Арабският принц

ПЪРВА ГЛАВА

За пръв път се яви във виденията му напълно гола. Може би затова страстта лумна като пламък в гърдите му, макар през своя двадесетгодишен живот да бе виждал много жени — и облечени, и разголени. Ала никога не бе зървал по-красива девойка от нея. Кожата й беше млечнобяла, а гъстите мигли се извиваха като тъмни сърпове и сякаш чертаеха магически знаци върху високите й скули. Златистата й коса грееше като току-що насечена монета, спускаше се върху коленете й и я обгръщаше като златист ореол.

Нямаше представа коя е тя, никога не бе я среща преди, но в едно беше сигурен — желаеше я така силно, както не бе пожелавал никоя жена досега.

Не преставаше да бленува за „своята дама“. Видението понякога го спохождаше в най-неподходящ момент. Кристиан Хоуксблъд напрегна цялата си воля, за да пропъди образа й от съзнанието си, и здраво стисна копието. След миг сърцето му отново затуптя в такт със стъпките на жребеца му, силната му десница сякаш се сля с копието, а пламналият му взор се впи в противника. Той с плавно движение насочи копието, спусна наличника на шлема си, притисна колене към хълбоците на коня и вдигна щита пред гърдите си.

Маршалът на турнира спусна жезъла си и сред облака от прах Хоуксблъд видя как върхът на копието му се насочи към щита на противника с такава сила, че рицарят изхвръкна от седлото. Всичко стана точно така, както го бе виждал в представите си.

Противникът му бързо се изправи и извади меча си. Светкавичното издигане на тежкия меч бе истински подвиг. Именно заради този меч и останалите бойни оръжия Хоуксблъд бе предизвикал французина на двубой — искаше да спечели бляскавите трофеи и сивия му петнист жребец.

Хоуксблъд мълниеносно скочи от коня. Строгите правила на рицарските двубои му позволяваха да остане на седлото, ала не и гордостта му. Беше заложена рицарската му чест. Изтегли меча си и с неистова ярост се втурна към съперника. След миг високият французин се търкаляше в праха.

Някаква жена изпищя пронизително.

— Убий го! — изреваха зрителите от трибуните.

Тогава противникът му — най-добрият рицар сред французите — побягна към оградата, шепнейки трескави молитви на благодарност, че арабският рицар пощади живота му.

Прахът по арената започна да се сляга върху напечената земя. Хоуксблъд уморено се отпусна на една пейка. Един от неговите оръженосци1 свали бронята и шлема, помогна му да се измие, а сетне разтри ръцете и гърдите му с бадемово масло.

Арабинът Али, който бдеше над него от рождението му, запуши бутилката с ароматното масло и подаде кърпата на господаря си. Дракар излезе от ваната. Водата се стичаше по тялото му, а черната му кожа блестеше. Али си помисли, че арабското име подхожда на господаря му много повече от името Кристиан. Той бе потомък на арабски крале, косата му бе с блестящ черен цвят, а лицето — мургаво. Приличаше на безпощаден ястреб. Само светлите очи с цвят на тюркоаз издаваха, че във вените му тече и друга кръв. Али огледа великолепното му тяло. „Не, струва ми се, че се самозалъгвам. Това високо и едро тяло издава, че дедите му са били нормани“

Другият оръженосец, Пади, беше отишъл да прибере коня и оръжията, които господарят му спечели като награда за победата в турнира. Хоуксблъд и оръженосците му притежаваха великолепни бойни коне, но специално обучените за турнири жребци бяха истинска рядкост, а еластичната ризница от закалена стомана понякога струваше повече от цял парцел земя.

Пади завърза петнистия сив жребец пред палатката на господаря си. Палатката от пурпурна коприна с форма на минаре се отличаваше от останалите с ориенталски разкош. Пади придружаваше господаря си във всички турнири — в Мароко, в Испания и сега във Франция. Все още никой не бе успял да победи Хоуксблъд. Той повдигна копринената завеса и влезе.

— За Бога, Али Баба, изхвърли тази мръсна вода от ваната и побързай, защото навън ни чака цяла камара оръжия, които трябва да изчистим и приберем.

— Оставих ти водата, за да се измиеш, Пади. Отдалеч вониш на кочина.

— Как няма да мириша, като търча по цял ден напред-назад, а ти само се излежаваш на сянка!

Хоуксблъд се засмя. Неговите оръженосци непрекъснато се заяждаха помежду си, но всеки от тях бе готов да пожертва живота си за другия.

— Достатъчно — смъмри ги той. — Искам да излъскате ризницата и сабята. Останалото продайте.

— Тогава, лорд Дракар, аз ще отида да ги спазаря, докато Пади изчисти палатката.

— Признавам, че ще успееш да измамиш рицарите и да им вземеш повече пари, защото всичките ти прадеди са били крадци по пазарите в Багдад.

— Съмнявам се дали той е по-голям измамник от теб, Пади — подхвърли Кристиан и облече кремава туника, която подчертаваше мургавата му кожа.

Пади се ухили, поласкан от комплимента, свали дрехите и се потопи във ваната.

— След малко ще съм готов, господарю, много преди да са пристигнали момичетата.

Вечерта, както след всеки турнир, щеше да има пиршество — запалваха големи огньове, около които танцуваха млади момичетата от онези, които забавляваха рицарите след турнирите.

— Наяж се и си пийни добре, Пади — рече Кристиан и погали ирландския си сокол. — Не забравяй да дадеш няколко къса месо и на Саломе. Тази вечер съм поканен в замъка.

— Внимавай с френските девойки. Видях една, която ми се стори зажадняла за ласки.

— Ще гледам да не се преуморя — засмя се похотливо Кристиан. Бе видял отдалеч няколко дами, които му се сториха привлекателни. „Кой знае? Може би някой ден ще срещна жената на моите блянове…“

В двореца Уиндзор живееха поне десетина млади богати наследнички, останали сирачета. Едуард III, женен за кралица Филипа, беше най-красивият английски крал от династията на Плантагенетите. Дворът му тънеше в разкош, защото кралят харчеше с широка ръка.

Няколко от по-големите девойки бяха удостоени с честта да бъдат придворни дами на младата принцеса Изабел. Щедрият й баща задоволяваше всяка нейна прищявка. Кралица Филипа бе мила и любезна с всички, но смисълът на нейното съществуване бе да ражда принцове и принцеси за продължаване на династията на Плантагенетите. Тя беше почти непрекъснато бременна и току-що бе родила деветото си дете. Затова нейните покои бяха изпълнени с бавачки, кърмачки, гувернантки, учители, придворни дами, прислужнички, гардеробиерки, перачки.

Лейди Бриана от Бедфорд и лейди Джоан от Кент бяха повдигнали полите си и весело се гонеха из градините на Уиндзор. И двете бяха на седемнадесет години, и двете бяха сирачета. Но с това приликите между тях свършваха. Джоан бе дребна, със сребристоруси коси, които блестяха като лунни лъчи. Изящната й фигура и лице се подчертаваха от елегантната розова рокля, а косата й бе пристегната с диадема, обсипана с перли. Изглеждаше невинна като дете и никой не можеше да предположи, че непрекъснато замисля нови и нови хитроумни пакости.

Бриана бе истинска красавица. Имаше високи едри гърди и великолепни устни, подсказващи, че младото момиче е на прага на женствеността. Косата й с блестящи златисти копринени къдрици, се спускаше като искрящ водопад до коленете. Който я зърнеше само за миг, разбираше, че тя олицетворява мечтата на всеки мъж.

Двете момичета се заковаха на място, когато видяха групичката жени, скупчени около фонтана в градината. Първата придворна дама на кралицата, мадам Марджори Доу, се готвеше да им изнесе обичайната лекция как да се държат с младите господа. Бриана и Джоан бяха закъснели за лекцията, но за щастие принцеса Изабел не беше там и нямаше да бъдат наказани. Присъстваха всички поверенички на краля и на кралицата, от седем до седемнадесет години.

Малката Бланш от Ланкастър бе седнала скромно на пейката до фонтана. Макар че бе останала без майка, баща й — Хенри, граф на Ланкастър — бе начело на регентския съвет, когато крал Едуард III беше малолетен. Бланш, бледо, ефирно и плахо създание, бе единствената наследничка на огромното богатство на рода Ланкастър.

Първата дама с намръщено лице сърдито потропваше с дългата пръчка по каменните плочи, докато чакаше пристигането на принцеса Изабел. Този следобед бе много горещо и мадам Марджори бе свалила черното си наметало, с което много рядко се разделяше. Джоан и Бриана се спогледаха дяволито и Джоан неусетно започна да пристъпва към наметалото, оставено на пейката.

Най-после се появи принцеса Изабел, заобиколена от свитата си. Малкото й тлъсто кученце джафкаше в краката й. Изабел се настани на едно кресло до фонтана, а кученцето се сгуши в полите на Джоан.

— Подмазвачка! — прошепна Джоан на Елизабет Грей, най-близката приятелка на принцеса Изабел.

Мадам Доу ги изгледа подозрително. Ахатовите й очи се спряха на ангелското личице на Джоан, а след това гневно се насочиха към Бриана. Брезовата пръчка в ръката й изплющя като камшик. Уплашеното кученце изквича, сетне приклекна и се облекчи, като едва не изцапа края на роклята на Джоан. Бриана сведе мигли, опитвайки се да потисне смеха си.

— Млади госпожици, предупреждавам ви, че трябва да се държите любезно и смирено. — Тя погледна към Бланш Ланкастър и Джоан и върху строгото й лице се изписа одобрение. — Младата госпожица винаги трябва да гледа надолу. Всяка от вас заема доста скромно положение в двора и ще останете такива, докато не се омъжите. А и след това всички решения ще взима вашият съпруг и господар, а вие сте длъжни да го слушате и да му се подчинявате. Покорството е единственият начин да не предизвикате гнева на съпруга си и да спечелите благоразположението му. — Първата придворна дама погледна към принцеса Изабел с надежда, че тя е чула поне част от думите й.

Джоан бързо отвори шишенцето с лимонов сок, което бе взела от килера в замъка, за да си изруси къдриците на слепоочията, и го изля върху наметката на първата придворна дама.

Мадам Марджори продължаваше да говори:

— Съпругата е длъжна да ражда деца и да надзирава слугите. Обаче… — тя замълча за по-голям ефект и почука с пръчката по плочките около фонтана — няма да имате никакъв шанс да се сдобиете със съпруг, ако не спазвате благоприличие. Не трябва да носите предизвикателни тоалети. Никога не трябва да оставате насаме с мъж, не трябва да му позволявате да докосва друга част от тялото ви освен ръката. Целувка по бузата се разрешава само след годежа, но целувката по устата е забранена до деня на венчавката. — Отново последва пауза. При споменаването на целувките Изабел се изчерви. Първата придворна дама знаеше, че младата принцеса е от династията на Плантагенетите и във вените й тече гореща кръв. Всички от техния род съзряваха прекалено рано. Мадам Марджори се изкашля и назидателно заговори:

— Никога не тичайте, не влачете наметката си по пода, не повишавайте тон на публично място и никога не пийте алкохол. Една млада дама не трябва да си служи с лъжа. Не клюкарствате, никога не участвайте в хазартни игри. Не бива да слушате трубадури и трябва всеки ден да се молите в параклиса.

Бриана прикри прозявката си. Първата придворна дама сега щеше да им каже, че трябва да използват салфетки — една дама никога не си избърсва пръстите в покривката на масата. Замисли се за бъдещия си годеник. Младото момиче нямаше никаква представа кого ще избере крал Едуард за неин съпруг, но знаеше, че това ще стане преди тя да навърши осемнадесет години. Напоследък в сънищата й се явяваше някакъв тайнствен рицар, който щеше да поиска ръката й. Сънищата й бяха толкова ясни, сякаш всичко се случваше наяве, но когато се събудеше, девойката не можеше да си спомни лицето на непознатия. Бриана потръпна. Вярваше, че скоро животът й ще се промени напълно.

Изведнъж се сепна от силния вик на мадам Марджори. Първата дама бе наметнала плаща си и младите момичета избухнаха в смях зад гърба й. Лимоновият сок бе оставил ярка следа, която блестеше на слънцето върху черната наметка.

— Никой да не мърда оттук, докато не открия коя е виновницата за това безобразие! — Очите й гневно блеснаха и лицето й се изкриви от гняв. Настъпи тягостна тишина, докато ахатовите й очи подозрително оглеждаха девойките.

Бланш Ланкастър пребледня и смутено наведе глава. Принцеса Йоанна, по-малката сестра на Изабел, се огледа тревожно. Джоан обаче беше погълната от опити да съчетае бодлива дръжка от роза с брезовата пръчка на мадам — там, където ръката й щеше да я хване.

Изабел тръсна черната си коса и злобно заяви:

— Това беше дело на Бедфорд и нейната приятелка Джоан от Кент. — Младата принцеса завиждаше на красотата на двете девойки.

Бриана ахна от изумление.

Джоан тъкмо бе натопила пръчката в изпражненията на кученцето, когато думите на принцеса Изабел я сепнаха. Тя веднага се изправи, готова да признае вината си, ала приятелката й бързо стисна ръката й.

— Аз го сторих, мадам. Джоан няма нищо общо.

Младата девойка бе свикнала с детинското поведение на Джоан и всевъзможните й лудории. Макар да бяха на една възраст, тя винаги се опитваше да защитава и прикрива приятелката си.

Лицето на мадам бе застинало в неподвижна маска.

— Моля, лейди Бедфорд, последвайте ме.

Думите й прозвучаха като присъда. Навярно я очакваше жестоко наказание. Мадам бавно се наведе и взе брезовата пръчка. В този миг острият трън се заби в палеца й. Тя бързо засмука окървавения си пръст. Джоан бе очарована от гледката — мадам смучеше пръста си, изцапан от кучешките изпражнения.

Бриана неохотно последва първата придворна дама. Минаха през източната тераса и прекосиха горното крито на двореца покрай кралските покои. Девойката погледна с копнеж към своите стаи, които се намираха в другата част на двореца. Искаше й се да довърши картината си, изобразяваща свети Георги, убиваш змея с копието си. Въздъхна примирено и продължи след мадам.

Джоан тръгна след приятелката си, измъчвана от угризения. Видя как Бриана последва мадам в апартамента. Трябваше да събере всичката си смелост, за да почука на вратата. Вратата рязко се отвори и тя уплашено се отдръпна. Не посмя да погледне към Бриана и бързо заговори.

— Мадам, аз съм виновна за всичко…

Възрастната жена рязко се обърна към Бриана.

— Това вече е нечувано! Наистина е безобразие да се опитваш да замесваш и лейди Джоан в цялата тази история. — Извърна се към Джоан. — Скъпа моя, постъпката ти наистина е много благородна и заслужава награда. Несъмнено кралската ти кръв си казва думата, ала този път лейди Бедфорд ще понесе последствията за възмутителните си действия.

Джоан знаеше, че е безсмислено да спори. Само бе влошила положението на приятелката си. Преди да си тръгне, погледна към Бриана и сърцето й радостно трепна, когато видя топлата й усмивка.

В този миг Бриана реши да поговори с мадам, преди тя да започне да я бие с брезовата пръчка по дланите.

— Мадам, и двете знаем, че не съм виновна за това, което се случи. Принцеса Изабел ме обвини несправедливо, защото ме ненавижда. А освен това знае, че вие няма да накажете Джоан, тъй като във вените й тече кралска кръв. — В очите й блесна закачлива искра. — Ако искате да излеете яда си върху мен, ето ръцете ми! — Тя протегна дланите си към придворната дама. Девойката не се страхуваше от няколко удара с пръчка. Ала мадам реши, че дръзкото момиче заслужава по-изтънчено наказание. Изгледа с отвращение петната от боите по ръцете на момичето.

— Това е дело на дявола. Тези петна по пръстите ти ме карат да допусна, че ти си прахосала времето си с празни занимания, вместо да бродираш. Срамно е да бездействаш, когато има толкова много за шиене и бродиране.

Всъщност кралицата и нейните дами бяха освободили девойката от задължението да бродира, за да се посвети на рисуването. Кралица Филипа смяташе, че тя има необикновен талант, даден й от Бога. Ала Бриана благоразумно не спомена за това пред мадам.

Възрастната жена, която никога не бе имала съпруг, изгледа злобно високите гърди и златистите къдрици на момичето.

— Всъщност ти заслужаваш по-голямо наказание. Ще посъветвам кралицата да ти избере за съпруг някой по-стар мъж, който ще те научи на покорство.

Сърцето на Бриана се сви от страх.

— А сега можеш да си вървиш, Бедфорд.

Младото момиче облекчено въздъхна.

— Върви веднага в параклиса, за да изповядаш греховете си пред отец Бартоломю.

Лицето на девойката отново помръкна — щеше да стане много късно, докато свърши вечерната служба.

Вече беше тъмно, когато Бриана най-после се прибра в покоите си. Мислеше само за отмъщението си. Щеше да нарисува змея под коня на свети Георги с лицето на първата придворна дама!

Майката на сестра й, Адел, която я придружаваше като компаньонка, отвори вратата. Адел беше ирландка, но за разлика от сестра си не бе надарена с красота. Лицето й бе покрито с лунички, а косата й беше с цвят на слама. Имаше вид на стара мома, въпреки че беше само на двадесет и девет години.

— О, агънце, къде беше досега? Изглежда, че докато ме е нямало, някой е влизал в стаята ти и виж какво е направил.

Бриана се приближи към статива до прозореца. Рисунката върху пергамента беше унищожена — някой бе зацапал с боя лика на свети Георги. В гърдите й се надигна гняв и тя се извърна към прозореца. Бе постъпила благородно и бе поела върху себе си вината на своята приятелка, а в замяна някой бе съсипал рисунката й. Очите й се напълниха със сълзи и една се търкулна по бузата й. Обаче след миг тя избърса лицето си и се засмя. Ирландската й жизненост и този път я спаси.

— Всяко зло за добро. Запомни го от мен, Адел.

Бриана често прикриваше със смях своята чувствителност и уязвимост. Смехът винаги е бил най-привлекателното качество на всяка жена. Мъжете оставаха очаровани от нейния игрив смях, който подсказваше за скрита чувственост.

Когато се сви на кълбо в широкото легло, устните й се извиха в лека усмивка и девойката потъна в света на сънищата. Желанието отново завладя всяка частица от тялото й. Този път образът на непознатия рицар беше още по-ярък. В съня си вървеше към него, изпълнена с желание да я докосне, да почувства целувките му и по най-потайните кътчета на тялото си. Разстоянието между тях се стопи и двамата се озоваха на терасата в някакъв непознат замък. Той протегна силна ръка и избърса с върха на пръстите си сълзите от бузите й. Бриана радостно се засмя и повдигна лице. Рицарят я гледаше влюбено, а устните му се приближиха към нейните.

Усещането беше неописуемо. Никога не беше изпитвала подобна наслада. Мъжът я притисна в прегръдките си и тя помисли, че ще умре от щастие. Въздъхна с копнеж, но в този миг образът му започна да се разтапя, докато накрая изчезна напълно. Нейната длан притискаше гръдта й — точно там, където преди миг бе ръката на загадъчния рицар. Отново въздъхна. Този път успя да види очите му. Те бяха изумителни, с яркия цвят на аквамарина.