Арабският принц

ТРЕТА ГЛАВА

Тази нощ за Бриана беше истинско мъчение. Но щом се събуди, кошмарите изчезнаха от паметта й и тя въздъхна с облекчение. Още не бе станала, когато на вратата се почука. Един от пажовете й съобщи, че принцеса Изабел е решила да организира лов със соколи. Девойката се зарадва, че заради лова няма да й остане време да се моли в параклиса.

— Банята ти е готова, агънцето ми.

— Адел, ти наистина ме глезиш, но трябва да побързам. Ако закъснея, принцеса Изабел ще вдигне страхотен скандал — рече Бриана и се потопи в топлата вода. — Приготви ми тоалет за езда. Разчитам на твоя вкус, за да избереш нещо подходящо за сезона.

— Принцесата е още дете и сигурно затова иска да тормози по-големите от нея — усмихна се Адел.

— О, не я наричай дете. Ще побеснее, ако те чуе. Тя е на четиринадесет години, но непрекъснато изтъква, че майка й, кралица Филипа, се е омъжила за крал Едуард, когато е била на същата възраст.

В стаята влезе млада камериерка с поднос в ръка, на който имаше препечени кифлички, бурканче с мед и каничка с медовина. На вратата отново се почука и Адел отиде да отвори. На прага стоеше един от пажовете на принцесата, известен със своите лудории. Носеше бележка и смутено пристъпваше от крак на крак. Явно му се искаше по-скоро да си тръгне, но Адел му каза да почака.

Бележката беше от Джоан и гласеше:

Бриана затвори очи. Явно, че приятелката й бе замислила нова лудория. Въздъхна и се обърна към пажа. Момчето гледаше виновно към статива. Тя се приближи към него и го хвана за ухото.

— Ти, малко дяволче! Защо съсипа рисунката ми?

Пажът се изчерви и започна да отрича, ала беше очевидно, че лъже. Девойката разбра, че по този начин няма да го накара да признае. Всъщност животът на кралския паж не беше от леките — ставаше в ранни зори и по цял ден търчеше нагоре-надолу из двореца, изпълнявайки различни заповеди. В замяна получаваше само ругатни и по някой и друг шамар. Ала истинските му мъки започваха, когато навършеше десет години и му разрешаваха да служи като оръженосец на някой от знатните благородници.

Бриана пусна ухото му и подаде на момчето захаросан бадем.

— Я ми кажи, проклетнико, кой те накара да съсипеш рисунката ми?

Чипоносият хлапак уплашено промълви:

— Ами… нямах друг изход, милейди…

— В такъв случай ти не си толкова виновен, нали така?

Пажът поклати глава.

— Как се казваш?

— Рендъл.

Името му й се стори познато и тя се загледа в червените му къдрици.

— Да не си брат на Елизабет Грей?

Момчето предпазливо кимна.

— Някой те е накарал да унищожиш рисунката ми, но ти не си искал, така ли е?

— В двореца никой не може да си позволи да не изпълни заповед на принцеса Изабел… — смутено избъбри пажът.

Бриана му се усмихна, пъхна препечена кифличка в ръката му и го пусна да си върви. Ако не искаше да закъснее, трябваше да побърза. Адел й беше приготвила една тъмносива кадифена туника, но девойката поклати глава и си избра бледолилава рокля, а върху нея облече тъмновиолетова туника. Леля й сплете косите й в две тежки плитки. Сетне Бриана си сложи чорапите, пристегна ги с дантелени жартиери и обу елегантни ботушки от мека кожа. Взе тъмновиолетовите си кадифени ръкавици, украсени със златни нишки, изпи на един дъх чашата с медовина, целуна Адел и изхвръкна от стаята. След по-малко от минута Бриана стигна до стаята на приятелката си.

Придворната дама на Джоан, Глинис, беше от Уелс и черната й коса и мургавата кожа контрастираха с нежната русокоса красота на Джоан. Глинис знаеше всички клюки в Уиндзор, а освен това беше толкова суеверна, че често ставаше обект на подигравки.

Бриана се изненада, като видя разпуснатите коси на Джоан.

— Но ти не можеш да ходиш на лов с тази коса!

— Днес съм тръгнала на лов за друга плячка! — засмя се Джоан, но взе сребърна мрежичка за коса, а приятелката й помогна да прибере гъстите си коси в нея.

Двете момичета повдигнаха полите на роклите си и весело се затичаха по коридора към кралските апартаменти.

Спалнята на принцеса Изабел бе осеяна с рокли, които не бяха заслужили нейното одобрение. Сърцето й се изпълни със завист, когато видя тъмновиолетовия тоалет на Бриана и тъмнорозовата рокля на Джоан. Камериерките и придворните дами на принцесата едва сдържаха сълзите си, измъчени от капризите на господарката си. Една от тях й подаваше небесносиня рокля, а друга държеше елегантен жакет от черно кадифе. Изабел приличаше на майка си и бе единствената от рода на Плантагенетите, която имаше тъмна коса и черни очи. Всъщност би могла да бъде доста привлекателна, ала сърдито стиснатите устни загрозяваха красивото й личице.

Джоан намигна на Бриана.

— Изглеждате много хубава в небесносинята рокля, Ваше Височество.

Гневът на Бриана към младата принцеса се бе стопил и тя с цялото си сърце подкрепи комплимента на приятелката си:

— Този цвят е толкова жизнерадостен… а освен това великолепно ще контрастира с черната ви коса, Ваше Височество.

Изабел веднага избра черната кадифена рокля. Джоан сподави ликуващия си смях — черното загрозяваше принцесата и правеше лицето й да изглежда още по-мургаво.

Джоан невинно подхвана друга тема:

— Колко жалко, че кралят ви забрани да яздите далеч от замъка! Утрото е прекрасно, навън е толкова слънчево, че би било чудесно, ако можем да се поразходим по-надалеч…

Изабел гневно се извърна към Джоан.

— Какво искаш да кажеш, Кент? Мога да отида където си поискам!

— О, никога не съм се съмнявала в това, Ваше Височество! И въобще нямах намерение да ви ядосвам. Просто исках да кажа, че… ами нали… Негово Величество разрешава на вашия брат, принц Лайънъл, да язди до Бъркхемстед, а това, хм, как да го кажа… не ми се струва особено справедливо, тъй като той е по-малък от вас.

— Лайънъл иска да стане изкусен боец като по-големия си брат, Уелския принц, и затова винаги го придружава до замъка Бъркхемстед. Знаеш, че Лайънъл винаги е завиждал на Едуард.

Лейди Елизабет Грей въздъхна.

— Всички мъже са убедени, че смисълът на живота е единствено в бойната слава. Моят брат започна да се упражнява с тъп меч още когато беше на седем години.

— А моят брат Едуард започна да взема уроци с истински оръжия преди да навърши десет — гордо заяви Изабел.

— Да, но когато беше на десет години, принц Едуард беше силен като шестнадесетгодишен младеж — обади се Бриана.

— Да — съгласи се Изабел. — Това е така, защото във вените му тече кръвта на Плантагенетите. Моят брат е най-смелият воин в целия християнски свят и макар да е само на шестнадесет години, вече е победител във всички турнири.

— Мъжете се интересуват само от турнири… — тъжно въздъхна Елизабет.

— Тогава трябва да ги накараме да се заинтересуват и от нещо друго — игриво предложи Джоан.

Изабел се нацупи.

— Но когато Едуард свика гвардията си, всички привлекателни млади мъже тръгват след него към Бъркхемстед и Уиндзорският дворец опустява напълно. Предполагам, че и твоя брат Едмънд е с тях.

Джоан веднага реши да се възползва от думите й. Тя отдавна подозираше, че Изабел харесва брат й, младия и красив херцог Кент, прочут с многобройните си похождения сред придворните дами.

— Да, Едмънд е с вашия брат, принц Едуард. Знаете ли, че той е тайно влюбен във вас, Ваше Височество? Колко жалко, че не можем да отидем в Бъркхемстед да ги посетим… — Младото момиче въздъхна с престорена тъга, примесена с отчаяно примирение.

„Господи, прости й тази лъжа!“ — помоли се Бриана.

Камериерката на принцеса Изабел сплете косите й в плитки. Сетне ги пристегна с изящна диадема и златни игли, украсени с диаманти. Принцесата забеляза елегантните ръкавици на Бриана и си сложи много красиви, но неподходящи за лов ръкавици, украсени с перли и лунни камъни.

Когато най-после дамите излязоха на двора, неколцина коняри вече ги очакваха с оседланите коне. Соколарите стояха встрани и държаха клетките с ловните соколи. Към крака на всеки сокол бе привързано звънче с гравирано върху него името на собственика му. Соколарите се придържаха към строгите правила на дворцовия етикет — само кралските соколи се ползваха от привилегията да не бъдат затворени в клетки. Тези специално обучени соколи от рядко срещана благородна порода летяха по-високо дори и от орлите.

Бриана притежаваше един дребен сокол, а повечето от младите дами имаха малки ястреби, наричани още „врабчари“. Джоан предпочиташе да ловува с един пъстър керкенез, макар като роднина на краля да имаше право на сокол, който да не пътува до ловното поле в клетка, а да стои върху ръкавицата й. На китката на принцеса Изабел бе кацнал красив мъжки сокол, но той по-скоро символизираше положението й в двора, отколкото да заплашва пернатия дивеч — принцесата не беше много умела в лова със соколи.

След като конярите успяха да настанят младата принцеса и придворните й дами на седлата на конете. Изабел изпъна шия и властно заяви:

— Отиваме в Бъркхемстед!

Конярите тревожно се спогледаха, но никой не посмя да възрази.

Само Бриана и Джоан си размениха триумфиращи усмивки.

Бяха яздили около два километра, когато принцесата забеляза, че соколът й бе откъснал няколко перли от ръкавицата й. Подаде птицата на един от конярите и нареди и на останалите дами да постъпят по същия начин. Соколите пречеха на дамите да яздят по-бързо и групата се движеше доста бавно.

Когато пристигнаха в Бъркхемстед, стражите на наблюдателниците дадоха знак на мъжете, които стояха пред тежката врата на замъка, да вдигнат решетка зад моста. Групата жени, придружена от конярите, едва ли представляваше опасност за добре укрепения замък, в който се намираха над триста въоръжени мъже. Докато преминаваха по подвижния мост, който водеше към вътрешния двор на замъка, слугите, оръженосците и войниците зяпаха с отворени уста елегантните млади дами.

Управителят на замъка се приближи към групата и поздрави с добре дошли, но си личеше, че непредвиденото посещение никак не му е приятно. Питаше се какво, по дяволите, е накарало младата принцеса да се появи с дамите си в замък, пълен с мъже.

— Искам да изненадам брат си. Къде е той?

Кастеланът от собствен опит знаеше, колко малко обичат мъжете изненадите.

— Принц Едуард се упражнява с хората си. Ваше Височество. Предлагам ви да влезете в замъка, да си починете и да се освежите.

Изабел високомерно го изгледа.

— Да, ние ще се възползваме от гостоприемството на Бъркхемстед, но след като изненадаме Едуард.

Когато стигнаха до края на вътрешния двор, Бриана си помисли, че замъкът прилича на малко село, тъй като навсякъде се разхождаха кокошки и кучета. В дъното на двора имаше просторна ковачница, в която съблечени до кръста мъже ковяха върхове на копия и стрели, поправяха изкривените мечове и разкъсани ризници. В лятната кухня десетина овце се печаха на шишове. Принцеса Изабел надуши тежката миризмата на тлъстото овче месо и веднага сбръчка изящно навиреното си носле, а Бриана облиза устни от вкусния аромат.

Дамите минаха през още един двор, пълен с войници, които се упражняваха в стрелба с копия, и избухнаха в смях — един млад войник политна към земята, зашеметен от тежката торба с пясък, олюляваща се на гредата, защото се зазяпа в кортежа на бляскавите придворни дами. Неколцина млади мъже се упражняваха на арената за турнири. Беше доста опасно да се стои наблизо, тъй като във въздуха около тях летяха копия и стрели във всички посоки.

Висок рус воин, красив като древен бог, с ризница и с широк меч в ръка, гневно се насочи към тях. Елизабет Грей изпищя, а Джоан въздъхна.

— А, ето те и теб, Едуард — извика Изабел.

— Бела, какво правиш тук, по дяволите!

— Изминахме целия път от Уиндзор, за да те изненадаме.

— Е, в такъв случай сега ще обърнете конете и ще се върнете обратно! — отсече принц Едуард.

Наследникът на трона не беше груб по характер, но сестра му беше истинска напаст. Младите мъже, които се упражняваха заедно с него, ги наобиколиха с широки усмивки и безцеремонно заоглеждаха Бриана, Джоан и останалите дами, които така внезапно се бяха появили сред това море от буйни и запотени млади мъже.

Лицето на Изабел пламна от гняв.

— Как се осмеляваш да позволяваш на Лайънъл да идва тук, а мен да ме гониш? Когато татко узнае за отвратителното ти държание, добре ще си изпатиш! — Принцесата изгледа с отвращение мръсотията и кръвта по дрехите му и гнусливо се извърна на седлото.

— Когато татко разбере, че си се отдалечила толкова много от Уиндзор, добре ще ти нашари задника!

Джоан звучно се засмя, а Едуард озадачено повдигна вежди.

— Струва ми се, че познавам този смях. — Той се приближи към коня на Джоан. Двамата бяха братовчеди и като деца често бяха играли заедно. — Здравей, малката ми Жанет! Да не би вече да си ме забравила?

Въпреки че Джоан бе една година по-голяма от Едуард, едрият ръст на младия принц го караше да изглежда десет години по-голям. През полуспуснатите си мигли тя виждаше капките пот, които блестяха на лицето му, и кървавите следи, примесени с прах, по голите му ръце. Внезапно девойката се запита какво ли ще почувства, ако погали тези мускулести ръце, и дъхът й секна. Той беше нейният русокос бог, винаги е бил и винаги щеше да бъде. Джоан тръсна глава, за да прогони смущаващите мисли, и го погледна. Очите й блестяха от вълнение, когато заговори:

— Нима уважението към дамите не е част от обучението на рицарите? Струва ми се, че сега имаме възможност да ви предадем няколко урока по галантност, принце…

— Малка палавница… — промърмори Едуард. Обърна се към сестра си и неохотно рече: — Хм, предполагам, че не е зле да хапнете. Осмелявам се да ви предложа гостоприемството на Бъркхемстед. Ти и дамите ти можете да останете за обяд.

Принцеса Изабел засия. Но само ако знаеше, че Джоан бе тази, заради която младият принц бе променил решението си, щеше да побеснее от гняв.

Кастеланът на замъка придружи принцесата и дамите и до апартаментите на принца. На вратата Изабел се обърна и рече:

— Ще имам нужда само от Елизабет — и затръшна вратата пред смаяните девойки.

Бриана се смути, но бързо се окопити и помоли шамбелана да им покаже къде могат да се измият и освежат. В банята, където се миеха останалите благородници, нямаше ароматизирана вода, нито каквито и да било други удобства, към които бяха привикнали изнежените дворцови дами.

Джоан дръпна приятелката си за ръката:

— Хайде, влизай, ако не искаш да останем мръсни.

Когато се озоваха в обширното помещение, видяха, че соколите им бяха накацали на прътове, специално поставени за целта, а конярите, които бяха придружавали дамите до замъка, се бяха разсъблекли до кръста и се миеха заедно с останалите млади мъже. Благородниците веднага заобиколиха двете девойки и непринудено започнаха да се шегуват с тях. Много от тях бяха привлечени от красотата на Бриана Бедфорд и бяха готови дори да се сбият, за да спечелят вниманието й. Тя се смееше и разговаряше с всички, без да оказва особено предпочитание към някого от тях.

Джоан се приближи до Едуард.

— Може ли да получа сапун, Ваше Височество?

Той ужасен я погледна.

— Нима шамбеланът не ви заведе в моите апартаменти?

— Да, но Изабел каза, че не желае да ги дели с нас. — Младото момиче се засмя и възхитено го погледна.

— Тя е едно малко разглезено зверче — оплака се принцът.

— Може би си връща за онези ужасни шеги, които си правехме с нея, когато бяхме малки деца. Спомняш ли си? — попита тя със затаен дъх.

Сините му очи се присвиха.

— Да, ние бяхме истински заговорници. — Едуард винаги бе харесвал Джоан или малката Жанет, както я наричаше. И сега, когато бе тъй близо до нея, той внезапно си спомни, че тя бе причината за първата му възбуда, когато беше на дванадесет години.

Изведнъж тя докосна лицето му.

— Изцапал си се кръв точно тук.

Принцът насапуниса лицето си, изплакна се с вода и се протегна за кърпата. Джоан бързо я грабна и със смях я подаде на Бриана. Едуард я хвана за кръста, повдигна я във въздуха и се завъртя с нея, сякаш бе малко момиченце. Внезапно сребърната мрежичка падна и косата й се разля по раменете като сребрист водопад. Принцът я пусна на земята и двамата останаха за миг втренчени един в друг. В очите на Едуард се четеше искрено възхищение.

— Ти си истинска прелест… — прошепна той, но така тихо, че само тя чу думите му.

В голямата зала главният виночерпец разпределяше местата на благородниците съобразно ранга им. Слугите, оръженосците и конярите седнаха в долния край на голямата маса, следваха камериерите, след това по-изтъкнатите гости и накрая знатните благородници, сред които бяха най-близките приближени на принца. Петима от тях едва не се сбиха за привилегията да седят до такива знатни особи като Джоан, сестрата на могъщия херцог Кент, и Бриана, дъщерята на прославения граф Бедфорд.

Управителят на замъка наблюдаваше сервирането на храната. Днес трябваше да се погрижи на масата да има сребърни прибори, да се сервира първо на дамите, да се напълват чашите им, когато се изпразнят, месото да се поднася топло и да следи слугите и конярите да не си разменят неприлични шеги. Свирепият му поглед подсказваше, че всеки, който мляска, шумно си секне носа или си човърка зъбите, ще бъде строго наказан. Повечето от мъжете обаче се хранеха доста прилично, а някои тайно мушваха мръвки месо в джобовете си.

Принцеса Изабел седеше между братята си — принц Едуард и принц Лайънъл. Бриана я погледна с искрено съжаление и си помисли, че девойката прилича на врана между пауни. По-малкият й брат, Лайънъл, изглеждаше като русокос гигант с румено лице. Той не беше образован, не знаеше нито да чете, нито да пише, но беше с изключително благ характер. Добродушието му се запазваше дори когато биваше пиян, което му се случваше почти всяка вечер и беше предмет на клюки в двора.

Бриана премести поглед към наследника на английския престол, който седеше начело на масата. По външен вид и държане той наистина приличаше на крал. Едуард беше принц на Уелс, граф на Честър и херцог на Корнуол, а когато баща му отсъстваше от страната, той беше настойникът на семейството си и заместник на краля. Едуард беше висок и строен, с остри скули и орлов нос, леко притъпен в края — също като на баща му — и имаше същите сини очи, от които нищо ме можеше да убегне. Неговата жизненост и златисторусата коса го правеха неотразимо привлекателен, та всеки, който го видеше, разбираше, че той наистина е създаден да бъде крал и да властва над Англия и половината Франция.

Бриана се наведе към Джоан и прошепна:

— Ти флиртуваш с Едуард. Да не си му хвърлила око?

— Разбира се, че не. Просто съм свикнала да флиртувам с всеки хубав мъж.

Бриана присви устни. Приятелката й беше смесица от искреност и лъжи и никога не й беше скучно с такова забавно създание като нея.

— Тогава защо накара принцеса Изабел да дойдем в Бъркхемстед?

Джоан, която тъкмо бе лапнала голямо парче месо и го дъвчеше с удоволствие, избърса с изящен жест пръстите си и се усмихна.

— Хайде, огледай се. Заобиколени сме с цвета на английските благородници. Нима не виждаш жарките им погледи, отправени само към теб?

Бриана се огледа. Очите й се разшириха, когато различи сър Джон Шандо, Уилям де Монтегю, Робер де Бошан, Роджър де Шайен и Майкъл де ла Пол, всички наследници на обширни графски имения, които я гледаха с явен интерес. Тя стеснително се усмихна и се изчерви. Очевидно всеки от тях изгаряше от желание да я ухажва и да спечели сърцето й. Погледът й обходи масата и тя забеляза лорд Невил и лорд Пърси, двамата най-големи владетели в Северна Англия. Сър Джон Холънд бе втренчил в Джоан поглед, изпълнен с неприкрита страст.

— Няма смисъл да даваме свобода на въображението си, когато знаем, че не сме господарки на сърцата си. Знаеш много добре, че кралят е този, който ще ни избере съпрузи.

Джоан въздъхна.

— Толкова си практична, Бриана. Ти си права, разбира се, но дори и кралят не може да бъде господар на мечтите ни.

Младите мъже от другата страна на масата също се бяха отдали на мечти по красивите девойки. Младите благородници нямаха нищо против да пофлиртуват с тези прелестни млади дами, озовали се в замък, пълен с мъже с гореща кръв!

При вида на мазното овче месо принцеса Изабел смръщи нос и поиска чаша вино.

— По-добре остави виното на мен, сестрице? — засмя се Лайънъл.

— Вино се сервира само с вечерята рязко се обади Едуард.

— Няма ли в замъка поети или странстващи певци?

— Ние предпочитаме проститутките, Изабел — заяви Лайънъл и изпи на един дъх чашата си.

Едуард го срита в глезена.

— Бела, тези благородници са дошли тук, за да се научат на бойни умения. А аз съм тук, за да се науча как се командва войска. Не сме дошли тук да си губим времето в ухажване на млади госпожици.

— Говори само от свое име, братко — засмя се Лайънъл и притисна крака си до коляното на Елизабет Грей.

Едуард студено го изгледа със сините си очи.

— Следобед ти и твоите хора ще придружите Изабел до Уиндзор.

— По дяволите! — изруга Лайънъл и изгледа сестра си с отвращение. После сви рамене и посвети цялото си внимание на лейди Грей.

Принц Едуард се извини и изпрати един от пажовете да извика Робер де Бошан, който беше най-високопоставеният благородник в свитата на по-малкия му брат. Когато Робер де Бошан се приближи, Уелският принц веднага забеляза приликата между Лайънъл и неговия лейтенант. Макар че Бошан беше по-голям, и той беше висок, рус и привлекателен гигант с открито лице и весел характер.

— Днес следобед херцог Кларънс ще придружи принцеса Изабел и нейните придворни дами до Уиндзор. Той искаше да говори с теб, Бошан. Мисля, че е добре да го придружиш и да го наблюдаваш — опасявам се, че е доста невъздържан в присъствието на млади и красиви дами. Ако поиска да се върне в Бъркхемстед следващата седмица, постарай се да го разубедиш.

— Да не ви е разгневил с нещо, Ваше Височество?

— Не. — Едуард поклати глава. — Той е прекалено див и необуздан и влияе лошо на хората ми. Мисли само за хубави жени и удоволствия.

— Той съзря прекалено рано — извинително се усмихна Бошан.

Принц Едуард го изгледа намръщен.

— Мъжеството не се изразява в пиене и разврат. Както и да е, скоро всички ще се приберем в Уиндзор. Там ще представим бойните си умения пред твоя баща. — Той го потупа по гърба и се запита защо синът на прочутия граф Уорик е предпочел да служи при брат му, а не при него. Уорик, маршал от кралската войска, бе известен с прякора Бясното куче заради буйния си характер и бойните умения. Очевидно синът му бе с много по-кротък нрав.

Принц Едуард се сбогува с дамите и се обърна към сестра си:

— Скъпа, не гледай толкова сърдито. След две седмици ще се върна в Уиндзор.

Погледът му се насочи към Джоан. Уилям де Монтегю и Джон Холънд й помагаха да се качи на седлото. Това не го изненада, тъй като за него тя бе най-прелестното създание в цяла Англия.

Той помогна на Изабел да възседне коня и каза високо, така че да го чуе малката Жанет:

— Когато се върна, обещавам да те заведа на лов със соколи. Ще прекараме чудесно.

Лайънъл повдигна Елизабет Грей и я настани на коня й, като не пропусна да я докосне по някои интимни места.

Бриана подскочи, когато чу мъжки глас зад гърба си. Извърна се и го погледна изненадано.

— Ще ми позволите ли да ви помогна, госпожице? — Той се наведе и подложи ръцете си, за да може тя да стъпи на тях. Бриана го гледаше като хипнотизирана, запленена от необикновения цвят на очите му. Мъжът търпеливо я чакаше, застанал в неудобната поза.

— Извинете ме — прошепна смутена девойката, усмихна му се с благодарност и се качи на коня. Усмивката й предизвика завистта на другите благородници към младия де Бошан. По обратния път към Уиндзор тя не преставаше да се пита какъв цвят бяха очите на Робер де Бошан — тюркоазени или аквамаринови.