най-интимната част на тялото й.

— Как се осмелявате да ми говорите по този начин? — изсъска тя.

— По-добре да танцуваме.

— Няма да танцуваме!

— А защо не? — Очите му сякаш поглъщаха лицето й.

— Аз… аз ще се омъжа за вашия брат Робер.

— Мисля, че няма да се омъжите за него — твърдо заяви той.

— Ако ме види с вас, ще се разгневи.

— Тогава е по-добре да свикне с това, милейди.

В очите й проблесна страх. Днес изумрудите не й донесоха щастие. Знаеше, че в този миг всички са насочили любопитни погледи към арабския рицар, а следователно и към нея. Не желаеше да плъзнат клюки, че тя е поредното му завоевание.

— Лека нощ, сър! — Искаше й се да побегне, но знаеше, че това ще предизвика още по-голямо любопитство, и затова бавно се насочи към галерията.

Олекна й, като видя русата глава на Робер в дъното на галерията. Повдигна полите, за да може да върви по-бързо, и се насочи към него.

— Съжалявам, Робер. Върнах се колкото се може по-бързо.

Той отпи от чашата с бира.

— Хайде да се махаме от тук — рече рязко.

Младото момиче се поколеба, но разбираше, че годеникът й страда от плесницата на принца. Излязоха навън. Студеният вятър охлади пламналите й страни. Робер я хвана за ръката. Девойката отчаяно се питаше какво да каже — не можеше да говори за Джоан, нито за принц Едуард, а още по-малко за брата на Робер. Искаше й се да го утеши, но се страхуваше да не го ядоса и затова мълчеше, докато вървяха към горното крило на двореца.

Робер спря и Бриана осъзна, че се намират пред апартамента на принц Лайънъл. Робер извади ключ, отключи тежката врата, взе ръката й и тихо тече:

— Ела с мен.

— Не мога. Това са апартаментите на принц Лайънъл — протестира Бриана.

— Всичко е наред. Той не е тук, а и освен това няма да има нищо против — настоя Робер.

— Робер, аз все още не съм омъжена…

— О, по дяволите! — изруга той. — Моля те! — Ръката му стисна по-силно нейната. — Моля те, Бриана, имам нужда от теб!

Девойката се поколеба за миг, но той я прегърна и я повлече по стълбите. Лампите по стените осветяваха коридора и хвърляха огромни сенки по стените. Той беше толкова едър и силен, тя едва ли би могла да се бори с него. Разбира се, Бриана не се страхуваше от Робер. Той винаги се държеше възпитано и галантно с нея и изглеждаше мил и добродушен. Ала тази вечер бе пил доста и тази мисъл я караше да се чувства нервна.

Най-сетне стигнаха до стаята на горния етаж. Бриана едва бе пристъпила вътре, когато устните му завладяха нейните. Миришеше на бира и пот. Не й беше противно, но усещането не беше никак романтично. Устните му станаха настойчиви и девойката се застави да разтвори своите. Езикът му проникна в устата й. Бриана все още не се страхуваше, но беше ядосана. Ръката й потърси в тъмното лицето му и пръста й одраска окото му. Той изруга, отдръпна се и се хвана за окото. Тя се опита да се отскубне от прегръдките му, но той я държеше здраво.

— Бриана, не се страхувай от мен. Ние сме почти сгодени… няма да ми откажеш една целувка, нали? — опита се да я убеди Робер.

— Аз не трябва да бъда тук с теб — възрази девойката.

— Нуждая се от теб, Бриана. — Младият мъж я притисна още по-плътно. — Нима не искаш да бъдеш благосклонна към мен? Може би след няколко дни ще замина за Франция. Надявах се, че ще проявиш великодушие към мен. Позволи ми да ти налея едно питие. Ще смеся малко върбинка във виното ти и това ще те накара да копнееш за целувките ми.

Бриана бе шокирана от предложението му да й даде нещо като любовен еликсир. Нима това пиеха Робер и принц Лайънъл?

— Не искам повече вино. Ти… ние пихме достатъчно. — Опита се да прикрие отвращението си.

Робер прокара пръсти през косата й.

— Ти ми разреши да те ухажвам. Не се страхувай, няма да те насилвам.

— Съжалявам, Робер. Аз… аз нямам никакъв опит с мъжете…

— Стига, скъпа. Знам, че си девствена. Ти си запазила своята невинност за бъдещия си съпруг, а тъй като аз съм този човек, то трябва да ми позволиш да ти я отнема.

В сърцето й се промъкнаха пипалата на страха. Той беше казал, че няма да я насилва, но бе пил прекалено много и искаше да се люби с нея. Физически Робер беше много по-силен и можеше лесно да сломи съпротивата й. Трябваше да намери начин да се измъкне от това положение!

Пръстите му повдигнаха брадичката й и той нежно промълви:

— Ти си толкова красива и топла жена. Ако не се завърна от Франция, ще съжаляваш, че си била толкова студена с мен.

Нима той се страхуваше? Искаше й се да го успокои с ласкави думи и невинни целувки, но се страхуваше, че той погрешно ще разбере намеренията й и ще иска нещо повече от нея.

— Робер, аз наистина трябва да си тръгвам.

Гласът му стана дрезгав и още по-настойчив:

— Тогава защо дойде тук с мен? Само да ме подразниш ли?

Бриана пое дълбоко въздух.

— Дойдох тук, защото видях, че си разстроен. Мислех, че искаш да поговорим и да споделиш с мен от какво се страхуваш.

Искаше му се да я удуши. Тя беше само една кокетка! Разговорите бяха последното нещо, за което си мислеше. Ала ако искаше да я спечели, трябваше да обуздае страстта си, докато се оженят.

— Сигурно за теб е било голям шок да разбереш, че имаш брат, но трябва да се опиташ да го преодолееш.

— Аз съм единственият законен наследник на баща си и един ден ще стана графът на Уорик. Фактът, че този незаконен брат се натрапи тук, изобщо не ме засяга!

Думите бяха казани с такава ярост, че Бриана разбра — Робер наистина е уплашен до смърт. Сърцето й се изпълни със съчувствие към него. Повдигна се на пръсти, целуна го по бузата и бързо се насочи към вратата.

Той я последва, но в този миг от коридора се дочуха силни ругатни. Изглежда, принц Лайънъл се прибираше и водеше със себе си някаква жена, тъй като се чуваше и женски смях. Настроението му отново се подобри. Може би все пак вечерта нямаше да пропадне напълно.

Увлечени в танца, двамата плавно се носеха по бляскавия под, принц Едуард не откъсваше очи от Джоан, сякаш искаше да я изпие с поглед.

— Жанет, говори ли за нас с Хоуксблъд?

— Разбира се, че не, Ваше Височество. Разговаряхме за брат ми Едмънд.

— Нима съм толкова прозрачен, че той е забелязал страстта ми към теб?

Джоан радостно потръпна от признанието му.

— Достатъчно е само да види лицето ми. То ме издава всеки път, щом те погледна.

— Тогава и двамата трябва да се научим да се контролираме — загрижено отвърна принцът.

Джоан извърна очи, неспособна да скрие болката си. Той стисна ръката й.

— Скъпа, не казвам да контролираме нашите чувства, а само поведението си пред околните. Трябва да пазя името ти.

Младото момиче му се усмихна.

— А когато сме сами, Ваше Височество? — подразни го тя.

— Моля се на Бога да останем сами — тъжно въздъхна той, докато умът му трескаво търсеше някакъв начин да се уедини с Джоан.

— Можем да се срещнем в градината до фонтана — предложи девойката.

— Твърде много прозорци гледат към градината. По-добре да се срещнем при кулата, която е до моите апартаменти.

— А пазачите? — задъхано попита Джоан.

— Довери ми се, скъпа. Аз ще се погрижа за тях — отвърна Едуард и нежно стисна ръката й.

— Вярвам ти с цялото си същество — прошепна девойката.

Когато танцът свърши, Едуард веднага напусна залата. Тя реши да остане още малко. Огледа се дали е удобно да се измъкне незабелязано, и видя, че Уилям де Монтегю приближава към нея. Забеляза, че на няколко крачки от нея Кристиан Хоуксблъд разговаря с двама благородници от свитата на принц Едуард.

Той погледна в нейната посока, сякаш бе прочел мислите й. Джоан умолително се взря в него и сякаш по някакво чудо той кимна на благородниците, бързо се насочи към нея и изпревари де Монтегю.

— Мога ли да помоля за този танц, милейди? — Уилям влюбено я гледаше.

— Съжалявам, милорд, но брат ми иска да ме види и е изпратил сър Кристиан да ме заведе при него.

Хоуксблъд галантно й предложи ръка и я поведе към вратата.

— Вие имате пъргав ум, остроумен език и обичате интригите, лейди Кент. От вас ще излезе чудесен шпионин.

— О, вие такъв ли сте?

Той отметна глава назад и се засмя.

— Това ли говорят за мен? — отговори на въпроса й с въпрос. — Предлагам да ви заведа при вашия братовчед, а не при вашия брат. — Кристиан изпитателно я погледна.

Сребристият смях на Джоан огласи коридора.

— Как се досетихте?

— Нима не се носят слухове, че съм ясновидец?

Бриана бързо вървеше към стаята си, когато чу познатия смях на приятелката си. Видя как Джоан прекосява вътрешния двор на замъка, облегната на ръката на мургавия рицар. Двамата явно бяха потънали в задушевен разговор. Внезапно в сърцето й се надигна гняв към Джоан и тя се почувства обидена. Какво прави приятелката й с този опасен мъж? И защо това й причинява болка? Дали той не е добра партия за лейди Кент? Отговорът дойде в съзнанието й с мълниеносна бързина. Не, не и за Джоан. Той беше нейният рицар… рицарят на нейните мечти и тя го искаше за себе си! В мига, в който тази мисъл се появи в главата й, девойката се опита да я заличи. Как може да бъде толкова лекомислена? Току-що бе напуснала прегръдките на мъжа, за когото бе сгодена. Как можеше сега да мисли за неговия брат?